Last roman

Между другото в Археологическия доскоро не даваха да се снима, така че правих снимки скришом, а в НИМ таксатата за щракане беше 10 лв. Ама явно някой важен се е възмутил и са настъпили по-европейски времена.

първоаприлско, някак си

не бих нарекъл ИРИ деградирала, а иначе идеята на темата е да се използва във фейса за проект читател. Помолиха ме хората да събера някои факти за историята на Рим, та писах за първите щукнали ми в главата. Нито се изчрерпва с това, нито може би са най-интересните, но кот - такоа

айде, действайте

1 Гладиаторски игри Един от най-популярните и трудноизкореними митове, натрапени от филмовата индустрия е, че вдигнатият нагоре палец ознавачал живот за гладиатора, а спуснатият надолу - смърт. Всъщност и двата жеста означавали убийсто на победения. За да бъде помилван достойно представилият се боец, публиката махала с кърпички и молела за милост, а императорът или организаторът на игрите прибирал палеца в дланта си, като по този начин сигнализирал на победителя да не убива противника си. Двадесет двойки гладиатори, собственост на Аул Суетий Антенион и неговия освободен роб Нигер ще се бият в Путеоли на 17, 18, 19 и 20 март. Ще има още лов на диви животни и атлетически състезания. /надпис от гр. Помпей/ 2 Пътешествията Основните пътешественици по пътищата на римската империя били търговци, военни, хора на изкуството, медици, обикновени граждани, че дори и императори /например Адриан/. Пътуванията били улеснени от добре развитата пътна инфраструктура с множество ханове и странноприемници. Имало и подробни карти или пътеводители /Vade me сum - букв. 'върви с мен'/ и итинерарии със списъците на станциите за почивка, посоките и разстоянията до градовете. През 1852 г. в Италия, по време на разкопките на римските терми във Викарело до езерото Бричиано, били намерени три сребърни цилиндъра на които бил изографисан маршрутът от Гадес /дн. Кадикс/ до Рим с изброени всички междинни станции и разстоянията между тях: Както писал Плиний Млади през 1 век: „Такава ни е природата, че ние не се интересуваме от това, което ни е пред очите, а гоним това, което се намира далеч. Дали ще е в Ахея, в Египет, в Азия или някоя друга страна, богата на известни чудеса, ние ще прочетем, ще слушаме за тях и ще ги разгледаме задължително...” За да избягат от стреса на градския живот повечето състоятелни граждани пътешествали до извънградските си имения или посещавали градчетата по морското крайбрежие. Предпочитани били и местности изобилстващи от минерални бани, където се изграждали терми и римляните идвали тук на лечение и разтуха. Такива известни ‘курорти’ в Италия, където отсядал столичния елит, били Поцуоли и Баи /разположени между Остия и Неапол/, където се намирали вилите на Цезар и Нерон. 3 Минно дело Римски златни мини в Лас Медулас /Испания/ или поне каквото е останало от тях. Римляните първи използвали т. нар. метод ruina montium - 'разрушаване на планината' /определение, дадено от Плиний Стари/. Технологията била гениална - първо миньорите пробивали система от тунели и галерии в планината под определен наклон. След това в набелязаният участък за разрушаване се вкарвала събраната от огромен акведукт вода. Силата на водния напор действала като динамит. Нахлувайки стремително в галериите тя помита всичко на пътя си и избутвала въздуха, останал в тунелите, който разкъсвал хълма. "Начупената на парчета планина се свлича с тътен и с движение на въздуха, което човешката мисъл не може да проумее" /пише Плиний Стари/. Водата размивала скалите и отмитите кал и руда се отвеждали по изкуствени канали в големи вани, където впоследствие златото се отделяло от седиментите чрез сита. 4 Римски бетон Римския цимент от който са строени или тухлите и каменните блокове с който са били споени повечето паметници и сгради от Римско време, с времето продължава да "зрее" и постепенно се превръща в скала с твърдоста на гранит. Тайната съставка е известна като – поцолан - вид вулканична пепел, е наистина широко откривана около гр. Поцуоли близо до Везувий. Поцоланът е смес от силициев оксид и алуминиев оксид, която влиза в реакция с калциевия хидроксид при наличие на вода. Тази смес придобива циментови свойства при стайна температура и има свойството да се втвърдява под вода. Поради това и качество е била перфектния материал за изграждането на пристанищни съоръжения, като тези в Цезарея и особено в Остия, запазени и до днес. 5 Многоетажни къщи За разлика от кичозните частни домове на богатите патриции, най-разпространени жилищни постройки във Вечния град били инсулите /insula букв. oстров/. Те били 3-6 етажни. Липсата на място в Рим /според преброяването на жилищните сгради по времето на Траян във Вечния град имало около 46 000 инсули и 1 700 частни домове/, дължащо се на обществените сгради, храмове и дворци, карало предприемчивите стопани на инсулите да ги строят все по-високи. На приземния етаж, който бил тухлен, се разполагали таберните /магазините/, на втория живеели заможни граждани /чиновници, лекари, юристи, и пр./, а на по-горните етажи обитавали обикновените римски граждани /най-бедните заемали най-високите нива/. Вода и канализация имало само на първия и втория етаж и там било разрешено да се готви. Етажите били разделени вертикални секции с отделна стълба. Инсулата на Арий Полий, собственост на Гней Алей Нигидий Май можете да наемете от първи юли. На първия етаж има магазини, по-нагоре – складове, висококачествени стаи и къща. Този, който иска да наеме тази собственост, нека се обади на Прим, робът на Гней Алей Нигидий Май. /надпис на частен дом в Помпей/ 6 Римлянин Римлянин не е eтническа принадлежност, а по-скоро социален статус и модел на поведение. Тъй като Рим бил основан от латински, етруски и сабински преселници от околните градове, ставайки гражданин на града, новозаселилият се получавал всички привилегии и задължения, свързани с това гражданство. Произходът и религиозната принадлежност били без значение. Важното е било да защитаваш интересите на Рим и да живееш по римски. Не случайно римляните измислили поговорката: ‚Си вивис Роме, Романо вивито море‘- „Ако живееш в Рим, прави като римляните“. За да си римлянин е трябвало или да се родиш такъв или да придобиеш права, ако някой гражданин се съгласи да те приеме във фамилията си. По-късно, разрастването на империята римско гражданство било давано от Сената и императорите на лоялните съюзни градове и племена. Също така отличилите се провинциали, дарили суми на родните си градове за изграждането на значими обществени постройки също получавали гражданство. Не бил рядкост и подкупът – даряването на солидна сума на магистратите, за да бъдеш вписан в регистрите и да се ползваш с всичките предимства да си римлянин /данъчни облегчения и търговски привилегии/. А през 212 г. император Каракала издал едикт, даряващ на всички жители на империята римско гражданство. Така за пръв път в Античната история на Европа възникнала космополитна държава, в която независимо от етноса и религиозното изповедание всички народи имали едно гражданство, а също равни права и задължения. 7 Най-голямата известна концентрация на механична енергия в древния свят Комплексът от римски воденици датиращ от 4 век се намира на територията на община Барбегал, в района на град Арл, в южната част на Франция. Друг подобен комплекс от мелници е съществувал и върху хълма Янукул в Рим. По същество това било огромна мелница с 8 чифта водни колела, стъпаловидно подредени едно под друго в две успоредни редици върху полегат склон. Задвижвали се с помощта на водата от римския акведукт, захранващ древноримският град Арелат /дн. Арл/. Водата преминавала през шлюз в два улея, по който били разположени воденичните колела и се спускала от едно към друго, задвижвайки мелничните камъни. Капацитетът на мелниците се оценява на 4.5 тона брашно на ден, достатъчно за да осигури хляб за около 10 000 човека (1/3 от населението на Арелат в древността/. Вертикалните мелници, захранвани с вода са били описани в трудовете на и Плиний Стари. Има и по-късните препратки към задвижвани със силата на водата дъскорезници на река Мозел, описани от поета Децим Магн Авзоний. 8 Графити О, СТЕНИ, НОСИТЕ ТОЛКОВА ДОСАДНИ НАДПИСИ, ЧЕ СЕ ЧУДЯ КАК ВСЕ ОЩЕ НЕ СТЕ РУХНАЛИ В РУИНИ!” /надпис от базиликата в Помпей/ По времето, за което говорим, хартията и вестниците не били изобретени. Нямало, естествено, радио, телевизия и интернет. За тези, които искали да споделят нещо с останалите, така че то да бъде научено от възможно най-много хора, най-лесно било просто да използват стените на частните или обществените сгради. Някои драскали от скука, други пишели преидзборни надписи и обяви. В хановете и кръчмите, където отсядали хора всякакви, обикновено срещаме ценоразписи на предлаганото, както и не особено прилични надписи на подпийнали и недоволни или доволни клиенти. Тъй като древните римляни се увличали от политика, много от надписите представляват политическа агитация в полза на някой кандидат – политик. По улиците пишели обяви за предстоящи гладиаторски игри, разпродажби или имоти, давани под наем. Нещастни влюбени изливали душата си, съседи се обиждали взаимно, жени проклинали любовниците си. Четейки надписите на древните римляни, човек изведнъж разбира, че те не са били по-различни от нас; че са се вълнували от същите неща, от които се вълнуваме и днес; че са изпитвали всички онези чувства, на които сме способни и ние. Почти всички от надписите, известни до днес, са графити, запазили се в града, погребан от вулкана Везувий – Помпей. Вероятно не само помпеанци са били любители на графитите, но поради злощастната съдба на града, сега четем именно техните графити и се опитваме чрез написаното някога от най-различни ръце да да дорисуваме образа обикновения римлянин: Гай Куспий Панза – едил! Всички златари го препоръчват! /надпис от Помпей/ Мъжът, с когото обядвах, е варварин! /в базиликата в Помпей/ Сара, не си свястна, щом ме заряза! /в базиликата в Помпей/ Гай Куспий Панза – едил! Всички златари го препоръчват! /надпис от Помпей/ Колко номера използваш, за да мамиш, ханджийо?! Продаваш вода, а сам си пиеш виното! /дърводелска работилница в Помпей/ Ако някой седи тук, нека най-напред прочете това: Ако на някой иска секс, да потърси Атис, тя струва 4 сестерции. /в базиликата в Помпей/ Целадий, гладиаторът тракиец, който е наслада за всички момичета! /барака на гладиаторите в Помпей/ 9 Доносници и тайна полиция В републиканските времена най-често съобщение за всякакъв вид опасност се правело под формата на донос. Да доносничи имал право всеки римски гражданин. Към края на 2 век пр. н. е., се появили професионалните доносници /делатори/, които възползвайки се от "Закона за оскърбление на Величието на Римския народ", изпратили доста хора в проскрипционните списъци на Сула, а по-късно и в тези на триумвирите. По времето на Тиберий, законът бил адаптиран за оскърбление на величието на императора. Така доста доносници развили доходоносна дейност /доносникът получавал 1/4 от имуществото на нещастния обвинен в държавна измяна/. Към тях най-често прибягвали императорите /Тиберий, Калигула, Нерон/, когато желаели да придобият богатствата на някой от заможните аристократи. Траян сложил край на произвола на доносниците като ги натоварил на повредени копаби и ги пуснал да плават накъдето си искат. По времето на Юлиево-Клавдиевата династия се създали и специални подразделения при преторианската гвардия /speculatores/, за изпълнение на 'мокри поръчки', доставка на тайна поща и пр. Дейността им се ограничавала основно с дворцови интриги и елиминиране на неудобни политически противници. По-организирана служба с тайни агенти, които се казвали frumentarii, била създадена от император Адриан през 2 век. Те следели за антидържавни действия на територията на империята и в прилежащите й страни. В провинцията те се вербували от изкупвачите на зърно, които следяли за подозрителни лица. Тъй като в Рим с тази дейност се занимавали преторианците /и за службата отговарял преторианският префект/, то естествено, след като Константин разпуснал преторианската гвардия през 312 г., то и тази длъжност била закрита. На мястото им била създадено поделение от agentes in rebus - организирана императорска куриерска служба за донасяне на информация за състоянието на провинциите, под командването на magister officiorum. Във всяка провинция действали агенти, които участвали в разкриването на тайни завери и заговори срещу властта. Те се занимавали не само със следенето и проверката на писмената кореспонденция, но съвместно с упълномощени от императора чиновници /доместици/ извършвали обиски, разпити, изземвания и пр. 10 'Римската Коледа' Сатурналии (лат. Saturnalia) — при древните римляни бил празникът в чест на Сатурн. Той бил отъждествяван с гръцкия Кронос и считан за баща на Юпитер, Юнона и Нептун. По времето на Сатурналиите /17 – 21 дек./ обществените работи били отменени, учениците не учили, забранено било да се наказват престъпниците. Робите през това време получавали допълнителни привилегии - те се освобождавали от повседневните си занимания, могли да се хранят от трапезата на господарите си и да носят техните дрехи и дори да ги командват. В обикновеното римско семейство празникът започвал с жертвоприношение - заколвали прасе в чест на бога. Следвала гощавка, като роднините и приятелите си подарявали подаръци. Сред даровете имало восъчни свещи - символ на зимното слънцестоене и тестени или теракотени фигурки - посветени на бог Сатурн.

Батка, няма как ракета да ти пробие озоновия слой. Виж, фреоните вършат много по-успешна работа.

озоновият слой не е бил в по-блестящо състояния от половин век насам. Колкото до чиповете в главата, е. накрая всички ще станем едни духове в черупки

След 10 години реконструкция и популяризиране на живата история в България, идва и заслужено признание: от днес съм член на международната организация EXARC, в която членуват археологическите музеи и реконструкторски клубове. Членовете й образуват взаимно подкрепяща се мрежа oт организации, сътрудничещи си в рамките на асоциацията. EXARC инициира редица международни проекти, някои от които са финансирани от Европейския съюз. http://members.exarc.net/individual-members/vladimir-popov-pharmd

раздели има разнообразни, ама модератор дава, но в тема не вкарва. А това че никой не ще да пише в природните, а всички са се юрнали да политиканстват си е въпрос на потребителски манталитет и мат'рял. Форумът с нищо не ви е виновен, тъй че нидейте рива.

Music in Ancient Rome (with audio) Rome’s hills were alive with the sound of music, and it played an important part in worshipping the gods. In temples and ceremonies and also in the city’s theatres, streets, and humble homes, music was inescapable. This article and performances by James Lloyd, a PhD Classics student at the University of Reading, conjures up the sounds of Ancient Rome. At a fictional dinner party set in 3rd century CE Rome, we hear that the guests were interrupted by “…an extremely pleasant and enjoyable sound produced by a hydraulic organ coming from one of the neighbouring houses…” (Athenaeus, Deipnosophistae 174b). Centuries before the idea of recorded music had even been dreamt of, its easy to forget just how important music was to the lives of Rome’s inhabitants, but music (literally ‘of the Muses’), was seen as something inspired by the gods and was performed not just for mortal enjoyment, but in worship to the Roman pantheon too. These audio tracks hope to give a hint of some of the sounds that might have been heard in Rome. Tracks 2,4,5,7 are recordings of improvisations on an aulos (Greek)/ tibia (Latin), with Tracks 1,3,6 providing introductions. The tibia was played by blowing two separate pipes, each with a double reed, at the same time. The ones that I play are replicas of a pair of auloi in the Louvre Museum, Paris, and were made by Thomas Rezanka based on Dr. Stefan Hagel’s plans, with reeds made by Callum Armstrong. Track 1 - introduction Track 2 - music played on open auloi The Louvre auloi were found in Egypt and probably date to around the 4th century BCE. Despite predating 3rd century CE Rome by quite some way, they are actually not too dissimilar to more contemporary examples. However, the Louvre auloi have no key-work, and so can’t modulate between different scales while playing, unlike later, more intricately fashioned instruments which could, such as those found in Pompeii and Herculaneum (to change the playable notes on the Louvre auloi you need to stop-up certain holes; I do this with beeswax mixed with orange oil). Track 3 - introduction to playing with high pipe stopped Track 4 - playing with high pipe stopped Track 5- playing with high pipe stopped There were a number of different musical instruments that would have been played in ancient Rome, either solo, in groups, or to accompany dancers or singers. In addition to the tibia there were pan-pipes, brass instruments, and many other more exotic types, such as the neighbour’s water-organ. Two of the most popular string instruments were the lyra, which was made with a tortoise-shell sound box, and the cithara, a much larger lyre-type instrument made of wood with a bigger sound box (this made it popular among professional musicians, who benefited from its louder sound). Track 6 - introduction to monaulos Track 7 - playing on the monaulos One such professional was Mesomedes, the court composer to Roman emperor Hadrian. Mesomedes, who was originally from Crete, was particularly famous for his citharodic music (songs accompanied by the cithara). Four of his songs have even survived with their original musical notation intact; the Invocation of the Muse (track 9); Invocation of Calliope and Apollo; Hymn to the Sun; and Hymn to Nemesis. Track 8 - introduction to the songs of Mesomedes Track 9 - Mesomedes’ Invocation of the Muse While we can learn about the music of ancient Rome by studying the musical instruments which have survived, we can also learn about their music from the surviving passages of ancient Greek musical notation that exist. What is strange is that there is no example of Latin musical notation, only Greek, so while Mesomedes was court composer to a Roman emperor, his surviving songs are all written in Greek (in many ways the lingua franca of the day). There are a number of musical texts in addition to Mesomedes’ which have been found throughout the Roman empire. Arguably the most famous piece of ancient Roman music is the Seikilos song (track 10), which was found inscribed on a funeral epitaph in Turkey, dating to around the 1st century CE. This makes it the earliest complete piece of music in the world (though there are older examples, they are incomplete). Track 10 - the Seikilos Song The Classics Department at the University of Reading has been connected with the study of ancient music since Dr. John Landels’ interest in the subject, and his book Music in Ancient Greece and Rome is a good introduction to the topic. We are also very fortunate to have (one half of) an ancient aulos in the department’s Ure Museum of Greek Archaeology, well worth taking a look at if you are ever in the area. https://www.futurelearn.com/courses/rome/1/steps/160819

Учени разгадаха тайната на древния неразрушим бетон Може да се каже, че човечеството прави повечето неща по-добре, отколкото ги е правило преди хиляда години например. Все пак научният прогрес дава своите плодове. Има обаче и области, в които древните все още държат първенство. Древноримският бетон например е много по-висококачествен от всичко, което можем да произведем днес. Дойде моментът, в който учените успяха да разберат каква е тайната на неразрушимия римски бетон. Бетонът, колкото и да не е приятен, красив или чист, е основен строителен материал дори и днес. За забъркването му използваме цимент, който вече над 200 години е неизменна част от строителните дейности по света. За наше съжаление, той все още не може да се мери с римското чудо. Има бетонни пристанищни сгради в Италия, които почти не са остарели за две хилядолетия. За сравнение – модерните бетонни пристанищни конструкции имат живот около 50 години при непрекъснат досег със солена вода. Днес обаче, след дестки години изследвания в лаборатории в САЩ и Европа, учените най-накрая откриха тайната на римския бетон. Оказва се, че той е бил смес от вар и вулканична скала. Римляните са смесвали специална субстанция от вар и вулканична пепел за подводните си морски сгради, която след това са поставяли в дървени калъпи. Солената вода е предизвиквала химическа реакция – варта се е хидратирала и смесвала с вулканичната пепел, създавайки много здрав и неподатлив на вредното влияние на солената вода бетон. Освен пословичната здравина, римският бетон е много по-екологичен от съвременния му аналог. Все още сме далеч от масово производство на древнат субстанция, но след като имаме рецептата, всичко е въпрос на време. http://www.idg.bg/technologii/45184/ucheni-razgadaha-tajnata-na-drevniya-nerazrushim-beton

той може да е всякакъв, ама върна интригата в космическата надпревара, че т. нар велики сили бяха зациклили в нова студена война. Усвояването на космоса вбъдеще ще е в ръцете на частни предприемачи, а не на паразитни организации на държавна хранилка. Винаги е било така в човешкото развитие.

Просто Фока, с оглед на опозицията и неодобрението, което цари в Константинопол по време на управлението му, не иска да се ангажира с непопулярна война, която би довела до поставянето на узурпатор, по време на отсъствието му. Затова вика друг да му свърши работа. А и да нападаш една по-слаба държава, която би се съпротивявала отчаяно, с всички средства, най-много би довело до деморализация на войската и побиване на главата му на кол /както е случаят с Мавриций/. Затова е много по-евтино и сигурно да платиш на друг да ти свърши работата, а после да дойдеш наготово и да го натириш там, откъдето е дошъл.

Биохибриден морски охлюв готов за действие. Credit: Dr. Andrew Horchler, CC BY-ND Ако си мислите за традиционен робот, най-вероятно си представяте нещо, изработено от метал и пластмаса. Такъв тип роботи са изработени от твърди материали. Тъй като роботите поемат повече роли извън лабораторията, такива твърди системи могат да представляват рискове за безопасността на хората, с които взаимодействат. Например, ако промишлен робот се залюлее към човек, има риск от синини или нараняване на костите. Изследователите все по-често търсят решения, които да направят роботите по-меки или по-съвместими – по-малко като твърди машини, повече като животни. С традиционните механизми – като двигатели – това може да означава използване на „въздушни мускули” или добавяне на пружини паралелно с моторите. Например, роботът Whegs има пружина между мотора и крака на колелото (wheel + leg = Wheg), което означава, че ако роботът попадне на нещо (като човек), пружината абсорбира част от енергията, така че човекът да не се нарани. Бронята на прахосмукачката робот Roomba е още един пример; тя е с пружина, така че Roomba да не поврежда нещата, в които се блъска. Но областта на научни изследвания, които търсят по-различен подход, става все по-обширна. Чрез комбиниране на роботиката с тъканното инженерство, ние започваме да изграждаме роботи, задвижвани от жива мускулната тъкан или клетки. Тези устройства могат да бъдат стимулирани с електричество или със светлина, за да бъдат накарани клетките да се съкращават и да задвижват скелетите, към които са прикрепени, карайки робота да плува или да пълзи. Получените биоботи могат да се движат и са меки като животни. Те са по-безопасни за хората и обикновено по-малко вредни за околната среда в която работят, отколкото традиционният робот може да бъде. Както животните, те се нуждаят от хранителни вещества за захранване на своите мускули, вместо батерии, а освен това биохибридните роботи са по-леки. Тъканно-инженерни биоботи върху титаниеви матрици. Karaghen Hudson and Sung-Jin Park , CC BY-ND Изграждане на биобот Изследователите измайсторяват биоботите с отглеждане на живи клетки, обикновено от сърце или скелетните мускули на плъхове или пилета, върху матрици, които не са токсични за клетките. Ако субстратът е полимер, създаденото устройството е биохибриден робот – хибрид между естествени и изкуствени материали. Ако просто поставите клетки върху монолитен скелет без никакви насоки, в крайна сметка те ще заемат случайни позиции. Това означава, че когато изследователите прилагат електричество, за да ги накарат да се движат, съкращаващите сили на клетките ще се прилагат във всички посоки, което прави устройството най-малкото неефективно. Така че за по-добро обуздаване на енергия на клетките, учените се обръщат към микромоделирането. Ние отбелязваме или отпечатваме микролинии върху скелета, направен от вещества, към които клетките предпочитат да се прикрепят. Тези линии насочват клетките, така че докато растат, те се наместват по отпечатания модел. Когато клетките са подредени, учените могат да определят как да се прилага тяхната съкращаваща сила към субстрата. Така че вместо една бъркотия от съкращаващи се клетки, всички те могат да работят в унисон, за да преместят крака или перката на устройството. Тъкнно-инженерен мек робот, който се контролира със светлина. Karaghen Hudson and Michael Rosnach , CC BY-ND Биохибридни роботи, вдъхновени от животни Освен широка гама биохибридни роботи, изследователите са създали някои напълно органични роботи, използвайки естествени материали, като колаген от кожата, вместо полимери за тялото на устройството. Някои могат да пълзят или да плуват, когато са стимулирани от електрическо поле. Някои са вдъхновени от инженерни техники за медицински тъкани и използват дълги правоъгълни ръце (или конзоли), за да се издърпат напред. Други са взели своите черти от природата, създавайки биологично вдъхновени биохибриди. Например, група, водена от изследователи в Калифорнийския технологичен институт, разработва биохибриден робот, вдъхновен от медузи. Това устройство, което те наричат медузоид, има ръце, подредени в кръг. Всяка ръка е микромоделирана с протеинови линии, така че клетките да растат в модели, подобни на мускулите в жива медузи. Когато клетките се съкращават, ръцете се сгъват навътре, задвижвайки биохибридния робот напред в богата на хранителни вещества течност. Съвсем наскоро изследователите са показали как да се насочват биохибридните творения. Една група в Харвард използва генетично модифицирани сърдечни клетки, за да направи плуващ робот, вдъхновен от рибата скат. Сърдечните клетки били променени да се свиват в отговор на специфични честоти на светлината – от едната страна на робота има клетки, които отговарят на една честота, а клетките от другата страна отговарят на друга. Когато изследователите осветяват предната част на робота, клетките там се съкращават и изпращат електрически сигнали към клетките по-нататък по тялото му. Съкращаването се разпространява по тялото на робота, премествайки устройството напред. Изследователите могат да завъртят робота надясно или наляво, променяйки честотата на светлината. Ако пуснат повече светлина на честотата, на която клетките от едната страна реагират, съкращаването на тази страна на „ската” ще е по-силно, което позволява на учените да насочат движението на робота. Заздравяване на биоботите Докато се правят вълнуващи разработки в областта на биохибридната роботика, все още има значително количество работа за вършене, за да се извадят устройствата от лабораторията. Устройствата в момента имат ограничена продължителност на живота и не притежават достатъчно голяма сила, което ограничава тяхната бързина и способност за изпълнение на задачи. Роботите, направени от клетки на бозайници или на птици, са доста придирчиви относно условията на околната среда. Например, температурата на околната среда трябва да бъде близо до биологичната телесна температура и клетките се нуждаят от редовно хранене с богати на хранителни вещества течности. Една от възможните мерки е да се опаковат устройствата така, че мускулите да са защитени от външната среда и постоянно да се къпят в хранителни вещества. Друг вариант е да се използват по-стабилни клетки като задвижващи механизми. В университета Case Western Reserve, наскоро започнали да разследват тази възможност, като се обърнали към жилавия морски охлюв Aplysia californica . Тъй като А. californica живее в приливна зона, може да изпитва големи промени в температурата и солеността на околната среда в рамките на един ден. Когато има отлив, морските охлюви може да се озоват в капан в приливните басейни. Слънчевото греене може да изпари водата и температурата ще се повиши. От друга страна, в случай на дъжд, солеността на водата наоколо може да се понижи. Когато дойде приливът, морските охлюви са освободени от приливните басейни. Морските охлюви са развили много жилави клетки, за да издържат на това променливо местообитание. Вдъхновен от морска костенурка биохибриден робот, задвижван от мускули на морски охлюв. Dr. Andrew Horchler, CC BY-ND Екипът успял да използва тъкан от Aplysia, за да задейства биохибриден робот, което предполага, че можем да произвеждаме по-здрави биоботи с използването на тези еластични тъкани. Устройствата са достатъчно големи, за да носят малък товар – с дължина около 1,5 инча и широчина един инч. Друго предизвикателство в разработването на биоботите е, че в момента на устройствата им липсва каквато и да е бордова контролна система. Вместо това, инженерите ги контролират чрез външни електрически полета или светлина. За да се развият напълно автономни биохибридни устройства, ще имаме нужда от контролери, които взаимодействат директно с мускулите и осигуряват сензорни входове към самия биохибриден робот. Една от възможностите е да се използват неврони или групи от неврони, наречени ганглии, като органични контролери. Това е още една причина, поради която използването на Aplysia е вълнуващо. Този морски охлюв е моделна система за невробиологични научни изследвания в продължение на десетилетия. Вече се знае много за връзките между неговата нервна система и мускулите, което означава, че бихме могли да използваме неговите неврони като органични контролери, които казват на робота по какъв начин да се движи и да му помогне да изпълнява задачи, като например намирането на токсини или да следва светлина. Докато тази област все още е в начален стадий от развитието си, изследователите предвиждат много интригуващи приложения на биохибридните роботи. Например, малките устройства, използващи тъкан на морски охлюв, могат да бъдат пуснати на рояци във водни съоръжения или в океана, за да търсят токсини или спукани тръби. Благодарение на биологичната съвместимост на устройствата, ако се счупят или бъдат изядени от дивите животни, тези екологични сензори теоретично не биха представлявали същата заплаха за околната среда, както биха били традиционните роботи. Един ден могат да бъдат произведени устройства от човешки клетки и да се използват за медицински приложения. Биоботите могат да осигурят таргетирана доставка на лекарства, отстраняване на съсиреци или като стентове. Чрез използването на органични субстрати вместо полимери, такива стентове могат да бъдат използвани за укрепване на слаби кръвоносни съдове, за предотвратяване на аневризми – а с течение на времето устройствата ще бъдат реорганизирани и интегрирани в тялото. Отвъд дребномащабните биохибридни роботи, които се разработват в момента, продължават изследванията в тъканното инженерство, например опити да се създадат съдови системи, които може да отворят възможност за отглеждане на големи роботи, задействани от мускули.

Ама какъв светец е Константин? Поредният алчен и амбициозен император, вероломно погазващ клетви и избиващ тези, които не му харесват. Демек типичният владетел от онова мреме. Че и митраист. "Канонизиран" е малко преди да хвърли топа, но това по никакъв начин не му изчиства прегрешенията. Даже ги прави още по фрапантни. То и Св. Владимир е бил същата стока, ама такава е църковната политика

Напротив, ти не познаваш как са действали римляните и си вадиш някакви твои заключения. Ще ти подскажа: след поражението на римляните в Тевтобургската гора, Тиберий, вместо да хаби сили и ресурси, за да завладява наново тези земи, започва добрата стара политика - разделяй и владей, стимулирайки германските племена да враждуват едно с друго. Едните ги пише съюзници на Рим, дава им облаги, позволение да търгуват с империята, а другите, дето са ощетени, но искат същите права, започват борба за място под слънцето. Наследниците му се придържат към същата политика. Така през 1-2 век струпаният по Рейн блок от 6-8 легиона става ненужен с оглед на минимизираната опасност и затова Траян оставя там само 4 легиона, прехвърляйки останалите за кампаниите си в Дакия и Партия. Сега да се върнем към деянията на Светослав: ромеите се намесват едва когато става ясно, че Светослав не им играе по свирката, т. е. се провъзгласява за български владетел и започва да заплашва империята. Т. е. на мястото на пасивния български цар, застава агресивен такъв. Затова в края на краищата повеждат успешна кампания по отстраняването му и освобождаване /демек присъединяване/ на българските земи към ИРИ. Чиста и елегантна работа с по-малко жертви, ако изначално бяха нахлули в България, докато на престола все още беше Петър.

този похват се е ползвал винаги, когато рискът превишавал ползите. И абсолютно винаги една военна кампания била по-скъпа, отколкото подкуп на някой варварски вожд. Така че сваляй розовите очилца. Добре дошъл в реалността, макар че темата е за евентуални допускания.

чудех се кой ли ще го спомене най-накрая

един теминатор му требе на тоя да го погне, та да се кротне малко

Уж беше радетел за демокрация, а се оказа поредният привърженик на западните марксисти. :))) Да те светна; 'позитивната дискриминация' и политкоректността са все патологични девиации на хипертрофиралата мулти-култи толерантност и служат единствено да облагодетелстват определени НПО-та, както и за налагане на тотална цензура в обществото. Така че не пиши глупости и не политизирай темата.

Представяме ви поредния 96-ти брой на списание "Българска наука" с една статия на доц. Владимир Бозуков за палеоботаниката. Драги читатели, във века на интернета, когато само с няколко кликвания можете да достигнете до нужната ви информация, не виждам смисъл да ви отегчавам с фактология. Желанието ми е да бъда повече описателен и илюстративен по темата, която ще засегна. А именно – какво е палеоботаника? Всички са чували за науката палеонтология и всички я свързват мигновено със скелети на динозаври. Лично аз като палеоботаник, изпитвам известна ревност към колегите палеозоолози, които са „превзели” или „обсебили” публичното значение на думата палеонтология. Всъщност тази думичка означава наука, която изследва следите от изчезнали организми, съществували през изминали епохи, периоди и ери. А организмите – съществували и съществуващи, могат да се поделят главно на две групи: тези, които сами си приготвят храната (учените ги наричат автотрофи) и тези, които се хранят наготово (хетеротрофи). Към първите спадат растенията, които използват слънчевата светлинна енергия и с нейна помощ свързват водата с въглероден диоксид и така си доставят въглехидрати, необходими за развитието им. Водата растенията я поемат чрез корените си, а въглеродния диоксид, който е съставна част на въздуха, който дишаме (най-вече, който издишаме) те си доставят чрез микроотвори в листата – т.нар. устица. Към втората група спадат животните – растителноядните, които си набавят въглехидрати и други хранителни вещества синтезирани от растенията или хищниците, които изяждат хранещите се с растения или каквато им попадне плът. А има и такива животни, като плъховете, прасетата и потомците на Homo sapiens (много опасна компания ), които ядат всичко – и растителна и животинска храна. И двете споменати по-горе групи организми оставят следи от своето съществуване през милионите години еволюция на Земята. Полеозоологията изучава останките от животни, а палеоботаниката – останките от растения. Двете науки се явяват дялове на палеонтологията. Тъй като растенията стоят в основата на хранителната верига, от тяхното присъствие и обилие зависи в голяма степен и наличието и разнообразието на животните. Да не забравим да споменем и още едно велико дело на растенията в лицето на водораслите в световния океан в началото на живота на нашата планета. Именно чрез процеса фотосинтеза те са поели голяма част от въглеродния диоксид от първичната атмосфера и са я наситили с кислород. Така са дали възможност на животинските организми да засилят своя метаболизъм, оттук развитие и еволюция. Сигурно съм пристрастен в моето отношение към растенията, но смятам, че незаслужено палеоботаниката се пренебрегва от общественото мнение, за сметка на палеозоологията. А може би това е и по вина на самите палеоботаници, които не разкриват интересните си находки пред широкия кръг от любознателни хора. Затова с тези редове ще се опитам да поправя нещата. Много автори оприличават седиментните скали като книга за историята на Земята, а пластовете от тези скали като нейни страници, на които са записани етапите в развитието ѝ, включително и тези на живота на нашата планета. (Същото може да се каже и за пластовете полярен лед, които са запечатвали следи от различни събития, протичали бързо или бавно в течение на хилядите години на натрупването му.) Именно седиментните скали са консервантът, който съхранява следите от живите организми през времето. Следват няколко думи за образуването на тези скали. Ако не бяха непрекъснатите тектонски и сеизмични процеси, които са причина за формирането на планинските вериги и разнообразния релеф на сушата, отдавна повърхността на Земята да е придобила равнинна форма. Под силата на земната гравитация, продукти на ерозията на скалите непрекъснато се свличат от по-високите към по-ниските участъци от релефа. При транспорта си тези продукти търпят промени. Колкото е по-дълъг той, толкова частиците стават по-фини. Носен от вятъра или водата, този материал се спира и утаява в понижения на релефа (Фигурата най-горе), които най-често се оказват запълнени с вода басейни – езера, блата, стари речни ръкави, лагуни. Растителният материал, който по някакъв начин попада в тези басейни, също се утаява и съответно бива покрит от нов фин скален материал. С течение на времето и голямото налягане, което се получава при натрупване на тонове утаени слоеве, протичат физични и химични процеси, които превръщат седиментите в скала от седиментен тип. Други начини на формиране на седиментни скали са възможни при вулканични изригвания, когато изхвърлената във въздуха вулканична пепел се отложи на земната повърхност или когато във водния басейн продукти от жизнената дейност на живи организми (найчесто кремъчни водорасли) се утаяват на дъното му. Разбира се, възможни са и най-различни преходни варианти между посочените по-горе процеси. Тези скали запазват милиони години информацията, която ние използваме сега. За съжаление, до нас достига само част от нея – обикновено се запазват най-устойчивите части на организмите или просто отпечатъци от самите организми, части от тях или от тяхната дейност. Конкретно за растенията, те много рядко може да се запазят цели, но всяка една част от тях може да бъде запазена при конкретни форми на седиментация (или утаяване, казано на чист български език). В това число: дървесина, смола, листа, цветове, плодове или части от тях, семена, шишарки и дори полен (цветен прашец) и спори. Под каква форма могат да се запазят отделните части? Тук ще направя още едно уточнение, че палеоботаниката се поделя според големината на изследваните растителни обекти на микропалеоботаника, която изследва фосилните спори и полен и макропалеоботаника, която изследва останалите от изброените вече растителни части. При микропалеоботаниката се използва споровополеновият анализ, за който е нужен микроскоп (светлинен или електронен), а макроостанките се изследват предимно с невъоръжено око или с лупа, но понякога също се прибягва и до микроскоп, когато е нужно да се определя фосилна дървесина или запазил се фосилен листен епидермис. Тъй като аз съм специалист по макрофосили, ще се опитам да ви запозная по-отблизо с тях. Фосилните спори и полен обаче, са също много интересни обекти за изследване, и те носят понякога липсващата информация, която макрофосилите не могат да доставят. Например, при седиментацията е много трудно да се запазят тревисти растения, които са разпространени навътре в сушата, но техният полен или спори (съответно при семенни или спорови растения) се разпространяват от вятъра на големи разстояния и така попадат в подходящите за запазването им седименти. Обратно – при лавровите растения поленът е с твърде тънка обвивка и поради това не може да се запази във фосилно състояние, за разлика от листата им, които са предимно със здрава „кожеста” структура и се „отпечатват” лесно. Затова най-добри резултати се постигат разбира се, при комбинирането на тези две направления в палеоботаниката. Но да се върна към макрофосилите и как те се образуват. От структурния състав на седиментните скали – по-груб (песъчлив) или по-фин (глинест) зависи достъпът на кислорода от въздуха до растителните останки. Този газ е силен окислител и при неговото наличие в порьозните скали се стига до пълно разлагане на растителните тъкани. По този начин те постепенно изчезват – изтляват, а се запазва единствено техният отпечатък, във формата на микропукнатина в скалата. Получава се нещо като гипсова отливка. Колкото е по-фин седиментният материал, толкова по-фин е релефът на тези отпечатъци. Когато седиментните частици са микроскопични, има възможност и съответен метод, с който може да се наблюдава каква е била структурата на епидермиса на листата на клетъчно ниво. Особено важно тук е устройството на устицата, което носи много информация за точното определяне на фосилния вид. Когато седиментите са глинести, те не пропускат газове и течности, така в безкислородна среда растителните останки се овъгляват. По такъв начин се запазва и отпечатъкът на растителната част, и овъглената ѝ тъкан. По същата „технология” са се образували и въглищните залежи, когато огромни количества от сухоземен растителен материал е погребван и остава без достъп до кислород. Петролът е образуван при същите условия, но при него разликата е в първоначалния органичен материал – при него се погребва планктон, а не сухоземни растения. Затова въглищата и петрола ги наричат фосилни горива. При стволовете на дървесните видове се среща и още един начин на запазване. Вероятно сте чували за вкаменени дървета или дори гори. Те се образуват, когато цели дънери попаднат в подходящи седименти и минерали от тях (най-често силиций) заместят органичните вещества от структурата на дървесината. Така структурата се запазва непокътната в течение на милиони години и днес, след приготвяне на свръх тънки срезове от вкаменената дървесина и изследването им под микроскоп, може да се определи от кой род е било дървото и дори от кой фосилен вид. Разбрахме какво е палеоботаника. Но за какво ни е тя? За съжаление много от политиците ни задават този въпрос с подтекст, че науката трябва да бъде свързана единствено с практиката. Според тях единствено научната дейност, на която трябва да се обръща внимание и трябва да се финансира е тази, свързана с производството. Явно на тях им е чуждо всякакво желание за знание извън правенето на пари. Но човекът се различава от животните точно по това, че е любознателен и си задава въпроси като: Кой съм? Откъде идвам? Накъде отивам? Каква е историята на света преди мен и какво е бъдещето на този свят? Свойството на човека да мисли, да наблюдава природата около себе си и да я анализира, да използва за добро или за лошо натрупаните знания, го прави различен и уникален на фона на всички живи организми на планетата ни. Разбира се и сред хората има индивиди, за които смисълът на живота е единствено да се множат и ако може това да е съпроводено с повече и по-силна музика, но всяко правило си има изключения. Та думата ни е за: какво ни носи палеоботаниката? За човекът, който се интересува от заобикалящия го свят, палеоботаниката може да му предложи знание за разнообразието на растителните видове в далечното минало, как е протекла еволюцията на растенията, как е протекла еволюцията на растителните съобщества, информация за произхода на отделни видове и миграцията им във времето и пространството. Чрез палеоботаниката с голяма точност може да възстановим и палеоклимата по времето на погребването на растителните части, открити от нас палеоботаниците след милиони години. Това става възможно като определяме рецентни аналози на фосилните видове и установяваме при какви климатични условия са разпространени днес тези аналози. Така може да докажем, че преди около 35 млн. години, на територията на Родопите е царял тропичен климат и са расли палми на сушата, а в крайбрежните зони на топлото палеогенско море са се развивали коралови рифове. Възможно е от това и някой да не се впечатли, но съм сигурен, че у повечето хора ще се появи интерес да научат още нещо за тези праисторически времена и още, как са се развили събитията до днес. Чрез палеоботаничните данни могат също така да се възстановят и палеоекологичните условия. Отново посредством рецентните аналози на фосилните видове може да се представи релефът в околността на седиментния басейн, наличието на езера, блата или лагуни, гори или степи. Друго, с което може да помогне палеоботаниката е датирането на седиментите, в които са открити растителни фосили. След като се установи възрастта на даден фосилен вид или цяла фосилна растителна формация, може да се твърди, че ако той/тя се открие някъде в друг географски район, седиментите от новото находище ще са със същата възраст. Палеоботаниката с палеозоологията са в основите на биостартиграфската наука, която определя относителната възраст на скалите, изграждащи земната кора. И накрая на тази тема, няколко думи за емоциите, които предизвиква у мен работата ми като палеоботаник. Срещата с многомилионното минало винаги носи тръпката на откривателя. Тя е същата, като при палеозоолога, археолога или историка, попаднал на ценна реликва. Чувството, че нещо ново и непознато, непипнато от човешка ръка стои и чака някой да го открие, не дава мира на изследователя в мен. Природата ни дава възможности да я разберем, да проникнем в същността ѝ, да разкрием вечните процеси в нея. Пример за това са фосилите и в частност растителните останки. Да не се възползваме от тази възможност е според мен, твърде високомерно. А високомерието на човека се наказва рано или късно от тази същата природа. Нека да използваме всяка възможност, която ни се отдава! Целият брой 96 на "Българска наука" може да изтеглите от тук.

Бактерии успяха да захранят батерия за 13 поредни дни Учени постигнаха следващата стъпка в областта на бактериалните горивни клетки като генерираха енергия за 13 поредни дни. Удължаването на живота на батерията е осъществено чрез симбиозни взаимовръзки на два вида бактерии от няколко капки мръсна вода. За достигане на търговско ниво ще е необходима още много работа, но това е първият път, в който бактериална синергия генерира енергия. Успехът е постигнат от учени от Университета на щата Ню Йорк в Бинхемтън (Binghamton University) и е обявен в Biosensors and Bioelectronics. Това всъщност не е нова идея. През 1911 г. М.С. Потър (M.C. Potter) изобретява бактериалните горивни клетки и успява да генерира енергия от E. coli. Идеята е микробите да преобразуват химическата енергия в електрическа. Големият плюс е, че микробите емитират малко количество въглероден диоксид. Фототрофните бактерии се нуждаят от слънчева светлина, въглероден диоксид и вода, за да произведат енергия, също като растенията. Хетеротрофните бактерии се нуждаят от поглъщане на органична материя или други бактерии, за да оцелеят. Seokheun Choi и Lin Liu смесват двата вида бактерии в малка клетъчна кухина, една пета от размера на чаена лъжичка. След което ги излагат на слънчева светлина и прибавят малко храна, за да захранят хетеротрофната бактерия и да ги карат да растат. Хетеротрофната бактерия произвежда въглероден диоксид, от който фототрофната бактерия се нуждае, за да създаде собствена храна, след което хетеротрофната бактерия изяжда фототрофната. Не се дава повече храна. Този кръг обаче продължава да се осъществява и създава енергия за 13 поредни дни. Източник: MFCGuy2010 Метаболизмът на бактерията непрекъснато създава електрически ток от 8 микроампера на кв.см от клетката. За сравнение, един 42-инчов телевизор с висока резолюция се нуждае от около половин ампера електрически ток, за да работи. Тоест един телевизор ще се нуждае от 62 500 от тези бактерийни клетки, за да работи. Това е само първата стъпка в разработването на енергия, произвеждана от бактерии. Малкият им размер позволява да започнат да действат без много електрическо съпротивление. В практиката тези клетки не биха се използвали за захранване на домашния тостер, но могат да предоставят енергия в отдалечени или опасни райони. Устройствата не изискват много енергия, като например болнични монитори и диагностични сензори биха могли основно да се захранват по този начин. "Има някои предизвикателства при използването на тази техника. Балансирането на растежа на двата вида микроорганизми, за да се извлече максималната мощност на устройството, а също и необходимостта да се осигури, че тази затворена система ще генерира постоянно енергия без допълнителна поддръжка. Затова са необходими дългосрочни експерименти", обяснява Seokheun Choi. Seokheun Choi; Снимка: Binghamton University Нова разграждаща се батерия, която се отваря като нинджа звезда, може да захрани биосензори и други малки устройства при полеви условия. Източник: Binghamton University Ако името на Seokheun Choi е познато на читателите, то е защото ученият е този, който е разработил други иновативни батерии, базирани на бактерии. През миналата година той създаде соларни панели с фототрофни бактерии вътре в тях, които създават енергия. Той е разработил и хартиена батерия, която се отваря като оригами и използва микроби от мръсни води или слюнка за захранването й. http://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Bakterii-uspiaha-da-zahraniat-bateriia-za-13-poredni-dni_76238.html

откриха най-големите динозавърски следи в Австралия: Listen live ABC's Emergency radio broadcast and listen to 630AM (Bowen and Townsville) 101.1 FM (Mackay), 89.9 FM (Airlie Beach) Watch now ABC News 24's rolling coverage of Cyclone Debbie World’s biggest dinosaur footprint discovered in ‘Australia’s own Jurassic Park’ Dinosaur tracks in Walmadany. (Damian Kelly) More than 100 million years ago, on a muddy stretch of land that is now Australia, nearly two-dozen species of dinosaur once roamed. There were duck-billed ornithopods, which left long, three-toed tracks in their wake. Heavy armored dinosaurs pressed large, tulip-shaped prints into the soil. Predators scratched the ground with their talons. And the feet of gigantic, long-necked sauropods created bathtub-sized depressions in the dirt. Asteroids struck, continents moved, sea levels rose and fell. What was once a damp, forested environment surrounded by shallow seas became the hot, rugged coastline of northwestern Australia. But the dinosaurs' tracks remained. The footprint assemblage, which contains evidence of 21 species, is the most diverse in the world, researchers reported Friday in the Journal of Vertebrate Paleontology. One of those tracks is the largest dinosaur print ever recorded: a 5-foot-9-inch print from a sauropod, or long-necked dinosaur. The tracks also provide the first evidence that spiky tailed stegosaurs lived in the land down under. [This triceratops is a Smithsonian icon. Now he'll be fed to a T. rex.] “The tracks provide a snapshot, a census if you will, of an extremely diverse dinosaur fauna,” lead author Steve Salisbury, a paleontologist at the University of Queensland, told Gizmodo. “Twenty-one different types of dinosaurs all living together at the same time in the same area. We have never seen this level of diversity before, anywhere in the world. It’s the Cretaceous equivalent of the Serengeti. And it’s written in stone.” There are thousands of marks along the 15-mile stretch of coastline, called Walmadany by the indigenous Goolarabooloo people and labeled James Price Point on most maps. Salisbury likened the region to “Australia's own ‘Jurassic Park.’ ” The Goolarabooloo have known about the fossil trackways for millennia. The massive markings, which are visible only at low tide, are featured in Goolarabooloo oral histories, or “song cycles,” Salisbury told the BBC. “They relate to a creation mythology, and specifically the tracks show the journey of a creation being called Marala — the emu man. Wherever he went he left behind three-toed tracks that now we recognize as the tracks of meat-eating dinosaurs,” he said. [Dinosaurs took months to hatch out of their eggs. That may have doomed them.] In 2008, Walmadany was selected as the preferred site for a natural gas plant. Worried that the sacred and scientifically significant site would be lost, the Goolarabooloo reached out to paleontologists and asked them to look into the tracks. “We needed the world to see what was at stake,” Goolarabooloo leader Phillip Roe said in a statement. The area was listed as a natural heritage site in 2011, and plans for the natural gas plant fell apart two years later. Paleontologists create a cast of the gigantic sauropod print. (University of Queensland) Working alongside the Goolarabooloo, who are considered the region's “traditional custodians,” Salisbury and his colleagues spent 400 hours investigating the markings. Each one was measured with three-dimensional photogrammetry, a technique used to build a 3-D reconstruction of an object by taking photographs from a variety of angles. For some tracks, the scientists also made casts out of flexible silicon, which can later be used to produce museum replicas of the prints. According to Salisbury, most other Australian dinosaur fossils come from the continent's eastern side and date back to the mid-Cretaceous, about 90 to 115 million years ago. These tracks, which are between 127 and 144 million years old, represent the only fossil evidence from the early Cretaceous and are some of the oldest dinosaur remains in Australia, he said. https://www.washingtonpost.com/news/speaking-of-science/wp/2017/03/27/worlds-biggest-dinosaur-footprint-discovered-in-australias-own-jurassic-park/?tid=ss_fb&utm_term=.fcd408023319

Скандалната история на ваксините (видео) Всяка година милиони деца и възрастни биват ваксинирани срещу болести, които само преди няколко десетилетия са били смъртоносни и са погубвали хиляди животи. Болести като рубеола, полиомиелит, морбили. Страхът и ужасът, които тези болести са предизвиквали у хората, все повече избледняват в тяхната памет. И въпреки фактът, че ваксините имат ефект, скептиците набират скорост, техните твърдения се лансират от холивудски звезди и дори от президента на САЩ Доналд Тръмп, пише New scientist. На родна почва страховете пък се подклаждат от невъзможността на правителството почти всяка година да осигури налични ваксини навреме и боравенето с пораждащи съмнения дарения. Според Меридит Уодмън (Meredith Wadman), всички тези скандали и спорове не могат да затъмнят успешната история на ваксините. Уодмън излага аргументите си в книгата си Vaccination Race. Педантичните проучвания на Меридит Уодмън в нейната книга започват с трогателната история на момиченце, родено през 1964 г., което оцелява едва 16 месеца преди да стане жертва на последиците от предадената от майката рубеола. Тя прекарва едва девет дни от своя кратък живот извън болница. Ваксинирането по света се извършва на принципа, разработен от Едуард Дженър през 1796 г., при който имунната система, заразена с убит или отслабен патоген, създава по естествен път защитен отговор на болестта. В книгата си Уодмън проучва действията на онези, които са замесени в историята на ваксинацията. Особено Ленард Хейфлик (Leonard Hayflick), чийто възглед за по-безопасен начин за ваксиниране от този, прилаган през първите години на ваксинациите, довежда до дългогодишни спорове. Макар редица ранни ваксини да са работили добре, страничните ефекти винаги са били обект на загриженост, било поради това, че вирусът остава заразен, било защото протеините са възпламенявали остра имунна реакция. Множество ваксини са били тествани, без съгласието им, върху затворници, деца и дори новородени бебета. Ранните ваксини също така са използвали клетки от други животни. Често умрелите или отслабените вируси са били отглеждани върху клетки от маймуни, за които погрешно е било смятано, че не съдържат трансмисивни инфекции. Туморните клетъчни линии са съществували, но са били смятани за ненадеждни - какво ще стане ако раковите клетки преминат в тялото чрез ваксината, са се питали тогава. Уодмън описва в книгата си скандалното прикриване по онова време, последвало откритието, че маймунските клетки, използвани при ваксинациите, са били инфектирани с вирус SV40, който може да заразява и хората. Намесата от страна на богаташи извън научните среди като филантропа Мери Ласкър (Mary Lasker) довеждат дори до още по-големи инвестиции във ваксини, отглеждани в животински клетки, въпреки нарастващите доказателства за липсата им на сигурност и ефективност. Тогава се намесва Хейфлик. Работещ в Wistar Institute във Филаделфия, той е бил надарен млад учен, според чиято логика феталните клетки от една нормална бременност са без вируси и безопасна алтернатива за развитието на ваксините. През 1962 г. той се сдобива с тъкан от абортиран ембрион и създава нова клетъчна линия - WI-38. Всяка е съдържала няколко милиона клетки, отгледани от един абортиран човешки ембрион. Заразени с рубеола, полиомиелит, бяс, хепатит А и други вируси, клетките WI-38 действали като гостоприемник за развитие на тези вируси, така че биха могли да се използват като основа на ваксини, твърдял Хейфлик. И най-вече - били без заразите, открити във вирусите, отгледани в животински клетки. През 1986 г. Хейфлик обаче открива, че директорът на института е подал молба за патент за клетъчната линия WI-38, за да бъде използвана за ваксина срещу бяс. Хейфлик напуска института като взима всички клетки със себе си и ги предава на Университета Станфорд. Отгледани първоначално в института обаче, тези клетки са били собственост на институцията и надареният експериментатор за малко се разминава с това да бъде даден под съд. Хилари Копровски, директор на Wistar Institute, бива инжетиран от Стенли Плоткин с ваксина срещу бяс, разработена с употребата на WI-38 през 1971 г.; Снимка: Wistar Institute Защо биологът се решава на тези действия? Меридит Уодмън няма съмнение, че причината е, че е работил по думите й "под принуда, управляван от закоравели, свръхконсервативни, ваксинни регулатори", които са го спирали да използва тези клетки за разработване на ваксини. От тук и решението му да продаде тайно клетъчната линия на фармацевтични компании. Това му носи преследване до живот и никога не бива официално признат по заслуга. Отнело е цяло десетилетие на протакане преди американските регулатори да капитулират и да одобрят неговите клетки за разработване на ваксини (Европа е била по-бърза в това отношение). Оттогава над 6 милиарда ваксинни дози, базирани на тази клетъчна линия, са защитили хората от рубеола, бяс, морбили и други смъртоносни или обезсилващи болести. В случая с рубеолата, при която ако порази бременна жена причинява тежки последици върху ембриона, ваксината прекратява инфекциите и слага край на обичайната практика по онова време майките да правят аборти, щом биват заразявани в ранна бременност. Така една ваксина, която е базирана върху тъкан на абортиран фетус, всъщност предизвиква много по-голям принос в защита на живота, отколкото всички активисти срещу абортите. Историята на Хейфлик е необикновена и Уодмън трябва да бъде поздравена, според списание Guardian, не само за разкриването й, но и за съобщаването й на света. Книгата й е описана от изданието като първокласна научна разработка, която връща справедливостта за Хейфлик - велик учен, чиято заслуга остава непризната поради твърдоглавостта му. В наши дни, вече на възраст 86 години, Хейфлик е частично реабилитиран, като работи като съветник на няколко биотехнологични компании и е автор на редица добре приети книги. Името му е известно и от познатия в науката Предел на Хейфлик (Hayflick limit) - става дума за горната граница на възможния брой делене на една клетка. Дотогава учените са смятали, че клетъчните линии могат да се делят безкрайно. Наличието на горна граница дава шанс на учените да изучават клетъчното стареене, като се фокусират върху механизма, който регулира ограничаването на клетъчното делене. Това отвори нови възможности за придобиване на важни познания за рака и стареенето. Нещо повече - неотстъпчивостта на Хейфлик за правото на употреба на човешки клетки, вместо животински такива, при направата на ваксини, спомага за ускоряване на революцията в общественото здраве на запад, макар малцина да са му били благодарни навремето. Въпреки това той изиграва ключова роля в победата във войната срещу вирусни болести като рубеола и полиомиелит - постижение, което ни е освободило от наистина ужасяващи мъки. От времето на Хейфлик много неща са се променили. Много съвременни ваксини използват само онези части от патогена, които стимулират имунен отговор, така че няма възможност за зараза. Въпреки това историята на ваксините не е романтична приказка. Тя е успешна история за възрастни. Подробна и дедуктивна, книгата Vaccine Race не е лесна за четене. Но измежду нейните подробни описания на подготовка на клетки, описания на теми около абортите и историята на откритието, че нормалните клетки имат ограничена продължителност на живота, има и изобилие от аргументи срещу онези, които са възприели като чиста монета конспиративните теории на антиваксърското движение. Д-р Ленард Хейфлик изнася лекция по повод 50-тата годишнина от своето откритие Ленард Хейфлик обяснява решението си да отнесе ампули с WI-38 от Wistar Institute; Източник: Web of Stories http://nauka.offnews.bg/news/a_1/a_76204.html?preview=ok

винаги е по-лесно да платиш някаква мижава сума, отколкото да водиш скъпа кампания. Римляните/а и ромеите са го ползвали този похват твърде често.