Доц. Георги Вълчев: Решенията за културното наследство не могат да се взимат в тесен приятелски кръг
Георги Вълчев
Доц. Георги Вълчев е културолог, преподавател във Философския факултет на Софийския университет "Св. Кл. Охридски". Специалист е по история на българската култура ХV – ХІХ в. и по проблемите на културното наследство. Ръководи магистърската програма "Мениджмънт и социализация на културното наследство" към специалност "Културология". Той беше един от основните участници в дискусията "Дисниленд България", състояла се преди дни в Червената къща в София по идея на проф. Ивайло Дичев.
Какви опасности крие за културното наследство започналото масово строителство на антични и средновековни крепости с пари по европейската програма "Регионално развитие" и целящо новите обекти да привличат повече туристи?
- Опасностите са много, но съзнателно ще се огранича до три, които по моему са изключително важни.
На първо място са застрашени самите обекти. Под предлог да станат понятни, разбираеми за масовия тип турист, който не притежава специална подготовка в областта на историята и археологията, се лансира идеята те да бъдат възстановявани почти до първоначалните си обеми. Добилата наскоро известност у нас крилата формулировка "до зъбер, до керемида" на днешните идеолози на масовото "крепостно" строителство е всъщност отдавна отречен подход в световната практика за интегриране на културното наследството в живота на съвременните общества и използването му за целите на туризма, тъй като най-общо казано по този начин се подменя самото миналото, а оригиналът се уврежда необратимо.
Точно в тази посока са възраженията на колегите, които се занимават професионално с консервация и реставрация, и те биха могли да развият тази тема в нейната пълнота. Аз само бих отбелязал, че съвременните технологии дават такива необятни нови възможности за визуализиране на обектите, които не са запазени в своята цялост, че е цяло престъпление да не се възползваме от тях, а да залагаме на анахронизми, облечени в кубици бетон, арматура, тежки метални конструкции, полимерни плочи, теракот или съвременна каменна зидария. Който например е посещавал през последните години Червенската крепост знае, че там отдавна съществуват информационни цветни пана с 3D възстановки както на цялото отбранително съоръжение, така и на всички по-важни самостоятелни сгради, разположени в неговата вътрешност, придружени със съответните обяснителни текстове.
По подобен начин е подходено и при античния Никополис ад Иструм, недалеч от Велико Търново, където при реализацията на европейски проект средствата не бяха насочени към съвременна интервенция върху запазените оригинали, а преимуществено към създаването на информационни табла с компютърни възстановки, благоустрояване и охрана на целия район. Сравнително щадящо към самия обект, но отчитайки и интереса на туристите, е подходено и при античната вила "Армира" край Ивайловград, където наскоро също приключи реализацията на цялостен проект за консервация и реставрация, финансиран по оперативна програма "Регионално развитие". В годините на прехода жилищният комплекс претърпя множество вандалски и чисто криминални посегателства, но в момента би предизвикал интерес и у най-неизкушения от античната история на тези земи посетител.
Само тези примери в собствената ни страна са достатъчни, за да стане ясно, че примамливата за широката публика идея "до зъбер, до керемида" има много по-добри алтернативи, а парите по европейските програми могат да постигат очакваните от тях резултати по начин, съобразен със съвременните професионални стандарти в тази деликатна област.
Втората опасност е натрапчивото втренчване в еднотипни обекти, които, веднъж превърнати в туристически "атракциони", създават едностранчива представа за културното наследство, съхранено през вековете в днешните български земи. От времето на Паисий насетне посредством миналото ние се опитваме да разказваме за себе си, да създаваме представа у другите кои сме, кое за нас е ценно, какво премълчаваме, какво искаме да забравим и вместо вече да се оттласкваме от този романтичен подход, който през ХVІІІ и ХІХ в. е съвсем естествен, чрез ширналото се днешно "крепостно" строителство ние излъчваме обратното послание – не ни гледайте какви сме, а вижте какви сме били! В едно свое изследване, анализирайки различните публични употреби на миналото, Дейвид Лоуентал напомня, че все пак "миналото е чужда страна" и каквито и да са нашите фантазии, както и да се опитваме да го вплетем в собственото си съвремие, то ще си остане такова. Щом осъзнаем това, вероятно няма толкова маниакално да натрапваме бляскавото си средновековие. Миналото е част от нашата идентичност, но фактът, че сме имали периоди на възход, че сме преживели "Златния век" и разцвета при Асеневци, не ни прави по-различни от това, което сме в момента, не ни дава национална индулгенция и не ни освобождава от отговорността като общество да обясним например защо в днешна България всеки нормален дъжд се превръща в потоп, а всеки по-обилен снеговалеж – в истинско природно бедствие. И ако днес настоящето ни угнетява, значи ли това, че нямаме право на по-добро бъдеще?!
Вижте само в радиус под 100 км около София колко еднотипни "туристически атракциони" от периода на Късната античност и Средновековието се появиха в момента – "Цари Мали град", Пернишката крепост, тази в Кюстендил, "Калето" в Мездра, "Щипон" на Траянови врата... Вероятно към тях в следващите години ще се прибавят "Шишманово кале" и "Урвич". Сами по себе си всички те са интересни за историческата наука обекти, но дали на туристите няма да им дойде в повече да ги обикалят групово или в индивидуален режим?! Ще се забавляват ли в достатъчна степен и, забавлявайки се, ще научат ли нещо ново? Ще се обогатят ли представите им за миналото на тези земи? И няма ли специално чужденците да останат с усещането, че българите са толкова влюбени в средновековието си, че с радост приемат лишенията на трудното си ежедневие, за да има средства за възстановяването на старите им крепости?!
И тук стигаме до третата голяма опасност – внушението, че от културното наследство трябва на всяка цена да се печели. Идеолозите на "крепостното строителство" легитимират инвестирането на толкова значим финансов ресурс с обяснението, че културното наследство трябва бързо да започне да носи големи преки печалби. По принцип няма нищо лошо, ако наследството се превърне в катализатор за развитието на културния туризъм, но вменяването на подобно задължение може да създаде в обществото ни едно фалшиво, лицемерно, меркантилно отношение към него. То може да бъде илюстрирано с простичкия въпрос, който се внушава на обикновения човек - ако не печелим от него, тогава за какво ни е подобно наследство? Ами ако по една или друга причина въпреки вложените милиони тези "реновирани" обекти не покрият очакванията за печалби, за значими приходи в държавния бюджет, то тогава ще ги изоставим ли, ще престанем ли да ги поддържаме? Грижата за наследството – независимо дали го харесваме или не, дали е източник на приходи или не, дали ни дава поводи за гордост или не – е задължение на всяко самоуважаващо се общество. Мнозина вероятно ще възразят срещу подобна теза, но точно това е истинско мерило за цивилизационен избор и степен на развитие.
Всеки от нас например според възможностите си се грижи за гробовете на своите близки, макар добре да знае, че те вече са в един друг свят, който, докато ние все още дишаме, не е наш. Те са част от личното ни наследство. За мнозина дори единственото, което им остава. Дали ще поставим паметен знак, дали просто ще почистим тревата и ще положим цвете, ще запалим свещичка или ще подменим счупена снимка – не е важно, но с действията си ние се смиряваме и се опитваме да отдадем едновременно почит на миналото, дарило ни със спомени, и на бъдещето, криещо крехката надежда, че животът има някакъв смисъл. Тези грижи не ни носят финансови облаги. Точно обратното – те изискват от нас време, усилия, парични разходи. Но ако съдбата не ни е сломила, ние продължаваме да ги полагаме, защото по този начин поддържаме усещането, че сме част от някаква общност, благодарение на която сме дошли на този свят и сме започнали да го проумяваме. Редно ли е да спрем да изпълняваме този си дълг, след като той не е "пазарно ориентиран" и не ни носи финансови дивиденти? Редно ли е да превърнем гробищните паркове във "вампирски атракциони" например, в които покойниците ни, искат или не, са нещо като акционери и в качеството си на техни наследници да имаме претенции върху част от реализираната от тях годишна печалба?
В Националния исторически музей беше изложен скелетът на "вампира", открит в Созопол. Зад него е директорът на музея Божидар Димитров
Фотограф: Красимир Юскеселиев
Аналогията, разбира се, е малко груба, но тя по най-красноречив начин показва, че има сфери в живота на съвременните модерни общества, в които пазарът не е всичко. Приемам ли веднъж, че "всичко е за продан" идва ред на разпада на общността. Културата, културното наследство са една от тези сфери.
На дискусията "Дисниленд България" Вие изразихте скептицизъм в икономическите ползи от тези проекти за съответните градове и райони. Бихте ли дали аргументи?
- Да, наистина изразих подобно мнение. Не искам обаче да бъда разбран погрешно. Бих се радвал, ако културното наследство действително се превърне в значим фактор за устойчивото развитие на местните общности и регионите. Ако освен другите си не толкова очевидни ползи за живота на хората то се превърне и в източник на преки финансови приходи, и то без да търпи необратими физически поражения. Част от професионалните ми занимания и усилия са насочени в тази посока. И точно поради това, следейки внимателно какво се случва в страната, скептицизмът в мен надделява.
Доводите ми са следните. На първо място е сбърканият подход. Както вече отбелязах, културното наследство е деликатна материя, която не търпи универсални типови решения, вдъхновени от крилатата директива "до зъбер, до керемида". Всеки обект е уникален и се нуждае от индивидуален подход и решения, а това обикновено изисква време, което пък на свой ред е най-големият дефицит при проектното финансиране по различните европейски програми. Поради тази причина подборът на по-голямата част от обектите, определени да бъдат превърнати в "туристически атракциони", се извършва преимуществено по формални критерии. По места липсват предварителни маркетингови проучвания, липсват задълбочени анализи на съществуващата ситуация в различните региони, липсва достатъчна обезпеченост с необходимия за нормална експлоатация човешки ресурс, липсват разработени политики, които да превърнат тези обекти в истински средища на културен живот. Резултатът от тези натрупани дефицити с малки изключения е пред очите ни – както се казва в една песен: "кон до коня, мила моя майно льо, крепост до крепост, катапулт до катапулта".
Вторият голям довод, подхранващ скептицизма ми, е въпросът за по-нататъшната съдба на подобни вече реализирани проекти. Първоначалното ентусиазирано ангажиране на местните общински власти с такъв тип сложни предизвикателства обикновено бързо отстъпва на последващо отрезвяващо униние. След медийните фанфари, официалните ръкостискания, гарнирани с тържествено ритуално рязане на ленти, млади момичета в национални носии и задължителното в такива случаи менче с вода, на дневен ред идва въпросът за поддръжката. Огромните открити площи, изложените на преки атмосферни влияния културни паметници, бързо амортизиращите се информационни и указателни табла, постоянните криминални посегателства върху създадената съпътстваща инфраструктура и необходимостта от допълнителен щат изправя ръководствата на отделните общини пред почти неразрешими предизвикателства. Едва тогава те осъзнават, че ако подобен тип обекти не се превърнат наистина бързо в печеливши икономически начинания, то вместо да извлекат дивиденти, те неминуемо ще претърпят политически загуби. Създаденото бързо ще започне да се руши и само ще подхранва дежурните слухове за извършени финансови далавери в особено големи размери, които неизбежно съпътстват реализирането на такъв тип скъпоструващи мащабни проекти. Изчерпването на първоначалния силен посетителски интерес, нормално съпътстващ появата на всеки нов подобен обект, поставя на дневен ред трудната отговорност по превръщането му в истинско средище на обществен и културен живот. Макар и разположени в близост до различните селища или в тяхната периферия, ако те органично не се "впишат" в съвременната градска среда, ако не бъдат бързо наситени със значими културни събития и непретенциозни атракции, с различен тип важни публични инициативи и ежедневни дребни поводи за срещи, "новите атракциони" трудно биха се превърнали в част от социалната тъкан на днешните местни общности и във важни фактори за тяхното устойчиво развитие. За съжаление ситуацията е друга и с малко думи може да бъде резюмирана по следния начин – проектът приключи, ето ви крепостта, съкратете с 10% щата на музеите си, а след това печелете и се оправяйте!
Третата причина, подхранваща скептицизма ми, се дължи на липсата на ясни публични анализи при вече реализираните проекти. Идеолозите на "крепостното строителство" обикновено изтъкват големия посетителски интерес към "Цари Мали град" - 600 000 от откриването му до края на 2014, "Перистера" – 75 000 за краткия период след скорошното й официално откриване, и Созопол – приблизително 1 000 000 над обичайния брой туристи за последния сезон, без обаче да се оповестяват данните за останалите обекти и без да се публикува официална статистика. Колко са продадените билети, колко от посетителите са чужденци и колко са българи, какъв е техният социален профил, каква е възрастовата им характеристика, как са били разпределени в отделните месеци през годината, какви приходи са влезли в общинските бюджети, колко нови работни места са разкрити, по какъв начин появата на тези атракциони е променила профила на местната икономика – никой не казва. Както и никой не казва дали се сбъдна прогнозата на бившия министър на финансите Симеон Дянков, който при откриването на Музея на социалистическото изкуство през есента на 2011 г. напълно убедено твърдеше, че вложените в него 3 500 000 лв. ще се изплатят за две години. Двете години вече изтекоха, а дали тези пари са влезли в държавния бюджет не е ясно.
Билетите и финансовите приходи, разбира се, могат и да не бъдат най-важното нещо в тези анализи. Смислените политики в сферата на културата невинаги трябва да предполагат преки финансови постъпления. За опитите културното наследство да бъде превърнато в туристическа атракция обаче предварително се оповестява, че целта на вложените значими финансови средства е точно такава – да бъде ангажирано вниманието на туристите и отделните региони да се превърнат в привлекателни туристически дестинации. В такъв случай, ако не друго, институциите са длъжни поне да ни предложат някакви конкретни числа, пък били те и като тези на каравеловия герой - "дал Кольо, зел Кольо".
Четвъртия ми довод е свързан с факта, че подобен тип обекти, и то много представителни, в България съществуват отдавна, но с изключение на Царевец, който е изцяло властови идеологически проект започнат още от княз Фердинанд, не може да се каже, че привличат интереса на масовия турист. Достатъчно е да изброим такива знакови крепости като Шуменската, Провадийската, Червенската, Ловешката или пък тази на нос Калиакра. Да не говорим за крепостта Баба Вида и тази в Белоградчик. С какво те отстъпват на "Цари Мали град" или "Перистера"? И защо въпреки съществуването им Северозападният регион запада неудържимо, а красивият Видин е намалил няколко пъти населението си по време на прехода и е на път да се превърне в призрачен град?
Крепостта Баба Вида във Видин
Фотограф: Велко Ангелов
Специалистите, които недоволстват от т.нар. социализация на археологически обекти по принципа "малко бутафория не вреди" - културолози, архитекти, археолози, реставратори, искат пренасочване на европейски фондове към истинска реставрация. Насреща им обаче са други специалисти като директора на Националния исторически музей Божидар Димитров, министър Вежди Рашидов, който е скулптор. Къде според Вас минава разделителната линия? За политика и пари ли става дума?
- И за двете. И за пари, и за политика, а това за съжаление означава, че няма напълно невинни, тъй като се пресичат много различни интереси.
Икономиката ни е силно зависима от "европейските" пари и всички политически партии много добре съзнават това. За да увеличават влиянието си и за да разчитат на подкрепа от страна на бизнеса, те трябва да осигуряват не само постоянен достъп до еврофондовете, но и да създават условия за максимално усвояване на предвидените по различните програми финансови средства. Закачките от рода "на нас ни ги пускат, на тях им ги спират" не са обикновено заяждане или лъскане на имидж, а откровен политически флирт както с хората на парите, така и с местните власти.
Печално известно е, че вратите на българските министерства и институции обикновено не се отварят толкова лесно пред всеки кмет или редови бизнесмен, притежаващ идеи. Без необходимите лични познанства и политически протекции гласът на местната общност обикновено не може да бъде чут. Политическото и институционално структуриране на публичния живот у нас продължава да следва един наследен от миналото централизиран модел, въпреки официално прокламираната линия на децентрализация и разширяване пълномощията на местната власт. На практика последната се намира в една перманентна, почти уродлива финансова зависимост от централната власт, което я лишава от възможността да формулира и провежда свои собствени политики в различните сектори, включително и в сферата на културното наследство и културния туризъм.
Това обяснява защо местната власт, в качеството й на основен бенефициент по тези проекти, с такава охота се нагърбва с масовото "социализиране" на еднотипни обекти. Лишена от необходимите финансови инструменти, а много често и от необходимия административен капацитет, тя също е мотивирана да отчете пред своите избиратели усвояването на допълнителни финансови средства по съществуващите европейски програми. Хроничното недофинансиране на основните общински дейности от страна на държавата генерира едно постоянно публично недоволство от тяхната ежедневната работа и осъществяването на подобен тип проекти им носи преки политически дивиденти. Ето защо по места те обикновено с непринудено завидна лекота приемат всяко едно предложение за партньорство започващо с думите "тука има едни пари ...", независимо откъде идва то. Достатъчно е да им бъде убедително "подсказано", че одобряването на такъв проект в голяма степен е предварително гарантирано.
На свой ред бизнесът също е заинтересован да партнира в подобен тип проекти, тъй като след огромния бум на жилищното строителство в началото на новото хилядолетие последва огромен спад на частен инвеститорски интерес, който принуди повечето фирми в строителния бранш да се ориентират основно към сектора на публичното строителство. Голяма част от тях дори не разполагат с необходимия опит и технически капацитет за качественото изпълнение на такъв тип специфични проекти, свързани с обекти от културното наследство, но това не ги обезкуражава. Този факт обяснява и очевидните неудачи при изпълненението на строителните и консервационни дейности на някои от вече осъществените проекти.
Не по-малко заинтересовани от строителите са и експертите, които легитимират подобен тип проекти – учени, археолози, архитекти и проектанти. Години наред оскъдният бюджет на Министерството на културата, формиран по време на целия преход, а и до ден днешен, винаги на остатъчен принцип, ги обричаше на мизерно или напълно отсъстващо финансиране за проучване на недвижимото културно наследство в границите на страната. Приемането на България в Европейския съюз и стартирането на множество значими инфраструктурни проекти промени тази ситуация. Спасителните археологически разкопки и предпроектни проучвания станаха почти работно ежедневие. Бяха изследвани или все още са в процес на проучване редица интересни за историята обекти, откриха се изключително ценни артефакти, които обогатиха представите за миналото на днешните български земи и колекциите на сравнително голяма част от българските музеи. Едновременно с това обаче мнозина от тези експерти се поддадоха на съществуващата по отношение на този сектор икономическа и политическа конюнктура, развиха завидни "проектни" умения и започнаха услужливо да си партнират с властта, независимо от нейния цвят, в резултат на което одобрението на един проект се превърна в самоцел, в тънки сметки за хонорари и съобразяване с кратките срокове за изпълнение по различните програми, вместо да бъде подчинено на някакви целеположени политики и общоприети професионални стандарти.
Това, разбира се, не дава основание на хора, заемащи високи управленски позиции, да заклеймяват цели експертни организации като българския клон на ИКОМОС например, да охулват отделни учени, проучватели или общественици, които не споделят идеите и мащабните реализации на властта в областта на културната наследство. Не дава право и на министъра на културата по бащински снизходително да твърди, че "малко бутафория не вреди", тъй като подобни думи са преди всичко обида за съвременна България.
Новата крепостна стена на Созопол
Фотограф: Цветелина Белутова
На дискусията стана дума, че има идея за "възстановяване" на крепостната стена в Несебър, така както стана в Созопол. Несебър обаче е в списъка на световното културно наследство и там не са позволени волни интерпретации. От друга страна преди време гражданите там показаха, че смятат това за пречка пред стопанската инициатива. Какво може да се направи в подобни случаи, когато местните хора предпочитат изсичане на гора или нарушаване на автентичността на исторически резерват, за да върви бизнесът им?
- В практиката на ЮНЕСКО има подобни прецеденти. Такъв например беше случаят с Дрезден, който през 2009 г. беше изваден от листата на световното културно наследство и то само пет години след официалното му вписване в нея през 2004 г. Конкретният повод беше строителството на един съвременен четирилентов мост над река Елба в централната част на града, който нарушаваше характерния за речната долина културен пейзаж, създаден през ХVІІІ-ХІХ в. Хората там и местната власт прецениха, че мостът им е необходим повече от привилегията градът им да присъства в този изключително престижен списък. Но туризмът не е основен отрасъл в икономиката на Дрезден, жителите на който се радват на един завиден жизнен стандарт и добри доходи.
В Несебър случаят е обратен. Хората в него разчитат основно на туризма и изваждането на града от листата на световното културно наследство би се отразило пагубно върху техния поминък. Протестите им бяха предизвикани не толкова от истинско намерение за реални стъпки и действия в тази посока, колкото от допуснатите двойни стандарти при прилагане на различните строителни ограничения и регулации в границите на резервата. Виждайки, че на едни влиятелни собственици на имоти в Стария град се позволява да ги нарушават безнаказано, те бяха последвали техния пример и впоследствие бяха принудени да премахват осъщественото от тях незаконно строителство. Това беше причината за проявеното тогава масово недоволство и за онези грозни сцени със запалени автомобилни гуми в подножието на античната крепостна стена. Не вярвам този път да се поддадат повторно на подобни радикални настроения и съм почти уверен, че стената ще запази сегашния си вид. Ако го направят, само ще загубят.
Много по-притеснителни са според мен в момента опитите същата операция да се осъществи в Стария Пловдив и то под натиска на хора, които постоянно се бият в гърдите и повтарят като заклинание, че след Гърция и Италия, страната ни е трета в Европа по богатство на културно наследство. В годините на прехода Пловдив загуби много от своето дискретно очарование и въпреки отделни добри решения, свързани с адаптацията на отделни паметници в съвременната градска среда, реализирането на сериозните намерения за мащабно "крепостно строителство" на Небет тепе би унищожило окончателно потенциала му да се присъедини към престижната листа на ЮНЕСКО.
Експерти поискаха да се изработи стратегия за културното наследство, промени в закона за културното наследство. Докато това стане, докато такива актове бъдат приети, а и не е ясно в кавъв вид биха били, Божидар Димитров поде кампания за "социализация" и на Голямата базилика в Плиска, и на Златната църква в Преслав. Няма ли да се обезсмислят стратегиите след подобни социализации?
- Не, не мисля. Както промените в Закона за културното наследство, така и създаването на една работеща стратегия са изключително важни стъпки за нормализация на случващото се в областта на културното наследство. Натрупаните там през последните години многобройни проблеми нито започват с Голямата базилика, нито ще свършат със Златната църква. В този смисъл инициативата е съвсем навременна и никак не е лишена от смисъл.
Надявам се също така, властта в България най-накрая да проумее, че подобни важни въпроси не могат да бъдат решавани в тесен приятелски кръг, а само след широко обществено обсъждане. Кратките срокове, с които институциите вечно оправдават липсата на достатъчна прозрачност в действията си, не изискват непременно припрени и глупави решения, а добро планиране и добронамереност вместо обичайното замеряне с обидни квалификации.
Крайно време е да преоткрием силата на старата мъдрост, че диалогът е много по-продуктивен от конфронтацията. Четвърт век след края на тоталитарния период ние свикваме да бъдем различни и вече е необходимо да се научим да живеем заедно, въпреки различията си.
това обаче са жестокости по време на война, а не етнически прочиствания с размаха, правен от турци и гърци /примерно/.
