Last roman

то по принцип оловни топки се ползват още от елините /с надписи по тях/. Но Вентидий определено набляга на този род части, защото се набират и поддържат лесно, а щетите, които нанасят на противника са големи. Партите, от своя страна пък залагат повече на тежката си кавалерия, което им изиграва лоша шега на пресечената местност, където ги подмамва Вентидий.

на Крас направо му е отказана Spolia opima, макар че завладява Мизия и убива собственоръчно варварски вожд /подвиг, с който малцина генерали могат да се похвалят/. И той изчезва скоропостижно от историческата сцена, след триумфа си.

Всъщност Вентидий, както и Марк Лициний Крас /внукът на прочутия триумвир/ са напълно умишлено игнорирани от историята именно защото са извоювали авторитет по бойните полета в момент, когато принципатът разпервал крила. Съответно били 'забравени', тъй като единственият велик, непобедим и славен пълководец трябвало да бъде само Август.

Отношението на една нация към историята й си личи най-добре от състоянието на паметниците: Паметникът на Цар Освободител зарязан сред бунище Паметникът на Цар Освободител стои в селски двор край София, без да се извършва никаква реставрация. "Демонтираният паметник на Цар Освободител се намира в един селски двор - от едната му страна колят прасе, а от другата тенекеджия си изчуква колата. Паметникът е абсолютно зарязан, а около него е абсолютна кочина. Това е обидно и унизяващо за самия монумент", обяви скулпторът от „Движение България на гражданите" на Меглена Кунева, цитиран от Дарик. Вандалският ремонт на паметника на Цар Освободител струва не повече от 60 000 лева, а не 1,2 милиона лева, колкото са предвидени за целта, алармираха от "България на гражданите". Според "Движение България на гражданите" истинската причина да се укрепват основите на паметника като касапски, по думите им, се срежат краката на коня, е намерението за изграждане на подземен гараж от близка до управляващите групировка. От партията са на мнение, че след реставрацията паметникът ще започне по-бързо да се руши и не е изключено при земетресение да падне. "Това е вандализъм, причинен от държавата. Аз искам да чуя името на този голям български експерт, на този учен, както се разбира от думите на министъра, от БАН, който предложи срязване на коня с тази технология, която по отива за месар, отколкото за учен или каквото и да било друго", заяви скулпторът проф. Велислав Минеков. "Паметникът на Цар Освободител е зарязан в някаква кочина. До бунището, в което се реставрира се търкалят - парчетии, железа, камъчета. Един поправя дограма, друг си поправя колата. Просто нещо, което е толкова обидно и толкова унизително за този символ и паметник, че никой не е предполагал, че може да му се случи", добави още Минеков. Паметникът бе демонтиран на 5 септември с цел да бъде реставриран. Той трябва да бъде върнат на мястото си на 3 март 2013 г. Дворът, в който се намира паметникът, е в Требич - най-северният квартал на София, в цеха за дограма. Проф. Минеков показа снимки на Коня, разположен в двор между паркирани автомобили, направени на 5 октомври, петък. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1576714

Човекът изградил една от най-блестящите военни кариери в историята на Римската република се казва Публий Вентидий. Въпреки че семейството му било бедно и неизвестно, достиженията му позволили да стане консул и той получил най-високи отличия на римската държава. Но за разлика от хвалебствията по адрес на Цезар, Помпей, Крас и Лукул, името му рядко се споменава в античните извори, а и сега. Плутарх пише за него като за ‚единствения човек, който някога е триумфирал над партите‘. Сведения за живота му дават Авъл Гелий, Касий Дион и Апиан. Упоменат е и в животоописанията на Плутарх за Антоний, както и в ‚Стратагемите‘ на Фронтин. Публий Вентидий е роден вероятно през 91-90 г. пр. н. е. Аскулум. Почти нищо не се знае за неговият произход, детството и младостта му, и дори името му е предмет на спор. Според Гелий и Фест, живяли няколко столетия след него, фамилията му е Бас, но съвременните изследователи отхвърлят това твърдение. По време на Съюзническата война през 89 г. пр. н. е. разбунтувалият се Аскулум е превзет от войските на римския генерал Помпей Страбон, а Вентидий и майка му попадат в плен и участват в триумфалното шествие през Рим. Според Гелий, младият Вентидий впоследствие е принуден да започне търговия с мулета, за да се изхранва. Плиний пише, че той постъпва в армията като обикновен войник и участва във войната срещу галите, започната от Цезар. В коментарите на Цезар липсват сведения за Вентидий, но явно е забелязан и оценен от великия пълководец, защото след като реорганизира Сената през 45 г. пр. н. е., бившият продавач на мулета е назначен на поста плебейски трибун. След Мартенските иди Вентидий започва да служи на Антоний, който го назначава за претор през 43 г. пр. н. е. В едно от писмата на Цицерон се споменава, че през тази година Вентидий действа в Пиценум, където набира войници за армията на Антоний /оттеглил се в Цисалпийска Галия след разрива му с Октавиан и Сената/. Той има три ветерански легиона и контролира Анкона, и превзема Римини, за да попречи на похода на републиканския генерал Панса. Но в битката при Mутинa на 2-ри, април 43 г. пр. н.е. Антоний е разгромен. Вентидий решава да изтегли неговите войници на запад през Апенините и да се съедини с Антоний в Лигурия. В Рим сенаторите обявяват Вентидий и Антоний за врагове на отечеството и изпращат през месец май войска под командването на Лепид да ги разгроми. Лепид обаче се опасява от популярността на Антоний сред войниците си и не се решава да атакува. В крайна сметка войниците на Антоний и на Лепид се побратимяват и той преминава на страната на съратника на Цезар. В края на юли Полион и Планк също се присъединяват към коалицията с техните легиони, и тази значителна армия навлиза в Италия. Октавиан предава Сената и се среща с Антоний и Лепид край Бонония. След два дни преговори, съдбата на Римската република е решена. Антоний, Октавиан и Лепид сключват т. нар. ‚втори триумвират‘, поделят си властта и провинциите. Вентидий е възнаграден за своята вярна служба. По молба на Антоний той управлява като консул суфект /заместник на Август/ до края на 43 г. пр. н. е. След победата на цезарианците при Филипи, между Антоний и Октавиан се разгаря т. нар. Перузинска война. По това време Вентидий е в Трансалпийска Галия, а Полион – в Цисалпийска Галия. През 42 г. пр. н. е. Луций Антоний /братът на Марк Антоний/ превзема Рим и бърза на север, да се съедини с тях. Самият Антоний обаче е на изток /където прекарва времето си с Клеопатра/ и Вентидий и Полион нямат конкретни указания как да действат. От хаотичното командване се възползва Салвидиен, пълководецът на Октавиан се завръща от Испания и затваря Луций Антоний в Перузия. На помощ на Салвидиен идва и Марк Агрипа с легионите си. Вентидий и Полион, поради разногласия, не се противопоставят по никакъв начин на Агрипа, първият остава в Римини, а вторият – в Равена. В трова време трета армия, водена от Планк пристига на помощ на обсадения Луций Антоний. Но въпреки численото превъзходство, антонианците не се решават да предприемат деблокиране на обсадата, оставяйки защитниците й на произвола на съдбата. През 40 г. пр. н. е. Антоний най-накрая пристига в Италия и се среща с Октавиан в Бриндизи. Мирът и статуквото са възстановени и през 39 г. пр. н. е. Вентидий е изпратен на Изток като легат на Антоний, за да изгони партите, нахлули в провинция Азия. Нашествениците са подкрепени от републиканеца Квинт Лабиен /син на Тит Лабиен/, бил се на страната на Брут и Касий. През 40 г. пр.н.е., възползвайки се от войната в Италия, Квинт навлиза заедно с Пакор /синът на партския цар/ в Сирия и Мала Азия, разбива няколко римски отряди и заповядва да убият управителя на Сирия - Луций Децидий Сакса. Той даже започва да сече монети, на които се нарича Imperator Parthicus /‘генерал на партите‘/. Вентидий пристига в Азия в началото на 39 г. пр. н. е. начело на 2 легиона и започва да набира голямо количество прашкари, които смята да протипопостави на партските конни стрелци. С бързина и внезапност в Цезаров стил Вентидий напада отрядите на Лабиен още преди последният да е разбрал за неговото дебаркиране. Лабиен спешно се оттегля в Сирия, където получава подкрепления от партите. Решителната битка за Азия става по склоновете на планината Тавър. Римляните заемат хълмовете, а партските катафракти прибързано ги атакуват, уверени в победата си и дори необединили се със силите на Лабиен. Вентидий изчаква катафрактите да се приближат достатъчно близо и след това нарежда на прашкарите да обстрелят противника с оловни топки. Интензивният огън обърква катафрактите, в това време легионите мятат пилумите си и контраатакуват надолу по склон, избивайки кавалерията. Малка част от тях успява да се спаси. Лабиен е убит, докато се опитва да избяга в Киликия. След като урежда делата в Киликия, Вентидий се насочва към Сирия, където го чака нова партска армия под командването на генерал Фарнабат. Противникът този път е заел отбранитена позиция в т. нар. Амански проход. За да го подмами в равнината, Вентидий нарежда на помощника си Помпедий Сило с част от кавалерията да атакува позициите на партите. Партите се хващат на приманката и започват да преследват римската конница. В това време римската пехота и прашкарите ги атакуват от засада и ги обкръжават. В клането партските сили са напълно унищожени, загива и Фарнабат. При известието за това Пакор се оттегля обратно отвъд Ефрат, а Вентидий без съпротива си възвръща Сирия и Палестина. Според Касий Дион, еврейският цар Антигон /поддържан от партите/, уплашен за престола си, дава огромна сума на Вентидий. След това, Вентидий с легионите си се оттегля в Кападокия, където войската го провъзгласява за ‚император‘ /победоносен пълководец/. През пролетта на 38 г. пр. н. е., докато легионите на Вентидий са още в зимните си квартири, Пакор събира нова армия и отново нахлува в Сирия. В градовете на провинцията положението е неспокойно избухват народни вълнения и доста представители на римската власт са малтретирани и убити. За да избегне всеобщо въстание срещу Рим Вентидий трябва да действа с решително и бързо. За да забави противника си, той прибягва до нова военна хитрост, влязла в историята. Според Дион и Фронтин, Вентидий знае, че принц Фарней от Кирестика /малко княжество в Северна Сирия/ е привиден съюзник на римляните и симпатизира на партите. С оглед на това той решава да изиграе предателя като му разкрива фалшивите си опасения, че ако партите форсират Ефрат при Кирестика, той няма да има достатъчно сили да им се противопостави. Подлъган от информатора си, Пакор решава да не форсира Ефрат при Зевгма /където е най-краткият път до Сирия/, а повежда войските си по обходния маршрът към Кирестика, като прекарва 40 дена в строене на мост над Ефрат. В това време Вентидий има достатъчно време да събере силите си и да укрепи лагера си на един хълм. След като партите преминават безпрепятствено реката, уверени в силите си, те атакуват римския лагер. Вентидий изчаква докато партите стигнат на 500 крачки от позициите му и след интензивен обстрел от прашкарите заповядва на легионите да атакуват противника. Катафрактите са изтласкани в подножието на хълма и въпреки че оказват ожесточена съпротива са унищожени. В мелето загива и Пакор. Щом разбира това, останалата част от войската на партите се разбягва. Така решителната победа на Вентидий е своеобразен реванш за Каре /където римската войска е разгромена на триумвирът Марк Лициний Крас – убит/. Битката е увековечена в ‚Fasti‘ на Овидий, в ‚Германия‘ на Тацит и от Велей Патеркул в неговата ‚История‘. След победата Вентидий лесно потушава бунтовете в Сирия, като изпраща главата на Пакор в размирните градове. Той подпомага с войска претендента за еврейския престол Ирод във войната му срещу Антигон. Също така предприема експедиция срещу Самосата, където местният владетел Антиох е дал убежище на разбитата армия на Пакор. Антиох предлага 1000 таланта, за да се откупи. Вентидий обаче започва обсадата, очаквайки пристигането на Антоний и неговото решение. Последният дебаркира в Сирия, но успехите на Вентидий го изпълват със завист и скоро победоносният генерал е отстранен от командването. Обсадата обаче е неуспешна и след преговори Антиох изплаща на Антоний само 300 таланта за компенсация. В края на 38 г. пр. н. е. Вентидий се връща в Рим, за да отпразнува своя напълно заслужен триумф на 27 ноември. Няма други упоменания за съдбата му по-нататък освен факта, че е бил погребан с публични почести /вероятно малко след 38 г. пр. н. е./. Така победителят на партите не успява да види заключителния етап от борбата между от Октавиан и Антоний която завършва при Акциум през 31 г. пр. н.е.

репортаж и от нова телевизия: http://novanews.bg/news/view/2012/10/06/37193/%D1%82%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D1%86%D0%B8-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B0/

всъщност възстановката на Традиция беше подкрепена от местната администрация и армейските поделения. Част от курсантите взеха участие в масовката. Ето снимки от 'турската позиция'. Битката започва към 20.00 минута:

ИспанкАата, май брадър, може да ти събере очите, но не и звездите,

на такава тема бих се разтанцувал. Но тя не е нито оригинална, нито пък брутална)) Демек наивен ученически въпрос, хващащ брадясалото око))

Именно за това се говори в статията - укрепен палатков /демек походен лагер/ по всички римски стандарти - с ясно очертано място за пълководеца, неговите приближени, войската, нощни стражи и всички екстри в духа на една хилядолетна традиция. Должно выбрать налучшего и вполне опытного минсуратора, снабдить его веревкой в тысячу саженей и отправить на поиски места, подходящего для лагеря. Он должен иметь с собой остальных минсураторов от начальников (частей), а в неприятельской земле он должен выходить с виглами и с подобающей ему охраной. Пусть он разбивает лагерь не слишком близко от горы или топкого болота, или возвышенности, имеющей через себя проходы, чтобы неприятель, подойдя с пешей силой из подобных мест, не мог нанести ущерба лагерю; но пусть он смотрит, нет ли трудно проходимой реки или озера, или крутизны, или ущелья, что могло бы доставить безопасность с одной, а то и с двух сторон; пусть там и разбивает лагерь. Если же окажется маленькая речка, так что без затруднения можно проходить ее в брод, то ее должно включить в пределы лагеря; а лошадей (в таком случае) следует поить ниже по ее течению, чтобы сохранять чистым верхнее течение 7. Пусть минсуратор высмотрит, не окажется ли удобное место с открытым во все стороны видом, на котором удобно поставить царскую палатку, и пусть на нем утвердит царское знамя. Затем, отмерив на восток 500 саженей имеющейся при нем веревкой, пусть он водрузит там значок таксиарха. Точно также отмерив на запад, север и юг по 500 саженей, пусть он водрузит на этих трех сторонах значки таксиархов 8. Образующаяся внутри площадь пусть служит для стоянки всего конного и пешего войска. Большие значки остальных таксиархов 9 должно установить по линии лагеря в 250 саженях, так как два оплита занимают одну сажень 10. При рытье лагеря – допустим, что работа начинается на левом крыле – когда левый таксиарх прокопает 250 сажен, то он должен оставить промежуток в 8 саженей, где надлежит быть входу и выходу для людей. Таксиарх, занимающий позицию справа от него, должен начать рытье рва на 8 саженей впереди в направлении к востоку и точно также к северу с таким расчетом, чтобы конец левой (от него) таксиархии приходился у него в тылу. И устраивается выход из левой меры (= крыла) по древнему типу косой 11, а не в прямом направлении. И пусть этот таксиарх выдвинет в виде буквы гаммы часто своих оплитов в тыл стоящим к востоку от него людям до 8 саженей, чтобы таким образом вход тщательно охранялся оплитами с обеих сторон. Точно таким же образом надлежит устроить на том же фланге два других входа, которые должны выдерживать такое же расположение. Совершенно таким же образом должна быть расположена пехота и на остальных трех флангах и на них должно быть одинаковое число ворот. Ров должен иметь 7 или 8 футов глубины, суживаясь книзу, а в ширину – 5 или 6 футов. Землю из рва следует выбрасывать внутрь лагерного пространства. Так как длина лагеря определилась в 1000 саженей, то из них оставляют 22 сажени на пустые места внутри (лагеря) за рвом вокруг палаток пехотинцев; точно также на стоянку пехоты выделяются другие 22 сажени; равным образом дорога, отделяющая палатки пехотинцев от палаток всадников, полагается в 6 саженей. То и другое составляет на каждом фланге 50 саженей. Таким образом, изымается из 1000 саженей на восточном и западном флангах вместе 100 саженей и на все остальное лагерное пространство остается 900 саженей, которые и разделяются на три части 12. Царский лагерь со всеми этериями и бессмертными занимает 300 саженей. От поперечной большой дороги, разделяющей великую этерию от тагмы схол, причем эта последняя приходиться кверху от первой, – до дороги, отделяющей палатки пехотинцев (от лагеря конницы) – выделяется 300 саженей. Тот же расчет по схеме 300 саженей должен быть применен и на остальных трех сторонах 13, как это видно из приложенного чертежа лагеря 14. Разбивая царскую палатку по средине (лагеря), следует отметить вокруг нее пустое место, достаточное для того, чтобы там могли (свободно) ходить ночные караулы и (все люди) сходящиеся в царскую ставку днем. Вне такового плаца, налево следует разбить палатку протовестиария, а направо – стольника; позади протовестиария – палатку начальника стражи и затем – китонитов, эвдомариев и прочих личных слуг царя, пока не заполнятся три стороны: правая, левая и западная. А к востоку, впереди царской ставки следует разбить палатку "архонтарий"; впереди ее должны расположиться конюшие с царскими конями; а маглавиты – налево, впереди палатки протовестиария. На правой стороне, восточнее стольника, – панфеоты, а проксим и комит трубачей должны расположиться с маглавитами. Проводники пусть распложаться с проксимом или с кем-либо другим, кому святой царь отдаст свое доверие. За конюшими и ставлокомитами пусть расположиться к востоку великая этерия, а к северу, [т.е. налево] от великой этерии – логофет и протоасикрит и их свита; к югу (от великой этерии) [т.е. направо] – катепаны царской челяди. Из трех больших дорог, проложенных с каждого фронта, средняя, идущая с востока прямо к царской ставке, должна сохранять до великой этерии шесть саженей в ширину; а дойдя до этерии, должна сузиться, и пусть на нее останется только три сажени и пусть она упрется в архонтарий. От этой средней дороги, восточнее великой этерии, по обе стороны следует разбить палатки тагмы схол, разделив эту последнюю на две части. В правой части посреди 15 банд пусть расположится топотирит схол, а в левой с остальными 15 – хартуларий, заняв также самую середину площади. По краям таковой средней дороги с обеих сторон пусть разобьют свои палатки комиты по 8-ми прямо на восток со своими личными доместиками, и каждый комит должен ставить свою палатку как раз по средине своих доместиков. По двум другим помянутым (?) большим дорогам, проходящим с востока до западного вала, по сторонам дорог, обращенным внутрь, пусть разобьют свои палатки комиты, по 7 на каждой, в прямом направлении, со своими доместиками 15. С западной и восточной стороны тагма схол ограничивается двумя поперечными дорогами; западная из них, та, что отделяет этерию в пространстве царского лагеря, – большая, а восточная, отделяющая фему от этой тагмы, – малая, имеющая в ширину 2 сажени. На этих двух дорогах, на внутренних сторонах, пусть поставят свои палатки вдоль их направления комиты паравантиты 16. Принадлежащие к тагме люди должны пролагать и внутри меньшие дороги, так называемые "монопатии", по которым могли бы они выходить без тесноты. Палатки, расположенные по краям дорог, должны стоять тесно одна к другой, чтобы никто не мог войти внутрь лагеря или выйти иначе, как по дороге. По изложенной схеме расположения, к востоку от великой этерии и тагмы схол и по трем остальным сторонам царского лагеря должны расположиться – внутри больших дорог – этерии и бессмертные, а в сторону от этерий – остальные тагмы с друнгарием виглы во главе, а за ними (т.е. дальше к внешним сторонам лагеря) – фемы, крестообразно по углам, до дороги, отделяющей лагерь всадников от пехотинцев, как представляет это точнее и яснее вычерченное изображение. В палатке друнгария виглы должны дежурить днем и ночью ординарцы стратигов и прочих начальников. Внутри вала за пустым местом, на следующих затем 22 саженях, отведенных для пехоты, должны поставить свои палатки на восточной большой дороге, приходящейся по средине (лагеря), средние таксиархи переднего фронта, один направо от дороги, другой налево. По линии пустого места и дороги, разделяющей лагерь пехоты от конницы, должны разбить свои палатки экатонтархи и пентеконтархи, и затем остальные кругом всадников, помещая своих лошадей внутри (отведенного для пехоты пространства). Пехотинцы должны иметь у себя "монопатии": одни в прямом направлении, другие в поперечном, чтобы не выходило стеснения. Большие дороги и "монопатии", проходящие по местам стоянок отдельных отрядов, не должны быть заграждаемы, но оставаться открытыми, чтобы всадники, желающие выйти на (свои) службы, не встречали затруднений. А если бы оказалось еще четыре таксиархии легковооруженных, не включенные с оплитами в одну команду, то они должны расположиться по четырем углам лагеря пехотинцев в виде буквы гаммы, как разъясняет это диаграмма лагеря. Каждая тагма и фема должны быть отделены от соседней фемы или тагмы четырьмя дорогами с каждой стороны, большими ли, или малыми, как случиться; а в пределах своего расположения, каждая часть должна иметь монопатии, чтобы люди могли беспрепятственно и свободно проходить на свои потребы и службы. Във втората статия, анализираща източника, братята руснаци са дали и реконструкции на описания лагерен план:

в края на краищата няма как да има 'народно' управление /дали ще е демокрация или комунизъм от утопиите на някои мислители/. Материалните блага са органичени и разпределени в тесен кръг управляващи. Понеже и другите искат да се докопат до пая, управляващите създават строй, който да защитава интересите им. Дали ще е абсолютна монархия, каквато имаме в Царска Русия и СССР /щото това си е монархия, просто избитата стара аристокрация е заменена от нов червен елит/, или ще е псевдодемократична държава /САЩ, Зап. Европа/, където уж имаш права, ама ако нямаш мъни - няма кой да ти ги даде тея права, е без значение. Останалото е манипулация и масова промивка на мозъци, за да не осъзнаят овцете, че вместо на ливада, живеят в кошара. Подход, който съществува от памтивека и е вече доста усъвършенстван.

в СССР има ГУЛАГ, на запад има политкоректност /както казах вече - западняците пипат по-завоалирано/. Едно кратко образователно филмче по случая:

ромеите са правели лагери най-малкото защото вековната военна традиция повелявала това. Латинският не е бил забравен, но пък за нечетящите го имало достатъчно гръцки преводи. А и да напомня, че доста римски автори писали на гръцки. Както и да е - за да не бъда голословен, предлагам един извор за направата на ромейски лагер от 10 век /води се анонимен източник - "De castrametatione"/: http://www.xlegio.ru/sources/de-castrametatione/ И анализ: http://www.xlegio.ru/sources/de-castrametatione/byzantine-military-camp-10ad.html Ако погледнете по-подробно статията, ще видите, че приликите между средновековният ромейски и античният римски лагери са повече от очевадни.

гледам и у нас има почитатели. Ама това са скучаещи пуберки.

с изключение на хубавите мозайки от 4 век /дето немаше да е лошо да ги пуснеш цветни/: разбира се на очи бие и конната армада на Тома Славянина.

Под влияние на бай Радо:

правителствата по принцип се стремят да ограничат свободите и правата на масите. Тази борба не е отвчера. Но докато на изток режимите са деспотични и неприкрити, на запад пипат по-завоалирано.

напомня на индианските такива по звучене.

Селищната могила "Ясътепе" в кв. Лаута, Пловдив е една от малкото цялостно проучени представители на могилната култура у нас. Възникнала в края на средния неолит тя дава богати материали за праисторията на Пловдив. Интересен е факта сочещ приемственост с по-старата култура в Пловдив - в яма до първите жилища са открити среднонеолитни фрагментирани съдове, оставени от основателите на селището. То било изградено до заблатено езеро получено от разлива на Белащенска река, несъществуващи днес. Могилата е ярък образец на къснонеолитната култура, която археолозите наричат още култура "Марица". Това е нов тип местна неолитна култура, появил се според П. Детев само в Тракия. В края му той се разпространява зад Балкана в Дунавската равнина и северното крайбрежие и преминава в прославената енеолитна култура, чийто апогей мнозина считат за първата цивилизация. Именитият П. Детев е откривател и проучвател на това селище, което разкопава между 1948 и 1980 г. Извлякъл е над 14, 000 артефакти, сред тях множество уникати като първата параферналия, две мраморни фигурки и над 400 идола, предимно на почитаната тук Велика богиня-майка. Гражданско сдружение "Потомци" обявява своята поредна акция на 13 октомври, целяща да разчисти и привлече вниманието към праисторическия комплекс в кв. Лаута в гр. Пловдив /6000-5000 пр. Хр./, открита и изцяло проучена от известния археолог Петър Детев през миналия век. Ининциативата ще се проведе в партньорство с Фондация за българско наследство, Фондация "Пловдив 2019", "Старинен Пловдив" и Туристически център "Пловдив". Очаквайте повече подробности в групата ПОТОМЦИ във Фейсбук. https://www.facebook.com/groups/potomtsi/

Атеизмът не е вяра, а отсъствие на вяра.

да го разстреляме ли глостърчо, заради неговите антиутопични помисли?

Руши се имунната система на Родопите – християнството Интервю на Сийка СУРКОВА за иманярите, културния туризъм и християнството в Родопите Не се ли преиграва понякога напоследък с археологическите открития, г-н Дамянов? Не понякога, а в много от случаите се преиграва с тях. За мен това е гавра с науката и вярата на хората. Понякога сензациите помагат, но по-често рушат достойнството на науката. Чия трябва да бъде тежката дума, за да се направи подбор на значимите открития и да се избегне излишното шумене? На археологическия институт, в системата на който има около 100 души учени. Той като институция трябва да си каже тежката дума - кои обекти да се експонират, от кои епохи и къде. С предимство трябва да се покажат археологическите богатства на старите български столици. Там обаче копачите на съкровища сякаш изпреварват археолозите. Как изглежда един обект след иманярско нашествие? Като след бомбардировка. Или както изглеждат нивите с картофи на родопчани след набези от диви прасета. Да вземем за пример античния град Рациария. Иманярите научиха, че там има непроучени неща, и някои през целия си живот се издържат от тях. Кой консултира иманярите и как те правят пробив в базата данни за археологическите богатства? Иманярите вече са образовани и имат много по-модерна техника от археолозите. Преди 50 години копаеха нощно време и палеха огньове, в пепелта на които гледаха каква стъпка има и принасяха това животно в жертва. Най-голямата грешка бе допусната при управлението на министър -председателя Филип Димитров. Тогава ние получихме заповед от началника на отдел „Музеи и паметници на културата“ в 20-дневен срок да дадем пълни списъци на всички археологически паметници на културата заедно с координатите за местонахождението им, защото предстоеше възстановяване на поземлената собственост. По закон не се възстановява правото на собственост на земя, върху която и в която има неотделими археологически паметници. Музеите от цялата страна изпратиха списъците, а иманярите се снабдиха с тях и отидоха да копаят наготово. Предполагам, че в особено силните иманярски райони някои от археолозите ги консултират. Твърде възможно е, тъй като археолог, който редовно проучва археологически обекти и публикува резултатите на два западни езика, получава 400 лв. заплата. Иманярите много повече ли са от археолозите? Да, преди години, когато аз бях директор на смолянския музей, техният брой беше около 150-200 в региона. Сега са по-малко, но са строго специализирани в различните дейности. Разделени са на касти - едни копаят, следващите са мулета, които пренасят антиките, има ръководител на групата, а иманярският бос разузнава обекта и прибира големите пари. Останалите са на надница. Тези, които копаят, не знаят кои са мулетата и обратно. Има една силна пазарджишка група, която изтърбуши родопския край. Дори разори светилище в Михалково. Обикновено иманярите работят за намиране на монети. От 10-15 години са на по-префинен етап, търсят късноантични обекти, в които има много ценна керамика. Продават един античен съд на снобите в Европа за хиляди левове. България има огромен потенциал за развитие на културен туризъм. Доколко се използва и как да открием ключа за успеха в тази сфера? Туризъм без културно-историческо наследство е едностранчив. Туризмът трябва да показва комплексно достойнствата на всеки регион. Развлечения, качамак, пъстърва, клин и родопска кухня могат да се намерят навсякъде, но бъдещето е на културния туризъм. Едно умело съчетаване и комплексно показване на историческото наследство, включително и живото културно наследство, това е ключът към успеха. Допълвам и празничния календар, като за пример мога да посоча традиционното гайдарско надсвирване в Гела, което е с международен успех. Какво не ни достига, за да заработи успешната формула на пълни обороти? Българинът трябва да разбере, да познава и да се гордее, че има културно- историческо наследство с европейска значимост и че той е част от него. Не ни достигат воля, амбиция и опит. Практиката показа, че опитът в областта на туризма не се онаследява, той се придобива. Имаме прекрасна флора и фауна, прекрасен ландшафт, най-богатия регион на минерални извори и ценна археология. Трябва да се направи картографиране, да се наслагат върху археологическата карта и другите забележителности, карта на обичаите и фолклора например. Аз съм направил археологическа карта на Средните Родопи, на която са отбелязани над 1000 обекта от праисторията, от античността, през Средновековието до новото време. Включени са всички исторически и археологически епохи. Животът в Средните Родопи не е прекъсвал, тук от дълбока древност са живели хора, планината никога не е обезлюдявала. Тук се създава български народ и култура, нашето население има свой собствен оригинален принос в националната култура, която от своя страна представлява вклад в европейската култура. Културното наследство на България е дъхав букет цветя от всички региони, там е и родопското цвете. Взети заедно, те правят страната ни уникална. Родопите са свещена планина, населена от дълбока древност. Тук са живели изконните траки, славяни, Куберови българи, готи и много други, които участват в създаването на българската култура в планината. И тук се създава български народ. Друг е въпросът, че наследството е духовност, култура, т.е. елементи на поведение, които образуват една голяма духовна сграда, в която е тракийското наследство. Наричате някои пътеводители „пътевредители“. Защо? Трябва да се направи сериозен преглед на рекламните материали. Така е, много от пътеводителите аз наричам „пътевредители“, защото в един от тях се казва, че в Х век в Широка лъка живели турци. Друг пък твърди, че тракийската култура в родопския край има много дълбока традиция от II век преди Христа, а в трети се говори, че в девинския край „има много некрополи и акрополи“. Туризмът трябва да се вземе в компетентни ръце. Освен това не трябва да има разпокъсаност, нужна е обща дестинация. Кардиналната тема според мен е „16 века християнски Родопи“. Християнското археологическо наследство в Средните Родопи, от двете страни на границата с Гърция, възпрепятства създаването на ислямската дъга. Тук е мястото да попитам за уникалното явление, наречено криптохристиянство, наличието на което ваши находки отпреди 35 години доказаха в Родопите. Това ли е най-ценното ви откритие? Върховното ми откритие е некрополът в село Борино, точно заради криптохристиянството (скрито християнство). Дефинирам го като скрито изповядване на християнската религия зад фасадата на исляма. Като средновековник аз се заех да изследвам най-масовите археологически обекти, това са некрополите, или градовете на мъртвите. Регистрирал съм 260 некропола на територията на днешна Смолянска област, за която се говори като Средни Родопи, които съм минал стъпка по стъпка. Локализирал съм 1800 археологически обекта в общините. Археологическото проучване на некропола в Борино показа как след ХIV век старите християнски гробове постепенно се примесват с погребения с мюсюлмански ритуал, които след близо два века напълно изместват християнските. Това обстоятелство сочи, че няма смяна на жителския състав на селото, а само постепенно се променя религията на хората. Там за първи път в историческата наука открих археологически свидетелства за криптохристиянство, а погребалният обред се превърна в историческо свидетелство за българската същност на населението, оставило некропола. В моята 50-годишна археологическа практика съм установил стотици случаи, при които в мюсюлмански къщи има икона, има долапче на изток с кандилце в него, има печат за петохлебие или други реликви. Казвате, че хората са приели исляма за пред поробителя, а в сърцата си са останали християни. Не е известен нито един държавен османски документ, който да повелява масово налагане на мохамеданската религия. Но има много факти за насилие, за кланета, убийства и изнасилване. Каква е вашата истина за скритото християнство, открита в некрополите? Какво намерихте в гробовете? Копаейки сектора от X-XIV век на некропола в Борино, установих, че всички гробове са по християнски погребален обред - глава на запад, крака на изток, ръце скръстени на корема. На много места се установява спазване на античния от гръцко време обичай „Харонов обол“. Това е практиката да се поставя монета в устата на мъртвия, такса за грозния лодкар Харон, който превозва душите на умрелите през адските реки Стикс, Лета, Ахерон. С тези монети най-точно датираме отделните погребения и целите некрополи. Постепенно гробовете следват мюсюлманската посока, но нямат надгробни камъни. Те са скрити вътре, а на тях стои врязан кръст. Посоката на гроба е видима за всички, по мюсюлмански, но в него има християнски атрибути. Откритието бе взрив в секция „Средновековна археология“. Още повече, че с децата на Борино проучвах и те със собствените си ръце и сърца откриха живите корени на българската си същност, на своите прародители. За пръв път в археологическата наука се откриха свидетелства за скрито изповядване на християнската религия. Откога е християнството в Родопите? От края на IV век. Резултатите от християнската мисия на епископ Никита от Ремисияна личат в проучените от мен некрополи и раннохристиянски базилики, както и единствената раннохристиянска гробница в Родопите, разположена в землището на село Барутин. А разкопките в Барутин? Барутин е много интересен обект. Обикаляйки района, една възрастна жена българомохамеданка каза на служител от кметството, който ме водеше в местността Долна Бартина: „Недей му казва за черквата.“ Аз си замълчах, но на другия ден сам огледах щателно местността и на най-огледното място, обрасло с борови дървета на около 50 г., открих руините на църква, която впоследствие се оказа център на археологически комплекс, състоящ се от раннохристиянска трикорабна базилика с допълнително пристроено кръщелно, некропол, старохристиянска гробница, вкопана в скалата. Некрополът е от изключителна важност, защото регистрираният в него погребален обред показва как в последната четвърт на IV век, целия V и част от VI век в продължение на близо два века се е наложила християнската религия в тази част на Родопите. Точно след десет века, в края на XIV век, когато Родопите са завладени от османците, се повтаря същата история. Довчерашните християни не искали от раз да станат мюсюлмани. Задвижва се един и същи механизъм и се получава т. нар. културен и религиозен синкретизъм. Защо след като сте открили и проучили археологическия обект, той не се консервира и социализира? Когато се посегна на базиликата от края на IV век и раннохристиянската гробница от III век в Барутин, аз сезирах прокуратурата. Оставих обекта временно консервиран, ограден с двойна ограда от бодлива тел, и щатен пазач. Обаче дойде промяната през 1989 г. Новото ръководство на община Доспат съкрати пазача, изчезнаха огражденията и консервацията и археологическият обект започна да се руши. След разследването от прокуратурата отговориха, че действително обектите се рушат, но не в резултат на организирана престъпност. Сега там има руини. Още не е минало време да се спаси този християнски археологически комплекс. Алармирам, че се руши българската имунна система на Родопите - християнството. Никола Дамянов(74 г.) 36 години е бил директор на Смолянския исторически музей, като заедно с това оглавява 15 г. дирекция „Културно-историческо наследство“. Изгражда цялостна музейна система в Смолянска област и я поставя на научна основа. Автор е на археологическата карта на Средните Родопи. Извършвал е разкопки на повече от 100 археологически обекта. Главен редактор е на списание „Родопика“, разпространявано в 18 страни. В създаденото от него Дружество на археолозите и историците членуват около 60 български учени от институтите на БАН и университетите в страната, които изучават историята и културата на Родопите от древността до ново време. http://www.pressadaily.bg/publication/2701-%D0%A0%D1%83%D1%88%D0%B8-%D1%81%D0%B5-%D0%B8%D0%BC%D1%83%D0%BD%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%A0%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%B5-%E2%80%93-%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE/?fb_action_ids=111134062370131&fb_action_types=og.likes&fb_source=aggregation&fb_aggregation_id=246965925417366