"Удоволствията от леките закусчици" ("Обяд със стриди")

[glishev]

Хуманитарните науки са И забавление. Четенето на философия, антропология и особено на история може да донесе огромно удоволствие. Разбира се, за да става така трябва да се четат достатъчно добре написани книги, в които плътността на тезата, убедителността и занимателността на примерите се допълват с добрия стил, тоест с композицията и ритъма на изследването. Една добре написана книга, пълна с показателни примери обикновено е по-успешна и по-запомняща се от някое скучно съчинение, в което ужасяващата пустота на безтезисността или на абсурдната теза се допълва с нечетивна наукообразност.

Особено Средновековието с неговите привлекателни персонажи и разнообразни нрави дава възможност за създаването на невероятно изтънчени изследвания, едновременно полезни и вълнуващи. Политическа история, културна история или история на ежедневието - за ерудиран и ловък автор е възможно да покажетези области на познанието като прекрасна игра на стъклени перли, доказвайки тезата си и едновременно с това представяйки я като елегантна поредица от предположения, примери и аргументи, разнообразени с парадокси и анекдоти. Всичко това не вреди на научността, дори напротив. В края на краищата има един прочут пример за преподавателя, който тръснал на катедрата "Името на Розата" с думите:

- Колеги, това е просто роман, но не мога да преподам за Средновековието нищо, което да не се намира вътре.

Историята сама по себе си е роман, в който политиката, войната, изкуствата, суеверията и битът са отделни глави. И добрата медиевистика винаги напомня този факт.

Тук ще припомня няколко класически заглавия, чието четене е направило разбирането ни за епохата по-задълбочено, а заедно с това е увеличило и радостта ни от четенето на старинните извори. Всичко това може (с повече или по-малко трудности) да се намери на български език. Бих се радвал, ако всичко, което със сигурност съм пропуснал, бъде добавено в темата.

---------

Доминик Бартелеми, "Рицарството. От антична Германия до Франция през ХІІ век"

От варварската комитатна дружина през гнева на Роланд до изтънчените условности на феодалната война и "случайните" жестокости на турнирното зрелище. Рицарството е най-средновековният феномен, вдъхновяващ и предизвикващ усмивки. Едно задълбочено изследване на различните рицарства - примитивната лоялност на каролингския воин, свирепостта на тамплиера, куртоазността на влюбения, пресметливостта на турнирния "професионалист". Не само хрониките, но и рицарските романи, епическите песни, монашеските хули и народните песни влизат в обхвата на изследването. В крайна сметка рицарите не са само това, което са - те са и това, което е останало запомнено за тях.

Цочо Бояджиев, "Нощта през Средновековието" и "Ренесансът на ХІІ век. Природата и човекът"

Два примера за онова, което проф. Бояджиев нарича "културна антропология". "Нощта..." е обширен поглед върху суеверията и страховете на учени монаси и неуки селяци за мрака и населяващите го същества. Изворовият материал е огромен и остроумно подреден, самата книга е колкото изследване, толкова и антология с анекдоти от екземпла, жития, проповеди, приказки, хроники и романи. "Ренесансът..." (написан първоначално като предговор към "Пет средновековни трактата", но превърнал се в самостоятелна книга) изследва развитието на Шартърската школа, която излиза от теологията, за да стигне до своеобразна средновековна физика, повлияна най-вече от съчиненията на Аристотел. Двете книги показват две лица на западното Средновековие: изисканата строгост на манастирския интелектуализъм и буйната свобода на пълното със страхове средновековно въображение. Втората е относително трудно откриваема.

Арон Гуревич, "Средновековният свят: културата на мълчащото мнозинство"

Изследване на простонародните пластове в скандинавските саги и проповедите на Бертолд от Регенсбург. Написана в най-добрата традиция на Михаил Бахтин, книгата позволява да открием всичко онова, което може да ни убегне при четене набързо: народния смях, карнавалното преобръщане на стойностите, преплитането на взаимоизключващи се традиции, страховете, надеждите и общите места в произведения, които на пръв поглед нямат нито особено дълбок подтекст, нито пък връзка помежду си. Гуревич е едно от големите имена на университеите в Тарту и Ленинград, ученик на Бахтин и учител на познавачи на северната литература като Корсун, Тихомиров и Смирницкая. Човек започва да чете германо-скандинавското Средновековие с нови идеи, когато веднъж е бил преведен през темите му от водач като Гуревич.

Жорж Дюби, "Времето на катедралите" и "Трите съсловия и въображаемият свят на феодализма"

Първата книга разглежда появата на големите романски и готически храмове от високото Средновековие във Франция и Германия. Втората - политическия подтекст на учението за трите съсловия (духовенство, воини и трудещи се) във Франция от ХІ и ХІІ. И в двете Дюби разгръща цялата картина на епохата: религиозните движения, манастирските реформи, стремежа на бароните към "старинни свободи", борбите между епископи и рицарство, колебливия растеж на кралския авторитет и буйното благочестие, каращо еретиците да отричат света, а епископите и принцовете - да възхваляват Сътворението в стройни поеми от камък и строежи от думи.

Ернст Канторовиц, "Двете тела на Краля"

Изследване на средновековното политическо богословие. Авторът разглежда английската съдебна практика от ХІV-ХVІІ в., свързана с Короната като корпорация. Преплитането между юридически и религиозни концепции, между феодално, римско, обичайно и канонично право създава една квазиреалност на юридическите фикции, която понякога води до абсурди в съдебните формулировки, но и разкрива богатството на криволичещата мисъл в късното Средновековие. Трудът на Канторовиц си служи както с документи, така и с разнообразни свидетелства за популярното разбиране на кралската способност (или неспособност) за действия и на самия владетел не като личност, а като образ на висши сили, като въплъщение на Държавата - една антична абстракция, преоткрита в края на Средните векове.

Георги Каприев, "Анселм от Кентърбъри. Светът на неговите идеи" и "Аргументът на Анселм"

Двете книги са относително трудно откриваеми. Имат и по-ново издание в общ том. Преди "Византийската философия" проф. Каприев отделя години за изследването на Анселм от Кентърбъри и неговото философско наследство. Анселм е самоуверен привърженик на диалектиката и логиката в инак суеверния XI в. Прочут с двете си противоречиви богословски изобретения: онтологическото доказателство ("Бог по необходимост е онова, от което по-голямо не може да бъде мислено, а такова със сигурност съществува") и концепцията за кръстните мъки като необходимо удовлетворяване на Божията справедливост (енергично оспорвана в православния свят), Анселм е една от най-изпъкващите фигури в предсхоластиката. Едновременно последен представител на антикизирищата диалектика на пост-каролингския период, привърженик на Аристотел, Августин, Боеций и Ериугена, неосъзнато оспорващ Фредегизий от Тур, съвременник на Росцелин, предшественик на Абелар, Бонавентура и Тома Аквински, стоящ някак встрани от бъдещата Шартърска школа, но много популярен в Париж, по-късно оспорван от Кант. Особено "Светът на неговите идеи" може да изкуши всекиго към по-задълбочен поглед върху философията, теологията, диалектиката и дори "физиката" на бенедиктинските школи.

Ервин Панофски, "Готическата архитектура и схоластиката"

Лекция, прераснала в книга. Панофски, както и Канторовиц, е от онези европейски медиевисти, които намират добър прием отвъд океана в годините на и след Втората световна война. Американските университети ги приемат с отворени обятия. Панофски намира близост между вдъхновението на "магистрите по камъните", тоест архитектите на готическите храмове, епископите-поръчители и авторите на богословските трактати от епохата на голямото строителство. Схоластиката е катедрала от думи; храмът е трактат от камък. Сложна композиция, математически ритъм, огромна форма с объркващо разчленени дялове и дълбок символизъм залягат и в двете. Целта е разбиране на Бога, намиране на място за човека, осъзнаване на размерите, пропорциите и предназначението на цялото Мироздание. Резултатът е величествен, едновременно възвисяващ и смиряващ. Реторически украшения и усмихнати статуи с архаична хубост довършват двата типа градеж; или може би трябва да казваме - двойния тип градеж?

Йохан Хьойзинха, "Залезът на Средновековието"

Авторът на "Homo ludens" предлага драматична картина на бургундския и нидерландски ХV век. "Оловните отблясъци" на страха от смъртта според него белязват епохата. Дошъл е краят на цял един свят. Но сякаш самото богатство на примерите, които той вади с блестяща начетеност, го опровергават. Стремеж към прекрасен живот; литература на радостта; щастливо съжителство между буржоазия и аристокрация; Бургундия е невероятното място, където Ренесансът среща Средновековието, рицарството се сблъсква с женичките на търговците и това поражда безкрайната клоунада на Стоте нови новели. Бургундия и Холандия заедно просъществуват в относителен мир и несъмнено благоденствие, в благочестието на devotio moderna, в блясъка на херцогския двор и двойната закъсняла мечта по куртоазност и живот, близък до невинната природа.

Редактирано 16, 2012 от glishev

[КГ125]

Уфффф, кога да ги чете човек! Зверски любопитно!

[kramer]

То че интересно, ма не сме всички специалисти по Средновековието, то означава бая друго да зарежем.

Въпреки че по тоя начин го забравяме ежедневието...

Редактирано 16, 2012 от kramer

[bravo]

Йохан Хьойзинха "Homo ludens" си заслужава отклонието, та и да се задържи човек. Сигурно и другите са интересни ама в друг живот, поне за мен.

Редактирано 16, 2012 от bravo

[glishev]

Мога само да ги препоръчам, това са книги, от които човек остава очарован. Всъщност когато мога ще пусна по някоя и друга дума за още някои любими автори и текстове.