Симеон Радев ,,Това, което видях от Балканската война" Откъси

[Monarh]

Тук публикувам откъс от чудесния труд на дипломата, журналист и публицист Симеон Радев ,,Това, което видях от Балканската война". Приятно четене !!!

Трета глава

,,Сутринта тръгнахме за Хайребол [26]. Над тракийската поляна грееше весело слънце. Една късна есен разкриваше всичката си прелест. В Хайребол се намираше щабът на тъй наречения Хайреболски отряд, чийто началник беше полковник Петър Салабашев. В състава на отряда идваше да влезе и Първа бригада от Македоно-Одринското опълчение. В Хайребол получихме заповед да тръгнем за Малгара. По пътя един човек, който работеше в нивата си, като ни видя, приближи се към нас и гледайки ни, свали феса си и се прекръсти. Атанасов, родом от село Сухо [27], Солунско, знаеше гръцки. Той го попита: "Чия е тази нива?" – "На един турчин." - "Давам ти я." Гъркът се спусна да му целува ръка. Той искаше да събере праз и да ни го раздаде, но Атанасов му каза, че трябва да бързаме, и той ни изпрати с благословия. Ние бързахме наистина, такава бе заповедта. Като продължихме пътя си, посрещна ни поручик Кашев от Седми кавалерийски полк. Той ни каза, че пред Малгара се води бой и че турците обхождат левия ни фланг. Атанасов отговори: "Кажете, че пристигам и ще обходя техния десен фланг." Ние ускорихме още повече хода и подир малко чувахме вече стрелбата. Стигнахме до Каливя, гръцко село, разположено в подножието на една височина, над която се издига Малгара. Атанасов заповяда: "Развейте знамето и с песни!" Така влязохме, посрещнати от гърците с възторжени викове "Зйто!" (Да живеете!). Турците бяха на отсрещния на Малгара хълм и оттам обстрелваха селото. Атанасов разгърна дружината във верига и даде заповед за настъпление. В Каливя имаше манастир. Едно калугерче тръгна също с нас с кръст в ръка. Настъпвахме по хълма нагоре през едни лозя. Аз вървях с Атанасов. Бях увлечен дотолкова, че не усещах как наоколо падат куршуми. Когато залегнахме, Атанасов ме попита как се чувствувам като човек, който за пръв път влиза в бой. "Страх ли те е?" – "Не – отговорих аз, – не ме е страх, но чини ми се, като че ли земята се върти под мен." – "Нищо – каза Атанасов. – Като се вдигнем, земята няма вече да ти се върти." Така и стана. Тръбачът засвири. Вдигнахме се и действително, вървейки напред, всяко вълнение престана в мен. В щаба на дружината освен мен имаше и един млад човек, Димитър Иванов, току-що свършил право, син на дякон Иван от "Света Неделя". Ние бяхме за свръзка и Атанасов ни изпращаше при ротните командири със заповеди. Сам Атанасов отиваше при ротите, смесваше се с доброволците, взимаше пушката да стреля. После се връщаше назад, за да следи какво става по неговата линия на фронта. Атанасов беше амбициозен за себе си, амбициозен и за своята дружина. Когато се спирахме някъде по пътя за почивка, той й говореше. Казваше: "Не е достатъчно за мен да сте дисциплинирани. Искам всеки от вас да бъде герой." Мисълта, че някой може да се покаже малодушен, беше непоносима за него. Трябва сега да опиша една сцена, която никога няма да забравя. Атанасов имаше меко сърце, но буен темперамент и при възбуда можеше да стигне до свирепство. Вървейки напред, в разгара на боя, видяхме едно от момчетата, легнало с глава, забита в земята, под една лоза. Атанасов помисли, че е беглец и се е скрил тука. Той се спусна към него и му извика: "Ставай!" Момчето не мръдваше. Атанасов беше като луд от ярост. "Стани – извика той пак, – или аз сам ше те застрелям!" Момчето тогава си повдигна главата и промълви: "Ранет сум, господине." Яростта на Атанасов падна и той беше засрамен от себе си. Даде заповед раненият да се пренесе в Каливя и като продължихме напред, беше мълчалив. По-нататък пак срешнахме един легнал на земята доброволец. Доближихме се до него: младо момче, с руси коси, едва излезло от юношество. Наоколо му имаше кръв. Атанасов се опита да го повдигне. Момчето беше умряло. Той застана пред него като при молитва, наведе се и го погали по челото. После каза: "Хайде сега да вървим" - но в гласа му като че ли имаше сълзи. Боят се развиваше успешно за нас. Турците постепенно отстъпваха под нашия натиск и от страх да не бъдат обходени. Когато започна да мръква, стрелбата поутихна от двете страни и скоро съвсем спря. Атанасов ми каза: "Агите нощем не атакуват." След като той направи своите разпореждания на позицията, слезнахме в Каливя. Командирът на нестроевата рота Мингю Лазаров [28] от Разлог (по онова време Мехомия) беше взел мерки да се приготви храна и да се изпрати горе на ротите. Нощта прекарахме в манастира. Когато призори се събудихме, турците се бяха вече оттеглили. [29]

Малгара [a] бе превзета най-напред от наши кавалерийски части. Гърците извършиха тогава безчинства над турското население и когато турците се върнаха и превзеха града, те изпаднаха в уплаха, че ще има страшно отмъщение. През целия ден на боя те били в трепет. Когато ние влязохме в града като освободители, на улиците пред нас излезе един народ, обхванат сякаш от луда екзалтация. Безчинствата обаче като че ли започваха отново. Едно турче от видно семейство биде убито от гърците. В боя при Малгара участвуваха кавалерийски и пехотни части под ръководството на командира на Седми конен полк, полковник Стефан Николов [30], мой добър приятел. Аз отидох да говоря с него по положението в града и за поведението, което трябва да държим спрямо турците. Казах му: "В Македония ние съставляваме мнозинството. Тук, в Тракия, сме малцинство. Нашата политика трябва да бъде да привлечем турците. Да им дадем да разберат още сега, че под нашата власт те ще бъдат покровителствувани." Той ми отговори: "Упълномощавам ви да вземете от мое име всички мерки, които намерите за необходими." През време на боя туркините се бяха събрали в джамията. Аз отидох да ги видя. Говорих им на турски. Казах им да не се боят. "Вашата чест е под защитата на българската войска." Разшаваха се. Светна им на лицата. Тук имах случай да забележа, че и при най-голяма тревога кокетството не напуска жената. Една млада, хубава кадъна се обади: "Бен стамболлу им" (Аз съм цариградчанка). Това се виждаше и по облеклото, по-елегантно, отколкото у другите туркини. Назначих една стара жена за началство и си излязох. Пред вратите на джамията бяха поставени от по-рано няколко войници, начело с един офицерски кандидат. Младият човек протестираше: "Когато моите другари се веселят, аз да стоя да пазя тук едни женоря." Обясних му, че офицерите са наследниците на едновремешните рицари и че най-благородното рицарско задължение беше да покровителствуват жената. Това обаче не го убеди.

На другия ден трябваше да се образува градски съвет. Гърците разчитаха, че той ще се състои изключително от гърци. Това не беше неоснователно, тъй като те бяха наши съюзници. Но аз намирах, че трябва да има и двама от турците. Осведомих се кои са им първенците и посетих едного от тях в дома му. Намерих един стар човек, който ме посрещна с голямо достойнство. С първите си думи му обясних, че ние, макар да водим война с Турция, не гледаме на турския народ като на наш враг и че доказателство за това са нашите отлични отношения с турците в България. [31] Добавих, че е решено той и един друг турчин, посочен от него, да влязат в състава на градския съвет. Той видимо остана трогнат от това. Заведох го лично в общината. На тръгване поиска да си смени феса с един вид калпак. Аз му казах, че това не е никак нужно и че турците в България носят фесове. Това му направи още по-добро впечатление. Срещнах се и с един друг виден турчин, стар ходжа. На него говорих, че ние няма да допуснем никакво насилие над турците, но че той и другите турски първенци трябва да съветват своите единоверци да се държат покорно и да не дават никакъв повод за строгости. В думите си аз бях вложил несъзнателно особена енергия, подчертавайки я още повече с един вид заповеднически жест. Ходжата ме хвана тихо за ръката, без да каже нищо. Това бе за мен един урок по приличие, който запомних.

В Малгара пристигна подполковник Стефан Николов, командир на Първа бригада от Македоно-Одринското опълчение, към която принадлежеше и нашата дружина. Слаб, с изпито лице и замислен поглед, той при първа среща правеше впечатление на болнав, но тези, които го познаваха отблизо, чувствуваха у него една твърда, ненакърнена от възрастта волева сила. Той се бе уволнил през 1901 г., за да влезе във Върховния македонски комитет, и бе оставил в армията едно почитано име. Офицер от втория випуск, той бе се отличил в Сръбско-българската война. В нейната история се казва, че на 7 ноември поручик Н., командуващ рота на дясното крило на Сливница, като забелязал в мъглата, че сърбите се раздвижват, и помислил, че те се готвят за нападение, открил огън. Така се почнало сражението, за което инициативата се приписва на Бендерев. Тоя поручик Н. бе Стефан Николов. Той никога не спомена за това. Самия факт аз научих от генерал Йордан Венедиков, член на Военно-историческата комисия. Още в първия ден подполковник Николов [32] се разпореди да се направят окопи край Малгара [33], по хълма, по който той мислеше, че ще дойде едно ново турско нападение. [34] Действително то почна на 11 ноември при разсъмване. Турците откриха огън с една батарея. Знайно е какво голямо впечатление прави артилерията даже на изпитани войници. И Атанасов се питаше дали тя няма да смути нашата дружина от неопитни млади хора. Вдясно от нас имаше две роти от Двадесет и осми полк, но турците напъваха главно срещу нашата дружина, знаейки вероятно, че ние сме слабата точка. Така и беше действително. В самото начало се случи едно нещастие с неблагоприятен морален ефект. Най-добрият от ротните командири беше командирът на Първа рота, запасният поручик Иван Досев, чиновник в пощата, който бе напуснал жена и деца, за да участвува във войната като доброволец. Той беше в напреднала възраст, посивял, но неуморим, вървеше пеш с ротата си, с разгърден шинел. Още когато почна боят, Атанасов ме прати да му кажа да не стърчи прав в окопа. Той ми отговори: "Русите не ни учеха да лягаме." Не дълго след това един шрапнел смъртно го рани. Изнесоха го. У ротата се яви колебание. Настана един критичен момент. Атанасов влезе в окопите и тръгна от взвод на взвод. Той взимаше от ръцете на някой доброволец пушка, определяше мерника, стреляше, пръскайки наоколо весели шеги, осмивайки противника. Бригадният командир намери, че е дошъл моментът да се намеси в боя със своята личност. Той се качи на малкото си конче и бавно-бавно мина зад окопите от единия край до другия. Тая спокойна разходка на стареца под огъня произведе силно въздействие върху дружината. Тя се задържа, но опасността продължаваше. Зад нас стоеше в резерва Девети конен полк, командир на който беше Михайлов, наречен Барона. Атанасов каза на подполковник Николов: "Трябва да се изпрати един ескадрон, който да обходи противника, да се спеши зад него и му открие огън." Подполковник Николов прати своя адютант при Михайлов с това предложение, но полученият отговор беше, че конете били уморени. Атанасов бушуваше от гняв. Той каза на бригадния командир: "Господин подполковник, дайте ми един ескадрон и ако не накарам турците да отстъпят и не взема батареята, откъснете ми ей тия на" – той бе хванал еполетите си и като че ли искаше да ги изтръгне. Подполковник Николов му отговори: "Вие знаете добре, че не аз командувам тук боя, а полковник Михайлов." Атанасов бе напуснал конницата, но сърцето му беше останало в нея. Той чувствуваше голяма болка, че в този момент тя не си изпълни дълга.

Настъпи вечер и боят се прекрати. [35] Дружината трябваше да остане на позиция, защото се смяташе, че на другия ден турците пак ще нападнат, може би с подкрепени сили. Атанасов повика ротните командири, за да им даде инструкции. После, като повтори своята аксиома: "Агите в тъмно не нападат", каза ми: "Сега ще отидем в града да видим какво става." Научихме, че пак имало паника. Прибрахме се за малко в нашата квартира. Къщата принадлежеше на един грък, аптекар, родом от Одрин. Майка му, която особено любезно ни прие, ни разправи, че имала роднински връзки със семейство Гешеви от Пловдив. Постояхме около един час на разговор. Атанасов каза на хазаина: "Народът да не се безпокои. Малгара е под крилото на българската войска." Тръгнахме да се завърнем на позицията. Наблизо до нея срещнахме под едно дърво, около огън, няколко от войводите, които се въртяха в опълчението, без да се числят редовно никъде. Между тях беше Кръство Българията. Той развиваше пред другарите си своята тактика и стратегия. Начинът на воюване от окопи не му се нравеше. "Що е бой? – питаше той. – Бой е да туриш пусия (засада) на противника или да го удариш во фланаг (фланг)." Стигнахме до позицията. Призори Атанасов ми каза: "Днес боят ще бъде може би по-тежък. Да минем през окопите. Ще говоря на дружината." Но докато тръгнем, започна стрелба, която се простря по цялата линия. Скоро тя спря от само себе си. Когато слънцето почна да изгрява, видяхме, че противникът се е оттеглил. Наслязохме радостно от хълма в полето. Никаква следа от боя. По едно време излезе от една колиба турски войник, който се приближи към нас с пушката си. Той цял трепереше. Не знам защо – може би защото ме видя с очила, – той се обърна към мен, почвайки с думите "Ефенди, сиз ки ербаби (арабска дума, която е минала от турския език в нашия) хукуктан сънъз" (Господине, вие, който сте вещ в работата). Той ми разказа своята печална история. Бил ходжа в Трапезунд, не бил служил никога във войската, хванали го при обявяването на войната и го облекли като войник. "Кълна се в Бога – каза той, – че никога в живота си не бях хващал пушка." През нощта се скрил и заспал в колибата. По лицето му четях трогателна молба за пощада на живота му. Аз направих каквото можах за нещастния човек.

Привечер се събрахме на гуляй за победата. Почваха весели приказки и песни, когато един от доброволците дойде да ми каже, че ме вика бригадният командир. От Първа бригада бяха разпратени чети под началството на войводи за разузнаване и за покровителство на християнското население от турските партизани, които се бяха появили наоколо. Вероятно тия чети не са се държали в някои отношения добре и полковник Салабашев издал заповед по Хайреболския отряд, с която строго ги порицал. Подполковник Николов ми каза: "Вие ще заминете още сега за Хайребол и ще убедите полковник Салабашев да оттегли тая заповед, защото тя е обидна за цялото Македоно-Одринско опълчение и може да предизвика големи недоразумения. Вие го познавате лично и затова пращам вас." Атанасов ми каза: "Ще вземеш със себе си Стоян." Стоян беше конен ординарец при дружината. Аз се бях сближил с него през похода. По пътя, на коне, един до друг, той ми разказваше своето житие-битие. От първия набор той служил след уволнението си като файтонджия при Хаджиенов, кмет на София. Това е било около 1893 г. Подир това Стоян пускаше една завеса върху своята биография. Каза ми само, че хайдутувал в Лозенградско. "Лятно време в Странджа планина, през зимата – във Варна на частна квартира." Той подчертаваше особено думите "на частна квартира", за да ми покаже, че там вече се е явявал като почтен гражданин. Стоян ме посвещаваше и в своята житейска философия. "На тоя свят – казваше ми той – има само един закон: бъди страшен, да те почитат." Страшен той изглеждаше доста сам по себе си: висок, с дълга брада и кръвясали очи, със сабя, която се блъскаше в дългите му крака. Но искаше все повече да увеличава своята страховитост. Когато по пътя срешахме в обозите някой човек с калпак, по-рунтав от неговия, той му предлагаше да си ги сменят, като му даваше и пари. Аз не забелязах Стоян нито в боя при Каливя, нито в боя при Малгара и не вярвах в неговата храброст, но разчитах на опитността му и тръгнах за Хайребол, осланяйки се на нея. Когато слезнахме в Каливя, тъкмо бяха докарали двама селяни, убити от партизанската чета на Шериф бей. Това не беше много успокоително. По пътя за Хайребол Стоян ми каза: "Шумът от копитата на конете е глух; човешкият глас се чува далече в нощта, ще мълчим." Нощта беше много тъмна. Само когато луната излизаше за минутка из мрачните облаци, локвите край пътя, останали от дъжда, блясваха. Наближихме до едно село, за което после се научихме, че се наричало Куз-Юрук. Спряхме се и се питахме дали има тук български части, или не. Стоян ми даде своите разпореждания: "Ти ще стоиш тук навън, аз ще вляза в селото. Ако чуеш шум, ще значи, че са ме хванали. Тогава обърни коня и – назад!" Не чаках дълго. Стоян се върна и каза: "Наши." В селото имаше един конен взвод, начело с ротмистър Черковски. Той ме попита дали съм вечерял и ме заведе в една кръчма. В огнището гореше огън. Наоколо бяха насядали войнини. Имаше и някои турци от селото. Войници, които знаеха турски, разговаряха с тях. При такава атмосфера кой би помислил, че турци и българи се избиват сега в една кървава война. В Хайребол веднага отидох да видя полковник Салабашев. В "Строителите на съвременна България" аз го бях споменал като участник в контрапреврата в Търново и той ми беше благодарил. Това улесняваше моята задача. Казах му, че той като човек, който е имал под своето командуване части от Македоно-Одринското опълчение, ще добие едно име в Македония, както Столетов в България и пр. Той бе поласкан и се съгласи веднага да оттегли заповедта си. [36]

Докато Трета Солунска дружина се биеше при Малгара, две бригади от Македоно-Одринското опълчение и Кърджалийският отряд на полковник Танев се биеха в Западна Тракия с отряда на Явер паша, който, разбит, беше преследван от тях. [37] Тъкмо когато се намирах в Хайребол, се получи заповед до полковник Салабашев да тръгне с отряда си за левия бряг на Марица, за да попречи на отстъпващите турски части да минат реката. Конницата се построи на площада в селото, събраха се гърци наоколо да я гледат, но тя не потегли. Началникщаб на полковник Салабашев беше Пенчо Златев, министър на войната след преврата на 19 май [38]. Той негодуваше. Както е известно, Явер паша биде пленен с целия си корпус. Успели да минат Марица само три табора, единият от които бил командуван от Тефиков , бивш български офицер, избягал, за да постъпи в турската армия."

Източник : http://www.slovo.bg/old/radev/sr2_3.htm

Редактирано Септември 6, 2013 от Петър Петров

[КГ125]

Чудесен откъс!

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=571:i&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

Не пропускайте!!!

Това е предшественик (не като авторство, а според изследвания период) на "Строителите на съвременна България"!

Цялата история на българското възраждане в Македония е събрана и абсолютно аргументирана.

[Monarh]

Четвърта глава

Връщането ми в Малгара е един от най-хубавите ми спомени от войната. Като малък аз много бях яздил. Сега, след дълги години живот, откъснат от природата, пак на кон, пред мен с обширното, от слънце огряно, тракийско поле, бях в упоение. Щастлив бях и за това, че успешно изпълних мисията си.

Кога тръгнахме от Малгара за Кешан? Това не помня точно. По пътя беше селото Булгаркьой, български оазис в една покрайнина от турци и гърци. Булгаркьой взе участие в борбите по черковния въпрос. Той е дал хора на българската интелигенция. От там е родом известният писател Дамян Калфов, тогава студент в Софийския университет и доброволец в нашата дружина. Като влязохме в селото, събра се народ около нас. От кръчма по пътя изскочи като сърна една хубава мома и почерпи с вино Атанасов за добре дошъл. "Най-хубавата мома в селото" – каза ми Дамян Калфов. Уви, при бягството на жителите на селото по-късно (когато нашата войска се оттегли от Източна Тракия) тя станала трагична жертва. В Булгаркьой имаше трикласно училище, читалище. Приятно бях изненадан, че там се получавал и моят вестник. В Кешан останахме няколко дни. Аз попаднах в къщата на едно от най-богатите семейства в града. Хазайката беше благородна жена, която гледаше на нас, българите, като на участници в кръстоносен поход. Няма да забравя едни трогателни думи, които чух от нея. Беше привечер, ръмеше. Когато минавах пред едно кафене, виждам на вратата офицер, който ми извика: "Войник, ела ми дръж малко коня!" Държах го и се върнах в квартирата намокрен. Взех да се събувам пред прага, но хазайката се завтече и ми каза: "Искам да стъпите на килима ми с вашите кални ботуши. Мас глитосате й (Вие ни спасихте)."

От Кешан частите на Първа бригада бяха изпратени по разни посоки със специални задачи. Така роти от Втора Битолска дружина бидоха изпратени към Марица и влязоха в бой с частите от корпуса на Явер паша, които бяха успели да минат реката. Аз ще разказвам само за Трета Солунска дружина. Бяхме се събрали на вечеря, когато се получи заповед да тръгнем веднага за Махмудкьой. Един от нас каза: "Веднага на военен език значи утре." Атанасов отговори: "Веднага трябва да значи на всеки език веднага." Вдигнахме се и тръгнахме. Валеше едър дъжд. Вървяхме дълго, нощта стана много тъмна. Излезе и буря. Вятърът така блъскаше дъжда, че аз чувствувах дясната страна на лицето си като замръзнала. Бяхме взели за водач един грък, но в тъмнината той сбърка пътя и ни доведе под светлината на един турски прожектор. Атанасов помисли, че това е предателство, и извика на гърка по гръцки, че ще му отсече главата. Гъркът се уплаши и избяга. След дълго лутане в тъмнината успяхме най-после да стигнем до Махмудкьой, потропахме на вратата на първата къща от селото, която се показа пред нас. Никой не отговори. Атанасов заповяда да блъскат силно. Най-после вратата се отвори, излезе един стар човек, който от уплаха беше онемял. Той мислел, че сме турци. Когато Атанасов му каза няколко думи на гръцки, лицето му просия. Влязохме - бедна селска къща. Подир няколко минути старият човек, сега радостен, изведе отнякъде своята унука, едно момиче на около 18 години, което се бе скрило, щом чуло, че се тропа на вратата. Момичето запали ъгъня, извади ракия. При Атанасов служеше като ординарец един възрастен човек, който бил с него в македонските въстания. Сутринта той стана да приготви чай. Атанасов предложи една чаша и на момичето. То срамежливо отговори: "Кориця ден пинун цай" (Девойките не пият чай). Предполагаше, че това е нещо като ракия. Аз носех със себе си за дезинфекция одеколон. Казах на момичето да донесе едно шишенце и му налях от одеколона. То не бе видяло подобно нещо. Държеше шишенцето, миришеше го и като че ли не можеше да се откъсне от него. Атанасов отиде да види как е настанена дружината; излязох и аз да се разходя, но в селото имаше толкова много кал, че видях да ходят по улиците на кокили. Останахме в Махмудкьой два-три дни. Когато тръгнахме, пожелах на момичето да се омъжи скоро и да ни покани на сватбата си. То се завтече към един сандък, извади чорапи и ги преметна на дясното ми рамо като невестински дар.

Тръгнахме от Махмудкьой по планината Курудаг. Като стигнахме на една поляна, пред нас блеснаха две морета, Мраморното и Егейското. Долу, в полето, си починахме, налягали в тревата, изсъхнала вече под слънцето. Заповедта до дружината беше да завземем село Еникьой. Тръгнахме по тази посока и тъкмо когато Атанасов ни спря на почивка, преди да атакуваме, пристигна един млад руски офицер, поручик Немилов, взел отпуск от своя гарнизон в Кютаис [39] (Кавказ), за да дойде да се бие в България. Той бе изпратен да се зачисли в нашата дружина. Атанасов го назначи командир на Първа рота и му заповяда да тръгне с нея срешу Еникьой. А на мене каза: "Ти ще го придружиш и ще му превеждаш от руски." Превеждането ми не беше много щастливо. Пред нас бяха два подстъпа към селото. Немилов изкомандува: "Справа!", което на руски значело "надясно". Аз предадох тази дума в българския й смисъл и войниците тръгнаха напред. Немилов повтори: "Справа; справа!", без да го разбираме, докато най-после с жест на ръката показа накъде да се насочим. Настъпвахме бърже по хълма, над който бе Еникьой. След кратка престрелка турците се оттеглиха. [40] Стигнали до Еникьой, пред нас се откри Мраморно море. Някои от момчетата ме заобиколиха и питаха: "Какво е това отсреща?" Аз им отговорих: "Отсреща е Азия." – "А ние какво сме?" – "Ние сме Европа" – казах аз. Това ги хвърли в безкрайно учудване. От толкова време те, бяха постоянно чували за Европа като за нещо чуждо и далечно от нас. На следващия ден, 28 ноември, две роти от Битолската дружина бяха изпратени да заемат Шаркьой, разположен на устието на Дарданелите. Командирът на дружината, запасният капитан Каназирев [41], беше храбър, но не умееше да командува. Ентусиаст, той се увличаше напред, без да знае дали хората му вървят зад него. Атаката не успя.

На 29 ноември (На другия ден, 30 ноември, била извършена от наша страна и друга атака на Шаркьой, която също е била безуспешна) бригадният командир ме изпрати със затворено в плик донесение в Малгара. По пътя се спрях в селото Дорхан на Сароския залив. Там се намираше една дружина от Двадесет и осми полк. Офицерите ме поканиха на вечеря. Един войник, Кольо, свиреше на гъдулка и пееше съчинена от него песен за походите и победите на дружината. Аз си мислех, слушайки го, за аедите, които след падането на Троя пееха по елинските земи за Хектор и Агамемнон. За жал стиховете на Кольо бяха много прозаични. Пред Дорхан имаше един малък остров. Офицерите ми казаха, че той отдавна ги изкушавал. "Искаме да го превземем, но дружинният командир не разрешава, за да не придизвикаме ненужен бой с турците отсреща, в Кавак." Дружинният командир се казваше Свинаров. Той отсъствуваше. Като чуха, че го познавам, те: "Елате с нас утре да завземем острова. Заради вас дружинният няма да ни се сърди." Сутринта четирима офицери, без войници, аз и Михал, едно момче от Струмица, което ме придружаваше, се качихме на лодка, излязохме на острова и забихме на него българско знаме, на което бе написано: "Днес, еди-коя си дата, обявяваме този остров за присъединен към царство България." Островът изглеждаше пуст, но като навлязохме навътре, открихме един овчар с малобройно стадо овци. Офицерите му казаха да заколи едно агне, за да го опечем, когато на другия ден се върнем. Преведох тази заповед на турски, но овчарят като че ли не разбираше. Правеше впечатление на малоумен. Аз си продължих пътя същия ден. На връщане офицери от дружината ми разказаха, че когато отишли пак на острова, овчарят бил изчезнал. Оказало се, че той бил шпионин, поставен да наблюдава какво става на нашия бряг. Как се разкрило това? Историята е любопитна. Турците, при отстъплението за Кавак, не скъсали телефонната връзка с Дорхан и един преводач от щаба на дружината можел да слуша разговорите между Кавак и Галиполи. От Галиполи се сърдели на Кавак: "Защо не им изпратихте едно гюле на острова?" – "Това е лесно – отговорил Кавак, – но какво щяхме да правим, ако Двадесет и осми полк тръгнеше срещу нас?"

След моето заминаване от Еникьой бил направен един втори опит за превземането на Шаркьой. Този път, заедно с Втора Битолска дружина, са били и малки части от редовната войска. Привлечена е била и една рота от Трета Солунска дружина. Нападението било пак отблъснато. Освен че в Шаркьой имало около две хиляди турски войници, в пристанището му се намирали и три турски военни парахода, които стреляли със своята артилерия. Сам Каназирев пише в релацията си, че командирът на Седми конен полк, полковник Стефан Николов, който следял боя отблизо, казал, че нападението на Шаркьой било луда работа. Не е чудно следователно, че у доброволците от някоя рота се явило разколебаване. Чували се думите, които после много се разнасяха в България: "Ние дойдохме да се бием пушка срещу пушка, а не со пампори. [42]"

От Малгара тръгнах обратно на 4 декември. Примирието бе обявено и временната демаркационна линия бе определена на 1 декември от една турско-българска комисия, в която от българска страна участвувал майор Дървингов, началник-шабът на Македоно-Одринското опълчение. Когато стигнах до Сароския залив обаче, се научих, че на 3-ти при Гьолчук се водил бой. Аз не знаех къде се намира Трета Солунска дружина; един грък предложи услугите си да ме води към нея напосоки. Денят се свършваше, когато най-после я открих. Тук научих някои подробности за боя. Един епизод от него се разказваше като пример на доблест. Когато гърците чули, че дружината се оттегля от Еникьой, някои семейства, обзети от паника, че турците се връщат, почнали да бягат. Една жена в бързината изтървала бебето си и бягайки като луда, не се върнала назад за него. При оттеглянето на дружината по пътя го намерил един от доброволците, отец Серафим, последен в отстъплението. Той вдигнал бебето и го завил в своята пелерина. Турците ги преследвали отблизо. Отец Серафим се спирал, оставял бебето зад някой камък, залягал да стреля и задържал турците. Най-после турската стрелба престанала и той се прибрал в дружината с бебето в пелерината си. Отец Серафим, родом от село Зарово, Солунско, бил най-напред монах в Зографския манастир, откъдето дошъл в България пак в един манастир. Атанасов го познавал от македонските въстания; той го тачеше като голям храбрец. Отец Серафим имаше голяма черна брада и под гъстите вежди – чисти като на дете очи. В което село имаше църква, той все отиваше да пее. Казах му еднъж: "Отец Серафим, ти се моли за нас, на тебе Бог няма какво да прощава." – "Има, има – отговори той, – грешен съм. Страдам от голям грях – чревоугодие. Обичам твърде много лакерда." [а]

Примирието прекарахме в разни села. Едно от тях, турско село, беше съвършено пусто. Имаше само царевица по къщите и безброй гъски по дворищата. Докато стояхме там, дружината пукаше царевица и готвачът пълнеше казана с гъски. В Наибкьой дадохме да се почувствува българската власт. Един взводен командир от Първа рота, Лулчев, репортер на вестник "Камбана", социалист, назначен комендант на селото, изкара селяните да изринат дълбоката кал по улиците. Някои чорбаджии поискаха да се откупят или да си намерят заместници. Лулчев каза: "Не, всички на работа." Това е, смятам, първата трудова бригада, уредена от българи. (Щом се обяви Първата световна война, Лулчев [43] замина доброволец в Русия.) Най-дълго време прекарахме в село Авдим, на брега на морето. На Коледа селяните помолиха да им се разреши да стрелят, по техния обичай. На Богоявление свещеникът хвърли кръста в морето. Атанасов, навикнал да прави жестове, даде един наполеон на този, който го извади. Атанасов беше много популярен между гърците. Те го обичаха поради неговия напет вид, веселия характер и сърдечността, която показваше към тях. Той имаше хубав глас и когато идваха гости в къщата, където живеехме, и той запееше някоя гръцка песен, например за Али паша Янински, те бяха като в екстаз.

В началото на декември цялото Македоно-Одринско опълчение (трите бригади) беше събрано край Мраморно море. Командир на Втора бригада беше полковник Пчеларов, директор на Картографическия институт. За него се говореше, че никога не бил командувал рота. Това се виждаше от начина, по който той командуваше бригадата си. Командир на Трета бригада беше Протогеров [44]. Юнкер, когато Военното училище взе участие в свалянето на княз Александър, той беше запазил влечение към политиката, което бе проявил и в македонското движение. Той бе постоянно в сношение със София и получаваше оттам известия. Неговата бригада наричахме "политическата бригада". В своя щаб той бе взел някои хора от интелигенцията редактора на "Камбана" Кръстю Станчев, Р. В. Радев и др. В щаба на,Първа бригада не се приказваше за политика. Подполковник Николов беше на мнение, че военните трябва да се занимават само със своята военна работа. През януари обаче почнаха да идват безпокоителни известия: претенциите на Румъния за териториално обезщетение в Добруджа, все по-настойчиви; преговорите за мир чрез посланическата конференция в Лондон, все в застой; отношенията с нашите съюзници, все по-хладни. Подполковник Николов ме извика и ми каза: "Намирам за нужно да заминете за София, да се осведомите за политическото положение. Като се върнете, да ми докладвате." Кога точно получих тази заповед, не мога да кажа, но беше по средата на месеца. Заминах най-напред за Димотика, където се намираше сега Главната квартира. Там заварих моя приятел от най-ранни младини Александър Балабанов. Както в София, така и тук, той тичаше от едно място на друго, все като в залисия и никога без цел. От контакта с високите. места той бе добил голяма важност. Сам ми разказваше, смеейки се, че при едно пътуване по железницата до Солун на една станция млади офицери дошли да искат неговото разрешение да се качат във вагона, където той бил сам. В Димотика видях генерал Савов. От него научих, че българското правителство щяло да денонсира тези дни примирието с Турция. Това поставяло българското командуване пред мъчни проблеми. Нова атака на Чаталджа? Опит да се превземе Одрин? Савов преценяваше шансовете за едното и другото и разбрах, че все още оставаше в размишление.

Още при първите думи на Савов за предстоящото денонсиране на примирието аз реших да се върна веднага в дружината. Откъде идеше у мен този порив, който ме накара да се откажа от пътуването си за София, порив странен, като си помисля сега? Нежно привързан към родителите си, не отидох да ги видя; от толкова години писал върху политиката, отказах се да отида да науча какво става в София. Търся да разбера защо и си давам сметка, че е по-лесно за човека да анализира психологията на другите, отколкото своята. Не ще съмнение, че на мен е влияла тази постоянна мисъл в главата, да не се помисли един ден, че съм се записал в Македоно-Одринското опълчение само за да парадирам после. Казах си: "Тъй като военните действия ще почнат отново, аз трябва непременно да бъда в дружината си." Но имаше и друго. Войната беше направила от мен друг човек. Журналистът от "Вечерна поща" и "Воля", редакторът на "Художник", авторът на "Строителите на съвременна България" като че ли бе престанал да съществува. Страстно отдаден на четене, книгите бяха престанали да ме интересуват; светът на идеите се бе отделил от мен. Умствените ми занятия бяха приспали тези наклонности на моето юношество, които бяха ме накарали, едва шестнадесетгодишен, да вляза във Вътрешната организация, покръстен от Гоце Делчев. Сега, освободен от всякакъв интелектуализъм, живеещ с наново пробудилия се инстинкт на природата ми, аз сливах цялото си битие с подвижния живот на дружината.

Върнах се. Пак трябваше да търся Трета Солунска, тъй като предполагах, че тя се е придвижила напред за изходни позиции. Смятах, че тя ще бъде пред Шаркьой, и се упътих за там. Трябваше да мина през една планинска местност и взех един грък за водач. Беше привечер. Гъркът ми показа тъмните облаци по небето, покани ме да прекарам нощта у дома му и да потеглим сутринта, но аз не се съгласих въпреки увещанията му. Скоро трябваше да се убедя колко основателни бяха те. В планината се разрази буря, пресичана от светкавици. Вървяхме по тясна пътека, покрай една пропаст, от която идваше бученето на придошла река. Бях на кон, слязох да вървя пеша. Конят се подхлъзна. Да не беше наблизо едно дърво, което го задържа, той щеше да се търкулне в пропастта. Гъркът едва можа да го изтегли. Нещастното животно трепереше с цялото си тяло. Гъркът се кръстеше постоянно и се молеше на Богородица и на всички светии. Стигнахме най-после до едно село. Гъркът ме заведе у свои роднини. Те ми дадоха гореща ракия със захар. Спах добре и на сутринта бях бодър. Научих се после, че конят ослепял от ужас и бил сляп три месеца.

Както и очаквах, дружината беше на височините пред Шаркьой. Там бяха събрани и други дружини от опълчението, както и части от войската с няколко батареи. Предстоеше ново нападение на Шаркьой, но понеже имахме вече миналите несполучливи опити, началството беше много предпазливо. В пристанището се намираха пак няколко военни парахода, но не беше известно какво има вътре в града. Докато се правеха тези догадки, от Шаркьой се зададоха двама души, които бавно, спокойно, като на разходка, идеха към нас. Когато вече се доближиха, видяхме, че единият беше известният наш Александър, руски младеж, напуснал, шестокласник, гимназията, за да дойде като доброволец в България. Незачислен никъде, той се явяваше там, където имаше да става бой. Александър влязъл в Шаркьой, отишъл да се обръсне и водеше бръснаря със себе си като свидетел, че в града няма турци. Как стана влизането в Шаркьой [45], няма да разказвам. Който се интересува, може да види това в книгата на Дървингов "История на Македоно-Одринското опълчение". Нашата дружина влезе в село Хераклица на брега на Мраморното море, пет-шест километра от Шаркьой. Народът и тук ни посрещна като освободители и с викове "Зито булгарики клефти [c]!" Децата от училището пееха гръцки патриотични песни и носеха върбови клонки. Атанасов ми каза: "Бре, ако не бях на кон, а на магаре, щях да си помисля, че съм Христос." На кон той беше великолепен и извикваше възхищението на посрещачите.

Източник : http://www.slovo.bg/old/radev/sr2_4.htm

[КГ125]

Неведнъж съм се убеждавал - ако искате да разберете новата българска история, все едно дали сте чужденци или българи, четете Симеон Радев!