Отиди на
Форум "Наука"

Развитие и същност на зоопсихологията


cynology

Recommended Posts

  • Потребител

със съкращения:

1. Развитие на науката за поведението.

Опитите да се разберат кои са движещите сили, определящи поведението на животните датират от дълбока древност. Разбиранията за психиката се изграждали на базата на различните философски възгледи за материята и душата.

Талес (ок. 624-547 г. пр. Хр.) възприема душата като частица от общата субстанция на света.

Питагорейците (Питагор ок. 580-500 г. пр. Хр.) Алкмеон Кротонски, Архита Тарентски, Епихарм, Симий, Тимей Локрийски, Филолай и др., твърдят, че в основата на чувствените неща лежи числото. Те са първите, които правят опит да открият зависимост на чувствените впечатления от измененията на физическите величини.

Според Алкмеон главният мозък е орган на психиката. Психическите явления са зависими от физическите въздействия и от вътрешните органически фактори.

Парменид Елейски (ок. 540-450 г. пр. Хр.) твърди, че психическото е смесица от различни елементи.

Хераклит (530-470 г. пр. Хр.), приемайки трите основни елемента - вода, въздух и огън като изграждащи света, развива тезата, че психиката се ражда от водното начало на организма.

Анаксагор (500-428 г. пр. Хр.) определя ума като организатор на тялото и като степен на телесно съвършенство.

Сократ (469-339 г. пр. Хр.) издига тезата за разума като всемогъщ двигател на поведението.

За Демокрит (ок. 460-340 г. пр. Хр.) душата е телесна, тя е свойство на материята. Той саздава теория за усещанията.

Според Платон (427-348 г. пр. Хр.) водещото начало в поведението на животните е тяхното влечение.

В книгата си “За душата” Аристотел (384-322 г. пр. Хр.) обяснява своето схващане за нея. Дъбът и щраусът имат psyche (душа), така както маймуните и хората. Човешката душа е безсмъртна и е въплъщение на божествения дух. За разлика от човека животните имат смъртна душа, но притежават и разум, който управлява поведението им. Душата е тази, която кара тялото да работи. Тя е мрежа от енергия, способности и дарби. Според Аристотел разумът и душата са съсредоточени в сърцето.

Епикур (342-270 г. пр. Хр.) приема наличието на духовно начало у животните, а Лукреций (99-55 г. пр. Хр.) изказва хипотезата, че целесъобразните действия на животните са резултат от своеобразен естествен отбор.

Гален (129-199) разширява предложената от Хипократ (460-377 г. пр. Хр.) класификация на темпераментите и поставя началото на учението за съзнанието. Неговото обяснение на нервно-психическата дейност се свежда до “пневма”-та. Стоиците, в чиито традиции е възпитаван Гален, различават “психическа” и “растителна” пневма. При Гален психическата пневма се разграничава на “периферна” и “централна”, която непрекъснато се движи из мозъка. Въздействието върху органите на чувствата изменя състоянието на психическата пневма. Телесното изменение, предполагащо “психичност” на органа започва да се разпознава чрез душата, която също е разновидност на пневмата. Според немския историк на психологията от ХIХ в., Зибек (по Ярошевский, 1985), “разпознаването” в учението на Гален е нещо, което стои близо до съвременното понятие за съзнанието.

Плотин (ок. 203 - ок. 269) и Августин (354-430) излагат своята теория за наличието на заложен в душата опит. По този начин те слагат началото на интроспекционизма в разглеждането на психиката.

Старобългарският книжовник Йоан Екзарх (ок. нач. на II пол. на IХ в. - III десетилетие на Х в.) развива своите мисли в произведението си “Шестоднев”: “А те (сетивата, бел. на авт.) служат на ума като робини и му препращат, според както всяко едно има естествено устройство, уредба и сила за добро избиране или свойство за избягване. ...онова, което окото възприема с гледане или ухото със слушане, или ноздрите със силата на мириса, ...или осезанието с похващане, кое да е качество, всяко от сетивата го открива и раболепно съобщава на ума ... за да получи от него ново ... разделно и полезно нареждане. (многоточията са поставени за намаляване обема на текста, бел. на авт.)

Видният теолог Тома Аквински (1225-1247) посочва три вида способности - растителни, животински, човешки.

Един от основателите на експерименталния метод е бележитият философ Франсис Бейкън (1561-1626). Той застъпва опитното, експерименталното познание. Разработва нова методология на познание - индукцията - движение на мисълта от опита към ума.

Тезата, че средата играе активна роля в детерминацията на поведението се прокарва за пръв път от Рене Декарт (1596-1650). Той отхвърля идеята на Аристотел за душата или разума като нещо, което одухотворява тялото. Душата и тялото съществуват отделно. Декарт създава “методът на съмнението”, който се свежда до следните постулати:

- да се приемат само безусловни истини;

- да се разделят трудностите на малко части, за да се преодоляват по-лесно;

- мислите да се подреждат по такъв начин, че да се движат в посока от простото към сложното;

- трябва да има увереност, че всичко е взето предвид.

Отличителният белег във философията на Декарт е пълното разделяне на съзнание от тяло. Според него “хората са мислещи същества, прикачени към тела. Поради това душата е безсмъртна”. Мисълта и душата са безтелесни, но взаимодействат с механизмите на тялото посредством специален орган (епифизата, бел. на авт.), разположен дълбоко в мозъка. Декарт избира тази жлеза по две причини. Първо, за разлика от всички други чифтни структури на мозъка, тази жлеза няма дубликат. Така тя обединява всички мисловни процеси. Второ, епифизата съществува само у човека и отсъства в мозъка на животните. И по двата пункта Декарт допуска груба грешка, тъй като в мозъка има и други нечифтни структури, а самата епифиза е налична в мозъка и на животните. Според Декарт писъците, с които опитните животни изразявали болката си не са нищо по-различно от скърцането на несмазана машина.

Според Спиноза (1632-1677) тялото и душата не могат да си взаимодействат. Техните функции са определят от външни причини. Спиноза създава теория за афектите и страстите, влечението и желанието. Посочва три степени на знанията - чувствени, априорни и висши, получени чрез интуицията.

Лайбниц (1646-1716) за пръв път издига тезата за безсъзнателната психика.

От времето на Средновековната мисъл през XVIII век съществена роля за развитието на зоопсихологията има Жорж Луи Леклерк Бюфон (1707-1788), според когото на животните са присъщи различни форми на психична дейност. Бюфон предполага, че животните са надарени с възприятия, които в някои случаи са по-съвършени от тези на човека. Според него действията на животните имат рефлекторен характер. Правейки опит да разграничи психиката на човека от тази на животните, Бюфон посочва основното различие - животните нямат представа нито за своето минало, нито за бъдещето си. Ученият подлага на критика антропоморфизирането (очовечаването) на животните. Макар и със задълбочени за времето си проучвания, Бюфон не предлага описание на тези форми на поведение, които могат да се отнесат към проявяването на разсъдъчна дейност. Въпреки това, той отбелязва, че някои животни са по-умни от други.

Кондиляк (1715-1780) разглежда инстинктите като проява на елементарен ум. Според него действията, извършвани с помощта на елементарен ум се превръщат в инстинкти.

Леруа (1723-1789) развива тезата, че инстинктът при животните е въплъщение на техните нужди и може да бъде разгадан чрез проучване на начина им на живот. Според него инстинктът на животните постепенно се въздига до ум.

Изхождайки от устройството и функциите на нервната система, Ламарк (1744-1829) развива теорията, че инстинктът е наклонност, водеща и предизвикваща усещания на основата на възникнали потребности и извършване на действия без участие на мисъл и воля. Под инстинктивно поведение Ламарк разбира естествените реакции под въздействието на околната среда, създадени в процеса на еволюцията. Отделя много време за проучване строежа и функциите на нервната система, прави характеристика на основните черти на поведението на животните и на човека. В своя подход за разглеждане въпросите на психологията Ламарк въвежда редица определения, които изпреварват някои от идеите на последвалата физиологическа мисъл.

Фридрих Кювие (1773-1838), брат на известния естествоизпитател Жорж Кювие (1769-1832), събира значителни факти по отношение на поведението на животните. Като отговорник на зоопарка в парижката ботаническа градина провежда широки изследвания. Чрез методите на сравнителната анатомия и поведение, достига до извода, че най-примитивно е поведението на гризачите, а най-сложно - на маймуните. Кучето, коня и слона заемат междинно положение. Кювие прави опит да установи къде е границата между инстинкта и ума на животното. Своите експерименти провежда с бобри. В резултат на проведените наблюдения констатациите му са, че инстинктът е шаблонен и неизменен. Той е вроден акт на поведение. За разлика от него умът на животното зависи от индивидуалния опит.

В книгата на книгите - Бибилията, на животните се приписва чувство на страх (Иов 36:33), чувство на благодарност (Исая 1:3), болка и страдание (Римляни 8:22). Законодателството на Моисей е пропито с хуманни наставления за запазване живота на животните. Те също носят божието дихание и душата им е свята. Според Бибилията душата на животното е в кръвта (Второзаконие 12:23) и тя не трябва да се яде.

Известният немски зоолог и природоизпитател Алфред Едмунт Брем (1829-1884) е първият учен, който в систематизирана и научно обоснована форма поднася в своите трудове данни за наличието на чувства у животните и за проявата на характер. В своите разработки Брем изхожда от факта как светът се възприема от хората и развива тезата, че тази форма на възприятие е присъща и за животните. Според него на животните са присъщи качествата жестокост, подлост, страдане, приятелство, любов, мислене, прозорливост и др. Тази форма на описание, пречупена през човешкия поглед, обособява в зоопсихологията самостоятелен клон, наречен антропоморфизъм. Антагонистичен на него, който в продължения на десетилетия се поддържа от редица учени е клонът, наречен механицизъм. Според механицизтите животните не са нищо повече от безчуствени живи машини, с които може да се прави всичко, каквото хората пожелаят.

През 1872 г. излиза от печат книгата на Чарлз Дарвин (1809-1882) “Изразяване на емоциите при човека и животните”. Според основоположника на еволюционната теория, животните притежават памет, въображение и интелект.

Руският лекар Паргамин (1899) провежда множество изследвания, които му дават основание да направи констатацията, че животните притежават способността да извършват осъзнати действия.

Ернст Касирер (1874-1945) (Cassirer, 1951) отбелязва, че трябва да се прави разлика между понятието “знак” и понятието “символ”. В поведението на животните се открива комплексна система от знаци и сигнали. Касирер набляга на факта, че кучето разграничава модулациите на човешкия глас и реагира на най-малката промяна в поведението на своя стопанин. Инетересен е примера, който ученият посочва, базирайки се на разказа на психолога д-р Фунгст: Един военен имал куче, което го придружавало по време на разходките му. Когато стопанинът се подготвял за излизане, кучето ставало възбудено и демонстрирало радост. Веднаж майорът решава да направи малък експеримент. Правейки се, че ще излиза, той взема бастуна си, извършва обичайната подготовка, но за негова изненада кучето остава на място. След поредица от наблюдения д-р Фунгст намира отговора на тази загадка. В стаята на майора има бюро, на което в едно от чекмеджетата има документи. Винаги преди излизане той дръпвал дръжката, за да се увери дали чекмеджето е заключено. В случая, в който военният симулирал излизане за разходка, не проверил чекмеджето дали е заключено (защото действително нямал намерение да излиза), а именно звукът от дръжката на чекмеджето бил сигналът за разходка и без него кучето не реагирало.

Касирер отбелязва, че символите не могат да бъдат сведени до прости сигнали. Сигналът е част от физическия свят на съществуването, докато символът е част от човешкия свят. Разсъждавайки в същия дух, ученият достига до “най-проблематичния” според него въпрос. Въпросът за “разумността на животните, който е една от големите загадки на антропологичната философия”. Цитирайки десетки зоопсихолози, работили в различни периоди от време и достигнали до противоречиви констатации относно въпроса имат ли разум животните, Касирер заключва, че висшите животни са в състояние да решат доста сложни проблеми и че тези решения не се проявяват просто по един механичен начин, като резултат от проби и грешки.

Основателят на аналитичната психология Карл Густав Юнг (1875-1961) в един от своите трудове пише: “... Досега никой разумен човек не се е усъмнил в наличието на психични процеси при кучето, въпреки че, доколкото знаем, никое куче не е осъзнавало психичното си съдържание”(Jung, 1954). Юнг продължава в своята автобиография (превод на български - 1994): “Обичах всички топлокръвни животни, защото са ни близкородствени и защото споделят нашето невежество. Обичах ги, защото мисля, че имат душа като нашата и разбират инстинктивно като нас. Мисля, че като нас изживяват радост и скръб, любов и омраза, глад и жажда, страх и доверие ...”

В първата четвъртина на XX век Иван Петрович Павлов (1849-1936) внася значителен поврат в зоопсихологията. Създател и привърженик на физиологичната школа, ученият води яростна борба против антропоморфизирането на животните. Стремежът му е да докаже, че всички процеси, свързани с тяхното поведение са резултат на сложни нервно-хормонални действия, продукт на Централната нервна система и Висшата нервна дейност. Павлов разработва обективен физиологичен научен метод за изучаване функциите на мозъка, а от там и на поведението на животните. Тази класическа и днес разработка остава в научните среди под названието “метод на условните рефлекси”. Методиката на Павлов има своята висока научна стойност. Тя е основополагаща в дейността на всички следващи поколения зоопсихолози, дресьори и всякакъв вид специалисти, работещи в сферата на животинското царство. Най-големият недостатък не на методиката на Павлов, а на тези, които първоначално започват да я използват, е възприемането само на една част от нея. Десетки специалисти, занимаващи се с обучение на животни, в това число и кучета, подхождат чисто механически. Те изопачават учението на видния физиолог, че животното е “комплекс от сложни и разнообразни рефлекси” и нищо повече. Тази форма на отношение към дългогодишните проучвания на Павлов в последствие става причина върху авторитета му да падне известна сянка. Но при внимателно запознаване с неговите трудове е видно, че той никога не е отричал възможността за проява на мислене при животните. Това мислене, обаче, трябва да намери своето физиологично обяснение, а да не се изхожда от субективните човешки представи. Павлов никога не е възприемал животните единствено като примитивни механизми, които реагират само на различни видове дразнители.

Физиологичният метод при изследването на поведението на животните позволява да се извършат редица големи открития. Същевременно Павлов не успява да предостави пълен отговор на въпросите, касаещи сложните взаимоотношения между организмите в природата. Това е причината на основата на старата зоопсихология да се обособи нов клон в изучаването на животинското поведение - етологията (от гр. ethos - нрав, поведение, logos - наука). За разлика от старите зоопсихолози и физиолози, които изучават поведението на животните единствено в лабораторни условия (на тази база се развива и друг клон в изучаване поведението - бихейвиоризъм, от англ. behaviour - поведение; създател на бихейвиористичната школа е Джон Бродъс Уотсън (Watson 1878-1958) професор от университета “Джон Хопкинс” в САЩ), етолозите провеждат своите експерименти върху животни, намиращи се в своята естествена среда, в групата на себеподобните си. Етолозите изучават зараждането и обособяването на различните форми на поведение в процеса на развитие на съответното животно - от момента на неговото раждане, до смъртта. Неотменна част от тяхната дейност е отчитане влиянието на околната среда с цялото нейно разнообразие и наличие на редица допълнителни фактори.

За основатели на съвременната етология се приемат Хайнрод и Уйтман (Heinroth и Whitman 1919), макар че като термин думата е използвана още от френските енциклопедисти Бюфон през 1707 г., Кювие през 1773 г., Ламарк през 1809 г, а по-късно от Дженингс (Jennings) през 1906 г. и Доло (Dollo) през 1909 г.

Хайнрод и Уйтман установяват, че стереотипните реакции на птиците може да се използват за таксономичен критерий при филогенетичната им класификация по подобие на сравнителната анатомия, която използва морфологичните признаци.

Романес (Romanes, 1882), развива своите възгледи в труда си “Умствени възможности на животните”. На базата на сравнителната психология Romanes приписва на животните качества като разум, ревност, срам и др.

През 1894 г. в книгата си “Въведение в сравнителната психология” Морган (Morgan) отрича твърденията на Романес, формулирайки следното правило: “В никакъв случай ние не можем да си представим каквото и да е действие като резултат на проявяване на по-високи психически способности, ако то може да бъде обяснено като резултат на проявяване на способности, намиращи се на по-ниско ниво в психологическата скˆла”. Този прекалено скептичен подход към поведението на животните стои в основата на бихейвиористката школа в зоопсихологията.

Основателят на бихейвиоризма Уотсън (Watson, 1913), а също и неговите последователи считат, че психологията изучава поведението самò по себе си, а не като проява на психическа дейност. По думите на проф. Александров (1996) бихейвиоризмът е “психология, която освобождава от своя предмет психиката, но запазва в себе си нейната фундаментална основа - стимулно организираната среда”. В своите крайни форми бихейвиоризмът отрича всички влияния на вътрешните процеси при обяснение на поведението. Тази точка на зрение оказва голямо влияние върху развитието на психологията в Америка. Тя довежда до значително усъвършенстване на експерименталните методики и по-точно интерпретиране на получените резултати. След смъртта на Уотсън идеите на бихейвиоризма се продължават и осъвременяват от Буръс Фредерик Скинър (Skinner 1904-1990) професор в Харвардския университет. Скинър създава нова теория за поведението, известна като “учение за оперантния условен рефлекс” - рефлекса, в който реакцията предхожда подкреплението и индивидът се превръща в същество, което търси своя стимул и награда. Учението на Скинър (Skinner, 1937, 1975) се свързва с първото и третото звено на схемата на рефлекторния акт - със стимула и ответната реакция. По този начин ученият застава зад идеите на класическия позитивизъм, зад теориите на Павлов и Бехтерев (1907) и същевременно - зад схемата на радикалния бихейвиоризъм. Той се опитва да докаже природата на поведението като регулирано от особена константа - подкреплението, а не от автоматизирани причини. Скинър се концентрира върху подкреплението, а не върху стимула и реакцията. Той твърди, че подкреплението е мотивационен аспект на поведението, без да се употребява понятието “мотив”. Представя нова схема на бихейвиоризма, която е много по-релевантна (по-свързана) (от англ. relevant - свързан) с житейските реалности. Става дума за оперантното поведение - животното получава подкрепление за това, че извършва действия, които от своя страна търсят и откриват ефикасността си. Скинър доказва, че за регулацията на поведението е важно подкрепянето на реакцията. Реакцията трябва да се разглежда не като следствие от стимула, а като фактор, променящ организма. Оперантното поведение изпълва живота и кара съществата да действат като инструменти.

Подходът на бихейвиористите е подложен на критики, особено от страна на Конрад Лоренц и Нико Тинберген. Те доказват необективността на бихейвиористките проучвания поради изучаване поведението на животните в лабораторни условия, а не в естествената им среда. В своя труд “Духът на машината” (1976) Артър Кьостлер (1905-1983) критикува остро бихейвиоризма, казвайки: “Бихейвиоризмът всъщност е вид повърхностно схващане за съзнанието. Или ако сменим метафората, той заменя антропоморфичната заблуда - приписваща на животните човешки способности и чувства, с обратната - отрича ги при човека, защото не ги намира при по-нисши животни. Той заменя човекоподобния възглед за плъха с плъхоподобен за човека”.

Едни от най-задълбочените проучвания, които глобално обхващат всички детайли на етологията са извършени от Лоренц, което е причина (и признание) ученият да бъде наречен “баща на етологията”.

2. Същност на поведението.

Поведение е това, което кучето извършва - двигателна активност на мускули и части от тялото, секреторна дейност на жлезите, поза и нейната смяна и др. Поведението е движение, но не само проява на неговите външни форми, а и някои външно неподвижни действия - например, когато кучето наблюдава, а вероятно и “размишлява”. Според Тинберген (1978) поведението представлява “разнообразни форми на движение или изменение, включително и пълна неподвижност”.

Поведението е един от признаците, имащи значение за преживяването на кучето. От особена важност е и взаимовръзката между различните типове поведение.

Когато се изучава поведението на кучето е необходимо да се знае в каква степен се унаследяват конкретните поведенчески признаци. Това може да помогне на селекционера правилно да оцени степента на действие на отбора, а така също и да изясни различията между вроденото и придобитото поведение. Съществен проблем в този подход е фактът, че поведенческите признаци могат да еволюират при участието и на други механизми. Така например, много кучета от различни направления (пастири, пазачи, правещи стойка пред дивеча) са придобивали навици, заимствайки ги от други кучета. По този начин информацията преминава от едно поколение в друго.

Някои етолози (Lorenz, 1965) предполагат, че гените детерминират поведението непосредствено. Тази постановка се отхвърля от Лерман (Lehrman, 1970), който твърди, че информацията, получена в процеса на развитие на гените може да се отдели от информацията, получавана от околната среда.

През 1953 г. Хеб (Hebb) развива теорията за абсурдността на въпроса доколко даден тип поведение зависи от гените и доколко - от околната среда. Генетическият детерминизъм на ранните етолози доказва, че влиянието на гените и влиянието на околната среда са свързани в сложна връзка, но тази връзка има по-скоро епигенетичен характер - всеки един етап от развитието създава основа за нов етап, но не го предопределя.

Въпросът кое поведение може да се счита за вродено е спорен. Терминът “вродено” има много значения, които трябва да се различават. Още през 1939 г. Лоренц посочва, че поведенческите признаци са наследствени, индивидуално обособени и могат да се анализират от позицията на еволюцията. През 1942 г. Тинберген пише за инстинктивните действия като извънредно стереотипно координирани движения, на които невромоторният апарат напълно се слива с конституцията на животното. Възгледите на Лоренц и Тинберген са критикувани от Лерман (Lehrman, 1953) и други изследователи: “Твърдението, че гените определят поведението е наивно, тъй като в гените не може да се съдържа подробна информация относно конкретните видове поведение. Гените могат да влияят на процесите на развитие по различни пътища, но върху тези процеси влияят и факторите на средата. Гените не могат да предопределят онтогенетичното развитие независимо от околната среда, в която протича развитието”. Изследователите, изучаващи поведението използват термина “вродено поведение” като съкращение на “поведение, което се развива без видимо влияние на околната среда”.

Поведението на животното зависи от множество външни и вътрешни фактори и е винаги мотивирано. То никога не извършва безцелни действия. Това изисква, когато се анализира поведението на кучето, да се отчита неговото моментно състояние, обстановката в която се намира, влиянието на заобикалящата го среда и т. н.

Голямо значение за поведението има привикването на кучето към определени стимули. Когато, например, кучето чуе внезапен шум в организма му се променят редица вегетативни реакции - учестяват се сърдечната и дихателна дейности. Ако шумът се повтаря или вниманието се привлича от друг стимул, реакцията на шума отслабва. По този начин кучето свиква с нещо, което в началото го е дразнило и му е пречило. Тези дразнители много рядко и само в особени случаи достигат до съзнанието. В този смисъл привикването означава такова състояние, което кучето се научава да приема като нормално, игнорирайки често повтарящи се външни и вътрешни дразнители.

При кучето се установяват три основни типа поведение:

- инстинктивно;

- формирано под влияние на обучение;

- елементарна разсъдъчна дейност.

Инстинктите са сложни вродени форми на поведение, които се явяват като резултат на промените, които се извършват в нервната и хормоналната системи. Инстинктите гарантират физическото оцеляване на кучето (и на всички животни). Във физиологията понятието “инстинкт” е въведено от Блейн (1749-1834), а по думите на Дунов (1999) “...той (инстинкта) до ден днешен в много отношения си остава една теоретическа загатка за нея (за физиологията)”. Хегел (1770-1831) пише за инстинкта, че е “целева дейност, действаща безсъзнателно” и “собствената история на живота започва тогава, когато поведението на животното започне да бъде управлявано не от външната среда, а от неговата собствена потребност” (Гегел, 1935).

Инстинктите условно могат да се разделят на три големи групи:

I. Инстинкт за самосъхранение. На негова основа се формира ориентировъчния инстинкт и инстинкта за спестяване на силите (кучето се стреми да не изразходва до максимален предел своите сили, а да направи “икономия” на част от тях).

II. Зоосоциални инстинкти. Благодарение на тях животните се обособяват като членове на групата (стадото, глутницата). Към зоосоциалните инстинкти се причисляват половите инстинкти, родителските инстинкти, инстинктите за териториална принадлежност, йерархическите инстинкти.

III. Инстинкти, насочени към бъдещето. При тях водещи се явяват инстинкта за свобода и ориентировъчно-изследователския инстинкт.

Природата на инстинктите е достатъчно сложна и не може да бъде обяснена единствено с горните редове.

Първоначално инстинктът е разглеждан като естествена природа на биологически важен мотив.

Тома Аквински твърди, че разсъдъчната дейност на животното не е произволна, а е заложена от природата.

Според Декарт инстинктът е източник на сили, които се управляват от поведението, при което по волята на Бог това управление се осъществява по такъв начин, че да направи поведението адаптивно. По този начин, първоначално инстинктът е приеман като източник на мотивационни сили.

Лоренц посочва през 1937 г., че много типове поведение при животните са сформирани въз основа на комплекси от фиксирани действия, които са характерни за животното от даден вид и имат генетическа детерминираност. През 1950 г. Лоренц потвърждава, че “всеки комплекс от фиксирани действия (инстинкт) е мотивиран от енергия със специфично действие”.

Според Уекскул (Uexkull, 1934) и Лоренц (Lorenz, 1935) животните често реагират инстинктивно на специфични сложни дразнители. Такива дразнители се наричат “сигнални”.

Сред проучванията на Лоренц, обогатили значително етологията, са тези които изследват развитието на социалното отношение между животните и преди всичко - явлението импринтинг. Към проучвания в тази област Лоренц се насочва главно въз основа на лични наблюдения, които е провеждал първоначално с врани, а по-късно и с гъски. В своята дейност той се ръководил и от предшестващи изследвания на Хайнрод (Heinroth, 1910). Хайнрод е може би първият учен, използвал термина “импринтинг” (Prägung), макар че още през 1872 - 1875 г. Спалдинг (Spalding) публикува поредица от статии относно поведението на купиране при току-що излюпени пиленца. През 1877 г. Спалдинг умира и трудовете му са забравени. За научния свят са открити отново и публикувани от Халдане (Haldane) едва през 1954 г. Според Торпе (Thorpe, 1979) за основоположник на етологията би трабвало да се приеме именно Спалдинг.

През 1935 г. Лоренц посочва, че импринтингът, за разлика от обикновеното приучване, се заражда на определен етап от развитието на животното и е необратим. Ученият предполага, че младото животно става импринтирано на движещ се обект, който то вижда в определен период от своето развитие и ще бъде съответстващ образ, който да го насочва към проява на синовно, полово или социално поведение.

В свои проучвания Хес (Hess, 1958, 1959) поднася данни, че степента на импринтиране частично се определя и от усилията, които младото животно отделя при следване на обекта-родител. Колкото повече усилия влага младото животно, за да следва обекта, толкова по-висока е степента на импринтиране. През 1964 г. Слукин (Sluckin) изнася данни с коренно противополжни резултати от тези на Hess.

Импринтингът е проучен най-добре при птиците (Spalding, 1873; Heinroth, 1910; Lorenz, 1935, 1937; Hinde, 1962; Bateson, 1966; Slukin, 1972; Hess, 1973). Представлява процес, чрез който в новоизлюпените се формира привързаност към майката или някакъв изкуствен заместител. “Половият птичи импринтинг” влияе при избора на партньор и протича на по-късен етап (Schulz, 1965; Vidal, 1980). По-голямо влияние върху него оказва общуването на младите връстници помежду им и с майката. Последствията от половия импринтинг се проявяват по-късно, с настъпване на половата зрялост.

Импринтингът е присъщ за много животни, които се раждат зрящи и веднага са в състояние за самостоятелно придвижване (овце, кози, антилопи, морски свинчета и др.).

В своите проучвания през 1970 г. Картер (Carter) и Мар (Marr) посочват, че стабилното проявяване на импринтинг при бозайниците се дължи не толкова на зрението, колкото на обонятелните стимули, а те се поддават трудно на контрол. Ако слуховите и зрителните дразнители могат да се изключват по време на експериментите, обонятелните се запазват за дълго време. Освен това новородените бозайници се кърмят от майката, така че нейната миризма може да сформира привързаността на малкото към нея. Тези фактори ограничават експериментирането на импринтинга при зрящораждащите се бозайници.

В своята книга “Поведение на животните” Хинде (Hinde, 1970) посочва, че при кучетата “чувствителният период” е между 21-ия и 70-ия ден след раждането. Това е времето, в което при кученцата се развиват нормалните социални контакти.

Ние определяме посоченият от Хинде “чувствителен период” като “критически”. Също така ние не приемаме за негово начало 21-ия ден след раждането. За животните, раждащи се в безпомощно състояние, каквито са представителите на Сем. Canidae, в частност и домашното куче, началото на импринтирането започва от момента на проглеждането. При наши опити (1998) с агнета, раждащи се зрящи, ако новороденото се изолира веднага, то се импринтира спрямо гледача, който го е поел и се грижи за него. Храненето в случая се осъществява с майчината коластра, но предоставяна с биберон. При предишни наши изследвания (1978-1997) с немски овчарски кучета, ако от момента на проглеждане на новородените (начало на критическия период), се извърши изолация от майките им за повече от 2 седмици, в тях не се формира нормално социално поведение. Крайният резултат от нашите проучвания се свежда до следните изводи:

1. Кученцата, отглеждани съвместно с майката и своите връстници, при присъствие на човек, през целия критически период (от проглеждането до 2 месечна възраст) формират стабилно социално поведение, което впоследствие се отразява на тяхната по-добра приспособимост както в средата на себеподобните им, така и в ситуации, изискващи използване на техните вродени инстинкти.

2. Кученца, които през критическия период са отглеждани в компания на други животни (в нашия опит, съвместно с агнета), се привързват към тях и формират единна социална група.

3. Кученца, отглеждани в група, но изолирани от присъствието на човека или други животни формират съобщество, присъщо в поведенческо отношение на дивите животни. Такива социални групи сме наблюдавали при бездомни кучета.

Кучетата бързо приемат хората като социални партньори. Това е причина в малкото кученце да се образува здрава продължителна връзка със стопанина, ако привързаността е възникнала в оптималните срокове, съответстващи на критическия (чувствителния) период. Животните, които са в тесен контакт с хората често се държат така, като че ли стопаните им принадлежат към техния собствен вид. Всеки, който отглежда куче в жилището си лично може да се убеди в това твърдение.

Много хора се отнасят с кучетата си като към себеподобни - говорят им, обличат ги с различни тоалети, правят им прически и т. н. Тенденцията да се приписва на дадено животно човешки качества е обособила споменатия вече клон в поведението - антропоморфизма. Това е неправилна форма на поведение от страна на човека към домашния му любимец. Когато кучето присъства непосредствено в нашия живот, съумява да усвои всички наши звукови интонации, мимики и жестове. Ние не отричаме положителната роля върху поведението на кучето, ако контактът с него се осъществява плавно, под формата на естествена разговорна реч, а не единствено чрез команди, заповеди и стимули.

Поведението се управлява от главния мозък. Той контролира дейността на организма, координира работата на отделните органи и системи, осъществява взаимодействието с околната среда.

За състоянието на организма и външната среда, главният мозък получава информация чрез специализирани нервни клетки, наречени рецептори. Във всички вътрешни органи на животинския организъм има наличие на множество рецептори. Някои от рецепторите представляват сложен комплекс, имащ възможността да приема информация от външната среда (лигавицата на носа, кортиевия орган на ухото и др.). По нервен път рецепторите са свързани с главния мозък. По този нервен път дразненията, получени в рецепторите се предават в главния мозък. Системата, която е съставена от рецептор, проводящ нервен път и нервен център, в който се осъществява анализът и обобщнението на получената информация, се нарича анализатор. Нервните центрове са разположени в гръбначния мозък и на различни нива в главния мозък - в подкоровите структури и в кората на големите полукълба. Крайните пунктове на всички анализатори се намират в кората на големите полукълба.

Павлов нарича работата на главния мозък Висша нервна дейност. В нейната основа, както и в дейността на нервната система като цяло, са заложени два основни процеса - на възбуждане и на затормозяване. Процесите на възбуждане и на затормозяване не са хаотични и стихийни. Ако в някоя клетка на кората възникне праг на възбуждане (или на затормозяване), процесът постепенно се разпространява върху съседните нервни клетки в кората. Явлението се нарича ирадиация на нервния процес. Противоположно на ирадиацията явление е генерализацията на нервния процес (обобщение на дразнителите). Пример за проява (и редуване) на двата процеса е, когато в началния стадий на обучението кучетата бъркат командите, ако те се подават бързо една след друга и не се отработват последователно до пълното затвърдяване на всяка една от тях. Нервните центрове, отговарящи за двигателните действия при подаването на сходни команди (“седни”, “легни”, “застани” и др.) се намират в обща зона в кората. Когато се подаде някоя от командите, възбудата на един от центровете се разпростира върху другите. Нагледен пример от личната ни практика е, когато на младо куче е подадена команда “Седни”. Животното я изпълнява безупречно, но веднага след като е седнало ляга по начин, по който е обучавано при подаване на команда “Легни”. Причината за последователност на изпълнение на две или повече команди е, че те са подавани бързо и веднага една след друга, което формира верижност на изпълненията.

В процеса на правилното и последователно обучение, се обособява явлението специализация на дразнителите. При него само един от няколко близки дразнителя става специфичен, предизвикващ конкретно действие на кучето. Така например, ако се отработва същия комплекс от команди “Седни”, “Легни”, “Застани”, след многократното им повтаряне кучето ги различава правилно и извършва само тези действия, които са необходими за изпълнение на конкретната команда.

Друго свойство на процесите по възбуждане и затормазяване е индукцията. При нея всеки нервен процес, който протича в дадена нервна клетка, предизвиква след себе си реакция в противоположно направление. Ако нервната клетка е във възбудено състояние, около нея възниква процес на затормозяване.

Редактирано от Иво Катрафилов
Link to comment
Share on other sites

  • 2 седмици по-късно...
  • Потребители

Според мен трябва да се включи нещо за животните и по специално кучетата като индикатор на емоции...винаги знаят кога си изнервен., и съответно как да се държат. Научават го с годините естествено и с общуването си с човека. Ужасно се дразня на хора, които слагат панделки и дрехи на кучетата си и непрекъснато ги решат и парфюмират като същевременно не съзнават че ги тормозят. Аз гледам кучето да си прави кучешки работи, това означава че като равноправен член на семейството може да спи в леглото ми и да яде каквото ям аз (без сладкишите), но пък му е позволено също по кучешки да си избърше мазната от манджата муцуна в килима или дори навънка да се кьопне и да се парфюмира само в купчччина говежда мина (сещате се какво имам пред вид), после естествено минава през банята но кучешката му гордост че се е прикрило с миризмата на говедо радва и мен и него.. Иначе куче с панделка е най-нещастното куче...то мани другото ами като бях на 9 години вързах на Душка една панделка и тя стоя под леглото цял ден и после естествено откри начин да си я свали и буквално я изяде от яд..Оттогава ми стана ясно че дрехите и аксесоарите са си за хората...

Всъщност трите ми кучета бяха с абсолютно различна психика... Душка беше уравновесена, своенравна но слушаше когато наистина трябва да слуша., Рора и до ден днешен е супер послушна и същевременно никой не я учил - майка й я обучи кога да слуша и кога не, но пък поведението й е свързано с недъга й и тя непрекъснато седи на два крака и се моли да я галят, дори като е навънка се моли на хората на улицата, Гея пък е трудно контролируема когато е на разходка и наблизо има хора и същевременно невероятно равниво не разрешава на друго куче или човек да се доближат до баща ми и до мен.., това включва и Душка и Рора, които тя известно време смъртафляцваше, докато не ги разделихме...Същевременно Гея е абсолютно неспособна да стои сама, тя е страхлива от гръмотевици и гръм изобщо, вие и скимти ако в събота и неделя баща ми отиде към колата и сякаш има непрекъснат страх да не бъде изоставена..тя е най-науравновесена и сякаш също като дете станало свидетел на убийството на семейството си и тя е с тежка травма нанесена от лоши хора. Не знам какво би казала по този въпрос зоопсихологията. Нямам представа за силата на кучешката памет на 20дневна до 1 месечна възраст...не знам дали помни убийството на майка си и на братчетата си но определено има много кучешки страхове..

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Според мен трябва да се включи нещо за животните и по специално кучетата като индикатор на емоции...винаги знаят кога си изнервен., и съответно как да се държат. Научават го с годините естествено и с общуването си с човека. Ужасно се дразня на хора, които слагат панделки и дрехи на кучетата си и непрекъснато ги решат и парфюмират като същевременно не съзнават че ги тормозят. Аз гледам кучето да си прави кучешки работи, това означава че като равноправен член на семейството може да спи в леглото ми и да яде каквото ям аз (без сладкишите), но пък му е позволено също по кучешки да си избърше мазната от манджата муцуна в килима или дори навънка да се кьопне и да се парфюмира само в купчччина говежда мина (сещате се какво имам пред вид), после естествено минава през банята но кучешката му гордост че се е прикрило с миризмата на говедо радва и мен и него.. Иначе куче с панделка е най-нещастното куче...то мани другото ами като бях на 9 години вързах на Душка една панделка и тя стоя под леглото цял ден и после естествено откри начин да си я свали и буквално я изяде от яд..Оттогава ми стана ясно че дрехите и аксесоарите са си за хората...

Всъщност трите ми кучета бяха с абсолютно различна психика... Душка беше уравновесена, своенравна но слушаше когато наистина трябва да слуша., Рора и до ден днешен е супер послушна и същевременно никой не я учил - майка й я обучи кога да слуша и кога не, но пък поведението й е свързано с недъга й и тя непрекъснато седи на два крака и се моли да я галят, дори като е навънка се моли на хората на улицата, Гея пък е трудно контролируема когато е на разходка и наблизо има хора и същевременно невероятно равниво не разрешава на друго куче или човек да се доближат до баща ми и до мен.., това включва и Душка и Рора, които тя известно време смъртафляцваше, докато не ги разделихме...Същевременно Гея е абсолютно неспособна да стои сама, тя е страхлива от гръмотевици и гръм изобщо, вие и скимти ако в събота и неделя баща ми отиде към колата и сякаш има непрекъснат страх да не бъде изоставена..тя е най-науравновесена и сякаш също като дете станало свидетел на убийството на семейството си и тя е с тежка травма нанесена от лоши хора. Не знам какво би казала по този въпрос зоопсихологията. Нямам представа за силата на кучешката памет на 20дневна до 1 месечна възраст...не знам дали помни убийството на майка си и на братчетата си но определено има много кучешки страхове..

Напълно споделям рязсъжденията Ви !

Поздрави.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...