Български народни приказки

[Втори след княза]

Да споделя какво са приказките за мен.

Вълнувам се от въображението на народния творец и ситуациите във вълшебнте приказки от едно време и до сега. Обаче сюжетите им вече ми са почти познати и евентуално чета някоя непозната, от друг народ. Малко (много малко) ме е срам, че още чета приказки, които навсякъде биват класирани в детско- юношеската литература. Отношението към тях, обаче, е сходно в наши дни с отношението към фентъзи филмите. Възрастни хора стават фенове на Толкин или Хари Потър, Арслан или Муфаса. (аз съм фен на катерицата от Ледена епоха)

Не така е с поговорките, битовите, историческите, приказките за произход на имена, за занаяти и анекдотите. Те не са детски, но и не са така популярни. В Читанка няма такива книги или части от книги. Хубаво е за възрастния човек да открие нещо полезно, нещо от живота, което да му е от полза или да стане център на внимание като го разкаже. Вече са малко случаите, да не кажа хич, в които по- големшки деца да искат да слушат приказки, но между възрастни може да мине някоя поука или смешка.

За пример, ще дам приказка, от тъста ми, която вече съм пускал:  

On 21.11.2018 г. at 8:29, Втори след княза said:

Един дал сина си да се учи при грънчар. Момчето било работливо, всичко правело и дори по- бързо, така че скоро поискало от баща си да си го вземе и да отвори само грънчарска работилница. Бащата отишъл при майстора, молил, пазарил се, накрая измолил, пък и платил да развалят договора за чиракуване на момчето.

- После ще ми дадеш още пари, пък и повече за да ти доуча момчето- казвал майстора.- Не е изучило всичко.

Бащата обаче имал доверие в сина си, прибрал си го, дал му начален капитал за грънчарска работилница. Завъртяло се колелото, напълнило момчето една пещ, обаче като извадил грънците, всички се напукали. После пак и пак. Със срам отишъл човекът при майстора, молил, пазарил се, платил и надплащал, накрая се споразумели да се върне момчето. Пак започнало обучението. Бащата питал сина си какво ново, но все получавал един и същ отговор, че момчето това го знае и го може. Изпълнили се годините, дошъл края на обучението. Майсторът довел момчето до пещта и му казал :"Когато вадиш грънците от пещта, те са горещи. Трябва да духнеш в тях за да се завърти въздуха и да не се охладят изведнъж". Може и да не му е казал така, може да му е казал "Трябва да духнеш в гърнето за да му дадеш живот" или нещо по- магическо, но не в това е поуката, а в това, че занаятът има невидими страни, които правят майстора.

Тази приказка съм разказал и на сина си. Върви.

Общо взето, ние, като възрастни хора, като гледам и коментарите по- горе, се придържаме към този тип приказки, в които има поука или шега, полезно или приятно, или  и двете заедно.

Мисълта ми отскочи към една приказка за произхода на името на Меричлери, което уж произхождало то някоя си Мери. От там рекушира към речника на тракийските думи (Древните корени на българския език. Тракийски речник), в който преобладава фантазията на художественото произведение. Искам да кажа, че и зрели, възрастни мъже вярват в приказки, ако те удовлетворяват някаква тяхна когнитивна потребност.... то политическата пропаганда и рекламата на това се основават.

С удоволствие ще пускам и други вълшебни, но предимно битови приказки и анекдоти, защото са ми интересни, а пък може да си въобразявам, че ще стана център на внимание  . Спокойно... това не ме блазни, иначе щях да съм звездата на всяка тема.  

ПП В Читанка няма, но в Литернет има нещо- Шапкарев ТУК

Редактирано Събота в 20:54 от Втори след княза

[Втори след княза]

Ще пусна една приказка в два варианта- запис на Кузман Шапкарев от македонско и Вук Караджич от сръбско. Едни Балкани.

Сюжетът на основния фрагмент е следният: Един селянин спасил змия от пожар, като й подал кавал в българския и гега в сръбския вариант, но това не е важно, а това, че змията го надарила със способността да разбира езика на животните, включително да говори с нея на един език. И как станало това?- ами плюли си един другиму в устата. Винаги съм се чудил на този лаф "Тея са си плюли в устата", което ще рече, по един и същи начин го казват. 

Та... змията, всеки ден носела по една жълтица на спасителя си, той забогатял, оженил се, тръгнал на повратки при тъста. Чува коня който е възседнал, как мъмри кобилата с жената, че се бави, а тя му отвърнала, че не е прав, защото те са двама, а тя носи четирима. Разбрал я човекът и според българската версия качил жена си на коня, а според сръбската само се засмял от радост.

Жена му започнала да го врънка да каже какво е станало, но той не щял, но признал, че ако й каже, ще умре. Жената пак настоявала и той й казал, че като се приберат ще й каже, но да приготви погача и да свари жито за помен. Легнал да мре, а кучето легнало натъжено до него. Само петелът си щъкал безгрижно. Кучето му се скарало, че ето- на, стопанинът се готви да мре, а той си вее гребена (това не е от приказката) Тогава българският петел казал:

"Каква ти е грижата? Където и да лаеш, ще те хранят, а мене- който и да е, ще ме яде. Аз имам 99 жени и на никоя не казвам тайните на сърцето си, а той има една и ще й изкаже сърцето си". Кучето поискало мнение какво може да се направи, а петелът отговорил, че в огнището главни има, да хване една па да я подпука- "Ато ти за коня, ето ти за кобилата"

Сръбският петел пък рекъл:

"Да мре, като е луд. Аз имам сто жени и като намеря едно просено зрънце ги викна всичките, а като дойдат го глътна сам.Ако някоя се разсърди, накълва я, пък той една жена не може да усмири." Това, после да хване пръчка, човекът сам се сетил.

Ето и записът на Шапкарев

Цитирай

 

ЗА ЦАР КОСТАДИНОВИО ГРОБ

Имаше еден цар. Той посака да го найди гробо на цар Костадин. Му даде изин на един стар чоек и му рече: "За три дни го сакам или да го найдиш гробо или глаата ке ти я сеча." А старио чоек му рече: "Ти си цар: да земиш четириесе крави, да ги заколиш на гробишчата и язка седне ке ти кажа."

И царо зе четириесе крави и ги остаи тамо. А старио чоек отиде дека беа заклани кравите и изпара една шкемба, а изтури и влезе натре у шкембата. Узная карталите, дойдоя тамо да ядат. Наядоя, се наядоя. Еден стар картал му вели на другите картали: "Цар Костадин кога се отепа, така се наядуф и ето и сега." Карталите ка одея да кълват на тая шкемба, шо беше пикнат старио чоек, той се замърдваше и карталите бегая, и тая шкемба не я гибная. Едно мало карталче му вели на старио картал: "Кой йе гробо на цар Костадин?" А старийо картал се скачи на гробо на цар Костадин и му рече на карталчето: "Вой йе гробо" - и си разтреси крилята. Старио чоек от шкембата чу и отредента оди при царо и му рече: "Ела да ти го кажа гробо на цар Костадин!" И царо отиде, го виде и му рече на измекярите да изкопат, и измекярите изкопая и ги нашле нишаните на цар Костадин.

Той чоек, шо му ги каза на царо тия работи, кога беше млад, беше овчар и тога се запали планината. Ка се запали планината, имаше една змия и викаше: "Кой ке ме извади, брат ке го стора, чирак ке го стора, шо сака, тоа ке го стора." Той, чоеко, пушчи кавало и змията влезе во кавало и я извади. И змията му вели: "Зени устата и язка ке ти плюна." Му плюна и му рече: "Шо пиле и шо айван ке преговори, ти ке знайш; и ела по мене." - И чоеко киниса по нея и ойдоя при дупката на змията. Ка го видоа другите змии, скочия да го йедат, а тая, змията му вели: "Не го гибайте, той ми е брат. Яз ке го занеса при татко ми." А татко му на тая змия беше цар на змиите и сеа и той син си го имаше. И татко му на змията се израдва многу и го дарва, и го пушчи да си оди. И кога си отиде, змията му рече: "Секой ден да гредиш на дупката, яз ке ти извадвам по един флорин и ако не дойдиш, яз ке умра." И чоеко, ка имаше многу пари, се ожени. Ка се ожени той, ке оди на гости у тест му. Кобилата му беше ждребна и жената му беше трудна. Кинисая по пъто да одат. Жената му вяна на кобилата, а той си вяна на койно. Ка одея, койно замина и му вели на кобилата: "Оди!" А кобилата му вели: "Шо ти йе гайле! Ти си две души, а язка су четири души, може ли да ода со тебе!" Ка чу чоеко, му вели на жената: "Слези от кобилата да вяниш на койно!" Жената му вели: "Оти да слеза, да ми кажиш?" Той му вели: "Ако да кажа, шо рече койно и кобилата, умирам." А тая му вели: "Кажи ми, кажи ми!" А той му вели: "Ай да ойме сега на гости и кога ке се върнеме, ке ти кажа." Поминая покрай овците на тес му, дека пасея, една овца, шо имаше родено по-бъргу, ка виде оти греди зет му и невестата, овцата му вели на ягнето: "Ела да те надоя ошче сега, оти сега дойде зет ни и невестата ни, тебе ке те заколат." И той, чоеко, чу и отиде при тес му. Ка зеле да го колат воа ягне, шо го виде вой зет му, му вели: "Не го колете воа ягне, оти ако го заколете, яз не яда. Друго, какво ягне да биди, заколете го." И му направия манджа. И жената му му вели: "Ай да си одеме." И станая и си отидоя. Жената му му вели: "Кажи ми сега шо велея койно и кобилата, овцата и ягнето?" А той му вели: "Меси леб за раздавайне." И тая меси леб. "Клай ченица да се вари." И чоеко лежи: ке му кажи и ке умри. Кучето лежи на праго уядено, ужаляно, оти стопано ке умри, шо ке чини! Дойде петело от надвор, скочи преку кучето. Кучето му вели на петело: "Бре, петел! Не пулиш, стопано ке умри, туку ти йе за ядене?" А петело му вели на кучето: "Шо бериш гайле? Дека ке лаиш, тамо ке те ранат; и мене, ер кой да биди, ке ме яди.

Ами той една жена има и сърцето ке си го кажи. Язка имам деведесе и девет жени, па ни на ниедна сърцето не си го кажвам; ами си го кажва сърцето, шо ке му чиними нийе?" А кучето му вели на петело: "Шо илач има?" Петело му вели: "Лебо на тебе, ченицата на мене; в огно гламни има; нека земи една гламна, нека я фати жената, нека удри и нека му речи: я, ваа йе кобилата и койно; и пак нека удри и нека му речи: воа йе за овцата и ягнето!" Той, чоеко, направи, како шо чу от петело. И отиде да си земи флорино от змията. Коа отиде, я найде змията умрена со флорино в устата.

Кога узна царо оти има таков знаен чоек, му рече да му го кажи гробо на цар Костадин.

 

А този е на Караджич

Цитирай

 

Немушти језик.

У некаква човека био један чобан који га је много година верно и поштено служио. Једном идући за овцама чује у шуми неку писку, а не знадијаше шта је. На тај глас отиде он у шуму да види шта је. Кад тамо, али се запожарило па у пожару змија пишти. Кад чобан то види, стане да гледа шта ће змија радити, јер се око ње са свију страна било запожарило, и пожар се Једнако к њој примицао. Онда змија повиче из пожара: "Чобане, за Бога, избави ме из ове ватре!" Онда јој чобан пружи свој штап преко ватре, а она по штапу изађе, па њему на руку, па по руци домили до врата и савије му се око врата. Кад чобан то види, нађе се у чуду, па рече змији: "Шта је то у зао час! ја тебе избавих а себе погубих." Змија му одговори: "Не бој се ништа, него ме носи кући моме оцу. Мој је отац змијињи цар." Онда јој се чобан стаче молити и изговарати да не може оставити својих оваца, а змија му рече: "Не брини се ни мало за овце; овцама не ће бита ништа; само хајде што брже." Онда чобан пође са змијом кроз шуму и најпосле дође на једну капију која је била од самих змија. Кад дођу ту, змија на врату чобанову звизне, а змије се све одмах расплету. Онда змија рече чобану: "Кад дођемо у двор к моме оцу, он ће теби давати штагод заиштеш: сребра, злата и камења драгога, али ти не узимај ништа, него ишти немушти језик. Он ће се дуго затезати, али ће ти најпосле опет дати." У томе пођу у двор к оцу, и отац плачући запита змију: "За Бога, синко! где си?" А она му каже све по реду како је био опколио пожар и како је чобан избавио. Онда цар змијињи рече чобану: "Шта ћеш да ти дам за то што си ми сина избавио?" Чобан одговори: "Ништа друго не ћу, него да ми даш немушти језик." А цар рече: "Није то за тебе, јер да ти то дам, па да коме кажеш, ти би одмах умро, него ишти друго штагод хоћеш даћу ти." На то му чобан одговори: "Ако ћеш ми што дати, дај ми немушти језик, ако ли ми то не даш, а ти с Богом остај! мени друго не треба ништа." Па пође да иде. Онда га цар врати натраг говорећи му: "Стани! ходи овамо, кад баш то хоћеш:. Зини." Чобан зине, а змијињи му цар пљуне у уста, па му рече: "Сада ти пљуни мени у уста." Чобан му пљуне у уста, а змијињи цар опет чобанину. И тако три пута пљуну један другоме у уста, па му онда змијињи цар рече:
"Сад имаш немушти језик. Иди с Богом, али за главу своју ником не казуј, јер ако кажеш коме год, одмах ћеш умрети." Чобан пође кроз шуму, и идући чујаше и разумеваше све што говоре тице и траве и све што је на свету. Кад дође к овцама и нађе их све на броју и на миру, леже мало да се одмори. Тек што легне, али долете два гаврана те падну на једно дрво и почну се разговарати својим језиком говорећи: "Кад би знао овај чобан, овде где лежи оно црно шиљеже има у земљи пун подрум сребра и злата." Чобан кад чује то, отиде своме господару те му каже, а господар дотера кола па откопају врата од подрума и крену благо кући. Овај је господар био поштен човек па све благо даде чобану говорећи му: "Ево синко, ово је све твоје благо, то је теби Бог дао. Него ти начини себи кућу па се жени, те живи с отим благом." Чобан узме благо, начини кућу, и оженивши се стане живети, "и мало по мало изиђе он најбогатији човек – не само у ономе селу него у свој околини није га било. Имао је свога овчара, говедара, коњушара, свињара, многу имовину и велико богатство. Једном лицем на Божић рече он својој жени: "Спреми вина и ракије и свега што треба, па ћемо сутра ићи на салаш да носимо пастирима нека се и они провеселе." Жена га послуша и уради све како је заповедио. Кад сутрадан отиду на салаш, онда газда у вече каже свима пастирима: "Сад сви скупите се, па једите и пијте и веселите се, а ја ћу бити код стоке сву ноћ." И тако газда остаде и остане код стоке. Кад је било око поноћи, али курјаци заурлају, а пси залају: курјаци говоре својим језиком: "Можемо ли доћи да учинимо штету, па ће бити меса и вама?" А пси одговарају својим језиком: "Дођите да бисмо се и ми најели!" Али међу псима бијаше један матори пас који само још два зуба имадијаше у глави. Онај матори пас стане говорити курјацима: "Тамо њима то и то! Док су још ова два зуба мени у глави, не ћете ви учинити штете моме господару." А то газда све слуша и разуме што они говоре. Кад ујутру сване, онда газда заповеди да све псе потуку само онога маторога пса да оставе. Слуге стану говорити: "За Бога, господару, штета је!" А газда им одговори: "Што рекох то да учините." Па се оправи са женом кући, и пођу на коњма: под њиме бијаше коњ, а под женом кобила. Идући тако човек измакне напред, а жена заостане. Онда коњ под човеком зарже: коњ вели кобили: "Хајде брже! што си остала!" А кобила одговара: "Е, ласно је теби: ти носиш једнога господара, а ја троје: носим газдарицу, и у њој дете, па у себи ждребе." На то се човек обазре и насмеје, а жена то опази, па брже ободе кобилу и стигне човека па га запита за што се насмеја. Он јој одговори: "Ни за што, само онако." Али жени не буде то доста него салети мужа да јој каже за што се насмејао. Он се стане бранити: "Прођи ме се, жено, Бог с тобом! што ти је? не знам ни сам." Али што се он више брањаше, она све више наваљиваше нањ да јој каже за што се насмејао. Најпосле јој човек рече: "Ако ти кажем, ја ћу одмах умрети." Она опет ни за то не марећи једнако навали говорећи да друкчије не може бити него да јој каже. У том дођу кући. Одседнувши с коња, човек одмах наручи мртвачки сандук и кад буде готов, метне га пред кућу па каже жени: "Ево сад ћу лећи у сандук па да ти кажем за што сам се насмејао; али како ти кажем, одмах ћу умрети." И тако легне у сандук, па још један пут обазре се око себе, кад али онај матори пас дошао од стоке и сео му чело главе па плаче. Човек опазивши то рече жени: "Донеси један комад хлеба те подај томе псу." Жена донесе комад хлеба и баци пред пса, али пас не ће ни да гледи, а петао дође и стане кљувати у комад; онда пас рече петлу: "Несрећо несита! теби је до јела, а видиш где газда хоће да умре!" А петао му одговори: "Па нек умре кад је луд. У мене има сто жена, па их свабим све на једно зрно проје кад где нађем, а кад оне дођу, ја га прождерем; ако ли се која стаде срдити, ја је одмах кљуном; а он није вредан једну да умири." Кад то човек чује, он устане из сандука, па узме батину и дозове жену у собу: "Ходи жено да ти кажем." Па све батином по њој: "Ето то је, жено! Ето то је, жено!" И тако се жена смири и никад га више не запита да јој каже за што се смејао.

 

Машинният превод е приличен.

ПП. Размислих се над проблема, как така бременна жена ще налага? Ама в българския вариант е с главня, дето пръска огън и пушек и повече плаши, а в сръбския е с пръчка.. не с брадва- я

Редактирано Събота в 23:01 от Втори след княза

[Втори след княза]

Съвсем накратко една приказка по лаф, който знаете, че магарето го канят на сватба не за да ... булката

Имало сватба и хора отиват при магаретата (старо и младо) и си говорят "Да вземем магарето, че има много за прекарване" и отвързали старото. А младото заревало, че е хем по- гласовито, хем по- даровито. Старото му рекло "Не за такова прекарване става дума. Магарето на сватба го канят товар да пренесе."

[insighting]

Преди 11 часа, Втори след княза said:

Мисля, че царят няма да го намери за хитроумно,  защото си представих сходна ситуация на делба:

Главатарят на 99 разбойника дели плячка от 100 жълтици. 

"Подава една жълтица на деветдесет и деветимата и им казва, че са сто, а другите 99 взема за себе си и също стават 100. "

Главатарят не може да си позволи такава делба. Защото ще го убият и ще си изберат нов главатар. Законите на бандата са други.

А за момата не е прилично така да се унижава, посочвайки скъпи атрибути...

В крайна сметка, кой на каквото се смее, такава му е културата.

[Шпага]

Една приказка и от мен:

Като минавал покрай едно езерце, Хитър Петър видял група хора, които крещели на някакъв давещ се дебелак: "Дай ръка, чорбаджи, дай ръка!" Обаче оня не откликвал на призивите им и продължавал да се дави. Хитър Петър ги разбутал и казал с възмущение: "Може ли да сте толкова прости? Вика ли се на чорбаджия "Дай"?" Навел се и извисил глас: "Дръж, чорбаджи, на ти ръката ми! Вземи я!" Тогава дебелакът се вкопчил в ръката му и така бил спасен.

Но сега пък се натрапва въпросът дали Хитър Петър всъщност не е бил най-големият глупак, като е по-ДАЛ ръка на въпросния... субект

 

[Skubi]

Червената шапцица версия от 21л век ИИ генерация.

Върви в гората червената шапцица. Среща се с Кумчо Вълчо баровеца.

- Хай, имам едно предложение за теб.

-???

-Ако си свалиш сутиена ще ти дам 10 евро.

-ОК.

На другият ден пак се срещат.

- Хай, имам едно ново предложение за теб.

-???

-Ако си свалиш тангата ще ти дам 20 евро.

-Абе, слушай баровец! Дай 100 и ще ти духна.

[Втори след княза]

Преди 6 часа, Skubi said:

Червената шапцица версия от 21л век ИИ генерация.

Върви в гората червената шапцица. Среща се с Кумчо Вълчо баровеца.

- Хай, имам едно предложение за теб.

-???

-Ако си свалиш сутиена ще ти дам 10 евро.

-ОК.

На другият ден пак се срещат.

- Хай, имам едно ново предложение за теб.

-???

-Ако си свалиш тангата ще ти дам 20 евро.

-Абе, слушай баровец! Дай 100 и ще ти духна.

Струва ми се малко пресолено, но това не е моя тема. Както беше казано

Преди 8 часа, insighting said:

В крайна сметка, кой на каквото се смее, такава му е културата.

За полезното... поука не е необходима- вицовете са били и са за да се посмее човек.

[Skubi]

Преди 2 часа, Втори след княза said:

Струва ми се малко пресолено, но това не е моя тема. Както беше казано

За полезното... поука не е необходима- вицовете са били и са за да се посмее човек.

А за мравката и щуреца? Кратката версия без поука:

Работила цяло лято мравката до скъсване а щурецът само си свирил, ял, пил и нищо не правил.

Иииииии, дошла зимата. С лют студ.

И двамата пукнали.

 

И дългата версия с цинична поука:

Работи на полето мравката ужасна жега. Изведнъж гледа пушек се дига след една спорна кола. щурецът в едно Мазерати с едно чудесно русо гадже.

-Здравей приятелю! Как върви градината? Не мен за щастие, добре. Написах 1-2 песнички и такъв хит са, че купих от парите тази кола и с новото ми маце отиваме малко в Монте Каро да литуваме. В Париж не се живее. Ужасна жега. Но, оревоа.

Гледа след него мравката и си мисли, леки пари леко се пръскат....Ще дойдеш ти при мен когато свършат...

Идва зимата. Дебел сняг е засипал всичко. Какво ли прави щурецът сега?- си мисли, когато изведнъж вижда голям бял олък да се дига...Обича палтото си и излиза на вън. Точно на време. На дворът завива едина Тойота Центури въоражени с всички атрибути за зимата. Ски и бокс, зимни крос гуми. И слиза щурецът с едно прекрасно черно гадже.

- Здрасти, идваме  от Швейцария където на ски бях с това гадже един месец, да ти пожелая честити празници и щастлива и богата нова година.  Прибираме се в Париж да празнуваме новата година в Максим.

-Но Ти имаше русо.....

-Ааа, омръзна ми. Зарязах я.

-Чуй, ще те помоля нещо.

-Кажи с удоволствие.

-Познаваш ли , господин Жан дьо Лафонтен?

-Жан? Един от най-големите мошенници в Париж. Алкохолик, комарджия, женкар. Впрочем доста добре живее. Когато вече няма пари и никой не му дава, пише една две приказки и памфлета и за тях получава огромен хонорар. Да не ти дължи?

-Не, не. Само ще Те помоля да отидеш при него и му предай думите ми.

ДА СИ Е*Е МАЙЧИЦАТА СИ КОПЕЛОТО  МРЪСНО!!!!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

7

[Втори след княза]

Преди 2 часа, Skubi said:

Когато вече няма пари и никой не му дава, пише една две приказки и памфлета и за тях получава огромен хонорар. 

Не всички са така, но твоя явно е пробил. Понякога се чудя защо певците от социализма поскитаха, пък се прибраха. Минчев, Камелия, Аргирови, Кръпката, Милена. Няма мазерати, няма Монте Карло. Някои от поп- фолка се снимат по курорти, може и да имат къщи в странство, но по- често в Гърция. Ходят по селски събори да вземат някоя хилядарка чат- пат. Но може и да не познавам живота.

Приказката е много спорна. Бях на един дискусионен клуб на средношколци по темата, но бяха слаби. Май всичко е до късмет.

Ето приказката за ума и късмета.  Няма да я разказвам и аз.

 

https://chitanka.info/text/2647-umyt-i-kysmetyt

https://www.zaigravka.bg/prikazki.php?h=umat-i-kasmetat

https://svejo.net/stories/109094-umat-i-kasmetat-na-choveka

https://chitanka.info/text/39125-da-imash-kysmet-e-dobre-da-imash-um-oshte-po-dobre

https://liternet.bg/folklor/sbornici/shapkarev_2/130.htm у Шапкарев

 

Редактирано Преди 14 часа от Втори след княза

[Втори след княза]

Една популярна приказка, има я в доста издания, но тук е разказана и с кратък коментар от П. Дънов.

"Двама другари си живѣли добре, обичали се. Следъ време тѣ се оженили. Единиятъ живѣлъ добре съ жена си, а вториятъ билъ недоволенъ отъ живота си, защото постоянно се карали съ жена си. Той запиталъ другаря си: Коя е причината, че ти живѣешъ добре съ жена си, а азъ не мога? — Преди да се оженимъ, — казалъ другарьтъ му — азъ разкѫсахъ котка предъ своята възлюбена, и тя се уплаши. Тя помислила, че е попаднала на лошъ човѣкъ. — Щомъ е така, лесно ще се оправи работата, и азъ мога да разкѫсамъ котка. Той взелъ една котка и я разкѫсалъ предъ жена си. Тя се засмѣла и казала: Късно е вече, приятелю. Трѣбваше по-рано да направишъ това.

Първиятъ, който разкѫсалъ котката, прескочилъ презъ плета и не далъ възможнось на злото да се разпространява. Вториятъ не прескочилъ плета, допусналъ злото въ своя домъ. Следъ това и десеть котки да разкѫса, злото не се плаши."
 

Сега, с този закон за защита на животните, героят- отпиши го. Ще гние по затворите, жена му ще му се качи на главата, ще е както пише Дънов: "не прескочилъ плета, допусналъ злото въ своя домъ" 

ПП Пак прочетох "Двама другари си живѣли добре, обичали се. Следъ време тѣ се оженили." и се шашнах. Ама Дънов не е и можел да си представи какви немислими времена ще дойдат и за слушателите му тези думи не са били никак двусмислени- "Оженили се... за жени, разбира се".

Редактирано Преди 13 часа от Втори след княза

[Втори след княза]

Изглежда Дънов е познавал и ползвал много приказки в своите беседи. Попаднах и на друга, също много популярна. Чел съм я в чудесен стил и запомнящи се образи, но я пускам както е записана от слушателите от бялото братство. Заглавието, ако я търсите, е "Сипи, мъжо, каша на рамо", но съм я чувал и като "Фръц, Марийке, каша нАрамо"

Цитирай

 

Откъс от беседата „Ще оздравее момчето ми“, държана от Петър Дънов:

Ако хората продължават да вървят по този път, в който са тръгнали, те ще се намерят в положението на мързеливата жена, за която се говори в една от нашите приказки. Тя била млада, красива мома, от знатен, голям род, но забележителна между селяните с големия си мързел. По едно време тя се омъжила, но и при това положение, пак си останала мързелива, нищо не работела. Мъж й често казвал: Жена, трябва да работиш, защото скоро ще оголеем, ще се окъсаме. – Ти не се безпокой!

Обаче, в скоро време, думите на мъжа се сбъднали. Дошло време да се жени брат й. И те били поканени на сватбата, но как ще отидат? Дрехи нямали, нямало с какво да се облекат. Жената била хитра и досетлива. Тя намислила следното нещо, което съобщила и на мъжа си: Слушай, ти впрегни колата и да тръгнем за село, при майка ми. Като дойдем до началото на селото, аз ще остана в колата, а ти ще отидеш при майка ми, ще поискаш нови дрехи за мене и ще ми ги донесеш, да се облека. Мъжът се съгласил с нейното предложение. Обаче, като наближили селото, той решил да се пошегува малко с жена си, да й устрои нещо, което да я вразуми: спрял колата и тръгнал пеш към селото, а жена му се скрила в един голям кюп в колата и останала там, да чака, докато мъжът й донесе новите дрехи. Като стигнал в къщата на баба си, бабата веднага го запитала: Де е дъщеря ми? – А, тя не е толкова проста, да дойде сама тук. Каза ми, че ще дойде на сватбата, само ако излязат девери и зълви, с музика и песни, да я посрещнат. Тя чака в началото на селото, да я посрещнат тържествено, иначе, няма да дойде на сватбата, ще се върне назад. – Виж, каква била моята дъщеря! Току-тъй не дохожда.

Тръгнали всички сватбари, с тъпани и зурли, с песни, веселби, да посрещат сестрата на младоженеца. Като чула отдалеч музики и песни, като видяла толкова хора да отиват към нея, жената изскочила веднага от кюпа и хукнала към дома си. Като не я намерили в колата, сватбарите се върнали в селото и направили сватбата и без зълвата. Вечерта, като се върнал дома си, мъжът започнал да вика жена си, но тя не се обадила. Влязъл вътре – и какво да види? Жена му, седнала в един ъгъл на стаята, засрамена, с хурка и къделя в ръка и – преде, очи не вдига от работата. – Ела, жена, да ядем! – Не, каша на рамо! Нямам време за ядене.

Казвам: страшно е положението на съвременните хора! Защо? Защото, кюпът, в който са влезли, един ден ще се счупи, и те ще излязат от него голи и засрамени.

Тогава, какво се изисква от тия хора? – Нов, устойчив морал. Ако и за в бъдеще останат със сегашния морал, те постоянно ще се разколебават: днес ще вярват, утре няма да вярват. Сегашните хора мислят, че невидимият свят, със своя ред и порядък, мяза на техния. Не, този свят не е като света, в който хората на земята живеят. Там има вечно растене, там има съвършена красота, там има абсолютен морал и непоколебима вяра…

Ползва я и в друга беседа:

Цитирай

Питате: Къде отиде нашият баща? – В онзи свят. Аз бих ви завел някога в онзи свят, но ще забогатеете там и не ще искате да се върнете. – Как ще забогатеем? – Ще ви дам един пример за онзи свят, да видите, какво е измислил умът на българина. Един млад българин се оженил за една красива чорбаджийска дъщеря. Тя била мързелива и не обичала да работи. Мъжът и, като виждал, че тя нищо не прави за къщата, казал и: Така не може да се живее. Ти нищо не работиш, ще оголеем. Аз не съм богат човек, и не мога сам да поддържам къщата. Тя не обръщала внимание на думите му. Откак се оженила, тя изпрела само две вретена, колкото да покаже, че работи. Един ден ги поканили на сватбата на брат и. – Какво ще правим сега? Как ще те заведа при баща ти и майка ти? – Лесна работа – отговорила тя. Ще впрегнеш колата, ще туриш големия кюп в нея, и аз ще вляза вътре. Никой няма да ме види. Като стигнем до селото, ти ще отидеш у майка ми да поискаш нови дрехи за мене, да се облека. Мъжът отишъл в селото. Като го видяла, майка й попитала: Защо си сам? Къде е дъщеря ми? – Тя ме чака на край селото. Нали знаеш, че е своенравна. Иска с песни и свирки да я посрещнете. И те изпратили музикантите с мъжа й. Като чула свирнята, тя вдигнала капака да види, какво става. Щом видяла свирачите, тя веднага се скрила. След това избягала и се върнала в селото си. Мъжът и останал до края на сватбата. Като се върнал у дома, той останал изненадан, като видял жена си с хурка да преде. Сготвил качамак и я поканил да яде. Но тя, заета в работа, му казала: Тури каша на рамо, нямам време за ядене. Той турил кашата на рамото и, а тя продължила да преде.

Казвам: За да отидем на онзи свят, трябва да се облечем с дрехата на любовта.

Явно Дънов казва на слушателите си, че трябва неуморно да предат, тъкат и шият "дрехата си", т.е. постъпките си, за да се явят в слава пред божеството.

Аз пък сега си мисля така- добре де, има хора, които са работохолици- сандвича в лявата и с дясната телефона да разпореждат или клавиатурата за да творят нещо, или просто ядат вървейки докато стигнат до работата. Ами това живот ли е? Уважение ли е към храната? Според една приказка, един никога не ядял прав и обяснявал "Като седна и хапна, залъкът ще каже: Чорбаджия ме яде! А като съм прав, ще каже "Аргатин ме яде". Ами каша от рамо?- кой я яде? Трябва да отделяме специално време за храненето си.

ПП. Сещам се пак за приказката. Явно булката е хукнала и се е прибрала гола- голеничка и веднага е седнала на чекръка, та вика на мъжа си да тръсне от кашата на голото младо, свежо рамо и от там тя да си близва докато работи. Да-а-а. Секси!

Редактирано Преди 14 часа от Втори след княза

[Втори след княза]

Преди 2 часа, Втори след княза said:

кашата на голото младо, свежо рамо и от там тя да си близва докато работи. Да-а-а. Секси!

Ще ми се... Всъщност образът е друг. Съпругът не тръска кашата на рамото, а с лъжица я подава зад гърба на булката си, над рамото и й казва: "Фръц, Марийке, каша нАрамо", а тя я "фърца", т.е. сърба и продължава да преде. 

В мрежата, съвсем не на място се използва "Фръц, Марийке, на портрет", но объркването е ясно- тое "Щрак, Марийке на портрет".

[insighting]

Преди 13 часа, Втори след княза said:

За полезното... поука не е необходима

В малко селце, скрито сред зелените хълмове, живееше един сърцат занаятчия на име Тодор. Той имаше таланта да изработва най-красивите дървени играчки, които всяко дете в селото желаеше. Но освен с ръцете си, Тодор също така създаваше чудеса с думите си. Всяка вечер, след дългия работен ден, той разказваше приказки на децата.

 

Тодор обичаше да говори за доброта, смелост и приятелство, и децата бяха привлечени от историята на всеки негов герой. Но имаше една малка тайна: Тодор винаги влагаше част от собственото си сърце в приказките си. Когато той говореше за щастие, в душата му се надигаше радост; когато разказваше за тъга, самият той изпитваше мъка.

Една вечер, докато децата се събираха около него, Тео, най-малкият от тях, попита: "Тодоре, как правиш приказките си толкова истински?" Тодор се усмихна и отговори: "От това, което препълва сърцето ми, говорят моите уста. Ако чувствам радост, разказвам за нея. Ако сърцето ми е тъжно, споделям и това."

Тези думи оставиха децата в размисъл. На следващия ден Тео реши да направи нещо специално. Той започна да гледа по-внимателно на света около себе си. Започна да проявява доброта към съседите си, да помага на другарите си и да споделя усмивки с всеки, когото срещаше.

С времето сърцето му се запълни с щастие и радост, а вечер, когато Тодор започваше да разказва, Тео беше готов. Децата около него бяха очаровани от историята на малкия герой, който преодолял страха си и помогнал на приятел. Тео разказа всичко с такова вдъхновение, че думите му разтопяваха и най-студените сърца.

В селото стана по-весело и топло. Всички научиха, че каквото има в сърцето е от значение. Научиха, че истината и добротата са силата, която обединява хората.

С времето селото се изпълни с любов и радост, а Тодор умува над следващата си приказка – защото думите, които звучат от сърцето, никога не са напразни.