Отиди на
Форум "Наука"

Шишмановото царство 1393-1689 г.


Recommended Posts

  • Потребители

"Царство България" 1422-1689 г.

Османският султан е й цар на българите с граници на царството – “Шишмановото царство/ ?

Моя проверка на тезата на “Фружин Асен” за дуалистична държава в указания период. Давам малко коментари, повече цитати по темата взети от интернет страници за история, предимно официални, но и едно-две мнения на форумци.

І. Летописите и документите за разглежданата тема:

1433 г. - Задморско пътешествие, дьо ла Брокиер, изд. 1968 г., писана 1432 г./:

стр. 90 - "войската /на султана/, която напоследък беше в Гърция, в по - голямата си част бе християнска. Това означава, че призове ли деспота на Сърбия, той му изпраща един от синовете си с три хиляди наемници-конници, а и много други от Албания и България, които също са християни и които не смеят да откажат". /назовава Албания и България е интересното, а не албанци и българи/

Стр. 95 – при разговор с посланика на Миланския дук Брокиер разбрал мисията на посолството, а тя била "Миланския дук, щото от обич към него султанът да оставел на Сигизмунд, император на Свещената римска империя, Унгарското кралство, Влахия и България до София, а също и Босненското кралство, заедно с онази част от Албания, която държал и която зависела от Склавония"

/правят впечатление термините – "да оставел", "държал" – т.е. непризната султанска власт над тези земи, а също и че тези държавици си функционират и самоуправляват някак си и да ги оставил и предалл на Сигизмунд; Миланския дук излиза нещо като посредник; и тука България до София /та това е Видинското царство!/ е загатната като функционираща държавица, която да оставел и предаде обратно; от П.Павлов и статията му става ясно че първите данни за османски адм. Институт на територията на Видинско е от 1430 г., когато става санджак – не е ли това прошение на Миланския дук отговор от този акт на султана, с който последния показвал че има намерение да остане задълго в тази земя?/

стр. стр. 96 – "… Жан Висконти бил предупреден, че султанът наближава, как преди това той /Висконти/ бил преговарял с българите да се подчини на императора цяла България до София и да се избавят от всички турци, намиращи се там, нещо което императорът не желаел да предприеме"

/посланика на миланския дук Висконти преговарял с българите, които излиза че имат самостоятелен ресурс "да се избавят от турците там" и да се подчини на императора "цяла България до София /т.е. пак Видинското царство по граници/

стр. 103 – "Осведомени хора ми казаха, че деспотът /на Сърбия/ имал град на име Ново Бърдо, на река Морава, на границата между България, Склавония, Албания и Босна".

/пак изреждане на България и то в границите на Видинското царство, в смисъл подобен на зависимите но съществуващи държавици Албания, Босна и Склавония"/.

Сигизмунд има претенции към България в частта й на Видинското царство, очевидно няма претенции и търси договор по силата на който султанът е можел да запази властта си над частта и в границите на “Шишмановото царство”!?

1445 г. – Валериан дьо Ваврен: «Християните, живущи в България, се пробудиха…»

1454 г. – “В тази година Мехмед цар плени Радич, български войвода в София” /от стара хроника/

1508 г.- договор между Баязид ІІ и чешкия крал Владислав І. В него се признавала османската власт по Долния Дунав, върху : “Силистра, Тулча и другите градове на Шишмановото царство”. /”История на Добруджа”, том 3/

31. X. 1565 г - документ излязъл от султанската канцелария : В документа се нарежда войнуците от района на Пловдив и Пазарджик да се подготвят за военен поход. За целта следвало да се явят спешно в столицата заедно с черибашиите си. Същевременно заповеди с аналогично съдържание били разпратени и до кадиите на Враца, Никопол, Оряхово, Търново, Плевен, Ловеч, Ямбол, Шумен, Силистра, Провадия, Разград, Златица, Стара Загора – т.е. границите на “Шишмановото царство”.

28. II. 1568 г. – документ излязъл от султанската канцелария : В документа на кадиите от Филибе и Татар пазаръ се напомня, че е наближило времето за коситба на ливадите. Съгласно стария войнугански закон, зарегистрираните в подведомствените им кази войнуци следвало незабавно да се отправят заедно с черибашиите към определените им за косене места, за да не се пропусне благоприятния сезон. Нареждало се също така войнуците да се придвижват пешком и в никакъв случай да не водят със себе си коне, кобили и жребци. По същото време заповеди с подобно съдържание получили и кадиите на София, Шехиркьой (дн. гр. Пирот), Шумен, Берковица, Никопол, Ямбол, Плевен, Оряхово, Ловеч, Златица, Враца и Стара Загора. По такъв начин цитираните два документа, извън всичко друго, доста подробно очертават и районите със зарегистрираните през XVI в. най-много войнуци и достатъчно точно поясняват в какво се състоели по това време основните им задължения.- т.е. отново “Шишмановото царство”.

1575 г. – Мачей Стрийковски, пътепис: Той явно кантактува с български първенци /князе/:

"Никополци например го завеждат при поддържаните образцово от тях братски могили на избитите тук от султан Баязид кръстоносци (1396). В Одрин му показват окачените на градските стени страховити български боздугани, железни топки, мечове и други оръжия, от които е треперела Византия. На едно място му обясняват, че България е първата славянска държава, приела християнството. На друго му казват, че българите и хърватите са получили земите си с грамота от самия Александър Македонски. На трето му говорят за "българските князе и рицари", погребани в тракийските могили. Стрийковски приема всичко това за чиста монета и го включва в историята си без колебание. По-важното в случая обаче е, че той записва за вечността примери за историческата памет сред българите в края на ХVI в., които не се срещат никъде другаде.» /от статията «Старите полски летописци за България» Георги Асьов/.

/Много важен момент е, че никополци го завеждат на рицарското гробище в Никопол. Да си спомним за първенеца от Никопол Тодор Балина! И го завеждат през 1575 г. на гробището на рицарите избити през 1396! Е кой ще поддържа това гробище, някой овчар, сеяч или неграмотна т.нар. рая? И кой ще м удава информация за историята на българите… И още повече е важен момента тука, какво са смятали за своята история българите от ХVІ век, а значи и предците им от І и ІІ царство. Ами ако не са го излъгали? Амии ако наистина е неточна историята им, ама така е било писано в нашите стари книги и са се обучавали децата в училищата до ХІV-ХVІ век? Много интересни моменти има тук./

Интересно е, че "ерудираният възпитаник на Краковския университет е срещал в България /1575 г./ равностойни събеседници - нещо, което не може да се каже за по-сетнешните времена".

1587 г. – Раймонд Любенау, пътепис : “В тази страна България изобщо няма благородници, както и в цялата турска земя… Мнозина от родовете на старите владетели … се женят за овчарски дъщери.” /тази "страна България", а и указва че съществуват "мнозина от родовете на старите владетели"/

1596 г. - [1] Из Писмо на Павел Джорджич до трансилванския княз Сигизмунд Батори:

“... И понеже господин Джовани Марини ми каза, че Ваша Светлост желаел да бъде осведомен за някои подробности от царство България, за да удовлетворя желанието на Ваша Светлост... веднага седнах да стъкмя едно кратко изложение върху душевното разположение на християните, които се намират под... [османска] власт, а също и за причините на решението, които са взели, и за начина, по който се е действало, за да възприемат това мнение почти всички царства...”

/"Царство България", което е "под османска власт"/ и

[2] Из Изложение на Павел Джорджич до австрийския император Рудолф ІІ:

“Светлейшият княз [Сигизмунд Батори] написа едно писмо до Преосвещения Търновски архиепископ от семейство Рали... същото направи и пресветлият Нунций [папският легат в Трансилвания]... по същия начин се постъпи... с господин Тодор Балина, пръв благородник в Никополския санджак... [Те] се заели да наложат това мнение на четирима владици, сиреч първият преосвещеният Йеремия – Русенски владика, вторият Спиридон – Шуменски владика, третият Ловчанският – наречен Теофан, и четвъртият от Романия [от Тракия], назован Методий, и дванадесет търновски свещеници и осемнадесет миряни от първенците и видните хора на тоя град [Търново], които, всички заедно с архиепископа отишли в черква... положили клетва пред евангелието, че до смърт ще останат съгласни в тая работа...”

/"Тодор Балина, пръв благородник в Никополския санджак", т.е. пръв сред българите в тяхното самоуправление под властта на османците/

1600 г. - “написах аз, йеромонах Рафаил тази книга, наречена миней, при Ловчанския епископ Симеон и при цар султан Мурад…” /"цар султан Мурад"/

1667 г. – Петър Богдан Бащшев: “„Мен ме роди българската земя. И сега, макар и грохнал от старост единствено мисълта за родината ме крепи като разпадащ се кораб след дълги странствувания по морета и океани...”„История на България” – 1667 г.:

3. ОПИСАНИЕ НА ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ

(Посетени от П. Бакшев градове и села):

София Пловдив Аранград Провадия Шумен Приславан Търново Маринополци Горно Лъжани Долно Лъжани Барнофово Пет кладенци Търничевица Брестовец Никопол Беляне Ореш Бахцево и Калугерица Кипровац Копиловац Желязна Клисура

И най-напред ще опиша накратко онова, което сега се разбира (под името) България. Зная добре, че има цели книги за царство България, но на мен ми се струва добре да засегна първо накратко докъде се простира днес България, за да дам на четците да разберат големината на царството и малобройността на католиците, които се намират в него, бидейки цялата страна потънала в схизмата, никой не се учудва на това, че такава вреда е нанесла близостта на гърците и на цариградския патриарх – от която схизма е овладян целият Изток, особено Гърция, България, Сърбия, част от Албания, цяла Херцеговина, част от Босна и от Срем; Влашко, Молдова, Русия, Московия и частите от (Мала) Азия оставям, както и много други земи и царства. И затова не е чудно, че в България католиците са малобройни, а са били по-рано още по-малобройни, но сега са се малко увеличили с покатоличването на еретиците павликяни. Дори е твърде чудно, че и тези сред толкова врагове са запазили католишката вяра и римския обред.

България сега се нарича всичко онова, което по-рано се изричало Горна Мизия и част от Долна Мизия, цяла Тракия, въпреки че сега около Галиполското море се говори гръцки език, и по-голямата част от Македония и цяла Морава до Охрид и до границите на Албания и на Гърция и на Сърбия, а към изток се простира до Черно море; от север пък Дунав я дели от Влашко и Молдова, някога наричани “стара Дакия оттатък Дунава” и прочие.

Това царство България е прекрасно и е украсено с ширни поля, високи планини, хълмове, приятни гори и дъбрави, напоено от различни реки и води. В това царство има обилие от всякакъв вид житни храни, вина, овце, биволи, крави и волове, добри коне, злато, сребро, мед, стомана, желязо и олово, има риба, която се лови от Дунава и от други реки; произвежда различни плодове освен “морските плодове”, треви за добитъка, всякакви цветя; изобщо мога да кажа, че ако това царство би имало един господар, християнин и добър, то не би отстъпило на много царства в Европа. Но всичко това е заето от врагове на християнското и като-лишко име. Затова Бог сега е скрил мините и другите неща, които не се намират, както по-рано; дано ги запази за някой католик владетел”. /описание на "Царство България" гл.3, "ако това царство би имало един господар, християнин и добър, то не би отстъпило на много царства в Европа".,т.е. в момента през 1667 г. това царство има господар, който е нехристиянин и не е добър - констатацията погледната в огледално негатив отражение/

1690 г. – “пиша аз, йерей Петър… при злочестивия цар Мехмед, да го убие Бог и да го порази…”, “Та ги вдигна цар Мехмед… Едва избяга цар Мехмед и Кара кехая…”, “И цар Мехмед му даде да владее пашалъка София”, “…и нападна цар Мехмед в Цариград”, “…а цар Мехмед затвори…”, “Царят направи поход срещу него”. /многобройни изброявания на царя, който е османеца. А, че се прави от нашите летописци разлика между двете титли е разкрито от думите на Рафаил написани през 1600 г. за "цар султан Мурад"/

Заключение от мен: Няма да напомням, че в европейаските политически карти в периода ХV-ХVІІІ век фигурира царство България и то със знака за царския му статут, а не само като територия, а още по-малко да е указвано с по-ниска категория в политиката от типа деспотство, воеводство и др. В този смисъл на политическата арена царство България е работещ термин. Поддържат го и договорите сключвани в този период, в които е указвано царството в контекста му - Шишмановото царство, Видинското до София и т.н. Търново и София са "войводници". Османските представители там са с титлата "войводи". Войнуганския български средновековен институт е непокътнат от османците и съществува до края на ХVІІ век. Може да се каже до въстанията в Чипровци, Търново и Карпошовото, а защо не и до Мариното въстание през 1700 г. Общинските местни български административни структури остават също така непокътнати. В летописите султаните са наричани и царе, особено от българските летописци. И за да не се натрапи извода, че нашите летописци по инерция пишат султана за цар, защото на всички дето са владетели по навик им царе, йеромонах Рафаил през 1600 г. споменава за "цар султан Мурад". Това може би указва за това, че Мурад си е имал две титли - едната цар на българите /като владетел на подчинената му страна/, а другата султан в Цариград. А другите наши летописци си го наричат само цар, защото за съжаление той си е имал тази титла и титулярно се е водил такъв. /Иван Грозни подобно е станал цар на българите, защото е превзел Казанското царство/.

ІІ. Османската тактика и връзката й с темата:

Предговор от мен:

В границите на Шишмановото царство /а и в часта на Срацимировото царство, която според императора на Западната римска империя, е незаконно държана от султана/ остават непокътнати българските държавни институции и военния институт на войнуганството. Слага се само една «шапка» над тях – санджак бейовете /един вид областни управители, които както и сега не могат да се месят в работата на общините, т.е. на българските запазени институции на самоуправление/. Отделно – османските представители на държавна власт в Търново и София са носили титлата «войводи», а административните единици «войводници». Това е българска военна длъжност на управители на гранични области, запазена от османците в пълнотата й. Немаловажно е, че титлата се е ползвала непреведена в българския й еквивалент «войвода», като други запазени титли са княз, примикюр, кмет.

“Хайдутите” са “Войнуците” – местоположение, знамена и символика, устройство и длъжности /войвода, ятаци, байрактар/ с тази разлика, че до края на ХVІІ век са били легални структури по договор със султана. След премахването в голямата си част на тази структура от султаните те стават нелегални /т.е. извън закона/. Това обаче не влияе на бойната им подготовка, опита натрупан в столетията на този институт, стремежа им за отстояване и запазване на българското и т.н.

---------------------------------------------------------------

ВОЙНУГАНИ/ ВОЙНУЦИ

Войнуците (или наричани още и войнигани) е специална категория зависимо население в Османската империя,което срещу службата си в обозните и инженерни части на турската армия е получавало правото да владее наследствени земи-т.нар."войнишки бащини";освобождавано е от някои раетски данъци,и се е ползувало със статут на "свободни поданици" на султана при цялата условност на това понятие за Османската империя.Войниганският институт е унаследен от османците,които го заварват в земите на средновековна България и Византия,и го намират за доста удачен и работещ,запазвайки го до 1839 г.,когато е отменен с Гюлханският хат-и-шериф,но за някои бълг.земи(Знеполско) той остава дори до Освобождението.Всяка войниганска част(оджак) се състояла от 4-ма души,като този който служил в момента трябвало да отбие двегодишен срок на служба,а останалите трима наричани "ямаци"(ятаци)обработвали земите на служещия , осигурявали семейството му ,и плащането на данъците към държавата.Няколко оджака образували "орда",която се командувала от "царибашия"(черибашия)и неговия пръв помощник "байрактар". Знамето на войниците(войниганите) било следното:бяла ръка обърната с дланта насреща,върху зелен кръг,който пък бил разположен върху правоъгълен червен плат-т.е.това може да се разглежда като прототип на българския национален трибагреник.

Войнуци (войнугани) — категория зависимо население, натоварено с изпълнението на определени военнопомощни функции или с по-сменна работа в султанските конюшни. Войнуците били без изключение християни, най-често българи.

“Хайдутите” са “Войнуците” – местоположение, знамена и символика, устройство и длъжности /войвода, ятаци, байрактар/

Местопребиванието на хайдуците е било в Стара планина, Родопите, Средна гора, Сакар планина, Пирин планина, Красна планина, Странджа планина и Шар планина - гдето въобще захващали проходите, клисурите и пътищата. Понякога са се спущали по равнините и полетата, но много рядко и то в извънреден случай. Навсякъде са гледали да убиват такива турци, които са извършили никакво насилие над беззащитната рая. Когато някой бей или спахия, или друг ага, направи никакво насилие над някой българин, хайдуците известени за това от своите "ятаци" са нападали на него, или по пътищата, или в самия му дом всред града, и много пъти всред пладне, и го убивали, като отнемали голяма сума сребро или злато. Християните никога не са били нападани от хайдуците, нито пък пътници търговци, с изключение на български чорбаджии, които са били турски шпиони и български изедници. Всичките хайдуци като традиционен закон са имали това: да се не безчести жена, да се не опиват и да не нападат на християнин или мирен търговец, или селянин, бил той българин или турчин; защото от предание са вярвали, че онзи, който се осмели на подобно нещо, непременно ще падне в ръцете на турците. Простият грабител се наричал "кокошар".

[7] Из “Закон за войнуците” от средата на ХVI в. :

“Харачът, испенчето [на войнука] и десятъкът от това, което е посял и пожънал в бащината си, десятъкът върху пчелните кошери, данъкът върху свинете и ако има овце – данъкът до сто овце – са опростени...

Онези, на които се полага поред ежегодно да служат, да изпълняват службата си в императорския поход. Извън това забранено е санджак бейовете им и местните субашии да заставят споменатите [т.е. войнуците], определени за служба, да им доставят ечемик и да косят ливадите им, и да им служат. Но ако посочените войнуци не се явят в султански поход или се отлъчат от служба в императорската конюшня, след като бъдат наказани, да им се вземат по триста акчета за [личната] султанска каса.”

Войнуците [7] са най-многобройната военизирана група. Тази категория зависимо население възниква в началните десетилетия от установяването на османската власт в нашите земи. Тя се формира изключително от българи. Този военнопомощен корпус е наречен с българското име войнушки, а членовете му – войнуци, от българската дума войник. Службата във войнушкия корпус е наследствена и се предава от баща на син. Като категория население, чиято дейност е свързана с османската военна организация, войнуците имат по-специален юридически статут. Те не са отговорни пред местните съдебни органи и се подчиняват единствено на собствените си командири. Този статут на войнуците създава у тях по-високо самочувствие, което поражда тяхната активна борба в защита на правата им.

Войнушките части били командвани от воеводи (или банове) и знаменосци. Войнушкия воевода първоначално бил избиран от населението, впоследствие подлежал на одобрение от бейлер бея. Накрая титлата била променена на "войнушки бей".Преките командири били легаторите и примикюрите. Воеводите, знаменосците, легаторите и примикюрите били задължително българи християни.

През 1443 по време на дългия поход в софийско унгарците срещат голям отряд тежко въоражени български конници. Те им казали че до този момент са служили на султана, но сега желаят да се бият за християните. Хунияди ги приветства и ги изпраща като авангард пред армията понеже били местни хора и познавали терена.

През 1689 след битката при Ниш в която австрийците разгромяват турците мартолосбашията на източна македония Иве от Щип получава заповед да мобилизира 10 отряда от по 500 българи християни, които да въоражи със собствени сили, а ако не може да се обърне за помощ към управителите на Кюстендил и София. След като формира и въоражи този отряд трябва да замине за София където да влезе в подчинение на местния паша и да участва в отбраната и от австрийците.

Близо 300-350г българите запазват изцяло своята военна структура и сила,естесвено под власта на Султана.Едва когато българските воеводи започват да се измятат от договорките си с турците(редовен техен номер), тогава турската администрация взима всичко в своите ръце и премахва изцяло привилегийте с който са се ползвали до този момент българите.А те са много.Практически по голяма част от тези войнуци и войнугани (от тук идва и съвременната дума Войник) са представлявали цели български села и области освободени от данъци,които единственото им задължение е било да бъдат съпричастни към турската военна политика,така както си е било и под управлението на Българският цар.Сменя се само шапката.Този период съвпада и с края на турската завоевателна политика,и тогава погледа на турската аристокрация се насочва навътре и се започва делбата от заграбеното от дългите войни.Българите стават рая (обикновено население) и т.н. Фактологически турското робство е било няколко поколения,а не както го изкарват 500 г.На по късен етап хайдушките чети и дружини са били ....абе вероятно знаеш поговорката че вълкът кожата си мени,но нрава - не.

Войвода (воевода) — глава на хайдушка дружина; титла, носена от князете на Влашко и Молдова; название на османско длъжностно лице, натоварено с управлението на султански хасове или държавни приходоизточници.

Воевода изначало се наричал воински началник и предводител, но по-после, понеже той умеел и в мирно време да управлява и да владее над съграждането си, то това име означавало въобще началник и велможа. Това звание такожде е било съчувано през всичките периоди на старото българско господарство. След падането на българското царство, това звание и име се съчувало между румъните, а и самото турско правителство го задържало в някои случаи. Търновският управител, до най-ново време носил е официално званието “Търновски воевода”. В Цариград управителят на предградието “Галата” носил е до скоро време званието “Воевода”.

През 19 век Търново е важен административен, църковен и търговско-занаятчийски център в България. Градът взема живо участие, наравно с вилаетския център Русчук, в борбата за българска просвета, българска независима църква и национална свобода.

От средата на 19 век Търново е околийски център към Никополския санджак, а търновският управител, носещ според Танзимата титлата "воевода", вместо "паша", заемал почтено място в административната йерархия на Турция.

1) Ред или компромис. В основата на установения от Шериата и поддържан от Кануна ред в Османската империя лежи т.нар. компромис на Мохамед, който се открива в Корана и който гласи:

“Евреите и идолопоклонниците са най-силни сред всички хора в омразата си към тези, които повярвали са в Аллах. А най-близки сред тях в обичта си към тези, които повярвали са в Аллах, са онези, които казват: “Ние сме християни.” Защото има сред тях монаси и свещеници и никога те не се възгордяват.” (Коран, сура 5, ает 82)

Почти хиляда години след Мохамед – в 1675-1576 г., един англичанин – Джон Ковъл, пресича българските земи. В своя дневник той цитира популярен за времето си мюсюлмански проповедник – Вани ефенди. На въпроса: “Какви хора се допускат да живеят сред турците”, Вани ефенди отговаря, че :

“Всички освен евреи и християни трябвало да бъдат убити. Тази отстъпка се правела, защото евреите са имали и имат верен закон, но не точен. И най-несъвършените християни имат по-верен и съвършен закон. ”

Допускането на компромиси в ислямския управленски модел дава право на султана да издава нов закон всеки път, когато това му е нужно. Неговата законодателна инициатива е неограничена, но той все пак е длъжен да се съобразява с основните положения на Шериата.

… Османците са склонни да приемат от покорените народи юридически разпореждания, които тези народи са изработили в продължение на векове. Това се прави, от една страна, за по-безконфликтното налагане на тяхната власт в завоюваните земи. От друга – за да използват заварените стопански отношения в конкретни производства, които гарантират приходи в османската хазна..

[2] Из Султанска заповед от 1631 г. :

“Установено е от гледна точка на Шериата и Закона, щото кяфирите [неверниците] да личат чрез облеклото и външния си вид въобще, че са презрени и унижени, като не яздят на коне, не се обличат в дрехи, приготвени от разни копринени и атлазени материали, не надяват самурени кожуси и калпаци, а жените им да не се разхождат с облекла, като тия на мюсюлманките и да не надяват фередже, приготвено от персийски плат. !!!Обаче от известно време насам на тоя ред е погледнато с пренебрежение, като с разрешение на кадиите кяфирите и евреите почнали да се разхождат из улиците, яздейки на коне, надянали самурени кожуси и облечени със скъпи и луксозни дрехи. Що се отнася пък до жените им, те не слизали от калдъръма, за да отстъпят място на срещналите ги из пазара мюсюлмански жени. Въобще, както мъжете, така и жените им се носят по-великолепно от мюсюлманите, което показва, че тия хора не се смятат за презрени и унижени. Належащо е тия наредби да се обявят и разгласят наново, за да се постъпи съгласно гореизложеното. !!! Затова заповядах :

Щом като получите фермана, да постъпите в тоя случай съгласно издадената заповед, според която за в бъдеще, по силата на Шериата и Закона, да личи по шалварите и другото им облекло и въобще по тяхната външност и походка, че кяфирите са презрени и унижени. Да се заставят от сега нататък: да не яздят на коне, да не надяват самурени кожуси и калпаци, да не се обличат с копринени и атлазени дрехи; жените им да не носят фереджета от персийски плат, въобще да не се обличат като мюсюлманките. Такива случаи да бъдат запретени и забранени, за което ти [кадио], да не губиш нито минута, а да туриш за изпълнение моята свещена заповед. 21 шабан 1040 [25 март 1631 г.].”

Настаняване на турците в България

Турско преселване на Балканите

http://www.varna-bg.com/chronicle/pod_igo/dal1/2/20.html

За попълване на загубите си от боевете и за увеличаване силите според нуждата, турците постъпвали твърде умно. С разни обещания и договорни права те привличали отделни християнски владетели и войводи към себе си и ги обръщали от врагове в помагачи. Така в първо време тия турски преселници едва можали да колонизират Одрин, Цариград и околностите им. Турците особено обърнали внимание на Тракия, та най-първо гледали нея да колонизират. Южна Тракия по брега на Бяло море (Гюмюрджина, Драма, Сер до Вардара) била колонизирана. След това те почнали да колонизират средна и северна Тракия: Чирпан, Стара Загора (Боруй), Ямбол, Бургас, Карнобат, Пловдив до Белово. По пътя към София турците не могли да наредят турско население, та оставили гарнизони в проходите и старите крепости (Ветрен, Василица (Костенец), Ихтиман, Ванарел, София, Пирот с неговите 5 кули и врата, Ниш с обширното му укрепление. Също така с малко население и гарнизони турците заели Самоков, като главен път зи Кюстендил, Дупница, Босна и Хърватско. Македонските градове (Хелник, Радовиш, Битоля, Щип, Велес, Скопие) били заети само от гарнизони и чиновнически семейства .

Много по-късно от Азия достигнал нов, по-голяи поток турски поселници. Последните заели земите между Сливен и Черно море, минали източния Балкан и постепенно се настанявали в североизточна България по край Черно море, очевидно с намерение чрез Добруджа да се свържат с Кримските татари. Заселването на Черноморския бряг се улеснявало от гагаузите, които говорели сроден на турския език и били много отдавна заселени около Варна, Провадия, Добрич и Балчик .

През Чадъкавашкия и Котленския проходи турците се смъкнали в долината на р. Камчия, в Тузлука и Дели Орман, сир. заселили Шумен, Осиан Пазарско, Ески Джумайско, Поповско, Разградско и по р. Черни Лом слезли на Дунава при днешния град Русе. От Провадийско турските колонисти минали в Герлово(Котловината Герлово, от Преслав нагоре по р. Тича, е населена с особени турци, за които някои наши писатели въз основа нравите, обичаите, езика, типа и т. н. твърдят, че са потурчени българи ( Виж Мидетич – "Старобългарското насаление в Източна България; Източни говори; Д. Р. Гаджанов: " Герлово" – Сборник в чест на д-р Милетич, стр. 104.) и оттам северно от Сакар Балкан или от Осман Пазар прехвърлили в долината на Янтра (притока и Стара река), заели Кипилово и стигнали до Беброво, но по-нататък, към Елена и по Златаришката река те не отишли, навярно по договор с еленското българско население, което имало вакъфски привилегии .

С заселването на турците, постепенно 6ългарскиme имена на селата, градовете, полетата, реките и височините бивали заменявани с турски имена. И до ден днешен тия имена си остават турски, макар след освобождението населението много да се е изменило по народност и вяра.

!!!От Янтра на запад плътно турско население не се е поселило, защото нямало лишно такова. Окръзите Търновски, Плевенски, Вречански и Видински изобщо запазили българския си лик. През течение на турското владичество, наистина, и по тези окръзи били заселени турци, но по-рядко и само в някои села и места. Ето защо имената на селищата, реките и планините в северозападна България си останали български. !!!

Турски бейове и отделни мохамедански групи се заселили предимно в централните градове (Търново, Севлиево, Ловеч, Плевен, Никопол, Враца, Видин). В Софийски и Кюстендилски окръзи турци се поселили само в укрепените градове, но не и в селата. В Сърбия турско население по селата не се заселило. Кратко казано, в Южна и Източна България се заселило плътно турско население, в средна и югозападна България, в Македония и в Сърбия главно по градовете и стратегическите места се заселили семействата на спахиите, военни, административни, съдебни, финансови и духовни турски власти, но не и плътна турска маса .

Изпървен турците били твърде благоразумни. Не искали да възбуждат българите против себе си, затова не ги изгонвали из градовете. Нещо повече, на много места те оставили българските власти с договор, че ще помагат на турската държава. Етрополци се ползували с права да пазят прохода от север, но когато турците се усъмнили в тяхната вярна служба, населили със свои хора града.

В Търново преселените турци се настанили пред входа на Царевец, гдето е сега окръжният дом, заели всичкото южно изложение на града от полицията до моста, що държи пътя за Тузлука. На българите оставили долна (асенова) махала с владишкия мост. Горе (на Каябаш), западно от турците останало българско неселение в махалата, която носи името "болярска" и по-нататък "Варуша".

Търново изгубило значението си на средище. Турският управник в Търново се наричал войвода, а канцеларията му войводница. В Ловеч турците изпъдили българските власти от крепостта, българските махали останали по склоновете на укрепения полуостров, а сами те, зввоевателите, се поселили низко около моста на река Осъм, като заели кръстопътищата: Плевен – Севлиево и Свищов – Троян – Балкана

Такава картина ни представлява положението на покорените народи от турците, ако гледаме през очилата на християнството. Съвсем друго виждаме, ако гледаме от национална гледна точка, и то от славянска.

Както е известно, по-голямата част от Европейска Турция е населена от славянския елемент. На високи длъжности виждаме повечето бошняци и херцеговци, а много рядко българи. В XVI столетие, а особено във времето на Великия везир Мохамед Соколович (херцеговец) половина от съвета на везирите са били мюсюлмански славяни, които такожде са занимавали длъжности: бейлербег, капуданпаша, губернатори и др. по провинциите. При свършването на ХVІ столетие, най-прочути са били везирите, които е дала породицата Кюпрулю: Мехмед; синовете му Ахмед и Мустафа и братовчед му Хюсейн - всичките българи от Велес, от гдето и носят презимето "Кюпрулю". Те са спасявали много пъти турската държава от явна гибел и пропаст.

Славянският език се говорил от всички тия везира и паши: по свидетелството на някои пътешественици, славянски език е говорил и целият еничарски корпус. Това не е за удивление, като вземем предвид това обстоятелство, че еничарите са били славянски деца. И самият Султан Селим II (а това е било в 1566 год., при везируването на Соколович) е знаял славянски език. В султанската канцелария има много актове, които са писани с кирилица на славянски език. Всичко това като се вземе във внимание, можем не без основание да кажем, че Турската империя е била съвършено близо до това състояние да претърпи метаморфоза, каквото е претърпяла някога и латинската империя, т. е. да се преобрази в мюсюлманско-славянска държава; само е трябвало една стъпка напред.

2. Българските "войници" в турската армия

Турските султани, при побеждаването на една страна, умеели да държат такъв такт, който много спомагал и съдействувал за увеличаването на тяхното могъщество.

Знаем само това, че в едно кратко време в България съществували: мюсюлмани - привилегирована класа - и рая - угнетена маса. Между тия две крайности любопитно, и донегде утешително явление, е трета една класа, която се намервала в средата: нито в съвършено унизително състояние, в каквото е била раята, нито пък е имала големи правдини и преимущества, каквито са имали мюсюлманите. Тая трета класа са били привилегированите български общини. Тия български привилегировани общини са се делили на няколко разреди: войници, мартолоси, соколници (дуганджии) и дербенджии.

"Войнишкият" институт е съществувал почти 300 години. Той бил учреден от Мурат I (1362 - 1389) по съвета на бейлербега Тимурташ.

Техните права и длъжности са били изложени в "Кануна войнишки" ("Войник-Кануннаме"), вместен в Румелийския канун.

Пътешественикът Деришвам в 1553 год. срещнал в Ниш едно отделение от тия войници, въоръжени с кратки копия, което отивало в Темишварския лагер.

При всичко, че тия права на войниците в най ново време са били съвършено унищожени, но пак до 1840 год., па и до самото ни освобождение, всякоя година по неколкостотин души, под предводителството на своите чарибашии, са отхождали в Цариград да пасат султанските коне и да косят сено.

---------------------------------------------------

Официално установени български боляри в периода след ХV век и техен условен времеви период: /по мои нахвърлени данни/

Никопол:

Тодор Балина /1596/, Никопол – болярин, “първи благородник на Никополския санджак”

Богдан /1469/, Никопол - жупан, велможа

София

Радивой /1493/ София, Кремиковци - болярин

Тодор /поч. 1492/ , София, Кремиковци – негов син

Драгана /поч. 1492/ София, Кремиковци – негова дъщеря

Радослав Мавър /1476/ София, Драгалевци – болярин или първенец

Вида /негова съпруга/ /1476/ София, Драгалевци

Никола Граматик – техен син /1476/ София, Драгалевци

Стахия - техен син /1476/ София, Драгалевци

Радич /1454/ София – “български воевода в София”

“ктитор” Георги /1469/, София – велможа

Търново

Ростислав Стратемирович /1686/, Търново – “търновски княз”

Шишман ІІІ, /1598/ Търново – “провъзгласен за цар”

Чипровци

Петър Марков /1611/ - кнез

Петър Югович /1617/, Чипровци - „кнез на Чипровец, Железна, Копиловец и околовине”

Перо /1618/ Чипровци - кнез

Иван Ненчин /1620/ - кнез

Франко Лукин /1633/ - кнез

Матей Марканич /1637/ - кнез

Франческо Марканич /1640 -1658/ - кнез

Никола Кнежевич Пеячевич /1680/ - кнез

Лука Андреин /1688/ - кнез

родове :

Соймировичи, Марканови (Марканичи), Пеячеви, Маринови, Кнежеви, Черкичи, Станиславови, Маринови, Парчевичи

Кратово

Димитър Пепик, /1536/, Кратово – Кратовски княз

Княз Димитър /1515/ Кратово-

Сара, негова съпруга /1515/ Кратово –

Георги “Софийски” /1515/, Кратово-

княз Андрея

Княз Никола Бойчик (1584-1624) – “последният кратовски княз”

Венелин /1620/ - брат на Бойчик.

Михаил /1652/ – син на Бойчик, Кратовски митрополит

Златан /1657/ - син на Бойчик, владелец на с. Блатец и околностите.

Коста /1624/ - син на Бойчик, владелец на с. Блатец и околностите.

Факия – войнуганските наследствени родове Бинбелови, Згуревци и Палжековци.

За Бинбелови пише подробно Балчо Нейков в неговото “Факийско предание”. За тях отделна тема може да се направи.

Лично за мен си правя извод, че твърдението на “Фружин Асен” е подкрепено от достатъчно ако не доказателства, то поне улики и индиции. Трябва да се задълбае малко повече тази тема. В наш интерес си е да запълним нарочно или не държаната черна дупка от поне два-три века /ХV-ХVІІІ/ в историята на българската държавност и народ.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...