Отиди на
Форум "Наука"

Прабългаро-алански изоглоси


Recommended Posts

ПРАБЪЛГАРО-АЛАНСКИ ИЗОГЛОСИ

1. ПРАБЪЛГАРСКИ ТИТЛИ

1. абаре, абаръ – пратеник, представител. Тази вероятна прабългарска дума се въстановява по едно и досега неразбрано изречение от документ във Ватикана, отнасящо се за пратениците на княз Борис в Рим "Ил вестран абаре пресит". Вестран е венстар - несторианска християнска титла в Средна Азия, презвитер. В согдийски е звучала като χwyštr – старши, главен, заето и в уйгурски qoštur, чрез манихейските текстове. Абаре произлиза от осетинското аbаr kænыn – поръчвам на някого, дигорски bærnæ – поръчение, респ. в кавказки аварски aparag – пришалец. В осетниски bar/baræ – воля, право, достъп до нещо. Ил е лично име, пресит отразява осетинското færаst kænыn – отивам на някъде. Изречението означава „Ил от презвитера изпратен представител".

2. алабагатур (άλοβογοτούρ) – титлата е спомената във връзка с войната на цар Симеон с Хърватия в 926 г. Така се е титлувал предводителя на българската войска. Думата е двусъставна ала + багатур. Прабългарското *ало/алу показва ясен паралел с осетинското uъoli, uoli – владетел, управител, вожд, предводител, uæl, uele – висок, както и с тохарското wal – предводител. За батгатур, вж. по-долу. Значението на титлата е висш багатур, висш военен чин, предводител, пълководец.

3. багаин, богинъ – войскова титла. В осетински дигорски bаjgъul – телохранител, boga – сила, bogal, bogalæg – силен човек, борец, осетински иронски baxъxъænæg – охранител. В тох./б/ wako, waso, в тох./а/ wac – войн. Така че прабългарското багъ е означавало войн.

4. багатур, бахадър – по-висша войскова титла. Основата е *багъ – войн и *адъръ/*атър/*hдъръ – силен (h - е двойно), последната форма е известна в старобългарски, дало съвр.българското едър – голям. Аналогично в осетински иронски bæхеаtыr, дигорски bægъаtr – храбър войн, идентично със старобългарското бахадъръ. В тох. /а/ atar – герой, произлиза wak.atar – борец, войн-герой. Интересното е че такова словосъчетание, войни-герои се среща в текст на тох./б/ цитиран от Д.Адамс, където е използвана формата в тох./б/ - etru. Бейли например смята че тохарското atar е заемка от ирански atara, или санскритски turai – силен, герой. Д.Адамс го свързва със собствено развитие на тохарските езици. В осетински иронски еаtыr, ætыr – смел, ædærsgædzinаd – смелост, дигорски ædærsgæ – смело, ædærsgædzijnаdæ – смелост, ædærsоn – смел, хъаjtаr - герой, витяз, дързък, смел.

5. бан – феодал, титла. Аналогично в осетински ban - господин, съхранило се и в татарското banu – госпожа.

6. бахаръ – лечител, старобълг.дума (Й.Заимов). Показва ясен ирански произход. В осетниски dzæbæx, ягнобски beh, кюрдски baş, пущунски, beh, bihbūd, персийски bih, шугнански bêf, вахански baf, хинди-урду bhalā, кашмирски baburu – здрав, силен, в добро здраве. Абаев свързва осетинската дума с древноиранското vahu – здрав, хубав и усилващата представка dzeb-, т.е. несъхранилата се аланска дума е била bæx – здрав, силен. Така че напълно логично е прабългарското бахъ да е означавало същото – здрав, силен, виж дигорското boga – сила.

7. бири-багаин – вид войскови командир. В осетински иронски bыræ, дигорски bеræ - много, също bыræ/bеræ, означава също множество маса хора, група, отряд. Така че бири-багаинът е командвал някакъв вид отряд. В тох./а/ wärtsä, тох./б/ wartse прототохарски *wärtse – широк.

8. боил, боляр – феодал, областен управител, боилоди – области в І-вото Българско царство. В осетински bal - войскова част, отряд, но и област. В тох./б/ wāl, арменски boil, чувашки pajlax означава същото. В индоирански bala – военна сила, отряд, в тохарски bāl, bālanma, хотаносакски bala – мощ, сила.

9. боритаркан – градоначалник, бору – крепост. В осетински иронски boru, bru, дигорски buræu – стена, оградено място, в карачаевобалкарски buruu – ограда, стена, заето от дигорски. За таркан виж по-долу.

10. варенкан, варнекан – началник, комендант, или вожд на крепост, Варнеканций – име, или по-вероятно титла на пълководец от (пра)български произход в Италия, участвал в събития около 571 г. Според Винченцо Д`Амико, се касае за латинизиран запис на титла варенкан или варнекан – началник, комендант, или вожд на крепост. В тох./б/ warno, warnai – централен, начален, убежище, защитено място, сходно с авестийското, пехлевийското var – защитено, закрито място. От warno, warnai – крепост и *kan – вожд, владетел. А това подзказва че и името на гр.Варна, също може да е от прабългарски (тохарски) произход и е означавало крепост. Осетинският паралел е по-различен, макар и смислово сходен, респ.uart – щит, т.е. средство за закриване, за защита.

11. ватах – вожд, предводител. Българската дума ватах, ватафин означава главен майстор на рударска пещ (Самоковско), главатар на русалийска дружина. От балканските езици се среща единствено в румънски където означава надзирател, вожд на калушарска дружина – vatak, vataful, primićerul. Примикюр е средновековна българска титла, с византийски произход, така че тези понятия в румънски имат единствено български произход. Аналогично в осетински fætæg – група от хора, но и вожд. Връзка с авестийски vãthwa, vãthwâ – група от хора, отряд и тох./а/ wotak, тох./б/ yatka – водач.

12. жупан – прабългарска и аварска титла, производна на старобългарското жупа, жупище – област. Точен аналог е тох./б/ yapoy, в тох./а/ ype – страна, народ, в персийски jaban – страна, равнина, степ. Съвременните памирци наричат Памир Упа-Миро което означава „Страна на Митра". В осетниски иронски obau, дигорски uobau – могила, хълм, поминателен насип върху гроб. Според Абаев думата е древна заемка от тюркското oba, монголското oboγa – каменен насип, в кумански oba – каменен насип обозначаващ границата на земите на даден род. Също в древнотюркски oba – род. Връзката с тохарското ype/yapoy – страна, народ е ясна, явно в древнотюркски първоначалното значение е земята на рода, респ. обозначена с каменни насипи. В такъв случай осетинските форми показват връзка не с тюркските, а с тохарската и иранската, с първоначално значение, земята на рода, обозначена с могилен насип. Българо-аварското жупа вероятно първоначално е означавало също земите на даден род или племе.

13. зодчии – старобългарска дума, строител, зидар, зид – стена. Б.Цонев посочва старобългарското зидздъ - зид, срещало до началото на 20 в. в някои диалекти. Старобългарското зиздъ е максимално близко до осетинските форми. В осетински откриваме също иронското sadzыn, sagъd, дигорски sadzun, sagъd, – втиквам, забивам, като в дигорски означава и строя, също в осетински иронски sis, дигорски ses – строеж, стена.

14. ичригу(ичрегу)-боил, чъргубил, чръгоу былiа – прабългарска титла, посредник, доверен на владетеля, дипломат. В осетниски иронски čegъre – посредник, или подчинен, дигорски kеgъærе – посредник, водач, доверено лице, дигорската форма е заета в кабардински kegrej, абазински kagreya – приятел, спътник. Осетинската дума е заета (по-точно съхранила се) в в карачаевобалкарски čыgъаrgъа – отивам, čаkъыrыu, čаkъыrыrgъа - призовавам, čыgъаrgъа – излизам, в татарски čыgыp* - отивам, čаkыru*, čаkыrыr* - призив, призовавам, čыgыr* - излизам, понятия свързани с функцията на майордом, посредник.

15. казначии, хазнатар – старобългарски думи, ковчежник. В осетински kъaznadar – ковчежник, хæznыg – богат. Старобългарското понятие е с предосмански произход, предвид прекия осетински паралел на хазнатаръ–kъaznadar. Прабългарското таръ (вж. старобългарското технитаръ – занаятчия), отговаря на общоинранското *dar – държа, в случая държащ хазната, но се използва и за означаване на занятие или титла.

16. калубар, колобър – жрец. Пряк паралел с осетински kælæn – вълшебство, магия и bеri – духовно лице, bеrc – монах.

17. кан, кана – владетел. Думата е съществувала в езика на усуните, като kan-bag предадена с китайската транскрипция кунмо. Паралел с осетинските kænыn/kænun и тохарските kan/kanе – искам, създавам, желая, пораждам.

18. канар-тикин – престолонаследник. Значението е кански потомък, наследник на кана. Също българското диалектно тукан, тукани означава родственик. Така че в основата на текин/тукан стои корен *тукъ/тугъ, показващ връзка с осетински иронски tug, дигорски tog – кръв, обясняващ произхода и на бълг.думи, хора свързани с кръвно родство.

19. книн – дворцова титла, с вероятно значение майордом, един от най-близките служители на цар Петър І. Възможни паролели с тох./б/ kāuaiñe, kakonta – покана, осетински иронски хоnыn, xuыnd, хуыndæg, дигорски xonun – поканвам гости, кховарски kanan, kanavos – празненство, пир.

20. комит – българска титла от І-то Българско царство. Традиционно се смята че е латино-византийска заемка κμής, от римското comes – висш сан в императорския двор. В България комитите били областни управители. Българското комитат – административна единица се възприема и от унгарците, които го използват и сега. Но освен административното значение, комит е означавало също просто болярин, благородник, приближен на царя. Възниква въпросът, комит изцяло романска заемка ли е, или е съществувало подобно собствено /пра/българско понятие. В иранските езици, в кюрдски komek, пущунски, искашимски kumak, талишки komêg, персийски komak, шугнански kumak, гилянски kumêk – помощ, осетински иронски komыn, дигорски komun – подчиняващ се, послушен, изпълняващ, помагащ, дигорски kоmmægæs – послушен, изпълняващ.

21. копан – титла, форма на жупан, коупъ – старобългарска дума означаваща тълпа, много, повече. Една интересна дума. В осетински се среща като kupеu, gupu – със същото значание – група, хора, племе.

22. къметищи – старобългарска дума, използвана в "Закон за съдене на хората", за означаване на свободни селяни, стоящи малко по-високо в обществената ерархия от "простите люде"- редовите общинници, подлежаши в последствие на закрепостявана. Заета в гръцки κωμήτης – селянин, от старобългарски. В.Абаев посочва точен осетински аналог на старобългарското къметищи, осетинското иронско xuыmæteg – свободен селянин, съвр.зн. – прост човек, простак, в дигорски хumætæg – прост, обикновен човек. В осетински думата има още няколко разширения: иронски хuыmgænæg, хuыmоn, дигорски хujmоn – орач, иронски хuыmgænd, дигорски хumgændæ – оран, иронски хuыmgærdæg, дигорски хumgærdæg – жътвар, или това показва че първоначалното изходно значение е било, редови общинник, селянин-земеделец.

23. кърчии, кръчии – старобългарска дума, означаваща ковач. Според В.Абаев, названието Керчь, в староруски Кърчевъ, произлиза от кърчии – ковач. Прабългарската дума е с ясен „алански" произход. В осетински иронски kъærc, kъuъrcc, kъuыrtt-kъuыrtt, дигорски kъærc, kъærcc, kъærcc-kъærcc, kъuær-kъuær, kъurcc, kъurc-kъurc – удар, чукане, тракане, семантика аналогична на славянското ковач, от кова – удрям. В тохарски k.rk, тох./б/ kārst, k.rsk, в тох./а/ k.rst – чупя – чупя, кърша, къртя.

24. миник – титла от времето на І-та Бълг.д-ва. Някои автори приравняват миник с имник (пръв сред конярите). Но това са различни понятия. През 924 г. българска войска, предвождана от миник и ичиргу-боил, налага българската власт в Рашка (Сърбия). Така че миник е военоначалническа титла, а не прислужник, коняр. Може да я обясним с осетинското min – 1000, т.е., миник – хилядник. Но думата има явен древноалтайски първопроизход, в монголски mjanga, mjangan – хиляда. В древнотюркски bin, древномонголски min – 1000.

25. самачии, самъчии – прабългарска титла, с две значения, пратеник, посланик и иконом, управляващ стопанството. В тох./б/ samai, в хотаносакски samaya – съглашение, договореност. В санскрит samaya – среща. В иранските езици samh – примирение, съгласие, в иронски somы, дигорски somi – клетва, договореност, дигорски sem – мъдрец. Абаев го извежда от персийското sāma – клетва, договор, древноиндийското sam, sams, samsa, протоиндоиранското *sahman – клетва, договореност. За второто значение, в тох./б/ sämäs, säamäsäi – изчисление, сметка. В хотаносакски sumār, пущунски šumar, кушанобактрийски aumaro, пехлеви osmar, съвр.персийски šomar, дигорски fæsmard – смятам, изчислявам.

26. сетит-багаин – прабългарска титла, която според Цв.Степанов е заемал най-висшия ранг сред багаините, поради най-големия брой ризници за които е отговарял. В тох./б/ sat – богат, висш. В хотаносакски tsaita, авестийски šātya, согдийски š`t - богат. В палийски sata – щастие, благополучие. В чувашки sete – добавям, увеличавам. В осетински stawd, ягнобски stůvd, шугнански sitid, сариколски sitig – голям, масивен, богат. Древноосетниското stwt, осетниските stud, stыd – известен, прославен, stawыn – възхвалявам, осветяват значението на прабългарското сетит – прославен, висш по чин, багаин.

27. таркан – прабългарска титла. Като най-близък паралел е осетинското tærxon - обсъждам, tærxni-læg - съдия, от læg – човек. В.Абаев посочва че липсва сходен ирански корен, а най-близко е санскритското tark – съдия, арийското t`rkana – мисля, обсъждам, предполагам и тох./б/ tarkāñe – проява на безразлично, индефернтно поведение, tär – защита пред съда, tärkauca - опрощение. В унгарски tarchan – съдия, е аланска или прабългарска заемка. Абаев посочва скитското, хотаносакско ttarkāna, в согдийски tarxan – съдия, княз, заимствано от тюрките. В согдийски съществува и лично име Tarxun.

28. тълмач – пратеник. Заимствана в унгарски и се счита за българизъм – tolmaćs. Думата е заета и в останалите славянски езици от старобългарски или на по-ранен общославянски етап от аланите. Показва широко разпространение в алтайските езици. От някой западнославянски език или унгарски, понятието попада в средновисоконемски tolmetsche, нововисоконемски Dolmetsch – преводач. Има и точен осетински иронски tælmac, дигорски tælmaci и чувашки аналог, tolmač – пратеник, преводач. Заето в кавказките езици. В тох./б/ t.laikantsa – предяветел, в тох. /а/ tāl – да бъде. Също в осетински tel – известие, в английски talker – вестоносец, talk, tale – разказ, норвежки tal, фризки tale, немски zahl, нидерландски taal – говоря, разказвам. Менгес смята че първоизточника е тюркски, от *til – език. Старостин посочва общоалтайското ti`ula, тюркското t`lda, монголското tula, тунгусоманчжурското tul – разсъждавам, говоря. Като цяло може да кажем че или имаме древна алтайска заемка, достигнала с аланите и прабългарите до европейските езици, или независимо развитие на ностратическия корен *tāl-, имаш съответното развитие и в алтайските езици.

29. ук-багаин – прабългарска титла. В тох./б/ auki, auks, тох./а/ ok, yuk – ръст, израстване, развитие, старшинство, силен, победоносен, в осетински иронски uæjыg, дигорски uæjug – великан, висок човек. Тохарските auk, ok обясняват етимологично прабългарската титла ук-багаин – велик или старши, голям багаин. Производно на auki, ok е тохарското yuk – преодоляващ, победоносен, старши, което е напълно идентично с прабългарската титла.

30. хонса – крадец, хуса – грабеж, засада, хусник, хонсар – разбойник, старобългарски думи. В иронски хuыsnæg (мн.ч. хuыsnædžыtæ), дигорски хusnæg (мн.ч. xusnægutæ) - крадец. Понятието хусар чрез унгарски се разпространява в останалите европейски езици, но то е заемка от старобългарското хонсар, през сръбски и е производно на прабългарското хонса, х@са, в сръбски @ (малка носовка)-у. Така че хусар, хуса, х@са (хънса), х@сар (хънсар) са старобългарски, прабългарски по произход думи, превърнали се в общоевропейско армейско понятие. Подобно развитие откриваме в хотаносакски където hasir, husare – преследвам, ловец.

31. цар – българска владетелска титла. Българската титла е отбелязана със старобългарските форми цъсаръ, цьсаръ, което се смята за заемка от византийското кесар, титла дадена първо на Тервел, а след това на Симеон. Смята се че цар е редуцирана форма на византийския първоизточник. Тохарското понятие tsar – ръка, сила, власт, може да осветли този въпрос. В тох/б/ tsirayne - власт, сила, тох./б/ tsar, в тох./а/ sar – 1.ръка, длан 2.сила, силен, мощен, tsarwosa Kanaske – титла на кушанския владетел Канишка в будистките тохарските текстове със значение силния, могъщия. В санскритски sarathi – управление на колесница, древноперсийски sairu – власт, управление, хинди sarkar – господар. Също в осетински осетински sar – глава, ягнобски šarik – върховен. В акадски sarru - цар, sarratu – царица, sirratu – юзди, поводи. Явно се касае за ностратическа етимология, свързана с ръка, поводи, юзди и респ.управление, или е древна индоиранска заемка. Думата в тохарски звучаща като "цирайне" е твърде близка до българското царуване и нашето цар. Титлата е фиксирана от византийските източници при аланите. Името на владетел Саросии означава сар-и-оси - цар на асите. Цар е спомената и от арабските източници при ефталитите. Ибн Хордадбех споменава че владетелят на ал-Хуттал се нарича Хутталан-шах, или още шир-и-Хуттал. Ал Бируни съобщава че владетелят на Гарчистан също се титлува – шар. И в двата случая Хуттал и Гарчистан са основоно населени с ефталити и титлата шар=цар е тяхна особеност. Николас Симс–Уйлямс разчита в документите на ефталитското владение Роб владетелската титла "кар", вариант на цар потвърждаваща арабските източници. Така че за цар може да предложим две етимологични решения: 1. от тохарски, респ. цар – самодържец, семантична връзка цар-ръка. 2. от осетински и останалите ирански езици, цар-сар – глава, главен.

32. чепа-багатур – прабългарска титла, Чапаров - фамилия. В осетниски čаpаr – охрана, полицай. В пущунски chapāwul – пазач, сега озн. и полицай. Т.е. някаква охранителна длъжност. Виж също българското име Чебул, фиксирано в турските регистри от 15 в.

33. чигот – прабългарска титла, предевна на гръцки като σπαφάριοσ - меченосец. Най-близко е осетинското cegot, dzegot – брадва с полукръгло острие, в дигорски cægаt – втулката на брадвата, където се закрепва към дръжката, т.е чигот – войн въоръжен с меч, или по-вероятно респ. бойна брадва. Заето в адигски (кабардински) džыdэ - брадва, даргински, лезгински džыdа, žida – копие, пика.

34. читко(зитко)-мир – прабългарска титла, с вероятно значение управител на крепост, имение, или комендант. В осетински sqæt, язгулемското skat, искашимското skud, пущунски čat, chat, персийски čat, белуджи chat, кашмирски chath, непалски chāt, хинду-урду chat, кховарски istan – покрив, стряха. В памирските езици čed/čid означава къща. В пущунски tsokaī – защитена постройка, укрепление, максимално близко до старобългарското понятие. В съвр.български четия е диал.дума озн. покрив на къща. А *mir – управител, владетел е общоиранска титла, дала и турцизма миралай – войскови командир в османотурската армия. В известният „Преславски надпис" където се изброяват различни видове брони, ризници и шлемове, написан с гръцки зукви се посочва „зиткоиичригуй буле", може да се смята че читкои-ичрегу-боил е една титла, със значение комендант, или боил отговаряш за въоръженията, респ. ичрегу - посредник.

35. чъванчии – железар, чъванъ – желязо, чугун – вид високовъглеродно желязо. Българското чугун е идентично с дигорското cigon, иронското cængæt – чугун. Думата е разпространена и в тюркските езици и е заемка от среднекитайското - dzэw, съвр.кит. zhùtiê – лят метал, което е дало вероятно общоалтайското *coj – лят метал, в калмицки co, в говорите на алтайските тюрки (телеути, кумандинци) cöj, тувински šöj – лят метал. Древният произход на думата е от китайски, но вероятно заимстването в иранските езици е станало независимо от алтайските или имаме древна алтайска заемка в български и осетински, респ. алански изоглос.

36. шаръчии - художник шар – боя, цвят. Древнокитайското sir, sïr – лак, глазура, рисувана керамика е в основа и на старотюркското sürči, sïrči – художник. В чувашки sъrъ – цвят, багра, sыru – пиша, sыrăr – писма, в марийски seraš – пиша. В тунгусоманчжурски žuru, монголски žiru – рисувам, чертая, пиша. В иронски sыræt, дигорски suræt – картина, боядисан, писан, sахоrыn - боядисвам. /ОРС/,/ДРС/ Заето и в грузински surati, чеченски, ингушки surt, basar – шарка, аварски, даргински, лакски surat, лезгински sürat – рисунка, карачаевобалкарски, като surаt – картина, surаtčы – художник, кумански rēsеm, surēt – рисунка, картина, rēssаm - художник, surеt – рисувам, татарски rēsem, surēt – картина, рисунка, също surēt означава образ. В таджикски surat - картина. Думата се среща и в арабски и в тюркските езици, но В.Абаев я опраделя като исконно иранска по произход. В случая най-вероятно имаме или древен ностратически корен (sar, ser – цвят, от което произлизат названиета на червения, белия, сивия, жълтия цвят, респ. и първоначално названието на кръвта, свързвана винаги с червения цвят, цвета на кръвта. В немския език от същия корен е schwarz - черен цвят, вж. тох.rtar, тракийски sarsi – червен), или замека от китайски, пряк или през алтайските езици, дала древен алано-прабългарския изоглос.

Редактирано от ISTORIK
Link to comment
Share on other sites

2. ПРАБЪЛГАРСКИ ИМЕНА

1. Авитохол, Авитух – пръв, легендарен владетел на българите. Могат да се представят няколко версии за произхода. А) Авитохол – син на кошута. Тази версия е популяризирана от П.Добрев, аргументирайки се със съответната легенда за българския княз отгледан от кошута, фиксирана от източниците. В персийски āf, āhū, ahwal, пехлеви āhūg, пущунски аfi, аhu, aosī, осетински хъuaz, искашимски ахvi, кашмирски āhō, тох./б/ aiyye, aineye – елен, кошута, респ. вероятно парбългарско ави/афи - кошута. Втората част на името тохол/тофъл е паралелна на обшщоиранско *tofl/tifl – дете, потомък. Въпреки мнението на И.Добрев че това било късна арабска заемка, трябва да посочим че коренът си е исконно ирански. В осетински е съхранено неговото по-древно значение tаlа – фиданка, младо дръвце, за което В.Абаев посочва унгарското fia-tal – кълн, зародиш, млада клонка, младо дръвце, като вероятен стар алано-унгарски изоголос (Blüten), така че вероятно е съществувала аналогична на другите ирански езици, аланска дума talfa/tulfæ, аналогично на осетинското tærыn което означава, младенец, отрок, потомык, а в другите ирански езици е със значение свежа трева, млада клонка. Б) Авитохол – прародител, защитник, покровител. В тох./б/ awe – дядо, прародител. В авестийски avaiti – благосклонен, защитник, закрилник, aiwyâxshayeiñti, aiwi-xshi – ръководещ, управляващ. Изхождайки от общоиндоевропейското *avi – прародител и общоиранското *toχm – род, семе, потомство, в български туканъ, текинъ, тужар – потомък, респ. осетинското tug – кръв, в Авитух, Авитохол може да се види „прародител на рода”. Също в дигорски ахil - род, поколение, близки родственници по кръв, от персийското xail, xīl – род, поколение. Тогава Авит-охол – прародител, защитник на рода, племето, респ. прабългарското *oхолъ е аналог на дигорското *aхил - род. В) Авитохол – прародител на двалите, дуласите, Дуло. В “Именника на българските канове” ясно е посочено че митичният Авитохол е пръв от управляващия род (или племе?) Дуло. Съществува голямо основание, както смята Гадло, да смятаме че “родът Дуло” всъщност е сарматското племе двали, дуласи, тали, туласи, съвр. осетински двали, двал-дигор. Двалите или туласите са непоследствени съседи появили се съвместно с прабългарите от групата внъндур-болгар в Кавказ. Така че Ави-тохол, респ. Ави-тул, може да се разглежда и като “прародител на дуло”, дуласите. Г) Авитохол – Авдул, покровителят на елените и дивите кози. Днес съществува мъжко осетинско име Авдул. При цахурите и дагестанците се среща персонажа Абдал, а при лакците той се нарича Авдал, който е покровител на дивите кози, елените и туровете. Авдалът може да открадне неродено дете от майчината утроба и да го направи пастир на елените и туровете. Като порастне детето същ става Авдал. При осетинците този персонаж се нарича Афсати. В Дагестан, когато ловец убие дива коза или елен, сърна, трябва после да занеса костите на животното обратно в гората, за да се възроди то отново. Аналогичен обичай е съществувал и в Гилгит (Памир) сред дардите, също и при осетинците. Корените на този култ не са кавказки, а източноирански и Авдал е аланско (и аварско) божество, възприето от съседните кавказки народи. В българските народни вярвания също има засвидетелствана почит към елена и се смята че убиването на елен носи нещастие. Може да мислим, предвид легендата за кошутата, че прабългарският Авитохол, също е накакво превъплащение на този много древен култ. Особено интересно е мнението на В.Абаев за произхода на осетинския Æfsati. В карачаевобалкарски се сраща като Afsatэ, Apsatэ, в свански Apsat е бог на лова, паралелно с богинята Dal, в абхазки Ažweypšaă, чеченски Elta – бог на лова. Абаев превежда мнението на Н.Марр, че названието е възникнало в Кавказ, върху основата на арменското aspac`, aswac` - бог, покровител, защитник, явно свързано с по-древното трако-фригийско Sabazios – Дионис (Вакх, Сйявуш), респ. с преход sabad-aspat. Или Авдул/Афсате е превъплащение на Сабазий/Сйявуш, особенно почитан от източните иранци.

2. Акага – прабългарско женско име, царица на утигурите. Съотв. в тох./б/ akk – издигам, acam – достоен, akāsāe – небе, в тохарски āk – министър, аристократ, княз. Имаме пълно съвпадение с осетински akkag означава достоен, издигнат, подобно на тохарското acam, които обясняват изцяло етимологията на прабългарското женско име Акага – достойна.

3. Акамир - архонт на березитите, участвал в 799 г. в заговор срещу византийската императрица Ирина. Името категорично не е славянско по произход, тъй като *ако, каки в славянските езици означава фекалий, изпражнение, респ. Акамир би означавало „изходил се върху света”, или „осрал света”. Името е от същия тохаро-осетински корен akk – издигам и иранското, осетниско Mihr – Митра, преминало в -мер и под славянско въздействие в -мир. Акамир – издигнат до Митра.

4. Алцек – прабългарско име. В Чувашия има селище Алцик, наречено на името на своя основател. Вероятни етимологии: А) Алцек – герой загинал в битка. В дигорски al – дълг, саможертва, иронски и дигорски cagъd – битка, сражение, гибел. При аланите и сарматите смъртта на героя в ибтка с врага се е смятала за висшо достойнство за мъжа-войн. И обратно към тези доживяли до старост се отнасяли с пренебрежение като към страхливци. При осетинците се среща аналогичното име Алцæг, Алцæгъатæ – Алцагови. Б) Алцек – творящ, създаващ, ако изхождаме от тох./б/ alyiye, тох./а/ aild, прототох. āli – ръка, лакът, длан и тох./б/ tsaika – майстор, скулптор, грънчар, предаващ форма и външен вид, tsik – форма, вид, пораждам, произвеждам, произвеждам звук, tskäñne – вид и характеристика на нещо, респ. дало българското цака – метод на работа.

5. Анагай – прабългарско, утигурско име, вероятно форма на аланското име Анагаст, принадлежало на един от военоначалниците на Аспар. Анагай е утигурски вожд, живял около 576 г. Явно че в етимологията на тези имена стои осетинското понятие ængas, ængast – поглед, т.е. зорък, виждащ, с остър поглед, или ængæs – добре изглеждащ, в согдийски `ngs (angas) - лице.

6. Андон – българско име с вероятно значение “стоманен”. Традиционно на Антоновден (17.01) в България се почитат ковачите и ковашкия занаят, железарите и налбантите /подковачите на коне/. В тох./б/ eñcuwo, iñcuwo, тох./а/ ancu, answe – желязо, стомана, изобщо метал, прототохарското *antu – метал. В осетински æfsæn – желязо, ændon е стомана и се посочват от В.Абаев като сигурна тохаро-осетинска аналогия. Предполага далечна връзка с хетското and, hand – закалявам. Думата е заимствана в средновековния персийски. М.Поло посочва че в Персия наричали стоманата “andonik”. Думата се открива и при поволжките угрофини, вероятна волжкобългарска заемка, удмурски andan, коми jendon, jemtan - стомана. Също в чеченски ondun, ингушки onde – стоманен. Пример за наслагването на прабългароаланското Андон с християнското Антон в народната традиция. Пряко доказателство за това е откритото аланско име Ανδάνακος, /Анданакос/ от Книпович, в надпис от Танаис (Боспорското царство). Фасмер го свързва с осетниското ændon, andon – стомана.

7. Ардагаст – един от архонтите на славяните в Югозападните Балкани 6-7 в. Доц. Пл.Павлов смята съвсем основателно че аварските кагани са поставяли начело на подчинените славянски племена прабългари или авари по произход, за вождове. Името е от ясен ирански произход. В персийски arda, кюрдски ardimi, ягнобски *ardak, осетински ærdæg – помощ, в тох./в/ eraitwe – помощ. Също в санскритски ghasta - ръка, или в осетински дигорски gæs – страж, т.е. Ардагаст означава помагащ, помагаща ръка, или носещ помощ, защитник.

8. Арчо – българско мъжко име, известно от турските регистри за Ксантийско и Драмско, Аргек – хонско, савирско име, хон (савир) отличил се в битката при Едеса - 543 г., в поредната византийско-персийска война. Сред сарматските имена от Боспорското царство, откриваме идентичното Αργαίο (Аргайо). В тох./б/ arkuye – потребност, нужда, санскрит arghā, авестийски xarsa, согдийски `rg, осетински arg, староперсийски arzan, пехлеви arz, съвр.персийски ārz, arğ, ärğ, ягнобски arz, кюрдски arzan, пущунски, язгулемски arzon, гилянски arzen, сариколски arzun – цена, стойност.

9. Асен – българско, неславянско име. Обикновенно се разглежда като куманско по произход. Но се открива като аланско, сарматско име в Боспорското царство – Ασανού (Асаной). Показва пряка връзка с тох./б/ asam, asnke, тох./а/ āsānik, хотаносакското asana – достоен, благороден, yasa – чест, aise – сила, мощ и осетински æss – истина, правда, дало и самоназванието аси – правдиви, честни, достойни.

10. Аце, Ацев, Аца, Ацатæ – българско и осетинско име, Ацо – име посочено от В.Д`Амико, като донесено от Алцековите българи. В надписите от Боспорското царство е фиксирано аланското име Αζιαγος (Атиаг, Ациаг, Æцæг). От алански произход е и римския филосов от 4 в., Aeticus Hister, родом скит от благородно потекло. Етикус е латинизираният запис на Атиаг. В „Епоса за нартите” едни от главните герои се нарича Ацамаз. Абаев посочва скитското име от надпис (Горгопия) – Αταμαζας. В основа е осетинското uacæ (уацæ), æcæg – божествен, истински, правдив и xuæcauæ – бог, аналогично на прабългарското хуца, хца, аварското уца – бог (П.Добрев). Също в чувашки huşа – стопанин. Това са аланските форми на авестийското jaz, jazat, jazd, jazdan – бог, божествен пратеник. Също в епоса се споменава вълшебната, „божестнета” чаша Ацамонг, от аца – божествен и монг – чаша. (по Ю.А.Дзиццойты - „Нарты и их соседи”) В.Абаев посочва вероятната най-древна основа, древноиранското haθya авестийското haiθia, староперсийското hašyia – истина.

11. Байо, Байчин – български имена, дали фамилията Байчев. Етимологията е иранска. В надпис от Пантикапей, Фасмер посочва аланското име Σφαρόβαις, като го свързва със староперсийското vayaspāra – преследващ. Но може да посочим и друга, сходна семантика. От осетинското spar – настъпвам, завладявам, или староперсийското *spara – щит и авестийското bay – заплашващ, нападаш. В осетински иронски bajsыn, дигорски bajsun – грабя, отнемам, иронски и дигорски bаjst – завоюване, военна плячка, дигорски bаjsæg – отнемащ, грабител. Иранското (алано-прабългарско) бай е аналог на славянското бой, а Байчин е прабългарски аналог на Бойко.

12. Балах – савирско име, на владетел – около 500 г., Балас – хонски вожд в армията на византийския пълководец, Велизарий. Най-вероятно отразява унгарското име Балаш. Сравни с българското име Бальо. В основата е ностратическия и в частност, индоевропейски, тохаро-иранския корен *bal – издигнат, голям. Но може да посочим алтернативно решение, от осетниското bælas, талишкото bêlel – дъб.

13. Балдьо – българско име. В надписите от Боспорското царство има аланско име Βαλοδίσ (Балодис), във връзка с общоиранското *bal – войска, осетинското иронско balкъоn, дигорско bаlхоn – пълководец, иронски balc, дигорски balci – военен поход, bаldzо – набег, нападение, грабеж. Сравни последното с въпр.име.

14. Бано, Баньо, Банов, Боньо – български неславянски имена. В надпис от Пантикапей, Латишев открива аланското име Βάνος (Банос), като го свързва със санскритското bhanū, староиранското *bānu, средновековно осетинското (яски) ban, съвр.осетинското bon – ден. Също в ирландски bаn, bön – светъл. Така че Бано и Боньо са прабългарските синоними на Деньо, Денчо.

15. Бацо – българско и осетинско име. В надписите от Боспорското царство, се открива аланското име Βαζοσ (Базос, Бацос). Вероятно отразява общоиранското *baz – ръка и означава сръчен. осетинското bæz – тлъст, дебел, голям, осет.дигорски bаzgin – силен, здрав, набит човек, означава и дебела греда, иронски bæzdžыn – дебел, охранен, плътен, bаzаjыn – израствам, наддавам. Абаев посочва древноиндийското bahu, bahula – дебел, голям, праиранското bazu, авестийски bāzah - размер, аналогично е българското диалектно (Хасковско) баца – голям, дебел човек.

16. Битош, Бито – български имена. В Боспорското царство е съществувало аланско име Βίτου (Битой), сега в осетински Битатæ – Битаеви. Вероятно значение - израстващ, в согдийски bwtt, b`t, съвр.персийски bidan – израстващ, ръст, осетинското fætæn - широк.

17. Боарикс – име на савирска владетелка. Ото Мечен-Хелфен отбелязва окончанието -рикс, като аналог или замека на германското рих – владетел. Подобна практика имаме и при прабългарските имена, такива са имената Исперих и Телериг. Името на савирската царица може да свържем с кюрдското bariş – спокоен, или общоиранското *bar/*bor – щастие, изобилие.

18. Борис – българско владетелско име. Тюрколозите привързват името към любимя им барс – дива котка, рис, въпреки че би трябвало да очакваме Барис, а не Борис. Фасмер посочва старобългарския произход на името, но търси връзка с монголското bogori – малък (Томашек, Паули). В руските предания св.Борис се смята че носи щастие, приходи и затова празникот му се нарича още “Боришь день”, което кара някои учени (Унбегаун, Савинов, Калужняцкий, Ягич, Festschrift) да виждат първоосновата в тюркското bariš – приход, данък. В българското народно творчество се среща старинния израз „Не боре ве, войници от войска!”. Не-боре означава нов късмет. Етимологични паралели показват санскритското barh, авестийските barāz, barez, barezahi, barezangh, bareshna, bareshnu, средноперсийското bwlc, burz, партянското bwrz, осетинското bærzond – възвеличаван, издигнат, висок, авестийското bereja – благословен от боговете, bairišta – най-добър, burzishīg – похвала, пехлеви burzīdag – превъзнасян, согдийското br`s, br`s`ym – възхвалявам, издигам, възвеличавам, в хинди-урду bar, bariyāī, baŗāījatānā, bor, baur, съвр.персийски bārāna, bāznāna, пущунски fakhr, непалски bharak, baŗo – възхвала, в остеински дигорски bаjrаjæg – поздравен, радостен, почетен, санскрит bhrsa – силен, ирландски borr, *borso, bhorso – величествен, горд и borrach – надменен, протоиндоевропейски *bher- добър, доблестен. Виждаме че в коренът barz, в различните ирански езици настъпва промяна на гласната а в е, æ, u. Всички тези примери показват ясно етимологията на българското име Борис, възхваляван, възвеличаван, най-близко до иранските форми. Името Борис – възхваляван, благословен, богат, щаслив, носещ удача и късмет, показва ясен паралел със старинното боре – щастие, късмет, изясняващ напълно въпроса за етимологията, още повече че в разговорния език, Боре, Борьо, Борил, славянизираното Борислав, са широко използвани умалителни, или производни форми на Борис. От същия корен са българското женско име Боряна и осетинският му аналог Борена. От същия корен е и по-късно навлезлия турцизъм, от ирански произход берекет – изобилие, удача, докато по-старото /пра/българско боре показва ясен ирански произход. Така че правилно русите са съхранили значението на името – носител на щастие, удача, богатство, но са го заимствали директно от българите, а не от тюрките, при които думата е явен иранизъм.

19. Ботьо, Ботаул – български имена, имащи и пряк осетински аналог - Ботъотæ, в руски вариант Ботиеви, аналотгично на нашето Ботеви. Вероятна етимология, от тох./а/ poto, староосетински /p/at – почитан, господар (вж. бат), или персийскиото bota – млад, жизнен, силен човек. В надписа от Наги-Сцент Миклош се споменава Ботаул жупан. В осетински -ул, -ил са частици, умалителни надставки, аналогично на латинското -ulus, -ilus, така че Ботаул означава Ботко.

20. Боян – прабългарско, неславянско име. В иранските езици аналогични са bоy, pоy – богат. В осетнски иронски bondžыn, дигорски bongin, ягнобски boy, рушански и хуфски bōy – богат, bōyēnat - богаташ. В раджастхански bhōjāņēm – здрав, хубав, добър. В старотюркски откриваме bujan - благодеяние, заето от санскритското punya – благодеяние, заслуга, добро дело. Ако Боян беше от тюркски корен, то трябваше да звучи като Баян, под формата срещаща се в алтайските езици, от изходния корен bay - богат, но формата Боян ясно показва че изходния корен е ирански – boy.

21. Безмер, Бузан – прабългарски имена, Бош – владетел на антите, убит от готите, Bochas, крал на сарматите в Южна Панония, Бозо – име посочено от Винченцо Д`Амико, като останало от Алцековите българи. Също в Боспорското царство е имало аланско име Βούζασ (Бойзас). В осетински иронски boz означава скъп, обичан, благороден, bozi – водя, вожд, buz, buzn – благодарност, признателност, дигорски bоznæ – благодарност, bоzdzijnаdæ – благодарност, признателност. Абаев въстановява аланската форма būznyg, санскрит bhunj, староирански bauzna, авестийски baošnah, согдийски βuzn – благодарност, признателност. В скитски *βāša – прекрасен. От същия индоевропейски корен е и английското boss – най-важен, респ.началник. Осетинскете понятия стои в основата на прабългарското име Бузан – скъп, обичан, почитан, благодарен, или водач, вожд. Според С.Плетньова хазарите са наричали р.Дон с името Бузан. В.Бешевлиев обяснява името Безмер от Именника като Боз-Михр, (Bozmixr), скъп на Митра, също с помощта на осетински.

22. Вазо – име посочено от В.Д`Амико, като останало от Алцековите българи, Вазов, Уазитæ – българска и осетинска фамилия. Етимологични паралели: Осетинското иронско и дигорское uaс, uаcхъuæd – вест, uаzæg – покана, респ. Вазо – вестител. Или от дигорското uaz – правдив, благороден, свят.

23. Винех - прабългарско владетелско име. Паралел с осетинското иронско uыnаg, дигорско uinаgæ, inаgæ – зорък, със силен поглед. Или връзка с тохарските winānname – победа, winask – чест, поклонение, wincanne – най-силен, осетинското uajyn – управлявам.

24. Вокил – прабългарски род, Векил – българско име. Гаркавец посочва куманската дума uakil – със значение пратеник. В древнотюркски elči – посланик, пратеник. В османотурски също се среща понятието vekil – поръчител, надзорник. Вероятно етимологично обяснение са тох./б/ wek, в тох./а/ wak – глас, т.е. Вок-ил, Век-ил – глас, пратеник, или като аналог на осетинското божество Уацил – божествен пратеник. Сходно е осетинското uаc, uаcхъuæd – известие, uаzæg – покана, гостуване. Но най-близко е дигорското uоkil – представител, уполномощен, доверен, свидетел, пратеник.

25. Ганьо - българско и осетинско име, вероятно значение – поразяващ, от протоформата Ганъ, в осетински Ганитæ – Ганеви е разпространена фамилия. В.Д`Амико посочва формата Гензо, от езика на Алцековите българи. В български и осетински Гаган, Гагун са мъжки имена. В санскрит ghanaā, протоиндоирански ghana, староперсийски zan, пехелеви zēn, осетински gænæn – оръжие, меч, сопа, поразявам. Славянски аналог – гина.

26. Глон – хонски вожд, вероятно от прабългарски, оногурски произход, заедно със Стиракс, победени от савирската царица Боарикс. Името Глон е от ясен ирански произход. О.Мечен-Хелфен посочва името на един от персийските пълководци, участвали в битката при Амида – 503 г., във войната с Византия, мобед Глон, Glonaz (Γλώνης). Също Себеос съобщава за персийски военачалник в Армения Gołon-Mihran, записан още и като Włon-Mihran. Той свързва етимологията с преход, glon-wlon, което показва произход от старопесийското Vŕthraghna, Varhrān, Bahrām, от Веретранга – бог на войната. В рушански и хуфски γalaba – победа. Но може да посочим връзка и с ягнобското gulu, guli, язгулемското xilok, шугнанското gula, искашимското gul, хуфското и рушанско γulla, сариколското gul, белуджи girán – голям, тежък, или с осетниското hulon – лъскав, шарен, красив, призлизащо от същия индоевропейски корен. Интересна податка е келтското /ирландско/ glonn – доблест, храброст, ненавист, ярост.

27. Гошо – широко разпространено българско име, възприемано като умалителна форма на Георги. Възможно е да отразява по-древно прабългарско име, прилепило се към христянския светец. В алански надпис от Танаис, описан от Книпович, откриваме аланското име Γωσακος. (Госакос, Гошак) Фасмер го свързва с авестийското gaoša, староперсийското *gaušaka, партянското *gōšak, осетински иронски kъus, дигорски gъos, ягнобски guš, кюрдски guh, талишки güš, персийски guš, пущунски ghwazz, ghwajz, шугнански gu'š, хуфски, рушански γōw, гилянски guš, язгулемски xuxra, искашимски ghоl, вахански ghish, сариколски ghaut, сангличи ghowar, зебакски ghal, йидга ghu, белуджи goš, [h]oš, [h]ošə[g], хинди-урду kućiyā – ухо. Гошо – слушащ, послушен, с остър слух.

28. Гостун – прабългарско владетелско име. В.Бешевлиев посочва две версии за етимологията на прабългарското име Гостун. От староперсийското gasta, съвр.персийски gast – отвратителен, лош, което е нереално. От осетинското gasti – гост, според В.Абаев, смятам съмнително. В осетински дигорски gucъеf, guэštiэfi, ягнобски qaiš, кюрдски gûc, сариколско kûč, хинди-урду quwwat, gāŗhā означават силен човек. В пехлеви gōshn – сила, т.е. силен. От осетински заето в адигски guašaie, кавказки аварски guč, лакски, лезгински guž – сила, мощ. Българското име Гочо/Гоце вероятно са съвр.наследници на Гостун – силен. При осетинците се срещат фамилните имена Гоцъатæ, Гоцъойтæ, съответно в руски вариант Гоциеви, Гоцоеви, аналогично на българското Гоцеви, Гочеви.

29. Грод, Гръд – прабългарско (оногурско) владетелска име, гърдъ – старобългарска дума означаваща страшен, гърда – сила. Аналогично по значение е старобългарското гръдъ – страшен, запазило се в Прилепско и Костурско като гърт, гърдос – страшен, грозен. В санскрит krodh, hari, aghrā, протоиндоирански kraudh, haghrah, авестийски xraoda, хотаносакски grahan.a, тох./б/ grahem, персийски garam, ghahr, ягнобски g`rind, бенгалски krōdha, garagara, белуджи gárá, кашмирски har, непалски carcari, хинди-урду gayūr, осетински gurmыkъ – зло, груб, лош, гняв, застрашаващ, страшен. Така че името е с ясна застрашаваща етимология. В древноперсийски gord е юнак, богатир, във вавилонските клинописни надписи се среща като gardu. Съвр. българско име Груди е вероятния далечен наследник на Грод, както и фамилията Гърдев. От този корен е славянското горд.

30. Гуман - рядкото българско име, (Чирпанско) Старозагорско. Среща се в осетински. Например в списъка на осетинците участвали в Освободителната Руско-турска война 1877-78 г. откриваме кавалерист с името Гуман Кирсанов. В иранските езици, в ягнобски gūmon, персийски gäman, шугнански gimonr, гилянски guman, сариколски gymun – умен, мислещ. В пущунски gumaan, кашмирски gumān – мисля, предполагам, съмнявам се.

31. Десьо, Деско, Десислава – българско име. В средноперсийски wzdys`n, партянски dysyd, согдийски `ys, psys, хотаноскското dsā, осетинските vdisyn, vdist, dist, санскритското desa, със значение изображение, идол, божество. Така че името означава „слава на бога”. В тракийски di, desa, disa – бог, ликийски tasi – идол, молитвено място. В тох. tseke – изображение. Според китайските хронисти, в Западния край, наричали идолите в светилищата „деси”. В надписите от Боспорското царство се среща аланското име Διζαζελμίσ (Дизазелмис) означавало „свят човек”.

32. Дидо, Дида – бълг.име от осетински произход, аналог на Цветан, Цветана. Във връзка с осетинското иронско didinet, дигорско deden - цвете, иронски didindžыtæ, дигорски dedenæg – цветя. Според Абаев произходът на думата е кавказки, в кабардински (адигски) dedi, свански dadil, лакски tuti, цахурски tet, ингушки ziza – цвете.

37. Доста, Достан, Достун – български имена от 16 в. Отразяват общоиранското *dost – приятел, другар.

38. Дристър – прабългарско име, Дръстър – топоним, дръстя – бия, удрям /Хасковско/, във Врачанско дръста – пера дрехи с бухалка, бия, изтисквам прането. В старобългарски дръзъ – дързък.Етимологични паралели: в тох./б/ tsrasi – силен, пущунски zrewar – смел. Можем да посочим тракийското darsas – смел, храбър, санскритското dhars – смел. В санскрит dhr.saāti, протоиндоирански dhrshat, авестийски darāshat, староперсийски drsh, darsh, dādrši – смел, храбър. В санскрит darh, авестийски dārājy, dārāzra, хотаносакски drsda, партянски drz, пехелеви drust, кховарски djyi – устойчив, здрав. В осетински иронски dærzæk, дигорски dirzæg – твърд, дързък, смел, среща се и аналогичното пехлевийско darg - силен. В хотаносакски drstra – богат, dr`sr` - да завоювам с чест, а в санскрит ādr`sr`- преклонение, санскрит aādhrigu, протоиндоирански adhrigu – възвеличен (епитет към божеството). Виждаме взаимно тохаро-иранско влияние. Явно названието Дръстър не е само повтряне на старото Dorostorum, а носи и смисъл в прабългарския език като здрав, силен, богат град. В Симеоновия надпис от с. Наръш, Солунско се споменава името на комит Дристър. /ВБ-П,стр.55/ В осетински откриваме идентичното име Дрис.

39. Елдар, Яни Елдар – българско име, в османските данъчни регистри от Солунско – 15 в., Елдъров – съвр.фамилна форма. Етимологията е пределно ясна! Сравни с осетинското ældar, кюрдското āldar, унгарското aladar – старейшина, вожд, предводител, в унгарски означава началник на охраната или стотник, също се използва и като лично име Аladar. В осетински ældar, кюрдски êldar, ягнобски ald – челен, първи, преден, главен. Връзката с осетинското елдар не подлежи на съмнение, както и съществуването на аналогична прабългарска дума елдъръ. Според Абаев думата произлиза от осетинското armadar – владетел, самодържец, но смятам че ягнобската форма оспорва това мнение, по-вероятно от ald, респ. аланското æld – челен, начален, вожд. Виж дигорското аldzæn – славен, великолепен, в осетински uæl- представка в сложни думи със значение над, най-висок, пръв, uældær – висш, висок.

40. Ердирик – В.Стоянов посочва българското име в османските данъчни регистри от Ксантийско и Драмско – 15 в., Едрелес, Адрелес – народното название на Гергьовден, използвано то българите в Родопите, християни и българомохамедани. В.С. свързва Ердирик с тюркския глагол erdir – достигам. Може да го свържем с осетинското ердег – помощ. В тох./б/ eraitwe – при помощ, помагащ. В осетински ærdæg, ягнобски ardak, кюрдски ardimi, персийски arda, рушански и хуфски yōrdam - помощ. Явно от същия ирански корен *erda-/*arda – помощ, помагай, произлиза и специфичното българско Едрелес, вероятен древен езически ритуал, посветен на Конния бог, в последтвие приравнил се с християнския светец, изобразявана като конник.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Много е интересно. Аз лично съм срещал обаче Алогоботур като име. Това ми е интересно. Дори в "История на Първото българско царство" на Стивън Рънсиман пише:

Твърдо решен да смаже съперника си, през есента на 926 г. той заповядал на военачалника си Алогоботур да поведе войските към Хърватско. Алогоботур прекосил планините, но изтощените му от воюване войници не били достоен противник на огромната хърватска армия.
12. жупан – прабългарска и аварска титла, производна на старобългарското жупа, жупище – област.

21. копан – титла, форма на жупан, коупъ – старобългарска дума означаваща тълпа, много, повече.

27. таркан – прабългарска титла.

Само не можах да разбера какви точно титли са? :post-20645-1121105496:

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

12. Балах – савирско име, на владетел – около 500 г., Балас – хонски вожд в армията на византийския пълководец, Велизарий

Балах - на гръцки е Валах?

Балас /гр.оконч. "с"/- Валас, Влас?

Link to comment
Share on other sites

2. ПРАБЪЛГАРСКИ ИМЕНА (продължение)

41. Ерми – прабългарско родово име. В староосетински ærmi-rmi означава събиране на данъци. Възможна етимология на прабългарското родово име Ерми – бирник, събирач на данаци, възникнало като прозвище. Името Ерми (Έρμη) е засвидетелствано и в сарматското Боспорско царство.

42. Есхач – прабългарско име. Може да посочим осетинското æss – истина + арменското xač – кръст, т.е. „честен кръст”.

43. Заберган – прабългарско име, вожд на кутригурите, Забан – име на италиански херцог от прабългарски произход. Виж и съвр.бълг.фамилни имена Заберски, Забунов. Също диалектната дума зéбар – мъчителна мисъл, угризение, безпокойство. В партянски zaver – власт, мощ, сила. Сред памирците е разпространено името Забердаст, а алански вожд от 1 в. се е наричал Заваргос. Името Заберган се открива още в надпис на сасандския шах Шапур ІІ от 261 г. Заберкан (Zbrkn) е име на персийски военачалник, защитавал крепостта Хломарон във войната с Византия от 586 г. Етимологични паралели с авестийски zabar, персийски zêrbe, шугнански zārb, гилянски zarba, язгулемски zêrbê, сариколски zarba, осетински sbыrsыn – поразявам, нападам. В кховарски zara`wo – смел. В персийски zabar, е получено от (az+bar), със значение голям, висок, издигнат, силен, а zabar-dast означава мощна силна, вдигната заплашваща ръка, респ. името Забердаст – поразяваща ръка. В тракийски zber – мълния. Втората част на името –ган, е свързана с общоиранския корен *gan – поразявам. Така че Заберган означава удрящ, убиващ, поразяващ и отразява типичната за аланските и иранските имена „заплашителна, войнска символика”.

44. Звиница – прабългарско име. показва ирански произход. В пущунски dzvan, осетински ævzоng, кюрдски ciwan, талишки j`ivon, гилянски, язгулемски j`êwon, персийски j`ävan, ягнобски juwon, шугнански j`uwûn, j`ûwun – млад (j`-„дж”). Така че Звиница е прабългарския синоним на Младен. Предвид репозицията на звуковете в осетинския корен, може да се предполага че изходния алано-прабългарски корен е звучал като *zevong.

45. Зилгиб – име на савирски владетел. Като най-вероятна етимология, може да посочим осетинското иронско zиlgæ – буря, ураган.

46. Изот – синоним на името на кан Тервел. П.Добрев свързва името Изот с което е нарачан кан Тервел в Българския анонимен апокриф, с памирското иззат – почитителен и благовъзпитан. В тох./б/ yāso – възхищение и задоволство, yase - чест. В осетински jasdan – доблестен, почитан, но най-точен паралел има с осетински иронски izæt – божествен, дигорски izæt – ангел ягнобското izzat - почитан.

47. Илмен – българско име, от турските регистри от Търновско – 15 в. В.Стоянов го свързва с персийското il, афганското el – племе. В надпис от Олвия, е открито идентичното аланско име Ηλμανος (Илманос), което Фасмер, Хармата свързват със санскритското, староиранското *aryaman, авестийското airyaman – приятел, от което са произлезли съвр.персийското irman – гост и осетинското limæn – приятел. Виждаме безспорния, алански произход на името *aryaman-irman-ilman-limæn. Илман отразява аланската протоформа, преминала в протоаланското *liyumon, съвр.осет. limæn, като същевременно наблюдаваме преход на авестийското ар в съвр.персийско ир, протоаланско ал и съвр.осет. ли, така че преход р-л все пак се наблюдава. Може да мислим за алано-угорско взаимодействие, тъй като в мордвински loman' – човек.

48. Ирник – прабългарско име, Хърнак – българско име от 15 в. В надпис от Танаис, от 2 в. Фасмер разчита аланското име Арнак (Άρνάκης). От този корен са името Ирник в Именника, името на хайландурския (олхонторски) вожд Еран в Кавказ, около 450 г., свързан със самоназванието на част от осетинците – ирони. П.Голийски посочва че в арменските източници, името Еран се пише с аспирално „х” което показва че трябва да се чете Херан. А в областта Еретия, на границата между Грузия и Кавказка Албания (Алуанк) също в арменските източници се споменава народа „херан”. Според В.Абаев, областта Еретия, в груз. Hereti, носи названието си от етнонима ирони, ири, източни алани, съвр.носители на иронския диалект са техни наследници, защото чеченците, аварците и андийците и днес наричат иронските си съседи hiri – „хири”. Така че напълно реално Херан/Еран/Ирник, вероятно е отразявало етнонима ири/ирони – алани, което показва че хайландурите/олхонторите (олхонтор-болгар), всъщност са алани-ирони. В.Стоянов посочва сред турските регистри от Ксантийско и Драмско от 15 в. българското име Хърнак, далечен аналог на Ирник. Друго етимологично обяснение може да се изведе от осетинското ærnæg – див, яростен, тох./б/ arāni, хотаносакски ārānaia – див. В авестински auruna, `rsna, древноиндийски arаna, алански arnak, согдийски ārak – див, чужд, яростен. В.Кузнецов смята хунското Ернах, като форма на аланското име Арнак и директна аланска заемка. На Таманския п-в, през 1910 г. е открита надгробната плоча на Ирак – главния преводач на боспорския цар Савромат ІІ (174/175 - 210/211г.). името показва ясен паралел със согдийското ārak.

49. Испор, Исперих – прабългарско владетелско име, носено от Основателя на Дунавска България. Среща се при чувашите под формата Ишпар, Аспар, Йашпар, Еспер. За неговата етимология може да посочим няколко версии. Формата Аспарух е използувана в хрониките на Патриарх Никифор и Теофан Изповедник. Вероятно те са направили аналогия с аланското Аспар. Във 2 в. в Грузия /Иверия/ живеее и управлявя питиахът (княз) Аспарукх, за който се знае че е от алански произход. Арменската география “Ашхарацуйц” използува формата Аспар-хрук. Търсят се ирански аналогии, сравнява се с аналогичното аланското име Аспар, фиксирано в турските данъчни регистри и като българско име от първите векове на Робството. Погрешно се смята че аспа-рух означава бял кон. Но по-точното обяснение е староперсийското *aspabāra, средноперсийски asvār /’swb'l/ – конник. Привържениците на тюркската теория предлагат несериозното съчинителство еш-берю – другар на вълка, или връзка с древнотюркското име Ъшбара, което е също иранска заемка, от *aspabāra. Според С.Клящорний Ъшбара е калка от крорайнското (тохаро-индийското) usvara – господар, управник. Съществува и друго сходно по звучене аланско име, Аспург, както и име на сарматско (аланско) племе аспургиани. Един от най-видните владетели на Боспорското царство, също носи името Аспург (Ασπουργος), управлявал (8 г.пр.н.е.-38 г.). Тази форма произлиза от иранските aspa – кон и urga - силен, мощен, т.е. силен кон, или аспургиани – “силноконни”, войни със силни, мощни коне, дало съвр.осетинско иронско æfsъurg, æfsorg – чуден, приказен кон. Българското Аспарух, отразява точно аланските Аспар, Аспург. Но в “Анонимния български апокриф”, Аспарух е наречен Испор-цар, буквален превод на Исперих, от Испор и рих – цар (готска заемка), т.е. името е Испор, а не Аспарух, Аспург. Исперих е формата записана в “Именника на българските канове”. Според О.Притцак в иранските езици названието на орела е еспор, което обяснява етимологията на името “ЕСПОР” написано като монограм върху фигурката на сребърния орел открита в предполагаемото погребение на Исперих край Вознесенска. Известно сходство с тох./б/ spār, sparāykre, spārān – хищна птица, ястреб, орел. Д.Адамс го извежда от буквалния превод – хранещ се с врабци, от изходното тохарско spertte, spartto, sertwe – врабец. Аналогично в ирландски speireag, средновековен английски sper-hauk, англосаксонски spear-hafoc, норвежки sparrhaukr – ястреб, букв.зн. „хранещ се с врабци”, от английското sparrow – врабец. В персийски isparūd – водоплаваща птица. В вахнски bispьr, кховарски bisbar – орел. П.Добрев извежда еспор от партянското ispurr, ispurrig – чист, извисен, в латински pur – чист, в тох./б/ āsrap – чист, безгреховен. В кховарски ishperu – свят, справедлив. В персийски ispuroz, aspuroz – висок планински връх. Смятам че името Исперих/Аспарух има съвсем друга етимология. Етимологични паралел: В тох./б/ spārtо, spertte – дисциплина, техника, функция, поведение, успех. В санскрит sparh, sprha, sphirás, авестийски spar, средноперсийски spur, пехлеви и съвр.персийски spur, spurdan, партянски `bysp`r, `upaspar, согдийски ppar, хоремзийски b`p`ry, гилянски ispurdan, ispur, исфахански espartan, separ, пущунски spārāl, шугнански sipŷrt, вахански ыspыrd, осетински æfsard – желая, заповядвам, управлявам, санскритски āspardh – боря се, āspar – печеля, изгода, пехлеви uspurrīg – пълен, обилен, авестийски spārādā, согдийски `sp`r`t, хотаносакски spa`tti, spalāri – усърдие. В хетски ispar, isparra, авестийски sparêĝa, осетински spar означава настъпвам, завладявам. В пехлеви spar, spurdan – ограничавам, владея. В това отношение В.Абаев посочва съвр.осетинска фамилия Æfsærægtæ, произлизаща от името Æfsæræg, което е съвр. форма на аланското Aspаrak, идентично с българското Аспарух, Исперих. Също осетинското фамилно име Æfsærægontæ, производно на личното имяе Æfsærægon, съвр. форма на алнското Aspаragan. За Абаев, те са производни на иранското spar – настъпвам, завладявам, управлявам. Името Испор, Исперих означава управляващ, владеещ, заповядващ, усърден, печелещ. Старостин посочва индоевропейската протоформа *(a)sparag-, *(a)sprāg-ph- стремеж, бяг, настъпление, натиск. В този аспект виждаме че Испор е вероятния точен аналог на тракийското име Спартак и названието на гръцката милитаристична държава Спарта. Исперих е с явна иранска (сарматска) етимология, нямаща нищо общо с тюркските езици.

50. Каран – българско име, споменато в турските регистри от 16 в., Карано – име, посочено от В.Д`Амико, останало от Алцековите българи. От староперсийски kara – войска, осетинското karzan – жесток, убиващ. Типично иранско име със „заплашващо” значение.

51. Кардам - прабългарско владетелско име. Леонтий Мровели съобщава за един от ериставите на Картли, който бил от алански произход и се наричал Картам. Според М.К.Андроникашвили името произлиза от осетинското karzan – жесток, убиващ. Под формата Ξάρταμος (Ксартамос), името е открито като аланско, върху надпис от Олвия. Показва идентичност с аланогрузинското Картам. Хармата го извежда от авестийските *χšaφra – власт, господар, кшатрий и *ama – силен, мощен, т.е. Ксартам – силен господар. Може да посочим и алтернативно решение: В тох./б/ kertte, в тох./а/ kāreid – меч, ker – отрязвам, осетински kardæid – меч, иронски kærdin, karst, дигорски kærdun, шугнански kirh, йидга keroh – режа, нож, авестийски karta, санскритски kartana, пехлевийски kārd, съвр.персийски kard, kurt, таджикски kord, kordčа – нож, меч. Заето и в татарски като koral – оръжие. В славянските езици, този корен се проектира в руското скорода – брана, оскорд – брадва, словенското oskrd – чук за наклепване на коса, чешкото oškrd - точило, полски oskard - кирка. Гръко-римските автори използуват термина картазии – меч на асите, от карта и аси. Ст.Младенов посочва албанската дума korδ-a – меч, която в албано-немския речник на проф.Вайганд (Лайпциг, 1914 г.) е посочена като българска заемка. Прабългарското име Кардам може да се изведе най-точно от аланските (осетински) *kard – меч и *ama – силен, мощен. Несъмнено означава сечащ, поразяващ, със силен меч. Възможно е Кардам и Ксартам, Картам, да не са различни форми на едно име, а смислово различни алански имена.

52. Кона, Коно, Конуш, Коньо, Коню, Кончо – български имена от 15 в., посочени от Йордан Заимов. На пръв поглед, показва връзка с кон, но може да посочим осетниското kæninag – действам, работя, трудя се, създавам, kænin – действам, извършвам. П.Голийски посочва сред аланските имена от Боспорското царство името Кон (Κόνος).

53. Кондьо – българско, неславянско име. Паралел с осетинските kond, kondat – произведен, изработен, kond – изготвям, сглобявам нещо, поставям, телосложение, строеж, структура, състав, или с kondzin – строен, опрятен, добре изглеждащ.

54. Кормисош, Кормесий – български владетелски имена. Кормесий е малко известен владетел, наследил Тервел. Най-логично обяснение си остава посоченото от К.Менгес иранско име Хормузд, Ормузд, средноперсийски форми на авестийското Ахурамазда. Ахурамазда е богът символ на доброто, светлината, ясното небе, слънцето. В пехлеви xwarshēd, осетински xūr, xor, khour, ягнобски xur, кюрдски hûr, гилянски haši, персийски xoršid, шугнански xīr, язгулемски xêwur, сариколски xer – слънце. Името е явно двусъставно, от *xor – слънце и *saja – сияе, в пехлеви shēd – блестящ, в осетински sat – кехлибар, така че Кормесий, Кормисош е означавало сияещо слънце, аналогично на персийското xoršid.

55. Корсис – прабългарско име. За него научаваме от надписа на кан Омуртаг, че е бил копан, близък до кана, “от хранените люде” и се е удавил в р.Днепър. В.Бешевлиев предлага етимологично обяснение, изхождайки от осетински, от kars – сърдит, гневен, разярен. В надпис от Боспорското царство е отбелязано аланските имена Καρζεισ (Карзеис) и Καρσα (Карса), аналогично на Корсис. Вж. българското карес – отмъщение.

56. Крум – прабългарско владетелско име, Крум-бат, владетел на хионитите /хоногурите/, Крум е име останало и от Алцековите българи. В осетински се среща име на род Курмтæ – Крумови. При нуристанците върховната богиня се нарича Крумуй. Възможна връзка със санскрит grāma – село, авестийското grāāma – стопанин, господар, kamarkša - глава, в пехлеви kāmar – главен. В нуристанските езици krum – покрив. В тох./б/ kw.r, kur - масивен, голям, старши, почитан, тох./б/ kamartke – управлявам, kamartane – суверинитет.

57. Кубер – прабългарско име. Откриваме в осетниски, точния аналог kъоbоr, хъæbær – силен, здрав. В пущунски khrop, khraupa – разпростирам се. Можем да посочим името на древноиндийския бог на богатствата Кубера, староиндийското Kúbera, *kabera. В осетински kъæbær – хляб, средства за съществуване, блага, храна, богатство, непалски kuber, kuver означава директно пари, богатства. Името Кубер се среща и сред най-разпространените осетински фамилии, под формата Къабертæ, от Къабер и тæ – частица за множествено число, в руска редакция Каберови, т.е. Куберови. С.Дард посочва фригийското Кибела – Богинята-Майка, свързвана с култа към плодородието, като сходно с древноиндийското божество Кубера. Старостин посочва вероятното протоиндоевропейско *Кabeir`o – име на божество, с проява във фригийското Καβειροι – Кабирите, божества покровителствали моряците и славянското Купала – бог на изобилието, чийто празник се е празнувал в деня на лятното слънцестоене, с общо къпане за двата пола и еротична освободеност.

58. Кубрат – прабългарско владетелско име. Етимологията на името е разгледана от В.Бешевлиев. То естествено няма тюркски аналози. К.Мюленхов свързва Кубрат с авестийското huroda – хубав, красив. В осетински kurdiat – надарен. Според В.Мюлер произлиза от авестийското hvar – слънце и осетинското uta – легло. Фасмер го свързва с авестийското hu-urvada - приятел, а Юсти посочва смислово сходното hva-urvada – обичан, имащ приятели. В.Абаев предлага друго смислово тълкуване, от осетинските xor – слънце и wac – дума, слово, т.е. “предвестник на слънцето”. Фасмер го свързва с авестийското haurvati – пазя. От старобългарската форма Коуъртъ, според Бешевлиев, би следвало че оргиналното произнасяне е било Коувратъ, аналогично на гръцкия запис Κούβρατος. Може да посочим и иронското раtu kænыn, дигорското rаtu kænun – извършвам, rаttæg – творец. Кубрат или Хоуврат (както е запизано името в арменските източници (Ашхрацуиц) вероятно означава „създаващ добро” от общоиранското *xub – добро. Виж също българското ратувам – желая.

59. Курдяр – българско име, отбелязано в турските регистри от 15 в., Кидоло, Кидар – цар на тохарите, убит от хуните (2 в.пр.н.е.), така се нарича и владаталя на юечжите-кидарити, създателя на д-вата Боло или Ефталитската д-ва в Средна Азия (4 в.), Кадоло, Кадало – имена, посочени от Винченцо Д`Амико, като останали от Алцековите българи. Вероятно идентично е името Куджала, (Куджала Кадфис) носено от първия кушански владетел, среща се и при осетинците като Куджи, а при българите Кудо, Кудан, Кудло, Кудьо – имена от турските регистри (16 в.). В.Стоянов посочва паралел с пущунското kirdār, персийското kerdār – добър, с добро поведение, създаващ добро. В осетински иронски kad, kоd, дигорски kоdæ, kadæ – известен, kurdait – даровит идентично с българското кадърен – способен, санскритски kāy – уважение, палийски kitti – известност, слава. Абаев го извежда от авестийското kaθa – награда, заслужено заплащане. В тох./б/ krent – добър, хубав. В протоалтайски *kádì(rV), древнотюркски /староуйгурски/ qadīr, балкарски qajīr, тувински xadīr, шорски qazīr, хакаски xazīr, монголски *keder, бурятски xeder, тунгусоманчжурски kādaraku, старояпонски kitu – смел, храбър, непреклонен, жесток, войнствен, в тунгусоманчжурски също старателен, добродетелен, трудолюбив, монголски ketü, бурятски xete, тунгусоманчжурски *kete, *kēter, *kādara – голям. Виждаме че е възможна както древна алтайска заемка, обясняваща въпросните имена и алано-(пра)българското кадърен, така и тохаро-иранска заемка в алтайските езици. Не може да се даде еднозначен отговор.

60. Курти – българско неславянско име, срещало се през 16-17 в. като Курд, Курт. Пряк етимологичен паралел с осетинското kurd – ковач, Kurdalagon – митичен бог-ковач. В.Абаев свързва курт с арменското krak – огнище, огън. Но по-вероятна връзка с осетниското kærd – пещ, огнище.

61. Кусо, Кусе, Кусин, Кусьо – бълг.имена от 18 в., Кусеви – съвр.бълг.фамилия. В осетински се среща аналогичната фамилия Куситæ. Като вероятна етимология може да се посочи осетинското kuyst – труд, работа, тох./б/ kusāal, хотаносакски kusāala – здрав, хубав, тох./б/ kusāalasāsrap, хотаносакски kusāalasāsrava – благосъстояние. Тохаро-осетинска аналогия.

62. Куцар – българско име, Косара – българско име, дъщерята на цар Самуил. И двете имена имат осетински аналози. Двама от участниците в Освободителната, за нас Руско-турска война 1877-78 г. са кавалеристите Куци Цалоев и Куцыр Майрамукаев. Също в Осетия се среща и женското има Косар. Българското име Куцар според В.Стоянов се среща и при куманите като Кучар, на което не може да даде етимология. Етимологични паралели: В тох.(б) kutsi – бял, чист, свят, тох.(а) kāsu - красив. Името на тохарският град Куча отразява това значение. Близко по значение са осетинското kaz, кховарското kas`ara, протоиндоиранското *kas-i-ra – бял, чист. В езика на скитите *krau-kasi е означавало “бял, блестящ сняг” (по Плиний), виждаме аналогичното kasi – бял, светъл. Явно че Куцар и Косара е означават бял, чист, красив.

63. Лино, Линко, Линчо – български имена. В осетински се среща аналогичната фамилия Лиантæ. В надпис от Боспорското царство е фиксирано аланското име Λυνγιον (Лингион). Възможна връзка с индоиранското *ling – крак или тох.(б) lin, linā – движа се, отразяващо протоиндоевропейското *li-n/e/ха, готското aflinnan, староанглийското linnan – движа се. Като потвърждение на това може да посочим диалектните думи от Хасковско: линкам – скитам безцелно, ходя, шляя се, лангазувам – скитам, хойкам, линкач – човек, който се шляе, лънгур, лонгур – нехранимайко, пройдоха, лънчуне – високи вълнени чорапи, калцуни. Всички тези думи могат да се обяснят като производни на глагола „линкам”, който явно е бил много продуктивен в миналото. Морфемата на това семантично производна на понятието за крак. Думата линкам, производна на корена линк, ланг, лънг, лонг със значение скитам, хойкам, движа се е сходна с английското linger - бавя се, мотая се, мотам се. Това е пример за древна индоевропейска връзка.

64. Маламир – българско владетелско име, от прабългарски произход. Като производно може да посочим редките, все още срещащи се български имена Малам и Мальо. Откриваме ирански корени. В осетински иронски milængоm, mælætы, дигорски mеlængоn, пущунски maluk, персийски maleh, гилянски mêlih – красив, или кюрдското melûm, гилянското malum – открит, правдив. В пущунски mal, meelma - приятел. В пракрит malya, кашмирски masāl – възхвала. Малам-михр е означавало “красив, или правдив като Митрa”, или “приятел, възхваляващ Митра”.

65. Малота, Малте, Малто, Малтица – български имена от 10-18 в. Известно и като име от Таманския п-в, от 5 в. Μαλδαγοσ (Малдаг). П.Голийски посочва интересната аналогия с тох.(а) malto – връх, пръв, първостепенен. В ирландски mullach, протокелтски *muldako-, *muldo-, англосаксонски molda – връх, връх на главата, теме. Аналогично име се открива при чувашите Малтих, Молтей, производни на аналогичното чувашко понятие malta, malda – отпред, преден. Виждаме ясна тохарска етимология.

66. Мамьо, Мамач, Мамю – български имено от 18 в. П.Голийски посочва името на „царски скит”, по-вероятно алан, роксолан Мамас (Μάμας). Вероятна етимология от осетинското mamali – заплашващ, mamm – плашило, чудовище за плашене на децата. В чувашки momma, mummi, марийски momo – страшилище, дума използване за сплашване на децата. Виждаме типичната са аланските и прабългарските имена „застрашаваща” семантика, т.е. да плашат враговете. Също може да посочим старокелтското име Mamos и татарското Мамай, което има абсолютно същата етимология, от татарското Маmаi - чудовище, с което плашат децата (Радлов). Вероятна връзка и със старобългарското мамъ – измама. Виждаме древна аланска (волжкобългарска?) заемка в татарски. П.Голийски свързва със същия корен името на арменския нахраски род Мамиконяни, чийто произход е от района на тохарските държавици в Синцзян. За мамъ може да посочим паралели във всички славянски южно- и западнославянски езици. В чешки mamiti, словашки mamit`, полски mamic`, горнолужицки mamus, сърбохърватски mamiti - лъжа, мамя. В руски манить, словенски manic – лъжа, мамя. Деркстен смята че в южно- и западнославянските езици основният корен е mam-, а в източнославянските езици man-. Последното е заимствано в литовски monyti, латвийски maniti, а не обратното. Ст.Младенов свързва южнославянските форми с гръцкото μιμος – фокусник. Вероятно имаме два пътя на навлизане, като коренът *mam-, показва източни паралели, в тох.(б) memyā, small – измамвам, мамя, заблуждавам. В санскритски и авестийски māуā - вълшебна сила, илюзия. Сравни с българското мая се – чудя се, колебая се. Коренът *man- е зает от долновисоконемското mein – лъжа, измама.

67. Мито, Митко – българско име, умалително на Димитър. Интерес представлява аланското име Μηφακου (Митакой, Митак), отбелязано в надпис от Боспорското царство. Вероятна връзка със санскритското medxa, иранското metxa – възхвалявам.

68. Митро – българско име. В тох./б/ mittar, mittarwe, в хотаносакски mitra, мунджански mera, йидга mira - слънце. Връзката с името на бог Митра е очевидна. В тох./б/ mait.r, maitrāk, в хотаносакски maitr – дружба, благосклонност, добра воля. Смята се за иранска заемка в тохарски, тъй като в санскритски mitrata, mitrah – дружба, авестийски mithra – договореност, разбирателство, дружба, дълг. В осетински mаdær – дружба, съюз. Понятието за съгласие, договореност стои в основата на името Митра. Според легендата Митра сключва договор със Слънцето, засъвместна борба със Злото. Заради този митологичен сюжет, Митра става олицитворение на Слънцето и името му се превръща в синоним на Слънце. В български името Митро, е пряко свързано с персонажа Митра.

69. Мицо – българско име. В надпис от Боспорското царство е отбелязано аланското име Μησακού (Мисакой), вероятно свързано с кюрдското masike – сила, мощ. В тох./б/ mäsk – да бъда, да отстоявам.

70. Могош – българско име от 16 в., Мокрос – прабългарско име. В надпис от Боспорското царство, фигурира аланското име Μοκκού (Моккой). В българските македонски диалекти, мок – сила, мощ. Етимологични паралели с тох./б/ mak, в тох./а/ mokāts – силен, могъщ, mokiān – стар, старши, в тох./б/ makā – много, голям, moko, mokonta – старши, по-стар и осетински mæstæg, miš, персийски mohkam, шугнански mаkam, гилянски mokêm – голям, много,силен.

71. Мортагон, Муртагон, Μορτάγων – вариант на прабългарското владетелско име Омуртаг. И.Добрев отбелязва че окончанието -ων е окончание за родителен падеж в средногръцкия език. Така че името е звучало като Муртаг. Връзката която правят тюрколозите с тюркското yumurta – яйце и напълно изкуствена, без логически смисъл, вложен във всяко име. В.Бешевлиев посочва иранското име Μουρδαγος фиксирано в надпис от черноморския град Олбия. Милор го извежда от осетинското murdag, murttakk – езичник. В пехлеви и съвр.персийски murdār – пропаднал човек, което е навлязло в български като турска заемка /от персийски/ - мундар, мръсен, долен човек. В кушанобактрийски miugaro – ущърб, загуба, осетински mæguær – бедност, согдийски m`yk, партянски `myq – мръсотия, от същия корен е и латинското misere – беден, долен, мръсен, дало съвр.българска чуждица мизерия, мизерен. Очевидно е че подобни етимологии са недопустими за име на човек, камо ли за владетел. По-вероятно е да посочим пехлевийското mustgar – суров, mustagīr – постоянен, твърд. Или ирландското murrtha – богат, muire, muiredach – благородник, знатен. В тох./б/ murtas.s.e – висок, величествен, отнася се за планински връх. Напълно обяснява името на българския кан, особено формата Муртаг/он/. Трябва да отбележим че в Източен Тяншан, на изток от Турфан и Урумчи и до днес съществува връх Омуртаг. В санскрит mirdhān, протоиндоирански mrhdhan, персийски mutūĥ, кашмирски mudār, mŏdarun, непалски mūrdhā – планински връх, било. В.Стоянов посочва българското име Мурто, съхранено в османските регистри от 16 в. Това е явна умалителна форма от Муртаг. В угрофинските езици, в естонски murd, murdus, лапландски moarast, moarašt, фински marasto, мордвински mar, хантски mora, селкупски margэ, marge – планина. Смятам че тохарската етимология е най-удачна – величествен, планински връх.

72. Мостич – прабългарското име. В.Бешевлиев се придържа към мнението на Фасмер, Абаев, Згуста, които свързват това прабългарско име с авестийското mosta, персийското mäst, осетинското mast, ягнобското mast, кюрдското mest, пущунското mast, талишкото mos, шугнанското mast, гилянското mêst, сариколското mast – гневен, заплашващ, а суфикса –ич остава необяснен. Заето и в бурушастки като mŏškiš –сърдит, гневен. Иранските понятия са от един корен със славянското мъст и тохарското mas.sāt – презрян, мразен. Суфиксът -ич е типичен за согдийските имена, например Трнавчич, Дивашчич, согдийски владетели от предислямската епоха. Името е познато като аланско, от надписите в Боспорското царство, като Μαστα (Маста).

73. Мугел – прабългарско име на оногурски владетел. Също така името Моузес, Мога, е носено от владетели на индосакските държавици през кушанската епоха и прабългарският им (оногурски) аналог е Мугел (брат на Грод). Той извършва преврат срещу брат си защото е приел християнството от Византия. Същото име носи и един от владетелите на Даван (Фергана), отразено в „Хан-шу” като Мугуа. Вероятна връзка и с българското мок – сила, мощ. Етимологични паралели: В санскрит majjaān, протоиндоирански mazgha, авестийски mazga, осетински magæz, белуджи maj`g, пущунски m`zāā, язгулемски mul`z – мога, способности. /L-IAIL/ В осетински migænæg – работещ. В тох./а,б/ msāsāut, хотаносакски māstai - същност, мозък, ум, способности, maiyyāu, maiyyo – сила, способност, власт.

74. Мусокий – вероятно прабългарско име, носено от вожд на славянско племе. Мушад, Мусо, Мусин – български имена от 16 в., муся се – гримаснича, Мусо, Мусачио – имена, посочени от Винченцо Д`Амико като останали от Алцековите българи. При осетинците се среща идентичното име Мусо. В.Стоянов го свързва с фамилията Мушатов. В етимологична връзка с пущунското mušād – намусен, запалшителен. Явно че Мусо е по-късна форма на Мусокий и Мостич. Виж авестийското mosta, персийското mäst, осетинското mast, mыхъхъ, ягнобското mast, кюрдското mest, пущунското mast, талишкото mos, шугнанското mast, гилянското mêst, сариколското mast, хинди-урду māsh, mushtaqq – гневен, тох./б/ mas.sāt – презрян, мразен, mrausk – намръщен. В таджикски musibad – нещастие. В санскрит mrduka, múkha, хинди-урду mugrā, мартхи mukana – намусен, персийски mokhatarah, бенгалски majānō – гняв.

75. Небул, Невул – прабългарско по произход име, носено от управника на тема Опсикон в Анатолия, българин по произход, назначен от император Юстиниян ІІ в 688 г., навала, навалица – тълпа Етимологични паралели: В санскрит naābhya, протоиндоирански hnabhia, авестийски nāfa, средноперсийски nāfag, партянски n'p, съвр.персийски nāfa, ягнобски nofa, кюрдски nav, пущунски nu, талишки nofê, шугнански na'f, язгулемски naf, кховарски, искашимски naf, вахански nof – пъпна връв, семейство, род, племе. Също в санскритски naāpāt, протоиндоирански hnaptiha, палийски ňātaka, ňati, авестийски naf šu, napat, староперсийски nomsm, съвр.персийски nawa, nawāda, nawāsa, näbire, талишки nêbê, таджикски, язгулемски, ягнобски nabera, кховарски nakht, nakhush, искашимски növus, вахански nöрus, napъs, сариколски nabъs, шугнански nebos, nabi'r, сариколски nabiro – дете, внук, потомък. В пущунски nafara – хора, народ. При осетинците Naf е божество почитано като покровител на рода и семейството, аналог на славянския Род. По-старата форма на името е Nab. В.Абаев го извежда от авестийското nāfah, согдийското n`β - род, дигорското naffæ – пъпна връв. В тох./б/ napem – народ. В унгарски nèp – народ. Връзката на прабългарското име Небул, Невул и аланското божество Наф е напълно оправдана.

76. Неда, Недьо – български, неславянски имена, неден – бой заслужаващ, нудя - насилвам. В санскритски nādh, протоиндоирански nahdh, авестийски nāidiiah – бие, оказва насилие, притеснява. В тох./б/ nete – сила, власт, тох./а/ ñātse, тох./б/ ñyātse, прототохарски *niētio – опасност, насилие, стрес, natak – господар, nete – власт, мощ, сила, в кушанобактрийски naātiio, пущунски nāt, natāl, вахански nыt – разрушавам, осетински næmyn, nad, язгулемското ned – бия. В санскрит nad, хотаносакски nāt, nāya, осетински иронски nætin, nætt, дигорски nætun, nætt, хетски nata, nati – гърми, реве, трещи с голяма сила. Особено осетинската и язгулемската форма обясняват българското неден – омразен, проклет. Често се среща в словосъчетания “обеснико неден”, “проклетнико неден”, т.е. за бой, заслужаващ бой. Старобългарската дума нудя, нодя, онождам, понудя означава принуждавам, извършвам, изнудвам. Няма ясни славянски аналогии. Ст.Младенов я свързва със санскритското nodāti, nodayati със същите значения. Българското натиск, също е свързано с прилагане на сила. Тохарско-индоиранска етимология.

77. Нестонг – прабългарско име, разчетено от В.Бешевливев Етимологията е пределно ясна, свързана с осетниското иронско stong, дигорско æstong – глад и отрицателната частица не, респ. в осетински ænæ, ænæ+stong – негладуващ, т.е. типична пожелателна семантика – да е сит, никога да не гладува. В согдийски `stānk – болест, страдание, глад (Пелио). Вероятното древноиранско *stanaka – глад, болест, страдание се приближава да изходния индоевропейски корен *sten-, от който е и славянското стена, стон, в руски стенать, стонать, немското stöhnen, балтийското (литовско) stênati – страдам, вик от болка.

78. Нягул – българско неславянско име. Възможна връзка с осетински nægæ, кюрдски niqe, персийски navа – звън, звук, а в кюрдски negah, шугнански nigа, язгулемски nêgox't, гилянски nigеh – слушащ, или с иранското *nega – почивка, отдих.

79. Остро – прабългарско име, Остров, Острови – рядка съвр.българска фамилия. За прабългарското име Остро В.Бешевлиев посочва алански произход. Вероятно значение – чист, свят, благороден. Един от сподвижниците на Аспар, носи името Острис. В тох./б/ astar, asture, санскрит addhār, протоиндоирански hadhd, авестийски azda, согдийски `zd – чист, истински, също санскритското addhakār, староперсийското azdakār, турфански /будистки согдийски текст/ azdagar - благородник. В осетниски иронски аstаuыn, дигорски æstаun – възхвалявам. Нека разгледаме топонима Уструшана (родината на оногурите в Средна Азия – Согдиана). Явно произлиза от същия тохарски корен astar – чист, свят, преминало в аланско-согдийското *ostro-, *ustru - и иранското χšayanа, тохарското kaniya, осетниското xan – страна, т.е. свята, благородна, почитана страна. Явно вариация на Уструшана е названието Астрахан (топоним с нетюркски произход), град в Южното Поволжие, територия през коята преминават всички източноирански алано-кангарски, аорски племена, вкл. и оногурите, изселници от Уструшана.

80. Оксонос, Охсонос, Охшин – прабългарско име, фиксирано в гръцка транскрипция от 9 в. – Οχςουνος. В.Бешевлиев свързва с авестийското axšaēna, средноперсийското axšain, пехлевийското xshēn, согдийското `xs`yn`k /эxsānēk/, съвр.персийското ixšīn, xasin, кюрдското şîn, пущунското šin, ваханското savz, шугнанското x'īn, язгулемското šin, сариколското x'eyn, khoin, йидга akshin, осетинското æxsin, йидга akshin – със значения тъмен, сивосинкав, жълтеникав. В тох./а/ āśna – сив, син, тох./б/ kentse – ръждив. В тох./б/ eksinek – гълъб, посочена от В.Абаев като пряк осетино-тохарски изоглос, нямащ индоирански паралели, с осетинското æxinæg – гълъб. Но всъщност виждаме разширение на същия ирано-тохарски корен за сиво-син цвят, предвид оперението на гълъба. Осетинското æxinæg е производно на съответното æxsin – сив. Така че тохарското понятие или е по-древна иранска заемка, или произлизат от общ индоевропейски корен. Всъщнжост може да посочим две вероятни етимологии: 1. Тази на В.Бешевлиев и съответен паралел със съвр.име от ирански произход – Оксана, т.е. Охшин е прабългарския аналог на славянското Черньо. От същия произход е и античното название на р.Амударя – Окс, Оксис – черна река. 2. Връзка с прабългарското ош/(х)ош – хубав, Охшин, Ош е аналог на Хубен. В осетински xos, ягнобски, пущунски xuš, талишки, персийски xoš, шугнански xōs, таджикски, гилянски xuš, язгулемски xêš, сариколски xûš – добър, хубав, щаслив. В пехлеви xwash – сладък. В кумански хos – добър, в карачаевобалкарски аšхы, чувашки xuš, татарски jaхšы, xuš, киргизки kos – хубав, добър, са ирански заемки, в дигорски asxi – хубав, добър. Също в Македония откриваметопоним от същия корен – селището Ошени.

Link to comment
Share on other sites

Арда е от тракийски произход, според акад.Вл.Георгиев, а самото понятие влах, в руски волох, полски włosh, е заемка от старонемското walh – латинец, келт, чужденец. Смята се съвр.английска област Уелс отразява същото старонемско walh – латинец, явно така англите и саксите са наричали заварените частично романизирана келти. За произхода на етнонима власи съществуват още няколко теории. М.Фасмер смята че произлиза от названието на келтското племе volci, volcае, според него, широко разпространения етноним гали, Галация е латинизиран вариант на volcае. Първоначалното значение на volcае е било „речни”, обитаващи по поречието, от ирландското failc, folcadh, староиралндски folcaim, кимвърски golchi, бретонски goalc'hi, протокелтски *volko – мия се, мокря се, в литовски wa'lks, wa'lka – място за къпане край реката, тракийски veleka – място за миене край реката, дало бълг.хидроним – р.Велека. От същият корен е немското fluβ – река. Етнонима гали, показва ясен паралел с бретонската форма. Неслучайно българите наричат власите „мокри” ! Друго мнение е че гали произлиза от келтското /ирландското/ gall – чужденец. Трета възможност е иралндското иallach – горд човек, или gal – храбрец, побеждаващ. Във формирането на средновековните власи, вероятно са взели участие и латинизирани келти, обитавали Панония, с център гр.Валкум. Съществува мнение че влах означава пастир, което е явно вторично получено. С.Ерлих предлага връзка със староцърковнославянското влъхва – магьосник, търсейки връзка с английското warlock, старонемското volthva, финското velho – магьосник, но мнението не е аргументирано от конкретни исторически факти и е повече от съмнително.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Смята се съвр.английска област Уелс отразява същото старонемско walh – латинец, явно така англите и саксите са наричали заварените частично романизирана келти.

А самите уелсци /валийци, влахи/ наричат себе си КИМРИ. Това, че влах е от старонемски означение за "латинец" /Romanum/ е една от теориите. Другите всичките говорят за "скитски" произход" на термина. А даже и първото не може ли да означава латинец /федерат или наемник на "romanum" служба, да речем/, но по етнос "влах, балх". В Уелс не знам да има ромънски /латински/ език на романизиран народ, за разлика от съвр. Дакия - което е особено съмнително /според мен идва от мисията на латинизиране на население от францисканския и др. папски ордени изпращани от унг. крале и от папата в ХІІ-ХІV в., това са т.нар. романизирани "даки" - не влахи, в румънската народност/

В Уелс кимрите /по самоназвание и досега/, а валийци /по външно название/ не са ли точно тези легионери - валхи /балхи/ или алани, които са изпращани от Рим за усвояване и защита на външните граници на империята. Тук на място идва и епоса за митичния крал Артур /алан по последни изследвания/ заедно с неговите 12 рицари на кръглата маса /у нас 6 външни и 6 вътрешни, т.е. 12 велики боили, които са били съвета при българския владетел/. Поставям и термина ЕСКАЛИБУР, меча на римския легионер /алан или балх/. Има ли някакъв скитски/ алански близък аналог на това наименование?

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Скептичен съм към подобна тема, но не заради самата тема, а поради начина, по който е поднесена. Подобно на някакъв водопад са представени 20 - 30 - 50 думи и техните къде спорни, къде безсорни етимологични тълкувания. Досущ като в някои от книгите на иначе уважавания от мен Петър Добрев. Хубав роман, но човек не може да разбере кой е главният герой!

За да е интересно за читателите и за да не се изгубят те в безкрайния водопад от думи, предлагам да вземем една или две думи и да ги дискутираме подробно с етимологии и източници. Иначе не виждам смисъл от каквато и да е дискусия по тази тема.

Например протобългарин пише:

9.боритаркан – градоначалник, бору – крепост. В осетински иронски boru, bru, дигорски burжu – стена, оградено място, в карачаевобалкарски buruu – ограда, стена, заето от дигорски. За таркан виж по-долу.
Виждаме по-долу за "таркан" и сме леко изненадани:

27. таркан – прабългарска титла. Като най-близък паралел е осетинското tжrxon - обсъждам, tжrxni-lжg - съдия, от lжg – човек. В.Абаев посочва че липсва сходен ирански корен, а най-близко е санскритското tark – съдия, арийското t`rkana – мисля, обсъждам, предполагам и тох./б/ tarkāсe – проява на безразлично, индефернтно поведение, tдr – защита пред съда, tдrkauca - опрощение. В унгарски tarchan – съдия, е аланска или прабългарска заемка. Абаев посочва скитското, хотаносакско ttarkāna, в согдийски tarxan – съдия, княз, заимствано от тюрките. В согдийски съществува и лично име Tarxun

Очевидно нещо тук не е наред! Ако приемем първото тълкувание на "боритаркан" като градоначалник, където "бори" означава "град", "крепост", а "таркан" - управител или началник, няма как да приемем второто тълкувание на "таркан" като съдия! Пълен нонсенс.

Лично аз приемам, че "боритаркан" наистина означава "управител на крепост" или "градоначалник", където таркан е винаги и само "управител" и никакъв "съдия"! Също както "дзератаркан" означава "управител на област" (от "дзера" - "област").

Разбира се, някъде управителят може да е имал и съдийски функции и именно това значение да се е наложило в родния език на неизвестния за мен г-н Абаев. Това обаче не значи, че в прабългарски думата е имала същото значение. При някой европейски народи кралят също е имал правораздавателни функции, но на никого не му хрумва да извежда етимологията на думата "крал" от "съдия".

Доста подобни объркани и неясни тълкувания бихме могли да видим в горния текст. Ето защо - давайте дума по дума.

Поздрави

Link to comment
Share on other sites

Принципът на етимологичното изследване е такъв, търсене на родствени думи и корени и проследяване еволюцията им, доколкото е възможно. Така са написани етимологичните речници. За таркан, какво те очудва, първоначланото най-древно значение е съдия, впоследствие е еволюирала до вид административна титла. В далечното минало именно областинте управители, феодали и прочие са играли роля и на съдии. В случая ясно се вижда че титлата изобщо не е тюркска по произход, а тохаро-източноиранска.

За зера, или дзера-таркан си прав, в този текст не съм я включил защото думата зера, в тохарсик и хотаноскаски където е под формата саари означава по протежение на, респ площ, а в пущунски саари е и група хора, отряд, но няма точен алански, в случая осетински аналог.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

Функциите на зератаркана трябва да имат нещо общо с границата /определянето и или охраняването и/.Или нещо свързано с инспектиране на войската.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

Твърде енигматична е и фигурата на олгутаркана - най вече затова,че в Наръшкия надпис е вписан преди местния комит който по принцип си е доста високопоставена личност.Няма как да ебил някакъв дребен чиновник.Протобългарин думата "олгу" има ли някакъв аналог.Петър Доберв я преведа като измерител но не ми звучи много убедително.

Link to comment
Share on other sites

Василий Абаев е световноизвестен иранист и доаен на осетинското езикознание. Неговият четиритомен Етимологичен речник на осетинския език се цитира навсякъде в иранистиката, тъй като дава ценни сведения за рзвитието на дадена дума във всички източноирански езици и осетински. В България в Народната библиотека открих само 1 и 4 том. В Пловдиската библиотека беша в наличност само 1 том. За голям късмет на сайта http//:www.alligwo.ru това лято поместиха и четирите тома в дежа вю формат. Абаев почина преди 7 години на 101 год. възраст. За осетинците той е нещо като нашия Вазов, макар че сравнението писател и учен не е много точно.

Link to comment
Share on other sites

олг(у)-таркан – прабългарска титла, управител на област. П.Добрев посочва грузинското olkа – област. Според доц.Пл.Павлов, вероятно е звучало като олг-таркан, а олгу е в падежна форма, съдейки по надписа: „Епи Симеон(у) архон(т)у, олг(у) тракан(у) Теодор(у), комит(у) Дристр(у)”. Етимологични паралели: Тохарското wāl – област е сходно с тюрското еl – област, държава и тюрко-монголското ulus – област. Подобно развитие е настъпило и при прабългарите.В осетински дигорски axil, персийски il, пущунски el, ulus, кховарски ul`us, кюрдски êl, талишки elêt – род, племе. В турски елеят – област, по-късно преминало във вилает. За уточняването на олка, олгу-/олг-, може да посочим и келтското /галско/ olka – разорано поле. Покорни посочва че от същия корен са руското полоса – област, равнина, поле, старовисоконемското felga, съвр.немското felg, английското field, унгарското fëld, със същото значение. Но най-пряка аналогия обясняваща смисъла на прабългарската титла е тохарското wāl – област и кюрдското olk означаващо 1. провинция, 2. войскова част, полк. Сравнявайки тохарското wāl – област и wal – предводител, осетинското woli, uoli – владетел, управител, вожд, предводител, wæl, uele – висок, кховарското ulus-wal – управител на провинция, както и кюрдското olk – войскови отряд и област, не може да не открием общите закономерности, приравняващи областта с нейното опълчение. Сравни славянското полоса – област, старобългарски плъкъ, руски полк – войскови отряд и полковник – командир на полк. В санскритски bala, пущунски bluk – войскови отряд, в чувашки pulkkă – стадо, от същия корен е латинското vulgus - народ, стадо, тълпа, немското Volk, английското folk, шведското volc - народ. Аналогичен е случая с олг-таркана, предводител на териториална войскова единица, от съответната провинция която управлява. Най-пълно сходство се наблюдава с кюрдската форма. Тюркското бюлюк – войскови отряд, е явно тохарска или иранска заемка. В този аспект може да посочим като куриозно, мнението на Ст.Йорданов, който робувайки на тюркските заблуди, обяснява олгу-таркан като предводител на оглани, т.е. от тюркското оглан – младеж, юноша, респ. млади войни. Авторът явно прави погрешни паралели с формированията “аджеми-оглан” от млади войни в армиите на турските завоеватели.

Link to comment
Share on other sites

зери-таркан – вид областен управител. Етимологични паралели: В пехлеви shahr – област, град, селище. В ягнобски šahr, кюрдски şar, пущунски xahr, персийски šähr, шугнански x'аr, гилянски, язгулемски, сариколски šar – селище. В санскрит sar – по протежение на, санскрит aājra, протоиндоирански hajāra, авестийски azrâ, razah – област, поле. В хотаносакски harāsā, средноперсийски pr`rz, пехлеви pargan, хоремзийски hr`zy, парачи rh`z – простира се. В тох./б/ sāāre – по протежение на, площ. Заето и в алтайските езици sire, тюркски sere, тунгусоманчжурски siru, японски sir - ширина. Д.Адамс го свързва с хотаносакското sāāra – покривка. Може да го свържем с българското шир – простор. В.Бешевлиев също търси връзка с чувашкото šеr, тюркското jär, турското jar – земя. В Англия названията на историческите области (графствата) завършват на –шир, вероятен келтски произход, в ирландски tir – страна, земя. Но най-точен паралел с прабългарското зера – област, зери-таркан, областен управител, показва пущунското sāīr – група хора, племе, тълпа, и нуристанското s'er – равнина, земя, площ. Изхождайки от териториалния принцип на войскова организация, зера вероятно е било и съответната войскова единица във военно време. В дигорски откриваме sera – странчната страна на сградата. Така че възможно е прабългарското „зера” да означава и специфично положение на областта в държавата?

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
зери-таркан – вид областен управител. Етимологични паралели: В пехлеви shahr – област, град, селище. В ягнобски šahr, кюрдски şar, пущунски xahr, персийски šдhr, шугнански x'аr, гилянски, язгулемски, сариколски šar – селище. В санскрит sar – по протежение на, санскрит aājra, протоиндоирански hajāra, авестийски azrв, razah – област, поле. В хотаносакски harāsā, средноперсийски pr`rz, пехлеви pargan, хоремзийски hr`zy, парачи rh`z – простира се. В тох./б/ sāāre – по протежение на, площ. Заето и в алтайските езици sire, тюркски sere, тунгусоманчжурски siru, японски sir - ширина. Д.Адамс го свързва с хотаносакското sāāra – покривка. Може да го свържем с българското шир – простор. В.Бешевлиев също търси връзка с чувашкото šеr, тюркското jдr, турското jar – земя. В Англия названията на историческите области (графствата) завършват на –шир, вероятен келтски произход, в ирландски tir – страна, земя. Но най-точен паралел с прабългарското зера – област, зери-таркан, областен управител, показва пущунското sāīr – група хора, племе, тълпа, и нуристанското s'er – равнина, земя, площ. Изхождайки от териториалния принцип на войскова организация, зера вероятно е било и съответната войскова единица във военно време. В дигорски откриваме sera – странчната страна на сградата. Така че възможно е прабългарското „зера” да означава и специфично положение на областта в държавата?

Отново си позволявам да апелирам за прецизност, както и да изоставим подхода, известен като copy/paste. Така бихме могли да избегнем ред двусмислици и дори и пълни безсмислици. Не случайно споменах за родния език на Абаев. Очевидно човекът, при съставянето на етимологичния си речник, е имал предвид на първо място своя роден осетински език и то не древното му, а неговото модерно състояние! Всичко в тези етимологии е пречупено през осетински, така както всичко в етимологиите на Бешевлиев е пречупено през тюркски. Условно бих нарекъл и двата подхода "кон с капаци". Но не това е най-учудващото. Смущават очевидните несъответствия между изводите и представените ни от автора етимологии.

Пример: При тълкуването на "шаръчии" незнайно защо авторът разглежда цяла гама от типично тюркски и дори турски думи с корен resmi - картина. След което безапелационно ни препраща в съвсем друго направление и ошашавения читател мига на парцали.

Същото виждаме и в горния цитат по повод "дзератаркан". След като е посочено точно съответствие в авестийски и келтски, човекът се хвърля да ни показва някакви съмнителни псевдосъответствия в алтайските езици, или в езика пущу. Не мога да разбера подобна разхвърляност, освен ако някой не държи по този начин да прояви "невероятната" си начетеност. Именно подобни етимологични тълкувания-недоразумения използват противниците на индоевропейската теория, за да осмеят своите опоненти - "Хубаво де, като давате авестийски, що давате и турски? Значи може да е все пак тюркска дума или, в най-добрия случай, съответната дума не може да служи за каквото и да е било доказателство за нечии етнически произход."

Изобщо не схващам как така, след всичко изброено, "най-близкото съответствие" на "дзератаркан" като областен управител било "пущунското sāīr – група хора, племе, тълпа"?! - Демек шеф на сбирщината?!

Отгоре на всичкото "изключително ерудираният" Абаев не е посочил най-близкото и елементарно старокелтско съответствие на прабългарската дума "дзера", а именно "шера". Мисля, че няма нужда да ви припомням и значението на съвременната английска дума (от същия корен и с келски произход) "шериф". Предполагам, че сте я чували.

Поздрави

Link to comment
Share on other sites

Хърст Златни, ти явно етимологичен речник не си и виждал през живота си?

В.Абаев се занимава с осетинския език. С прабългарски остатъци никой не се занимава, като изключим опитите на нашите учени да търсят аналози в тюркските езици. Бешевлшив също плаща дан натова но търси и ирански, предимно осетински паралели, когато е правил анализ на някое име. А как уважаеми ще свържеш прабългарско с келтско понятие? Или прабългарите са келти! Чувал ли си и за ностратически понятия, които могат да се открият и в индоевропейските и в алтайските езици и пр.

П.Добрев хвърля по две три думи и толкова.

Сайта е http://allingvo.ru Там има много неща, така че трябва да напишеш Абаев в търсачката на сайта, за да изкара всички работи на този автор.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

81. Онегавон, Ънегавон– прабългарско име, Неугион – аланско име. Приближен на кан Омуртаг, зера-таркан, удавил се в р.Тиса. Може да се може да се изведе от осетниското иронско nыgæd, дигорско nigæd – погребан, мъртъв, с отрицателната частица он-, в осетински æn-, старобълг. ън-. Онегавон – безсмъртен. В пехлеви anōshag – безсмъртен. В тох./а/ nak, nek – умира и отрицателната частица он-, неуморим, безсмъртен, аналогично на тохарското onuwaññe – безсмъртен, съзнателен, или от Идентична е семантиката на гръцкото Атанасий, от а- без и танатос – смърт и тохраското onkrotte, в тох. /a/ onkrac, от on- и kw.r – възраст, неостаряващ.

82. Органа – прабългарско име. Можем да се свърже със санскритското oganaŕ, пракритското ogr.naā, санскритските форми ugrāna, ugrānā, urgana, ugraā, авестийските ugra, aoggar.n, староперсийските ugraka, протоиндоиранското hugra – силен, най-силен, черезмерно силен. Сходно по произход е протоиндоиранското haugas, авестийското aojah, хотаносакското uxšnaā, староперсийското ŷz, белуджи jor, бенгалски ugra, маратхи ugira, ugrata, orataghana, кашмирски zonguru – здрав, силен. В ирландски urchуid – застрашаващ, убиващ. Тези примери обясняват етимологията на прабългарското име Органа, както и на думата ургулешката – грубо, непохватно, разрушаващо. Аналогично в дигорски urgъu – непохнватен, груб, urgъujаu – разсипан, разпилян. Вероятно от същия корен е етнонима угри – силни, иранска заемка. Самоназванието на унгарците magyar означава същото – хора юнаци, храбредци.

83. Пачан – българско име от 15 в. С неизвестна етимология за В.Стоянов. Възможно връзка и с пехлевийското pēshan – чело, бълг.диалектно пача - глава.

84. Пекюр – българско име от 15 в. в Търновско, отбелязано в турските регистри – “Михо син на Пекюр”. В.Стоянов се насочва към иранска етимология, в пущунски pāk – спретнат, чист. Сравни също с разпрастряненото партянско, царско име Пакор. В пехлевийски pāk – чист, възвишен. Във осетински дигорски fes – стаслев. В ягнобски pogiza, кюрдски, персийски pak, талишки pükê, шугнански pok, гилянски pеk, язгулемски pogiza, сариколски puk - чист. Явно името Пекюр е от прабългарски произход. Наследено е от съвр.българско име Пеко, фамилията Пеков, Пецов.

85. Перина, Пирин – ранносредновековни български имена, Перник – топоним. Проф.К.Попконстантинов публикува имена на български пратеници, които по времето на княз Борис І посещават манастира “Св.Петър” в Залцбург. Двама от тях се наричали Perina и Pyrin. Д.Адамас посочва тохарското мъжко име Pernik. То е идентично с името на българския гр.Перник. В тох./б/ pernerñe, в тох./а/ par.m, parñno, parnore – слава, pernen – достоен, славен. В български се среща рядката дума парнó – спетрато облечен. Производни тохарски думи са още perma – хубав, добър. Според Д.Адамс прототохарското perne е заимствано от иранските езици и в разбирането за фарна. В согдийски prn, хотаносакското phāra – фарн. Авестиското hwarnah – фарн означава слава, божественото предопределение на царската власт. В персийски farrehee, пущунски fakhr, хинди-урду pūrņa – слава. В езика на прабългарите понятието е навлязало явно пряко от тохарски, защото не наблюдавам замяната п-ф типична за иранските езици. Името на Перник е очевидно идентично с тохарското име Pernik. Негов закономерен ирански аналог е името Фарнак, така се е наричал сина на Митридат Евпатор, владетел на Боспорското царство. Сравни с идентичното осетинско иронски færnыg – богат, щаслив и иронското færnыg, дигорското fernug – носител на фарна, щасливец. Абаев го свързва с името Фарнак. В нашата литература планината Пирин се свързва със славянския бог Перун. Ако беше така, защо има преходи е – и, у – и ? Вл.Георгиев предлага друга етимология – от тракийското perint – стръмнина, скалиста местност. Подобни са пелазгийското Пергамон, град в Лидия и на о.Крит, Пергам в Анатолия, Перинос на Мраморно море. В санскрит paārvati, протоиндоирански parauta, авестийски paurauta, пущунски parṣ̌á, хетски peru, peruni - скалист. Но имената Перина и Пирин, които са прабългарски, на пратениците на българския владетел, пряко съвпадат с тохарските етимологии.

86. Персиян, Пресиян – прабългарско владетелско име. Доц. П.Павлов доказа че един от последните наследници на Комитопулите е носил също името Персиян /997-1061г./ П.Добрев го свърза с перс, персиец. Буди недоумение фактът че име на български владетел, ще отразява чужд етноним, при условие че няма данни за евентуален чужд произход. Още повече че отношенията на прабългари и перси в Кавказ са почти винаги враждебни, а в Средна Азия Персия е основният враг на източноиранските общности. Като аланско име е засвидетелствано и в Боспорското царство – Περσίαν /Персиан/. Етимологчни паралели: В тох./б/ parsāntse, в тох./а/ p.rs – пъстър, красив, великолепен. Д.Адамс го свързва със санскритското prsani – пъстър. В осетински færuxs, кюрдски ferik, ferx, пущунски pêraq, гилянски pеr – бляскав. По-вероятно е Персиян да отразява индотохарското пъстър, красив, великолепен.

87. Пижо и Пендо – имена известни от българската фолклорна традиция. Името Пижо е с прабългарски произход, защото го откриваме в балкарския вариант на нартския епос. Там героите близнаци Ахсар и Ахсартаг се наричат Пидж и Пиагаш. /Ю.Гаглойти “О произхождение термина нарт”/ Ахсар и Ахсартаг, произлизат от осетинското xsart – войнска сила и доблест. В осетински fyd, пущунски pênd – сърдит, агресивен. В осетниски дигорски pъænæz – тесла, малка брадвичка. В тох./б/ pen.ke – тояга, с протоиндоевропеиското bhongoā – чупя, троша, разрушавам. Пижо и Пендо явно означават яростни, агресивни, имена с типичната иранска „заплашваща” етимология. В съвр.осетински съществуват мъжките имена Пижа, Пида, Пидо.

88. Пирогаст – име на един от славянските архонти, от прабългарски или аварски произход. Името е с явна иранска етимология. В авестийски frii, средноперсийски pwry, партянски fryx, согдийски brywk – възхвалявам, в осетински fyr – много, изобилие. В санскрит ghasta – ръка. Така че Пирогаст – възхваляваща ръка, или от общоиранското pir – стар, респ. старши, старейшина.

89. Пумир – прабългарско име, разчетено от В.Бешевлиев, върху варовиков блок, намерен в Плиска, сега в Археологическия музей в София, представя рисунка на конник и на две човешки фигури, придружени от следния надпис на гръцки език: „Тук бяха велемощният, Пумир, Негюн, Петър”. Негюн е вариант на Негавон, Онегавон, сравни с аланското Неугион. За Пумир откриваме ясна осетинска етимология, от fæmærzыn – отмъщавам, fæmur kænыn – разбивам, fæmаrnн – убивам. Прабългарското “п” закономерно преминава в осетинското “ф” /сравни Перник и Фарнак/, така че прабълг.корен *пум- отговаря на осет. аналог *fæm- означаващо убивам, руша, насилвам. Или Пумир – убиващ, отмъщаващ, разбиващ (враговете), име със заплашителна семантика.

90. Райчо – българско народни название на слънцето. Етимологични параели: В хетски arew, санскритски rawi, искашимски remuz, вахански уir – слънце. Също в осетински, rаjsоm, rag, ягнобски rahšin, талишки rê – утро, в искашимски roz, вахански rawar, ягнобски ruz, кюрдски roj, пущунски rvadz, талишки rüž, персийски ruz, шугнански ru'z, гилянски ruz, сариколски rûz, белуджи roč - ден.

91. Ралица, Рали – български имена, Ралеви – съвр.фамилия. В кушанобактрийски брачен договор от 343 г. /времето на Сасанидското владичество в Кушанска Бактрия/ е споменато женското име Ралик. Ралик встъпва в брак с братятя Баб и Пидук. При кушаните и ефталитите е съществувал обичая полиандрия, съхранил се почти до 19 в. в Кафиристан, когато двама братя имат една жена. Като етимология може да посочим осетинското иронско rаlыg kænыn – раздичам, отрязвам, или иронското rаlæuuыn, дигорското rаlæuun – начален, начало на нещо, изправен.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
В.Абаев се занимава с осетинския език. С прабългарски остатъци никой не се занимава, като изключим опитите на нашите учени да търсят аналози в тюркските езици. Бешевлшив също плаща дан натова но търси и ирански, предимно осетински паралели, когато е правил анализ на някое име. А как уважаеми ще свържеш прабългарско с келтско понятие? Или прабългарите са келти! Чувал ли си и за ностратически понятия, които могат да се открият и в индоевропейските и в алтайските езици и пр.

П.Добрев хвърля по две три думи и толкова.

След това откровение не виждам смисъл да продължавам дискусията - тя е абсолютно безсмислена. някакъв човек си прави copy/paste на някакви неща. Жив и здрав да е. Които има време и желание, нека да чете. Аз лично нямам време за глупости.

Между другото, бях останал с впечатление, че подобен род copy/paste не се толерира в този чудесен форум. Може и да бъркам, но си мислех. че когато искаш да запознаеш учасниците със съдържанието на друг сайт, не нужно да копираш 1000 страници тук. Достатъчно е да се даде съответният линк.

Поздрави и приятно копиране на безсмислици.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Ей, хора, не загърбвайте дискусията поради тези неща. Аз сам няма да се произнасям сега по въпроса с копирането, от една страна ми се струва, че тук постъпва първичен материал, който, надявам се, после ще бъде коментиран.

Link to comment
Share on other sites

  • 4 седмици по-късно...
  • Потребител

Протобългарин, даваш прекрасни и изчерпателни примери. :smokeing: Имам само една забележка, ако позволиш. Твърде многобройни са и в хода на изложението им се позагубва основната идея. Зная че това е неизбежно предвид необходимостта да се даде пълен преглед по тази материя, но не е ли възможно да подчертаеш крайния извод, например с болд?

Сега въпрос. Всичко това което си изложил е така, обаче имам чувството че воден от неопровержимите доказателства за източноиранския (аз бих казал северно арийски) произход на древните българи си игнорирал многобройните връзки с траките и тракийския език (направени още навремето от акад. Владимир Георгиев и Иван Дуриданов), само защото не се вписват в схемата. Игнорирайки сведения, независимо по какви причини, ние се лишаваме от допълнителна информация от която не е ясно "какъв заек ще изкочи". В този смисъл, има многобройни свидетелства за тракийските жреци - колобри, траки с имената Вологес (през гръцки, следователно Болг / Балг и т.н.), Аспар и пр. Налице са доста многобройни лексически паралели, както и граматически такива, което всъщност е по-впечатляващото, предвид особената граматика на българския език.

Апелирам спорещите страни да не се оплюват взаимно само поради различията в тезите, както и да не оскверняват имената на достойни българи като Раковски (бил наивен етимолог), Шангов (ако изобщо го познавате; приказвал общи приказки и фантасмагории), Ганчо Ценов (той пък бил фантазьор и ползвал смахната методология), Димитър Съсълов (съответно той пък е пантюркист, едва ли не) и т.н. Всичките тези люде са били безукорни патриоти и доста по-образовани и мислещи от мнозинството днешни "специалисти", защото още Нютон беше казъл че "аз съм голям, защото съм стъпил върху раменете на гиганти". Независимо от днес установените им грешки (някои от тях са работили преди век и повече), днешните теории просто нямаше да има върху какво да се изграждат ако не беше техният труд. Всички те са си платили скъпо и прескъпо за родолюбието си, така че можем само да ги почитаме, независимо от разликите във възгледите им.

Още един въпрос- защо с идването на древните българи на Балканите се възстановяват тракийските названия на градове, реки, планини и пр. измествайки латинските названия? Значи, идва някой от майната си и връща названията ползвани от един съвсем чужд нему народ, който при това би трябвало отдавна вече да е изчезнал, или поне да е загубил културната си идентичност. Странно.

Фактът че генът J2b1 е разпространен (или негови модификации) и в района на Средна Азия и Индия, не игнорира фактът, че все пак, този ген е най разпространен в Източното Средиземноморие, и то - очевидно от дълбока древност. Същото важи и за антропологичния тип.

В другата тема зададох въпроса за кимерийците, наричани обикновено "тракокимери". Въпросът беше само на запад ли са мигрирали? С други думи казано - тохарите, са или не са азиатски клон на кимерийците? Конкретика, ако е възможно.

Въпрос: Защо се игнорира сведението на Мегастен от "Индика" (Да, знам че не е запазен оригиналът. Като че ли оригиналът на Библията, например, е запазен.), сочещо поход в незапомнена древност на "богът" Бакхус / Бакх / Дионис към Индия (Сведения за който са съхранени впрочем в древно индуската книжнина, макар и в доста завоалиран вид.)? По-късните документи от времето на Александър Велики и династиите след него, потвърждават тази версия, сочейки че Александър е бил посрещнат от бактрийците като свой, с версията, че те са потомци на траките от армията на Дионис. Само легенда? Едва ли. Голийски тръгва да оборва Петър Добрев (доста успешно междудругото), който пък посмъртно не би допуснал каквато и да било близост между бактрийци и траки, твърдейки че "бактрийската хипотеза" звучи прекрасно, обаче има един съществен недостатък - няма и следа от топоним Балк преди кушанското завоевание. И изрежда имената с които е бил известен града по-рано: Бактра, Зариаспа, Бахдиум Серирам Ордово Заравшан и т.н. Прекрасно. Само че бидейки специалист по арменска филология, Голийски би трябвало да знае че в персийският (и в староперсийски и в средноперсийски, че и досега), който е доста близък до арменският по някои свои характерни особености, съществува явлението ларингализация, при което звуците "к", "х", "л" и "р" твърде често се изговарят с нещо като "кх", което е просто невъзможно за произнасяне, пък и за записване на български. Друг е въпросът че има два типа "л" и два типа "к" и пр. Та, в хода на тези мисли, аз питам как аджеба би следвало да се произнесе "Бактра" ако не беше записано на авестийски персийски, а на тракийски? Нека видим първо как по-точно е звучало на персийски: "Бакхт'ра", по-късно предадено на арменски като "А-Пах-тар'к" с протетична гласна (странно за арменците!?!) и крайно "к" за чужди страни и народи. Следователно, най-вероятно имаме оригинална форма "Балк-търа", при което не е зле да се сетим че средноазиатските саки и масагети са били наричани "тури" от персите, откъдето впрочем е и названието "Туран", много преди да се появят на историческата сцена вездесъщите тюрки. Думата "тур" има своите корени още в шумерския, означаваща, доколкото си спомням, "дете, потомство, племе, имот" даже "добитък", по-специално едър рогат добитък (т.е. тур), по линия на семантиката "имот". Все пак не съм филолог, затова ще се въздържа от по-нататъшни етимологични еквалибристики. Просто пускам тема за размисъл за специалистите. Междудругото, латините, които според легендата са потомци на Еней и сина му Асканий / Юл, тоест - троянци и дардани, за които знаем че са били родствени, на траките (даже са били траки), имат една интересна думичка - "tera". тази думичка, както всички знаете означава "земя" и като планета, и като материя (пръст, скала и пр.) и като територия / страна, като най-общо значението е идентично с нашето семантично гнездо "тв'рд" или просто "(земна) твърд". Това е твърде показателно за изследването на втория лексически компонент от термина "Бакх-т'ра". Ако човек се позадълбае в тази посока ще установи че "Бакх-т'ра" не е нищо повече от "Страната на Бога (Бакх)". Впрочем развитието на ларингала "Бакх / Балкх / Бахл" и т.н. дава в индоевропейска (иранска) среда варианта "Бага", а в семитска - варианта "Баал / Бел" (Ваал / Вел), което пък е от древноакадското "Ба-Ал" / "Ба-Еллу" / "Ба-Иллу" и т.н. все със значение "Бог-отец"(При траките Бакх е бил по-почитан от Зевс и считан за по-старо поколение бог от него. Същото е и при египтяните.).

В древноиндуските книги "Карнапарва" и "Сабхапарва" се дават доста подробни сведения за бакхическите традиции на кашмиро-пенджабските бахлики / балхики, чийто бактрийски произход се приема от доста индийски изследователи, противно на мнението на Петьо Голийски. Което пък е още едно потвърждение че вариантът "Балх / Бахл" не само че е бил налице много време преди идването на кушано-тохарите, но фактически именно "Балх / Бахл" е самоназванието на древните бактрийци. Когато тохарите пристигат, изгонват елинистическите владетели и основават кушанското царство, те възстановяват названието Балх, което е било непроизносимо не само за македонските завоеватели, но и за предшестващите ги перси. Следователно ги виждаме да правят същото, което векове по-късно ще направят древните българи на Балканите с тракийските названия. Ако приемем за отправна точка легендарната генеалогия "Б'лгар - син на Тогарма, Тогарма - син на Гомер, Гомер - син на Яфет", ще разберем защо се случва всичко това.

В същата индийска митология присъства божественият персонаж Сканда Кумара Картикайа, за който се казва че оглавявал армията на боговете, а в някои от книгите се твърди че му писнало от техните войни и се върнал на запад.

Със сведенията от "Махабхарата" че"Тугхра (тохари) се наричат още Арса и са идентични с Бахлика и Мадра" кръгът на главоблъсканиците относно идентичността на "Бактра" и "Балк" се затваря и нещата си идват на мястото. Освен това се обяснява доста добре разпространението на гореописаният генетичен и антропологичен тип и в Източното Средиземноморие, и в Средна Азия и Индия. Остава само да се види дали кимерийците наистина имат някаква връзка с траките, или са например иранци, германци и пр. За това не е зле да си припомним че именно с кимерийската миграция в Средна Европа се появява културата Халщат, за която се казва че е първата "доказано келтска" археологическа култура в Европа. Според ирландската хроника "Лейбор Габала Ерен" келтите - завоеватели на Ирландия идват от Тракия (минавайки през Испания!?!), където са били притеснявани и поробвани от гърците. Един от тези родове се е наричал "Фир Болг" (което, разбира се ви е известно на всички), друг - "Партолон" и т.н. Малката подробност е че не са били изначално в Тракия, а са мигрирали от Средна Азия, по-точно от Бактрия, вероятно през VI - V век пр. Хр., тъй като пазят спомени за мидийския цар Астиаг и персийски цар Кир, което просто няма как да се случи, ако са мигрирали по-рано. Част от тази група племена отсяда в по-късната римска провинция Белгика, давайки названието и, за което свидетелстват изследванията на френския учен Амеде Тиери - ровил доста усърдно в римските източници, включително "Галските войни" на Гай Юлий Цезар. Тиери твърди че старото название на белгите е белгарум или балгарум. Трета част от тази група племена отсяда в днешна южна Франция около Тулуза, и е спомената като "волки" или "волски", според келтската граматика (както бойски, скордиски, тавриски и т.н.). Това не е просто натаманяване на приличащи си етноними, защото въпросното население си остава по тези места и дори по-късно - вече I - II век сл. Хр. имаме сведения че тези хора са преселци от Азия, даже някои още по-късни сведения ги наричат хуни. (Не приемам хунската теза за българите, но малко ме смущават имена като Баламир / Баламбер, например.). Според Тиери от келтските племена от групата "белгарум" са били тектосагите (текуто-саки?), трокмите и толистобоите (толисто/дулисто-бои?). Факт е, така или иначе, че където и да се остановят племена от групата "Болг", те основават градове с корен "Тол" / "Тул" / "Тил" и пр. Част от същата тази миграционна вълна са и баварците - българи на франкфуртския професор Фрицлер.

Някой беше писал по-рано в една от другите теми, че не може да сме и такива и такива, а трябва да се реши окончателно на кой именно древен народ сме потомци. Това хем е вярно, хем е смешно. Просто защото нашата народност е твърде древна за да можем да проследим какви именно сме (езикът не е етноопределящ фактор, особено с нашата склонност да се асимилираме). За сметка на това пък сме взели участие в етногенезиса на сума ти народи, та чак и до днес, когато от нас с малко сръбска помощ се пръкнаха македонците (които попаднаха от трън та на глог да ходят да издирват предците си сред хунзите в Памир :biggrin: ). Сведения за древните българи могат да бъдат намерени още в шумеро-акадско време, сиреч през периода III - II хилядолетие пр. Хр. в Предна Азия, така че въпросът става изключително сложен. Междудругото, на повечето от народите могат да се открият следите от същото време, ако човек търси усърдно, тъй че не сме някакво грандиозно изключение. Само че накрая просто попадаме в епоха от която няма писмени данни и всичко спира до тук.

Поздрави и успехи на всички! :smokeing:

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
... фактически именно "Балх / Бахл" е самоназванието на древните бактрийци.

Добре, а как да се обясни ситуацията с термина Балхи-Блахи/ Влахи/ Blachorum. Средноазитски индоевропейски "скитски" народ, а пък говорят зацапан с "църковнославянски" наложени им заемки, но латински език /ромънски/. Може ли в сърцето на скитското средноазиатско пространство да има такъв латински оазис?

Освен това, с Влах /Валш се означават кимрите. Е как ще са кимри, като езика им латински /ромънски/ и са романски народ?

Това нещо явно не мога да го обясня :bigwink:

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...