Пикасо

[Втори след княза]

В този етап е необходимо уточнение, че Пикасо вече не е в материална нужда и парите му са пре- достатъчни.  От друга страна е натрупал опитност, така че, както някой професор може да запълни експромпт един час с интересни обяснения, той може да запълни една картина с изображения. Работи свободно, а не за пазара и изпълва ателиетата си с творби. Те са хиляди след смъртта му. Не следва мода и стил, смесва ги, ползва ги своеволно, вече няма "периоди".

[К.ГЕРБОВ]

Преди 11 часа, Втори след княза said:

Реализмът завършва с щастливите съпружески отношения. Започва сюрреализма, който не разбирам. Другия производител - маркиз Салвадор Дали също не разбирам, но е по- търсен. Плащат им, не зная за какво.

[Втори след княза]

Не толкова ключ, колкото друг ъгъл към зрителната загадка ни дава и лириката в проза на Пикасо от "читанка" ТУК

Цитирай

 

28 ноември 1935

огнен език вее лицето си флейтата чашата като й пее реве удара с кама с толкова радостно синьо което седнало в окото на бика вписва в главата си украсена с жасмини чака платното да надуе парчето кристал което вятърът увит в „мандобл“ капещ от ласки раздава хляб на слепия и на гълъба с цвят на люляк и притиска с цялата си злоба към устните на пламтящия лимон рогат торс който плаши с жестовете си за сбогом катедралата която припада в прегръдките му без едно браво докато избухва в погледа му радиото събудено от зората която като фотографира в целувката една дървеница от слънце яде мириса на лака който се люпи и пресича страницата която лети развързва букета който отнася свит между крилото което въздиша и страха който се усмихва на ножа подскачащ от удоволствие като оставя даже днес плувайки както иска и по свое желание точно в мига необходим на края на кладенците викът на роза която ръката й хвърля като дребна милостиня

5 декември 1935

език който си постила легло все едно къде росата която удря кобилата приготвяща ориза на пилето в печката и организира в любовта нощта с ръкавици от смях около линията на огъня по-обидена отколкото изглежда и толкова бледна като вижда шунката как не мирише и сиренето което трепери и птицата която пее и извива пердето което вее на лицето си и чашата в снега която следва с панделките си кози от пъпеш с всички цветове във флейтата чашата която й пее сякаш може да пее главата на мъртвия която й захапва ръката и я отвлича увиснала на пръстен обвита в шума от криле на мухи които нотата поддържаща цигулката не оставя да диша понеже стиска врата му с клещите си гризе удара с кинжал който издува балона завързан с наденички неопровержимата причина на толкова грациозното синьо което седнало на официалния си стол оправя роклята си всеки миг когато минава толкова бързата стрела хвърля му пипер и сол и чете бъдещето в окото на бика говеждо варено нарязано лъжицата от чимшир и ръчен часовник мащерка лавър и сребърен леген и копринена обувка и спомен от преминаването на една ръка по коляното вписано в главата му и портретирано върху афиша под името си „примрозо“ и това на неговото животновъдство украсено с жасмини свързано с хиляди причини да мълчи и да бъде глух за бълхата която дъжд от толкова обилно кафе с мляко което разтърсва косите чакащи скрити зад желязната врата която издува платното доброто възпитание което е получил чакайки цял ден в леглото парче кристал та вятърът обвит в пелерината на „мандобл“ която капе от ласки да накара само да тичат и проклинат сухите кестенови дървета и казана за да не може да се упрекне че ако като раздава хляба е забравил слепия и гълъба с цвят на люляк но сега когато е вече късно и когато нощта слага вече шапката си и търси чадъра си и брои картите си за игра от 2 до 4 и от 50 до 29 ако убие и притисне с цялата си злоба към устните на лимона на огледалото пламтящо като лудо и си изгори устата стомната подсвирква и иска от слепеца да й покаже най-краткия път който разпуква цвета си в пелерината рогат торс знаещ вече чрез кого светлината която пада и полетява на парчета в лицето му звъни камбаната която плаши с жестовете си за сбогом катедралата която въздухът преследващ с удари на бич лъва който се облича като тореадор отпада от ръцете си едно браво и сега е така блестящ и неговия поглед радиото събудено от зората с толкова закъснели сметки на гърба му сдържайки дъха си и носейки в уравновесената чиния екран луна от сянка че мълчанието срутва и така помага на акцента продължава да фотографира в целувката една слънчева дървеница ако ла фа ре си ми фа до си ла до фа яде аромата на часа който ходи и прекосява страницата която лети и след като си направи вързопчето развързва букета който отнася свит под крилото което вече зная защо въздиша и страхът който оформя образа му гледан в езерото ако върхът на поемата се усмихва дръпва завесата а ножът който подскача от удоволствие няма друг избор освен да умре от удоволствие когато кръвта и днес още плуваща свободно и все едно как точно в необходимия миг необходим само за мене вижда как преминава като светкавица горе в кладенеца викът на розата която ръката му хвърля като дребна милостиня

 

Налични са всички образи, които има в картините. Връзката им е някаква лична асоциация, неуловима, но налична и в текста и в изображението. Нещата, образите от текста са дефиниции на нарисуваното. "Огнен лимон" са женските гърди, "главата, украсена с жасмин" се вижда в офортите за "Художника и неговия модел". "Окото на бика" и "огнения език" в Герника. Има го гълъбът с люляков цвят, слепия и "рогатия торс". Има и разчупения образ "една ръка по коляното вписано в главата му". И това е именно речник, където думите и нещата са налични, но връзката им е неизвестна.

 

[Втори след княза]

Герника

Отново разгледах репродукцията и, както се полага за изключителни творци, открих пак нови неща. Най- напред крайната дясна фигура ми се стори някак си долепена, като в запълването на пространството да са се свършили планираните образи и да е правена като за пълнеж. Помислих, че е мъж- с панталон изкривен надясно, но после съобразих, че косата е дълга и свързана, т.е., в картината няма живи мъже. Светлите триъгълници около тази фигура са пламъци, поне знаци за това. 

После, главата на бика, дадена по обичая на Пикасо в неясен ракурс, по начина му за изразяване означава движение. Бикът е в неведение. Оглежда се смутено, но бездейно. Казваме "Гледа като теле в железница". Ако бикът е Испания, то Пикасо го представя като осъдително бездействащ срещу зверствата в земите на баските.

 

В "Либерален преглед" ТУК, авторът Джон Ричардсън представя като канибалски подарък за рождения ден на Хитлер избиването на жителите:

Цитирай

историкът Ксабие Ирухо разкрива неизвестния досега факт, че разрушаването на историческия баски град Герника е планирано от нацисткия министър Херман Гьоринг като подарък за рождения ден на Хитлер, 20 април. Герника, седалище на парламента на провинция Биская, все още не е бил въвлечен в испанската гражданска война и е нямал отбранителни съоръжения. Логистични проблеми забавят генералния план на Гьоринг. В резултат на това подаръкът за рождения ден на Хитлер е трябвало да бъде отложен за 26 април.

 

[Втори след княза]

Великият анекдот. При обиск в дома на Пикасо "агентът фашист" (препратка към едно стихотворение) намерил скици към Герника и "просъскал" (препратка към същото стихотворение) "Вие ли направихта това?" Пикасо отговорил "Не, вие!".

[Втори след княза]

Пикасо- комунист

През октомври 1944 в освободеният от хитлеристите Париж е открита експозиция "Салон на освобождението" с индивидуална изложба на Пикасо. Публиката, жадна за изкуство като след ковид, се тълпи. Пикасо по време на окупацията не се е посрамил с колаборация с фашизма. На 8 октомври била организирана "спонтанна"акция при която само тогава и само тази група смъквала от стените платната с викове на недоволство "Върнете ни парите" (пустите пари, аргумент, приемлив за всички). Всъщност не платната били причина, а това, че на 5 октомври 1944 в. Юманите обявява, че Пикасо е вече член на Комунистическата партия. С леви разбирания са и двамата Нобелови лауреати Сартр и Камю, така че лявото е било въпрос на съвест през Съпротивата. Изобщо, Съпротивата е направила популярни комунистите. Естествено е Пикасо, съчувстващ към нещастните да е именно от тази лява страна. 

Този негов политически избор е предизвикал широк обществен интерес, на който той отговаря, че човекът на изкуството е също и политическо същество, което не може да се изолира от ставащото в живота. Той определено позиционира изкуството си занапред като "Оръжие на мира".

Картината му Клането в Корея е интересна и в съвременен аспект

Срещу хората са изправени въоръжени подобия на роботи. Това "отчуждение" от убийството наблюдавам днес в оператори, на които иначе призлява от кръв, но стоящи пред екраните подскачат с радост от столовете, щом дронът убие или взриви, включително и граждански автомобили или събрани хора. 

Редактирано Декември 20, 2024 от Втори след княза

[Втори след княза]

Най- същественото за Пикасо е, че не е еднообразен и скучен. Винаги има някакъв вкус: стипчив, лютив, горчив, леден. Както се казва "Не го разбирам, не е красиво, но е единственото, което си струва да погледне преситеният" Ако си представим, че в картинния свят на художника може да се влезе, със сигурност светът от картини на Пикасо няма да ни остави да скучаем. При това не е шизофренно объркан, а по- скоро някои от картините му са като влизане в огледална зала, където огледалата не са големи, а са парченца огледалца, монтирани под различен ъгъл и с различни свои цветове на отразяване. Гледам, не ми харесва и не разбирам, но това съм АЗ!

ПП. Отивам да си пусна "Луди, луди жаби".  омръзнаха ми блудкаши.

Редактирано Декември 21, 2024 от Втори след княза

[Мълчаливец]

Пикасо- крадец

Избрах тази статия, която смятам за приличен образец на сензация. Такива сензации са били публикувани и в 1911 г., когато от Лувъра е открадната Мона Лиза. В статията има поне едно невярно нещо- споменаваният Аполинер не умира незабавно от шрапнел през 1916 г., а две години и половина по- късно, но едно свидетелство не е достатъчно свидетелство, че чак всичко в статията да е невярно

Цитирай

 

Как арестуват Пабло Пикасо за кражбата на "Мона Лиза"
Нели Христова
Публикувано на: 18.06.2017

Художникът притежавал няколко статуетки, отмъкнати от Лувъра.

Напуснал съда, плачейки, месеци наред го гонила параноя, че някой го следи.

Денят е понеделник, 21 август. Годината - 1911. Времето е мрачно, Лувърът - затворен, ала въпреки това мъж се измъква от него, носейки малка картина върху дървени плочи. Днес тя е една от най-ценните творби на света, тогава е никому непозната. "Мона Лиза" е открадната за първи път. Това, което със сигурност знаем, е, че историята има щастлива развръзка - платното е върнато в музея, а крадецът му се оказва италианецът Винченцо Перуджа, който просто искал да занесе картината в дома й - Италия. Това, което остава неизвестно за повечето хора, е, че всъщност главният заподозрян за кражбата на "Мона Лиза" е не кой да е, а самият Пабло Пикасо.

Геният е арестуван, а по-късно оправдан, но съмненията към него остават и до ден днешен.

Пикасо заминава за Париж през 1900 г. След като най-добрият му приятел Карлос се самоубива през 1901 г., той навлиза в своя син период, след това в розовия си, следват ги години на вдъхновени от Африка творби и накрая, естествено, кубизмът. Но това, което остава на заден план в историята на гения от Малага, е неговата близка среща със закона през 1911 г. и събитията, които за малко не променят историята на изкуството, каквато ни е позната днес.

В Париж Пикасо се движи само в компанията на свои колеги художници и бохеми и най-вече италианеца Гийом Аполинер и Макс Якоб. Те наричали себе си "Ла Банда Пикасо" и заедно преминавали границите не само на традиционното изкуство или стилистичното експериментиране, но и на съвременната култура. Мъжете прекарват почти всяка своя секунда заедно, търсейки своето вдъхновение по парижките улици.

Горе-долу по това време в Лувъра е открита изложбата на иберийски скулптури. Творби, на които Пикасо нескрито се възхищава пред своите приятели. Сред тях е и Гери Пирет, младеж, белгиец, който служи като секретар на Аполинер. След като за пореден път слуша възторжената реч на испанеца за скулптурите, Пирет посещава музея. Месецът е март, годината 1907, а в рамките на два дни от Лувъра изчезват няколко от ценните творби.

Те попадат в ръцете на не на кой да е, а наПикасо. Художникът не ги е откраднал - получава ги като подарък, но въпреки това плаща на своите приятели 50 франка от благодарност. Впечатлен от скулптурите, той, естествено, ги използва за свои модели - така се появява "Госпожиците от Авиньон", картина, която много критици виждат като пълната противоположност на "Мона Лиза". Много хора твърдят, че това е дало тласък на испанеца по-късно да плаща, за да му носят откраднати произведения на изкуството.

В следващите няколко години "Ла Банда Пикасо" остава неразделна, само Пирет заминава за Белгия, но се връща точно на време за изчезването на творбата на Да Винчи. Крадецът пребивава на дивана в апартамента на Аполинер и не крие от своя домакин намеренията си да открадне още нещо от зле охранявания Лувър. По това време за 250 000 ценни експонати се грижат едва 150 човека.

Гийом го умолява да се откаже. Ала той прави тъкмо обратното - няколко дни по-късно нова скулптура изчезва от музея, Пирет гордо я показва на прием пред стотици художници и писатели, всички до един приятели на Аполинер.

Денят, в който Пирет е изритан от дома на своя другар, е същият, в който изчезва "Мона Лиза". В своя гняв белгиецът отмъщава на някогашния си приятел, като отива в полицията и съобщава, че в дома на Аполинер се намират някои от изчезналите скулптури на Лувъра.

Италианецът успява да реагира, принуждавайки Пикасо, който тогава е в Южна Франция, мигновено да се върне в Париж. Двамата изготвят план - да напъхат иберийските статуи в куфари и да ги хвърлят в Сена. Но параноята ги настига.

Цяла вечер те обикалят около реката, но така и не се осмеляват да хвърлят доказателствата в нея. Прибират се в апартамента на Аполинер в 2 часа през нощта, уморени като кучета, но полудели от натрапчивите мисли, че някой ги преследва. На следващия ден италианецът предлага на приятел журналист да му подари скулптурите, стига да си мълчи. Но полицията го надушва и прибира заедно с Пикасо.

Това, което следва след задържането им, хвърля само допълнително масло в огъня. Испанският гений твърдо заявява, че никога не е виждал Аполинер. От своя страна, другарят му го натопява в кражбата на "Мона Лиза".

И така Пикасо се превръща в главния заподозрян. Италианецът е тикнат в затвора, а геният от Малага го очаква същата съдба. На следващата сутрин френската преса излиза със становището, че "банда международни крадци се опитват да разрушат музеите им".

Датата е 8 септември. Изминали са 19 дни от изчезването на Мона Лиза, часът е 7 сутринта.

Полицията нарежда на Пикасо да се яви пред съда като главен заподозрян в изчезването на ценен предмет от Лувъра. Според разследващите същите хора, които са успели да откраднат иберийските скулптури, са отговорни за изчезването и на творбата на Леонардо.

Треперещ от страх, Пикасо едва успява да се облече. Полицаите пристигат в студиото му и го отвеждат с белезници в служебна кола. Да бъде видян публично като обвиняем по дело, е нещо, което егото на Пикасо не може да понесе. В съдебната зала испанецът и Аполинер се гледат така, сякаш никога не са се виждали. Пикасо, в своята риза на точки и крещяща вратовръзка, се опитва да запази и малкото самообладание, което има, но го губи минути по-късно.

Двамата не спират да се обвиняват - Аполинер казва, че всъщност Пикасо е подарил статуите на журналиста, който ги е издал. Пикасо, от своя страна, заявява, че Аполинер е свързан с кражбата на "Мона Лиза". В момента, в който съдията решава, че именно испанецът е част от по-голяма групировка, отговорна за изчезването на "Джокондата", всяка капка смелост у гения се изпарява. В своя страх Пикасо започва да твърди, че не е знаел за кражбата на иберийските статуи и моли съдията да осъзнае, че няма нищо общо с "Мона Лиза". Разтревожен, объркан и засрамен,

Пикасо напуска съдебната зала, плачейки като дете и молейки за прошка. Това се превръща в най-неудобната сцена от живописния му живот. "Страхувам се, че той така и не ми прости, че го видях толкова разстроен", казва един от приятелите му, присъствали на процеса.

На съдебните заседатели им отнема много време да осъзнаят, че двамата арестувани всъщност нямат нищо общо с кражбата на "Мона Лиза", а са станали жертва на собствената си гордост и егоистичност.

Пикасо и Аполинер са освободени, ала испанецът продължава да се чувства така, все едно е следен непрекъснато.

В продължение на седмици той напуска студиото си единствено вечер, гонен от параноя, че "Мона Лиза" може да се озове някъде из неговите неща и той да бъде арестуван отново. Споменът за тероризиращите въпроси на съдията отнема спокойния му сън за месец.

Всъщност, Пикасо никога повече не е привикан отново за разпит.

За него случаят остава затворена страница. Той успява да нарисува някои от най-ценните творби на ХХ век, сякаш е забравил за травмиращите дни в съда. Ала за Аполинер това е краят. Процесът го преследва до края на дните му.

Прекараните два дни в затвора го пречупват. В продължение на много години, той не спира да се оплаква, че е единственият човек във Франция, който е тикнат зад решетките за кражбата на "Мона Лиза".

Аполинер спира да пише и да рисува и отива да се бие на страната на Франция в Първата световна война. Умира уцелен от шрапнели в главата. Годината е 1916.

Близо половин век по-късно в едно свое интервю Пикасо най-накрая е попитан за случая с изчезналата "Мона Лиза".

Тогава той признава: "Когато съдията ме попита "Познавате ли този джентълмен?", аз категорично отговорих "Никога не съм го виждал". Тогава изражението на Гийом се промени. Кръвта се отдръпна от лицето му. И до днес се чувствам засрамен от постъпката си"

Истинският крадец на "Джокондата" се оказва Винченцо Перуджа. Италианец с мечта да върне "Мона Лиза" в истинския й дом. Задачата му никак не била трудна, след като той участвал в сглобяването на стъклената витрина, която да предпазва картината.

Картината се появява изненадващо в апартамент във Флоренция. Той се намира близо до мястото, където някога е живяла Лиза Джерардини - смятана за модела от портрета. За близо две години, "Джокондата" е била наистина у дома.

Съдът дава на Винченцо едва 8 месеца в затвора, а "скандалът" с торбата, която изневиделица се появява в Италия, така и не остава задълго в медиите.

Само дни след задържането на Винченцо започва Първата световна война. Отвличането на "Мона Лиза" остава на заден план, светът вече си има нов, по-страшен проблем.

Ето статията от фреската Уикипедия, която кратко пише, че Пикасо само е купил няколко статуетки и маски от секретаря на Аполинер. На когото липсва мелодраматичната история за разходката с куфар на Пикасо с произведения на изкуството покрай Сена, има я в съчиненията, които се смятат за сензационно- булевардни. Там може да се срещне и това, че Пиере имал интимни отношения с Аполинер. Общо взето- мръсно жълта боя.

Цитирай

 

На 22 август 1911 г. Луи Беру, художник-копист, акредитиран от Лувъра, отива в музея, за да скицира предстоящата си картина „Мона Лиза в Лувъра“, но вместо Мона Лиза намира само голямо празно място. Беру разпитва охраната, която му казва, че творбата трябва да е във фотографското студио на Браун. Няколко часа по-късно Беру отново пита за картината при охраната и е информиран, че Мона Лиза не е при фотографите. Картината наистина е била открадната на 21 август 1911 г. Префектът Луи Лепин изпраща на мястото на инцидента Октав Амар, началник на охраната на парижката полицейска префектура, и шестдесет инспектори. Криминологът Алфонс Бертийон открива отпечатък от палец върху изхвърленото стъкло и решава да вземе пръстовите отпечатъци на 257-те души, работещи в Лувъра. Анализът на пръстовите отпечатъци не дава резултати, което води до оставката на директора на Лувъра, Теофил Омол. Разследващият магистрат Жозеф Мари Дриу, когото пресата иронично нарече „съпругът на Мона Лиза“, затвори поета Гийом Аполинер за няколко дни за съучастие в укриване на престъпник. Всъщност няколко години по-рано Аполинер наел за свой секретар и довереник Жери Пиере, белгийски авантюрист, който самият той откраднал финикийски статуетки и маски от Лувъра. На 28 август той се свързал с ежедневника „Париж Журнал“, изпращайки им статуетка, открадната от Лувъра, след което, в знак на самохвалство, признал за кражба на картината и поискал 150 000 златни франка за връщането ѝ. Докато бил в бягство, Съдът на Сена го осъдил задочно през 1912 г. на десет години затвор за кражбата на трите иберийски статуетки. Полицията заподозряла и художника Пабло Пикасо, който бил разпитан подробно (той бил купил маските и статуетките от Жери Пиере, чийто примитивизъм по-късно ще повлияе на „Госпожиците от Авиньон“). Кражбата била заявена от няколко фантазьори, включително италианския писател Габриеле Д'Анунцио, който през 1898 г. написал трагедия, озаглавена „La Joconde“ („Мона Лиза“), посвещавайки я на „Елеонора Дузе с красивите ръце“. Дружеството на приятелите на Лувъра предложило награда от 25 000 франка, сума, която по-късно била удвоена от анонимен дарител. Списание „L'Illustration“ обещало 50 000 франка на този, който върне картината в редакцията на вестника. Така картината придобила световна слава.

Крадецът е Винченцо Перуджа, италиански стъклар, който е участвал в работата по рамкиране на най-важните произведения на музея, за да ги предпази от вандали. Той държи картината две години в спалнята си в Париж, скрита в двойно дъно на бял дървен куфар под леглото си. След завръщането си в Италия, той предлага да я продаде на 10 декември 1913 г. на флорентински антиквар Алфредо Джери, който е пуснал обява за закупуване на произведения на изкуството. Джери алармира полицията и Перуджа е арестуван в хотелската си стая (по-късно преименувана на хотел „Джоконда“) и осъден само на осемнадесет месеца затвор, като италианската преса хвали патриотизма му. На 4 януари 1914 г., след изложби във Флоренция и Рим, картината е тържествено върната в Лувъра в специално нает за случая вагон от първа класа, където вече е поставена под засилена охрана.

Предложени са множество хипотези, които обясняват кражбата на Винченцо Перуджа: той може да е действал от патриотизъм, за да „отмъсти за кражбите на Наполеон“ (това е линията на защита, защитавана от адвокатите му по време на процеса му), наивно вярвайки, че картината е била открадната от Наполеон, тогава все още само Бонапарт, по време на италианската кампания; Твърди се, че е действал от името на аржентинския фалшификатор Едуардо Валфиерно (твърдящ, че е маркиз Валфиерно), който искал да продаде шест копия на картината, направена през 1910 г. от Ив Шодрон, като автентични на американски купувачи, убедени, че придобиват оригинала (теория, изложена от американския журналист Карл Декер в „Сатърдей Ивнинг Поуст“ през 1932 г.). Журналистът и арт критик Жером Коинярд, след като разкрил признанията на Перуджа, публикувани във вестник „Льо Журнал“ през юли 1915 г., приел показанията му сериозно: той твърдял, че е бил потърсен от германец, който играел на неговия национализъм и го манипулирал. Този германец може да е бил Ото Розенберг , известен мошеник, принадлежащ към банда от високопоставени трафиканти на произведения на изкуството, но неспособен да си върне картината, защото е бил под наблюдение на френската полиция след кражбата.

 

 

Редактирано вчера от 20:02 от Мълчаливец