Отиди на
Форум "Наука"

Приписано обществено положение


Recommended Posts

  • Потребител

Приписано обществено положение

Много рядко българите си даваме сметка за една от най-типичните черти на нашата култура. Оригиналният английски те,мин за това е "ascription orientated culture" – Минков 2007. Доста автори са писали за тази тема, например проф. Иван Славов в епичните си трудове за "Кичът", без обаче да дадат обяснение на феномена и да го изследват дълбочинно. Самите ние сме субекти на приписаното обществено положение всекидневно, също без да си дадем сметка, че проявяваме една от най-типичните черти на културата ни.

За какво става въпрос. Ами за фундаменталното разграничение – кое е по-важно в обществото ни: онова, което сме постигнали сами в живота си, или наследените титли, звания и всички останали атрибути на приписаното положение. От изследвания на автори като Тромпенаарс и Търнър (1999) става ясно, че западните държави имат по-слабо изразена склонност към приписано обществено положение. Тенденцията то да се проявява нараства рязко в Африка, Източна Европа и Азия. Във всички споменати случаи корелацията между отхвърлянето на приписаното обществено положение и екслусионизъм е силна - -0.63* по Спирмън. (Минков 2007).

Връзката между обществено-приписваната ориентация и екслусионизма е видна от някои експерименти. Непример през 1992 г. студенти от НБУ са помолени да напишат на лист първите имена на всичките си кръвни роднини, като посочат срещу всяко каква точно е роднинската връзка, без да ползват чужда помощ. Резултатите са интересни – българските студенти изброяват между 40-60 роднини. За сравнение ескимосите нециклик в средата на миналия век достигат до 100 роднини, а членовете на някои племена и общества с висока раждаемост могат да надхвърлят 700. Средностатистическите млади американци цитират до 25-35 имена на роднини. Подобдо е и положението в Западна Европа. В същото време, в Молдова съществува обичаята на Задушница да се събира целят род на гроба на починалите близки и да се четат на глас имената на всички членове на рода, живели в последните 200 години. На какво се дължат тези различия. Очевидно, американците и европейците, да ги наречем западняци, просто нямат нуждата на помнят имената на всичките си роднини и предшественици, защото подобна памет няма да им донесе уважение и респект, в случай, че в рода им има известни хора. Тяхната култура се базира на идеята, че уважението и общественото положение се постига само и единствено от личните постижения и умения на всеки – нещо, което американците наричат "meritocracy". Обратно, членовете на културите извън Запада са мотивирани да помнят не само най-близките си роднини, но максимален брой членове на рода, защото в тези култури хората се идентифицират със своя кръг от роднини и приятели и заслужават уважение, респект и т.н, защото са имали важни хора в рода си.

Тези различия са видни и в роднинската терминология. За всички е ясно, че тя е изключително бедна в Английския и немските езици, и прогресивно се обогатява в романските и славянските езици, за да достигне забележително езиково богатство в персийската езикова група, и повечето езици в Източна Азия и Африка на юг от Сахара. Например българският език има специални думи за "брат на бащата" – чичо, и "брат на майката" – вуйчо. И в двата случая на английски се употребява думата aunts, а на испански – tios. Съответно сестрата на майката е леля, а сестрата на бащата е вуйна, като в английския и испанския се употребяват същите думи. Подобно е положението и с думи като кака и батко, които нямат съответсвие на повечето евпопейски езици. Да не говорим за смайващия генеалогичен лексикон за съпругата на брата на мъжа, сестрата на съпругата, брата на съпругата, сестрата на лелята на тъщата и тн. – зълва, тетка, тетин, уйкя, баджанак, етърва, девер, все думи, които не могат да се преведат на чужд език без описателни синтагми. Изобщо самата дума "род" трудно би се превела на друг език, ако искаме да запази смисъла, които влагаме в нея на български. Например "Той ни е рода" и "He is from our kin", макар и етимологично верни, се различават семантично.

Освен по рода, приписаното обществено положение се проличава и чрез други феномени. В култури като българската обикновено на по-голямо уважение и статус се радват възрастните (но не прекалено) и мъжете. Това са две добре познати характеристики в Незападните общества, които личат не само от проучвания, но и от прости наблюдения. На заседанията на ООН обикновено държавите от Третия свят са представени от дъже на възраст 50-60 години, и рядко от жени. Младите хора и жените обикновено не се вземат на сериозно, колкото и странно да звучи това за един европеец. В книгата си "What makes us different" Минков дава интересен пример – котаго американската компания Шел избира на висока ръководна длъжност жена, която в последствие праща в Япония, за да сключи важна сделка, японците се обиждат, че за такава важна сделка са изпратили жена (1996).

Възрастта и полът не са единствените проявления на приписаното обществено положение. Уважение се впушава и когато преговарящите са придружени от голяма делегация – секретарки, асистенти и всякакъв друг антураж. Големият брой хора, които придружават един човек е израз на статус извън Запада. Това се изразява и в повечето европейски езици – употребата на второ лице мн.ч е израз на уважение към един човек. Обяснението – към важните хора трябва да се обръщаме по различен начин, защото те не са обикновенни. Те са отговорни за голям брой подчинени или зависещи от тях. Следователно, като използваме множествено число, обръщайки се към един такъв човек, предполагаме, че той има подчинени или зависещи от него, и следоветелно заслужава специално уважение.

Социалното положение в подобни култури може да произтича и от редица предмети, атрибути, дрънкулки, дрехи, и всякакви други символи, които често изглеждат смешно на хората от запада. Всъщност, статусните атрибути като скъпи коли или къщи не са непознати в запана Европа и особено в САЩ. Но има една съществена разлика – там посоката на културният феномен е от спечелено обществено положение към приписано. Т.е нашият чисто нов Мерцедес трябва да каже на света, че сме успели и богати. В България и навсякъде извън Запада е обратното – хората демонстрират статусни атрибути и символи, за да впечатлят и спечелят уважение и респект. Хората, включително и мъжете, се увличат по лъскави и шарени дрехи,, татуировки, обеци, пиърсинг по тялото и носа, тежки златни ланци и гривни, които не винаги показват спечелено обществено положение. Много от тях са с ниски доходи, в началото на социалната стълбица, но това не им пречи да карат скъпо изглеждащи коли, често втора употреба, за да впечатлят и да спечелят респект и уважение. Типичен израз на това са черните мерцедеси, малките спортни коли и ВМВ с тъмни стъкла, в които често се вози някой пич с тъмни очила, слуша чалга и профучава край пешеходците с висока скорост. Често такива хора шофират бавно, сякаш са на ревю из централните улици, и когато преминават край някое претъпкано кафене, където имат публика, умишлено форсират и рязко профучават. Освен това живеят с убеждението, че светофара и пешеходните пътеки не важат за тях. На моя етаж живеят двама братя, които имат три малки спортни коли, с които си ходят на село. Струва ми се, че не са напускали никога границите на общината, но това не им пречи да парадират със скъпите си коли. Аз обаче нямам кола и не мога да шофирам, въпреки, че всяка година пропътуват 50 000 км из България. Описаният случай е разбира се , е ексктемният, клиничен вариант на приписаното общестевно положение.

Ориентацията към приписано обществено положение се изразява и в дрехите и украсата по тялото. Шарените дрехи са типични за арабските страни, субекваториална Африка и централна Америка. В Русия все още е модерно жените да носят лисица или норка на врата си – гледка, която би втрещила някой американец. Безцветните коли – бяло, черно и сиво – са норма в западна Европа, и остатъка от света лека полека се нагажда към тази мода. Процентът цветни коли и таксита в париж и Лондон през 2003 г. е под 8. За същия период в България той е 40. Напоследък обаче тази тенденция започна да отмира.

В западинте общества официалното мъжко облекло е съвсем безцветно. Не се приемат добре накити, татуировки, обеци – при зрели хора те са проява на лош вкус или принадлежност към някоя субкултура. В женското обекло има повече пъстрота, но също някои видове показност са недопустими. З разлика от тях, българките се обличат доста по-официално дори при незначителни поводи – например на кафе с приятелки. Това предизвиква насмешка от страна на американските посетители. Ако отидем още по на изток – в Украйна и Русия – вече става страшно. Жените там си слагат още повече слоеве грим, украшения и дори мъртви животни на шията.

Статусни символи на приписаното общестевно положение в България са масивните пръстени, тежките ланци и златни верижки, обеци, пиърсинг на носа и езика, татуировки. Те, заедно с перата сред индианците в Северна Америка имат огромно значение като показатели на статус извън Западна Европа. Културологически погледнато, израз на еди и същи феномен е дали ще си пробучиш носа с дълъг прът или ще извадиш на масата три GSM-ма.

Израз на същия феномен е и бумът на мобилните телефони в Източна Европа през послединте години. Докато на запад те са служебна необходимост, в България са проява на показност. По данни на International Telecommunication Union през 2003 г. най-високи проценти абонирани са регистрирани в Италия, Испания, Португалия – между 90 и 110 абонамента на 100 жители. За България стойностите са към 90. За сравнение в Канада е 41.68, а в САЩ – 54.30. Очевидно североамериканците не смятат, че ще внушат респект, ако извадят последен мобилен телефон и ритуално го положат на масата пред тях. Това всъщност би било смешно, ако не отговаря на практическите ти нужди и стандарт на живот.

Ориентацията към приписано обществено положение се поректира и върху потребителското поведение на българите. Все още има много хора, които предпочитат маркови и висококачестевни дрехи пред масовата мода. Обувки от алигатор, костюм на Версаче и златен ланец несъмнено ти печелят точки и са един от екстремните случаи на приписаното общестевно положение. В случая е важното не какъв съм аз и какво мога и знам, а какви атрибути нося, респективно колко голяма е клечката, с която съм си пробил бърните – да се сетим за някои наши родни парвенюта и фешън последователи. Но да не ги осъждаме – все пак става дума за култура.

Раздалението между приписаното-спечеленото общестевено положение могат да доведат но някои недоразумения. Ако сте важен английски бизнесмен, коийто сключва сделка с нигерийски петролен бос, е възможно той да се разочарова, ако визитката ви не е релефна и няма златни букви, или пък че дипломата ви не изглежда помпозно и натруфено. Често служители в незначителни провинциални фирмички или средноазиантски училища наричат себе си "президент", "генерален директор", "академичен директор", генерален мениджър и др. Манията за титли и звания е обхванала и българското общество.

Все пак всички тези феномени имат своята здрава културна логика и не изразяват комплексираност или незрялост, както някои по-образовани хора смятат. Често в културна среда, където възможностите за лична изява и постижения са ограничени, приписаното обществено положение е единственият начин да постигнеш – поне отчасти – социален статус и уважение. Това обяснява донякъде защо повечето хора, които парадират с коли, ланци, дрехи, телефони и др. не се отличават с кой знае колко лични качества.

Често обаче културният конфликт може да е много по-сериозен. В култури, които практикуват приписано обществено положение често има студенти, които се стремят към званията и титлите, и им отдават първостепенно значение преди придобиването на знания и умения. Не е важно какво знам и мога, важното е че съм магистър или висшист. Много от тях се ориентират към лесни специалности с кратка продължителност, а каква е точно специалността няма никакво значение. Крайният случай е когато придобиването на конкретни знания и умения просто липсва от целите на студента. Тогава се проявява прикритата или скрита тенденция за закупуване на дипломи и звания срещу пари или лични услуги. В Западна Европа, всъщност, диплома, без прилежащите й знания, просто не струва.

Приписаното обществено положение се проявява и в топонимията. Как иначе да си обясним манията на някои "кореняк софиянци" да парадират с това, въпреки, че живеят в доста западнали кооперации по Витошка и Цар Асен. Нека сме наясно, че да си софиянец не е същото като да си мадриленьо, портеньо, кариока или берлинчанин.

Всъщност, Западът се е отърсил от културния феномен на приписаното общестевено положение сравнително скоро. Това се случва малко след Индустриалната революция, когато се създават възможности за лични постижения и доказване. Неслучайно индустриализацията върви успоредно с отпадането на старите наследствени звания в повечето западноевропейски страни.

Все пак белезите на феномена в западна Европа се проявяват в литературата. Повечето европейски саги от Средновековието започват с описание на цялата генеалогия на героя, което може да заеме няколко страници – пример е "Os maias" на великия португалски писател Еса де Кейрош и в по-ново време "Сто години самота".

Староанглийският има сложна система от роднински лексикон и пази думи като sweor – свекърва, snoru – снаха, които са изчезнали от съвременния език. Старонорвежкият има думи, които представят различни аспекти на роднинството – fedgar баща и син, maedgur майка и дъщеря, maedgin майка и син, systkin брат и стестра (Минков, 2007). Всички етзи думи по настоящем са изчезнали.

Преди Индустриалната революция могат да се видят белезите на приписаното общестевно положение и в архитектурата, която на Запад изобилства от тежка орнаметнация и помнозност. Тези особености не са изчезнали веднага, тъй като индустриализацията не е променила на мига западните общества. Но до средата на 20 век орнаментацията почти изчезва от сградите на Запад. Атрибутите на властта също изразяват приписаното общестевно положение – корони, скиптри, жезъли, наметало и др.

Източник: Minkov, M. What makes us different and similar, 2007

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Много хубава тема, само бих вметнал, че в Европа, разединението е до голяма степен Юг-Север, а не Изток-Запад.

Това ясно се вижда ако сравняваш Португалия и Испания с Чехия и Финландия или Южна Италия с Норвегия например.

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Като цяло, разделенението е между Западна Европа и особено Северозападна Европа, САЩ, Канада, Австралия, Н.Зеландия от една страна и остатъка от света. Централна Европа е междинен вариант.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Финландия в Северозападна европа ли е?

А Португалия и Испания къде са? Знаеш ли там каква гъзария ги тресе и че си познават по-добре семействата и родовете отколкото в БГ.

Затова казвам има и градиент на кича и гъзарията Юг-Север нищо повече. Не винаги е Изток-Запад.

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Приписаното обществено положение е функция на екслусионистките култури, т.е всички култури, които са такива, имат в една или друга степен този феномен. Корелацията между ексклусионизъм и осъждане на приписаното положение е -0.63 по Спирмън и Пиърсън. Т.е колкото по-висок е индексът, толкова по-засилена е теденцията към показност. Ексклусионисткият индекс на Испания е 244, Португалия 239, Гърция 332, България 340, Нигерия е първенец с 495. Финладния има 102, Швеция 7, Холандия 1.

Може да се каже, че географските понятия не са толкова важни. Деления Изток-Запад и Север-юг са условни. Основното деление е култури, които са ексклусионистки (колективистични, или родови) и такива, които са универсалистки (индивидуалистични по хофстеде, или безродови). Да гледаме културната карта на света и статистическите показатели за това.

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Приписано обществено положение

Много рядко българите си даваме сметка за една от най-типичните черти на нашата култура. Оригиналният английски те,мин за това е "ascription orientated culture" – Минков 2007. Доста автори са писали за тази тема, например проф. Иван Славов в епичните си трудове за "Кичът", без обаче да дадат обяснение на феномена и да го изследват дълбочинно. Самите ние сме субекти на приписаното обществено положение всекидневно, също без да си дадем сметка, че проявяваме една от най-типичните черти на културата ни.

За какво става въпрос. Ами за фундаменталното разграничение – кое е по-важно в обществото ни: онова, което сме постигнали сами в живота си, или наследените титли, звания и всички останали атрибути на приписаното положение. От изследвания на автори като Тромпенаарс и Търнър (1999) става ясно, че западните държави имат по-слабо изразена склонност към приписано обществено положение. Тенденцията то да се проявява нараства рязко в Африка, Източна Европа и Азия. Във всички споменати случаи корелацията между отхвърлянето на приписаното обществено положение и екслусионизъм е силна - -0.63* по Спирмън. (Минков 2007).

Връзката между обществено-приписваната ориентация и екслусионизма е видна от някои експерименти. Непример през 1992 г. студенти от НБУ са помолени да напишат на лист първите имена на всичките си кръвни роднини, като посочат срещу всяко каква точно е роднинската връзка, без да ползват чужда помощ. Резултатите са интересни – българските студенти изброяват между 40-60 роднини. За сравнение ескимосите нециклик в средата на миналия век достигат до 100 роднини, а членовете на някои племена и общества с висока раждаемост могат да надхвърлят 700. Средностатистическите млади американци цитират до 25-35 имена на роднини. Подобдо е и положението в Западна Европа. В същото време, в Молдова съществува обичаята на Задушница да се събира целят род на гроба на починалите близки и да се четат на глас имената на всички членове на рода, живели в последните 200 години. На какво се дължат тези различия. Очевидно, американците и европейците, да ги наречем западняци, просто нямат нуждата на помнят имената на всичките си роднини и предшественици, защото подобна памет няма да им донесе уважение и респект, в случай, че в рода им има известни хора. Тяхната култура се базира на идеята, че уважението и общественото положение се постига само и единствено от личните постижения и умения на всеки – нещо, което американците наричат "meritocracy". Обратно, членовете на културите извън Запада са мотивирани да помнят не само най-близките си роднини, но максимален брой членове на рода, защото в тези култури хората се идентифицират със своя кръг от роднини и приятели и заслужават уважение, респект и т.н, защото са имали важни хора в рода си.

Тези различия са видни и в роднинската терминология. За всички е ясно, че тя е изключително бедна в Английския и немските езици, и прогресивно се обогатява в романските и славянските езици, за да достигне забележително езиково богатство в персийската езикова група, и повечето езици в Източна Азия и Африка на юг от Сахара. Например българският език има специални думи за "брат на бащата" – чичо, и "брат на майката" – вуйчо. И в двата случая на английски се употребява думата aunts, а на испански – tios. Съответно сестрата на майката е леля, а сестрата на бащата е вуйна, като в английския и испанския се употребяват същите думи. Подобно е положението и с думи като кака и батко, които нямат съответсвие на повечето евпопейски езици. Да не говорим за смайващия генеалогичен лексикон за съпругата на брата на мъжа, сестрата на съпругата, брата на съпругата, сестрата на лелята на тъщата и тн. – зълва, тетка, тетин, уйкя, баджанак, етърва, девер, все думи, които не могат да се преведат на чужд език без описателни синтагми. Изобщо самата дума "род" трудно би се превела на друг език, ако искаме да запази смисъла, които влагаме в нея на български. Например "Той ни е рода" и "He is from our kin", макар и етимологично верни, се различават семантично.

Освен по рода, приписаното обществено положение се проличава и чрез други феномени. В култури като българската обикновено на по-голямо уважение и статус се радват възрастните (но не прекалено) и мъжете. Това са две добре познати характеристики в Незападните общества, които личат не само от проучвания, но и от прости наблюдения. На заседанията на ООН обикновено държавите от Третия свят са представени от дъже на възраст 50-60 години, и рядко от жени. Младите хора и жените обикновено не се вземат на сериозно, колкото и странно да звучи това за един европеец. В книгата си "What makes us different" Минков дава интересен пример – котаго американската компания Шел избира на висока ръководна длъжност жена, която в последствие праща в Япония, за да сключи важна сделка, японците се обиждат, че за такава важна сделка са изпратили жена (1996).

Възрастта и полът не са единствените проявления на приписаното обществено положение. Уважение се впушава и когато преговарящите са придружени от голяма делегация – секретарки, асистенти и всякакъв друг антураж. Големият брой хора, които придружават един човек е израз на статус извън Запада. Това се изразява и в повечето европейски езици – употребата на второ лице мн.ч е израз на уважение към един човек. Обяснението – към важните хора трябва да се обръщаме по различен начин, защото те не са обикновенни. Те са отговорни за голям брой подчинени или зависещи от тях. Следователно, като използваме множествено число, обръщайки се към един такъв човек, предполагаме, че той има подчинени или зависещи от него, и следоветелно заслужава специално уважение.

Социалното положение в подобни култури може да произтича и от редица предмети, атрибути, дрънкулки, дрехи, и всякакви други символи, които често изглеждат смешно на хората от запада. Всъщност, статусните атрибути като скъпи коли или къщи не са непознати в запана Европа и особено в САЩ. Но има една съществена разлика – там посоката на културният феномен е от спечелено обществено положение към приписано. Т.е нашият чисто нов Мерцедес трябва да каже на света, че сме успели и богати. В България и навсякъде извън Запада е обратното – хората демонстрират статусни атрибути и символи, за да впечатлят и спечелят уважение и респект. Хората, включително и мъжете, се увличат по лъскави и шарени дрехи,, татуировки, обеци, пиърсинг по тялото и носа, тежки златни ланци и гривни, които не винаги показват спечелено обществено положение. Много от тях са с ниски доходи, в началото на социалната стълбица, но това не им пречи да карат скъпо изглеждащи коли, често втора употреба, за да впечатлят и да спечелят респект и уважение. Типичен израз на това са черните мерцедеси, малките спортни коли и ВМВ с тъмни стъкла, в които често се вози някой пич с тъмни очила, слуша чалга и профучава край пешеходците с висока скорост. Често такива хора шофират бавно, сякаш са на ревю из централните улици, и когато преминават край някое претъпкано кафене, където имат публика, умишлено форсират и рязко профучават. Освен това живеят с убеждението, че светофара и пешеходните пътеки не важат за тях. На моя етаж живеят двама братя, които имат три малки спортни коли, с които си ходят на село. Струва ми се, че не са напускали никога границите на общината, но това не им пречи да парадират със скъпите си коли. Аз обаче нямам кола и не мога да шофирам, въпреки, че всяка година пропътуват 50 000 км из България. Описаният случай е разбира се , е ексктемният, клиничен вариант на приписаното общестевно положение.

Ориентацията към приписано обществено положение се изразява и в дрехите и украсата по тялото. Шарените дрехи са типични за арабските страни, субекваториална Африка и централна Америка. В Русия все още е модерно жените да носят лисица или норка на врата си – гледка, която би втрещила някой американец. Безцветните коли – бяло, черно и сиво – са норма в западна Европа, и остатъка от света лека полека се нагажда към тази мода. Процентът цветни коли и таксита в париж и Лондон през 2003 г. е под 8. За същия период в България той е 40. Напоследък обаче тази тенденция започна да отмира.

В западинте общества официалното мъжко облекло е съвсем безцветно. Не се приемат добре накити, татуировки, обеци – при зрели хора те са проява на лош вкус или принадлежност към някоя субкултура. В женското обекло има повече пъстрота, но също някои видове показност са недопустими. З разлика от тях, българките се обличат доста по-официално дори при незначителни поводи – например на кафе с приятелки. Това предизвиква насмешка от страна на американските посетители. Ако отидем още по на изток – в Украйна и Русия – вече става страшно. Жените там си слагат още повече слоеве грим, украшения и дори мъртви животни на шията.

Статусни символи на приписаното общестевно положение в България са масивните пръстени, тежките ланци и златни верижки, обеци, пиърсинг на носа и езика, татуировки. Те, заедно с перата сред индианците в Северна Америка имат огромно значение като показатели на статус извън Западна Европа. Културологически погледнато, израз на еди и същи феномен е дали ще си пробучиш носа с дълъг прът или ще извадиш на масата три GSM-ма.

Израз на същия феномен е и бумът на мобилните телефони в Източна Европа през послединте години. Докато на запад те са служебна необходимост, в България са проява на показност. По данни на International Telecommunication Union през 2003 г. най-високи проценти абонирани са регистрирани в Италия, Испания, Португалия – между 90 и 110 абонамента на 100 жители. За България стойностите са към 90. За сравнение в Канада е 41.68, а в САЩ – 54.30. Очевидно североамериканците не смятат, че ще внушат респект, ако извадят последен мобилен телефон и ритуално го положат на масата пред тях. Това всъщност би било смешно, ако не отговаря на практическите ти нужди и стандарт на живот.

Ориентацията към приписано обществено положение се поректира и върху потребителското поведение на българите. Все още има много хора, които предпочитат маркови и висококачестевни дрехи пред масовата мода. Обувки от алигатор, костюм на Версаче и златен ланец несъмнено ти печелят точки и са един от екстремните случаи на приписаното общестевно положение. В случая е важното не какъв съм аз и какво мога и знам, а какви атрибути нося, респективно колко голяма е клечката, с която съм си пробил бърните – да се сетим за някои наши родни парвенюта и фешън последователи. Но да не ги осъждаме – все пак става дума за култура.

Раздалението между приписаното-спечеленото общестевено положение могат да доведат но някои недоразумения. Ако сте важен английски бизнесмен, коийто сключва сделка с нигерийски петролен бос, е възможно той да се разочарова, ако визитката ви не е релефна и няма златни букви, или пък че дипломата ви не изглежда помпозно и натруфено. Често служители в незначителни провинциални фирмички или средноазиантски училища наричат себе си "президент", "генерален директор", "академичен директор", генерален мениджър и др. Манията за титли и звания е обхванала и българското общество.

Все пак всички тези феномени имат своята здрава културна логика и не изразяват комплексираност или незрялост, както някои по-образовани хора смятат. Често в културна среда, където възможностите за лична изява и постижения са ограничени, приписаното обществено положение е единственият начин да постигнеш – поне отчасти – социален статус и уважение. Това обяснява донякъде защо повечето хора, които парадират с коли, ланци, дрехи, телефони и др. не се отличават с кой знае колко лични качества.

Често обаче културният конфликт може да е много по-сериозен. В култури, които практикуват приписано обществено положение често има студенти, които се стремят към званията и титлите, и им отдават първостепенно значение преди придобиването на знания и умения. Не е важно какво знам и мога, важното е че съм магистър или висшист. Много от тях се ориентират към лесни специалности с кратка продължителност, а каква е точно специалността няма никакво значение. Крайният случай е когато придобиването на конкретни знания и умения просто липсва от целите на студента. Тогава се проявява прикритата или скрита тенденция за закупуване на дипломи и звания срещу пари или лични услуги. В Западна Европа, всъщност, диплома, без прилежащите й знания, просто не струва.

Приписаното обществено положение се проявява и в топонимията. Как иначе да си обясним манията на някои "кореняк софиянци" да парадират с това, въпреки, че живеят в доста западнали кооперации по Витошка и Цар Асен. Нека сме наясно, че да си софиянец не е същото като да си мадриленьо, портеньо, кариока или берлинчанин.

Всъщност, Западът се е отърсил от културния феномен на приписаното общестевено положение сравнително скоро. Това се случва малко след Индустриалната революция, когато се създават възможности за лични постижения и доказване. Неслучайно индустриализацията върви успоредно с отпадането на старите наследствени звания в повечето западноевропейски страни.

Все пак белезите на феномена в западна Европа се проявяват в литературата. Повечето европейски саги от Средновековието започват с описание на цялата генеалогия на героя, което може да заеме няколко страници – пример е "Os maias" на великия португалски писател Еса де Кейрош и в по-ново време "Сто години самота".

Староанглийският има сложна система от роднински лексикон и пази думи като sweor – свекърва, snoru – снаха, които са изчезнали от съвременния език. Старонорвежкият има думи, които представят различни аспекти на роднинството – fedgar баща и син, maedgur майка и дъщеря, maedgin майка и син, systkin брат и стестра (Минков, 2007). Всички етзи думи по настоящем са изчезнали.

Преди Индустриалната революция могат да се видят белезите на приписаното общестевно положение и в архитектурата, която на Запад изобилства от тежка орнаметнация и помнозност. Тези особености не са изчезнали веднага, тъй като индустриализацията не е променила на мига западните общества. Но до средата на 20 век орнаментацията почти изчезва от сградите на Запад. Атрибутите на властта също изразяват приписаното общестевно положение – корони, скиптри, жезъли, наметало и др.

Източник: Minkov, M. What makes us different and similar, 2007

Да изтрепем малко риба:

Българските жени имат обичай да окачват на ушите си всякакви обеци от пиринч, мед и др. Те продупчват цялото си ухо околовръст и така го отрупват с калцедони, кристали и пр., че се налага да закачват ушите си с кукички за косите, за да на се разкъсват.

По същия начин се кичат и мъжете, но не толкова излишно.

Българките си кичат не само ушите, но и глесените, и ръцете под рамената, както и носовете си. Едно време видях в Цариград една българка с дъщеря й и двете бяха окичени с хубав златен пръстен, забоден през носа. несъмнено този вид накит се е употребявал, както се разбира от следното изречение: Хубавата жена е за мъжа си като златен пръстен в носа.

Саломон Швайгер, 1577

Продупчват (заб. българките) ушите си на 4-5 места и закачват на тях обеци от олово, не толкова скъпи, колкото тежки.

Антон Вранчич, 1553

Жените (заб. на българите) им съвсем не са с покрити лица, както останалите жени от Изтока. Всички те са окичени с цветя и плодове. Косите им са отпуснати и сплетени на една плитка отзад. Накрая те прикачват златни или сребърни копчета, та чак п малки блестящи стъкълца или камъчета. Всички те носят огърлица, която вместо маниста има само един ред медни, сребърни или златни монети според възможността им (т. е. на жените, б. пр.). Те (монетите) висят на кордон също като месали. На гърдите [жените] имат платнени кърпички, така покрити с някои от гия монети, че ге скриват всичко отдолу —- чак до доста ниско, наредени и пришити върху това бельо също като керемиди на покрив: от това може да се предполага, че потисиичеството не е такова, каквото нп го рисуват нашите писатели.

Тия жени са нежни, почти еднакви с нашите французойки. Те имат техния темперамент и изглеждат толкова учтиви, че идват сами пред керваните отрупани с хляб, плодове, топло и подсладено мляко, о няколко парчета печено месо, яйца п всякакви плодове, които продават на нищожна цена, но с толкова изящество, че не мога да си ги представя без сълзи в очите.

А.Пуле, 1657

Трябва да признаем, че жените от тази страна няма защо да се показват, защото всички са много симпатични. Походката им е права, съпроводена с благородна гордост, примесена с любезност и мекота. Пои все че са само селянки, жестовете им и всичките им маниери са на хора над простолюдието. Мислех, че виждам вакханките на г. Пусен. Те изглеждат винаги пияни поради веселото им и разнообразяващо настроение. Облеклото им е само риза и някаква роба отгоре. Косите им са изцяло сплетени, висещи по гърбовете им и пълни с монети като пари от по пет френск/и су и други по-големи и по-открояващи се. Главите им са покрити само с малка шапчица, също украсена; колиетата, които носят, са с по четири-пет низа. Ризите и робите им са доста отворени отпред и шията им е твърде открита. Те всички са с много красиви шии и не си дават много труд да ги прикриват. Най-сетне винаги са с открити лица.

Пол Люка, 1706

”От планината Чемерник до Одрин цялата тази страна е България. Това е една хубава и добре обработена страна…Те говорят на един славянски език, който за нас бе по-неразбираем от сръбския. Че страната България в християнско време /преди робството, б.р./ е имала големи свободи, богатства и всякакво изобилие, може да се види и разбере по това, че мъже, жени и деца, всички носят дрехи и ризи, извезани с копринени конци, макар и груби. Жените окачват на шиите и ушите си сребърни пръстени, а там, където няма сребро – месингови, оловни и пиринчени. /Из Пътеписа на Бенедикт Курипешич, 1531 г./

-------

Взето от "Бойна слава"

-------------------------------------------------------

-------------------------------------------------------

При мъжете - българи през Османско, положението с показността в облеклото и външния вид е малко по-различно от положението на показността - при българските жени и деца ...Немецът Ханс Дершвам, обикалял из българските земи през 16 век, и написал своя пътепис - отбелява че "на мъжете е забранено да носят цветни дрехи", и облеклото им като цяло е семпло, като ризите им, пантолоните им, шапките им -са моноцветни.. Единственото което показват, и с което се гордеят, според Дершвам, са "дългите им пуснати коси"...Докато при жените и децата, това не е така - виждани са деца, "които гладуват и са без обувки, но са накичени с толкова злато, което може да им осигури прехраната за няколко години"...

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...