Б. Киров

В горната връзка това не е драма, Питър Куин е научен за изграе солово, да оцелява . Той е солов играч, въпреки участието му в екипи. Кери промени това донякъде, но не напълно.. И с още една: 2) Ник Броуди продължаваше да лъже , след като опитът му за убиването на Вицепрезидента и другите шефове в защитената стаяя се провали, той се отказа да отмъщава по този начин и започна да сътрудничи. Продължаваше да лъже и да прави всичко за своето оцеляване (физическо и социално) , и да наранява хората Това достигна своята кулуминация с убиването на семсйството на имама в Колумбия Каквито и подбуди да е имал за отмъщението за убийството на малкото арабско момче, според мен беше патологичен лъжец, които не поемаше отговорност за действията си.. Изпълнил ли е дълга си като е отишъл в Техеран? Не мисля така, смятам че той търсеше реванш пред, и прошка от дъщеря си, единственото важно нещо и човек за него за него, и лично "негово" в целия сценарии...Заради обаждането на дъщеря си и заради обещанието към нея, той не взриви бомбата.. Беше се превърнал в социопат, мислещ само за себе си..(може да е бил друг човек, преди да бъде пречупен, не е ясно за мен колкопо различен е бил, и не споря) И последна вметка 3) Кери беше бесърдечна и остра към всички хора, Тя само искаше от близките си услуги и саможертви , а не даваше на тях почти нищо (като лични услуги и саможертви). а) Случаят с Фара го илюстрира Фара, която Кери постоянно хокаше, а обяснението на Кери че "така я е обучавала" е глупово извинение на виновната Кери пред Майк, Просто няма такова учение и приобщаване в екип, само хокане и без поощрения и добри думи, не е измислено и в САЩ! б) Случаят с майка и, която тя прогони на погребението на баща си., също мисля го илюстрира За случаят с изваждането на Питър Куин от кома, ще проверя пак... PS Нареждането за събуждането на Питър Куин го даде Сол, но според мен (в цялостния контекст и конктретната филмова и игрова ситуация), решението дойде с решаващото съгласие на Кери Матисън. Тя, Кери Матисън, първа попита за процедурите за събуждане (в самото начало на серията 11 сезон 5 се води разговора на Сол и Кери за евентуалното събуждане на Питър Куин с лекаря му и ) и за рисковете от това събуждане. Сол Беренсън застана в неутрална и изчакваща позиция в този конктретен момент (след като преди това беше много активен в разговора и експресиите).След обяснението на лекаря потърси контакт с очи с Кери Матисън, и след контакта не показа активност или по-скоро не изрази нищо - тази съвсем конктретна игрова и пихологическа ситуация аз я тълкувам така: Сол Беренсън остави на Кери да вземе решението за извеждането на Питър Куин от кома (това е мое тълкувание, не задължавам никого с него) Срия 11, сезон 5, вижте началото на серията, веднага след повторенията, и надписите, http://filmisub.com/7180-seriali-homeland-homeland-season-5-vtreshna-sigurnost-sezon-5-2015.html ++ Точни корекции, не мога да не ги приема Да се концентрираме върху Ник Броуди. Да, той продължи да лъже и след като не взриви бомбата. Но за него вече всичко беше различно. Той не задейства бомбата, след като чу гласа на дъщеря си и осъзна, че не иска да убива и умира заради нея, само заради нея, той се вкопчи за живота заради нея, както го бе направил в плен, но тогава заради момчето. Това стана в хода на действието в САЩ, когато се върна, той нямаше понятие кой ще го посрещне, не познаваше децата си, спомни си сцената на летището с посрещането. Дъщеря му стана много близка с него, след като прие вярата му в исляма, заедно погребаха осквернения коран, тогава той осъзна, че си струва да живее дори и само заради нея, което се видя в момента, когато трябва да задейства взрива. Защо продължи да лъже и след това? И аз отначало си задавах този въпрос без отговор, после го намерих - пак заради дъщеря си и надеждата да има семейство. Отказът му щеше да означава смърт за него и със сигурност за семейството му - дубльорът-убиец, другият морски пехотинец, беше предназначен от тенгуто-атентатор за това, между Ник и другия имаше нещо като състезание между коне, победи Ник в кастинга, той затова и застреля дубльора. После имаше само еднопосочен билет за оцеляване на семейството му - до момента на срещата му с Кери в залата за разпити, когато тя му даде алтернатива. Да, много вярно си хванал, че изпълни мисията в Иран заради дъщеря си, нямаше път без тази мисия за него назад - цялото общество вече го беше нарочило за жертва, обществото накара малкото момиче да го намрази и което тласна това момиче към самоубийството, заради лицемерен морал и лъжа, сърцето на детето му говореше друго, то затова посегна на живота си. И какво му каза милата му майка: "Да съм сменила плочките в банята за да не ми напомнят за теб? Но, скъпа, не - просто не можах да измия кръвта оттам." А бабата добави, че малката "искала само да ги изплаши, но нямала кураж да се самоубие". Детето обичаше от цялото си сърце баща си, но обществото го наказа с омраза, при това без вина, Ник вече беше изкупил вината си с убийството на арабския терорист в САЩ, той можеше да живее в родината си с Кери, но отиде само и единствено заради вменената от майката и от крив морал лицемерно вина в ума на дъщеря му. Той беше жертва, а не престъпник и социопат. На едно вече започнало да се превръща в социопатско общество. Какво правеше приятелчето му от военното разузнаване - следеше го, за да се докопа до леглото на жена му, и да му открадне децата като кукувица, гадост. Кери изгони майка си, защото не можа да прости лъжата й, с която е съсипала нейния и на баща й животи. Тя обичаше близките си и беше готова да се жертва за тях, но се съмняваше в самата себе си, че е способна да бъде майка, затова и отначало не искаше да гледа детето. После се превърна в истинска майка, за която дъщеря й означаваше повече от всякакви служебни и политически интереси, спомни си как отказа да свидетелства. Майка й имаше огромен грях към Кери, тя я беше направила такава работохоличка, защото й беше вменила, че е негодана за семеен живот, подобно на баща й, поради заболяване. Моментът в който й разказа как е имала множество връзки с мъже, докато е била в семейството си, Кери престана да я забелязва, тя я отписа, защото майка й го беше направила много по-рано. По отношение на Фара, у Кери имаше някаква професинално-женска завист, Фара беше не по-малко способна като агент и анализатор от самата Кери, Кери й се възхищаваше, но и завиждаше, затова се държеше външно пренебрежително към нея. Но нямаше пряка вина за смъртта й. Наблюденията ти за тандема Кери-Сол при вземане на решението за събуждането на Питър са много точни, но все пак си мисля, че опортюнистът Сол държеше ключа тогава и просто изманипулира Кери, за да се скрие зад гърба й, да не поеме сам отговорността, той винаги така си правеше. После Кери тичаше из тунелите на метрото да се гони с терористи, докато Сол се довери на информацията на руската шпионка, с която делеше леглото. Бележките ти за отношенията на Дар с Питър са абсолютно точни, мой пропуск - имам понякога този лош навик да рисувам в черно и бяло и прехвърлих повече черно върху Дал, той наистина държеше на Питър, каквото и да значи това - за Питър не мисля, че вече държеше на Дар, след опита за убийство на езерото, той професионално хладнокръвно не го уби, за да засече обаждането, иначе нямаше да узнае местонхождението на килъра. п.с. пропуснах за убийството на имама в Каракас. Там ситуацията не беше толкова ясна, според мен. Имамът сам си докара убийството, като се обади на полицията и предаде брат си мюсюлманин на неверниците. Хората от бандата нямаше да застрелят имама и жена му, ако там нямаше полиция, щяха само да си вземат ходещите 10 милиона долара и да си идат по мирно по тихо, имамът си го причини. Ник отиде като мюсюлманин при мюсюлманин, той беше искрено вярващ. После вече го превърнаха в парче месо, но за онези хора той представляваше само пари.

Това в София си е норма, другото е изключение.

++ Докато не съм забравил подробности, да направя моето виждане за образите: Ник Броуди. Трето поколение морски пехотинец, вменено му генетично да служи и защитава това, в което вярва. Попада в плен, пречупен физически, но не и психически, принуден да зарови тялото на приятеля си, за който му е казано, че е убил със собствените си ръце. На този етап, той не беше предател, спомни си, че изпя химна на морската пехота, с опрян пистолет в тила, готов да умре на мига. Психическото му пречупване дойде по-късно, когато държеше тялото на малкото арабско момче, убито от американска бомба, единственото същество, към което изпитваше любов по време на плен. Тогава той реши да накаже убийците на това момче, вицепрезидентът на САЩ, издал заповед за дрона. Ник стана мюсюлманин, защото не можеше да живее без да вярва, но не предаде никога вярата си, нито страната си, той дойде в САЩ, за да убие убиеца на момчето, той си остана докрай морски пехотинец, изпълняващ дълга си, както го разбира. Не предаде Кери, не предаде страната си, не се огъна дори, когато Питър заби нож в ръката му, рухна, когато Кери му каза, че го обича и вижда смисъл за живота си в неговия живот. Всъщност семейството и приятелите на Ник Броуди го бяха предали - жена му се чукаше с най-добрия му приятел в дома им, докато Ник се беше завърнал и настройваше дъщеря им срещу баща си. Ник отиде в Техеран и умря като воин, изпълнявайки дълга си. Но шибаната система не сложи звезда на славата за него, това направи жената, която го обичаше, Кери. Кери Матисън. Безмилостна и безсърдечна към враговете на Америка, както тя ги схваща от позицията си на агент. С тежко детство, наследствена биполярност, излъгана от баща си още от дете, че той е бил виновен, за да ги напусне майка им, заради неговото заболяване, каквото има и тя, един вид с внушена вина от детство, заради която трябва да прави много повече от нормалните хора, за да я изкупи. Оттам и ненормалната й отдаденост на нейната работа, тя не гледа на нея като нормален човек, а като на изкупление за вина. Кери според мен не предаде никой и никога. Когато заповяда да бъде нанесен удар върху Сол, това беше импулс, а не истинската й същност, защото тя можеше да доведе докрай заповедта като командващ, но Питър и другите й колеги я спряха, а тя не повтори заповедта си. Импулсът беше реакция на наранено женско сърце, защото в този момент Кери беше влюбена в младия пакистанец, това беше след убийството на голямата й любов Ник, бащата на детето й, в един период, когато трябваше да се хване за нещо човешко, за някаква емоция, за да не полудее, такава емоция беше момчето от Пакистан. В мига, когато отдаде заповед за удар с ракета, тя беше полудяла от ярост лъвица, търсеще отмъщение, после се оттегли. Ако си спомняш за Питър Куин, не Кери, а Сол взе решението Куин да бъде изваден от кома, Кери се съгласи, но тя нямаше никаква власт в Берлин по това време, тя бе там госпожа Никоя, цивилна гарга в благотворителна организация, Сол беше шеф на Бюрото в Европа - дори Кери да бе казала "не", Сол щеше да принуди доктора. Да, Кери изпитваше зверска вина към Куин, защото беше добър човек, а само такива хора изпитват толкова силно чувство за вина. Освен това, тя беше влюбена в Куин. Всъщност Кери е единствения човек в шибаното ЦРУ, която винаги спасява задниците на колегите и шефовете си и то с цената на собствения й живот, тя винаги го залага, заради тях, никога не се е страхувала да прави това. Сол Беренсън, сложен образ, в общи линии съм склонен да приема оценката ти. Думата опортюнист е много точна за неговата характеристика. Имаше един момент, когато разказва за детството си, как като малко еврейско момче е бил записан в училище за американчета и как когато другите са се молели от сърце на своя бог, той е трябвало да седи със скръстени ръце на чина, без да може да се приобщи към тях. Чужденец при свои и при чужди, тотално отчужден от ортодоксалните си роднини, но не приемащ и моралните ценности на рационалните американци, сред които живее. Горкият Сол, но си носи достойно Кръста. Няколко пъти емоционалността му изигра лоша шега - веднъж с агента на Мосад в леглото на жена му Мира, втория път сам той в леглото на руската шпионка Алис /Аля/. Питър Куин. Горкото копеле, попаднало на 14-годишна възраст в ръцете на изрод като Дар Адал, спомни си намеците за педофилия, направени от Адал, че го е засилил като сираче и хубаво момче още в първата му задача към някакъм марокански мафиот със склонност към красиви момчета. Питър, човек без родители, приел за такъв Адал, творение на самия дявол, който го е научил само на едно - да убива. И той го прави, защото само това може в живота, при това е много добър в занаята си. И изведнъж му се случва чудо, този почти съвършен асасин, се влюби в Кери, просто хлътна до край в нея, дотолкова, че не застреля мъжа в който Кери беше влюбена, Ник Броуди, след като имаше лично поставена задача да направи това от своя Създател, Дар Адал, тръгна срещу волята на създателя си. И беше жертван от него по-късно, спомни си каква беше причината да попадне в ръцете на терористите в Берлин, Дар Адал. Гадният старец му каза просто "звучи ми като план", когато Питър му съобщи, че иска да се внедри в групата мим и го остави без никаква поддръжка там, хвърли го на вълците. Но Питър въпреки това не го застреля, когато можеше да направи това. И то след като старецът му беше изпратил личния си килър да го убие на езерото с Астрид. Да, цинична и хладнокръвна германка, но свали гарда пред любовта си към Питър и плати за това с живота си. Този човек, умен, мъдър и почти гениален, е въплатеното зло и проклятие за американската държава и за хората около себе си. Една единствена и ужасно мощна пружина в целия му характер го движи - обсебеността му от Властта, той е наркоман, обсебен от власт. Хората за този човек са само пречки по пътя му към властта. Напълно съм съгласен, написах само няколко контрапункта на твоите, за да потвърдя крайното ти заключение. Дори Дар Адал, дори този стар макиавели будеше някакво човешко съчувствие в килията си след преврата, когато се оплакваше, че не му дават самобръсначка.

Не знам как е било на други места, но по време на моята служба в поделението се крадеше много и редовно от старшините и офицерите и храната никога не стигаше за войниците. Прословутите "медузи" вместо мръвка си бяха задължителни, защото щом се заколеше прасе /имахме собствен свинарник/, месото се разпределяше в кашончета по йерархията - най-голямото и хубавото отиваше за Тато /командира/ и надолу по старшинство, а за войската оставаха медузите. Особено младите войници ходеха вечно гладни. Имаше два метода за отказване на по-чувствителни новобранци от ядене, когато е нещо по-добро от боб с брат му /ошав от сливи/. Единият беше психологически, разработен от Фуца, наричан още Байко, стар войник от София, който след уволнението стана барабанист на една прочута банда и досега си е такъв. Фуца /викаха му така, защото беше в РТК-то, но го бяха изгонили от там за „фуцове”, демек гафове с техниката и го бяха квалифицирали като свинарят Ивайло на поделението/ имаше добре отработена история, която беше озаглавил „Случая с Лайнарката”. Сюжетът й беше прост, но ефективен: Фуца и шофьорът на командирския джип Курето /редник Корибанков, кинта и 50 висок/ пътували през Петрохан зад една цистерна за фекалии, наричана за по-кратко „лайнарката”. Пътят е тесен и стръмен, изпреварването невъзможно, в един момент капакът на цистерната изхвърчал и цялото й съдържание се изляло върху предното стъкло. Тук Фуца се развихряше, описанието му ставаше перфектно и с тънки подробности. Точно на този етап от разказа му, новобранците ставаха и си тръгваха от столовата. Фуца беше постигнал такова съвършенство, че вече не му се налагаше да разказва цялата история, достатъчно беше да каже само „Случая с Лайнарката”. Другият метод можеше да се квалифицира като „Бай Иван”. Бай Иван беше фатмак с кротък вид на Дядо Мраз и сини очи на алкохолик. Паметен беше случаят с неговото обяснение защо в манджата на войската плуват множество бели червейчета. „Защото – обясни по научному Бай Иван, - това е полезно и даже деликатес. Холандците защо правят мухлясало сирене, а?!” – аргументира се той. Този силно нагледен метод беше по-ефективен от психоанализата на Фуца, тъй като работеше директно и сетивно. Когато веднъж влязоха новобранците от единичното да се хранят, един от старите кучета, назначен за мияч, се подаде от миячното с омазани и пропити въшкарници, запретнал мазни мокри ръкави и провеси в ръка умрял плъх над баката с манджа, пожелавайки им добър апетит. Такива шеги и закачки.

Изгледах последователно всичките 72 серии на 6-те сезона на Homeland и се чудя колко по-зле могат да се развият за главните герои събитията в седми сезон. Няма хепи-енд дотук, добрите герои умират, побеждават злите. Парадоксът е заключен в заглавието, което според мен, не е преведено точно на български като "Вътрешна сигурност", още по-лош е вариантът "Родина" - идеята на авторите мисля, че е друга - те предупреждават американците, че това което правят лошите хора в американската политика и тайни служби извън Америка, вече се е стоварило с пълна тежест върху главите на самите американци. Не че са Нострадамус, но филмът е правен преди последните избори, а много от сцените в шести сезон бяха като пророчество. Ето какво какво казва Сол Беренсън, един от главните герои /той е от добрите/ и шеф на агенция в ЦРУ, на новоизбрания Президент в един от последните епизоди, преди неуспешния опит за преврат /във филма Президента е жена/: Homeland.

+ Хубава история, и тъжна и весела. Да разведря обстановката с малко "тъй рече Старшината": Може да нема ред ама требе да се спазва! Ставането е сутрин точно в пет без значение колко е часът! Можеш и да не блестиш с ум, но обувките ти трябва да блестят! Защо си толкова брадат? Не са ли те учили като малък да се бръснеш? Вие може да сте вишисти може даже и да сте среднисти но аз от йедно козарче вище какъв старшина станах и за това отпуска нема да ви пусна! Иванов, аз от петнайсет минути те гледам как цел час нищо не правиш! НЕкой не пее в строя, но аз го чувам! Не доцент, не професор, ако ще и началник влак да си, кат кажа мирно, котка да ти влезе в гащите, нeма да мърдаш !!! Една кофа и варосваш тоя бордюр черно-бел! Никой да не се качва в МТЛБ-то преди да е дошло! Ще дойде турското БНА и ще ви нагласи, докато спите Г-н Редник!; Не се движите по квадрат с четири страни така че да се образува кръг! Бегом марш до хоризонта и обратно! Нема да кажа кой говори само ше го погледна! Хем ме виждаш че идвам хем продължаваш да спиш! Сега е тъмно и може би нема да ме чуете! Кажем ли три ше бегате уместо: три!

Първата стратегия е на "белите якички" - там ако съществува престъпление, трябва да бъде доказано от правораздавателната система. Агресивният пиар, според мен, е нож с две остриета. В неговата отрова е и неговата противоотрова - той вече е изиграл лоша шега на медийните барони, резултатът сам по себе си е красноречив, 10 процента от клиентите му имат доверие. Тази стратегия е създала едно "мълчаливо мнозинство", което чака своите медии. Там си мисля, че има потенциал за друг тип медии.

Така ти се струва.

За съжаление сте права, че българските медии не са независими, а доверието в тях е под критично ниското от 10 %, за да имат силно обществено влияние. Ето моментната снимка: Все по-ниско доверие в медиите у нас. Това показва проучване на „Алфа Рисърч“ и фондация „Конрад Аденауер“. Според проучването само 10% от българите смятат, че медиите у нас са независими. 67% пък са на противоположното мнение. Изследването показва и ниско доверие към информацията, която идва от политиците. Те пък е ясно, че отправят своите послания най-вече чрез медиите. За недоверието към родните медии има и друга причина. 70% от анкетираните твърдят, че са попадали на фалшиви новини, но интересно е какво отговарят хората на въпроса какво точно имат предвид. 45% са попадали на „компромати за известни хора“, а 35% на „сензации за известни хора“, които според тях са фалшиви новини. Едва 16% пък посочват верния отговор, а именно, че фалшивите новини са измисляне на несъществуващи събития. Изводът, който може да се направи е, че българите бъркат сензационното и жълтото с фалшивите новини. И ако борбата срещу фалшивите новини е до голяма степен в ръцете на зрители, слушатели и читатели, то за независимостта си медиите трябва да се борят сами. Междувременно, България е на незавидното 109-то място от 180 страни в класацията за свобода на словото на организацията „Репортери без граници“. http://www.bitelevision.com/kritichno-nivo-na-doverie-kam-balgarskite-medii-edva-10-ot-anketiranite-smyatat-che-sa-nezavisimi/ But never say never.

Ако въпросът в темата е: има ли начин да се прекъсне или поне ограничи силно връзката между организираната престъпност, превзела държавата, със самата държава, според мен отговорът е ДА. И колкото и смешно да изглежда, средството за това са свободните медии. "Политик и муха се убиват с вестник" - това е общоизвестна фраза, проверена във времето на различни места. През 80-те години в Италия по този начин започва борбата на обществото срещу сицилианската мафия и Ндрангета. Някои медии, въпреки омертата, изнасят данни за връзки между политици, магистрати и висши държавни чиновници с мафията. Надига се обществена нетърпимост и пластовете започват да се разместват, процесът трае десетилетия, но крайния резултат е изтласкване на мафията от връзката й с политическите партии и държавата. Много от висшите мафиоти са поставени зад решетките, политици и магистрати са компрометирани и губят влияние и постове. Същото се случва с американската Коза Ностра по време на Сухия режим и до периода на 50-те години на 20-ти век. Организираната престъпност не е напълно унищожена, но е силно ограничена със закони и репресивни мерки на държавата срещу нея. Оръжието на обществото и в двата случая са свободните медии и публичността.

В "софийски вариант" започваше така: София остана надалече София със готини жени... и т.н. "няма отпуска за вази, вий софийските хайлази..." Тази също беше популярна:

Нещо любопитно за този филм - той има и българска награда "Златна Афродита" 1994-та от Международния Филмов Фестивал "Любовта е лудост" във Варна. Режисьорът Ласе Халстрьом е автор на всички /без седем/ видеоклипове на песните на АББА. Леонардо ди Каприо е номиниран за Оскар за второстепенна роля, първата му голяма номинация. Джони Деп също играе великолепно във филма, макар че не получава номинация. Филмът и според мен е голям, мисля заради реализираната успешно идея на литературния текст в неговата основа, едноименният роман на Питър Хиджис, издаден през 1991. Хиджис е и сценарист на филма, получило се е пълно покритие между текст и визуализация.

Де да беше на персонално ниво, бял кахър, според мен е система, действаща независимо от персоните.

Тази я пееше с побългарен текст един от старите войници, докато бях на школа за радиорелейчици в Ихтиман, но не мога да си спомня думите. Пееше много хубаво с китара и тази, но с български текст: Ето тук една за майката на ротата в изпълнение на Кидика ОСН

Китайски инвестиции в някои европейски страни за периода 2005-2017: Европа 292 млрд. щ. долара Румъния – 2.52 млрд. Гърция – 6.72 млрд. Турция - 13.5 млрд. Сърбия – 4.95 млрд. Унгария – 6.1 млрд. Чехия – 1.63 млрд. Словения – 1.05 млрд. Украйна – 7.6 млрд. Беларус – 5.78 млрд. Германия – 23 млрд. Белгия 3.93 млрд. Великобритания 48.3 млрд. Македония – 0.4 млрд. България – 0.33 млрд. http://www.aei.org/china-global-investment-tracker/

Добро е изпълнението, Ние го пеехме по-различно, но може и да съм забравил вече точните думи, нещо такова беше: Батальона се строява, ето сутрин на развода Заповед четат – старото се уволнява младите реват Уволнение, уволнение чакаме те с нетърпение Уволнение, уволнение ти си нашето спасение... Няма вече каски и паласки, няма автомати има само сливова с домати Няма вече бегом по баира, има само скара, бира Уволнение, уволнение чакаме те с нетърпение Уволнение, уволнение ти си нашето спасение... Няма вече да ни взимат алената кръв с шоколади да ни лъжат кой да влезе пръв Няма вече газ, чорапи, наметало – майката си е... нова ера почва отначало Уволнение, уволнение чакаме те с нетърпение Уволнение, уволнение ти си нашето спасение... Щом на гарата пристигне дизелът червен и на него ще напишем „Старият е уволнен” Уволнение, уволнение чакаме те с нетърпение Уволнение, уволнение ти си нашето спасение... Може и да смесвам различни песни от войнишкия фолклор и да изпускам, допълвайте и оправяйте, ако си спомняте.

Не омаловажавам вашата формула, тя е оригинална и напълно валидна, но ми се струва, че се вписва във възгледите на Платон за Ерос като рационализирана ирационалност, без да им противоречи. Вашата формула Л= (А.В1/х+ Б.В2/у+ … Я.Вn/z).Ъ при стойност на Ъ безкрайно голямо число, при всички останали стойности в уравнението заключени в скоби също би давала безкрайно голямо число като резултат, граничещо с абсолют. Платон превръща ирационалното в рационално, в което открива смисъла на човешкото съществуване. Ето как го изразява в диалога, чрез думите на Сократ: Разбулване на Красивото Когато един човек бъде обучен до тази степен в областта към любовта, наблюдавайки в правилна последователност красивите неща и достигайки вече към края на този път към любовта, внезапно ще види нещо дивно красиво по същност, това именно, Сократе, заради което са били полагани по-предишни усилия: първо, че то съществува вечно и нито възниква, нито загива, нито расте, нито чезне. После, че не е в едно отношение или в един момент красиво, а в друго отношение или в друг момент грозно, нито е красиво спрямо едно, а грозно спрямо друго, нито пък е красиво на едно място, а грозно на друго, че за едни е красиво, а за други грозно. Също така това красиво няма да му се покаже например като някакво лице или че пък има ръце, или нещо друго, което е присъщо на тялото, нито пък във вида на някаква реч или на някакво знание, нито пък като нещо съществуващо в нещо друго, например в някакво живо същество било на земята, било на небето, или пък в каквото и друго нещо, а съвсем само в себе си, винаги едносъщно, а всички други хубави неща принадлежат към него, но по такъв начин, че те възникват и загиват, но от това то не става нито повече, нито по-малко, нито изобщо търпи някаква промяна. Когато някой, започвайки от тези преходни неща, преминавайки през правилната любов към младежите, започне да вижда онова красиво, той почти би се доближил до крайната цел. Това е именно правилният път към областта на любовта, по който човек върви сам или под ръководството на някого, започвайки от отделните красиви неща с оглед към онова красиво, да се издига постоянно като по стъпала от едно красиво тяло към две и от две към всички красиви тела, а от красивите тела към красивите занимания, от заниманията към красивите знания, докато от знанията достигне накрая до онова знание, което не е знание за друго, а за самото онова красиво и научи най-после какво е Красиво само по себе си. На това място в живота – когато човек съзерцава Красивото само по себе си, драги Сократе – каза чужденката от Мантинея, – си струва трудът той да живее дори ако му е възможно да избере друг момент. Ако някога го видиш, ти ще сметнеш, че то не може да се сравнява нито със злато и облекло, нито с красиви момчета и младежи, които като видиш сега, изпадаш в захлас и сте готови, и ти, и много други, като гледате любимците си и сте постоянно с тях, нито да ядете, нито да пиете, ако някак си това беше възможно, а само да ги гледате и да бъдете заедно. Какво действително можем да мислим – каза тя, – че ще изпита някой, ако му се случи да види Красивото само по себе си, чисто, ясно, без всякакъв примес, не съдържащо човешка плът и всички други тленни дивотии, но би му било възможно да види самото божествено красиво в неговата едносъщност? Мислиш ли, че става жалък животът на човек, който гледа нататък и съзерцава онова, както подобава, и общува с него? Не си ли даваш сметка, че единствено тук, като гледа красивото по начин, по който то трябва да се гледа, ще му бъде възможно да ражда не признаци на добродетелта, понеже самият той не е докоснал призрак, но действителна добродетел, понеже е докоснал действителността? И че като е родил истинска добродетел и я е отгледал, не му ли се полага да стане любим на боговете и че ако изобщо се полага на някой друг от хората да стане безсмъртен, то това не се ли полага преди всичко на него? На този етап от своето развитие човек постига това което на Изток наричат Просветление, божествен поглед върху света, дзен състояние, там където границата между живот и смърт губи значение.

"Ксантипа излива гърне с нечистотии върху главата на Сократ в присъствието на Алкивиад и втората му жена" /Сократ е имал и такава, според легендите/ - картина от Рейер ван Бломмендаль В един друг диалог със същото име като на Платон, "Пир" , Ксенофонт влага в речта на Сократ твърдението, че Ксантипа е своеобразно изпитание за него в стремежа му към красотата и безсмъртието, но в крайна сметка си изпива горчивата чаша с отровата Не мисля, че Платон е остарял, нарочно не цитирах предходните диалози на конкурентите на Сократ в неговия диалог, те са линейни и във времето и там примера с Ахил и Костенурката е валиден; в речата на Сократ имаме дзен, той говори за демона у човек, който го тласка към безсмъртие чрез любов, този демон е Ерос, дете на Способа и Бедността. Целта е навътре а не навън, изборът също. Това за Марийка е cool

Тук виждам противоречие: от една страна, ако компютрите можеха да задават въпроси, те вече нямаше да бъдат компютри, а изкуствен интелект със съзнание; от друга, ако вследствие на дигитализацията светът се дехуманизира, има опасност изкуственият интелект да застане на върха на хранителната верига. Противоречието е точно същото, като онова за хомункулус /алхимичният човек в епруветка/ и Франкенщайн, - че нещо "нечовешко" може да измести човек от върха. Но ето какво - ако компютърът може да възпроизведе човешко мислене /интелект, да задава въпроси/, той вече престава да бъде компютър, той става "човешко същество", следователно не може да измести сам себе си от върха на пирамидата.

На този линк има икономически обоснован анализ от 2012. http://www.proatom.ru/modules.php?name=News&file=article&sid=4317 Направен е и съпоставителен анализ на цените на единица електроенергия в Европа, като цените са индексирани с доходите. По-задълбочен анализ и синтез не бих могъл да направя, авторът е професионалист с голям опит, сайтът е Проатом, специализиран, оценката от читатели е много висока, човекът е руски патриот. Който може да чете на руски, приятно четене

+ Така е, а и 1500 долара в България все още са с паритетна покупателна стойност на 4000 долара в САЩ и около 4000 евро в Германия, като добавим всичко изброено от теб, и като добавим родствени и приятелски връзки и наличие на собствен дом тук, излиза че тези заплати не са малки. Позитивите са много повече от негативите, всъщност лично дори не виждам такива в конкретния случай. Ставащото си е жив цирк, но ние публиката сме в ролята на клоуни, които ще плащат за представлението на истинските клоуни. Рибата е вмирисана откъм главата, яко.

Отговорът на Сократ за Ерос в "Пирът" на Платон: Втора част Федър и всички останали го помолиха, разбира се, да говори така, както смята, че трябва да се говори. Предварителни установки на Сократ с агатон – В такъв случай, Федре, позволи ми да задам още няколко малко въпроса на Агатон, за да се уточня с него, че тогава вече да говоря. – Разбира се – отговори Федер,- питай го. Тогава Сократ започна някак си оттук: – Действително, мили Агатоне, мисля, че ти правилно смяташ, че най-напред трябва да се посочват качествата на Ерос, а след това неговите дела. Тази уводна част аз особено много я ценя. Понеже и в по-нататъшното си изложение ти разгледа прекрасно и блестящо качествата на Ерос, кажи ми сега и следното: “Ерос непременно ли е любов към нещо, или не е?” Не те питам в смисъл на любов към майка или баща – смешен би бил въпросът, дали Ерос е любов към майка или баща, – но в смисъл ако те попитах например за “баща”: “Бащата баща ли е на някого, или не е?” – без съмнение ти щеше да ми отговориш, ако искаше отговорът ти да е правилен, че бащата е баща на син или дъщеря. Или не е така? – Разбира се – отвърна Агатон. – Нали същото се отнася и за “майка”? Агатон се съгласи и с това. – Хайде, още мъничко ми отговори – продължи Сократ,- за да разбереш по-добре какво искам да кажа. Ако те попитах: “А брат по това, което той представлява, брат ли е на някого, или не е?” Агатон отговори утвърдително. – Нали той е брат на брат или на сестра? Агатон се съгласи. – Опитай се сега да отговориш и за Ерос: “Ерос любов ли е за нищо или за нещо?” – Разбира се, да. – Това именно внимавай – каза Сократ – и го запомни. Сега ми отговори само, дали Ерос, на което е любов, го желае, или не? – Естествено – отговори Агатон. – Дали като притежава това, което обича и желае, той го обича и желае, или като не го притежава? – По всяка вероятност, като не го притежава – отговори Агатон. – Внимателно прецени – каза Сократ,- вместо до вероятност, дали не се касае до необходимост именно да се желае това, което липсва, и да не се желае, ако не съществува липса. Аз решително смятам, че се касае до необходимост. Ти как смяташ? – И аз така смятам. – Отговорът ти е правилен. Нали, ако някой човек е едър, не би искал да стане едър? Или ако е силен, да стане силен? – Съгласно горните установки това е невъзможно – отвърна Агатон. – Понеже не би бил лишен от тези качества, които ги има. – Това е истина. – Ако някой е силен, би желал да бъде силен – продължи Сократ,- а ако е бърз, да бъде бърз, и ако е здрав, да бъде здрав, и т.н., може би някой би помислил, че такива хора, които притежават такива качества, могат да желаят това, което притежават. Казвам го, за да не стане някакво недоразумение. Ако размислиш за тези случаи, Агатоне, това, което те притежават, необходимо е да го притежават и в момента, независимо дали е по волята им, или не. А кой в действителност би пожелал това? Когато някой каже: “Аз съм здрав, желая и да съм здрав, аз съм богат, желая и да съм богат; желая именно това, което имам”, ние бихме му казали: “Ти, човече, притежаваш богатство и здраве, и сила, но искаш и за в бъдеще да ги притежаваш, понеже в настоящия момент, ти, щеш не щеш ги имаш. Внимавай, следователно, когато казваш: “Желая това, което имам”, дали мислиш нещо друго, а не това: “Желая това, което имам, да го имам и по-нататък.” Той би се съгласил с нас или би отговорил другояче? – Той ще се съгласи – отвърна Агатон. – Нали това означава той да обича нещо, което още не е осъществено и не го притежава, да го запази и притежава за в бъдеще? – Разбира се – отвърна Агатон. – Така че и този човек, и всеки един, който желае, желае нещо, което още не е осъществено, не е в негово притежание и това, което няма или което не е той самият и което му липсва, такива са нещата, към които съществува желание и любов. – Да, така е. – Хайде – каза Сократ, – нека да повторим установките, до които стигнахме. Ерос не е ли, първо, любов към нещо и, второ, любов към това, което в момента липсва? – Да. – Към това си припомни с кои неща ти свърза Ерос в речта си. Ако искаш, аз ще ти припомня. Мисля, че ти се изрази в следния смисъл: недоразуменията между боговете са се уредили поради любов към хубавото, понеже към грозното няма любов. Не говори ли в този смисъл? – Да, в този смисъл – отвърна Агатон. – И твоите думи са съвсем подходящи, друже – каза Сократ. – И ако това е така, то Ерос не би ли бил любов само към красотата, а не към грозотата? Агатон се съгласи. – А нали установихме, че от което някой се нуждае и не го притежава, към него изпитва любов? – Да. – Следователно Ерос се нуждае от красота и не я притежава. – Това следва по необходимост. – Какво в такъв случай – нуждаещото се от красота и не притежаващо по никакъв начин красота, смяташ ли, че е красиво? – Не, разбира се. – Още ли следователно смяташ, че Ерос е красив, ако горното е вярно? А Агатон отвърна: – Струва ми се, Сократе, че не разбирам нищо от това, което тогава казах. – В действителност ти говори хубаво, Агатоне. Само че ми отговори още на един малък въпрос: добрите неща не смяташ ли, че са и красиви? – Да. – Ако следователно Ерос се нуждае от красиви неща, а пък добрите неща са красиви, то той би се нуждаел и от добри неща. – Аз, Сократе – отвърна Агатон, – не бих могъл да ти противореча: нека бъде така, както ти казваш. – На истината, мили ми Агатоне, не можеш, на Сократ никак не е трудно да противоречиш. Сократ предава разказа си с Диотима Теб вече ще те оставя на мира. А сега разказа за Ерос, който някога чух от една жена от Мантинея, Диотима – тя беше сведуща и в тази област, и в много други и накара атиняните да принесат жертвоприношения, с което отложи чумата с десет години; тя именно ми обясни и нещата, свързани с любовта, – та нейния разказ ще се опитам да ви предам, доколкото ми е възможно, със свои думи, като изляза от това, което установихме аз и Агатон. Трябва, разбира се, най-напред да се каже, както ти, Агатоне, обясни, кой е Ерос и какъв е, а след това да се говори за делата му. Струва ми се, че най-лесно ще бъде, ако разкажа нещата така, както тази чужденка ги изложи пред мен, задавайки ми въпрос след въпрос. Понеже и аз й казвах почти едни такива работи, каквито казваше сега Агатон и на мен – че Ерос бил велик бог, че бил любов към красивото. Тя, разбира се, ме опроверга с тези аргументи, с които аз опровергах Агатон, че той нито е красив, както аз смятам, нито е добър. Природата на Ерос – Какво говориш, Диотимо? – казах аз. – Значи, Ерос е грозен и лош? – Недей да кощунстваш – ми каза тя. – Или мислиш, че ако нещо не е красиво, непременно трябва да е грозно? – Разбира се, да. – Нима, ако липсва знание, това е незнание? Или не си забелязал, че съществува нещо средно между знание и незнание. – Какво е то? – Правилно да се разсъждава, но без да може да се даде обяснение, не знаеш ли, че това не е нито знание – как би било знание нещо, което не може да даде аргументи, – нито пък е незнание – понеже това, което отговаря на действителността, как би било незнание? Така че нещо такова е правилната представа между логично разсъждаване и незнание. – Вярно е – казах аз. – Така че недей иска непременно, което не е красиво, да бъде грозно, нито, което не е добро, да бъде лошо. Така е и при Ерос: понеже сам си съгласен, че той не е нито добър, нито красив, то пък недей мисли, че трябва да бъде грозен и лош, но нещо между тези две неща. – Все пак – възразих аз – всички са съгласни, че е велик Бог. – Под “всички” ти разбираш незнаещите, или слагаш в тяхното число и знаещи? – Всички заедно разбира се. Тя се засмя: – Че, Сократе, как биха били съгласни, че той е велик бог, тези, които въобще не го признават за бог? – Кои са те? – попитах. – Единият си ти, другата съм аз. – Какво имаш пред вид, като твърдиш това? – попитах аз. – Много просто – отговори Диотима – кажи ми: не смяташ ли, че всички богове са щастливи и красиви? Или би се осмелил да твърдиш, че някой от тях не е щастливи и красив? – Кълна се в Зевс, ни бих могъл. – А не наричаш ли щастливи именно тези, които притежават добрите и красивите неща? – Разбира се. – Но ти призна, че Ерос поради липса на добри и красиви неща желае именно тях, понеже от тях се нуждае. – Да, признах. – Как следователно би бил бог този, който няма дял от красивото и доброто? – В никакъв случай, както изглежда. – Виждаш следователно, че и ти не смяташ Ерос за бог. – Че какво би бил в такъв случай Ерос? – казах аз. – Смъртен ли? – Ни най-малко. – Но какво е всъщност? – Както е при по-предишните случаи – отговори тя, – между смъртен и безсмъртен. – Но, Диотимо, какво е той следователно? Ерос е демон – Велик демон, Сократе. Понеже всяко демонично същество е нещо средно между бог и смъртен. – Каква е тяхната роля? – попитах аз. – Да обясняват и да предават на боговете, това, което идва от хората, а на хората – това, което идва от боговете, именно молбите и жертвоприношенията на хората, и заповедите на боговете и възнагражденията за жертвоприношенията, а понеже се намират между тези два елемента, те запълват празнината помежду им, така че Вселената да осъществи вътрешната си връзка. Чрез тях се осъществява цялата мантика и се увенчава с успех жреческото изкуство при жертвоприношенията, посветителните обреди, заклинанията, всяко предсказание и магия. Боговете нямат пряк контакт с човека – чрез демоните се осъществява всяко общуване и разговор на боговете с хора, и будни, и насън. И сведущият в такива области е “демоничен” човек, а пък този, който е сведущ в нещо друго, било то изкуство или занаят, е занаятчия. Тези демони, разбира се, са многобройни и от всякакъв вид. Един от тях е именно Ерос. Митът за раждането на Ерос – А кои са баща му и майка му? – попитах аз. – Доста дълго е за разказване – отговори тя, – но все пак ще ти го разкажа. Когато се родила Афродита, боговете се събрали на угощение, като между тях бил и синът на Разумността, Способът. Като се нахранили, дошла да проси от това обилно угощение Бедността и застанала при вратите. Способът, който се бил напил с нектар – тогава още нямало вино, – излязъл в градината на Зевс и понеже бил натежал от пиене, заспал. А пък Бедността, поради липсата на собствен способ, замислила да получи дете от самия Способ, легнала при него и заченала Ерос. Затова именно Ерос е спътник и служител на Афродита: създаден е на нейния рожден ден и същевременно по природа обича красотата, понеже Афродита е красива. Понеже е син на Способа и Бедността, Ерос се намира в такова положение. Първо, той е винаги беден и далеч е от това да бъде нежен и красив, както мнозинството хора мислят. Напротив, той е твърд, сух, бос, бездомен, винаги ляга на гола земя, спи по вратите и пътищата под открито небе и понеже има природата на майка си, нуждата не се разделя от него. От бащина страна обаче крои коварства на красивите и добрите, понеже е мъжествен, с устрем напред и напрегнатост, страшен ловец, винаги плетящ някакви примки, жадуващ за разум и изобретателност, занимаващ се през целия си живот с философия, страшен магьосник, знахар и софист. И по природа не е нито безсмъртен, нито смъртен: в един и същ ден той ту цъфти и живее, ту умира и щом му провърви, поради наследената от баща си природа, отново оживява. Но това, което постига, винаги му се изплъзва, така че Ерос не е нито беден, нито богат. Освен това той се намира по средата на знанието и незнанието. Нещата стоят така: никой от боговете не стреми към знание, нито желае да придобие знание – понеже той го има, а и всеки друг, който притежава знание, не се стреми към знание; нито пък незнаещите се стремят към знание и не желаят да придобият знание – защото незнанието е самата тъпота: да е достатъчно на един човек да изглежда духовно издигнат и умен, без да е в действителност! Който не смята, че се нуждае от нещо, той не се стреми към това, от което не смята, че се нуждае. – Но кои са тези, които се стремят към знание, Диотимо – попитах аз, – ако това не са нито знаещите, нито незнаещите? – Това е вече съвсем ясно и на едно дете – отговори тя: – тези, които стоят помежду им, и един от тях би бил и Ерос. Понеже знанието е измежду най-красивите неща, а Ерос е любов към красивото, така че по необходимост той се стреми към знание и като така, той е по средата между знаещ и незнаещ. Причина за това е и неговият произход: баща му е знаещ и богат със способи, а майка му е незнаеща и неспособна. Тази е следователно природата на този демо, мили Сократе. А каквато представа ти имаше за Ерос, в това няма нищо чудно. Ти мислеше, доколкото мога да съдя от думите ти, че Ерос е, който е обичан, а не, който обича. Затова Ерос ти се е струвал, мисля, прекрасен. Понеже предметът на любовта е действително красив, нежен, съвършен, достоен за облажаване, а това, което е обичащо, има съвършено друг характер, такъв, какъвто ти го обясних. Благодеянията на Ерос Тогава аз казах: – Е, добре, чужденко, ти говориш чудесно, но като е такъв Ерос, каква полза принася на хората? – Това е именно, Сократе, второто нещо, което ще се опитам да ти обясня. Установи се, че такава е природата на Ерос и че така е бил създаден: установи се също, че той е любов към красотата, както ти казваш. Ако някой ни запита: “Какво означава любов към красивото, Сократе и Дитимо?”, или още по-ясно: “Обичащият красивите неща обича – какво обича?” – Да ги получи – отвърнах аз. – Отговорът ти – рече Диотима – предизвиква един такъв въпрос: “Какво ще стане на оня, който би получил красивите неща?” Казах й, че съм твърде затруднен да отговоря веднага на този въпрос. – Но както ако биха те запитали, заменяйки думата “хубаво” с “добро”: “Хайде, Сократе, обичащият добрите неща обича – какво обича?” – Да ги получи – отвърнах аз. – И какво ще стане на оня, който би получил добрите неща? – Това мога да ти отговоря по-лесно: ще бъде щастлив. – А с притежаване на добри неща – продължи тя – щастливите са щастливи и повече не е необходимо да се пита: “С каква цел желаещият да бъде щастлив го желае?” Мисля, че твоят отговор изчерпва въпроса. – Така е – казах аз. – А това желание и тази любов дали смяташ, че са присъщи на всички хора и че всички желаят да притежават постоянно добрите неща – какво смяташ по този въпрос? – Така смятам – отговорих аз, присъщо е на всички хора. – Но ако всички обичат същите неща, и то постоянно, защо в такъв случай не казваме, че всички обичат, а твърдим, че едни обичат, а други не? – И аз се учудвам – й отговорих. – Не се учудвай – ми каза тя, – понеже ние просто вземаме една форма на любовта и я наричаме любов, като й даваме названието на цялото, а другите й форми означаваме с други названия. – Например? – попитах аз. – Например следното. Ти знаеш, че творчеството, poiesis, е много широко понятие. Всяка причина едно нещо да премине от несъществуване в съществуване е творчество, така че дейностите при всички тези занаяти са творчество и майсторите им всичките са творци, poietai. – Вярно е. – Но все пак – продължи тя – ти знаеш, че те не се наричат “поети”, но имат други названия. Ние отделяме от цялото това творчество – от цялата тази “поезия” – една част, именно свързаната с музиката и размерите и я наричаме с името на цялото: само тази част се нарича “поезия”, и само тези, които работят в тази част на творчеството, се наричат “поети”, poietai. – Истина е – потвърдих аз. – Така стоят нещата и с любовта. Основното е: всяко желание за блага и щастие е “за всеки един най-голямата и коварна любов”. Но за тези, които се обръщат към нея в най-различни области било за печалби, било като любов към гимнастика или към знание, не се казва, че обичат, не се наричат влюбени, а другите, които са предадени ревностно само в една нейна форма, са си присвоили названието на цялото – любов, обичам, влюбен. – Възможно ли е да е истина – казах аз. – Някои твърдят, че тези, които търсели своята половина, те обичат. Аз пък твърдя, че любовта не е насочена нито към половината, нито към цялото, освен ако се случи, друже мой, то да бъде нещо добро. Ето, хората допускат да им се отреже ръка или крак, ако сметнат,че тези техни части са лоши, понеже мисля, че ценят не своето – освен ако някой не нарича добро родственото му и собственото му, а лошо чуждото: хората не обичат нищо друго освен доброто. Или си на друго мнение? – Кълна се в Зевс, не аз – отвърнах. – Всъщност толкова просто ли е да се каже, че хората обичат доброто? – Да – отговорих аз. – Нима? Не трябва ли да се добави, че те обичат и да го притежават? – Трябва да се добави. – Но нали – продължи тя – не само да го притежават, но и да го притежават винаги? – И това трябва да се добави. – Накратко казано, любовта е насочена към това, да притежаваме доброто вечно. – Думите ти са самата истина – казах аз. – Щом като любовта се състои винаги в това – каза тя – то при какъв начин на живот и в какъв вид дейност би могло да се нарече любов усърдието и напрягането на тези, които преследват тази цел? В какво се изразява тази дейност? Можеш ли да ми кажеш? – Че в такъв случай аз нямаше да се възхищавам от твоето знание, Диотимо, и да идвам при теб, за да разбера именно тези неща! – Добре, аз ще ти кажа. Тази дейност се изразява в раждане на красота и в телесно, и в духовно отношение. – Гадател е необходим за думите ти – аз не ги разбирам – казах аз. – Добре, ще ти го кажа по-ясно. Всички хора зачеват, Сократе – каза тя, – и телесно, и духовно, и когато достигнат известна възраст, природата ни желае да роди.Тя не може да роди в грозно, а в красиво. Свързването между мъж и жена е раждане, а то е божествено нещо и в смъртното същество безсмъртието е това – зачеването и раждането.Невъзможно е те да станат в неуредена обстановка, а за всяко божествено нещо неуреденото е грозно, докато уреденото е красиво. Така че за раждането Красотата е Мойра и Ейлейтия.Поради това всякога, когато заченалото същество се доближи до нещо красиво, то става кротко и се разтопява от радост и така ражда и създава.Доближи ли се обаче до нещо грозно, то се свива мрачно и скръбно, отдръпва се и се стяга и не ражда, а задържайки плода, се чувства зле. Поради това именно оплоденото и вече набъбнало от своя плод същество го обхваща копнеж към красивото, поради това, че който го има, то го освобождява от силни родилни мъки. Така че,Сократе, целта на любовта не е красивото, както ти мислиш. – Но какво е всъщност? – Създаването и раждането в красота. – Добре – казах аз. – Точно така е – подчерта тя. – А защо именно раждането? Понеже вечното съществуване и безсмъртието за смъртния е раждането. От това, което вече установихме, щом любовта е стремеж завинаги да притежава доброто, то по необходимост следва, че заедно с доброто тя е стремеж и към безсмъртие. Стремежът към безсмъртие Всичко това тя ми обясняваше всякога, когато говореше за любовта, и веднъж ме попита: – Коя мислиш, че е причината, Сократе, на тази любов и този стремеж? Не забелязваш ли в какво необикновено състояние се намират всички животни, когато ги обхване желание да раждат – и сухоземни, и хвъркати, – те боледуват от това любовно състояние: първо, да се свържат взаимно, след това да отхранят потомството си и са готови да се бият за него, дори и най-слабите с най-силните, и да загинат, самите те се измъчват от глад, за да отхранят рожбите си и какво ли друго не правят. При хората би могло да се помисли, че го правят, понеже разсъждават. Но при животните коя е причината за това любовно състояние? Можеш ли да кажеш? Аз отново казах, че не знам. Тогава тя продължи: – Смяташ ли, че можеш да станеш добър познавач на проблемите за любовта, ако не обмислиш тези неща? – Но затова именно идвам при теб, Диотимо, както току-що ти казах, със съзнанието, че се нуждая от учители. Затова ми обясни причината и на тези неща, и на всичко останало, което се отнася до любовта. – Ако действително си убеден, че любовта по природа е стремеж към онова, което многократно установихме, няма защо да се учудваш. В този случай, също както в предишния, смъртната природа търси да бъде, доколкото й е възможно вечна и безсмъртна. А тя може само по този начин, чрез раждането, понеже винаги оставя едно друго ново същество на мястото на старото, дори когато всяко едно от живите същества се смята, че живее и че е същото; например за човека се казва, че е същият от детството до старост; без да има повече същите неща у себе си, все пак се казва, че е същият; но той винаги става нов, како загубва известни неща в коси, плът, кости, кръв, накратко в цялото си тяло. Но не само в тялото, но и в душата си: привичките, нравите, схващанията, желанията, удоволствията, скърбите, страховете – нищо от тия неща не остава у всеки един същото, но едно се появява, друго се загубва. Но нещо още по-странно от това, че и знанията ни не остават същите – едни се появяват, други се загубват, – ние никога не сме същите и по отношение на знанията си и с всяко едно от знанията ни се случва същото. Това, което се нарича занимание, означава, че знанието ни напуща, понеже забравянето е загубване на знания, а заниманието пък, внедрявайки отново спомена за загубеното, спасява знанието, така че не изглежда, че е същото. По този начин всяко смъртно нещо се запазва, не така че да бъде напълно същото, както е божественото, но така че отиващото си и остаряващото да остави нещо друго ново, подобно на това, което е било то самото. Чрез този способ, Сократе – каза тя, – смъртното се приобщава към безсмъртното и тялото и всичко останало – по друг начин е невъзможно. Така че не се учудвай, че за всяко същество по природа е най-скъпо собственото му потомство; заради безсмъртието е това старание и тази любов у всеки един. Като чух тази й реч, аз се удивих и казах: – Как, премъдра Диотимо! Нима това действително е така? А тя ми отговори, както постъпват съвършените мъдреци: – Бъди напълно уверен в това, Сократе. Ако погледнеш, да кажем, към човешкото честолюбие, ти би се учудил от неговата безсмисленост, не вземеш ли под внимание това, за което говорих, и разсъдиш в какво необикновено състояние се намират хората, обхванати от любов да станат прочути и слава во веки безсмъртна да спечелят. И затова те са готови да се изложат на всякакви опасности, дори повече, отколкото за децата си, и богатства да разходват и какви ли не мъки да понасят, та и живота си да дадат. Ти смяташ ли, че Алкестида би умряла вместо Адмет или Ахил би последвал в смъртта Патрокъл, или пък вашия Кодър е загинал, за да запази царската власт за децата си, ако не са мислили, че ще оставят за доблестта си безсмъртен спомен, какъвто ние днес пазим? Далеч са били от тази мисъл, но за безсмъртието на своята доблест, мисля, и за тази огромна слава всички правят всичко, и то толкова повече, колкото са по-добри. Понеже те обичат безсмъртието. Тези, които носят плодовитостта в тялото си, се обръщат повече към жените и по този начин те осъществяват любовта, като чрез създаване на деца си спечелват во веки веков, както те мислят, безсмъртие, спомен и щастие. А пък тези, които носят плодовитостта в душата си – да, има и такива – каза тя, – които оплождат в душата – и то много повече, отколкото в тялото – това, което й е присъщо и да го зачене, и да го роди. А какво й е присъщо? – Мисъл и останалите добродетели. Между тези хора са без съмнение и всички поети, които са творци, а между занаятчиите тези, които наричат изобретатели. Но най-значителната и най-красивата изява на мисълта е тази, която се отнася до уреждането на държавата и изобщо на живота и чието име е именно благоразумие и справедливост. И всякога, когато между тези хора някой още от млада бъде плодовит в душата си, понеже е божествен, и като му настане възрастта, го обхване желание да създаде и роди, той обикаля и търси красивото, в което би създал нещо, което никога не би направил в грозно. В този момент на проява на плодовитостта той обича повече хубавите, отколкото грозните тела, а попадне ли на красива, благородна и талантлива душа, той се радва извънредно много на това двойно съчетание и при един такъв човек той е пълен с речи за добродетелта, с какво трябва да се занимава, за какво да заляга един достоен мъж и се заема да го обучава. Понеже, свързвайки се, мисля, с този красив човек и общувайки с него, той създава и ражда това, с което отдавна е плодовит, и присъствайки и отсъствайки, той мисли за това и заедно с другия отхранва рожбата. Така че такива хора имат помежду си много по- силно общуване, отколкото е общуването с децата ни, и много по-здраво приятелство, понеже техните общи деца са по-красиви и по-безсмъртни. Всеки би предпочел да има такова, а не човешко поколение, и ако погледне към Омир, Хезиод и останалите добри поети, ще ги облажи какви потомци са оставили след себе си, които им носят безсмъртна слава и спомен, защото и самите те имат тези качества. А ако искаш други примери, виж какви деца е оставил Ликург в Лакедемон – спасители на Лакедемон и, така да се каже, на Елада, а у вас на почит е и Солон заради създадените от него закони; и навсякъде другаде има мъже – и у едните, и у другите народи, – които са показали множество красиви дела и създали всякакви добродетели. На тях са били учредени множество култове заради такива деца, а на никого още заради човешкото му поколение. Посвещаването в любовните тайнства. Степени. Разбира се, в тези тайнства на любовта може би и ти, Сократе, би могъл да бъдеш посветен, но аз не зная дали ти е по силите да проникнеш в тези съвършени и най-съкровени тайнства, заради които съществуват и тези първи указания, ако се върви по правия път. Разбира се, аз ще ти обясня, без да щадя усилия, а ти се опитай, доколкото ти е възможно, да ме следваш. Който иска да върви по правия път към тази цел, трябва да започне още от млад да ходи при красиви тела, и то най-напред, ако неговият ръководител го насочи правилно, да обича само едно тяло и тук да създаде красиви речи, след това сам да разбере, че красотата в едно тяло е родствена на красотата в друго тяло и ако трябвада преследва красотата във външността на тялото, голяма глупост би било да смята, че красотата във всички тела не е едно е също нещо; като разбере това, той ще почне да обича всички красиви тела и ще отслаби изключителната си любов към едно-единствено тяло, понеже ще го смята за вече дребно и незаслужаващо внимание. След това ще смята вече, че красотата в душата е по-ценна, отколкото красотата в тялото, така че, ако попадне на човек не много цветущ, но с благородна душа, това ще му е достатъчно, за да го обича, да се грижи за него и да се старае да роди такива речи, които да направят младежите по-добри, за да бъде и той от своя страна принуден да обърне погледа си към красотата в заниманията и нравите и да види, че всичко това е сродно помежду си, и да смята телесната красота за нещо незначително. След заниманията неговият наставник ще го доведе до знанията, за да види и в тях също така красота, и обърнал поглед към вече обширната област на красотата, а не към красотата на едно нещо, и да бъде като някакъв слуга в обичта си към красотата на едно момченце или на един човек, или на едно занимание, да бъде жалък и дребнав роб, но да се обърне към обширното море на красотата и съзерцавайки го, да ражда в безбрежния стремеж към знание множество красиви и възвишени речи и мисли, докато достигне до такава степен на сила и възвишеност, че да види, че съществува едно-единствено знание, което е знание на красотата и има следния характер. Краят на посвещаването: разбулване на Красивото Постарай се сега – продължи Диотима – да напрегнеш по възможност целия си ум към това, което ще ти кажа. Когато един човек бъде обучен до тази степен в областта към любовта, наблюдавайки в правилна последователност красивите неща и достигайки вече към края на този път към любовта, внезапно ще види нещо дивно красиво по същност, това именно, Сократе, заради което са били полагани по-предишни усилия: първо, че то съществува вечно и нито възниква, нито загива, нито расте, нито чезне. После, че не е в едно отношение или в един момент красиво, а в друго отношение или в друг момент грозно, нито е красиво спрямо едно, а грозно спрямо друго, нито пък е красиво на едно място, а грозно на друго, че за едни е красиво, а за други грозно. Също така това красиво няма да му се покаже например като някакво лице или че пък има ръце, или нещо друго, което е присъщо на тялото, нито пък във вида на някаква реч или на някакво знание, нито пък като нещо съществуващо в нещо друго, например в някакво живо същество било на земята, било на небето, или пък в каквото и друго нещо, а съвсем само в себе си, винаги едносъщно, а всички други хубави неща принадлежат към него, но по такъв начин, че те възникват и загиват, но от това то не става нито повече, нито по-малко, нито изобщо търпи някаква промяна. Когато някой, започвайки от тези преходни неща, преминавайки през правилната любов към младежите, започне да вижда онова красиво, той почти би се доближил до крайната цел. Това е именно правилният път към областта на любовта, по който човек върви сам или под ръководството на някого, започвайки от отделните красиви неща с оглед към онова красиво, да се издига постоянно като по стъпала от едно красиво тяло към две и от две към всички красиви тела, а от красивите тела към красивите занимания, от заниманията към красивите знания, докато от знанията достигне накрая до онова знание, което не е знание за друго, а за самото онова красиво и научи най-после какво е Красиво само по себе си. На това място в живота – когато човек съзерцава Красивото само по себе си, драги Сократе – каза чужденката от Мантинея, – си струва трудът той да живее дори ако му е възможно да избере друг момент. Ако някога го видиш, ти ще сметнеш, че то не може да се сравнява нито със злато и облекло, нито с красиви момчета и младежи, които като видиш сега, изпадаш в захлас и сте готови, и ти, и много други, като гледате любимците си и сте постоянно с тях, нито да ядете, нито да пиете, ако някак си това беше възможно, а само да ги гледате и да бъдете заедно. Какво действително можем да мислим – каза тя, – че ще изпита някой, ако му се случи да види Красивото само по себе си, чисто, ясно, без всякакъв примес, не съдържащо човешка плът и всички други тленни дивотии, но би му било възможно да види самото божествено красиво в неговата едносъщност? Мислиш ли, че става жалък животът на човек, който гледа нататък и съзерцава онова, както подобава, и общува с него? Не си ли даваш сметка, че единствено тук, като гледа красивото по начин, по който то трябва да се гледа, ще му бъде възможно да ражда не признаци на добродетелта, понеже самият той не е докоснал призрак, но действителна добродетел, понеже е докоснал действителността? И че като е родил истинска добродетел и я е отгледал, не му ли се полага да стане любим на боговете и че ако изобщо се полага на някой друг от хората да стане безсмъртен, то това не се ли полага преди всичко на него? Това именно, Федре, и вие, другари, ми каза Диотима и аз бях убеден. И понеже съм убеден, опитвам се да убедя и другите, че за добиването на това благо никой не би намерил лесно по-добър помощник на човешката природа от Ерос. Затова именно лично аз твърдя, че всеки мъж трябва да почита Ерос и сам почитам това, което е в областта на любовта, и се занимавам усилено с него, и подканвам и другите, и прославям, доколкото ми е възможно, и сега, и винаги силата и мъжеството на Ерос. Така че тази реч, Федре, ако искаш, я смятай, че е казана като похвално слово за Ерос; ако пък искаш, дай и такова име, каквото ти е приятно. https://pvpetrov.wordpress.com/2008/01/23/77/

Невъзможно е да се конкурираме с това: "Основната заплата е 900 юана (130 долара) на месец за осем часа работа шест дни в седмицата. Но при още допълнителни 30 часа работа на седмица скачала до 2000 юана (295 долара)." Основната заплата е за 6-дневна работна седмица, допълнителните 30 часа правят 80 часа седмично за 295 долара месечно, ще рече около 500 лева, нечовешко ниско е, а това е само Китай със 140 млн. пролетаризирани селяни като работна ръка, тук не говорим за Виетнам и други азиатски държави, където заплатите са още по-ниски. Нямаме шанс да се конкурираме. Но фирмата на Дервишев прави нещо друго, според мен, тя проектира интегрални схеми за процесори и т.н. "чипове", а това е висококвалифициран труд, изискващ високо специализирано образование, той затова разширява пловдивския офис, доколкото разбирам. И си остава открит въпросът, след като подготвиш ай-ти специалист тук на високо ниво, какво би го задържало в България със заплата 1500 долара, след като може да вземе 7000 долара в Германия или Калифорния?

Собственикът на американската Сайбис е българинът Радослав Дервишев, възпитаник на Математическата гимназия, основал фирмата си за проектиране на процесори през 2003 в Калифорния, Силиконовата долина. В известен смисъл пловдивският му офис-академия е своеобразен реекспорт на бизнес България-Калифорния-България. Ето какво казва той по този повод в друго интервю: "Когато решава да създаде български офиси, Дервишев открива наведнъж два – в София и в Пловдив. „Екипът в София беше по-подготвен и с по-добри компютри. В Пловдив нямаше подготвени експерти и техника, но за сметка на това хората бяха по-амбицирани“, припомня си успелият специалист. В крайна сметка след време той закрива софийския офис на Sibiz и се фокусира върху пловдивския. „Големият проблем у нас е, че липсват кадри“, признава Дервишев. Но това със сигурност не е непреодолима пречка, според него. И той се заема с обучението на хората. Инвестира в лаборатория по проектиране в ТУ – филиал Пловдив, изнася лекции и наема студенти на стаж. Към момента в пловдивския офис работят около 50 човека, има и десетина стажанти. Sibiz отклонява доста поръчки по една проста причина – липсват достатъчно специалисти. Именно затова в бъдещия офис-център ще има база за подготовка на бъдещи служители. На въпроса дали компанията му има клиенти от България, Дервишев отговаря, че у нас нямаме производители на компютри, таблети, смартфони. Така че – не, Sibiz няма български клиент. В България не си струва да се създаде и завод производител на хардуерни компоненти, защото тази дейност е с ниска норма на печалба и се изпълнява от по-слабо платени работници, каквито светът е открил в Азия. „У нас си струва да развиваме високите технологии, които носят висока принадена стойност." http://podtepeto.com/defile/uspeliyat-v-sash-plovdivchanin-rodi-dervishev-izgrazhda-10-etazhen-it-centr-do-metro/ Но пак си мисля, може и да не съм прав, че държавата ни е длъжник на такива инвеститори, тя трябва да ги търси буквално със свещ из целия свят и да прави всичко възможно те да се завърнат.

Още малко информация по темата аутсорсинг: България от 3-та позиция през 2015 е отишла на 15-та през 2017, но по-интересното за мен са критериите "финансова атрактивност", "квалификация и наличие на кадри" и "бизнес климат" въз основа на които се прави цялостна класация. Сравнете тези отделни показатели между САЩ и България, например, за да видите къде са силните и слабите ни страни.