Б. Киров

В тази статия от 2012 френският икономист Alain Fabre поставя един фундаментален въпрос: по-добър ли е германският икономически модел, основаващ се на философията на Mittelstand, от този на господстващия кейнсиански модел в САЩ и Великобритания? И ако това е така, би ли могла Европа /ЕС/ да възприеме този доказал се като успешен за Германия социално-икономически модел като валиден за цяла Европа? Германският икономически модел: стратегия за Европа 23/04/2012 Alain Fabre economic expert at the Robert Schuman Foundation Резюме: С провала на икономическите политики, основани на стимулиране на растежа чрез потребление и дълг, стратегиите за растеж, които се основават на конкурентоспособността на бизнеса и контрола върху публичните сметки, днес изглеждат печеливши. Въпреки че не е единствена с този подход в Европа, Германия е архетип на този вид стратегия. Германският модел предостави оригинален отговор на кризата през 30-те години на миналия век и на императивите на следвоенното възстановяване. Отхвърляйки държавната намеса, Кейнсианството в САЩ и Великобритания, както и Колбертизма/ Colbertism is an economic and political doctrine of the 17th century, created by Jean-Baptiste Colbert, the French minister of finance under Louis XIV. Colbertism is a variant of mercantilism that is sometimes seen as its synonym./ Според френския модел, най-важният аспект на германския модел е защитата на лоялната и регламентирана конкуренция. Икономическата политика преследва стабилност, предназначена да намали налозите върху икономиката, що се отнася до бюджетния инструмент и да избегне дискреционната промяна на ценообразуването на пазарите / Дискреционните мерки в бюджета – помпаме разходи и вдигаме данъци/. Фокусът на немския модел за растеж е компанията, тя е едновременно лостът за икономически резултати и мястото на социалната интеграция. Формиращ „общност на отговорността“, съставена от работодатели, които разчитат на квалифицирана работна ръка и служители, които са наясно, че финансовата сила на производствения инструмент е най-сигурната гаранция срещу опасностите от безработица, немският бизнес се съсредоточава върху дългосрочните стратегии. Поставена на изпитание от тежестта на обединението - 1900 милиарда евро за 20 години - Германия отговори с реформи, които получиха подкрепата на основните политически групи, така че моделът да може отговори на предизвикателствата на глобализацията. Във време, когато повечето развити икономики се стремят да освободят примката на дълга чрез прилагане на особено рестриктивни политики, Германия няма този проблем благодарение на устойчивия растеж и изключително ниския процент на безработица. Във време, когато повечето европейски икономики поставят под въпрос баланса между икономическите резултати и социалната защита, Германия показва, че и двете са част от ефективна алхимия в ерата на глобализацията. Ако погледнем внимателно, можем да видим, че германският модел заимства от стари европейски традиции, от Северна Италия до градовете на Ханзата. Успя ли Германия да демонстрира валидността на европейския модел? С двойната криза, първо световната финансова криза, а след това и тази на публичния дълг и еврозоната, се забелязва поразителен контраст между икономическите стратегии с активното използване на икономически политики, за стимулиране на потреблението, постоянно финансирано с дългове и от други, базирани на контрола върху дефицита, дълга и конкурентоспособността на бизнеса. От една страна има държави като САЩ, Великобритания и Франция, а от друга, Германия и други подобни страни в еврозоната. В книга от 1991 г. Мишел Албер посочва основните характеристики на двата „либерални“ модела в икономическата стратегия. Малко повече от двадесет години по-късно сравнителният анализ на двата модела отново представлява интерес поради множество причини, които са свързани с конфронтацията им в продължение на две десетилетия глобализация. След две години на сътресения, 17-те държави-членки на еврозоната изработиха решение за излизане от кризата, съчетаващо паралелното развитие на значително увеличаване на финансовата солидарност и по-голяма интеграция на бюджетната политика. Но основата на тази бюджетна програма, която включва всички държави от еврозоната, отразява икономическа стратегия, основана на конкурентоспособността на бизнеса. Англосаксонския модел, включително и в неолибералната му версия, приета в началото на 80-те години на миналия век - понякога наричана „кейнсианството на предлагането“ адмирира националната култура на държавния интервенционизъм, базово стратегиите за растеж разчитат на предполагаем стимулиращ ефект от дискреционното използване на икономическите политики и на идеята, че всяко свиване на дефицита ще бъде вредно за темповете на растеж. Обратно, в германския модел основата на икономическата стратегия се състои в ограничаване на икономическата интервенция на държавата. Вместо да се опитва да стимулира икономическа активност, ролята на държавата е да преследва стабилност, главно да осигури икономически и социален ред, при който конкуренцията може да функционира безпрепятствено. Растежът разчита изцяло на конкурентоспособността на бизнеса. За разлика от англосаксонския и френския модел, при който в известна степен икономическите резултати са в конфликт със социалната защита - германският икономически модел се цели в един само на пръв поглед парадокс: не само да помири резултатите със социалната защита, но и да създаде динамичен баланс между конкурентоспособността и нуждата от социална защита. И така държавата не е тази, която определя условията за разпределение на повишената производителност, а самите работодатели и синдикатите постигат дългосрочно споразумение за формулата на разпределение между капитала и труда. Под тежестта на обединението и арбитража, които бяха изключително благоприятни за работниците от 1980 г. до 1990 г. - т.е. заплатите, организацията на пазара на труда, - германският модел създаде впечатление, че се забавя пред лицето на изключително успешната американска и британската икономическа политика до средата на 2000-те. Обратното чувство доминира оттогава, по-специално поради двойното финансово и външно ограничение, което доведе този вид англосаксонска стратегия рязко да забуксува, откакто пазарите вярват почти по ирония на съдбата, че вече не могат да подкрепят такъв тип подход. Защото в крайна сметка кейнсианската стратегия не разчита на натрупването на печалбите от производителността на производствената система, а на хипотезата, че пазарите могат да поемат потенциално неограничения финансов дълг, възникнал от държавите. Този аргумент се подкрепяше от 80-те години на миналия век от хипотезата за предполагаема неограничена, незабавна и постоянно налична ликвидност: пазарите могат да подкрепят тези политики, без изобщо да изпитват някакъв лимит на дълга. Теорията на международните финансови пазари дори се преструваше, че тези с излишък от спестявания непрекъснато търсят възможности да предоставят средствата си на публични, а също и на частни участници. Както често се пишеше в САЩ, нямаше проблем с платежния баланс, тъй като дисбалансите им бяха автоматично разрешени от световната корекция на излишъците и дефицита на спестявания и от колебанията във валутните курсове. САЩ въплътиха този модел на рециклиране на търговските излишъци перфектно - тези на японците през 80-те, а след това на китайците след 90-те. В тази нова парадигма на световните финанси Франция видя възможността да помири непримиримото: отказ от приспособяване на икономиката й чрез валутния курс след присъединяването й към еврото, и в същото време да се наслаждава на средствата да продължи да разпространява неограничени, фиктивни социални права. Кризата през 2008 г. разкри, че тази стратегия е само една измислица, особено когато, за разлика от САЩ, ние не сме издател на световна референтна валута. Тази измислица беше още по-изненадваща в Колбертистка Франция, която предполагаше, че финансовите пазари ще позволят, поради специфичния статут на държавните емитенти, на държавата да рефинансират този тип стратегия за неопределено време. В страната, която постоянно критикува нарушенията на световните финанси, нейната активна икономическа политика в крайна сметка разчиташе на засилваща се зависимост от пазарите, на доброволното прехвърляне на автономията на вземане на решения и на икономическия й суверенитет върху световните финансови борси. Обратно, германската стратегия разчита основно на отхвърлянето на икономическата зависимост от финансовите пазари, тъй като е освободена от всички видове външни ограничения. Ясен бенефициент на отварянето на световните икономики с излишъци от външната си търговия с около 4% от БВП, изглежда, че Германия осигурява печелившата формула да се възползва от глобализацията, като същевременно укрепва модела си на социална защита и поддържа ниски нивата на безработицата. Във Франция при обществения дебат за германския модел той се разглежда по два начина: модел, който със сигурност е възхитителен, но който не може да бъде приложен в напълно различна икономическа, социална и политическа реалност; омразен модел, при който работниците са призовани да пожертват предимствата, които са придобили върху олтара на капиталистическото натрупване. И във всеки от двата случая за работниците това би било глупава сделка, тъй като в него целта е да продължат социалното господство на буржоазията, прочутия Mittelstand, което буквално е „средна класа“, но което социално всъщност означава буржоазия. 1. Оригиналните характеристики на социалната пазарна икономика Произходът на германския модел отразява начина, по който някои германски учени от University of Freiburg-im-Breisgau анализират кризата през 1929 г., тенденция, известна като "ordoliberalism"/Ordoliberalism is the German variant of economic liberalism that emphasizes the need for the state to ensure that the free market produces results close to its theoretical potential. ... The term "ordoliberalism" (German: Ordoliberalismus) was coined in 1950 by Hero Moeller, and refers to the academic journal ORDO/. Подходът е мултидисциплинарен, тъй като обединява икономисти (Walter Eucken), юридически експерти (Hans Grosmann Doerth), държавни служители (Franz Böhm) и социолози (Wilhelm Röpke). Ludwig Ehrard е политически баща на паричната реформа от 1948 г. Той беше непоклатим министър на икономиката в правителствата, ръководени от Аденауер и сам той канцлер от 1963-1966 г., въплъщаващ стратегията на социалната пазарна икономика. Противно на най-често срещания отговор в САЩ, Великобритания и Франция - National Resistance Council's programme - чието тълкуване на кризата от 30-те години потвърди държавната намеса, стабилизиращата роля на икономическите политики, пряката държавна намеса в социалната сфера - Beveridge Plan - германската „ордолиберална“ линия след войната в една страна, претърпяла травмата на тоталитарния модел - както нацистки, така и комунистическия в ГДР - изготви отговор, основан на силна връзка вътре в компанията, която има за цел да обедини заедно работодатели и служители. "Ордолиберализмът" разработи политическа философия, при която жизненоважната социална легитимност лежи в обществото; държавата се намесва само като гарант на вече установен социален ред. В реч, произнесена на 21 април 1948 г., Лудвиг Ерхард изложи своите принципи: „Трябва да освободим икономиката от държавните ограничения. (...) Трябва да избягваме анархията и държавата-майка на термитен мравуняк (...), тъй като само една държава която установява свободата и отговорността на гражданите, може законно да говорят от името на народа." В лекция в Колеж дьо Франс през 1979 г. Michel Foucault посочи колко много германския икономическия успех формира политическа легитимност: „Икономиката произвежда легитимност за държавата, която е гарант за това.“ Подредена конкуренция, основата на модела Целта, която преследва „ордолиберализмът“, е тази на икономически ред, както социален, така и политически, който е „достоен за човека“, което дава възможност за задоволяване на неговите материални нужди, а също и на нравствените му стремежи (справедливост, равенство, свобода). Ето защо икономическият ред трябва да отхвърли дивата конкуренция и да организира „подредена конкуренция“, чийто гарант е държавата. Следователно този начин на мислене е яростното противопоставяне срещу монополите и картелите, като ги смята за пречка за честната игра на пазара. Тази концепция не е равностойна на минималната либерална държава от 19 век, но избира държава, чиято отговорност е да установи зачитането на равнопоставената конкуренция. Тази концепция - от Рим до Маастрихтския договор - беше приета от Европейската общност. Ако сравним германската концепция с тази, която доминира във Франция, виждаме дълбока отвращение към Колбертисткия тип индустриална политика, която беше приета по време на председателството на генерал дьо Гол (за планиране, развитие на "национални шампиони", подкрепени с обществени поръчки и т.н....). Икономическата политика - целта е стабилност "Ордолибералната" икономическа политика в по-голямата си част се основава на отхвърляне на кейнсианските идеи. Нейната роля е да гарантира безпроблемното функциониране на икономиката. Далеч не се използва за стимулирането й, тя трябва да създава стабилност и то в средносрочен план. Противно на компромиса между инфлацията и безработицата, които изглеждаха парадигмата на политиките, действащи през 60-те и 70-те години на миналия век в САЩ, Великобритания и Франция, "Ордолибералната" бюджетна и парична политика трябва да избягват да нарушават определянето на цените от пазара и конкуренция. Паричната доктрина на социалната пазарна икономика следва този аргумент. Използвайки травматичния опит от хиперинфлацията през 20-те години и нейните разрушителни ефекти от социална гледна точка като основа, след войната не беше изключено използването на паричната политика за стимулиране на търсенето или за управление на конфликтите за споделяне на печалбата, но в „ордолибералната“ етика и извън простата икономическа перспектива паричният активизъм не е нищо повече от прикрито прехвърляне на богатството на едни в полза на други. Ето защо парите трябва да се пазят от политически конфликти и да се прехвърлят на независим орган, т.е. Централната банка. Именно на тази основа през 1957 г. е създадена Бундесбанк, модел, който вдъхновява създаването на Европейската централна банка чрез Договора от Маастрихт през 1992 г. Компанията, сърцето на икономическата стратегия и социалната интеграция Другата особеност на социалната пазарна икономика и не на последно място е отговорността на работодателите и работниците за разпределението на богатството, произведено от компаниите. Отново, за разлика от френския модел, при който социалната защита в основата си зависи от държавната намеса, германците свързват социалния прогрес с публичната намеса. Немската идея за компанията съответства на богатство на общността, което в крайна сметка се основава на отговорността на мениджърите на фирмите и техните работници (Mitarbeiter). Преди всичко тази система работи, защото се основава на гъста мрежа от много конкурентни компании, ориентирани към дългосрочен план. Mittelstand, истинският център на германската икономика, означава средни компании: в тях работят между 250 и 5000 души и правят обороти от 50 милиона до 1,5 милиарда евро. Но базата да се класифицират като такива са критерии за качеството. Тези компании са в ръцете на техните основатели от няколко поколения; те преследват финансови натрупвания, което ги прави изключително силни, което от своя страна им помага да издържат на предизвикателствата на капитализма: иновации, инвестиции, износ. Тази формула е основна гаранция за защитата на работните места, особено по време на криза. Работниците имат ноу-хау, което е изградено в рамките на компанията. Уволнението им просто в отговор на икономически спад представлява основен риск за компанията, която може да стане свидетел на изчезването на това ценно ноу-хау. Ето защо работниците и работодателите са разбрали, че най-добрият начин за гарантиране на този икономически оптимум се крие в способността на компанията да поддържа финансова структура, която я защитава от икономически шокове: умерени заплатите и дългосрочната защита на заетостта са мощните лостове в икономическата и социален модел, който управлява живота на компанията. В основата служителите и работодателите са разбрали, че най-добрият начин да се отговори както на риска от безработица, така и на конкурентното предизвикателство, е да се гарантира, че има достатъчно финансиране със собствен капитал. Това е силата зад германската икономика. Както припомня Isabelle Bourgeois, „служителят и работодателят сега формират общност, като по този начин се формира правото на разпределение на богатството: няма капитал = няма работа (отговорност на работодателя) - няма работа = няма капитал (отговорност на работниците)“. Но тази логика, която изглежда зависи от икономическата обосновка, по своята същност се основава на социално-християнската ценностна система. В друг текст Изабел Буржоа описва ценностната система, на която се основава германската идея за компанията: „Това можем да го видим, германският бизнес модел, макар и широко разпространен в световен мащаб от гледна точка на процесите, от които черпи своята конкурентоспособност, е силно повлиян от ценностите на едно общество, белязано от протестантската етична и социална мисъл (Enste, 2007), основаваща се на представата за индивидуална и колективна отговорност, която е източник на просперитет - това е фундамент, върху който стои ордолибералната доктрина, самото въплъщение на тези ценности и норми. Ориентирани към дългосрочния период, тези фирми натрупаха резерв от собствен капитал, който ги предпазва от проблеми с ликвидността. По същия начин тяхната домашна култура им позволява да разчитат на собствените си сили за преодоляване на икономическите рискове: в тази общност на съдбата, т.е. в компанията, работниците са готови да направят необходимите жертви, за да устоят на бурята; също така и подобно тесните връзки с клиентите, изградени върху доверието, породено от спазването на ангажиментите - установяват защитата на неформална мрежа за солидарност. Именно в това трябва да възприемаме основните причини за бързото възстановяване на германската икономика след кризата 2008/09." Като цяло, като се стреми към дългосрочна конкурентна цел, Германия успя да развие бизнеса си в сектори с висока добавена стойност, в които тези фирми реализират значителни печалби. Немските продукти са търсени най-вече заради качеството и надеждността си. Умерените заплати, заедно с умелото управление на производствените процеси след отварянето на новите икономики в Източна Европа, направи възможно добавянето на ценово предимство към това на високото качество на продуктите. Международната индустриална специализация дава възможност на Германия да мобилизира квалифицирана работна сила в производствените процеси, което е жизненоважно условие за гарантиране на високо ниво на социална защита. За разлика от това, което се случва във Великобритания и САЩ от края на 70-те години, в Германия няма доктринална принципна битка срещу социалната защита. За разлика от англосаксонската идея, при която социалната държава има за цел да изведе хората от бедност, идеята, която стои зад социалната защита в Германия, е, че тя е неразделна от пакта между служители и работодатели с оглед на конкурентоспособността на компаниите. От тази гледна точка реформите, предприети от канцлера Шрьодер - Програма 2010, законите на Хартц - не оспорват принципа на социалната база на германския модел, но отговарят на необходимостта от адаптиране към нарастващата международна конкуренция, продължаваща след 90-те години. Противно на това, което видяхме във Франция, със законите на Auroux за установяване на 35-часовата работна седмица, в която държавата се чувства оправдана да защити работниците от последиците от международната конкуренция, Германия винаги отхвърляше идеята за публична намеса в установения социален диалог между мениджърите на компанията и синдикатите. Основна връзка при социалната верига в Германия, компанията, избягва всички видове публична намеса в разпределението и повишаването на производителността, независимо дали това е при определянето на заплатите или при определянето на социалната защита. Този подход е с много стар произход, тъй като в лицето на „марксистката“ заплаха по времето на зараждащия се капитализъм, Бисмарк положи първия камък в основата на системата за социална защита, основана на застраховането. Ролята на държавата във финансирането на социалните програми е скромна; социалните партньори са тези, които управляват режимите на социално осигуряване по изключително автономен начин. 2. Икономически резултати и социален баланс Докато икономическата стратегия на САЩ, Обединеното кралство и Франция се състои главно в икономическото регулиране на текущия момент, Германия предприема дългосрочна стратегия за растеж, демонстрирайки известна доза безразличие по отношение на краткосрочните шокове. Следвоенният икономически модел не е променен до голяма степен, нито поради обединението, нито поради нарастващата глобализация. Докато тежестите на обединението изглежда предизвика смут в продължение на около десет години, експанзията на глобализираната икономика изглежда укрепи този германски традиционен модел: следователно той успя да съчетае устойчив растеж, социална защита и ниски нива на безработица, докато партньорите на Германия са изправени пред новия свят с усещането, че трябва да жонглират с цели, които изглеждат противоположни. Резултатите от немския модел са впечатляващи в очите на европейските му партньори, към които всички, най-вече Франция, се обърнаха за вдъхновение. Модел, разтърсен от тежестта на обединението Шокът, който тежеше най-много върху немския модел, беше, разбира се, обединението. С близо 1900 милиарда евро трансфери за 20 години, Германия изглежда се затрудни, въпреки присъщите добри резултати на нейния икономическия модел. И тогава изглеждаше, че Германия сякаш се проваляше принципа на фискална рестриктивност, публичните й финанси бяха извън контрол и тя не спазваше Пакта за стабилност и растеж, който беше приет през 1997 г. по искане в еврозоната с цената на отказ от собствена национална валута. Независимо дали става въпрос от вътрешна или чуждестранна гледна точка, наблюдателите бързаха да посочат: отслабващ растеж - 1,2% средно за периода 2000-2005 г. - който бюджетното стимулиране, включително намаляване на данъците, не успя да предотврати, дългосрочен план рецесивни ефекти от нереалистичен валутен курс, установен по време на обединението, прекомерните социални предимства, с които се ползваха немските работници, несъстоятелният дуализъм на германското общество, раздвоението между Изтока и Запада и, разбира се, като последица от всичко изброено дотук, прекомерно раздутите публични разходи, формиращи бюджетен дефицит извън критериите от Маастрихт: -3,7% и достигащи държавни харчове до 66% от БВП през 2004 г. И въпреки всичко това, нивото на безработица не падаше под 7,5%, за разлика от това в големите англосаксонски страни дори по време на международен икономически възход. През 2003 г. здравната застраховка беше реформирана, за да поддържа контролираните нарастващи социални такси, като стабилизирането на ставките на вноските беше абсолютно наложително. Реформата акцентира върху индивидуалната отговорност на пациентите, чието финансово участие стана по-голямо (увеличаване на плащанията на пациентите). Но реформите, които бележат решимостта на Германия да възроди своя модел на растеж на конкуренцията, бяха тези, вдъхновени от Peter Hartz, директор във Volkswagen. Предложенията му доведоха до влизането в сила на четири закона (т. Нар. Hartz, I, II, III, IV) между 2003 г. и 2005 г. ия център за работа. Съкращаването на безработицата беше улеснено, като се позволи създаването на независими дейности. Системата за връщане на хората на работа беше засилена: търсещите работа сега трябваше да приемат работни места, в които заплатите бяха с 30% по-ниски от конвенционалните минимуми. Накрая системата за обезщетения за безработица беше преразгледана задълбочено. Законът за Hartz IV (2005 г.) премахва помощта за безработни, които все още са изплащани, дори след като последните са приключили със своите права. Във фирмите бяха сключени споразумения за конкурентоспособност между ръководството и синдикатите, като по-емблематичните от тях бяха обединени в основни групи (Siemens, Mercedes, Volkswagen и др.). В цялата германска икономика станахме свидетели на политика за намаляване на заплатите, често обусловена от поддържането на работното място или отказ от планове за преместване. В много случаи работниците приемаха отказ от 35-часовата седмица и повишаване на заплатите, което беше свързано повече с повишаването на производителността. От 2000 г. и 2008 г. общите разходи за труд в преработващата промишленост нарастват със 17% в Германия (+ 56% във Франция), което води до средно годишно увеличение на реалните заплати с 1,56% (4,29% във Франция). Почасовата цена на труда беше 29 € (32 € във Франция). В социалната сфера правителството на Ангела Меркел добави мерки, които водят до намаляване на дефицита и повишаване на конкурентоспособността на производствената база. За разлика от френската стратегия за ниско облагане на потреблението, Германия реши да премести приходите от директни данъци от производството върху потреблението. ДДС беше повишен с 3 пункта на 1 януари 2007 г., вдигайки се от 16% на 19%. Обратно, ставките за социално осигуряване на компаниите бяха намалени с 1,6 пункта, а скалата на данъка върху дохода намалена с 11 пункта. Реформи, предназначени да съживят конкурентоспособността Това се забелязваше ясно от началото и още повече от средата на 2000 г., когато намаляването на публичните разходи пропорционално на БВП вървеше ръка за ръка с ускоряването на темповете на растеж. Докато делът на публичните разходи представляваше 45,1% от БВП през 2000 г., той възлизаше само на 43,8% през 2008 г. С кризата този процент се повиши до 47,5% през 2009 г., преди да спадне до 45% през 2011 г. Този процент е с 8 пункта по-висок във Франция, което представлява 160 милиарда евро. Контролът върху разходите налагаше умерена тежест за икономиката, което не надвишаваше 40% в Германия. Обратно на кейнсианската визия, Германия показва, че намаляването на публичните разходи и дефицитите, далеч не е горчива отрова и жертва, напротив, е условие за растеж. В резултат от средата на 2000 г. средният годишен ръст се удвои: + 2,4% спрямо половината от това през предишните пет години. През 2009 г., след като преживя по-сериозна рецесия от Франция (-4,5% срещу - 2,5%), Германия регистрира много по-устойчив растеж: 3,6% през 2010 г., + 3% през 2011 г. Финансовата ударна сила на германските компании Снижаването на публичните разходи помага да се запази основен дял от капитала на фирмите за повишаване на производителността в рамките на компаниите. В Германия маржът (брутен оперативен доход / добавена стойност), т.е. делът, който не се разпределя на работниците, е 42% (по-малко от 30% във Франция). При тези обстоятелства бизнесът може да инвестира и в иновации. Разходите за НИРД от немския бизнес са двойно по-големи от френските: 50 милиарда евро срещу 25. Повече от 70% от тях се постигат чрез използване на капиталови инвестиции на фирмите. Германският бизнес почти не прибягва до мерки за обществена помощ. Процентът на самофинансиране (брутни спестявания / формиране на основен капитал) рязко нарасна в Германия от 80% на 110% между 1998 г. и 2010 г. Той рязко намаля във Франция през същия период от 110% на 65%. Германският бизнес е особено печеливш: нетната норма на възвръщаемост на собствения капитал, която измерва дела на печалбата, запазена от компанията след всички налози и разпределение е 19% (5,3% във Франция). И накрая, немският бизнес се характеризира с изключително силна финансова структура с общо 56% по отношение на капитала и провизии от целия им капитал (40% във Франция). Именно с тази финансова ударна сила германският бизнес е в състояние да се изправи срещу глобализирания свят и също така да се възползва от него, както е илюстрирано от търговските му излишъци: 155 милиарда евро. Следователно Германия може да разчита на 335 000 експортни компании срещу по-малко от 110 000 във Франция. Далеч от ерозирането на индустриалната си база, както виждаме в САЩ, Великобритания и Франция, Германия е запазила 25% промишлен дял в добавената си стойност. Това е ценно предимство във време, когато индустриалната търговия все още представлява 2/3 от общата търговия в света, докато услугите са само 20%. Ефектите от тази стратегия, която се преследва толкова упорито дълго време, особено от началото на 2000-те години, в опит да се отстрани предизвикателството пред германския модел за социална закрила под тежестта на обединението, наистина изглеждат забележително - особено в това време на кризи и планове за строги икономии, прилагани както в еврозоната, така и на други места, както например в Обединеното кралство. Във време, когато равнището на безработица нараства в Европа - 10% - в Германия то намалява: 6,5% през 2011 г., 5,5% през 2012 г. Докато навсякъде в Европа младите хора плащат най-високата цена в кризата - нивото на безработица сред младите хора е 25% във Франция, 40% в Испания - младежката безработица в Германия е абсолютно същата като останалата част от населението. След като бяха критикувани от своите партньори, които им посочиха жертвата по отношение на заплатите и потреблението на олтара на конкурентоспособността, през последните няколко месеца германският бизнес все повече обявява, че ще има големи бонуси и увеличение на заплатите. 3. Модел за Европа? Въпросът, който сега възниква при разпространението на „германския“ модел на бюджетна политика в цяла Европа, е дали този успех може да вдъхнови съседите му. Първият коментар, който заслужава да бъде направен, е, че германците не са постигнали този резултат, защото са германци, а защото са успели да приемат с консенсус една печеливша формула заедно. Когато в миналото Франция предприемаше „германски“ политики - Barre, Delors, Bérégovoy, Juppé - постигаха се същите резултати, както всеки път в Германия: намаляване на дефицита, увеличен растеж, намаляване на външното ограничение за капитал, намаляване на безработицата. Трябва да помним, че в края на 90-те години, когато политиката й беше насочена към еврото, ситуацията във Франция беше по-добра от тази на Германия. Обратно, когато Германия направи отстъпление с прилагането на „френска“ политика - прехвърляне към 35-часова седмица (1984 г.), стимулиране на бюджета (1979, 2001 г.) - ефектите бяха същите като във Франция: забавяне на растежа; увеличаване на публичните и външните дългове, натиск върху цените и повишаване в нивото на безработица. Отвъд макроикономическите резултати въпросът, който цяла Европа си задава, както в еврозоната, така и извън нея, е дали е възможно да се изгради икономически модел, адаптиран към ерата на глобализацията. Някои, особено във Великобритания, се застъпват за "радикален" либерален вариант, при който социалната защита е сведена до минимум, като се прави всичко, за да се ограничи това, което може да възпрепятства пазарните механизми. Франция от друга страна пледира за укрепване на протекционистките механизми, възраждане на основните програми за публични инвестиции, възстановяване на индустриалните политики - както стана след кризата през 2008 г. и както изрази президентът на републиката в речта си в Тулон през септември. До известна степен френската и британската гледна точка са съгласни като твърдят, че има противоречие в едновременното приемането на глобализацията и избора на високи нива на социална защита. Британската доктрина пледира в подкрепа на социалното разоръжаване; французите се застъпват за засилване на защитната роля на държавата за ограничаване на нежеланите ефекти от глобализацията. И в двата случая сърцевината на спора се крие в ролята, която играе държавата: проблемът при наследниците на Адам Смит е решението за потомците на Колбер. В основата си специфичната характеристика на модела, която Michel Albert нарече „германски“, ни извежда от този по принцип стерилен дебат, тъй като той поставя двоен избор, чиито опции са и двата варианта. Основният урок, предлаган от немския модел - като имаме предвид неговата ефективност, защото е успял да възроди държава, смазана от война, и да обедини (а знаем колко е било трудно - либерална страна и такава, съсипана от близо 40 години комунистически тоталитаризъм), и тъй като при това успешно се изправи пред предизвикателствата на глобализацията, да предостави най-големите суми в спасителните планове за Гърция и еврозоната - и при всичко това да постигне успех не само без да жертва социалната защита, но и да я засили с най-ниски нива на безработицата.Този „немски“ модел не е просто патент на Германия - той съществува в Австрия, Холандия и в северна Италия. Описвайки дъга, която от 18-ти век премина от Флоренция през Лион, след това Холандия и до завърши в Ханзата в Германия - този модел е на Европа. Европа на предприемачите и търговците! Далеч от вярването, че човешкото същество е само бездушно винтче в механизиран продуктивен модел, който е изцяло ориентиран към ненаситното натрупване на печалба - този "германски" модел се основава, точно на обратното - на движещата роля на компанията като място, където икономическите резултати и социалната интеграция работят заедно и неразделно. Този модел въобще не е съперник на държавата, той просто издига последната като пазител на социалните права и основните свободи; икономическите резултати разширяват средствата му, вместо да ги намалят под въздействието на растежа. Този модел, описан от Alain Peyrefitte през 1995 г., е модел на увереното в себе си общество. Това е европейският модел. А какво ще стане, ако Германия успее да демонстрира стойността на човека и икономическата ефективност на своя модел на цялото европейското общество? https://www.robert-schuman.eu/en/european-issues/0237-the-german-economic-model-a-strategy-for-europe

Определено Севлиево, което се отразява и в заплатите: https://www.regionalprofiles.bg/bg/ec/gabrovo-sevlievo/ Това са данни за 2015, но едва ли съотношението през 2019 като пропорция се е променило много, разликата е съществена, от порядъка на над 20 процента; приблизително такава е разликата и в цената на жилищата в Севлиево и Габрово в полза на Севлиево, корелацията е почти пряка. Да, София буквално изсмуква България: И действително, БВП на човек в София е над средния за ЕС: Не знам обаче дали това е стандартния модел за развитие на региони в Европа и света, и дали това е добър модел за България; следващия след София е Стара Загора с 52 процента, а Перник в дъното е с 23 процента, разликата е 5 пъти.

Има и два други показателя, които са много важни: разходи за придобиване на дълготрайни активи, които във Видин специално си стоят на едно постоянно ниско ниво; и преки чуждестранни инвестиции, пак същата работа; и като добавим факта, че сериозното увеличаване на заплатите става в държавния/обществен сектор, а в останалите сектори това реално не е така /поне по отчетни документи, за да се спестяват данъци от осигуровки, така наричаната "сива икономика", което на мен не ми харесва, защото предприемачите и малките еднолични фирми го правят притиснати от обстоятелствата/ идват тези цифри за падащи доходи в домакинствата, плюс казаното от теб за вдигането чертата на бедността и застаряващото население, което отива към пенсионна възраст, тоест почти изцяло под чертата на бедността.

Видин върви стремително надолу: По показателите за 2017 сравнени с 2014 доходите на лице от домакинството са намалели от 4383 на 3470, а хората под чертата на бедността съответно от 38 процента са отишли на 46 процента, като същевременно средната работна заплата се е вдигнала с 1600 лева, а безработицата е паднала с 3 процента. Има нещо "гнило" в тези цифри, не се съмнявам в тяхната коректност, а в това, което реално стои зад тях.

София град, София област и Перник /където много хора работят в София/ формират поне 33 процента от населението и на практика са една друга държава в държавата България, в смисъл с много по-добри показатели. Някои други области обаче са трагични, примерно Видин, където имаме над 45 процента от хората под чертата на бедността, почти африкански пропорции Така е, но специално за Добрич, съпоставим примерно със София град/ а и с Пловдив, Варна и Бургас/ това не се покрива - в Добрич активното население между 15-65 години е 74 процента заето, тоест на заплата, а средната работна заплата за 2017 е 9539 лв. годишно, БВП на човек е 8925; през 2014 работещите на заплата са били 71 процента /с три по малко/, БВП на човек е бил 7827, а средната работна заплата 7581, тоест работещите са се увеличили, БВП се е увеличил с по-малки темпове от средната работна заплата, която го е надминала като процент; в същото време от 16.8 процента под чертата на бедността са станали 19.9 процента под тази черта Същевременно в София съотношението БВП на човек към средна заплата е 1 към 0.6, в Добрич то става 0.9 към 1, при нарастващ процент на бедността и намаляваща безработица

Полезно и добре написани изследвания, но забелязвам поне за мен някои странни резултати. Така например, Габрово е сред най-проспериращите икономически окръзи: По-добре от Пловдив, Варна и Бургас. Но защо тогава, например, един и същи като площ двустаен апартамент в Габрово струва 13 000 евро, а в Пловдив 40 000 евро. Още нещо, което не мога да си обясня. БВП на човек в София е 30 000 лева по номинал, много добре, средната заплата 17 000 лева, пак добре, обърнати по покупателна способност тези показатели са почти равностойни на централноевропейските. Дотук добре със статистиката, как обаче става това: В Добрич, например, има го и в други области, БВП на човек е по-ниско от средната заплата, при това при сравнително ниска безработица. Как става този фокус да получаваш повече, отколкото произвеждаш, въобще не съм наясно. Има и други странни неща, които вероятно имат своите обяснения при по-внимателен прочит и анализ. Като цяло - два основни проблема за цяла България /частично без София/ - бързо намаляване на населението /номер 1; и голям процент на хората под чертата на бедността/номер 2, който продължава да расте, въпреки повишаването на доходите.

"Политик и муха се убиват с вестник". Бранислав Нушич

Няма какво да гадаем: https://www.dw.com/bg/първият-българин-в-черния-списък-на-сащ-кой-е-андон-миталов/a-52268566 Съгласен съм, минали са 2 години, но през 2017 Найденов е "клекнал" на натиска на Божков и му е джиросал 51 процента от Еврофутбол, не е извадил тогава най-силния си коз, а именно информацията с "двойното отчитане на данъци", той се е жалвал единствено за заплахи. Сега /през октомври/, след като прокуратурата нахлува в офисите му по сигнал /от кого ли подаден?, впрочем той казва от кого/, Найденов вади данъчните отчети от 4 години назад и ги размахва пред медиите. Очертава се грандиозен скандал, ако прокуратурата си направи пас, сребърния куршум на Найденов с "неплатените" данъци отива право в Комисията по хазарта, а оттам може да повали цялото правителство, защото кой е назначавал тази комисия и кой всъщност я контролира. И тук е задействал инстинктът за самосъхранение, който го има във всяка група, претендираща да е екип или отбор, а правителството е такава група: ако не реагират изтичат в канала групово, нещо трябва да направят, иначе губят властта. Прокурорът, дали с или без съгласието на правителството, осъзнава критичността на ситуацията и включва цялата сила на закона, която е дадена в ръцете му. Медиите, особено ония с тлъстите рекламни бюджети, отначало се правят на ощипани моми и мълчат като комунисти на разпит, но има интернет и някои периферни медии също пропускат виковете за корупция надавани от Найденов. Най-сетне ударът, насочен срещу Найденов сменя посоката си и пада върху другото лице, което е започнало всичко, иначе си отива правителството, ако се прави, че не вижда и не чува нищо, няма начин да избяга от грандиозен скандал, просто е невъзможно, дори и да има най-голямото желание. п.с. Пропуснах най-важното - от Найденов е поискано без право на отказ да прехвърли и 51 процента от Ефбет през юни или юли м.г., той го споменава, нещо което дръпва спусъка на неговата "гласност". С една дума, идва му "в повече", а другата страна изглежда си е "повярвала в повече".

Съгласен съм, то така и остава в новия проекто-закон - 15 процента от приходите без възможност за тълкуване. Но има и други по-гъвкави и обществено-полезни схеми, например тази: "Във Великобритания държавата е предоставила правата за организиране на лотариите на частен оператор, но той разполага само с 5% от постъпленията от залози, допълнително има 5% за разпространителите, а останалите средства се разпределят - 50% за печалби, 12% данък и 28% за специален фонд, който финансира социални проекти. " https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/redakcionni_komentari/2020/01/31/4023499_lotariiata_v_bulgariia_-_riaduk_sluchai_na_nereguliran/ Такава схема, например, автоматично ще убие апетита на частните оператори да правят големи бързи пари и ще останат по-малки играчи на този пазар, задоволяващи се с много по-умерени печалби. И хазартната треска естествено ще утихне.

Точно така, следвайки буквата на закона, Божков е бил изряден платец, спрямо тази буква. Той сам казва по този повод: https://trud.bg/%D0%B2%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB-%D0%B1%D0%BE%D0%B6%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%B5%D1%84%D0%B5%D0%BA%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BE%D1%82-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5/ И ако погледнем отчета за 2015, специално за Ню Геймс и Български спортен тотализатор, нещата изглеждат така: Ню Геймс на Божков имат оборот от 376 млн. лева и печалба от 54 млн. лв., те са платили 20 процента върху печалбата данък, тоест 10.8 млн. лева Български спортен тотализатор имат оборот 167 млн. лева върху който са платили 15 процента такса, тоест около 25 млн. лева; ако е трябвало да плащат върху печалбата, такава няма, те са били на загуба с 3.6 млн. лева Ако фирмата на Божков е трябвало да плати 15 процента върху оборота, то това е щяло да бъде около 56 млн. лева, тоест първо тя остава без печалба, второ разликата е 45 млн. с това, което са платили. И тук влизаме в абсурден кръг, защото ако частната фирма не е инвестирала огромни суми за реклама, тя не може да реализира никаква печалба, а държавната си е позволявала да работи на загуба, защото за държавния собственик/чиновник и загубата е все печалба, заплатите и премиалните си вървят, справка БДЖ. Затова новият проектозакон на Горанов предлагаше общо облагане на печалбите с 25 процента /Соломоново решение, но така и не стигна до четене в парламента, беше оттеглен. За българските законотворци не е необходимо да откриват данъчното колело, то вече отдавна е открито в страните от ЕС и на други места, просто могат да компилират най-рационалните елементи от данъчното облагане върху хазарта. А дано ама надали ще стане, според мен, защото има и други неща тук.

Според мен след 1938 година, когато Хитлер присъединява Австрия, не е имало външна сила, която да отклони нацистите от похода им на изток. Дотогава икономиката все още е била контролирана от министъра на икономиката и шеф на Централната банка Шахт, след като той си подава оставката, цялата икономика е поставена върху военна основа, а Полша е твърде малка цел за тази германска икономика. По това време вече 6 млн. германски мъже са в армията, какво ще ги правят, ако ги уволнят - те стават безработни; Германия е вече в автаркия /изолирана от външни пазари и без свободна чужда валута за кредитиране на внос; Шахт смекчава липсата на кредит с една гениална банкерска операция, която и днес е в учебниците по макроикономика - германските фирми сами си издават облигации, заместващи парите. След 1938 обаче нацистите поемат на директно управление икономиката, а основния мотив на Хитлер е "разширяване на изток", злощастната Полша просто се изпречва на пътя му, така че с магистрала до Прусия и Данциг или не, Полша щеше да бъде атакувана; що се отнася до Франция и Англия по онова време, те просто са били военно безпомощни, за да го спрат.

Нещо не е наред със сайта с качването на изображения, това го поствам от външен линк. Възможно е, ние простосмъртните откъде да знаем:) Според мен цялата работа е много по-проста и донякъде случайна: големия "бос" сам настъпва "мотиката"/малкия бос, като не съобразява, че тя има и дръжка, "мотиката" се изправя и го удря по главата; тук въпросната "мотика" сам разказва за хронологията на тези последователни действия: https://www.mignews.info/shefat-na-efbet-parvi-se-opalchihme-na-vasil-bozhkov-video/ Впоследствие за веригата от събития може да са се закачили и други лица и институции, но кой да ти каже.

Според мен големия проблем с хазарта е в данъчното облагане, а не в конкретен човек, опериращ частно в хазарта и дори не в ролята на държавата като хазартен оператор. Данъците върху хазарта са едни от най-ниските в света, а това в съчетание с агресивната промотираща хазарта реклама и психиката на бедните хора, каквито са мнозинството в България, поражда своеобразна пандемия от хазартна треска, която граничи със заболяване: https://bovegas.com/blog/casino-wiki/gambling-taxation-in-different-countries/ Като се сравнят данъците с други държави, може да се види валидността на това твърдение. И като се намесят корумпирани чиновници и политици, стигаме до поредната буря в чаша вода, разиграваща се сега, но тя няма по същество да промени статуквото, а само ще размести фигурите.

Сметката при всеки хазарт е обикновено, че от оборот 100 процента се изплащат 50 процента, това е в идеалния случай. Така че ако 10 000 българи са спечелили по 5000 лева, 20 000 българи трябва да са загубили по 5000 лева, за да спечели и оператора. Само ако погледнете първите две цифри - оборот-печалба - в таблицата, която съм постнал, ще го видите ясно, при над 300 млн. лева оборот, операторът е декларирал печалба над 50 млн., като е приспаднал всичките си разходи по организация и реклама, ще рече те са дошли в джоба му от загубилите играчи. Това си е пряк удар срещу бюджета, защото той е взел 20 процента от тази печалба в конкретната схема, а трябва да подпомага олекнали със 150 млн. граждани социално, тоест от единия джоб в другия, но много по-малко за бюджета и по-тежко за него, а в крайна сметка за всички, защото бюджета си компенсира с по-тежки данъци и акцизи недостига, както винаги.

По принцип е така, и моето мнение е такова, но на практика не знам как точно ще стане. Ще се компенсира, според мен, забраната с нелегален хазарт. В Китай /континентален без Хонг Конг и Макао/ официално хазартът е забранен от държавата, но се изчислява, че нелегалния оборот е около 150 млрд. долара, почти колкото в САЩ, където е легализиран. В САЩ спортните залози са били забранени до 2018, когато е приет закон, че ги разрешава с редица регламенти. Забраната е била от 1992, наложена с мотив, че залозите за спортни надпревари компрометират самите спортове - уговорени мачове /познато нали/ и корупция.

Написал съм 3 млрд. лева което не е 300, а 3000 млн. лева, според пресмятанията на Безлов, а и тези на НАП, според данъчните отчети: Тези са според НАП за 2015 и за първите 20 фирми /вижда се чии са/, които формират около 80 процента от цялото, но за 4 години оборотите рязко са скочили нагоре, така че приемам цифрите на Безлов за над 3 млрд. за приемливи. Съгласен съм, че през хазарта става голямо пране на пари, то това е така навсякъде, защото особено през казината куче влачи диря няма, там печалбите са трудни за фиксиране, както и загубите; още повече за онлайн залаганията, където се работи и в криптовалути, идеални за изпиране и т.н. Тук обаче говорим само за официално фиксирани суми, според данъчни документи, те са въпросните над 3000 млн. лева годишно. Отделен въпрос за данъците, които са едни от най-щадящите в България спрямо хазарта в ЕС, реално законът е отворил широки врати за спестяване на данъци - общо приходите от тези 3000 плюс милиона миналата година са към 170 млн., ще рече реално около 5 процента.

В България приходите от хазарт са 3 процента от БВП /не броим тук производителите на машини за хазарт, които са в топ 10 в света, това е една от най-развитите индустрии в България/. В САЩ, където е съсредоточен най-големия хазартен бизнес в света приходите от хазарт са 0.8 процента от БВП, в света като цяло те са 0.5 процента от БВП, значи България изпреварва 6 пъти света по приходи от хазарт и 4 пъти САЩ, браво. От тези 3 + млрд лева годишно от хазарт повече от 1 млрд. са от лотарии, предимно на частни оператор/и с лиценз. И сега, след като един от тези оператори, титулуван "спонсорчето" не без основание, включи вентилатора, в който имаше мръсотии, които опръскаха и него, какво се случва: идва на бял кон Законопроекта Симеонов, който вече мина на първо четене в НС и предвижда всички лотарии да се одържавят. Обаче това не значи, че хазартът с лотариите ще стане по-малко оборотен, според мен, а само, че ще бъде под шапката на държавата. Казината, онлайн залаганията и т.н., засега си остават както си бяха. Търси се ново "спонсорче", май

Левски е бил напълно наясно колко са комитетските пари, защото е проверявал отчетните книги, а и защото сам е организирал събирането им. Бил е пределно наясно и къде може да бъдат тези пари, а в писмото си отпреди две седмици /12.12.1872 пише и къде са, "у председателя ви"; поп Кръстьо никога не е бил председател, както някои се опитват да го изкарат; дори и да се е бил самоназначил, както се аргументират такива изследователи, при вече пламналата вражда между него и поп Луканови, Величка няма да му даде комитетските пари. Тя не му е била дала дори и комитетските книжа, както сама свидетелства в разказите си, че попът ги искал уж от нея с лъжливите си писма да ги носи на някакво лозе, та камо ли да му даде парите. Левски не търси тези пари от поп Кръстьо, нито иска срещи с поп Кръстьо, той отива, както ти пишеш, без предупреждение, в къщата на Величка Хашнова, защото много добре знае за скривалището там.

Защото вече веднъж е бил изпратил такъв емисар, това е Никола Сирков, който е предал съобщението му парите да се донесат у тях. Когато идва обаче у Сиркови става ясно, че нареждането му не е изпълнено, парите на комитета, които са били съхранявани от председателя, Марин поп Луканов, брат на Величка, а след ареста му най-вероятно от сестра му Величка Хашнова /защото там е било другото скривалище за комитетски неща, в нейната къща, освен това у Сиркови/ не са били у Сиркови. Съгласен съм, бил е длъжен да проведе такъв разговор, освен за парите и за "лъжливите писма", които единствено Величка е твърдяла, че били подхвърлени в къщата й; цялата тази история с подхвърлените писма тя измисля, за да пренесе вината за парите от брат й върху поп Кръстьо; но поп Кръстьо чинно си носи парите на Сирков преди идването на Левски; второ, по устав поп Кръстьо е касиер, който само описва парите, но те пак по устав се съхраняват от председателя; трето, самият Сирков /и жена му/ свидетелстват, че Левски отхвърля обвиненията срещу попа; четвърто, Левски преди да дойде в Ловеч праща съобщение по друг свещеник до поп Кръстьо да му каже какво е положението в Ловеч, ако го мисли за крадец на комитетски пари или предател, ще го пита ли какво става в Ловеч. Факт е, че отива при Величка.

Поради тия писма страхувам се да дойда в града Ви. В тях тълкувам: предателство истинно и предателство, без да ще, от страх. Но вижте какво ще Ви забележа веднъж за всякога и веднъж и сто пъти излизам от длъжността си. [Да ви кажа] защо исках да дойда: колкото писма, пари, вестници и всичко каквото има оставено у Вас и у председателя [ви] тайни работи да се пренесат у Николча [Сирков], че или аз ще премина да ги взема, или друг ще проводя да ги отнесе, дето събираме вече всичките работи [ЦК в Букурещ], защото времето заповядва. У председателя има пари, пренесени от други комитети. По-преди ги исках, а той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел устава? На комитетската парà минутата се не знае, кога[то] ще се поиска! Сега, както казах: пари, писма и пр. да се занесат у Николчови и всичко от днес нататък кой каквото има с мене у Николча да [го] оставя. Оттам ще и [да] получава. Занапред не трябва да го питате отде приема и закъде изпраща. Мои неща, ако дойдат до Вас отнейде, няма да разпечатвате. Писма и пр. недейте бави, а ги предавайте в същото време нему. https://bg.wikisource.org/wiki/Писмо_от_Васил_Левски_до_ловчани,_12.12.1872 Няма мистерия. Парите на комитета ги няма, отива у Величка да ги търси.

Той изпраща - това е Никола Сирков, - но когато идва да си ги получи от него, те не са там, ако са били у Сирков, Левски нямаше да нощува и гастролира в Ловеч.

Защото не е очевидно от гледната точка на самия Левски. Помислете сам - нанесен е почти смъртоносен удар на една военизирана политическа организация, каквато е ВРО, създадена от самия Левски. Същата година обаче, Левски е постигнал нещо много важно от политическа гледна точка, създадена е БРЦК в Букурещ, която обединява ВРО в България и политическото представителство на национално-революционната емиграция. Макар че няма лидерство над цялата БРЦК, Левски има пълен контрол над ВРО, дори след тежкия удар, нанесен й след провала той успява да реорганизира вътрешните комитети, да изолира провалените и да получи подкрепата на останалите по най-важния въпрос - този за въоръженото въстание. С тази подкрепа на окръжните комитети в България, и с клауза в Устава на БРЦК позволяваща му да оглави БРЦК заради груби грешки допуснати от неговия стар председател, Левски тръгва към Букурещ. Необходими му са били две неща: архива, доказващ тези грешки и парите събрани в Ловеч, за да може да функционира новия комитет в Букурещ. Без тези две неща той е Никой, "пътнико свиден" в политическата си кариера на лидер на национално-революционното движение. Да, имал е избор да хване пътя за Цариград или Белград, но щеше да бъде "отсвирен" от политическия пейзаж. А той е преди всичко политик, после конспиратор. Ето защо той влиза за 24 часа в Ловеч, правейки всичко възможно по силите на човек да не се "навре" в ръцете на заптиетата.

Е, Левски се обръща към Каравелов директно назовавайки го "байо" в цитираното от мен. Аз не твърдя, че не е Каравелов, в крайна сметка Панайот Хитов, който също е член на БРЦК е от квотата на Каравелов в БРЦК, а именно Хитов изпраща Общи към Данаил Попов.

Архивите му са били необходими, за да докаже черно на бяло своето и на своите опоненти становище, в случай, че на общо събрание възникнат спорове. Така мисля, когато се извади кореспонденцията и се прочете както е била, става ясно кой каква позиция е имал, а иначе нещата могат да се извъртят в разговор. Най-вече това конкретно се отнася за противоречивата и според мен абсолютно неадекватна заповед на Каравелов да вдига Левски на въстание всички комитети в България. Това е щяло да бъде кървав погром и провал много по-лош от провала след Арабаконак. Писменото становище, което Левски иска от вече новообразуваните окръжни комитети е за тази противоречива заповед на Каравелов - те казват "не". А клаузата в Устава, цитирам по памет, гласи, че когато преди избрания Председател и комитет не се справят добре със задачите си, комитетите имат право да гласуват смяната им. В интерес на истината, когато Левски тръгва от Ловеч, Каравелов вече не е в Букурещ, а неговата част от архива също липсва там.

Случайно. Повече толерантност към чуждото мнение и вникване/четене на чуждите аргументи. Нищо. Да си популяризира най-доброто като продукция на английски и по възможност друг освен български език в интернет.