dora

Отличен постинг е това. Прочетох го с удоволствие.

Това всъщност е съвсем логично. Първо заради изчислението на средната реакция на водачите*, второ заради спирачния път, и трето, защото за отнемане на предимство се счита не когато водачът накара друг да спре, а дори когато го накара да намали скоростта си. Същото важи за пешеходците. Ако пешеходецът, имащ намерение да пресече на пешеходна пътека бива принуден да се колебае дали ще бъде допуснат, да намали скоростта си или да спре, това се води отнемане на предимство, Мога да предположа какви въпроси биха възнинкали: "откъде да знае водачът какво намерение има пешеходецът"? Ами, знае. защото е обучен да следи поведението на останлите участници в движението, вкл. пешеходците. Аз например гледам не само как се държат водачите на пътя, но и с едно око следя винаги какво става на тротоара, треакториите на пешеходците и доколко поведението им е предвидимо. Особено внимателно следя на места, където може изведнъж да изнинке пешеходец, напр. при паркирали от двете страни на улицата коли, на пешеходни пътеки и на места, където има много хора. Напр. група туристи или каквато и да било друга група хора - дори по двойки и по тройки, защото когато са в група, хората не внимават, фокусирани са върху социалния контакт, а не върху заобикалящото ги. Тренирана съм да следя отдалеч и треакториите на другите участници в движението, Най-често много преди те да направят грешка от невнимание, по треакторията им човек може да прецени, че са разсеяни с нещо, примерно говорят по телефона. Задължително следя и пешеходци, които се разхождат разговаряйки. Могат да решат да пресекат, като обикновено само единият поглежда, другият разчита на преценката на първия. Така работи човешкото внимание просто. Автоматизирането на гореизброеното става първо с обучение, след това с достатъчно повтаряне - отнякъде нататък човек го прави, без да се замисли. С усет и практика в това безпроблемно се компенсират дори разликите в женския и мъжкия мозък по отношение на справянето с пространствени задачи. Автоматичното изчисление на треактория и скорост на множество обекти е такава задача - но пък за множество обекти жените донакъде имат преимуществото на способността да разпределят вниманието си между повече неща. (Наскоро някъде ми попадна статистика, че по много показатели жените всъщност са по-добрите шофьори, но не мога да я намеря в момента. По-долу пускам само статистика относно пътните произшествия по пол.) Може би е важно да отбележа. Не позволявам разсейване, докато шофирам. Примерно не слушам радио, а само сидита или емпетройки. Също, не шофирам, когато не ми е ден - тревоги, тежки мисли, недоспиване или дори грип. Това между другото също влиза в обучението по безопасност: че шофьорът трябва отлично да разбира ограниченията си и да избягва да шофира, ако не е в разположение. Дано споделеният опит да е бил полезен. ----- Относно скоростта на реакция на водачите: http://www.visualexpert.com/Resources/reactiontime.html Относно статистиката по пол:: http://www.iihs.org/iihs/topics/t/general-statistics/fatalityfacts/gender

Имам чувството, че това не е няква нарочна стратегия, а по-скоро управленско нехайство, незнание, липса на интерес, инерция, нежелание за свършване на работата. Защото това ноу-хау, за който говорим, всъщност е налично и достъпно. Не е нужно да изобретяваме колелото отново - нужно е само да се заимстват изпитите за шофьори от западноевропейските страни. Или само да се преведат. Защото правилата за движение като цяло са същите. Най-вероятно покрай членството в ЕС са налични и механизмите, по които това заимстване да се случи. Обаче ей на.

В конструктивен план ми се вижда подходящо да помислим какво би могло да се направи. Възможно е спомените ми вече да не са актуални, но когато вземах книжка в София преди двадесетина години, тогава нито в обучението, нито в изпита бяха застъпени въпроси, оценяващи способността на водача да оценява рискове на пътя, а според мен за правоспособност това е по-важно от всичко: да може шофьорът да има адекватна преценка на постоянно развиващата се ситуация около него и да може своевременно да преценява рисковете, вкл. да разчита бързо и ефективно потенциалните грешки на другите участници в движението. Toчно в недобрата подготвеност по отношение на рисковете ми се струва, че се коренят част от проблемите - напр. с недооценяването на скоростта, недоброто разчитане на намеренията на другите участници, непреценката на ситуация като потенциално опасна, дори когато има достатъчно индикации (посочения по-горе пример с недобрата видимост). Когато обаче съм взимала разрешително в други държави, изпитите задължително са включвали и тест за оценка на рискове. Ето какво представляват те: На изпитвания се задават около петдесет ситуации на снимка, в които той трябва да избере какво да направи: - да спре - да намали скоростта, като използва спирачката - да вдигне крака от педала на газта - да не прави нищо, тоест да продължи със същата скорост, за да не възпрепятства водачите зад себе си. За всеки отговор (според държавата) се дават от шест до седем секунди и половина. В тестови условия може да изглежда кратко, но в реална ситуация същата преценка следва да се извършва на секундата. При повече от пет грешни преценки изпитваният се къса, независимо от това че си е взел останалите въпроси (теоритични и за предимство). Това в голяма степен отсява неподготвените шофьори и не им дава правоспособност докато способността им да оценяват рискове не е на необходимото за безопасността ниво. Не мога да намеря подобни примерни тестове онлайн, които да са на свободен достъп. Има няколко обучителни сайтове, които обаче раздават парола само ако човек е регистриран към някоя школа за шофьори. Открих обаче следната публикация на български: http://www.bdp-bg.net/Statia6_AM.pdf Струва ми се полезна. Ако някой има по-актуална информация, моля да ме коригира

Според този текст излиза следното: Детето е пресякло едната лента, а когато е преминало в другата е било ударено т.е. произшествието е е подобно на слауя с Лора от Варна Ключът от бараката всъщност е в следното: при ниска видимост водачите за длъжни да намалят скоростта достатъчно, за да избегнат произшествие. Няма значение на какво се дължи ниската видимост - примерно на спрели от двете страни на платното коли, на характерния ефект на смесена светлина, ако от едната или от двете страни на пътя има дървета (при която очите на водача трудно се адаптират между светлите петна и тъмните), и т.н. Не вижда ли човек добре, кара БАВНО! Ако трябва и с 20 км/ч и с готовност за спиране веднага. И се оглежда внимателно! И най-важното, зад него не нервничат и не изпреварват, защото тяхната видимост също е ниска! Описваната ситуация е изключително често срещана. Колата в най-дясната лента спира, за да даде предимство на пешеходец, но с това блокира видимостта на водача, който би могъл точно тогава да се движи отляво. Точно затова на пешеходна пътека НЕ СЕ ПРЕДПРИЕМА ИЗПРЕВАРВАНЕ! Защото няма видимост! Кара се или в една лента - дясната, или при в случаите, в които това е невъзможно, заради невъзможност за престрояване в дясно преди пътеката - с повишено внимание и ниска скорост с готовност за спиране! Мисля, че огромна част от водачите всъщност не спазват правилото за намалена скорост при ниска видимост. Не само в тази ситуация, по принцип. Друг е въпросът, че на многолентов път не бива никъде да има пешеходна пътека без светофар. Точно по изброената причина: водачите във втората и третата - не дай си боже - лента са със силно затруднена видимост, ако в първата лента някой спре, за да пропусне пешеходец. Само че не само че на пешеходна пътека се изпреварва редовно, изпреварва се дори на пълна скорост и дори с навлизане в насрещното движение! Многократно изпитана ситуация от мен като пешеходец. Такова нарушение си плаче за отнемане на книжка. Но е толкова разпространено, че на пешеходна пътека се оглеждам във всички посоки откъде и кой нехранимайко ще ме отнесе... Само че, първо - това изобщо не бива да е случаят! Второ, аз съм и възрастен, и водач и знам какви грешки правят водачите. Едно дете няма моята компетентност. Един нешофьор няма моята компетентност. Един възрастен човек с ниска подвижност пък съвсем. Преди време един приятел се шегуваше, че ако разследват една от "Оперативните програми" в неговата институция, ще трябва да построят нов затвор. Лошото ми чувство е, че ако ППТ се санкционираха както трябваше, също нямаше да ни стигнат затворите...

Което е и българският случай, всъщност. Въпросът е какво е работещото решение. Да се изчака обществото да повиши институционалната си култура с образование и положителен пример? Това няма как да стане от само себе си, особено при подобни дълбоко вградени навици и порочни модели, възпроизвеждани във всеки аспект на ежедневието и предавани като социален опит от поколение на поколение. Да не говорим, че положителният пример дори няма как да бъде осмислен правилно - защото много често липсва дори логико-понятийният инструментариум - какво остава да бъде възприет. Остава институционалното решение. Това, което мен ме смущава в конкретния случай, е генезисът на точно този политически процес. Предполагам, че поправката в закона е въведена благодарение на лобирането на майката на загиналото момиче, която е видяла в това да влезе в политиката единствена възможност да постигне някаква справедливост по отношение на казуса с дъщеря й. Като майка я разбирам напълно. Погледнато в обществен план обаче това е крайно притеснително. Защото законите не би трябвало изобщо да се градят на основата на подобен тип лобизъм. Всеки ли, който се почувства засегнат от неработещите институции, трябва да влезе в парламента, за да лансира собствените си проблеми като изискващи законодателна промяна? А какво, ако този тип ad hoc поправки са взаимноизключващи се? А ако така в законодателството се въвеждат хиляда частни случая, които правят тълкуванията му още по-сложни и противоречиви? Това би произвело безброй неработещи закона. И безброй вратички, позволяващи неспазването им. Това ми е и възражението относно формулировката - тя не е прецизирана, защото се основава на единичен случай и е формулирана лобистки точно заради него и всъщност не е решение, а симптом за неработещата система. Да не говорим, че отваря нови възможности за обжалване на съдебни решения - колкото по-неясна и недобре формулиране е една законова норма, толкова повече тълкувания може да има. Законът всъщност - такъв, какъвто е, е ясен. Пешеходецът не може да бъде газен на пешеходна пътека. Защото максималната скорост на пешеходна пътека със стъпил на нея пешеходец е нула. Липсата на умения на водача, липсата на навици у водача да следи какво се случва около него и да опазва живота на пешеходците, не са причина за промяна в закона. Нито са причина за намаляване на наказанието, напротив. За мнението си по-горе иначе имате едно плюсче от мен

Известен ли ви е Чезаре Бекария (1738-1795)? Един от основоположниците на криминологията е. Според него наказанията трябва да са: - необходими, - неизбежни, - своевременни, - законосъобразни. Едно триста години по-късно продължава в голяма степен да е прав. Ако има единичен фактор, който върши най-добра работа при превенцията на закононарушения чисто психологически, това е неизбежността и своевременността на наказанието. Не евентуално (а може пък на мен пък да ми се размине) а задължително. Не когато и да е - след две, пет, десет, хиляда години (а дотогава - ехее, що вода ще изтече), а веднага. Останалите два принципа - за необходимостта и законосъобразността на наказанието, касаят по-скоро системното ниво. Но на ниво индивид само другите два принципа работят. Защото отстраняват опортюнизма. Дори повече: не е важно дори дали наказанието реално и наистина ще последва веднага (никое вътрешно министерство и никоя съдебна система не може да прилага това във всеки един случай). Достатъчно е у потенциалния закононарушител да има такава представа: че ще бъде наказан неминуемо и веднага. Това се постига не с глобяване на абсолютно всеки - физически невъзможно - а със свеждане до минимум на възможността хванатите в нарушение да не бъдат наказани. Тоест с безотказно работеща правораздавателна система.

Toчно по същата причина, по която спазват правилата в тяхната си държава: защото са социални, а не асоциални. Адаптират се бързо към привичките на това, което е около тях: след като така е прието да се прави, и ние така ще правим. Това е силата на социалния натиск. Исторически тези общества винаги са били силно йерархични и организирани (напр. заради силното влияние на църквата) и това е довело до стремежа/задължението за вписване и принадлежност, сведено до почти рефлекс. When in Rome, do as the Romans do.

Здравейте, не само е безумно, отвратително е. Защото въпросът всъщност не е в законите, а в нежеланието за спазването и прилагането им. В безобразното чувство за безнаказаност, за намаляването на което съдебната система никак не помага. Та да се стигне дотам, че парламентът вече да се чуди как да напише закона, за да вкара зад решетките тези, които отдавна трябваше да са там. Броят жертви по пътищата всяка година, вкл. деца, е дълбоко показателен за това нежелание. Дори да оставим всичко друго. Преди години, в самото начало на демокрацията, спорехме с един приятел откъде трябва да се започне. Неговата теза беше, че трябва да се изгради здрава икономическа и финансова база, моята - че трябва да се започне от институциите - вътрешните работи и правосъдната система, или тя по никакъв начин да не се оставя на заден план. Не изпитвам и капка злорадство ("казах ли ти аз?") от това, че май аз бях правата. По-скоро огромно съжаление. Не само за жертвите, а и за тези, които утре, след седмица или след месец ще бъдат пометени я от тротоара, я от някоя спирка, я от някоя пешеходна пътека, от поредния самозабравил се син или роднина на неизвестно кой. Пак срещу условна присъда, защото жертвата била и тя виновна, дори да е дете. Или кой знае какво.

"При пътнотранспортно произшествие с пешеходец на означена пътна маркировка - пешеходна пътека, когато водачът е превишил разрешената максимална скорост за движение или е нарушил друго правило от Закона за движението по пътищата, имащо отношение към произшествието, пешеходецът не се счита за съпричинител за настъпване на съответното произшествие, записаха депутатите. " Пак не е добре написано това в закона, защото какво значи "разрешена максимална скорост" на пешеходна пътека? На пешеходна пътека разширената скорост е 0 км/ч, когато върху нея върви или тръгва да пресича пешеходец. И примерно 2-4 км в час на няколко метра от пешеходната пътека, когато върху нея стъпи пешеходец. Превишена по отношение на какво точно? Това за превишената скорост може да важи в градското движение, където има изрично указано ограничение на скоростта, напр. 40 км/ч, но не и на пешеходна пътека.

Чисто субективно казано, мен като водач ме смущават не пешеходците - те могат да са на всякаква възраст, с всякакво ниво на интелигентност и с произволни ограничения*, но те първо: - са по-слабите участници в движението, което ме задължава да ги пазя - и нямам нищо против да го правя, като следя изкъсо какво става навсякъде около мен, вкл. в близост до тротоара. - са по-бавни и проследяването на намеренията им като цяло е по-лесно. Отново, като водач, дори с многогодишен стаж, много по-голямо когнитивно пренатоварване ми причиняват другите водачи. Първо, защото не е ясно какви са им уменията (който не е решил, той не си е извадил книжка, както и да шофира), второ, защото културата на шофиране по моя преценка като цяло е изключително ниска, и трето, защото утежняващи фактори като стрес, нервничене, липса на общи социални умения и такт (или култура на взаимоотношенията) ги правят изключително непредвидими на пътя. За гонките и други простотии да не говорим... Проблемът - според мен, бидейки също ежедневен водач (три пъти написано за яснота) не са пешеходците, а водачите. Защото от тях в крайна сметка зависи произшествия да не се случват. Според мен и те са тези, които трябва да носят много по-сериозна отговорност от тази, която носят сега. Особено ако сгазят някого на пешеходна пътека, и с особена тежест ако това е дете или възрастен човек. Защото са длъжни - абсолютно и задължително - да опазват децата и възрастните хора и да съобразяват действията си първо с това и после с това дали им е нервен ден или не. Като им е нервен, да вземат градски транспорт. Или да излязат по-рано, за да не нервничат и да карат със съобразена скорост. Не е никак невъзможно, но отново опираме до горепосочената не особено висока култура на взаимоотношенията... ---- * ако това важи за пешеходците, то не важи за водачите, защото при тях има условие за годност, шофьорски ценз, без който не би трябвало да се издава книжка. Пешеходец може да е абсолютно всеки - водачи обаче са само тези, които отговарят на определени от закона условия.

Отворих закона, това за възможно най-бързия начин не го намирам, знаете ли къде е? Единствената ситуация, в която съпричинителство на пешеходна пътека ми се вижда възможно, е когато става дума за пешеходна пътека на светофар, защото тогава приоритет има светофарът и пешеходците не могат да пресичат на червено.

Не съм сигурна кое правило нарушава, има ли формулирано някъде такова? Може спомените ми да са стари, но никъде не помня да е пишело, че пешеходец е виновен за това, че бива сгазен на място, отреждащо му предимство, напротив. Пише(ше), че водачите са длъжни да пропуснат пешеходец на пътеката, не да го газят - каквото и да прави той на нея. Ако пешеходецът падне на пътеката, това дава ли право да бъде прегазен? А ако е недостатъчно мобилен? Или си изпусне нещо и се наведе да го вдигне? Опитвам се да си обясня законовото положение на съпричинителството в случая. Не мисля, че ако някой за момент забавя уличното движение, това означава, че трябва да бъде прегазен, или че носи отговорност за прегазването си - никой закон не би регламентирал подобно нещо. Регламентирано е обаче, че водачите са длъжни да се отнасят с необходимата грижа за слабите участници в движението, като това включва пешеходците. Тоест дори да лежи на пешеходната пътека, няма никакво оправдание пешеходец да бъде сгазен, щото сам си е бил виновен.

Пак не би трябвало да бъде отнесен от автомобил, защото предимството продължава да важи.

Как би могъл пешеходецът да е в нарушение на правилата за движение на пешеходна пътека, при условие, че тя е предвидена специално за него? При приближаване на пешеходеца към пътеката колите следва да намалят и да му дадат предимство, защото пътеката е място за пешеходци. Задължение на водачите е да следят цялото движение, вкл. намерението на пешеходците да пресекат на пътека - и да предприемат необходимите действия (намаляване и спиране) при условие, че друг участник (пешеходец) има предимство. Също както би трябвало да дават предимство на други водачи в определените от закона случаи? Защо не на пешеходеца? Аз лично не виждам какво би нарушил пешеходец, стъпвайки на мястото, което е му е отредено по право за безопасното му пресичане? Или не разбирам нещо? Същото би било, ако пешеходецът е в нарушение на тротоара, също предвиден за него по право, за безопасно разхождане. Пропускам ли нещо?

Как би могъл пешеходецът да е в нарушение на правилата за движение на пешеходна пътека? Тя е предвидена, за да може колите да спрат, а пешеходецът да пресече. При приближаване на пешеходеца до пътеката колите следва да намалят и да му дадат предимство. Аз лично не виждам какво би нарушил той, стъпвайки на мястото, което е му е отредено по право за безопасното му пресичане? Или не разбирам нещо? Същото би било, ако пешеходецът е в нарушение на тротоара, също предвиден за него по право, за безопасно разхождане. Пропускам ли нещо?

Пак привет Любопитното е, че и за мен музиката е много близка до сърцето ми, но я ползвам само за хоби Относно цитирното, визирам най-непосредственото: анализ на реакциите на амигдалата и постъпващите стимули от средата, водещ до сформирането за заключения, формулирани чрез наличните в езика понятия. Или ако искате с по-малко думи: концептуализиране.

Здравейте, във всичко изведено, освен в цитираното, имате пълни основания. Относно цитираното, тук обаче правите екстраполативна грешка. Причината е, че дисонанс има само там, където противоречието е осъзнато. Тоест няма как да изолирате емоционалния свят от когнитивния, просто защото двата са неразделно свързани. Автономната реакция на организма на определени стимули, предизвикана на физиологично ниво от поредица невротрансмитери се превръща в емоция едва когато бъде осъзната. Напр. усещате внезапно (аморфно) напрежение/безпокойство, сърцето ви бие бързо, кръвта ви пулсира в ушите, усещате как тя се изтегля към големите мускулните групи - рефлекс "бягай или нападай". Това е страх. Но става "страх" чак като осъзнаете, че съществува опасност - а това става по когнитивен път, с анализ на постъпилата по сензорен път информация от околната среда. Ако този анализ не работи добре, това е паническо разстройство - неправилното разчитане на телесните усещания като животозастрашаваща ситуация, каквато всъщност няма. Ето една книга за връзката между когниция и емоция: https://www.questia.com/read/117448024/handbook-of-cognition-and-emotion п.с. На какъв инструмент свирите?

Съгласна съм с това. За малките държави обаче има един допълнителен фактор и той е националната сигурност. Както е известно, (сравнително) малките държави* разполагат с много по-малък ресурс да налагат себе си по военен път (освен в случаите на хипермилитаризираните такива), което поставя проблема за националната сигурност в основата на всичко. Без сигурност те биха срещнали много съществени затруднения в това да се развиват в която и да било друга област - икономически, институционално, общественополитически. Затова е и най-удачно външнополитическият им курс да се фокусира много повече върху изработването на механизми за гарантирането на тази сигурност - и днес обикновено това е в получаването на сигурност "отвън" - членство в международни структури. Това "отвън" е наложително, защото те просто нямат нито геополитическия ресурс (население, физически параметри, вкл. на околната среда), а нерядко и финансовия ресурс да си позволят да изграждат собствена система за сигурност, особено ако са демокрации. (Всяка тоталитарна държава може да си позволи изневиделица да хвърли огромен обществен ресурс за въоръжаване независимо от икономическите ефекти върху населението си, но демокрациите не могат.) Затова малките демократични държави като цяло имат един избор - включване във военни съюзи. Освен най-непосредственото - силни партньори в областта на сигурността, приоритетът върху националната сигурност означава и политика за неутрализиране на опасностите от политически характер. Напр. опитите за обсебване на политическата власт от (лобистки) интереси на чужди дърави, опитите за подриване и рушене на държвните институции, пропагандата с цел промяна на общественото мнение и така нататък. Геополичитески погледнато това е проблем на повечето малки държави - съседки на регионална или глобална сила. Само че регионалните и глобални сили много се различават в подходите за установяване на влияние и сътрудничество. За последното България трябва много, много да внимава. *(под това визирам мястото им в класификацията "свръхсили - глобални сили - регионални сили - малки държави - микродържави - failed states:)

Не знам дали на писалите е известна една книга, "Soft Power" на Джоузеф Най. В тази уики статия има подробности: https://en.wikipedia.org/wiki/Soft_power Най-общо казано, всяка държава теоритично разполага с много широк инструментариум от външнополитически мерки и стратегии, с които да се опитва да подпомогне определени свои външно и вътрешнополитически интереси. Тези интереси например могат да бъдат икономически - разширяване на възможностите за износ и бизнес, или създаването на условия за по-широки партньорства в която и да било област - политическа, военна и т.н. Разликата е в практиката: в зависимост от размера, престижа, военната си и икономическа мощ в международната система, държавите обаче имат различни способности да осъществяват въшнополитическите си цели. Някои държави разполагат с повече ресурси, вкл. тежест на международната арена и международните организации от други. Ако оставим това малко разганичение настрана и се съсредоточим върху наличния инструментариум от мерки и стратегии, техният спектър варира между военни действия и демонстрация на сила, до "меки" мерки, като спортни срещи, промотиране на културата на държавата чрез концерти, изложби, културен обмен, обмен на студенти, осигуряване на специални условия под формата на стипендии за студенти от други държави с цел образоване на бъдещия им интелектуален, политически и икономически елит с цел по-лесно бъдещо сътрудничество. Напр. защото обучилите се в чужбина и след това потенциално завърналите се в собствената си държава по-лесно разбират културата, практиките и интересите на обучилата ги държава и чрез тях пътят към сътрудничество между двете държави би бил намерен по-лесно заради преодоляването на културната бариера. Това важи в особена сила за държави, чиито културни традиции са толкова различни, че без някакъв опит за взаимно информиране е трудно да се намери път или взаимно разбиране. След това въведение, и САЩ, и Русия съвсем естествено използват наличните си външнополитически възможности според интересите си. Като ако погледнете статията в уикипедия, далеч не са само те - всички държави го правят по отношение на партньорства, които считат за стратегически. Така че въпросът изобщо не е дали или не. Въпросът обаче е как и с каква цел. Ако целта е да се осъществяват взаимноизгодни партньорства, под формата примерно на отваряне на път за чуждестранни инвестиции и подпомагане на политическия диалог, това е едно. Ако целта на една държава обаче е за постигане на икономическите си или политически цели да руши гражданските институции, да се опитва всячески да обърне курса на развитие, да монополизира икономическия живот и да корумпира политическия елит на друга, това е нещо съвсем друго. Но дори ако оставим това настрана, основният въпрос е какво иска самата държава, върху която се прилагат външнополитическите мерки и стратегии. Дали да сътрудничи с първите или да се поддаде на вторите. В това държавите имат избор, дори когато са малки.

"Когнитивен" и "познавателен" са различни неща. Когнитивната функция на мозъка не е само познавателната, но и свързаната с езика, мисленето, разбирането, паметта, вниманието, планирането, вземането на решения, обработването на сензорна информация и т.н. Когнитивната наука (която включва невронаука, поведенческа наука, езикознание, психология, научните изследвания, свързани с разработването на изкуствен интелект и т.н.) е сравнително нова, затова въвеждането на термин за това, с което тя всъщност се занимава, е наложително, за да се разграничи то от по-ранните схващания и подходи. Точно по същия начин учените които работят в лоното на един по-ранен, но все още използван подход, поведенческия, се наричат "бихейвиористи", а не "поведенчици" или нещо такова . И като се каже "бихейвиоризъм", на човек, съблазнен от този тип наука веднага му проблясва лампичка: "Аха, значи Торндайк, Уотсън, Скинър - ясно". Или пък от психотерапевтичен ъгъл: "А, да - приложни техники за терапия на зависимости, аутизъм, ясно." Всъщност всяка наука си има терминологията и в позоваването върху нея няма нищо лошо. Това дори значително улеснява комуникацията, особено когато зад използвания термин за тези, на които той е известен, стоят много ясни препратки, напр. към работата на Чомски като надграждане на теорията на Скинър и така нататък. На мен например споменаването на "когнитивен" веднага ми извежда цяла такава редица от непосредствени и точни асоциации, свързани с разработките в съответната наука. Докато "познавателен" - не. Познавателен - хубаво, обаче познавателен относно какво? "Когнитивен дисонанс" също е термин и няма превод.

Много благодаря за линка!

Няколко любими ми, направо анекдотични реплики от познати пушачи: "Излизам да попуша на чист въздух." (?!) "Ау, какъв лисичарник е тук!" - (бърчи нос от дима, отваря широко прозореца и пали цигара). "Като се замисля, трябва да спра цигарите. Обаче като мисля, пуша".

Съгласна съм - за мен "пуша/пия/правя Х, У или Z", защото така ми харесва" е напълно валиден аргумент. Невалидни аргументи обаче са "пуша, защото това е полезно", "това не води до рак", "защото..." и въведете тук всичките стратегии, основани на изопачаване на фактите само и само да се неутрализиеа когнитивният дисонанс на пушача с цел да не ревизира поведението си. Всички възрастни хора сами носим отговорности за избора си. Но не бива да омаловажаваме щетите, които този избор нанася на нас - и на околните - само за да се оправдаем пред себе си. Това всъщност имам предвид.

Струва ми се, че ще ви е интересно да се запознаете с работата на Кун, теорията за парадигмалното отместване: https://en.wikipedia.org/wiki/Paradigm_shift#Kuhnian_paradigm_shifts Никоя парадигма не е окончателна, но за да се случи парадигмално отместване, или научна революция, е необходимо да се поаже, че текущата парадигма не предлага адекватен обяснителен модел за определени явления и че потвърдено по-добър модел се намира другаде. Повърдено обаче със средствата на науката.