dora

OK, грешно съм предположила, че говорите за майчин език, чиято граматика се познава, но той се говори лошо. За чуждите езици е много ясно, че е най-лесно да се научи граматиката, но да не се знаят изключенията, нито пък да може да се импровизира с езика. Като се замисля за примери с майчин език, се сещам за филолог - и то публична личност - който редовно "мекаше": "ще отидеме да видиме", макар да вярвам, че правилата са й били известни. Това ми се струва, че е влиянието на околната среда, което образованието не е успяло да компенсира. Но тогава граматичната норма просто не се владее добре, след като приложението й не е автоматизирано. При това оттогава примерите на езикова неграмотност сред политиците експонентно се увеличават: http://e-vestnik.bg/?p=7713&cp=1 http://www.varna.utre.bg/2012/05/24/73755-golyamo_mekane_i_ukane_v_politikata Тези публикации не са скорошни, но показват процеса.

Хм, от езикова гледна точка това е интересно да се изследва - граматична компетентност без владеене на езика, не ми беше хрумвало, че е възможно с майчин език. За майчиния език ли става дума всъщност? Да не би средата да е двуезична: в семейството - един език, а в обществото - друг? Можете ли да дадете някакви примери?

Между правописа и филологията има значителна разлика Едното е въпрос на елементарно усилие - същото, каквото един бъдещ филолог би вложил да научи таблицата за умножение. От третокласниците не се изисква да могат да правят семиотичен анализ също толкова, колкото не се изисква да решат теоремата на Ферма, примерно. Но от тях се изисква да могат да кажат колко е 7х8, както и да знаят къде се слага пълен член. И не е въпрос в конкретните интереси към определена специалност - те стават ясни много по-късно, когато човек се ориентира какво му харесва и какво не му е особено интересно. А в базисните познания на началното образование - еднакво задължителни и за тези, които след десет години ще учат филология, и за тези, които ще учат нещо друго.

В сравнение с повечето езици, за които се сещам, правописните правила в българския са значително - с порядъци - по-малко. Това не означава, че биват усвоявани и основната вина за това по мое мнение в значителна степен се пада на началното училище. Ако един човек до трети-четвърти клас не се е научил да пише правилно на майчиния си език, той няма да се научи никога. Защото е пропуснал времето, в което този тип знания се автоматизират. Друг е въпросът как е възможно някой, който не е усвоил училищния материал за трети клас, да е минал в четвърти, пети, единадесети, че и изобщо да е стигнал до университета. Тук вината е на образованието като цяло - пропускливостта, безкрайната разтегливост на образователните стандарти. Отчитам, че на всеки от нас - поради това, че непрекъснато сме излагани на неграмотно написани текстове - може да се случи да направи някоя грешка. Но за мен лично ако човек не е положил усилието да усвои нещо, което е толкова елементарно, че е заложено в учебната програма на децата между седем и десетгодишна възраст, това той въобще да има претенции за образованост е немислимо. Каквото и да е завършил впоследствие. Защото за мен лично това означава, че е стигнал до която и да било последваща образователна степен без да е покрил абсолютния минимум на предишната. И цялата му образователна пирамида на надграждане е съшита с бели конци. Възможно е да съм крайна, но като се замисля, това е единственото, на което държа абсолютно безпрекословно - грамотността. Не може един човек с претенции да е образован да не може да пише правилно на майчиния си език. Абсолютно не може. Защото това означва, че не е положил елементарно усилие. А образованост без целенасочен труд няма. На която и да било възраст. И ако навикът да се полага подобен труд не му е създаден от първите дни на образованието му, пропуските му оттук нататък - в която и област да се развива - са гарантирани. Според мен. Друг е въпросът, че хората с гарантирани пропуски започват да стават мнозинство. Когато на тяхна отговорност бъдат оставяни решенията, свързани с образованието и грамотността, резултатите са предначертани. И вина за това няма развитието на езика - каквото се случва на всички езици изобщо, но всички от тях биват кодифицирани в официални правила, по които пък определя нивото на грамотност. А съвсем различни фактори.

В последните години и без изследване на нагласите от БАН излизат изключително спорни от гледна точка на установената българска граматика мнения по езикови въпроси. Напр. относно "си" и "ви". Или поставянето на запетайки. Това означава, че неграмотното поколение, произвеждано от училищата, е преминало през университета и започва да навлиза и в БАН. Всичко е въпрос на време. Вкл. отстраняването на правописните норми като ненужни.

Tакива бяха дадени преди няколко дни. Размерът на темата, а и нежеланието за прочитане на линковете, обезсмисля писането, особено на едно и също.

Основната част от философското знание няма да се съгласи с това. Основна част от социалните науки също. Вижте Макс Вебер за ролята на религията. Има си отделен дял от социологията, който също се занимава с религията - социология на религията. Те няма да се съгласят с горепосоченото изобщо. Нямам време да пиша днес, затова така на части. Ето ви дори единичен пример от социологията на религията, скорошно изследване на факторите за религиозност от социологическа гледна точка: https://rsc.byu.edu/archived/religion-and-family-connection-social-science-perspectives/chapter-11-influence-three Изследвания на влиянието на социализацията върху религиозните нагласи има достатъчно много, върху всички религии. Както и значителна корпора за социалните аспекти на религиозността - от икономическите (в които Макс Вебер е просто първият значим), през общественополитическите (Дюркхайм, Ернст Гелнер: http://okhovvat.com/files/en/content/2011/6/4/351_379.pdf - ако някой се интересува, тук я има цялата книга) до тези, които касаят конкретни проблеми в по-малки обществени групи, напр. амишите. И очевидно изобщо не става дума за малодушието у хората, а за множество и значително по-сложни фактори, що се касае до социалната среда и обществените взаимодействия. Поне доколкото говорим за религиозността като обект на социологията. За релиозността от гледна точка на психологията до предния си постинг не бях отваряла и дума, но и там факторите са многобройни, както вече беше посочено. За религиозността от гледна точка на философията и богословието вече се написа доста. Затова и ви писах, че религиозната мотивация по никакъв начин не може да бъде обвъзана с единичен фактор, още по-малко - този. От гледна точка на социологията пък съвсем. Да не говорим, че подобно твърдение е и статистически необосновано. Според изследване на Галъп от преди няколко години 59% от населението на света е религиозно, 23% нерелигиозно, а убедените атеисти са само 13%: https://web.archive.org/web/20121016062403/http://redcresearch.ie/wp-content/uploads/2012/08/RED-C-press-release-Religion-and-Atheism-25-7-12.pdf Очевидно немалодушните хора в света са само 13%? Сам разбирате защо посоченият от вас аргумент няма как да бъде взет насериозно. Нямам нищо против който и да било аргумент, показващ несъстоятелността на релиозните вярвания. Стига самият аргумент да не е несъстоятелен, а мнозинството от аргументите в тази посока в настоящата тема имат тенденцията да са такива - оборими с много прости средства заради крайно ограничения си спектър. По скромното ми мнение - поради недостатъчната запознатост с обсъжданата материя. В което - отново - пак няма нищо нередно, стига нужното усилие да се постигне по-висока запознатост да беше налично, а моите субективни наблюдения не сочат, че това е така. Доказването на дадена теза само заради доказването на дадена теза не може да е смислена причина за водене на спор Нито оборването на всеки опит за доказване на недоказуема теза - това понеже питате защо не съм отговорила на даден постинг. Това би направило вече огромната тема напълно нечетима

Вие го придърпвате към себе си в случая Теорията на Макс Вебер не е психологическа, а социо-икономическа - той изследва влиянието на религията върху социалната организация и икономическото поведение, не мотивацията на индивида. С мотивацията на религиозното поведение се занимава друга наука - психология на религията (http://www.tandfonline.com/toc/hjpr20/current) Религиозната мотивация не е нещо, за което може да бъде резюмирано или отсъдено в едно изречение. Както и никоя човешка мотивация изобщо. В тази книга може да бъде намерен що-годе подробен преглед на някои от основните теории по въпроса: https://www.scribd.com/document/312995980/1997-The-Psychology-of-Religious-Behaviour-Belief-and-Experience-pdf Хващането за конкретна дума вместо за цялата теория не е достатъчен аргумент, а този тип спор - вадене от контекст и хващане за дума - просто няма смисъл. В книгата, посочена по-горе, има специална част, отредена на авторитарността като личностна характеристика, тип личност. Тя има основна роля за фундаменталистките, догматични възгледи - без значение дали става дума за религиозни такива или не. Отново, във фундаментализма няма нищо положително. Защото всъщност се оказва своеобразна патология. Ако ше намесваме психологията

Основната част от философското знание няма да се съгласи с това. Основна част от социалните науки също. Вижте Макс Вебер за ролята на религията. Има си отделен дял от социологията, който също се занимава с религията - социология на религията. Те няма да се съгласят с горепосоченото изобщо. Не всичко е диалектически материализъм, това е само една от много теории. Рационалистите на 19 век са поредната парадигма. Тя отдавна е заменена. Не бива на човешкото битие да се гледа от фундаменталистки ъгъл. Може, но е не е целесъобразно.

Това уточнение наистина е важно да се направи. Фокусът ми беше върху неспособността на науката да служи като обяснителен модел за сфери, с които не се занимава и че това не бива да се пренебрегва на основата на фундаменталистки възглед върху света.

Всъщност не само за вярващите, това е добра новина за всички, защото такъв възглед представлява своеобразен идеен - "религиозен" - фундаментализъм: свежда по прескриптивен начин всички възможни интерпретации на каквото и да било до много ограничен клас. Такъв редукционистки поглед всъщност е фанатизъм. Също толкова несъстоятелен, колкото и религиозният. Това при условие, че в науката има огромен брой недоказано от самата нея. Не само всяко аксиоматично тврърдение, на което науката залага, е такова, но и в науката има стотици недоказани неща. Ето списък от математиката: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_unsolved_problems_in_mathematics Ето списък oт физиката: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_unsolved_problems_in_physics Проблемът с аксиоматиката на науката е не по-малък, отколкото на която и да било друга сфера - философия, богословие. Затова претенцията, че науката е решение за всичко, както и че има задължителен приоритет в човешкото знание, е обикновена арогантност. Тя не се споделя и от много от учените - и слава богу. Не само исторически, и днес. Да не говорим, че е автоматично оборима от обстоятелството, че всяко абстрактно понятие - не само бог - е недоказано от науката, защото няма материален смисъл, не е обвързано с материален обект и не се намира в сферата на нейните занимания. Това ознавава да зачернем цялата човешка мисъл: етиката, морала, социалните взаимоотношения, емоционалния свят, всички изкуства* И какво ли не, всъщност. Метафорично казано всичко, което не се изчислява по формула. --- *Да, математически модели могат да бъдат открити у Бах, примерно. Но не могат да бъдат открити в 80% (грубо казано) у останалите композитори . Примерно казано. И тогава - цялата класическа музика - в боклуджийската кофа на историята, поради липса на доказуемост по научен път?! Иначе това е една чудесна книга: https://en.wikipedia.org/wiki/Gödel,_Escher,_Bach

В обществените науки Които, ако се следва логиката, че взаимодействие може да има само между материални обекти, всъщност не съществуват

Всъщност доколкото мога да преценя, няма никакъв интерес към материята. И целта на целия този разговор, прехвърлящ се от тема в тема, изобщо не е запознаването с нея , защото, както отбелязвате, посочените източници дори не се поглеждат, а даването на каквато и да било информация - при това без тя да съдържа никакви опити за индоктринация - се неутрализира априори с аргументи, които нямат нищо общо с посоченото в нея. Но пък за страничните читатели се написа доста. Иначе съм напълно съгласна с уточнението ви

Не е пристрастие, защото не говоря за себе си, нито за собствените си предпочитания, а за това, че съществува огромно количество тълкувателни текстове. Както и обяснявам защо. Както и от кого са произвеждани те. Какви са били тези хора - високообразовани. Къде е пристастието в това? Не свеждайте всичко до психологията, особено когато тя всъщност няма никаква роля. В момента не говорим за психологията, а за историята на човешката мисъл - и богословието като част от нея. Това, че по стечение на отдалечеността си във времето, размера си и спефицичността си нещо не се познава добре, не означава то да се отрича. Все пак атеизмът е на по-малко от сто години - и само в Европа. Човешката мисъл е на много повече.

Не изопачавайте това, което пиша Подготовка = познания. Тези, които са достигнали до нас като имена, са били високоначетени, за времето си високообразовани. И значително по-интелигентни от повечето от нас. Моето име, например, няма да остане в историята петнадесет века по-късно.

От тези, които имат необходимата подготовка за целта - богословите. Вижте линка към Св. Атанасий велики. Във всяка деноминация има стотици такива, от самото й създаване. Къде канонизирани, къде не. Най-общо казано, всички християнски текстове, създадени в лоното на църквата от ранното средновековие насам, представляват тълкувания. Това е огромна corpora. Както и от цели раздели на философията в цялата й история, та до ден днешен.

Не четете целите ми постинги. Не е възможно да се обясни без да се изтълкува, защото е изградено от метафори, притчи и алегории, които преди да бъдат обяснени, трябва да бъдат изтълкувани. "Вие сте солта на земята" - пример.

Тълкуванията са неизбежни, защото текстовете са високоалегорични. И няма как да не са, защото няма как идейно-философска система да се обясни или формулира за читатели/потребители, който не разполагат с нужния инструментариум от абстрактни понятия, за да я разберат. Не само Исус непрекъснато говори в алегории, намеци и препратки, а намеци и препратки към стария завет същетвуват в целия нов. Старият пък се основава на фолклорно-песенни традиции, в които нерядко буквалността е сведена до минимум. Затова никой от текстовете не може да бъде схващан буквално. Всъщност в това е богатството на тези текстове. Както и нуждата от много сериозни познания днес, за да бъдат разбрани. А и когато и да било. Това важи в еднаква степен за 2017 година, и за 328 година -защото и това са няколко века по-късно. Затова в цялата християнска традиция, и православна, и католическа, основните фигури са богослови. Тълкуватели. Ето ви пример: https://bg.wikipedia.org/wiki/Атанасий_Велики "Секта" в контекста, в който посочвате, че се е използвала думата, е политически метод да се омаловажи значението на дадена религия. Това не отразява обстоятелството, че тя се състои от стройна система от възгледи, а не от единични възражения или недоволства от официалната доктрина. Това е малко като да се нарече Априлското възстание "размирици на разни хаирсъзи". Езикът на политиката и до ден днешен включва този тип нюансиране в зависимост от поставените цели. Затова и кризисни ситуации, в които полицията изпуска контрол върху цели райони от градовете официално се наричат "инциденти". За усполояване на населението и за омаловажаване на социалния или друг проблем, който ги е породил.

Тъклуването на светите книги не е сектантство, напротив. Херменевтичните принципи и техники са основни за богословието на големите деноминации. Литерализмът - тясното тълкуване на текстовете е характерно за фундаменталистките секти. (В момента това е случаят с исляма, от който се отделят подобни радикални мислители - или по-скоро политически миниводачи, които налагат изключително буквално възприемане на текстовете. Това е естествен рефлекс на модернизацията, породен от нуждата от самоопределение - и хващане катоза сламка за най-елементарния начин за постигане на такова самоопределение чрез буквализъм. Това е възможно най-достъпната илюстрация, защото сме й свидетели.) Деноминациите не са секти. Ето малко инфо. Клоновете на християнството са много повече, и схизмата между католическата и православната църква не е единствена. Вижте тази графика: https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/8b/ChristianityBranches.svg Схизми има и в останалите "големи" религии. Схизмите ги разделят на нещо, което се нарича "деномицации". Сектите започват от малки групи дисиденти в официалната религия, обикновено недоволни от статуса си в нея. Разбирайте защото имат по-нисък статус. Разбирайте малко като партизаните, като целта им е своеобразна пролетарска революция Произходът им всъщност не е верски, а политически -борба за увеличаване на привилегиите им. (Друга причина за дисидентство е стремежът към реформация ("Реформация"). Но от това не възникват секти, а нови деноминации.) Отличават се с много тясна идейна "специализация", формализираща конкретното им недоволство или несъгласие. Пред тях има няколко пътя. Или да изчезнат поради невъзможност да привлекат сподвижници, или да се задържат, като продължат да се фокусират върху тясната си идейна специализация и привлекат членска маса (и да си останат секти), или да се развият в собствена деноминация, като изградят солидна и сложна идейна база, отличаваща ги значително от клона, от който са се отделили, и значителен размер на паството си. Схизмата между православната и католическата църква не е въпрос на група сектанти, отделили се от правата вяра, и анатемосани от църквата. А на два отделни центъра на вярата със значително паство и считани за фундаментални различия по множество верски или организационни въпроси. Актът на взаимна анатема е политическият акт на формализиране на разделението и той служи за пред паството - да не се бъркат към какво да принадлежат. В светски смисъл, политически акт, сходен до това лидерството на една държава да обяви лидерството на друга държава за персони нон-грата.

E, не чак всичките проблеми идват от това Всъщност необходимостта на вярващите да приобщават и други към собствената си религия не е някаква си тяхна прищявка, защото е нормативно заложена като задължение в самите свети книги. И не касае само християнството. Вижте за повече подробности тук: https://en.wikipedia.org/wiki/Proselytism

Друг фактор е чувството за несигурност. Ако отглеждането на едно дете и осигуряването на достатъчно образование, че то изобщо да има шанс да стъпи на пазара на труда (все пак говорим за времето след двадесет - тридесет години, когато компютъризацията и автоматизацията още повече ще е свила необходимостта от работна ръка) изисквт влагане на постоянен финансов ресурс в неговото съществуване и добруване, не за една, не за пет, а за двадесет и повече години, то родителят трябва да се чувства сигурен, че междувременно няма да настъпят сътресения в личния му живот, които да ограничат рязко способността му да осигурява този финансов ресурс. Такава сигурност в общества със сравнително висок икономически, политически и институционален риск няма (Когато става дума не за развити, а за развиващи се страни - там също има подобни рискове. Там обаче и профилът на икономиките не е ориентиран към услугите и високотехнологичен и този натиск върху обезателното осигуряване на дългогодишно образование на поколението го няма.) Оттам и натиска върху майките да работят - освен всичко друго (факторите в предишното изречение), ако утре партньорът им изведнъж реши, че не ги харесва, защото бюстът им е увиснал и имат целулит и си замине, те трябва да могат да понесат тази трайна финансова тежест по осигуряването на физическото оцеляване на потомството. За целта трябва да се образовани и наложили се в професията - тоест незаменими като работна ръка - преди да си позволят деца. Иначе рискът остава. Във време, когато майката и децата са били икномически придатък на бащата и разводи не е имало, този фактор не е трябвало да се включва в уравнението изобщо. Днес обаче тези фактори придобиват нерядко несъразмерна тежест върху решението дали да се създават деца или не. И не бива да бъдат пренебрегвани. Особено що се касае до жените. С което искам да кажа, че нераждането или отлагането му не е от глезотия. За никого. За повишаване на раждаемостта следователно е необходимо: - да се намали чувството за несигурност - да се създадат политики, подпомагащи майчинство, така че то да не се схваща oт младите жени като утежняващ фактор или едностранна саможертва. Грижата за децата неминуемо минава през грижата за добруването на майките. Това неотдавна беше формулирано и в документ на ООН (обаче срам и позор - сега не мога да се сетя кой точно беше....)

Да Само не го експлицирах, благодаря, че го правите вместо мен.

Този въпрос е актуален само за невярващите. И това не е отсега - всъщност християнска апологетика има от самото начало на възникването на християнството. Чели ли сте есето на Бертранд Ръсел за Чайника? Мисля, че ще ви хареса, защото е сходимо с това, което сте написали Моето скромно мнение е, че вярващите трябва да бъдат оставени на избора си. Както и невярващите, апропо. Дори и в съвсем прагматичен смисъл - както на мен не ми е приятно да ми звънят на вратата, за да ми обясняват, че са дошли да спасят душата ми и да присъединят към стадото горката заблудена овца (при условие, че вероятно знам за християнството повече от тях), така и на вярващите не е приятно да им намекват, че са тъпи и как може да вярват в такива глупости, без изобщо да са наясно за какво говорят Всъщност, много зависи от обществото. На място, където християнството никога не е било особено силно, и където диалектическият материализъм за петдесет години е изкоренил от умовете на хората всяка алтернатива, неразбирането на (и неуважението към) света на вярващия не е нещо чудно.

Част от промените в семейния модел се дължат и на икономическото и обществено развитие. В развиващите се общества, или в обществата преди индустриалната революция, да ги наречем накратко "аграрни общества" - където основна, ако не и цялата част от дохода на семействата (паричен и в натура) идва от земеделската работа, децата са икономически ресурс. Колкото повече деца - толкова повече работна ръка. Във време, в което и медицината не е била особено развита и детската смъртност - висока, е ясно защо деца са се правели от ранна, та до възможно най-късна възраст: за да може поне някаква част от тях да се влеят в производството на блага за оцеляването на семейството. Оттам и примерно практиката на зестрата - лишаването от дете с цел включването му в друга икономическа единица (друго семейство) е трябвало да се заплати. Това оказва голямо влияние върху всички сфери на семейния живот - от задълението да се ражда мъжко чедо (физически силни работници), до това, че детство всъщност не е съществувало - в момента, който на детето е можело да му се възлагат производствени задачи, то е било натоварвано с такива. Индустриалната революция променя всичко - толкова много деца вече не са необходими. А днес, ориентирането на икономиките основно към сферата на услугите означава, че и за да бъдат работна ръка изобщо, децата трябва да са високообразовани. Не до четвърто отделение, че да могат да работят в материално производство/фабрика, а на университетско ниво. Така от икономически ресурс (работна ръка за издържане на семейството), или актив, в икономически смисъл на думата, децата се оказват икономически "пасив" - необходими са много години образование, през което децата не могат да бъдат използвани за добиване на семейни блага и увеличаване на благосъстоянието на семейството. За времето на това образоване те тряба да бъдат издържани - и стават основно "разходно перо" в бюджета на семейната единица. Следователно от двандесет деца в прединдустриалната епоха сега имаме по едно.

В авраамските религии всъщност богът е само един. Разминаванията са в това кой е пророкът и дали е пророк.