dora

Ето подробен доклад на Британския съвет: https://www.britishcouncil.org/sites/default/files/languages-for-the-future-report.pdf Той касае чуждоезиковите нужди на Великобритания. В тази публикация се посочва кои са най-говорените езици: http://fairlanguages.com/what-are-the-top-5-world-languages-in-2050/ Въпросът кои ще са най-важните езици в бъдеще е обвързан с разпределението на силата в глобалната система, като в това влизат икомическата, политическа, финансова и търговска мощ, както и степента на развитие. Ще се говорят езиците на държавите, които са световен фактор, с оглед на това и колко лесни са за научаване. Много по-лесно е да се научи, отколкото китайски.

Звучи цинично - но политическата класа е такава, защото народът тук е станал /останал преобладаващо такъв.. Това ми беше и тезата от предишните постинги. Такива чудеса не видяхме в най-тежките и решаващите години по време и след падане на режима: Нямаше популисти, нямаше пишман националисти , искащи да изолират и да намалят диаспората си. Имаше желание за промяна - в хората, а и съответно в политиците които излъчиха, въпреки че никой не знаеше какво точно е демокрацията, как да я постигнем, и още по-малко как да постигнем благата кото дава на западнотъо общество. Точно затова развоят, който виждаме днес, е съвсем закономерен. Единственото ми не възражение, а доуточнение е, че всъщност хората не искаха - и продължават да не искат промяна, а благата на западното общество от само себе си, без реформи на нищо. Затова и тя толкова се проточи, а и всъщност никога не се реализира истински. Парадоксално е, че и до ден днешен не се казва, че не нещо друго, а точно това нежелание за промяна и резултатите от него в крайна сметка доведоха до това близо милион българи да напуснат държавата. За да може поне в рамките на живота си да поживят малко в "нормалната" държава, каквато заради това нежелание тяхната собствена не стана. Нещата са печално свързани.

Явно не. И то заради малцина политици (вж. темата за диктата на малцинството/най-нетолерантните побеждават) и въпреки желанието на широкото българско общество - родителите, приятелите, роднините на тези в чужбина, а те не са никак малко. И това е катастрофално национално късогледство. Защото ако утре тази или онази партия може да изчезне или да се появи нова - понякога дори в рамките на година-две, то загубата на диаспората ще бъде необратима. И това касае и следващите поколения. Вкл. защото точно тази част от патриотично настроената интелигенция в чужбина създава и поддържа българските училища в чужбина и учи децата си на български език.

Каква точно юрисдикция има България над българите в Англия? Те данъци не плащат, в обществения живот не участват. Вече ви отговорих - всяка юрисдикция. Българската държава може да промени по свое усмотрение произволен закон, включително конституцията, чието приложение важи върху всички български граждани. Понеже споменавате данъци, може да отмени разпоредбите за избягване на двойното данъчно облагане, например. Както и абсолютно всяка разпоредба и закон изобщо. Българската държава може да задължи гражданите си с всичко, което реши. Произволът е еднакъв за всички, и колкото по-неграмотна и безотговорна става политическата класа, толкова по-вероятен е той. Това от юридическа, но и от практическа гледна точка. Българските закони важат за всеки български гражданин. Друг е въпросът, че ако се продължава с тази политическа линия, и най-патриотично настроените българи в чужбина ще се откажат и от гражданството си, и от държавата. С което България ще загуби диаспората си в чужбина. И шансът за това е реален, включително защото не може на докторанта по невронауки в MIT, примерно, или на професора по славянски езици в този или онзи европейски или американски университет да му се казва: "не ми се мотайте в краката". И то от, извинете, някой, който далеч няма нито неговия ценз, нито неговото образование - да го формулирам учтиво. Да не говорим, че такова нещо не може да се казва на никого. Това го пиша не за да политизирам, а защото е важно да се отбележи в научен форум. Където много от участниците, според мен, имат достатъчно роднини, колеги, приятели и познати, обучаващи се и работещи в научни институти и университети в чужбина. И за тези хора говорим, колкото и това да се пренебрегва и замита под килима, с вътрешнополитически, да не кажа партизански*, цели... --- * partisanship ˈpɑːtɪz(ə)nʃɪp/ noun prejudice in favour of a particular cause; bias. "an act of blatant political partisanship" synonyms: bias, prejudice, one-sidedness, discrimination, favouritism, favour, unfair preference, partiality, sectarianism, factionalism; More

Всяка юрисдикция. Българската държава е в правото си да взима и прилага законодателни решения, важащи за гражданите си във всички области, в които прецени. Това, за което говорим в момента, е изключително ясна илюстрация.

Когато човек е с българско гражданство, той попада под юрисдикцията на българската държава. Всяко обществено, икономическо и политическо решение, взето от държавата и касаещо гражданите й, го касае също толкова пряко, колкото всеки друг с българско гражданство. Затова и всеки с българско гражданство има еднакво право да упражнява граждански контрол върху политическите решения, касаещи го лично, като гласува. Моралният аргумент, който излагате, затова е невалиден. Всички български граждани страдат от нескопосаните решения на българската държава еднакво. Както и еднакво имат право да вземат участие в гражданския контрол върху тях.

Въпросът е защо на тези 10% да се отнемат граждански права. Това е като на някого, който въпреки всичките неудобства от това си е запазил българското гражданство с години, понякога и с десетилетия,(а българското гражданство не гарантира никакви привилегии, по-скоро неудобства, гарантирам), собствената му държава, на която той продължава да държи, да му го отнеме заради някакви вътрешнопартийни свои проблеми. С други думи, да лиши от граждански права тези, за които те са най-важни, след като продължават с десетилетия и въпреки негативите да ги поддържат. Добавка/пояснение: много, ако не и всички от западноевропейските държави не позволяват двойно гражданство. Което означава, че за да си остави българското гражданство, този конкретен избирател се е отказал от всички удобства на чуждестранното такова, въпреки че живее в чужбина. Тези граждани не са двойни, те са само български. Ако това не е атестат за принадлежност към родината, не знам кое е. И на тези хора - нож в гърба? Против Конституцията? При все, че държавата уж се чуди как да ги приобщава и да се самоизтъква на основата на произхода им всеки път, когато някой от тях постигне нещо в чужбина? Ах, ох, българин направи това, българин постигна еди какво си. А после от родината - само мизерии, най-голямата от която - тази. Поставете се на тяхно място. п.с. Тези с двойното гражданство (остатък от преди двадесетина години, и позволено на женените за чужденци) по мои наблюдения не гласуват, и това е закономерно - те са придобили чуждо гражданство заради удобството и привилегиите, които то предлага, но са си запазили българското заради имотни взаимоотношения/наследства - тоест изцяло опортюнистично отново. Българското им гражданство не се основава на чувство на политическа принадлежност към държавата и те не си упражняват гражданските права, защото не се чувстват съпричастни към държавата. Тези, които ги упражнавяат, съпричастните, са описани по-горе.

Такова училище всъщност имаше - 122 училище в София, до 1989 година наречено "Христо Кърпачев", или т.нар. "стъкленото" в ж.к. Лозенец. Днес то се нарича "Николай Лилиев": https://122ou.com/история/ Училището беше към "Института по сугестология". В началото на 1980те години БНТ, канал 1, тогава наричан "първа програма" в определени дни излъчваше специални обучителни филмчета за децата от това училище. Резултатите, постигани от училището, не бяха драматично по-добри от тези на което и да било друго основно училище. Поради неприложимостта на метода в училишната среда като цяло, извън обучението по английски и в първи клас - по български, учителите следваха обичайните обучителни методи. По сугестологичната система децата в първи клас не се учеха на азбуката, а директно да пишат цели изречения две-три думи, помня ги и до днес, от учебника за първи клас на сугестопедичното училище: Котката спи. Маймуната яде сладолед. В резултат на това до седми клас много от съучениците ми пишеха с правописни грешки. Обучението по английски се провеждаше също от първи клас, със специално създадени за училището учебници, в които от едната страна на страницата имаше текст на английски, а от другата - превод на български. Преди да се започне с четенето на текстовете не се преподаваше латинската азбука, което означаваше, че на учениците се предлагаше да четат (по идея гладко) текст, чиято азбука те не разбират. Представете си някой да ви чете текст на китайски, без никакви обяснения. Не се обясняваха и отделните думи или граматиката, целият текст трябваше да се схваша холистично. В резултат тези, които искаха да научат английски, ходеха на частни уроци. Нищо против метода при възрастни, но при деца в клас от 30, в обичайната училищна среда, той просто не работи. .... и да добавя малко... Днес сугестопедичният/сугестологичният метод като цяло е известен само в България. Споменава се бегло в прегледа на дидактичните теории в някои от учебниците по методика и дидактика, като комбинация между йога и съветските експерименти от 1960те и 1970те за изследване на хипнозата; като обикновено се отбелязва, че е теория, която няма научна, а по-скоро метафизична основа и затова резултатите му са непотвърдими. Още по времето на написването на дисертацията му, статистическите му данни са посочени като невалидни/недоказуеми. Днес постулатите му са отречени от невронауката. Описание на метода в по-големи подробности: http://unesdoc.unesco.org/images/0003/000300/030087eb.pdf За да се разбере контекстът на възникването на сугестологията, в тази лектория има кратък исторически преглед на развитието на паранауките в България: https://reeecillinois.wordpress.com/2015/05/01/from-occultism-to-science-suggestology-and-parapsychology-under-communism/ Всичко започва с парапсихологичната лаборатория за изследване на телепатията през 1966. Като основна причина подобни инициативи да се стимулират чак до осемдесетте е интересът на Людмила Живкова към тази сфера. Друга причина подобни изследвания да не бъдат забранени в социалистическите държави е програмата на СССР за развитие на психотронни оръжия по време на студената война. Накратко: https://www.rt.com/news/psychotronic-arms-soviet-weapon-379/ Документ на ЦРУ: https://www.cia.gov/library/readingroom/docs/CIA-RDP96-00787R000500420001-2.pdf Не знам колко от вас си спомнят за Кашпировски, който дори се явяваше по българската телевизия. Сегашните издънки на парапсихологическите науки в Русия са наследници на това. -------- Конкретно, за 122 училище, сградата му през 1970те и 1980те беше архитектурна рядкост в сравнение с установения начин на строителство на училищни сгради, което дори архитектурно подчертаваше експерименталния му статус: http://whata.org/blog/styklenoto-uchilishte То така и се наричаше: 122 експериментално училище "Христо Кърпачев".

Не се наемам да гадая доколко влизането му в политиката е добра крачка и доколко би бил успешен в ново поприще, в смисъл доколко би могъл да функционира добре в непрозрачната, отровна среда на българската политическа конюнктура. По-скоро бих се опасявала за здравето и добруването му, ако се наеме с някаква политическа отговорност. Но откъм ерудиция, блестящ, критичен ум и способност за намиране на творчески решения дори на най-тривиалните въпроси, за мен е несравним. Не само в училище, в живота по принцип. Дори хората, незаинтригувани конкретно от литературата, го слушаха със затаен дъх. Всеки негов час не просто се очакваше, за него се говореше. И до ден днешен, двадесет и кусур години след като съм завършила училище, нещата, които той е формулирал понякога съвсем помежду другото в час се повтарят от поколения негови ученици, чийто начин на мислене и вкус към света той в голяма степен е изграждал с всяка своя дума. Без никакво значение към кое поколение принадлежат. Дори споменаването на името му стига да осъществява онази невидима мисловна, ценностна и емоционална връзка, която свързва поколенията, завършили английската гимназия, колкото и различни да са те. Още няколко учители от неговата класа имаше, между другото - но те се пенсионираха по-отдавна и не са толкова обществено видими. Те обаче успяваха с поколения да създадат у учениците си онази силна съпричастност към съвместния интелектуален продукт, съставляващ и съграждан от английската гимназия, който не само я превърна в запазена марка за качествено образование, но и който ги мотивираше да печелят национални олимпиади и пълни стипендии в най-добрите университети в света. И то не само един или двама. Дългът към гимназията повелява, че човек трябва да е най-добър. В каквото и да прави. Защото го дължи на учителите си, като отплата за вложения труд. В този дух много от възпитаниците й и до ден днешен се разпознават. За съвсем новите поколения не мога да говоря, имам наблюдения за тези до около 2010. Нищо от тези качества - изброените по-горе - не зависи от размера на заплатата... Но в образованието ги имат малцина. Вкл. във висшето, между другото.

Зависи от качествата на конкретния преподавател - има преподаватели, чийто буден ум им позволява не само винаги да са в точната крачка, а нерядко да бягат на километри пред много от представителите на което и да било поколение. Ето този учител, Николай Николов, днес на 67-годишна възраст, е обучавал не просто по-голямата част от поколенията, завършили английската гимназия в София. За всеки един от завършилите училището от 1978 година той е бог. Бих могла да напиша и повече от една дума - последната от предишното изречение, но тя не е само вярна, тя е напълно достатъчна. Вечна признателност и от мен, за всяка една минута от контакта ми с него, и за всяка една дума, изречена в час. За всичките тези 39 години оттогава. Ето линк към статията: http://kultura.bg/web/учителят-от-английската/

Благодаря, Самодива. Имате ли наблюдение доколко това се прави, както е описано?

Знаете ли каква е процедурата, по която едно дете се определя като такова със СОП? (Това към всички) В закона за предучилишната и училищна подготовка пише какво е СОП: 27. "Специални образователни потребности" на дете и ученик са образователните потребности, които може да възникнат при сензорни увреждания, физически увреждания, множество увреждания, интелектуални затруднения, езиково-говорни нарушения, специфични нарушения на способността за учене, разстройства от аутистичния спектър, емоционални и поведенчески разстройства. Посочва се какви оценки им се пишат, кога се преместват в специално училище, че се изготвят индивидуални планове. Но не виждам да пише как едно дете се определя като СОП и от кого. Конкретно за децата с езиково-говорно нарушения, нарушения на способността за учене, аутизъм и емоционално-поведенчески разстройства, където личният лекар не е компетентен да издаде такава оценка. В някои от страните в Западна Европа това става шестмесечно наблюдение в специализирана детска градина след направление от детската консултация и сред поредица от тестове от психолог, психиатър и логопед. Ако детето още не може да бъде тествано (напр. защото не разбира какво му говорят и не може да следва инструкции) в шестмесечния период на наблюдение задачата на учителите е то да стигне до ниво, на което провеждане на тестова за оценка може да се случи. В резултат на това му се дава препоръка за по-нататъчното образование, по специализиран индивидуален план, съвместно с психолог/психиатър, логопед и ако е необходимо личен асистент в училище, докато свикне да следва учебния процес. Това се уговаря на среща между общинския отговорник за образованието, учител, лично занимаващ се с детето в специализираната детска градина, психолога/психиатъра, извършил тестовете, директора на училището, в което детето ще учи и училищния психолог. Междувременно в техники за подпомагане на детето се обучават и родителите, напр. Pivotal Response Treatment за децата с аутизъм и синдром на аспергер. Това и защото ме заинтригува развоят с едно дете в 19 столично училище, преместено там от 20то, а по-рано тази година премествано и в трето училище, без по мое мнение на никое от първите две училища да е ясно, че става дума за СОП, както и точно какъв. Както и според мен липса на квалификация на учителите и в 20, и в 19 училище да работят с дете със СОП. Особено когато е пропуснат (пак по мое предположение) процесът на ранна интервенция в детската градина.

Имах предвид не какво е било наказанието, а на базата на какво се налага то. Правилник, в който пише, че учителите отговарят за отсъствията на учениците?

За мен училището е последният бастион на доброто. Затова и по никакъв начин не искам да приема, че то е абдикирало от тази си роля, и че това е в реда на нещата. Нито че за това може да има някакви извинения. Извинения не, реформи - да. Мащабни и наложителни веднага.

Ако се върви по този път, дотогава пораженията, нанесени на обществото, ще са дълбоки и необратими.

Ами ето, вижте, това е едно от нещата, което ме скандализира. Учителите да считат, че поверените им деца са изверги. Ако това не е отрицателно отношение, не знам кое е. Детето е дете. Проблемното дете също е дете. Ако в отношението на учителя към децата битува подобна враждебност, не може да се очаква, че той наистина ще работи с децата по какъвто и да било начин, освен с наказания и санкции. А такива доказано не работят. Проявата на агресия не решава въпроса с агресията, напротив. Защото затвърждава у децата убеждението , че агресията е единствен метод. Ако вкъщи виждат агресия, на улицата виждат агресия и дори в училище виждат само агресия, това я легитимира, превръща я в поведенческа норма. Ако мен може да ме бият, значи и аз мога да се бия. Ако на мен може да ми крещят, значи и аз така мога - и трябва да се отнасям с другите, защото дори институцията се държи така. При това положение агресията няма как тя да бъде прекратена никога. Децата, вкарани в ситуация на системна агресия във всички възможни среди няма как да се научат, че съществуват и други стратегии за разрешаване на конфликти. Ако и училището съдейства на това и дори настоява на правото да упражнява агресия като метод за решаване на проблемите, то децата са обречени. Не само проблемните, всички. Затова и написах някъде по-горе, че децата на България са изоставени от всички. Най-лошото е, че са изоставени и от учителите, които явно са се отказали от тях. Като "отказали" е меко казано, ако в очите на учителите децата са "изверги". Това вече е омраза... Толкова ли е трудно, кажете ми - и това е към всички - да се опитваме да съхраним малкото останала нормалност? Защото не е нормално едно дете да се нарича "изверг". За мен абсолютно не е нормално. Всичко ли е загубено?

Това си плаче за журналистическо разследване. Ако намерите съмишленици сред учителите, намерете начин да стане обществено достояние.

На какво основание се прилага тази санкция?

Този постинг е много ценен, защото от него следва, че основният проблем всъщност са директорите на училищата. Доколко са склонни тогава директорите на училищата да носят персонална отговорност за всички училищни инциденти, както и за понижаването на учебните стандарти? Това означава и че ако срещу някого трябва да насочат недоволството си учителите, това са собствените им директори. Или заключението ми е неправилно?

Това е така, ако такава философия е заложена в образователното усилие, само че тогава училището се превръща от образователна в наказателна институция, а не това е ролята му. Затова и този тип философия е порочна и няма как да способства изграждане на конструктивни, работещи взаимоотношения между ученик и учител, а и изобщо. Както винаги, подробностите са важните. И никак не е необходимо - да не говорим, че е безполезно - училищната ситуация да е изградена на подобни "враждебни" начала по подразбиране: учителят е тук да ме бие с линийка по канчето (фигуративно казано) и да ме наказва, пък аз съм тук да му преча и да му се инатя. Напр. обективното оценяване по ясен критерий отстранява "наказателния" елемент. Това не значи, че ниски оценки не бива да се пишат, а че ниската оценка отразява текущата подготвеност на ученика по дадена тема - нещо, което може със съвместни усилия да се подобри. С акцент върху съвместни - да се очаква, че писането на двойки ще мотивира ученика сам да се хване за косата и да се измъкне от незнанието си, е безрезулатно, особено когато ниската оценка се схваща от него като лична неприрязън от учителя. На ученика трябва да е ясно защо ги е получил, както и да вижда шанс и подкрепа в това да ги поправи. Отсъствията са статистически данни за процента на присъствие по време на провеждане на учебния процес, с което са и са фактор за по-ниската оценка, защото при непосещаване няма как ученикът да поддържа необходимата за по-висока оценка подготвеност. Това е също нещо, което може да се подобри със съвместни усилия - с анализ на конкретната ситуация на ученика и защо той не може или не е мотивиран да идва на училище. Викането на родители не е набиване на канчетата на родителите как са могли да произведат такова нефелно дете, а съгласуване на усилията с тях. Пиша това само за илюстрация, че конструктивният подход зависи от учителя. От едно дете той няма как да се очаква.

Здравейте Честно казано, като чета темата, започвам да се питам същото - дали не е добре да се върна в образованието. По ред причини житейските ми обстоятелства обаче не го позволяват. Не финансовите, а обвързаността с други хора, което прави предприемането на подобна промяна близко до невъзможното. Ако въпросът е защо го напуснах - заради желанието си да се развивам в други области, които ми спечелиха интереса.

Това и имам предвид, значи не са били успешни. За да са успешни, е необходимо учителят да бъде подготвен с необходимите стратегии за справяне с "подривно" ученическо поведение, а такива има достатъчно. Иначе излиза, че не учителят ръководи часа, а децата. Като камъните отново са в учителската кошница - тяхна работа е да разработят, прилагат и адаптират според ситуацията успешни стратегии за управлението на дисциплината в час. Това е част от педагогическата им подготовка, от работните им задължения, от длъжностната им характеристика. Да изследват груповата динамика на всеки клас, да забелязват и адекватно реагират на проблемните деца и проблемните отношения, които пречат на учебния процес. Да управляват учебния процес - да не го изоставят на ситуацията или на това или онова дете, което да упражнява надмощие над тях по силата на некомпетентността им... Това никак не е трудно, дори в клас с чудесни деца - те чудесно усещат докъде се простира способността на учителя да прилага авторитета си и му се качват на главата при първа пробойна в процеса - и това не е отсега. Връщането към нормалния режим на работа след това става близко до невъзможното, защото прецедентът вече е налице, децата са налучкали слабото място и ще го експлоатират безкрайно, групово и с все по-рафинирани методи, защото това им позволява контрол в света на възрастните, какъвто иначе нямат. За тях това е победа и те няма да се откажат от нея току-така. Като повтарям, това не значи разрешаване на ситуацията със санкции. Санциите с нищо не помагат - това е като с боя - защото са симптом за провала на учителя да наложи авторитета си по естествен път. Водят до заинатяване за задържане на постигнатата победа. Защото със санкциите връзката с учителя всъщност вече не е само временно прекъсната, тя е трайно компроментирана и той става "враг". Това, което е нужно, е подготвеност на учителя да разчита и управлява конфликтни ситуации, да контролира груповите и учебни процеси и способност да реагира адекватно за замяна на нежеланото поведение с желано, като системно да приучава децата на желаното поведение. Това е сферата на социално-емоционално развитие, в което от учителя се изисква да подпомага създаването и повишаването на самоконтрола и самостоятелността на децата, социалната им и емоционална зрялост. Това означава педагогическата квалификация. Българските деца не са най-лошите на света. По света има училища, в които се обучават деца, растящи в криминална среда. Деца, ежедневни жертви на насилие. Деца с тежки поведенчески проблеми. Деца с психиатрични заболявания. С акцент върху "обучават". Но от подготвени за това учители, които не си търсят непрекъснати извинения за неспособността си да се справят. Ясно е, че в системата има много проблеми. Но ми се вижда нередно отговорността на учителите, които са част от тези проблеми - и единственото непосредствено средство за разрешаването им - непрекъснато да се замита под килима... Това общо взето се опитвам да обясня през цялото време. Да се очаква, че обществото или министерството или родителите ще помагат на учителите да отстояват авторитета си е нереално, а и никои от горепосочените не са длъжни да го правят. Това да отстояват авторитета си могат само самите учители. Както и само самите учители могат да научат едно дете какво е да се ходи на училище и какво се прави там.

Може би ме бъркате с някого, тук има потребител със сходно на моето форумно име, затова На мен не ми идва отвътре някак да пиша фамилиарно на хора, с които не се познаваме - и винаги пиша на "вие". На въпроса ви: с това, че не е намерил подходящия подход за единадесетия. Всяка група има собствена история, структура и динамика. Затова и всеки клас е различен. Каквото работи в един, може изобщо да не работи в друг клас. Както няма подход, който работи еднакво върху всички деца, така няма и подход, който работи еднакво върху всички групи от деца. Това не е нещо, което да трябва да бъде обяснявано на учителите, според мен - те го знаят.

Много е жалко, ако е така. Какво да се направи, обаче? Квалификационни курсове? Сигурно ли е, че ще има кой да ги посещава? Но не само за да си вземе тапията? Ако всичко си им е наред на учителите и децата сами са са виновни, то как да се убедят, че от сериозно повишаване на педагогическата им квалификация им има крещяща нужда? Уморителна ми е дори тази дискусия тук, какво остава друго. Точно заради това одитирането - и от инспекторат, и вътрешно, и ако трябва от независима агенция - е толкова важно: за да се види, че пропуските не просто са значителни... Направо са катастрофални... Aко погледнете документа от Британския съвет, който постнах горе - ами то като се замисля за учителите, за които редовно чувам от хората с деца в училищна възраст, то всичките, ако не и повечето им показатели са на ниво точка 4! Което си е несправяне с повечето, ако не и всички от основните задължения както и да го погледне човек... Колкото повече пиша това, толкова по-голяма благодарност изпитвам към собствените си учители и впоследствие колеги, че със собствените си качества, умения и мотивация едно време ме спечелиха за професията си - макар и по стечение на обстоятелствата за сравнително кратко. Само че - с малки изключения - те бяха елитни учители...

Да добавя и една илюстрация, Това е типичният "meltdown", неспособност за справяне с ежедневна ситуация у дете с аутизъм. То не се лигави, подобни изблици са възможни по множество причини, примерно защото има хиперсенситивност към звуци, светлини, непредвидимост на дадена ситуация. Представете си го в обикновена класна стая, в която учителят трябва да му помогне да не изпадне в "meltdown", ако примерно друго дете случайно му бутне една от химикалките, които си е подредило по точно определен начин, на земята. И въпреки това децата учат в обикновени училища, без да създават проблеми за другите деца. Без да им крещят учителите и без съучениците да ги бият в междучасието. Във видеото се вижда как възрастният се опитва да го научи на стратегия да се справя с изблик. Eто и специфични напътствия: https://www.autismspeaks.org/sites/default/files/sctk_educating_students_with_autism.pdf А тук спорим за електронни игри...