dora

В развитите държави практиките се контролират.

Добре, но не разбирам пак как това илюстрира твърдението, че в развитите държави гласовете на безработните се "купуват" чрез помощите, които получават...

Добре де, кой е този? Това са държавни институции, те не са обвързани с конкретни личности. Не и в развитите държави. Профилът на трайно безработните е и много разнообразен. Техните възгледи могат да бъдат - и всъшност покриват - целия политически спектър. Как ще ги "купи" държавната институция и за какво? Това например са и хората с увреждания, и хората, които са загубили работата си (примерно поради ликвидиране на предприятието) на възраст над петдесет, и хората, пострадали от индустриални инциденти, и хората в определени сфери, където няма търсене за уменията им, или тези с професионални увреждания, примерно бърнаут. Понякога последните са били и на мениждърски позиции. Аз лично познавам няколко такива - бидейки на мениджърска позиция означава, че те хем имат бърнаут, хем са на около петдесет. Докато се възстановят (няколко години) дискриминацията на пазара на труда по възрастов принцип ще ги е изхвърлила от съшия този пазар и безработността им ще е до пенсия.

Всъщност терминът не е спорен. Това е малко като с "геноцида" - термин, който се използва метафорично, като смисълът му се подменя. Неспособността на икономиката да произвежда работни места е икономически проблем, там дискриминация не може да се търси. Това също не е съвсем вярно, защото определени сектори страдат от точно обратното - работа има, кадри няма. По-скоро можем да говорим за недостатъчна способност на държавата да управлява ефективно и икономиката си, и институциите си по принцип, като планира образованието според конкретните нужди на пазара на труда и стимулира сферите, в които има липса на специалисти. Недоброто управление не е дискриминация. Какво е дискриминация е много ясно определено: пренебрежително и изключващо отношение към групи хора чрез стереотипизиране, на основата на някакви отличаващи ги характеристики: възраст, пол, раса, етнически произход, сексуална ориентация, религия. Дискриминация се осъществява към малцинства и към тези, които на базата на някаква своя отличаваща ги характеристика нямат достъп до процеса на вземане на решения в едно общество. Най-често тези хора освен всичко останало са нарочени за всички злини - по причината, че понеже са лоши, негодни или каквото и да било друго в пейоративен смисъл, те са виновни за всичко. Тук действа и обичайната атрибутивна грешка, в която ситуативните фактори се подменят с персонализиране на отрицателните явления. Тази атрибутивна грешка обаче се възприема от мнозинството, което не желае да види ситуативния фактор изобщо - и с това затвърждава отрицателното стереотипизиране на групата. Пример: те живеят зле, защото са лоши, негодни, повредени, дори нещо генетично сбъркани. А не те са повредени, защото нямат шансове. Работещият човек не е "дискримиран" - защото никой не го е нарочил или стереотипизирал на базата на някакви негови конкретни характеристики, разглеждани в пейоративен смисъл. Той просто е недоволен от обстоятелствата си, но това не е дискриминация.

Дайте все пак някакъв пример; в държавата Х безработните получават помощи, за да гласуват за партия У. Еди колко си процента от безработните в държавата Х, след получаване на помощите си, са гласували за партията У на изборите в година Z. Това е много сериозно твърдение за използване на държвни интитуции/социални министерства за купуване на гласове и не бива да се оставя без конкретни примери.

Това е малко като яйцето и кокошката. Социализация няма да се случи без прекратяване на дискриминативните практики, които няма да се прекратят, ако няма напредък в социализацията. Ако обществото не желае да постигне промяна - ок. Но ако желае, трябва да извърви и своя път.

Кои развити държави имате предвид?

Донякъде съм съгласна, но не напълно, сега ще обясня в какво. Развитието специално на Европа и държавите, които днес наричаме "развити" е такова, че в двадесети век за първи път в по-новата човешка история благоденствието на непревилигированите класи се увеличава драматично. Което означава много неща. От една страна в пазара на стоки и услуги се влива огромна потребителска маса. До вчера неплатежоспособните и следователно неспособни да се ползват от благата, поетапно произведени от западните общества от индустриалната революция насам и достъпни само за елитите, вече могат да си ги позволят. С нарасналата си икономическа мощ - не поотделно, а заедно, тази значителна група хора по силата на размера си започва да диктува как да се случват нещата в обществото. Напр. трансформира и индустрията, и услугите, и всичко в модел, който залага на масово производство с ниска себестойност и много кратък продуктов живот. Производството започва да бълва нови продукти с масово качество и ниска трайност, които изискват бърза подмяна. Днес си купуваш маса, утре я изхвърляш и си купуваш друга маса, по-шаренка от предната. Която след малко ти писва на цвят и си купуваш такава на точки. След три дни не ти харесва формата на краката на масата на точки и я изхвърляш, за да си купиш като на Иванови, щото тяхната маса е с не знам си кви крака, като от еди кое си списание. Беден на шаренко се радва. Защо? Защото тези хора до преди две-три поколения са били бедни като църковни мишки и днес наваксват. В тях продължава да е вкоренена културата на бедността: много и сега, че не е ясно утре какво ще се случи. Най-вече, утре всички ще умрем, дай ся да изядем, изпием и изпонакупим всичко, каквото можем. Съвкупната икономическа мощ на тези масивни групи хора обаче води и до ерозия на традиционните елити. Което пък води до по-голяма либерализация на всичко. Защото традиционните обществени норми се поддържат и налагат от (и същевременно обслужват интересите на) традиционните елити. В новата икономическа ситуация те обаче вече нямат същия обществен контрол както преди век-два-три и се налага да сдадат голяма част от правото си да решават за останалите какво и как. Този тип обществена либерализация всъщност предоставя нещо много важно: свободата на избор. Ако до онзи ден беднякът, или работническата класа, в британския смисъл на думата, изобщо не е можел да прави избори как да живее, вече може. Това право на избор се прехвърля във всички сфери. Доскоро е трябвало да се жени на 18, вече не. Примерно. До вчера беднякът не е можел и да си помисли, че е възможно да пребивава на едно място заедно с благородника, освен приведен в поклони и извиняващ се, че е досадил на височайшия нос с миризмата си. Днес чистачка, с маникюр като от списание и с нова прическа точно като еди коя си звезда от телевизора, се вози в един асансьор с шефа на компанията и в това няма нищо ненормално. В правото на избор всъщност няма нищо лошо, напротив. Това, че днес не само богатите имат избор, всъщност е цивилизационно постижение. На което се радваме и ние самите (не мисля, че във форума чете графинята на Йорк) Въпросът не е в правото на избор. А в управлението. Някои общества се управляват добре. Други много зле. Като под това не визирам само политическото управление. А цялостната обществена организация изобщо.

Н-детният модел е свързан и с аграрните родови общества, където детската смъртност е висока, а икономическото благоденствие зависи от броя на годната на селскостопански труд работна ръка. Повече деца - повече работници. При това от момента, в който са способни на някакъв труд. Този модел обаче приключва с индустриалната революция. Това не означава, че в света няма енклави, където той се възпроизвежда и до ден днешен. Основно от бедност - и липса на достъп до културноикономическите и социални постижения на останалата част от обществото/човечеството, къде от комплексни съображения.

Tова е отлично решение - и такова, което е възприето на много места, но за целта тези дейности поне на първо време трябва да се финансират от държавата. Напр. държавата да създаде проекти за нещо си - примерно строителство на жилища в ромските квартали - и да ангажира самите тях в построяването им, като им даде съответната надница. Или като направи проект за създаване на продуктите на определени занаяти, като финансира работата по тях. Това е необходимо, защото оставени сами на себе си, традиционните занаяти на тези общности не са търсени днес и този тип умения нямат стойност на пазара на труда. Все пак колко ваксаджии на обувки са необходими, при условие, че за тези цели отдавна има машини? (Давам условен пример). Въпросът е в състояние ли е и най-вече желае ли държавата да отдели - и системно да отделя - подобен ресурс? Според мен дори да е в състояние, тя няма да го направи, защото подобни инициативи ще са непопулярни в обществото. А защо ще са непопулярни, е ясно. С което пак опряхме до дискриминацията.

Това не е неочаквано, с оглед на дискриминативното, обидно отношение към циганите като общност. Между другото, това не е някакъв прецедент. Същото се случва и с евреите в Западна Европа, във времето, в което те са обект на омраза и дискриминация на групова основа. Нерядко възможността за растеж по социалната стъпбица е директно обвързан с промяната на еврейските имена и фамилии. Ярък пример за това е заможното семейство Витгенщайн - бащата на философа е индустриален магнат, един от най-богатите хора в Австрия. Макар промяната да е продиктувана от наполеонов декрет (за избор на имена) с еврейската фамилия неговият дядо (прадядото на философа) не би постигнал икономическия успех на семейството. Вероятно щеше да си остане дребен еврейски занаятчия. Презрителното "някакъв си Моше", ако щете. Така че това че изброените по-горе не обяснявали на всеки ляв крак, че са от цигански произход (ако са от такъв) е по-скоро камък в градината на българското общество и отношението му, не в тяхната. Какъв камък, то си е цяла камара...

Ник, за да не цитирам някой от постингите ви по-горе (че така става много дълго): благодаря за включването за доуточнение на доста неща. Едно рамо от мен по повод на езиковия въпрос. За езиковите умения на децата е жизненоважен периодът до третата им година - времето на активно мозъчно изграждане. Ако този период бъде пропуснат, езиковите им умения винаги ще останат ниски в сравнение с връстниците им. Като тук не говорим за чужд език, а за какъвто и да било език изобщи Децата, родени в неблагоприятна среда - на не особено грамотни родители (не само езиково, но и откъм способостта си да отглеждат деца по начин, по който когнитивното и езиковото им развитие да се стимулира), страдат от малшанса този период да бъде прозяпан. Недоброто владеене на езика означава неразработена концептуална система и невъзможност да се разбират и усвояват сложните взаимовръзки между нещата. Затова неадекватното развитие на езика има значителен ефект върху общото когнитивно ниво доживот- ерго и несправянето в училище. Децата просто не разбират какво им се говори - а какво остава на чужд език. Според мен затова е важно да се изградят не само училища, ами детски ясли и детски градини, където ако децата няма никаква вероятност да получават достатъчни езикови стимули вкъщи, то поне да са в среда, където им се говори. Говори, говори, говори - където с тях се общува, където се учат за какво служи езикът. Всеки ден. Без значение какъв е този език. За да може когато достигнат до възраст за училище, да не са с неразвити езикови способности изобщо. Чужд език се учи, ако езикова способност има. Ако я няма и времето за развиването й е пропуснато, не може да се научи никакъв език. И това е един от pivotите, за които споменах по-горе. Целева област, развитието на която способства развитието и на други области.

Пропонентит на тезата за асимилация не си дават сметка, че такава е невъзможна. Историята познава много малко - ако изобщо - случаи на асимилация. Това, за което можем да говорим, е различна степен на интеграция. Интеграцията обаче винаги се случва по желание и със съвместните усилия и на двете страни. От малцинството - желание да подобрят положението си. От мнозинството - прекратяване на дискриминативните практики. Докато този път не бъде извървян съзнателно и от двете страни, нищо в посока интеграция няма да се случи.

Отвсякъде са - има японец, египтянин (в Световната банка по принип е така). Това с индийските имена най-вероятно е случайно, едно от тях е на жена*, която е шеф на дирекция за Централна и източна Европа (балтийските републики). Световната банка е институцията, която пише най-професионалните доклади и работи върху най-смислените и прозрачо организирани проекти по бедността. За разлика от ПРООН/Уницеф.... Защото е банка, а на международна организация, където има и политика, и бюрокрация, разни други неща.... --- *http://www.worldbank.org/en/about/people/m/mamta-murthi https://twitter.com/mamtamurthi

Материалът е изключително полезен, цитирам няколко неща оттам: --- Голямото мнозинство участници в ДФГ на възраст 40-60 години във всички общности твърдят, че образованието е важно и нужно за ромските момчета и момичета, за да си намерят работа. Това обаче не пречи на традиционните ромски общности в Шекер махала и Веселиново да спират момичетата от училище преди или когато стигнат до осми клас. Това се прави, за да защитят девствеността им и да ги подготвят за женитба колкото е възможно по-скоро. Според повечето участници в тези квартали момичетата, които продължават образованието си след 16 годишна възраст, рискуват да бъдат заклеймени като „морално развалени“ и това се отразява негативно на възможността да си намерят добър съпруг. Жените от Калайджиите на възраст 18-24 години от Бяла Слатина съобщават, че бабите и майките им непрекъснато им натякват и се карат за променените им нагласи и очаквания – обикновено момичетата не разбират точно как трябва да се отнасят с мъжете си и да ги уважават. Според възрастните жени, младите жени из глежда прихващат от заобикалящите ги неромски общности такива нагласи, които противоречат на социално приемливите ценности, свързани с обгрижването на мъжете. Те често предупреждават младите жени, че тези нови нагласи и очаквания едва ли ще бъдат толерирани от потенциалните им съпрузи и свекърви. ---- В „Христо Ботев“ половината момичета смятат, че университетското образование е идеалът, докато другата половина смятат, че средното образование е достатъчно. Мъжете от „Христо Ботев“ и Бяла Слатина (Калайджии) определят университетското образование или професионалното образование като идеалното. В по-консервативните ромски общности (напр. Шекер махала и Веселиново) идеалното ниво на образование варира от средно за мъжете респонденти, до основно (осми клас) за жените респонденти (вж. Фигура 4.1 по-долу). В тези общности, основ ното образование по принцип се счита достатъчно (за разлика от идеално) за момичета, които се очаква да се превърнат в „добра съпруга и добра майка”. ----- Нарастващ дял ромски момчета и момичета завършват осми клас, но другите им приоритети пречат да постигнат съществени успехи в учението, особено ако са бедни и българският език не им е матерен език. Повечето ромски деца от бедни домакинства ходят на училище само когато родителите им са заделили средства специално за тази цел. Когато парите не достигат, ромските момчета са насърчавани да работят, за да подкрепят семейството си. Момчетата от „Христо Ботев“ и от Шекер махала съобщават, че училището не ги подготвя за бъдещето (т.е. че завършването на средно образование не увеличава шанса им да намерят работа). Много ромски момчета споменаха, че продължават да имат трудности в четенето и говоренето на български език, въпреки завършването на средно образование. Изводът им е, че училището не се изплаща. ----„Имаме проблеми в четенето и писането защото нямахме обувки и дрехи да ходим на училище. Затова отсъствахме дълго. Учителите не работеха с нас, а другите деца получаваха пари да си купуват разни неща. Гледаш ги и се чувстваш ужасно. Затова ние не искаме да ходим на училище." ----Когато училищата са отдалечени, повечето роми ученици не желаят да напускат общността, за да продължат образованието си в средно училище, тъй като при момичетата има риск да изгубят девствеността си, а семейството ще загуби потенциалните доходи от момчетата. ----В обобщение, в по-консервативните и по-бедни общности натискът на социалните норми е по-голям. Ето защо момчетата и младите мъже лесно биват тласкани към изпълнението на ролята на лица, осигуряващи прехраната на семейството, вместо да посещават редовно училищните занятия. В същото време, за момичетата е почти невъзможно да продължат образованието си след достигане напубертета, тъй като страхът от загуба на девствеността ги ограничава в пределите на дома. Ниското качество на обучението, местоположението на училищата извън ромските квартали и финансовите предизвикателства правят образователната система непривлекателна в очите на много ромски деца и техните семейства. -------- След този доста образователен за мен текст искам и да се извиня за някои от недостатъчно добре информираните си постове по-горе.

Недобре работещи държавни институции е едно, Дончо, гражданска война - нещо съвсем различно. Да се надяваме, че война на българска територия няма да има когато и да било. По въпроса - сигурна съм. Посочете колко български войника или полицая са подпалили село (от какъв етнически характер, като селата са преобладаващо български?!), влезли са по домовете да изнасилят жените в него пред мъжете им, след което да ги убият и да застрелят децата в главата, пред родителите им, а последно да ликвидират и мъжете, за да може последните да гледат всичко. Всичко това на основата на етническа омраза. Недейте така, наистина. Война няма.

Значението на "етническо прочистване" като термин е много ясно очертано. Това е целенасоченото избиване или изселване на малцинствена или по-слаба в политически и военен смисъл група, извършвано от мнозинството или тази етническа група, която притежава военно преимущество или държавната власт. Етническо прочистване е арменският геноцид, руанският геноцид и избиването на хора в Югославия. В България нищо такова не се случва. Нито армия, нито полиция, нито паравоенни формирования не ходят по домовете на българските граждани, за да ги избиват, изнасилват или събират от домовете им под конвой, за да ги изселват в съседна държава на базата на етническия им произход. Няма бежански лагери по границата, няма масови гробове на избити цивилни граждани и няма хора, тръгнали с една риза на гърба си, да бягат от домовете си от страх за живота си. Етническо прочистване обикновено се случва в положение на гражданска война. Думите не бива да се ползват лековато. За да се направи разликата, пускам илюстрация по-долу. Предупреждение:, не отваряйте снимката, ако имате слаби сърца, съдържа масов гроб в бивша Югославия. Избрах възможно най-некървавата и нестрашната снимка, но на някои потребители пак може да е неприятна: http://genocide.leadr.msu.edu/wp-content/uploads/sites/9/2014/12/grave.jpg Живеейки в мир, ние дори не можем да си представим ужаса на това - и слава богу. Затова не е редно да драматизирме.

Имате плюс от мен за целия постинг, но извеждам това изречение, защото всъщност там е целият проблем - в приложимостта на закона. Има държави, в които е невъзможно едно дете да не ходи на училище - толкова е задължително, че ако не го прави, родителите попадат първо под наблюдение на институциите за закрила на детето - а те не си поплюват изобщо, и след това подлежат на санкции от закона. До такава степен, че например от една от тях, Холандия, дори руският посланик бе отзован, защото бил виждан да вика и веднъж - да удари шамар на сина си. Не малко дете - тийнейджър. Децата са свещени крави. Никаква липса на грижа към децата не се толерира, както и никаква форма на насилие срещу тях, какво остава бъдещето им да бъде поставяно в риск, като не бъдат пращани на училище. При констирана липса на грижа родителите подлежат на санкции, вкл. отнемане на родителски права. Обществото е толкова бдително за правата на децата, че всяко повишаване на тон на дете на обществено място, а какво остава дърпане, влачене и шамаросване, означава повдигане на вежди и следене на поведението на родителя, а ако то продължи, обаждане на полицията. Но законните санкции могат да се прилагат там, където случаите нa neglect са малко - и където хората държат на децата си. Немалка част от ромското малцинство, което не се грижи за децата си, с радост ще ги предостави на държавата, ако тя тръгне да ги санкционира. Ерго дори законът да налага санкции за липса на адекватна родителска грижа, той няма да има как да бъде изпълняван. Затова освен тояга, трябват моркови. И не един и два. И не за ден-два, а за много дълъг период от време. Както и много интелигентно подбрана и безотклонно прилагана серия от мерки, която не зависи от четиригодишния политически мандат.

Този проблем не е решим с идеята, която предлагате. Тя всъщност не е нова, ето тук я има: https://en.wikipedia.org/wiki/Lebensborn Но едва ли това е нещото, което искаме за българското общество. А и за която и да било друга държава. Eто и една статия с конкретен пример за програмата: http://www.historyextra.com/article/feature/woman-who-gave-birth-hitler

Затова и единственият начин да се увеличи раждаемостта е да се превърнем в африканска държава Не е ли по-добре да станем развита такава?

Много мизогинен е този възглед Жените не са крави за разплод, недейте така. По тази логика двойките - или жените - които имат проблеми с фертилността и не могат да заченат, не са само лоши героини, а направо за концентрационен лагер.

Това малко се преекспонира, обикновено. Жената няма майчински инстинкт по подразбиране, тя го придобива, когато стане майка. Понякога в периода след раждането, понякога дори по-късно. Това, за което знае и образованата, и необразованата жена е, че от нея се очаква да изпълнява женската си роля - нещо, към което бива приучавана от средата: да се държи като жена. Дали иска или не, както и дали тази роля винаги й харесва - това е друг въпрос. Проблемът с образованата жена и майчинството не са парите, а това, че майчинството е ангажимент до живот, който придобива приоритет над всичко друго. Което пък я прави неконкурентноспособна на пазара на труда: отсъствието не е само в тези една-две години, а и оттук нататък. Всеки път, като детето се разболее, майката си вдига чантата на средата на това, което прави на работа, и отива при него, примерно. С други думи, е за какво пропилях хиляда години в образование, като сменям памперси, пера гащи и гукам на едно осеммесечно (условнон казано) - и така цял живот. Установено е научно, че по време на бремеността и в началните години след раждането способността на майката да се справя с интелектуални задачи значително пада. Заради хормоните, преумората и самото обстоятелство, че цял ден си вързан с дете, с което не можеш да разговаряш за висша математика, но която гълта цялото ти време. Разбира се, ако интелигентната жена покаже, че това не й харесва, то ау - как може, тя не е добра майка. Майчинството лишава една жена - специално интелигентната, от значителна част от личното й време, което тя би посветила на интелектуални занимания, както и от цялата й свобода да решава за себе си. Последното е дори по-важно от първото: за образованата жена независимостта й, способността й да взема решения какво иска и какво не иска, е нещо, от която тя не желае да се откаже, а майчинството отнема цялата тази свобода. Всяко решение оттук до края на живота й се ръководи от това доколко то е добро за детето й и съобразено с нуждите му. Не с нейните, а с неговите. Затова и решението за майчинство за нея е осъзнат избор: отказвам се от свободата си, отказвам се от интелектуалните си стремежи. Или ако се опитва да ги поддържа, това винаги ще води до чувството за вина, че не е достатъчно с или около детето си. Неинтелигентната няма подобни потребности, както и подобни проблеми. Затова и колкото по-образовани са жените в едно общество, толкова по-малък е броят на децата. И по-късно се раждат те, което прави създаването на повече от едно-две невъзможно. Затова е и неизбежно, че в едно общество раждаемостта ще е ниска сред образованите и по-висока сред не чак толкова образованите. Това всички жени в едно общество да се толкова образовани, че да раждат само по едно, е невъзможно. Навсякъде по света има тийн бременности и нежелани бременности и те не са по малцинствен признак. В някои държави аборт е възможен, в други - не.

Получило се е малко недоразбиране. Не съм написала, че искам да ги стимулирам с по-високи длъжности, а защо идеята, че хей сега ще се втурнат да работят нискоквалифициран труд не изглежда вероятна. Нещо сходно с вашата теза написах и аз: възможно ли е икономиката изневиделица да произведе толкова нискоквалифицирани места, че да осигури заетост на ромското населенине? - Не. Държавата няма нужда от нискоквалифициран труд. Търсене има за висококвалифицираните длъжности и то далеч не за всички.

Съгласна съм, всичко опира до доброто управление - не само в държавния сектор, навсякъде. Въпросът е коя е тази мярка - или набор от мерки - които биха били най-ефективни в кратък срок. Не съм сигурна, че такива са изнамерени. И сега ще направя аналогия с една друга сфера - терапевтичните програми за аутизъм. Поколения терапевти се опитвали да създават терапии за всяко едно подлежащо на коригиране поведение поотделно, и да приучават децата с аутизъм на всяко едно отделно умение, което им липсва, което е адски трудоемко и много неефективно - защото никой не може да бъде пручен на всяко една от милионите възможни ситуации на ежедневието и на всяка една възможна комбинация от думи в езика. Докато не се появил ето този терапевтичен метод: https://en.wikipedia.org/wiki/Pivotal_response_treatment. Той всъщност не се занимава с всяко едно поведение и всяка една ситуация, а с малък брой приоритетни области, постигането на промяна в които всъщност подпомага детето с аутизъм само да постигне напредък по всички други направления. Който успее да измисли кои са тези едно-две-пет pivots, които да изведат ромската общност от положението й - а и всяка изпаднала във фатализма на бедността общност по света по принцип - ще е за нобелова награда.

Съгласна съм, Б. Киров - въпросът е какво да се прави. Как да бъдат мотивирани хората да променят живота си. На този въпрос не може да се отговори, всъщност, защото за всеки човек поотделно важат различни фактори. Наказанието не е мотивиращ фактор, той дори не е възспиращ. Хората разполагаме с достатъчен брой когнитивни механизми, които да неутрализират негативните последствия от неблагоприятното ни поведение, за да продължаваме с него до безкрай. Ако нещо не става по един начин, намираме друг - само и само да не го променим. И това важи за вредните привички на всички ни. Вкл. за криминалното поведение. Единственото общо е в надеждата за нещо по-добро и вярата в това, че то може да бъде постигнато с прости, осъществими стъпки. У деморализираните и бедни хора точно това няма. Защото стъпките в никакъв случай не са прости, а най-често са и неосъществими в непосредственото бъдеще. Как да им се вдъхне такава надежда? При сегашното положение няма как - дори и на тези образовани млади българи, които не считат, че подобна надежда е възможно да се открие в България и я напускат. Ако някой ден станем развита страна, тоеа няма да е така. Но с оглед на утежняващата проблематика, за която говорим в тази тема, вероятността това да се случи продължава да се отдалечава.