ISTORIK

Митробузан има ли нещо общо с Митра?

Ще направя малко допълнение по един от въпросите... - Стана традиция в разгара на всяко лято някъде да бликва свещена вода, да се откриват вампири или мощи на св. Йоан Кръстител и т.н. Някои ваши колеги въстанаха срещу подобна „профанизация” на историческото минало. А Вие как се отнасяте към подобен род сензации? Има един, дето е много "отворен", Павел Серафимов, Спароток му е никът в интернет. Спекулира с лингвистиката, прави безумни заключения. Няма историческо образование. Все едно аз, без да съм физик, да тръгна да уча физиците как се прави атомна бомба от картофено пюре! Блогът му се казва "ИСТИНСКАТА българска история". Даже издаде и книга с брътвежите си. И какво сега? Ние, професионалните историци, да си изядем дипломите, понеже уж (според него) сме учили неистини, а този ще ни отвори очите! За съжаление той не е сам, има и много други, дето пишат глупости. Някои са подвластни на спекулациите с годините, които правят Анатолий Фоменко, Уве Топер и други знайни и незнайни специалисти всичколози. Има и не малко хора, имащи академично историческо образование, които се изявяват по медиите като историци, археолози и партийни кандидати за властта. Това, че те имат някаква университетска диплома, не ги имунизира от това, да плещят и да публикуват всякакви щуротии. Няма значение какво говорят, важното е да ги споменават в пресата и в интернет, а и да ги дават по телевизора. А, че са опротивяли на голяма част от народа, няма особено значение за тях. Няма да споменавам имена, понеже визирам хора, които са национално и международно известни от поне 40 години, ако не - и по-дълго, а други - по-отскоро. Наистина, не е необходимо да се споменават конкретни имена, но нормално ли е почти всяка седмица преса и телевизии да отделят внимание само на няколко специалисти и подробно да представят всеки новооткрит от тях артефакт или поредната им хрумка като изключителни научни събития? В същото време трудът и постиженията на множество други изследователи остават непознати извън кръга на професионалната колегия. Псевдонауката е навсякъде около нас. Затова са необходими солидни научни знания за демаскирането й. За да станеш добър историк, е нужно много време, много четене и упорит труд, както на терен (археологически или етнографски), така - и в архивите и библиотеките. Добрият историк трябва да владее ужасно много странична информация. Въпреки тясната си специализация, той трябва да е и археолог, и лингвист, владеещ живи и мъртви езици, и географ, и литератор, и правист, и астроном, и военен теоретик... И какво ли още не... И въпреки това, е много трудно, ако не - и невъзможно - да разбираш от всичко, да раздаваш компетентни оценки и да заемаш категорични позиции по всякакви въпроси, да отсъждаш кой е прав и кой не е, кое е лъжа и кое е истина. Подобно поведение води до формиране на недоверие към историците и към историческата наука, а това пък от само себе си създава благоприятни условия за разцвет на т.нар. чалга история и за масовото навлизане във владенията на Клио на любители и иманяри, които се интересуват единствено от сензацията. Между другото, някои псевдо патриотични и псевдо националистически партии застават зад псевдонаучните исторически брътвежи на псевдо експертите и обещават, че ако дойдат на власт, ще вкарат псевдонаучната бълвоч в учебниците по история. А защо не - и в учебниците по други научни дисциплини! Ако това наистина се случи, образованието у нас ще слезе под нивото на Мъртво море и ще достигне нивото на Марианската падина.

Безкрайността би трябвало също да има някакви разумни граници...

В интерес на истината у нас има много чуждестранни студенти от Македония. Наред със студентите гърци, турци, кюрди и германци, македонците влизат в състава на най-многобройните групи чуждестранни студенти у нас. В сравнение с предходната година броят на чуждестранните студенти - докторанти у нас е нараснал с 35%. Докторантите от Гърция са 20% от всички чуждестранни докторанти, обучаващи се у нас, следвани от тези от Турция (19%) и бившата югославска република Македония (11%). Интересът сред младите хора в Македония за обучение в България от година на година все повече нараства. Най-голям наплив за българска диплома има сред мераклиите да станат лекари. Македонски студенти изучават дори история в български университети. А привържениците на македонизма се страхуват, че висшистите историци, завършили в България, ще бъдат все по-многобройни и ще разобличават лъжите на/за македонизма. Голям брой (около половината!) македонски студенти от университетите в София, Благоевград, Пловдив, Велико Търново, Русе и в други студентски центрове след завършване на образованието си почти веднага започват работа в български фирми или в чуждестранни фирми, имащи свои клонове у нас, където получават добра заплата. Над 20 000 македонци живеят и работят в България. От друга страна, българските дипломи им отварят вратите към други държави от ЕС. Около 30% се връщат в родината си, а останалите избират да се реализират в друга страна-членка на ЕС. Най-големият проблем, пред който се изправят македонците, които са избрали да учат и/или да работят у нас, е трудното получаване на български паспорт. --- На този фон е прелюбопитно дали има български студенти, които учат в Македония. Пък, било то - и по порограма Еразмус.

http://www.math.bas.bg/omi/cabinet/ Приятно ползване на продукта!

Според Сун Цзъ най-добрата война е избегнатата война. Да влезеш в 100 войни, в 100 сражения или в 100 двубоя и да победиш във всички тях не е върха на изкуството. Върхът на изкуството е да съумееш да ги избегнеш.

От две изречения не може да се съди за целия учебник. Аз предпочитам учебниците на изд. "Анубис". (Имам предвид тези по антична, средновековна и нова история.)

На кое издателство е този учебник?

Популизмът е политическа позиция и стил в реториката, адресирани към широки слоеве в обществото. Демагогията е стратегия за спечелване на влияние сред големи групи от обществото чрез въвеждане на публиката в заблуда с цел демагогстващият да я убеди в "своята правота". Демагозите използват ораторски и полемични средства (вкл. - чрез средствата за масово осведомяване); обикновено това са емоционална реторика и пропаганда, насочени към предразсъдъците, чувствата, страховете, самолюбието и надеждите на публиката. Демагогът е "човек, който проповядва доктрини, за които знае, че са неверни, на хора, за които знае, че сa идиоти". Демагогията, определяна най-често като грижа за бедните, социално слабите и младите хора, осигурява минимално необходимото спокойствие на управляващите. Как можете да разберете, че една идея е популистка и демагогска? Първо - предлага лесни и псевдонаучни решения на сложни проблеми, второ - засяга патриотарските чувства (на местно или национално ниво), трето - използва езика на омразата като свой жаргон/сленг и четвърто - изниква в момент на някаква криза. По политичвеските им програми ще ги познаете! Популистките идеи в политиката са забавно-глупави, дискусионни, понякога - безумни, често - опасни, а в някои случаи - и откровено лобистки. Най-често това са нечии илюзии. Дали заради протестите, дълбоко левите си възгледи, или пък просто защото са обещали услуга на някого, идеите на политиците за регулиране или пък за подпомагане на различни сектори от икономиката стават все повече и все по-странни. Част от тях могат да влязат в графата "заиграване с електората" и да се подминат с махване на ръка. Реализацията на други обаче би довела до излишна намеса на държавата на определени пазари с всички негативни последици от това, дори - и за тези, за които привидно се прави промяната. Политиците популисти възприемат управлението на държавата не като служене - на избирателите/народа, а като командване - на обществото, на икономиката, на институциите, но също така - и като възможност за личностно облагодетелстване. Популизмът е силен, когато е защитаван под формата на лицемерен монолог с мегафон в ръка. Най-важното е „лидерът” да поеме пред всички отговорността за тяхното "незабавно и несимволично" спасение. Той иска от феновете си те да му "вЕрват", без да разсъждават много-много. На подобен тип реторика са податливи над 600 000 активни български избиратели. Всички те, по различен начин, но в сходна степен, са готови да приемат разказа, според който техните лични житейски неблагополучия са резултат от световен заговор, в който местните управляващи престъпници са се продали на нечии местни или чужди интереси - малцинствата, бежанците, селяните, богаташите, "еврогейовете", турците, евреите, американците, рептилите, извънземните... Политическата идеология на популизма се изчепрва с разграничаването на "народа" като единен актьор от всички останали. Защитата на родината-майка (клета майка България) се насажда като единственият възможен път за спасение. А той преминава през прогонване и други наказания за собствените ни управници. От една страна, политиците могат да съществуват, само ако имат свои последователи. От друга страна, последователи се създават и се задържат най-лесно при създаване и усилване на опасност. Така способността да се конструира враг става ключова за възхода на един или друг политик. Криминализирането на политическите противници поддържа интригата и зрелището. Врагът трябва да се заклеймява, да се демонизира, да се сатанизира, за да получи демагогът-популист максималната подкрепа от членовете на „племето”. Обикновено „шаманите” владеят до съвършенство технологиите по усилване на вражеските заплахи. Така идеологиите и враговете се менят, но потребността от наличието на "враг пред портите на града" остава. Следователно, когато няма враг, трябва да го сътворим. Омразата е платформа, на която лесно се разиграват внезапни и бързи социални разриви. Те отнемат енергията на развитието, насочват я в погрешна посока, пропиляват я и така забавят или пък направо спират движението на обществата напред. Разбира се, след това, „лидерът” трябва да назначи новите управници, които след няколко години могат да бъдат прогонени от следващия борец за спасението на всички. Новите политици, нахлули във властта, вече не могат да говорят за себе си като за престъпници, обогатили се незаконно в ущърб на народа. Вместо това, те започват да говорят за това, как се борят с „наследството на предишните”. И колкото по-подробно описват щетите, които е нанесло предишно управление върху народа, толкова повече се надяват, че няма да им се налага да обясняват какво всъщност правят във властта в момента и - защо. Съвременните общества се развиват и се променят по-бързо и по-ускорено отвсякога, а това провокира все по-повече неравенства, несигурност и страх. България се оказва страната, чието население е с най-ниска степен на удовлетвореност от живота си и с най-висок брой хора, които се чувстват нещастни. Същевременно общата икономическа криза хвърля стотици хиляди хора в ситуация на все по-голяма несигурност, все по-голямо напрежение и все по-голям дистрес. В такива условия именно необходимостта от образ на врага придобива особено значение, превръщайки се в политическа психотерапия. Намирайки или изобретявайки си обект на "врага", политиците, независимо от това, дали са на власт или в опозиция, стоварват всички социални проблеми върху него. Основните "говорители", използващи речта на омразата, са в битността си на политици и на журналисти. Или - на част от неформални граждански групи (скинари, напр.). Справянето с несигурността се реализира чрез откриването на враг, причинител и крепител на нестабилността. И нарастващите икономически неравенства се подменят или се прикриват с демографски, расови, етнически, културни, полови, религиозни, възрастови, социално-икономически, регионални, обраователни, здравословни и други неравенства. Защото образът на врага действа като безотказен механизъм с няколко функции: снема несигурността и напрежението, ставайки персонифицирано обяснение за тях; създава бързо идентичност, изграждайки опозицията "ние" срещу "те/тях", а конструираната обща негативна идентичност е на всички, които се чувстват заплашени от "врага", сплотява общностите и изгражда вътрешна солидарност пред общата опасност. Докато традиционният човек се идентифицира с групата, цени неподвижността и всяка промяна го плаши, то модерният се възприема именно като индивид, за когото промените са възможност за просперитет. За традиционните общества „другият” е различният от нас, той представлява заплаха, за модерните другият е наш партньор, а не - враг. За традиционното съзнание, държавата е неясна и неподлежаща на контрол външна сила, срещу която човек е безпомощен. За модерното индивидът, в качеството си на гражданин, е в центъра на държавното и политическото устройство. Той може и използва държавната власт като свой инструмент. Тя съществува заради него (а не - въпреки него!). Той има правото да я структурира (като я избира), да я коригира (като протестира срещу нейни евентуални своеволия) или да я премахне (ако загуби доверие в нейната ефективност). Културата на модерността предполага активното гражданско поведение на индивида, докато културата на традиционността е обвързана с групата, общността и тъкмо поради идентификацията с групата, всяка човешка различност се схваща като нещо заплашително, дори - и опасно. Затворените общества са нетолерантни към „другия” и затова всеки, който по някакъв начин е различен, може да бъде таргетиран като потенциален враг. Породените социални конфликти обаче в крайна сметка стават предпоставка за разпад на социумите и за ново засилване на несигурността. Сблъсъците, свързани с изобретените врагове, се превръщат в самопотвърждаващи се прогнози и създават такъв конфликтен потенциал, който може да се превърне в бедствие поради силно разрушителните си последствия. Към това се добавят и два допълнителни фактора, чрез които процесът се катализира - политиците и медиите. Оцеляването на гражданското общество обаче зависи от културата на диалогичност и на толерантност, от човешкото разбиране за добро и зло, от разбирането, че всички сме част от едно цяло.

Историята се пише в определена културна атмосфера, а историческите знания се натрупват и се осмислят в определен политически, идеологически, културен и цивилизационен контекст.

А предвижда ли се базов доход (бил той условен или безусловен) и за бежанците?

Чудесна е. Само черният цвят на буквите трябва да е още по-тъмен, за да изпъкват те по-добре.

ХХI век. Гимназия някъде в България. Учител по някакъв учебен предмет минава по коридора на училището след края на голямото междучасие. Някаква група ученици са се облегнали на парното в коридора и го топлят. Говорят си и един ученик пита какво са учили днес по история в съседния клас. И изведнъж една ученичка, видимо превъзбудена от голямото количество изпити кафета и енергийни напитки, му отговаря: "Учехме за пропаГАНДЖАТА между двете световни войни.". Учителят ги подминава... Сигурно е бил доста изненадан от интерпретацията на тази своя ученичка.

Е, да, ама аз се пошегувах по-горе. Даже и емотикон сложих. :-)

Пропагандата в историята се налага чрез митологемите. Каквото са приказките за едно дете, това са и митологемите за възрастните - те стават част от нас, но трябва да бъдат надрастнати.

Гладиаторските битки са били елемент от етруските погребални обичаи. Древните гърци също провеждали гладиаторски боеве - в чест на героя Патрокъл - близък прител на Ахил. Патрокъл е убит в Троянската война. За разлика от етруския обичай, където победеният гладиатор бивал убит, гърците се задоволявали със символичната смърт на победения гладиатор.

Не разполагаме с данни споменатите народи да са ползвали слонски контингенти в армиите си на Балканите. Колкото до трако-македонската войска, която се е биела със слонове, това се е случило по времето на похода на Александър III Македонски на Изток.

Аврелий Фронтон Бегач от Августа Траяна (в област Тракия), живял през трети век след Р. Хр. Аврелий Фронтон е първият спортист от своя град, победител в Олимпийските игри в Halieia на остров Родос. Там (в Аугуста Траяна), в негова чест, неговият колега (ςύντροφοσ) атлетът Аврелий Менандрос с прякор "Тихият" (или "Пацифистът") (καὶ ὁ Κότοσ), му посвещава статуя, в знак на приятелството им, което би могло да съществува в рамките на тяхната професионална група. Този "данък" е едно от малкото доказателства за участието на спортисти от този регион в големите гръцки спортни фестивали.

На гръцки е. Не се чете.

В един друг форум попаднах на мнение, че "далаверата" с криптовалутите (може би - не всички?) е балон / финансова пирамида, изискваща огромно вложение / схема на Понци. Тази схема работи само дотогава, докато има постоянен приток от нови инвеститори, влагащи нови и нови пари. Схемата на Понци се разпада в момента, в който размерът на новите инвестиции вече не може да покрие обещаните големи печалби към старите инвеститори, които започват да изтеглят парите си. Тези схеми са трудни за разпознаване и не много хора се поддават на изкушението за евентуална възможност за бързо забогатяване. --- Въпросът ми е: А има ли аргументи в полза на обратното мнение - че криптовалутите НЕ са поредния финансов балон, поредната пирамида? Спомнете си една игра от края на 80-те и нач. на 90-те г. - Всеки, който се включи в играта праща по 1 лев на първия човек от списък с 10 души. Всеки път, когато прати по 1 лв (може да са 2 или 5, или 10, или 20 лв!), се изкачва с едно ниво нагоре. Целта е да стигне първото ниво и да получи възвращаемост и евентуално печалба, ако в списъка играчите станат над 10.

През 2006 като че ли имаше по-малко коли, но повече хора, имаше повече народно творчество, повече сцени, а пък битпазарът беше по-малък и по-концентриран (от дистанцията на времето поне така ми се струва).

Миналото настоящето и бъдещето на елитните части, съставени от бойни динозаври

- индийците - картагенците - персите - гърците/елините - македоните - римляните Македоните и траките режели хоботите и краката на слоновете - с махайри, с мечове, вързани на върха на копия/тояги, и с брадви. Римляните ползвали други анти-слонски тактики: - огън - факли и опожаряване на бойното поле - пролуки в редиците, през които слоновете да преминат - хвърляне на къси копия - шипове на каруците/колесниците, които да се забиват в слоновете и в които да се забиават слоновете Арабите пък хвърляли пясък в очите на слоновете.

Да, и аз бях силно шокиран. После се сетих за онзи виц - че слоновете се крият в короната на черешовите дървета. Не сте виждали слон, покатерил се на черешово дърво? Нама и да видите, те се крият много успешно. Затова и археолозите не са открили скелети на слонове по нашите земи. Трябва да ги търсят по дърветата! :-)

Ивац не е бил убит от Евстатий Дафномил. Двамата се усамотяват (слугите на Евстатий са помолени да напуснат стаята, в която двамата остават насаме). Евстатий е физически по-силен от Ивац. Успява да се пребори с него и го ослепява с нож. После хората му, укрити в околността на крепостта, я обграждат, а той убеждава нейния гарнизон да се предаде. Никой не му попречил да отведе Ивац при император Василий II. Ивац е част от групата на българските благородници, начело с царица Мария и престолонаследника Пресиян/Персиан, които участват в триумфа на императора в Константинопол през 1019 г. По-нататъшната съдба на Ивац остава загадка за историците.