Aspandiat

Прощавай, Кухулине, но това, което си дал в линка с OED също е екзотично, да не кажа детинско: c.1200, Irisce, from stem of O.E. Iras "inhabitant of Ireland," from O.N. irar, ultimately from O.Ir. Eriu (acc. Eirinn, Erinn) "Erin," which is from O.Celt. *Iveriu (acc.*Iverionem, abl. *Iverione), perhaps from PIE *pi-wer- "fertile," lit. "fat," from base *peie- "to be fat, swell." Meaning "temper, passion" is 1834, Amer.Eng. (first attested in writings of Davy Crockett), from the legendary pugnacity of Irish people. Irish-American is from 1832; Irish coffee is from 1950. Wild Irish (late 14c.) originally were those not under English rule; Black Irish in reference to those of Mediterranean appearance is from 1888. Това старокелтско *Iveriu всъщност е извадено от легендата от Leabhar gabala ("Книга на завоеванията") от ХІ век за преселението на предците на ирландците от Иверия (Испания). Недей да се предоверяваш много на "авторитети" и кой какво бил написал по еди какъв си въпрос. Езикознанието традиционно държи първото място в първенството по изпонаписани глупости. Умна глава си, използвай я смело за самостоятелни преценки.

Антон Дончев като не е бил в лагер, защо написа скапания роман "Сказание за времето на Самуила"? И там тотални народняшки (социалистически) малоумия за доминиращата роля на народните маси като например как рилските ковачи и чобани с брадви и калчищени ризи колят по стените на Средец изпечените византийски професионални войници и норманите на Колскег. Единствените реални образи в романа впрочем са точно норманите и византийците. Всъщност това е големият проблем на родната историческа белетристика - фокусира ли се перото върху родната действителност като канава, почват селско-соц-народняшко-патриархалните простотии, има ли някаква вносна, глобална нишка, нещата се получават.* Не е случайно, че "Време разделно" почва не със селото Илинденя, а с обсадата на Крит, където се сблъскват Изтока и Запада. Затова пък в "Сказание за времето на Самуила" Дончев тръгва от БГ селско-социалистическия старт на сюжета и си остава заврян в него докрай. * Опитайте се да си представите "Тютюн" без фон Гайер, Лифхтенфелд и останалите германци, тоест без глобалния елемент в сюжета. Ще остане партизано-цървулската боза. Същото важи и за "Поручик Бенц" без Бенц, немците и французите или за "Осъдени души", ако героите да не бяха англичанка и испанец в Мадрид, а Гина и Ганьо в Горно Нанадолнище.

Бел. мод. В следващите 10 дни "капацитетите" ще са освободени от твоите любезности.

Недей толкова прибързано. Горе Южняка беше дал за пример Ейре. Аз мога да дам и друг пример: българското диалектно арьо "обръщение на жена към съпруга си", тоест "мъжо". За съжаление не си спомням в кой диалект това съм го срещнал, а не ми се рови в двадесетина тетрадки и тефтери, за да търся едно изречение информация. П.П. Не го търси в БЕР, няма го там. Там много работи няма впрочем.

Графе, а я виж тук брадатият биропиещ модер какви хубави карти е накачил още у време оно. Само дето се морихме с тебе

Обаче казваме "синя кръв" за аристократ. Нещо Дюмезил май се е поувлякъл в размислите си. Аз пък си мисля, че народът може да е зелено. Имаме си ги на нашето знаме трите касти - жреци (бяло), войни (червено) и бачкаторите (зелено).

Защо решихте, че "арии" е реконструирана форма? Арменските автори от V век редовно наричат персите ari (arik' в мн.ч.). По същия начин - ari - се пише в арм. и "храбър, храбрец".

Въпросната украинка не е Даниелчук, а Данилченко. И наистина е взела участие и има публикуван неин материал от Втория конгрес по българистика: Камила Данилченко. Българо-славянски местни имена в Италия. – Втори международен конгрес по българистика. Том 5. С., 1988 Жената е работила с голям брой стари италиански карти, в т.ч. и военни отпреди ВСВ. Така че по-кротко с (нямам предвид Elemag) с определенията какъв бил или не бил Венедиков.

Щото не е за препоръчване толкова прикачени изображения в един пост - "моите" 20 и "твоите" 20. Почти сигурно е, че като тръгна да вкарвам "твоите" карти, системата ще даде бъг и вероятно ще си останем и без "моите", и без "твоите".

Графе, картите за 622, 633, 1180, 1282, 1340 г. ги имаме тук от доста отдавна заедно с цялата поредица карти още от време Ромулово. http://nauka.bg/foru...?showtopic=7276

Ето въпросното облажаване, което споделям с всички. Коментарите са тоже Графови. Който иска да му цъка плюсчета, не на мен, а да на него в предния пост. "Спандю ЕООД" е само подизпълнител в случая. 600 - последните години на Маврикий 622 - ето какво е останало от Романия. Персите, аварите и славяните не й дават да диша 633 - Романия е възкръснала. В синьо - пряк имперски контрол към 628. Към 633, когато аварите почти са изтласкани от Балканите, Ираклий установява номинален контрол и над славянските племена. Те му служат в качеството си на федерати. Териториите в Испания са изгубени окончателно още по времето на войната с персите 658 - Романия при Констант II непосредствено преди похода срещу "славиниите" 681 1000 -Василий Млади, преди да се превърне във Василий Българоубиец 1084-85 - Романия бере душа. Нормани, печенеги и турци са й видяли сметката 1092-97 - най-накрая ромейска победа срещу турците; а в 1097 с помощта на кръстоносците е върната и Никея. Тя се оказва и ябълката на раздора. По-късно кръстоносците (норманите) си отмъщават на Алексий I, когато не му връщат Антиохия. (Твоята карта от 1097 не е вярна, щото още от 1092 ромеите имат отвоювани земи покрай Мраморно море; разбира се ти не си виновен - нея можем да отнесем към 1091, когато са разнебитени печенегите. Редактирай си годината.) 1105 - реконкистата продължава ... 1180 - Романия при смъртта на Мануил I Комнин 1200 - ето тази карта сложи, а твоята от 1203 направо махни, защото не е вярна. Как така без Пафлагония и печеното й свинско; как така без Понт? Комнините ще ти се сърдят... 1218-23 - надпреварата за Константинопол е започнала 1230 - краят на ефимерната Солунска империя 1235 - ромеите от Никея са се закрепили здраво в Европа 1259 - преди битката при Пелагония 1282 - смъртта на Михаил VIII Палеолог 1307 - тази карта за началото на XIV в. е цяло съкровище и много точна. През 1302 е последният ромейски опит за частична реконкиста в Мала Азия, завършил с провал. След това идват каталаните... 1340 - последното "разширение" на Романия. Епир най-накрая е пречупен и завладян заедно с Тесалия. Но не за дълго - сърбите са хищни птици... 1403 - Солун (заедно с черноморските територии) е върнат от Сюлейман Челеби на ромеите, които с мъки го удържат до 1423, когато го продават на венецианците 1451-52 - твоята от 1450 направо в коша

Дай малко по-подробни сведения. Името май е К.Рим, а не К.Рейм.

По Алвасасейро: "Не ви върви математиката? Забранете я!"

Няма. Темата е малоумна и със все по-малоумно развитие, за да си струва изобщо някой да я модерира. Накрая просто ще бъде хлопнат катинарът. Всъщност е редно да я модерира Ресавски като неин автор, ако смята, че е нужно.

Графе, както ти обещах, ето нещо в пъти по-читаво за арменските аристократи във Византия в сравнение с "творчеството" на Рустамович. Понеже "историята" на пътя до форума на статията на Каждан минава през ксерокс и след това сканиране, качеството на страниците не е на висота. Да не съм чул обаче забележки от теб по този въпрос - на харизан кон не се броят зъбите. Ако имаш някакви въпроси към самата статия, пиши тук.

Може, и то охотно. Защо? За справка - темата за педерастите на Буковски и сродната тема на Южняк. И аман от тази европейска цивилизация. Обрязаните (не само араби) й е...ха майката поради генетичната си ненавист към нея и към всичко, създадено от индоевропееца..

За проводници.

На мен повече ми се чини, че този Симеон ще да е бил нещо като етнарх на българите в Халкидика. За същия период в своята "Образуване на българската народност" Димитър Ангелов е дал някои сведения за българи, живеещи в този район. Например в документ от 943 г., в който се определят границите на имоти в град Йерисо на Халкидическия полуостров, между свидетелите, подписали съответния акт, се срещат славяно-български имена като Горазд, Къниг, Непровад. В императорска грамота от 960 г., издадена в полза на манастира "Коловос" (близо до Йерисо) се споменава изрично за заселени там "славяни-българи". В удостоверение, издадено през 982 г. от жителите на Йерисо в полза на манасткира "Иверон", се срещат и имена на свидетели като Василий Стоимир, Василий Владко, Николай Детко, Антоний Ръкавани. В разпоредба на византийския патриарх Николай Хризоверг от 989 г. се отбелязва,че манастирът "Гомат" близо до Йерисо бил силно пострадал "предимно поради нападенията на живеещите там българи". В разпоредба от 1008 г., с която се определят граници на имоти, принадлежащи на манастира "Лавра", се срещат две славянски имена – Велирух и Добрил, жители насело Радогаст, чието име също е славянско. Споменава се и един манастир с неустановено местоположение на име "Рудава", което би могло да се свърже сдумата "руда". В документ пак от 1008 г., издаден на светогорския манастир "Св. Климент" се срещат личните имена Павел с прякор Плавица и Иван с прякор Звездица. Макар и късно като време, интересен е и документ от 1068 г., открит в руския светогорски манастир "Пантелеймон", в който се говори за "синурите, определени на българите".

Ето малко и от мен (не съм аз авторът, да не се обърка някой ) Предизвикателствата на Новото Средновековие Михаил ДИНЕВ 02 Юни 2010 Дори хората, които не изпитват някакви есхатологични очаквания, възприемат съвременната епоха като „междинна" – т.е. като време на преход от стария към един нов свят – неразбираем, и вероятно опасен, но въпреки това желан, защото именно кризата на днешния свят поражда подобни очаквания. Вероятно, по същия начин са се чувствали навремето хората, живели в епохата непосредствено след краха на Римската империя. Предишният световен ред, изграждан и съществувал в продължение на столетия, вече бил мъртъв, а новият все още не се е появил и никой от тогавашните европейци не е бил наясно, как точно е трябвало да изглежда светът след този първи „залез на Европа". Както е известно, човешката цивилизация съществува от хилядолетия, но едва през последните няколко столетия, в нейните рамки, възникна либералното капиталистическо общество на т.нар. Запад (към който, между другото, днес принадлежим и ние, българите). Формирало се на основата на западната цивилизация, това общество обаче отхвърля традиционните ценности на Запада, и според мнозина развитието му напомня прогресивно нарастващ раков тумор, който демонстрира смайващ динамизъм, поразявайки все нови и нови здрави „органи" на европейската цивилизация. Декларирайки претенциите си за глобална доминация, либералният проект направи всичко възможно за да постигне своята „пълна и окончателна" победа. Но именно днес, когато, както изглежда, вече нищо не може да се противопостави на неудържимия му натиск, отвъд триумфа на либерализма започва да прозира неговата гибел и поредното тържество на Традицията. Всъщност, либерализмът, макар че паразитира върху традиционните европейски ценности, не е способен сам да формулира позитивна концепция за устройството на света, морала и организацията на обществото. Ерозирайки европейската християнска цивилизация, либерализмът, в същото време, работи за собствената си гибел, защото либералното капиталистическо общество не може да съществува без цивилизацията, превърнала се в негов носител и разпространител – т.е. европейската цивилизация. Без съмнение, още при първите признаци за задълбочаващ се упадък на съвременния световен ред, неевропейските народи (и цивилизации) бързо биха се отървали от наложения им отвън модел, при това заедно с неговите носители и идеолози. Днес сякаш се завръщат времената на залеза на Римската империя, носейки със себе си упадъка на съвременната цивилизация и предчувствието за едно Ново Средновековие. И, ако нашата (т.е. европейската, юдео-християнска) цивилизация иска да оцелее, единственият и път към бъдещето е свързан с необходимостта от формулирането на нов и в същото време органичен, а не негативен, модел на устройство на света, чиято социална организация да е в състояние да запази обществото и основните достижения на цивилизацията, като (отговаряйки на предизвикателствата на времето) премине на ново стъпало в развитието си, характерно за което ще бъде връщането към традиционните за европейската цивилизация механизми и средства за самоорганизация. Предизвикателствата пред съвременния Запад Основните предизвикателствата на съвременността се очертават все по-ясно. Първото измежду тях е цивилизационното, породено от неспособността на западното общество да се защити от натиска на принадлежащите към други цивилизационни общности – тези от Изтока и Юга, стремящи се да получат достъп да богатствата, натрупани от Стария свят. Някогашната агресивност на Запада, отдавна остана в миналото, въпреки отделни рецидиви, проявяващите с политиката на Съединените щати например. Днес не само липсва всякакъв стремеж към експанзия, но и елементарната воля за съпротива, а заедно с нея и инстинктът за самосъхранение, гаснат прогресивно. Вместо защитата се предпочита „умиротворяването", а вместо натиска – отстъпките. Първият свят отчаяно се опитва да подкупи Третия, надявайки се, че отстъпките, които прави, поне малко ще отдалечат мащабното разграбване на натрупаните от него богатства. Само че покварените от постоянните „подкупи" и вкусили от прелестите на западната цивилизация, съвременни „варвари", постоянно ще искат още и още, докато накрая не отнемат от отслабналите потомци на Запада всичко. Следващото предизвикателство е демографското и то е свързано с неспособността на западното общество да се самовъзпроизвежда, докато в останалите региони на планетата се наблюдава точно обратната тенденция. При това, в тях демографският ръст в значителна степен се стимулира от самия Запад, посредством онези елементи на цивилизацията и прогреса, които навремето бяха внедрени от него в средите на т.нар. колониални народи. Дори и най-притимитивнто здравно обслужване гарантира постоянния демографски взрив в страните от Юго и Изтока, а хуманитарната помощ на Запада позволява дори на т.нар. „пропаднали държави" ( failed states ) да поддържат такава численост на жителите си, каквато никога не биха достигнали в условия на естествено развитие. Поредното предизвикателство е идеологическото, свързано с факта, че западното общество постепенно губи смисъла на своето съществуване. Ако до началото на епохата на Просвещението (ХVІІ-ХVІІІ век) смисълът на човешкия живот е вярата в Бога, след това просветителската мисия трансформира смисъла на съществуването на западната цивилизация в идеологията на колониалната експанзия и „бремето на белия човек". В крайна сметка, през ХХ век – с неговия краен секуларизъм, масов атеизъм и тотална доминация на ултралибералните идеи, на западното общество бе отнета и вярата, и дори просветителската (което означава антитрадиционна) идея за цивилизаторската мисия на Запада. Традиционните понятия за вяра, чест, дълг и служба на държавата, бяха подменени от идеята за върховенството на личния просперитет, крайният индивидуализъм и неограниченото потребление. Загубвайки вярата и висшия смисъл на съществуването си, западният човек все повече се превръща в „мислещо животно", смисълът на чиито живот е в удовлетворяването на неговите все по-големи (и все по-често безсмислени) потребности. Следващото предизвикателство е ресурсното, свързано с факта, че възможностите на планетата са крайно ограничени, дори и в производството на хранителни продукти. Природните ресурси очевидно на са безкрайни и изчерпването им се измерва с биологични (т.е. реално забележими в рамките на едно-две поколения), а не с геологични единици за време. Но вместо рационализирането на разхода на невъзстановимите ресурси, съвременното общество стимулира все по-безумното пилеене на природните богатства в хода на безкрайната потребителска надпревара, натрапена на човечеството именно от либералната западна цивилизация. В резултат от това, все по актуален става въпросът за търсенето на алтернативни енергийни източници и суровинни ресурси. И, особено – за алтернативни пътища на научното развитие. На фона на техническия прогрес през последните десетилетия е очевидно, че съвременната наука се намира в задънена улица, а развитието сякаш е спряло. За доминиращата в съвременния свят корпоративната наука, финансирана от транснационалните корпорации е изгодно не развитието, а само усъвършенстването на съществуващите технологии, в които вече са вложени огромни средства. За тях е по-просто да купят и да замразят всяко изобретение, което може да превърне в ненужен цял отрасъл. Така науката постепенно се превръща в спирачка на прогреса, вместо в негов двигател. Поредното предизвикателство е социалното. Общественото устройства, наложено от Запада след края на Средновековието, постепенно се превърна във фактор за кризата на съвременния свят. Хуманизмът, възникнал в средновековното западно общество, се оказа смъртоносен за него. Именно идеите на хуманизма, енергично наложени в масовото съзнание в продължение на няколко столетия, отблъснаха индивида от традицията на йерархията и строго установения ред, трансформирайки се в основа на идеята за равенството. Така човекът бе приравнен с Бога, а човешкото несъвършенство очерта координатнана система, в която днес се „измерва" всяка ценност - както материална, така и духовна. Свързаната с идеята за равенството идея за демократичното управление, на практика, се изроди в прикритие за управлението на олигархични групи, които, използвайки оптимално съвременните технологии за манипулиране на общественото мнение, съумяват да овладеят и удържат властта. След провъзгласяването и възприемането на принципа за „равенството", обществото, което в миналото бе разделено (по един, съвсем естествен начин) на съсловия, не се трансформира в общество на равни помежду си индивиди, а в общество на излъганите и манипулирани хора. Последното предизвикателство е свързано с липсата на цел. Защото съвременната западна цивилизация (т.е. нашата собствена цивилизация) действително не разполага с ясно формулирана цел. В същото време е очевидно, че планетата е вече тясна за човека, който се нуждае от поредната експанзия. Земята стремително изчерпва запасите си от полезни изкопаеми, замърсява се, става все по-неудобно място за живот. Единственият начин да се реши този проблем, е „колонизирането" на Вселената. Когато, през ХV век, европейската цивилизация се сблъсква с проблема за ограничените ресурси на Стария континент, той бива успешно решен посредством колонизационния проект, който не просто ражда цяла епоха на герои-откриватели, но и спасява европейската цивилизация от кризата, предлагайки и нова колонизационна идея, чиито импулс се усеща през следващите 500 години. Проблемът днес е, че съвременният свят препятства развитието на космическите индустрии и изследването на космоса, той сякаш не се нуждае от усвояването на други светове. Изглежда либералната цивилизация, която вече е навлязла в стадий на упадък, не може да формулира нова, достатъчно мащабна задача пред цивилизованото човечество. Макар да е ясно, че само експанзията в космоса може да възроди героичния тип на човека от миналото – откривател и покорител на новите, непознати дотогава пространства - едновременно войн, учен, държавник и учител. Необходимото връщане към Традицията Само незабавният и адекватен отговор на предизвикателствана на съвременната епоха може да гарантира бъдещето на западната (юдео-християнската) цивилизация. Само с възраждането на традиционните принципи на властта, идеологията, културата и общественото устройство, може да бъде възстановена органичната форма на съществуване на принадлежащите към нея индивиди. В това е бъдещето на Запада и неговото по-нататъшно съществуване. Все по-ясно се очертават контурите на обществото на бъдещето – Новото Средновековие. Принципите на това ново, и едновременно старо, общество са йерархията, вярата, честта и чувството за дълг. В неговите рамки държавата вероятно ще претърпи сериозна трансформация, превръщайки се в някаква форма на йерархия на васалитетите на различните неофеодални общности, свързани помежду си от родствени или корпоративни връзки. Икономиката ще престане да бъде единствения смисъл на съществуване на потребителската цивилизация, превръщайки се в система за функционалното гарантиране на човешките потребности. Производството ще бъде „отделено" от индивида, като елемент застрашаващ свободата на личността. Самата индустрия пък ще бъде „атомизирана", т.е. трансформирана в модерна форма на натурално стопанство, когато всеки човек ще може да произвежда, на практика, всякаква продукция. В същото време с такива дейности като управлението, отбраната, науката и изкуството вероятно ще се занимават предимно представителите на новата аристокрация, която тепърва предстои да се формира. Съмнително е обаче, доколко съвременното западно общество е в състояние само да избере именно този път на развитие. Пък дори и в това да е последният му шанс за оцеляване. Източник: http://geopolitica.e...-srednovekovie-

За този Симеон може да има някаква информация в "Българите във Византийскака империя" на Иван Божилов, но за съжаление нямам книгата в лично притежание, а не ми се ходи да правя справки по библиотеки. Не бих се изненадал обаче информацията да е от рода на "Протоспатарий Симеон, известен от византийски печат".

Къде е открит печатът? Това поне трябва да са казали.

Всъщност това е сигурен знак, че ракията е била гръцко изобретение. Този, дето се е похвалил, е изкарал преди това едно "ясо", а после е треснал чашата в пода и е минал към чиниите.

Ами не е така. От България плъзва към Константинопол и към Западна Мала Азия, Фригия да чак до Кападокия. Затова западните автори като пишат за катари и патарени, обясняват, че едни били последователи на Българската църква, други на Босненската, трети на константинополския ересиарх Никита.

Бай Глишо, карам поетапно. За български обичаи или поне за източни обичаи в Лангедок преди време четох едно съобщение, че според един доклад от средата на ХІХ век в Южна Франция, както и в Турция, имало места, където се практикувала изкуствена черепна деформация. За съжаление авторът, у когото видях това сведение, признава, че още не може да открие доклада (въпреки че към онова време живееше в Англия и имаше достъп до големите библиотеки) и че прави съобщението през втора ръка. Така че това може да се окаже и счупен телефон. За бургундското влияние в Тулузко без да искам съм те подвел, тъй като ми се стори, че българският преводач е допуснал грешка. Оказа се, че не е Авиньон (Avignon), а Авиньоне (Avignonet). Този замък не е влизал никога в Бургундия, така че бургундската връзка отпада. http://www.catharcas...p?key=avignonet Самата информация за Пиер-Роже и меракът му да си прави бокал от череп, Юри Стоянов я е взел от следната статия: Y. Dossat. Le massacre d'Avignonet. CF, 6, pp. 343-359. CF е абревиатура на някаква периодична поредица, но тъй като в края на книгата си Стоянов е дал само избрана литература, в която не са включени всичките ползвани от него източници, не мога да идентифицирам какво значи CF. Може би Cahiers Francais, освен ако не е съкращение от някое заглавие на латински. Евентуално там може да е даден цитат на документ, съобщаващ за Пиер-Роже и черепа. За книгите, които си дал. Първата само съм я прелиствал в книжарница, но не съм я чел. Имам друга от него Георги Василев: Български богомилски и апокрифни представи в английската и средновековната култура. С., 2001 и смятам, че е добра работа. За третата от теб разбирам. Тази на доц. Павел Стефанов я имам, дори скоро я препрочитах. Много педантично написана, но се подразних от това, че отец Павел обвинява Юри Стоянов, че бил писал "Другият бог" основно по изследвания, а не по извори, защото "Ялдабаот" е написана по същия начин и е компилация от 480 стр, от които 120 са с цитирана литература и сигурно поне още 60 с бележки под линия. Отделно че главата за манихейството е доста посредствено написана, само през гностичната призма и без познание на иранските корени на манихейството. Авторът например едва ли знае, че ранните арменски ересиолози са поставяли равенство между манихейството и зурванизма, който е неортодоксален маздеизъм. Но все пак "Ялдабаот" има достойнството, че е първото по рода си изследване у нас и е безценна библиографска справка.

Закъсняла реакция, но по-добре така, отколкото никога. Ето какво открих преди малко в "Другият бог" на Юри Стоянов, пропуснато при първото ми четене на книгата преди време. През 1232 г. катарският епископ на Тулуза Гийобер дьо Кастр и еретическият епископ на Ажен Тенто І преместват епархиите си в Монсегюр, който се превръща в център на катарството. Защитата на крепостта е поверена на отряд, начело с някой си Пиер-Роже дьо Мирпоа, зет на известния с еретическите си убеждения граф Реймон дьо Перейа. Скоро обаче в Авиньоне пристига група, начело с известните и всяващи страх инквизитори Гийом Арно и францисканецът Стефан от манастира "Свети Тиберий". Пиер-Роже изпраща въоръжен отряд да се разправи с двамата инквизитори. Те са ликвидирани, но хората не Роже не успяват да му донесат черепа на Гийом Арно, от който Роже възнамерявал да си направи бокал.