Aspandiat

Добре, Графе, капитулирах. Ти си по-компетентен от мен за арабо-византийските войни. Освен за отбраната на Йерусалим начело с патриарх Софроний, можеш ли да дадеш данни за други места и битки, където населението на византийските Сирия, Палестина, Месопотамия и Египет са оказали ожесточен отпор на арабите? Не броя византийския контраудар в Египет, извършен по море, защото той е акция на централната власт в Костантинопол. Интересно ми е. Казвам го без грам жлъч. Можеш ли да посочиш източника, в който се казва, че бащата на Ираклий е бил етнически арменец?

Не отричам. Аз само обръщам внимание на териториалните съвпадения, които са почти пълни.

Много ще ти дойде. Разчу се, че светата романистанска инквизиция в БС е сторила така с теб. Графът да ти бере антироманистанско-спаманистанските грехове тук.

Ех, Графе, недей така. Почнал си да развиваш типичната романистанска мания за изключителност и непогрешимост, която в края на краищата доведе османлиите в Константинопол и отблъсна ценни съюзници. Та и ти така спрямо Патриота, единствения ти верен романско-васильов(денски) съюзник тук. Приеми кощунословенията му за Романистан като признак, че ереста на аспандиатистите е плъпнала сериозно из форума и че някои хора почват да осъзнават какво се крие под новосъздадения термин "Романистан" - римска държава с толкова голям азиатски ъпдейт, че накрая ти се налага да сравняваш Windows 95 с Windows 7. И двата се наричат Windows, работи се с мишка и като цяло общото между тях се изчерпва с това.

1. Не разбирам какво общо има Пазвантооглу с темата. 2. Не разбрах забележката ти към КГ ли е или към мен.

Графе, спри се с тия народняшки залитания. На изток (в типично азиатския) аристокрацията представлява народа. Ако през VІ век си орязал привилегиите на аристокрацията, недей да очакваш през VІІ век населението да ти ръкопляска по простата причина, че местната аристокрация го води и представлява. Юстинияновата новела от VІ век не е плод на лични пристрастия, а съзнателна политика за отслабване силата на поместната аристокрация. Нямам вина, че ти не можеш да уловиш причинно-следствените връзки, водещи до отчуждаване на централната от местните власти. Що се отнася до арменският ентусиазим от участието в имперските армии, защо ли ми се върти някакъв спомен, че в битката при Ярмук точно арменските части отказват да се сражават и водят до погрома. Озадачен съм от настояването ти "Не ми говори за 40-те години на VII в., ами акцентирай върху 30-те". Искаш да кажеш, че за десетина години са настъпили някакви колосални промени в мисленето на подвластните народи в империята? Графе, през последното десетилетие от живота на стареца няма арменски юнаци, сключили договори с арабите. Обачее веднага щом последните стигат до Армения, такива юнаци се появяват. Смятай между Ефрат и Нахичеван колко им е било през арменския за римската идея. Даваш примера с Лъв Исавър, който бил пропуснал арабите в Анатоликон. Ех, Графе, ах, Графе, в хубавите дни на империята, през І или ІІІ век, има ли примери римски генерали да са пускали на своя територия персийски или готски войски, само защото нещо не са се спогодили с императора? На Лъв ІІІ е лесно да стане после правоверен ромейски гражданин, след като пипва върховната власт. И аз бих станал образцов френски гражданин, ако стана френски президент. Което не значи, че преди това ще изпадам в екстаз от "Марсилезата". Ето ти пример за лични пристрастия, чужди на по-висшата идея за държавна принадлежност. Само че Лъв ІІІ е един, не всички сирийци, копти или арменци имат късмета да станат императори. След като не смяташ, че религиозните противоречия като израз на местния сепаратизъм са решаващият фактор за арабския успех, кой е според теб той? Подозирам отговора - "изтощението на Романия от дългата война с персите". При Лъв ІІІ защо ли ми се струва, че империята е не по-малко измъчена, като се има предвид, че с известни прекъсвания, тя воюва постоянно от 602 до 740 г. - против перси, араби, славяни, българи, авари, лангобарди. П.П. На основата на какво заключи, че Ираклий бил арменец? Само защото е родом от Кападокия ли, а пък там имало много арменци ли? По същата "логика" се твърди и че Маврикий е арменец, въпреки изричното сведение, че е от стар римски род.

?

Графе, за подобни приказки след 30-те години на VІ век биха те убили с камъни в провинция Четвърта Армения. Да обясня защо. Тогава Юстиниян І издава една новела, според която именията на арменските аристократи от източноримските части на Армения могат да бъдат наследявани не само по линията на първородството, а и от останалите деца в рода. В това число и от жените. Тази новела е издадена с очевидното намерение да бъде съкрушена икономическата мощ на арменските феодали в империята чрез раздробяване на големите им поземлени владения. Опитай да си представиш сега каква "любов" и "привързаност" към империята са царели в арменските провинции. А за това доколко монофизитите са "обичали тяхната си Романия" ще ти дам пак пример от арменските монофизитски земи. След мира между империята и Сасанидите от 628 г. почти цяла Армения минава под ромейска власт. Когато арабите стигат до Армения през 640 г., в страната цари политически хаос. Реално Източната империя е оставила страната на само себе си и под контрола на местната аристокрация, която след събора от Халкедон през 451 г. е монофизитска по вероизповедание. Тогава се появява един юнак на име Теодорос Ръштуни, който бие шута на твоята многообичата Романия и сключва договор с арабите, според който Армения става техен васал, но запазва автономията си, като се задължава да плаща неголям данък и да участва при нужда с 15-хилядната си тежка кавалерия в арабските походи, като арабите поемали издръжката й. В страната има и проримски настроени аристократи (има такива още от 252 г. насетне, между другото, както има и проперсийски от същото време), но като цяло те били лишени от глас и решенията взимала "националната партия", на която й пукало за "многообичната" Романия само в онези случаи, когато Романия навлизала в страната с голяма войска. Като по времето на Констант ІІ например.

Малко предисловие През 260 г. персийският шаханшах Шапур І по време на третата си кампания срещу римляните разгромява поголовно при Едеса 70-хилядна римска армия и пленява предвождащия я император Валериан, който умира няколко години по-късно в персийски плен. Катастрофата е пълна не само заради невижданото дотогава унижение римски император да попадне в плен, но и защото след унищожаването на голямата римска армия властта на империята над Предна Азия се сгромолясва и настъпва хаос. През същата 260 г. римският пълководец от арамейски произход Луций Септимий Одайнат (Оденат) се самообявява за командващ остатъците от източните римски войски с идеята да защити границите на империята от напредващите Сасаниди. В настъпилото многоцарствие в империята след пленяването на Валериан той взема страната на сина му Галиен (260–268), но реално се превръща в самостоятелен владетел на римския Изток със столица град Палмира. Способен военачалник, през 262–264 г. Одайнат нанася редица поражения на Сасанидите и ги отблъсва от римска Сирия, завзема Низибис и Харан, като дори извършва два рейда на противникова територия в посока Ктесифон. През 266 или 267 г. обаче Одайнат е убит заедно със сина си от племенника си Меоний и властта над римския Изток е поета от втората му съпруга Юлия Аврелия Зенобия. През 269 г. обявилата се за царица на Палмира Зенобия начело на голяма армия нахлува в Египет, разгромява войските на римския наместник Проб и присъединява провинцията към владенията си. На следната година Зенобия овладява римска Сирия, Палестина и Ливан, както и голяма част от Мала Азия. През 270 г. обаче римският император Аврелиан (270–275) отвоюва Египет от Зенобия, а през 272 г. въпреки изпратената й от Шапур ІІ помощ, сломява силите на Зенобия и превзема с пристъп Палмира. На следната година Зенобия украсява победния триумф на Аврелиан в Рим, а през 274 г. след битката при Шалон той разгромява оформилата се на територията на Галия и Британия "Галска империя" и отново обединява под скиптъра на цезарите Римската империя. Като знак за признанието на заслугите на Аврелиан сенатът му дава титлата "Възстановител на света" (Restitutor Orbis). Размахът на персийските нашествия Кампаниите на Шапур І са описани горделиво от самия него в надписа му при Нахш-е Рустам (известен и като Каабе на Зороастър). Първата кампания приключва с разгрома на император Гордиан ІІІ при Мисихе на 11 февруари 244 г., но Сасанидите се ограничават в локални операции в Месопотамия. Втората война от 253-256 г. се оказва много по-опасна за римляните. През 253 г. при Барбалисос 60-хилядна римска армия претърпява пълно поражение и римските владения на изток са подложени на жестоко опустошение. Третата война и разгрома при Едеса досъсипват римския Изток. Ето и изброените в надписа от Нахш-е Рустам градове и области, опустошени от Шапур по време на втората и третата му кампания от 259-260 г.: "И цезарят отново излъга и стори зло на Армения. Тогава ние нападнахме Римската империя и унищожихме при Барбалисос римска сила от 60 000 [мъже] и опожарихме Сирия и околностите на Сирия, разрушихме и разграбихме всичко. Само при този поход завладяхме от Римската империя [следните] крепости и градове: града Аната с околностите му, [Бирта в Арупан?] с околностите й, Бирта в Аспоракан, градовете Сура, Барбалисос, Манбук (т.е. Хиераполис), Алеппо (Бероя?), Кенисрин, Апамея, Рефания, Зевгма, Урима, Гиндарос, Арменаза, Селевкия, Антиохия, Цире, друг един град Селевкия, Александрета, Никополис, Синзара, Хама, Растан, Дихор, Долихе, Дура, Циркузиум, Германикия, Батна, Ханар и в Кападокия градовете Сатала, Домана, Артангил, Суиса, Синда, Фреата, всичко 37 града с околностите им. При третия поход, когато нападнахме Каре и Урхай (т.е. Харан и Едеса) и обсаждахме Каре и Едеса, Валериан цезар излезе срещу нас. Той водеше със себе си сила от 70 000 [мъже] от Германия, Реция, Норикум, Дакия, Панония, Мизия, Истрия, Испания, Африка (?), Тракия, Витиния, Азия, Памфилия, Исаврия, Ликаония, Галатия, Ликия, Киликия, Кападокия, Фригия, Сирия, Финикия, Юдея, Арабия, Мавритания, Германия, Родос (т.е. от Лидия), Осроене (?), Месопотамия. И оттатък Каре и Едеса водихме велика битка с Валериан цезар. Пленихме лично със собствените си ръце Валериан цезар и други – войскови началници, преторианския префект, сенатори; всички пленихме и отведохме във Фарс. И опожарихме, разрушихме и разграбихме Сирия, Киликия и Кападокия. При този поход завоювахме от Римската империя градовете Самосата, Александрия на Исос, Катаболос, Егея, Мопсуестия, Малос, Адана, Тарсус, Августиния, Зефирион, Себасте, Корикос Аназарба (т.е.Агрипас), Кастабала, Нерониада, Флавиада, Никополис, Епифания, Келендерис, Анемурион, Селинус, Мзду (т.е. Мионполис), Антиохия, Селевкия, Дометиополис, Тиана, Цезарея (т.е. Мейакарири), Комана, Кибистра, Себастея, Бирта, Ракундия, Ларанда, Икониум, всички тези градове заедно с околностите им. И мъжете от Римската империя, неиранците, отведохме. Поселихме ги в империята на Иран във Фарс, Партия, Хузистан, във Вавилония и по други земи, където моят баща, дядовци и предци имаха владения." Поиграх си малко на фотошопа да наложа върху римското червено на картата сасанидското зелено върху териториите в Мала Азия и Сирия, опустошени по време на втората и тратата кампания на Шапур І и излезе нещо любопитно. Едва ли е случайно съвпадение, че районите в Мала Азия, опустошени от Шапур І след битката при Барбалисос и след разгрома на римляните при Едеса през 260 г., съответстват почти напълно на териториите, овладяни от палмирската "императрица" Зенобия. Това съвпадение може да се приеме като знак, че тези земи са били толкова зле ударени от Сасанидите, че римската власт над тях е била отслабнала до положение да стане формална, което е улеснило действията на Зенобия. Граници на "Палмирската империя" (260-272) Райони, опустошени от Шапур І Би ми било интересно да видя мнението на романофилите и романистанофилите във форума във връзка с това съвпадение. Интересно е и още нещо във връзка с разгорялите се за пореден път неотдавна спорове за това колко е римска Източната римска империя, известна още и като Византия, Романия и напоследък и Романистан. На първата карта, на която с червено са означени останалите в границите на империята по времето на Зенобия територии, прави впечатление, че римското червено отговаря на границите на Византия по времето на Йоан и Мануил Комнин. Ето и карта за този период. Та в тази връзка ми се върти една "еретична" идея дали границите на римските владения в Мала Азия по времето на Зенобия не са съответствали като цяло на териториите на разпространение на гръцкия етнически елемент, който е бил поддръжник и крепител на римския ред и режим, докато неелинизираните провинции са били съсипани от Сасанидите и после включени в рамките на "Палмирската империя". И дали тези етнически граници не са се били запазили до времето на Йоан и Алексий Комнин.

Що не прегледаш в Обща история в раздел Общи онези твои теми, които преместих там и които са от рода на "История на....".

Точно така. Разполагам и с кадри от документален филм за онези достопаметни събития, заснет в High definition от Kubrat Pictures Ltd. през 627 г. На преден план са изпратените от Ираклий на помощ на кръстоносеца Кубрат и сина му Аспарух части от западните области на Източната римска империя - тежковъоръжена лангобардска пехота, подсилена от венециански арбалетчици и контигенти от папата. Фронталната атака е осъществена от бронираните катафрактни части на Кубрат - прочутите по бойни достойнства багатури. Битката се е провела в пустините на Асирия, близо до Киркук, както личи от пейзажа. След сражението Кубрат получава концесии за добив на петрол от шаха на Карек Селок (Киркук) Домятана (Домициан) бен Гаддафи, както това е надеждно документирано в християнската "Хроника от Арбела". Сборната българо-латинска кръстоносна армия до самия края на сражението поддържа неописуемо висок боен дух, вдъхновявана от гледката на "великия кръст". Въпреки първоначалния неуспех на атаката на багатурите, пресечена от набучените колове от сасанидо-хефталито-тюрската богоомразна войска, сражението накрая е спечелено от тежката западна пехота. За съжаление последните минути от документалния филм са изгубени, но ако не ми вярвате и заявявате, че "такова животно нема", ще ви се разсърдя и няма да отговарям повече на въпросите ви и дори на инат ще продам филма на Киевския музей на кръстоносните походи. И за да не бъда голословен:

Я па много убав бил тоя Аспарух. С брада. Като Константин ІV. Да вземат да прекръстят битката при Онгъла на "Войната на брадатите". Ако се сгънат навътре двете горни хоризонтални краища на кръста във вид на ТВ антена, както имат топчета по краищата на целия кръст, направо ще се получи IYI. Направо се чудя как откривателят не го е видял това. А самият кръст както е издигнат на тази четириетажна платформа, е все едно вавилонски зикурат с кръст побит на върха му. Обаче едновременно с това ми прилича и на "великия кръст", носен от кръстоносците по време на походите срещу мюсюлманите. И тази аналогия не е случайна, убеден съм, като се има предвид, че по някои нови проучвания Кубрат е първият кръстоносец в световната история. Eй го е и "великият кръст" за сравнение. Едно към едно с Аспаруховия. А сега сериозно. - Аз се отказвам да дискутирам. Който желае да вади обратни тези. Има лаборатории, който иска да проверява, аз не желая да налагам моето становище. Аз трябваше да го публикувам това в едно западно научно списание и толкова. Въобще не трябваше да споменавам, защото в тази пропаднала държава ще кажат, че „такова животно нема". Аз съм експерт в нумизматиката, произнасям присъда. Това е. Това е... показателно за "откривателя". Сиреч "щом не ми вярвате, аз ще ви се разсърдя". Наистина сериозен аргумент в полза на Аспаруховата монета. Интересно къде ли е сякъл той монетите си? Може би в блатата на Онгълово усое.

Таковата, нещо текст няма ли да има? Картинки всеки може да изнамери.

От Романистан са спомагателните войски, не и легионите. А Тракия е Запад, Европа, а не Романистан. Графе, айде кажи сега, с какво ще ме подкупиш да клекна пред романистанския ти напън. Ако предложиш добра цена, обещавам на откриването на учебната година да ида в двора на СУ и три пъти да извикам: "Романия е била винаги Рим във всички аспекти, от Константин І до Константин ХІ и всички мнения, твърдящи обратното, са плод на болни мозъци."

Наистина няма сведения. Което не значи, че подобни "увлечения" не са съществували сред (пра)българското мъжко и женско население. За тая работа няма етнос или културна принадлежност. Вероятно наказанията са били прекалено жестоки и затова такива хора са се криели отчаяно. Има обаче данни за кръвосмешения през езическия период. И то на два пъти в един и същи документ - отговорите на папа Николай. В глава 29 и в глава 39. В глава 29 се описва кръвосмешение на съвсем ниско битово равнище по селата. В глава 39 обаче става дума за нещо различно. В нея изглежда става дума за съвсем съзнателна практика на кръвосмешение, упражнявана от аристократичните родове, а не за селско-битови сексуални екцесии. Източно от Ефрат маниаци на тази тема са били висшите прослойки на персите и партите в течение на поне 1000 години - по времето на Ахеменидите, Аршакидите и Сасанидите. Това е била масов обичай при уседналите иранци (дето се вика, привет на тюрковъдите ). На границата на старата и новата ера Филон Александрийски обяснява мотивите за аристократичния инцест: "Тези от персите, които са на висока длъжност, се женят за собствените си майки; те смятат, че заченатите от подобен брак ще са ненадминати по рождение и казват, че ще ги смятат за достойни за върховната власт". Ето и глави 29 и 39 от отгорите на папата. Гл. 29. Гл. 39

Не губете надежда, остават още 56 минути.

А откъде се набират легионите, друже? От Романистан ли или от Италия, Галия, Испания, Панония, Илирик и Тракия? Снощи впрочем се натъкнах случайно на едно твърдение, че доминацията на западните провинции в империята продължава чак до времето на Валентиан І.

Абе плющяли са се на разбъркано, мани я ти религиозността.

Времена и нрави. Българите през ХІІ-ХІV век Пороци, престъпления, разврат, секс и разкаяние при средновековния българин. Аристокрация с камшик и брадва През ХІІ-ХІІІ век представителите на българската аристокрация едва ли са се отличавали особено от събратята си в Западна и Централна Европа по безцеременност, разюзданост и жестокост спрямо подвластното население и изобщо към онези, които природата или съдбата била поставила по-долу от тях. По данни на Никита Хониат например деспотът на Струмица Добромир Хрис (Хръс) се отличавал с особена свирепост и разпасаност. Въпреки че българската му съпруга била жива, той се оженил за дъщерята на протостратора Мануил Камица през 1198 г. На сватбената трапеза Хрис не спирал да се тъпче и налива с пиене. По едно време се присетил, че младоженката не посяга към чашата и я накарал да пие с него. При отказа й той вбесен й креснал "нито яж,нито пий" и я напсувал на български, нещо, за което знаем, че само сърбите са по-добри от нас. През 1201 г. същият Хриз без стеснение взел като трета жена внучката на император Алексий ІІІ, вдовицата на Иванко, убиеца на Асеня, и се сдобил по този начин с малък, но аристократичен харем. Не по-долу от Хрис падал и племенникът на цар Калоян – владетелят на крепостта Просек севастократор Стрез. Освен че бил заклет пияница, в житието на Стефан Първовенчани за него се казва, че истинско удоволствие му доставяло да осъжда хора на смърт за дребни престъпления. В житието се разказва как на високата скала, където бил дворецът му над Вардара, докато пиянствал с приближените си, Стрез се наслаждавал на гледката на хвърляните от нея хора в реката. Народната памет в Тетовско до началото на ХХ век била съхранила спомена за Стрез като за зъл разбойник. Жените с високо обществено положение също не били застраховани от жестоки изстъпления. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан споменава за някоя си Зои Педжикопуло от тема Колония в Южна Албания, която хващала два пъти един от слугите си да краде с нож в ръка и го наказвала с публично бичуване. Когато слугата бил заловен за трети път, господарката наредила да бъдат отсечени двете му ръце и да го оставят да умре от загуба на кръв. Едва ли българските й посестрими по социална каста са били по-милостиви в подобни случаи. "Декамерон" по български Семейно-брачните отношения в онези времена са достойни за "Декамерон" на Бокачо, стига средновековната българска земя да беше родила някой,който да опише целият низ от трагедии, трагикомедии и откровени комедии, разигравали се из Българско през ХІІ-ХІV век. Като откровен анекдот например звучи историята на призренския селянин Георги. Той се оженил за Омбрада от село Долни Полог, дъщеря на някой си Радослав. Но по едно време двамата се развели по взаимно съгласие, отказвайки се под клетва се от каквито и да претенции между семействата на двамата съпрузи. След развода Георги се оженил за някоя си Чернокоса от Призрен, с която явно още по време на първия си брак е имал връзка.Омбрада също се омъжила за другиго и имала от него деца. След като минали 18 години, Георги внезапно изоставил Чернокоса, която му родила 8 деца и отново взел междувременно овдовялата Омбрада. Той се оправдавал, че Чернокоса го била омаяла с магия и така го откъснала от първата му жена. Жените обаче също не изоставали от мъжете в участието в средновековните родни латиносериали. Някоя си Ирина от Прилепско зарязала законния си съпруг Йоан и избягала в Прилеп, където 6 месеца живяла както й сърце и душа иска. Мъжът й завел дело да му бъде върната, но когато Ирина била докарана насила в село Вода на съд, тя се хвърлила в реката, за са се удави. Когато я извадили мокра като кокошка от водата, тя се развикала, че не може и не иска да живее повече с Йоан. Подобна мелодрама разиграла и Ана от Преспа. След кратък брак с някой си Нико тя избягала от него. Колкото и мъжът й да я търсел и да я молел да се върне при него, тя постоянно бягала от дома. Накрая заявила на охридския архиепископ, че ако не бъде разведена, щяла да се хвърли в някоя пропаст или да се обеси. От същия род е и историята на една друга Ирина, дъщеря на воденчанина Михаил. Тя била влюбена в някой си Георги Холавра, обаче родителите й я омъжили против волята й за жених на име Георги Куцоногия. Него Ирина така и не успяла да обикне, постоянно бягала при Георги Холавра и по цели месеци не се вясвала у дома. Всеки път като я връщали насила при мъжа й, Ирина стояла по 2-3 дни и отново зачезвала. В отговор на жалбата на Георги Куцоногия жена му заявила пред охридския архиепископ, че ако не получи развод, ще се хвърли от някоя скала или ще се обеси. За разлика от двете Ирини и Ана, Хриса, племенница на някой си Георги Спата, лично познат на охридския архиепископ Димитър Хоматиан, предприела по-крайни действия. Тя се опитала да отрови мъжа си и себе си, защото повече не можела да търпи живота с него. Всеобщото веселие в "Долната земя охридска" не се свеждало само до извъбрачни авантюри. Не били редки случаите, в които напук на забраните на църковния канон мъже живеели без никакво стеснение с наложници. Например богатият охридчанин Георги Десислав имал много незаконни деца от различни наложници. Нещата загрубели дотам, че в завещанието си той приписал повечето от състоянието си на незаконните си деца и ощетил законния си син Констан. Жителят на Сопот Хрисойоан пък първоначално бил определил законния си син за наследник на цялото си имущество, но когато приел монашеството, съставил ново завещание, в което за наследници били обявени и законният му син, и незаконните му синове. Имало случаи и на пълни крайности. В Янинска епархия един мъж след смъртта на жена си почнал да живее отново с една от предишните си наложници, като изоставил на произвола на съдбата законното си дете, което било на съвсем невръстна възраст. Чужда жена се смилила над пеленачето и го взела вдома си да го откърми. Подобно нещо се случило и в град Верея (Бер). Бащата на някой си младеж на име Мелия след смъртта на съпругата си си взел наложница, която му родила деца. Тях той много обичал, а законния си син Мелия ненавиждал и го лишавал от дрехи и храна. Наложницата дори се опитвала да убие Мелия, който от страх потърсил убежище при охридския архиепископ Димитър Хоматиан. Както и днес, обаче най-много грозни постъпки и вражди предизвиквали споровете за имоти. Не били редки и фалшифицирането на документи с цел заграбване на наследство.Въпреки това имало и немалко случаи, когато извършилите различни безнравствени деяния се разкайвали искрено за стореното. За това свидетелства отново архиепископ Димитър Хоматиан. Напрмер някой си Драган от Просек отишъл в Охрид при архиепископа и със сълзи на очи го молел за опрощение за това, че неволно убил своя 8-годишен син. Спомената вече Зои Педжикопуло от тема Колония в Южна Албания след като наредила да отсекат ръцете на слугата си, отишла при Хоматиан и падайки по лице пред него, изповядала престъплението си. Теодор Комнин (да, онзи същият, когото знаем от учебниците по история като най-вероломен гад) пък бил дотам измъчван от съвестта за това, че убил разбойника Петрила заедно с цялото му семейство, че поискал духовна утеха и опрощение от архиепископа. Но може би най-интересен е случаят с покръстения турчин Алисери. Той през сълзи признал пред архиепископа, че поради сиромашия и отчаяние изрекъл хулни думи против Господ и стъпкал кръста. Турчинът молел Хоматиан да му отреди заслуженото наказание за простъпката му. В името на розата Сред църковниците, слава богу не сред всички, се ширели пороци не по-малки от тези на миряните. Димитър Хоматиан например споменава за някой си дякон от Анакторополската епархия, който участвал в сражение и убил в него мнозина. Четец от същата епархия пък участвал в разбойническа шайка. От въпросите на епископа на Драч Михаил Кавасилас до Димитър Хоматиан се разбира, че в тамошната епархия сред свещениците имало незаконнородени, както и такива, които вършели богослужения преди да са били ръкоположени. Кавасилас споменава и за свещеник, който се оженил без разрешение на епископа, а след това се покалугерил, за друг свещеник, който откраднал златен кръст и го продал. Свещеникът Владимир от Прилепско и дяконът Михаил Хризоверг от село Арменохор, Леринско, пък имали незаконни деца и до последно отричали,че кръшкали с любовници. Някой си пък Леон Хрис се разболял и никакви дози "Трибестан" не му помагали да вдигне самолета. Жена му почнала да живее с любовници, а той се замонашил. След време обаче оздравял (явно трибестанът подействал), поискал да напусне манастира и взел за съпруга друга жена. Дионис, Перун и Тангра иззад Евангелието И в това отношение ситуацията не се отличавала особено от тази в Западна и Централна Европа. По българските земи също бил запазен древният индоевропейски обичай, известен като "божи съд" или "ордалия", срещал се не само във франкския Запад, но и в иранския Изток по времето на Сасанидите. За подобен обичай в Янинско съобщава едно сведение, от което се разбира, че практиката била достигнала такива размери, че янинският епископ не знаел дали да позволи на някакъв обвинен в престъпление дякон да свещенодейства, след като той "доказал" невинността си чрез пипане на нажежено желязо и останал невредим. Сред македонските българи през ХІІ-ХІІІ век изглежда е съществувало и кръвното отмъщение, съхранено до днес сред албанците. Някой си прилепчанин Радослав бил избягал от родния си град в Охрид, за да търси убежище при архиепископа, тъй като се боял, че роднините на убития от него Конст ще го намерят и ще му прережат без особени угризения гърлото. По подобна причина архиепископът дал убежище на овчар, убил младеж по време на русалийски игри и заплашил с отлъчване от църквата онези, които търсели отмъщение за пролятата роднинска кръв. През ХІІ-ХІІІ век българите в Македония все още не били напълно християнизирани. Димитър Хоматиан споменава, че населението продължавало да чества езическите празници Вота, Брумалии и Русалии. Повече сведения той дава за празнуването на Русалиите през първата седмица след Петдесетница. Младежи-русалии се събирали и обикаляла от село в село, където устройвали игри и различни "вакхически скачания" и "театрални безобразия", а жителите им поднасяли дарове. По време на тези русалски игри нерядко се стигало и до нещастни случаи. Младежи от тема Молискос (Мъгленска област) при обиколка из селата се отделили от другарите си и отишли в близка мандра, където поискали от овчаря сирене. Тъй като чобанинът категорично се опънал на момчетиите, започнала караница и бой, по време на който младеж на име Хрисим ударил овчаря с тояга, а последният извадил нож и го пробол смъртоносно. В тези празненства участвали не само селяни, но и хора с по-високо обществено положение, и по тази причина архиепископът изпратил писмо до епископа на Молискос да заплаши с отлъчване от църквата длъжностните лица, насърчаващи простолюдието да устройва русалските игри. В българските земи не била прекратена и древната почит към свещени дървета, запазила се впрочем дори и през ХІХ век по селата ни. Например в житието на Теодосий Търновски се споменава за някой си монах на име Теодосий, който дошъл в Търново от Константинопол и започнал да проповядва сред гражданите. По думите на житиеписеца този монах се занимавал с магии и успял да привлече много хора, както от простолюдието, така и с високо обществено положение. Той учел последователите си да се покланят на някакъв дъб, за да получат изцеление. В житието се казва: "Затова и мнозина принасяха там в жертва овци и агнета, вярвайки в тази измама". Онова, което житиеписецът се е опитал да смотолеви, за да не орезили православната вяра на царскопрестолните столичани, е това, че търновчани открай време си вярвали в свещени дъбове и не е трябвало Теодосий особено да се пренапряга в това отношение. Магията също била неизменен спътник в живота на средновековния българин и изобщо на населението на Балканите. В Янинско например мъж имал две наложници преди да встъпи в брак. След венчилото той не искал да живее съгласно брачния договор в дома на родителите на жена си (то кой ли обича да е заврян зет), а наел отделна къща, където взел една от предишнитеси наложници като слугиня. Скоро по ъглите на къщата съпругата му започнала да намира разни магически предмети като змийски глави увити с косми от косата й. От тези чародейства жената се разболяла, а мъжът й се преместил в друга къща близо до дома на наложниците си. Десет дни по-късно съпругата му умряла, а бившият й благоверен си присвоил цялата й зестра, без да му мигне окото. Червени фенери край Белия Вардар Тук навлизаме в несъмнено най-пикантната част и с усмивка можем да установим, че нищо ново не сме открили през последните 700 години. Например някоя си влахиня Джола, проститутка в Охрид, прелъстила акрита (граничаря) Хрис и дотолкова му взела ума, че той зарязал семейството си в родния си град Костур и дошъл в Охрид да търси препитание, където заживял с проститутката. Идилията, несъмнено поръсена с пипера на секс, какъвто съпругата на Хрис и при най-добро желание не можела да предложи, приключила едва тогава, когато благоверната му половинка дошла в Охрид, хванала мъжа си за ухото и го повела към домашното огнище. Но това са дреболии на фона на другите документирани забавления на миряни и клирици в Охридската архиепископия. Пред архиепископа например били изправяни стари мъже, блудствали с моми, мъже, които спяли със стринка си, или с братовчедката на братовата си жена, или с балдъзата си, което вече доказва неоспоримо дълбоката древност на поговорката кой какво има в два броя щом има балдъза. Някой си монах Нифон от Гребена пък бил откровен хомосексуалист и с помрачен от мъжеловска ревност разсъдък извършил убийство. За друг достопочтен нежнокитник съобщил на Димитър Хоматиан епископът на Драч, който питал какво наказание да му наложи заради това, че уважил (не ще да се е минало само с един път) арабин. Други, като Николай Алмириот от Прилепско, вършели същите неща, но с представители на противополжния пол. Тъй като въпросният Николай бил заклет фен на аналния секс и понеже жена му твърдо се възпротивлявала на употребата на съседния на храма на Венера храм (съгласно изтънчения евфемизъм на маркиз дьо Сад), мъжът й я изтезавал сурово, за да получи разрешение да прикади тамяна си там (пак по дьо Сад). **************************************** Почти всички поместени тук сведения и истории за взети от книгата "История на Охридската архиепископия", том 1 (София 1924) на Иван Снегаров, който на свой ред е изследвал внимателно византийските източници от онази епоха. Когато преди време попаднах на тези страници от Снегаров, с прискърбие отновоконстатирах, че българската историческа наука за пореден път не си е свършила работата, залисана в стандартното предъвкване на сведения за походи, войни, въстания или в анемични опити за реинтерпретиране на известните факти. Не знам дали ще доживеем някога появата на комплексно социално-антропологично изследване със заглавие "Средновековният българин", в което да бъде събрано всичко, свързано със всекидневието на народа ни – болести, лечението им, храна, облекло, поверия, суеверия, представи, стереотипи, магии, семейни отношения, пороци, престъпления, разкаяния, разврат, секс и т.н Поздрави от ваш Спандю

Аеций, тази работа не е толкова проста. Ще използвам отново англосаксонската аналогия. В двете десетилетия след ВСВ англичаните поетапно закриха империята си поради липсата на икономически и демографски потенциал, поради отсъствието на желание да се прилага ефективна бруталност, без която никоя империя не може да се задържи цяла, както и поради зараждащия се местен национализъм. На Британия й останаха доминионите Канада, Австралия и Нова Зеландия, населени основно с потомци на британски колонисти. Остана обаче и постбританското пространство в Индия, Пакистан, Персийския залив, Южна Арабия и Египет, Южна и Източна Африка и Нигерия, където британският бизнес, специални служби и англофилите се бяха здраво окопали. Поради изтъкната невъзможност на англичаните да контролират тези територии те си запазиха там икономически позиции, като преотстъпиха почти напълно политическия контрол на американците, които имаха потенциала за упражняване на господство в световни мащаби. Дали влиянието на Британия и САЩ в постбританското пространство е било разделено примерно на 20 спрямо 80% не се наемам да кажа, а и не е толкова важно в случая. Важното е, че през 50-те години на ХХ век британците делегираха власт на американците, които им бяха сродни езиково, културно и етнически, срещу запазване на техните икономически и частично политически интереси. С една дума постъпиха много практично и умно. В случая с римляните и гърците имаме подобен модел. Гърците господстват икономически, културно, че и политически (например в Сирия и Египет) още от края на ІV век пр.Хр. Римляните виждат в тях в немалка степен сроден културно народ - имат все пак общи богове и митология, римският елит учи гръцки и е поклонник на гръцката култура, и римляните и гърците имат сходни традиции в областта на античната демокрация и т.н. Когато римляните овладяват политически Мала Азия, Сирия, Египет и Тракия, те заварват един вече изграден от гърците и елинизираното население модел на упражняване на икономическа и политическа власт и на културна доминация (която пак е генератор на власт и влияние). Практичните римляни просто решават да делегират власт на гърците и елинизираните прослойки, за да си спестят излишни разходи на сили и енергия за пряк контрол над покорените провинции. И само когато се наложи, да прилагат безмилостно брутална военна сила, както например при двете еврейски въстания от 69 и 135 г. Точно както направиха британците и американците, макар че британският случай е точно обратният на римският - по-слабите политически и икономически делегираха власт на по-силните, а не по-силните на по-слабите, както и в римо-гръцкия случай. По същество обаче моделът е същият и той е свързан с трезв практицизъм и никакви излишни емоции.

Офффф, Аеций, хубаво, ставаш гръкоговорящ. И колко стават гръкоговорящи в Западната империя, извора на величието и мощта й - 400 + 400 + 20 000 + Х на брой интелектуалци и хора от богати семейства и прочее. Някаква 0,00.... част от процента на населението. Ти като говориш руски и английски, да не ги говориш вкъщи със семейството?

И вавилонските проститутки.

Което не значи обаче, че империята е елинизирана. Под империята имам предвид най-важните й провинции, източникът на мощта й. През първите векове от съществуването й това са западните провинции. Еми ето ти още едно доказателство, че няма елинизиране на римляните - дето се вика, "приятелството си е приятелство, ама сиренето е с пари". Той и цар Симеон беше половин елин, но това не му пречеше да коли гърци през половината време от царуването си. През останалата половина пък превеждаше книги от гръцки, за да си почива. Език се научава лесно, особено ако ти върши работа или е моден, но това рядко променя мисловните нагласи,традииците, обичаите.

Следя с интерес дискусията. По чисто военните въпроси не мога да взема отношение, тъй като военната история и тематика ми е слабо място. Поздравления за Селъс за подробните коментари от военно естество. До споделя и аз моето скромно мнение. Смятам, че през 1905 г. сред Великите сили изобщо няма увереност, че Германия няма да нападне Франция. Има една коментарна бележка на високопоставения чиновник от Форин офис Кроу по отношение на немската заплаха, цитирам по памет: "Въпреки, че съвсем неотдавна Германия беше заявила, че не се интересува от Мароко, сега, когато руската армия е затънала далече на изток, 64-милионна Германия изведнъж заяви на 40-милионна Франция, че интересите й в Мароко са кръвно застрашени и е готова със всички средства да ги защити. Цялата политика на Германия през последното десетилетие показва колко малко в Берлин се съобразяват с чувствата и достойнството на другите велики нации и натрупва към момента непреодолими препятвствия пред немските амбиции. Съсредоточаването с оглед на германската военноморска програма на най-голямата сухопътна и морска мощ в една държава ще обедини против този кошмар целия разтревожен свят и ще принуди Британия да създаде огромна сухопътна армия, за да помогне на Франция". Тези мисли показват, че в Лондон и Париж няма никаква увереност, че немците няма да прибегнат към война. Впрочем от Вилхелмщрасе съвсем съзнателно водели политика на изостряне на отношенията в онези моменти, когато се чувствали силни. И подвивали опашка, когато замиришело наистина на барут. Например по време на втората мароканска криза Кидерлен-Вехтер, съзнавайки, че Германия няма да може да вземе Мароко, поисква от Пол Камбон като компенсация цяло френско Конго, предявявайки претенции, на които очевидно е щял да получи отказ и което щяло да доведе до още по-голямо нажежаване на обстановката. Впрочем след като Бисмарк сдава властта, с изключение на Втората балканска война, немската дипломация е като слон в стъкларски магазин, и върши глупост след глупост. Моето скромно мнение е, че ако Германия все пак нападнела Франция през 1905 или 1906 г., смятам, че Русия въпреки всичко е щяла да се намеси във войната, колкото и да е била разнебитена от военния разгром и от революцията. Защото в Петербург са били наясно, че ако Франция бъде разгромена, това ще я извади от състава на великите сили, Русия ще изгуби съюзник в тила на немците и ще остане сама пред Германия, на която ще трябва да прави занапред системни отстъпки от страх да не влезе в конфликт с нея.

Цъ. Костов е виновен за всичко, ама някои го набеждават за ром, така че пак ромеите са виновни за всичко.