Aspandiat

Тази работа с чувашкото аслан обаче ми се струва малко съмнителна. Не за друго, а защото не съм уверен, че такава дума е имало при прабългарите изобщо. А да се ползват чувашки примери от ХІХ-ХХ век за доказване на наличие на дадена лексика от ІХ век например... съмнителен подход. Но признавам, че не мога да предложа нищо насреща по отношение на Асла.

Може, може, не споря, не съм специалист по османлиите.

Тъй, бай Спандю натъпка проклетото черво адово и има сили да влезе в полемика. Абстрахирам се от романтичните наслоения - любов, нарушена клетва, призраци, видения. Хващам се за фактите. Почитаеми Галахад, сир, мисля, че доста прибързано "реши" нещата. 1. Чашата-череп. Галахад, именно нашите гръцки "приятели" са описали тази практика, която на свой гръб е изпитал благородният фландърски император Балдуин. Ето какво пише кир Георги Акрополит, ГИБИ VІІІ, с. 155: "Понеже италийците не знаели това, те били надвити и победени от скитите, така че самият император Балдуин бил пленен от тях и докаран в окови при царя на българите Йоан. Неговата глава, казват, подир убиването му, служела на варварина за чаша, след като била очистена от цялата й вътрешност и наоколо била покрита с украса." Мисля, че откъсът, описващ събития, случили се 12-13 години преди историята на Ладика, категорично показва, че такава практика е съществувала при българите през ХІІІ век. 2. Относно избора действието да се развива "по-екзотична държава, дето да бъка от магии, но също така да е и християнка". Ами от Йерусалим до Маджарско единствената християнска страна, в която може да има неизживяни остатъци от езичество е именно България. На първо място, Калоян ако и да е бил християнин, че даже и "католик", явно изобщо не се е стеснявал от старите езически обичаи. Имам някакъв спомен, но не мога да цитирам откъса от архиепископ Теофилакт Охридски, защото нямам текста, че по негово време (между 1084-1107 г.) населението на Македония все още не е дотам християнизирано.Ще отскоча малко на изток, за да потърся аналогия на този проблем. Армения се покръства през 301 г., но дълго след това в нея има население, което все още не е християнизирано. Не става дума за отделни вероотстъпничества на аристократи през втората половина на ІV век, а за сведения за цели групи население. В планинската област Голтн например през последното десетилетие на ІV век населението все още е било езическо. През 451 г., в нощта на 25 срещу 26 май преди битката на Аварайрското поле, част от мъжете в арменската въстаническа войска се покръства, което значи, че явно не са били християни. Това го пише участвалият лично в битката Йелише: "И като издигнал [светият йерей Левонд] олтар, извършили пресветото тайнство, поставили купел и колкото оглашени имало сред войнското множество, всички се покръстили през нощта, а на зазоряване приели светото причастие и така се облекли в одежди от светлина като на великия господен [празник] Великден". Един друг, вярно късен автор от ХІІІ век, Вардан Аревелци, говорейки за събитията в Армения от 70-те години на VІ век, пише: "А като ишхани след Межеж започнали да назначават перси. Първо Деншапух, при когото се разрастнало кучепоклонството". "Кучепоклонството" най-вероятно е култ към древните арменски духове-божества Арлалез, които имали вид на кучета, но може и да е някаква индикация за митраистки реликти. Но не това е най-важното, а фактът, че почти 300 години след официалното си покръстване в Армения все още има езичници. Тя е била открай време основно планинска страна и този нагънат и суров релеф би обяснил трудното проникване на християнството и църквата в високите и трудно достъпни райони. Да видим обаче къде се развива романът между Ладика и Милохнев. Единственото място, където през 1218 г. Иван Асен е можело да блокира Андраш, е проходът Траянови врата. Там и преди 800 години, и сега, е пущинак, гора. Мястото може да се потвърди и от сведението, че чехът ходел заедно с Богорис на лов за мечки. Мечки по Дунава няма да намериш, но Рила е съвсем наблизо и вероятно двамата там са гонели дивеч. И какво се получава - районът на Ихтиманско и Рила е доволно откъснат и труднодостъпен в онези времена и е напълно възможно езичеството да е продължило да съществува. Сега дори се замислям дали свети Иван Рилски случайно е избрал мястото на подвижничеството си. Вероятно не, а може би отива там, за да напътства във вярата местното все още езическо население. Изглежда обаче населението в района на Самоков и Ихтиман в подножията на Рила не е било напълно или достатъчно християнизирано дори и към времето на турското нашествие. В същия район през ХVІІ век англичанинът Пол Рико говори за павликяни, но е напълно възможно част от предците им да са били направо криптоезичници. Ето откъсът: "Оттам се отправих към София и преминах през планината Хемус, наречена от турците Капъ Дервент, което означава врата на таен път... Сред тези българи има едни, които те наричат павликяни, в миналото те са имали странно объркани понятия за християнството – твърдяли, че следват учението на св. Павел, използвайки огън в тайнството кръщене и предпочитали този апостол пред неговия учител Христос. Но някои католически духовници забелязали невежеството на тези бедни хора и желанието им да бъдат обучавани, възползвали се от това предимство и покръстили всички в католическата вяра, на която сега всички са верни и суеверни последователи..." (Пол Рико.Съвременно състояние на Османската империя и на гръцката църква. С., 1988, с.174–175). 3. Личните имена на българите в историята за Милохнев. КГ отбелязва, че името Богорис се срещало чак при Паисий и това е един маркер за късна компилация на преданието за Милохнев. Да, ама не, както казва един наш журналист. Ето два примера, като посочвам и източник и точна страница, за да не бъда обвинен в измама: а) Богоран (град Велико Търново, 1541–1545 г.) (Красимира Мутафова. Старопрестолният Търнов в османотурската книжнина. В.Т., 2002, с. 154) б) Борко Богорино (село Дедино, югозападно от Радовиш, 1570 г.) (Струмичка нахиjа. ТДИМН 5. Кн. 3. Скопjе, 1982, с. 185) За името Ладика. То също не е фантазно, засвидетелствано е обаче като мъжко име в периода ХVІ-ХVІІ век. Ето 2-3 примера: а) Лади Панайот (Град Мелник, 1570 г.) (Нахиjа Мелник. ТДИМН 5. Кн. 4. Скопjе, 1985, с. 28) б) Лагос Ладин (Град Скопие, 1568–1569 г.) (Скопска нахиjа. ТДИМН 6. Кн. 1. Скопjе, 1984, с. 55) в) Ладка Марин (Село Радловци, Софийска област, около 1642 г.) (Поименен списък на мъже, оглавили джизие ханета в Кюстендил и Кюстендилско. Около 1642г. ТИБИ 8. С., 2001, с. 108) За мен най-голяма загадка представлява женското име Асла. Негов паралел не съм открил досега, а нямам намерение да коментирам наивното обяснение на Йордан Андреев, че било прабългарско, защото можело да се изведе от турското "арслан", тоест Асла значело Лъвица, име, "подходящо за толкова прочута магьосница". 4. Описанието на светилника. То е особено интересно. Броят 12 на мъжете смятам, че не е избран случайно, в това число аз виждам астрологоческо-календарни намеци, например за 12-те зодии от прабългарския животински зодиак. Интересно е уточнението, че лицето на първия мъж е благородно и красиво, а на всеки следващ все по-грозно, като 12-ят вече е направо страшен. Тук може да се види идеята за времето и неговото движение, тези 12 мъже са 12-те месеца, първият мъж е първият месец, "млад месец" и постепенно годината изтича и стига до края си в лицето на последния мъж (месец), който вероятно въплъщава идеята за края на цикъла, за края на времето смъртта, предшестваща ново рождение и затова е страшен и грозен. 5. Двата месеца път до Бохемия и обратно. Според мен дори това споменаване е ценно от историческа гледна точка, защото дава данни за колко време конник е пътувал от България до Централна Европа през ХІІІ век - 1 месец в едната посока. Сведението може и да хвърли светлина върху достоверността на съобщението на Михаил Сирийски за двата месеца, през които българите на Булгариос пътували през зимата на 587/588 г. от Имеон (Памир-Хиндукуш- Тян Шан) до река Дон (Танаис). При всяко положение Имеон не е бил районът на Ставропол, както, ако не ме лъже паметта, твърдеше в този форум уважаваният проф. Добрев.

Предците на кюрдите, или курдите, както те се самоназовават и както би следвало да се пишат на български, си ги има още по Херодотово време. Имаш едни кардухи, дето се мотаят из Северна Месопотамия, после и област/страна Кордуене (Кордук на арменски).

Аз да драсна, ама принципно попските патаклами слабо са ме интересували винаги. Но все пак. Не смятам, че арменският елит във Византия се е разграничавал само от религията на сънародниците си. Ако беше така, нямаше арменецът по произход Василий ІІ да завземе по-голямата част от Армения към края на царуването си. Или пък роденият в село Цимисхакак Йоан Цимисхий, арменски юнак както и да го погледнеш, да тръгне през 872 г. да завзема Армения и току на самата граница да се срещне с тамошните нахарари и да се сговорят вместо той да оплячкока Армения, местните князе да му осигурят 10 000 елитна армия за похода му срещу Багдатския халифат. Та смятам, че поне докъм Комниновата епоха Византия има сравним с този на САЩ днес потенциал да асимилира в рамките на 1-2 поколения, че и приживе дори, откъснати от родната си среда представители на негръцки говорящи етноси. Примери дал господ, дори и от собствената ни история. Що се отнася до твърдението за наднационалния характер на Византия през ХІ век, трябва да се уточним за кой период от века говорим. Специално по отношение на арменците след 1080 г. (грубо казано) Византия става гръцка империя, защото губи земите, от които набира арменци в армиите си и така те вече не могат да влязат във военния, а оттам и в държавния елит. Арменските колонии, които остават в Европейските и западномалоазиатските земи на империята след 1100 г., са съставени от градско население (но не тотално), тоест съмнително е да са били източник на войскови контингенти. Тук обаче е място да вметна, че на Балканите някои арменци са били интегрирани в местната аристокрация, което няма как да стане, ако не са се отказвали от монофизитството. Има едно кратко сведение от ХІV век от Струмишко, гласящо "В Струмската жупа село Градец, което по-рано го владееше Вардан Георги". Вардан е собствено партско име, тоест иранско, но след V век става особено популярно сред арменците. Друго сведение, загатващо за интегриране на арменци сред балканската аристокрация, може да се открие в "Народно житиие на свети Гавриил Лесновски". По агиографски данни се смята, че той е живял през ХІ век, а сведението от житието вероятно се отнася за ХІІ или ХІІІ век. Ето откъсът: "В град Кратово имаше един арменец, много богат. Той нямаше други деца, а само едно момиче и дясната й ръка беше изсъхнала. Като дойде в манастира, тя се поклони на светите мощи. И тозчас светецът изцели ръката на момичето. Така той изцели от нечистите духове и детето на друг болярин". Подчертал съм специално израза "друг болярин", защото той е указание, че въпросният арменски богаташ също е имал такъв ранг. По въпроса за това с какви очи арменците-монфизити са гледали на православието, признавам, че не съм се интересувал от въпроса. Със сигурност обаче са били наясно, че след константинополската църква вървят ромейските войски. Имам претенции, че познавам сравнително добре историческата арменска литература, но не и художествената или богословската. Проблемът при арменските автори е, че те, бидейки в 90 или повече процента духовници (за разлика от една Византия, където на Сульос и Пульос стига да им иде ищах, може да хванат калема ), са избягвали остри изявления по отношение на други народи и религии. Дори против арабите, които доста са мъчили арменците през VІІІ век, най-острите думички, които може да се открият, са от рода на "беззаконния", тоест "нечестивия" или пък "тиранинът", "насилникът". Никъде обаче няма да срещнеш фрази от рода на "този нечист и мръсен народ", любими топоси при гърчолята. Във всеки случай обаче има индикации, че ромеите повече са се доверявали на арменци-прозелити, тоест приели православието. Например през ХІІ век е имало арменски манастир край Пловдив. През 1170 г. неговия игумен Йованес Утман (Хованес в съвременно четене, Йоан демек) влиза в състава на византийска църковна делегация начело с гръка Теодориан, изпратена в град (Х)ромкла в Киликия, за да се постигне изглаждане на отношенията между Гръцката и Арменската църкви. Преди 22 години Рач Бартикян пише специална статия по този въпрос, той смята, че Утман е бил игумен на Бачковския манастир и е бил православен, последовател на решенията на събора в Халкедон. Самият Утман (или Атман) не бил родом от Балканите, а от село Атма близо до град Акн на левия бряг на Ефрат. В това село до 1910 г. са живяли арменци-халкедонити, носещи прозвището "хай-хоромнер", тоест армено-ромеи, сиреч арменци по националност, но гърци по вероизповедания. Така че вероятно пътят на асимилация на арменския елемент в имперския елит е вървял по линията на отказ от монофизитството, следван от преминаване на гръцки език и до 1-2 поколения пълна асимилация. Но, все пак бих призовал колегата Глишев да направи справка с том 1 и 2 на "Сборник статии от Първия международен конгрес по дигенистика и акритистика". Монте Кристо, ако заглавието на сборника те смущава, обърни се в ЛС към колегата Глишев да ти изясни за какво иде реч.

Ясна е тя, все ме кара към варваризирания войнишки латински.

Деде, мисля, че си поизбързал или направо грешиш в създаването на нов морален кодекс. Не се засягай, но тези неща обикновено са дело на наистина боговдъхновени хора. Виж какви сходни изпълнения са ги надробили в Русия този четвъртък. Църквата не включи Бог сред "вечните руски ценности" Руската православна църква представи в четвъртък сбор на "вечните руски ценности" - концептуален възглед за това, което по нейно мнение, представлява нравствената основа на страната. В него има 8 пункта и нито един от тях не споменава вярата в Бог. Църковният проект, разработен в сътрудничество с политическите партии, представлява списък, обединяващ обществените добродетели по степен на тяхната важност, разказва московският в."Независимая газета". Съавтор на концепцията е ръководителят на Синодалния отдел по взаимодействие на Църквата и обществото протоерей Всеволод Чаплин. Той я представи на конференцията "Националната система от ценности като залог за процъфтяването на Русия". Сред непреходните за страната ценности са изброени по важност: справедливост свобода солидарност съборност самоограничение и жертвеност патриотизъм човешко благо семейни ценности. Коментирано е и значението на всяка от тези ценности. Например, "свободата" според авторите включва индивидуална и лична свобода, свобода на словото и вероизповеданието, а като цяло – самобитност, независимост и самобитност на руския народ. Под "патриотизъм" се разбира "вяра в Русия, дълбока привързаност към родния край, неговата култура, готовност да се трудиш за Родината". Отец Всеволод се надява проектът "да запълни вакуума в ценностите на обществото". Засега църквата призовава политиците и "широките обществени слоеве" да обсъдят документа, да добавят или изключат нещо"вечно" от него. Разработката на концепцията е отнела няколко месеца. При представянето й в президиума на форума седяха двама високопоставени представители на управляващата партия "Единна Русия" на премиера Владимир Путин, включително координаторът на държавно-патриотичния клуб на партията Ирина Ярова. От "Независимая газета" проверили кои други партии са участвали в подготовката и не открили потвърждение от нито една от водещите, включително от "Справедлива Русия" и компартията. http://www.dnevnik.b...ruski_cennosti/ Лично на мен от тези "непреходни руски ценности" ми мирише на царски шинел и мавзолей на Ленин едновременно.

Иначе казано съм оакал всичко. Между другото, с този звателен падеж.... все едно гледам нашенското Тироглифе. Има ли сериозни синтактични и морфологични прилики между (старо)български и латински (италиански)?

Vir illustris Tyroglyphus, gracia magna (или както там се пише). А за Хионийското море, хахахахаха. Не знаех, че имало и анекдоти по римско време.

Българската магьосница Ладика (старинно чешко предание) "Имало едно време" – така започват обикновено приказките. Историята на магьосницата Ладика, живяла през ХІІІ век, също би могла да започне така, ако приемем, че сказанието от средновековна Бохемия, записано през 1858г. в украсен с добавени романтични елементи вариант, е само красива легенда. Преданието за Ладика обаче съдържа толкова голямо зърно историческа достоверност, че не може да бъде разглеждано само като като приказка. И тъй, в началото на ХІІІ век в далечна Бохемия, на левия бряг на река Сазава близо до Прага, имало рицар на име Милохнев, който владеел старинната крепост Дуб, заобиколена от родовото имение Коморни. През 1217 г. рицарят Милохнев пришил кръст към гърдите си, яхнал верния си жребец и потеглил заедно с войските на маджарския крал Андраш ІІ (Андрей ІІ) да освобождава Светите земи от властта на неверниците. Смелият Милохнев дотолкова се понравил на краля, че станал част от неговата свита. На връщане от неуспешния поход оредялата дружина на крал Андраш била спряна от войнството на българския цар Иван Асен ІІ. Срещу позволение да продължи към родината Андраш се съгласил да даде на българския владетел дъщеря си Ана за съпруга и да върне на България Белградската и Браничевската области като зестра. По време на принудителния престой на кръстоносците в България младият рицар Милохнев често излизал на лов в компанията на знатния български болярин Богорис. Един ден обаче ловкостта изневерила на бохемеца и той попаднал в смъртоносната прегръдка на огромна мечка. За щастие другарят му Богорис убил звяра и отнесъл ранения младеж в дома си, където го поверил на грижите на дъщеря си Ладика. Дни наред Милохнев изгарял в треска и се лутал между живота и смъртта. В просъница усещал добрите и нежни ръце на Ладика да сменят превръзките му и да му дават лечебни отвари, долавял топлите й милувки върху пламналото си чело. Скоро благодарение на грижите на красивата Ладика бохемският рицар се изправил на крака. И както става обикновено в приказките, а и в живота, скоро между двамата млади се разгоряла пламенна любов. В стаята на Милохнев имало необичайна лапма. Той усещал присъствието й още докато се мятал в треска в постелята си. Лампата имала странна форма на чаша и била изкована от метал. На дръжката на светилника имало изобразени 12 мъже, държащи в ръцете си полукълбо, по което имало причудливи и неразгадаеми знаци. Лицето на първия мъж било красиво и благородно, вторият имал по-сурови и неприятни черти, а всеки следващ ставал все по-грозен и зловещ. Дванадесетият мъж направо хвърлял в ужас Милохнев със страховития си вид. Докато лежал ранен, той постоянно имал видения, че човешките фигури по светилника отвреме на време оживялали и нещо си шепнели. Веднъж му се сторило, че те се завъртяли в призрачен танц, а смехът им накарал рицаря да изтръпне целия. Накрая ужасеният младеж изгубил свяст от ужас. На въпроса каква е тази страшна лампа любимата му Ладика му признала, че тя е най-скъпата вещ, завещана от майка й, тя била получила лампата от своята майка, а тя – от Асла, прабабата на Ладика. Девойката заклела любимия си повече никога да не я пита за този магически предмет, след което двамата се отдали на плътска любов. Дните и седмиците минавали, крал Андраш се застягал за път. Милохнев обаче поискал да остане в страната на възлюбената си Ладика. Кралят кимнал с разбиране и пришпорил коня си към родния замък в Естергом. Един ден Милохнев бил поканен на пир у един от другарите на своя побратим Богорис. На масата гостът с ужас видял, че всички пият един след друг от чаша, направена от човешки череп. Когато тя дошла до него, той с погнуса я отблъснал. Всички присъстващи гневно скочили на крака и извадили мечовете си. Само думите на Богорис, че младежът не познава техните обича иуспели да успокоят готовите да посекат бохемеца българи. На връщане Богорис обяснил на Милохнев странния обред. При българите се смятало за превисока чест да предложат на гост вино в обкована като чаша череп на прочут неприятел и отказът са се пие се смятал за тежка обида. Тогава пък Милохнев рекъл, че тази чаша напомня за чудноватия светилник до неговото легло. Богорис признал, че той самият не може да проумее силата на лампата, останала от бабата на покойната му жена, но сигурно тя била много по-тайнствена от чашата-череп. От покойната си жена понякога Богорис бил чувал странни и неразбираеми думи, а откакто светилникът отишъл при Ладика, тя придобила невиждани умения и могъщество и успявала във всяко свое начинание. При тези думи бохемецът се замисли, Ладика вече не му изглеждала толкова невинна, той започнал да подозира, че тя му е направила магия, за да привърже завинаги сърцето му към нейното. Още на другият ден обърканият Милохнев поискал да потегли за родината си. Със сълзи на очи Ладика го заклевала да не тръгва и да остане при нея поне още един ден. Гостът не устоял на сълзите на девойката и слязъл от коня. На утрото Ладика му доверила, че чака дете от него и развълнуваният рицар й дал клетва, че ще се върне и ще отведе и нея, и детето в своя дом в Бохемия. Но прощаване Ладика отметнала дългите си черни коси, втренчила зелените си магьоснически очи в рицаря и прошепнала: "Ако не се върнеш до два месеца, аз няма да избегна бащиния гняв и тогава отмъщението му ще те преследва навсякъде, дори и след смъртта ти." Като се прибрал в замъка Дуб, рицарят бързо забравил за чакащата го да се върне Ладика. Само понякога тя се явявала в сънищата му, но Милохнев отдавал това на магията й и бързал да отпъди образа й от съзнанието си. Една нощ обаче Ладика се явила в съня му със зееща рана в гърдите и мъртво дете на ръце. Призракът на мъртвата Ладика подал светилника в ръцете на Милохнев с думите: "Сега ти си моят наследник и трябва да поемеш бремето на лампата и нейното проклятие!" За ужас на рицаря сънят се повторил и потретил през следващите две нощи. Минали няколко години, Милохнев се оженил за някоя си Берта, дъщеря на съседния феодален господар. В деня на сватбата младоженците получили много подаръци. По едно време към тях пристъпило красиво и смъртно бледо момиче, което поднесло на Берта изкусно изработена лампа. Докато възхитената невеста разглеждала дара, загадъчната девойка изчезнала като вдън земя. Когато Берта показала вещта на съпруга си, той изпаднал в ужас, защото веднага разпознал светилника на забравената вече Ладика. Въпреки настояванията на Милохнев съпругата му да изхвърли подаръка, тя решително се противопоставила, защото усещала, че колкото повече гледа в лампата, толкова повече тя й харесва и по неясна причина я привлича. Преди първата брачна нощ Берта я запалила и удивена гледала красотата и преливащите й цветове. Рицарят обаче видял как от пламъка й израства силуетът на Ладика, държаща мъртво дете в скута си. А дванадесетте мъже от светилника кривели лицата си в пъклени усмивки. На сутринта Милохнев закопал лампата на скришно място, но с ужас вечерта я открил пред леглото си. Колкото пъти след това понечвал да се отърве от светилника, все не успявал: хвърлял го в кладенец, давал го на ковач да га претопи, но подобно на безплодните опити на Балзаковия герой Валантен да се отърве от шагреновата кожа, така всяка вечер лампата се озовавала в спалнята на съпрузите. Накрая нещастният Милохнев разказал на жена си историята на светилника, тя не му повярвала, но въпреки това обещала да не влиза повече в спалнята. Бракът им обаче пропадал от ден на ден, двамата често се карали и в гнева си Берта изтичвала до заключената стая, вземала лампата и я носела при съпруга си, будейки пред очите му кошмарни видения. Накрая той се разболял тежко и починал в големи мъки. Но малко преди смъртта си предрекъл на Берта, че неин ред е да наследи злокобния светилник и виденията, които той предизвиквал. Пророчеството се сбъднало, не минало много време и Берта в състояние на умопомрачение се хвърлила от стените на замъка. После Дуб опустял. Дори разбойниците се бояли да приближат до прокълнатото място, за да не срещнат сенките на Ладика, Милохнев и Берта. Проклятието на светилника било снето чак през 1420 г., когато новият господар на замъка княз Ванке с помощта на много молитви успял да прогони нечистата сила. Вечно светещата лампа на Ладика угаснала и се пръснала на хиляди късчета.След това замъкът бил разрушен, но преданието носело мълвата, че духът на българската чародейка продължавал да витае из руините му. И до днес (1858 г.) местните жители си припомнят тази стародавна история, нашепват името на Ладика и приписват всички загадъчни видения в околностите на проклятието на българката... Взето (и лекинко художествено пипнато от бай Спандю ) от: Кой кой е в средновековна България. С., 1999, а там – от Zdenĕk, Ur. Stoleti českéhokalendáře. Svoboda. Praha, 1987 П.П. Пускам този текст не само като приятно четиво, но и с идеята да предизвика дискусия около историческите елементи в сказанието.

Откакто преди няколко години видях обява, че се търси чистачка с английски език нищо не може да ме изненада вече. В лежерните времена 2005-2008 г. работодателите пускаха хипер завишени изисквания, а накрая вземаха в общи линии който чат-пат става.

А какво е свободата, драги Санчо? Не е ли нещо крайно относително? Нямам предвид елементарната дилема "добре осигурен материално, но с шеф на главата, или свободен, но сиромах". Друго имам предвид, по-точно еволюцията на реалната свобода през последните 1000 години. През Средновековието, за което още от училищната скамейка ни набиват, че е "мрачно, тъмно и мракобесно", свободата в много аспекти е била ограничена. Ако си крепостен селянин, феодалът те кара да му работиш ангария, да му плащаш данъци, ако не слушаш или тръгнеш да бягаш от земята, към която си прикрепен, неговите хора те спипват и тежко ти. Ако много ти знае устата по отношение на църковните канони и вярата, недай си боже пък да си еретик, местният епископ ще те подгони и рискуваш наказание от пости и молитви през бичуване, жигосване, членовредителство до клада. С една дума, ад. Или така ни учат. Днес няма робство, крепостничество, няма репресии от страна на Църквата, поне законово има регламенти против експлоатацията и фиксирано работно време, можеш да вярваш в каквото ти душа поиска. Но..... винаги има едно проклето но! Преди 1000 или 700 години ако си крепостен например на търновския болярин и нещо те стяга душата, можеш да избягаш не в земите на съседния болярин, а чак във Видинско. Никой няма и да те открие. Боляринът или епископът не ти виси на главата да гледа с кого се срещаш, колко вино пиеш, играеш ли по хора, пееш ли песни, изобщо никой не ти наднича в личния живот. А как сме днес? Престъпниците стават все повече и все по изобретателни. В отговор службите на отделните държави все повече си сътрудничат и ако извършиш престъпление в Търновско (вземам пак същия географски пример), не във Видин, а и във Виена ще те спипат. Отделно взривяването на Кулите-близнаци през 2001 г. послужи в световен мащаб като оправдание за тотален ръст на надничането в личния живот на хората и за ограничаване на свободите им. То не бяха камери за записване на пътно-транспортни нарушения, не бяха подслушвания, ровене в имейлите, следене по IP на компютъра, да не говорим за т.нар. социални мрежи, които са си чист инструмент за шпиониране на хората. Да, днес няма църковна инквизиция, която да те гони за волнодумство (ако те надуши изобщо), но си имаме какви ли не "правозащитни организации", които напълно изкористиха разумния принцип, че интересите на мнозинството имат приоритет пред тези на малцинството. Днес няма да те изгорят на клада за ерес, но недай си боже да почнеш да говориш против евреи, цигани, негри, гейове, лесбийки и каквито и да е други етнически, религиозни и сексуални малцинства. Ще ти се разкаже играта. Снощи преди да се тръшна в кревата изчетох една статия в "Дневник" от Любослава Русева. Там тя цитираше една мисъл на Олдъс Хъксли, от която направо ме втресе, защото отразява напълно ситуацията, към която вървим или в която вече сме: "Истински пригодна тоталитарна държава ще бъде онази, в която всемогъщата изпълнителна власт ръководи население от роби, които не е необходимо да бъдат насилвани, за да се подчиняват, защото те обичат своето робство." Та питам, драги Санчо, какво остана от свободата? Май само свободата да си избереш от какво да се страхуваш....

Изглежда другарите затоплисти започват да бият отбой по всички фронтове. След като на срещата в Копенхаген миналата година избухна скандал, че британски учени умишлено са фалшифицирали данни и са предоставяли въз основа на тях подвеждащи заключения за глобалното затопляне, ето още един плесник в лицето на затоплистите. Ледът на Гренландия не се топи бързо Ледената покривка на Гренландия вероятно няма да се стопи толкова бързо, колкото се предполагаше досега. Това твърдят британски учени в ново изследване, цитирано от в. "Гардиън". "Ледената шапка на Гренландия е по-здрава отколкото си мислехме", обобщава проф. Андрю Шепърд от университета в Лийдс, който ръководи на изследването. През последните пет лета научният екип наблюдавал плъзгането на леда в западната част на острова към морската повърхност. За целта били използвани сателитни изображения. Досега се смяташе, че интензивното топене ще създаде смазващ слой под ледената шапка и това ще ускори потъването й в океана. Това от своя страна щяло да предизвика покачване на морското равнище. Екипът на проф. Шепърд установил, че след определен праг на топене, плъзгането се забавя. Проучвания на терен показват,че по-голямото количество разтопен лед образува канали под мразовитата покривка, които действат като дренаж. Така изтича повече вода, което не позволява да се образува смазващ слой. Връзката между покачващите се температури на морската вода и топенето на леда все още не е изяснена. Затова е трудно да се определи горната граница, до която ще се покачва морското равнище. Установяването на този риск е от решаващо значение, тъй като 70% от населението на света живее в крайбрежни региони, в които са разполжени мегаполиси като Лондон, Ню Йорк и Банкок. Ако ледовете на Гренландия се стопят, това би покачило нивото на океаните със 7 метра. Такъв катастрофичен сценарий обаче би отнел 3000 години. За разлика отледа в Западна Антарктида, по-голяма част от този в Гренландия се намира върху земна повърхност и няма контакт с океана, казва още Шепърд. Източник: http://www.dnevnik.b..._se_topi_burzo/

Я да попитам и аз нещо спецовете по латински. 1. В латинския Х аспирално ли е било? 2. В латинския О се е изгоряло като "оу" или като "о", или е имало и "оу" (еволюирало към "у"), и "о"? 3. Защо има четене Кикеро, след като след К- следва мека гласна? 4. Може ли да видим примери за италианско, английско, френско, руско, немско произношение на латинския?

Няма обаче истински тласък. Дали ще е Уиндоус ХР, Виста или 7, все тази, пак караш с мишка. Дали мобилният ти става за браузване в интернет, гледане на филми, снимане, слушане на музика или е проста машина с аларма и часовник, няма реална разлика. И двата говориш в движение, извън дома и не си вързан за проклетата жица.

Докато не се осъществи някакъв сериозен пробив в практическото индустриално приложение на нанотехнологиите, които да отворят нова ниша за ръст на световното производство, чрез което да се помпи пак потреблението, ни чакат трудни времена. Отделен е въпросът, че ако не секне този манталитет да се харчи и потреблява повече отколкото е произведено, 10-15 години след предполагаемия нов технологично-индустриален пробив нещата пак ще се скапят.

Мисля, че да. Титлата е преминавала през вековете от една доминираща племенна група към нова доминираща в степите между Панония и Волга. През ХІІ век куманите изместват печенегите, а за последните имаме през ХІ век един Кеген, преселил се отсам Дунава с 20 000 души. За Кеген се смята, че всъщност е изопачение на титлата "каган", а не лично име.

А защо сега има проблеми? Какво е твоето обяснение?

Защото например през ХІІ век, от когато датира "Безименният български апокриф", титлата "кан" вече може да е била забравена, но за сметка на това авторът е имал за пример употребяваната по негово време от куманите и от неотдавна мощните и прочути печенеги титла "каган".

Темата, иначе смислена, тръгна да се плъзга в улея на славяно-тракийско-автохтонските щуротии. Затова я подложих на саниране. Призовавам някои участници в нея да подходят сериозно към проблема и да представят наистина научни аргументи!

Успокойте се, молодцы, спорете, без да обяснявате кой какъв е като личност, използвайте аргументи.

С Овчаров трябваше да почнеш... За щастие науката не е чакала Николай Овчаров да "разчита" текстовете. Надписът отдавна е публикуван и датиран - 1281/1282 г.: "В годината 6790 аз, Паган, предадох на Хинат гората, намираща се на половина [ден?] оттук" (Венцеслав Начев. Български надписи. С., 1994, с. 45)

Виждам, че г-н Иван Танев Иванов следи редовно БГ наука и ползва и мои стари постове оттук.

О, да, има поне едно нещо неясно. Дай да видим как е станал преводът Бат Баян = Безмер. А и защо за най-сигурно например не е преписан 3,4,5 пъти?

И същата тема можем да говорим и за тежката славянска конница от ІV-VІ век, цялата "покрита с желязо", прегазила хуни, готи и авари.