Aspandiat

Ето ти една камара Боилови, демек според теб "Пастирови", "Биконаградни" и т.н., все чисти ром(е)и, от Х до ХІV век... Графе, ако познаването на изворите от твоя страна беше равно на умението да държиш високопарни проповеди по форумите, цена нямаше да имаш. 1. Викаш, няма начин българин, че и преди 865 г., да носи името Михаил. Да го беше знаел това "Продължителят на Георги Монах", че да не пише следното във връзка с изселването на отвъддунавските ромеи през 838 г. 3. След като според тебе, Графе, в БЮРМ нямало папер от Куберови българи през ІХ век, какви ще да са били "скитите" по Струма и Пиринско, за които говори Константин Багренородни век по-късно? Сигурно даалии и капасъзи и половин чета на Индже войвода. 2. Викаш, майката на Кирил и Методий няма как да не е била славянка. Чудя се тогава какви чортове са го прихванали св. Климент Охридски, че в "Пространното житие на Методий" да напише следното: Значи каква излиза тя - майката на двамата първоучители не била проста мома, а от сой. Не само бащата. Но по-важното, е че императорът взел, та пратил полуславянина Методий да "изучава обичаите" на славяните и да ги обиква. Ми че той ако е бил полуславянин, е трябвало да знае обичаите им и да ги обича "до дефолт", а не да трябва на "стари години" да се запознава с тях. Обаче още по-голям шок, драги ми непознаващий изворите Графе, всява "Проложно житие на св. Методий ". В него пише нещо убийствено: Каква излезе тя, полуславянинът Методий до 20-тата си годишнита не знаел бъкел славянски, та трябвало да го научи на място от самите славяни, които управлявал. И пак в същото житие, по повод на Хазарската мисия, четем: Каква стана тя, драги. Славянският просветител Кирил не знаел славянски, а извикал брат си Методий, който го бил научил... вторично. Сещам се какъв им е бил проблемът - майката на Методий и Кирил, дето уж била 100-процентова славянка, не ги учила на своя език, щото арменецът татко Леон й наредил да говори пред тях само грабар, дето сигурно и той не го е знаел...

Графе, имаш 2 варианта: 1. Да не ме дразниш излишно, че не съм напоследък в особено добро настроение да споря както едно време. Пък аз да ти пусна тук извадени всички българи във Византия с името Воила/Боила от VІІІ до ХІV век, които съм вадил преди време от Иван Божилов. 2. Да си ги потърсиш сам у Божилов.

Романе, можеш ли да изнамериш (повечко) информация за Африката между 450 и 700 г.

Можеш веднага да почнеш да поправяш статията си в Уикито, драги ми Графе.

Защото от най-древни времена богът се смята да троичен. Ето ти например хетски йероглиф, обозначаващ божество на име Сиенесис - тривръх знак, подобен на българското Ш. Ето и един знак от арменски средновековен тайнопис, обозначаващ "рай": В древните представи свещената планина е тясно свързана с боговете, тя е тяхно обиталище, там е и раят. Затова например шумерският знак за "(свещена) планина" е тривърха планина (знаците от ред № 5): Тривърха планина е и знакът "планина" в писмеността, използвана в протоиндийската цивилизация на Мохенджо-Даро и Хараппа: Тривърха е и планината в египетския йероглиф "планинска страна": Видоизменен вариант било на шумерския, било на египетския, било на хетския знак е и финикийската буква "зъб, зъбер" - "shin". Тривърхи са и почти всички варианти на китайския йероглиф "планина" - "shan": Директен намек за троичността на бога, и то на бога-слънце, е една трикветра (трираменна свастика) от Бронзовата епоха, открита в Западна Европа, в която трите лъча на свастиката са заменени от конски глави. За съжаление не мога да я приложа тук, нямам я на илюстрация. Ако първата смислова двойка е бог-планина, която има и графично припокриване с троен знак (тройна планина, планина с три върха), втората смислова двойка е в тясна връзка с първата е бог-цар/господ-господар. Графично тя отново се изобразява с тривърх знак/тривърха корона. Eто например един знак от средновековния арменски тайнопис, който означава "вожд, водач" И аналог сред знаците от протоиндийската цивилизация на Мохенджо-Даро и Хараппа "вожд, водач":

Платените "борци" за публичност и демокрация НПО - (не)прозрачни и (без)отчетни Слушай ме какво говоря, не ме гледай какво върша. Следването на тази максима сякаш има шансове да добие размери на епидемия. Традиционно считана за прерогатив на проповедниците в храма, в съвременния свят тя напусна светите места. "Прегърнаха" я политици, финансисти, бюрократи и чиновници всякакви, а напоследък и видни представители на родни неправителствени организации (НПО). Капанът на култовото кредо обаче е коварен и падането в него е въпрос на време за всеки, избрал да играе на дребно с публиката в театъра на обществото ни. Убийството на политиката и на всичко политическо, ритуално извършено от цензура през последните близо 4 години, съпътствано от срив на доверието в институциите, изтласкаха на преден план представители на НПО, претендиращи да говорят от името на гражданите, при това от позицията на безкомпромисен морален съдник, чиято истина е от последна инстанция и следователно единствено възможната. Внимателното вглеждане в публичните им изяви, апелиращи категорично и настойчиво за прозрачност и откритост на институциите, и анализът на "поведението" на собствените им организации по критериите на тяхната безкомпромисност, показват неподозирано разминаване между думи и дела Преглед на интернет страниците на девет наложили се с присъствието си в публичното пространство НПО, изброени по година на регистрация и с имената на техни представители, с които се асоциират - Институт Отворено общество (Георги Стойчев, Георги Ангелов), Център за изследване на демокрацията (Огнян Шентов), Зелени балкани (Тома Белев), Институт за пазарна икономика (Красен Станчев), Център за либерални стратегии (Иван Кръстев), Българско училище за политика "Д. Паница" (Саша Безуханова), Институт за развитие на публичната среда (Антоанета Цонева), РискМонитор (Стефан Попов), Четиринадесети януари (Асен Генов) - показва, че от "визитката" им в мрежата могат да се научат всякакви неща с изключение на едно - финансовите отчети за 2012 г. Те липсват от страниците на седем от наблюдаваните НПО (вж. таблица 1). Единствено Институт Отворено общество и Институт за пазарна икономика са ги публикували. Странно поведение за организации, които декларират още с акта на създаването си, че ще работят за осигуряване на публичност и прозрачност на обществената среда. А се държат все едно са извън нея. Често ги наричат "тинк танкове" - мозъчни тръстове у нас на чужди институции. Онези, които упорстват в търсенето на информация за финансите на организациите, трябва да посетят страницата на централния регистър на Министерството на правосъдието. Съгласно Закона за юридическите лица с нестопанска цел НПО, регистрирани в обществена полза, са длъжни всяка година до 31 май да представят отчет за дейността си и финансови отчети. От наблюдаваните девет организации само една не е представила такъв отчет, според справка на Министерството на правосъдието - нито към определената в закона дата, нито днес, видно от липсата на същия в регистъра. Организацията, пренебрегнала правната норма, е фондация Четиринадесети януари, чиито съучредител е Асен Генов, станал известен с домакинството си на събитието #ДАНСwithme и с амбицията да организира, смислоопределя, рамкира и комуникира протестите срещу кабинета "Орешарски". Парадоксално, но за това погазване на закона фондация Четиринадесети януари няма да бъде санкционирана. Ако и следващата година "забрави" да предаде отчетите си, ще бъде изключена от регистъра. А междувременно нейните учредители могат без свян да се "борят" за високи стандарти на откритост в реалния и дигиталния свят и да ни поучават на воля през всички медийни канали и от пиедестала на непогрешимостта, на който сами са се въздигнали, как да живеем в рамките на закона. Прегледът на финансовите отчети на наблюдаваните НПО сочи ръст от 43.5% на получените средства от дарения за 2012 г. в сравнение със същите за 2011 г. (вж. таблица 2). На практика осем НПО са получили над 12 млн. лв. за една година, като всяка една от организациите бележи ръст на привлечените средства. Отделно от тях някои структури отчитат и впечатляваща стопанска дейност, достигаща по обем 2/3 от стойността на даренията (Център за изследване на демокрацията). Законът позволява подобна инициатива, стига приходите от нея да бъдат използвани за огласените в уставите цели на НПО. Как се изразходват те обаче, никой не контролира. Достоверна информация за сумите, получавани от дарения в български НПО, в момента не може да бъде събрана. От една страна, заради факта, че темата за финансирането им и за паричните потоци съвсем не е сред любимите за дискутиране. На 1 август т.г. в сутрешното предаване на БНТ журналистът Марин Маринов дръзна да попита гостите си Антоанета Цонева (Институт за развитие на публичната среда) и Асен Генов (Четиринадесети януари) за средствата, с които се издържат организациите им. Отговорът беше, че това са пари на частни дарители и като такива не би следвало да бъдат коментирани. А защо да не бъдат? При положение, че НПО са обявили дейността си в обществена полза. Хайке Маккерън, член на директорския борд на Тръста за гражданско общество в Централна и Източна Европа (CEE Trust) - организация, дарила на български НПО през последните 12 години сумата от 10 846 601.40 щатски долара, в интервю за Дарик радио (29.08.2013 г.) заяви, че НПО, които са получавали пари, "просто трябва да опишат ситуацията фактологически". Те обаче не мислят така. Колкото и внимателно да четете отчетите, представени в регистъра на Министерството на правосъдието, не може да си съставите обективна представа за това кой ги финансира, с каква сума, за каква дейност и какво те отчитат като резултат. Затова пък част от описанието на някои от проектите дава поводи за размисъл и още въпроси, например: - "задачата на проекта е да повлияе на публичния дебат, като промени обхвата му и ангажира в него нови гласове... да се разчита най-вече на активисти на НПО като средство за мобилизиране на обществото. Търсим онези активни граждани, които хоризонтално влияят на своите общности. Тяхното мнeние днес, утре се превръща в обществено мнение" (Фондация Център за либерални стратегии, проект "В търсене на гражданска подкрепа за реформаторски политики" на CEE Trust). - "проектът цели изграждане на добро взаимодействие с медиите и увеличаване влиянието на института в социалните мрежи" (Сдружение Институт за развитие на публичната среда, проект Програма за развитие на устойчивост на основните приоритети на ИРПС, стойност 41 500 щатски долара, юли 2011 г. - 09.2012 г.) От публикуваното в отчетите на мониторираните НПО става ясно, че Столичната община е донор на фондация РискМонитор. За каква дейност, в какъв период и на каква стойност - няма откъде да се разбере. Както и че Българското училище за политика (Саша Безуханова) е изработило по договор с ЧЕЗ "Енергиен спестовник" и детска книжка "Къде е дядо Електричко". Срещу каква сума - знаят единствено възложителят и изпълнителят. Училището ревностно пази и друга информация - тази за имената на политическите лидери, които обучава. Отказът му да дава информация се мотивира с това, че е оператор на лични данни. Което обаче няма да попречи на сдружението да усвои 84 990 щатски долара от CEE Trust (проект за периода 01.09.2012 г. - 31.08.2014 г.), за да "подобри качеството на политическия процес и разширяване на информираното обществено участие в политиката на България чрез постигане на по-висока политическа прозрачност и по-добра отчетност". В действителност какво се получава. Всички се борят за публичност, прозрачност и отчетност, за което им се плаща, разбира се, те не го правят pro bonum (безвъзмездно), но когато става въпрос да отмерят със същата мярка спрямо себе си, нещата потъват в зоните на здрача Ситуацията с отчетността става още по-комплицирана, когато към НПО в обществена полза добавим създадените да работят в частна такава. Те нямат никакви ангажименти към регистъра на Министерството на правосъдието и това е другата страна на проблема. С какво се занимават и срещу какви суми, е тайна, по-голяма от търговската, понеже статутът им дава почти неограничена свобода. Такова сдружение в частна полза е Институтът за регионални и международни изследвания (Огнян Минчев). От отчети, приложени в съдебното делото на организацията, става ясно, че за 9 години същата е привлякла 2 076 000 лв. (период 2002 г. - 2011 г.). На 14.01.2013 г. институтът се е пререгистрирал в обществена полза, което ще му даде възможност да получава финансиране не само от частни донори, а и от централния и общинските бюджети, както и от държавни и общински дружества и от средства по Европейските фондове. Но също ще го задължи да прави публични отчети пред регистъра на Министерството на правосъдието. Макар пререгистрацията да е факт от началото на годината, в момента на интернет страницата на организацията няма никаква информация за финансирането на дейността й. Всички НПО, независимо в чия полза са регистрирани - частна или обществена, имат задължение да регистрират в Държавната агенция "Национална сигурност" (ДАНС) мерки срещу прането на пари. Презумпцията за включването на тези организации като задължени лица по Закона за мерките срещу изпирането на пари идва от факта, че те получават дарения предимно от чуждестранни лица и изпълняват тяхната воля, артикулирана в проекти. Услугите, които извършват, са от експертен характер - анализи, социологически проучвания, директно лобиране за законодателни промени, за налагане на медийно и корпоративно влияние и са трудни за проследяване и отчитане. Подобни, но много по-рестриктивни норми има в законодателството на САЩ и Русия (вж. карета). Ползвайки възможностите на Закона за достъп до обществена информация, попитах ДАНС цитираните по-горе НПО спазили ли са изискванията на закона. За моя изненада с Решение 1290 от 30.09.2013 г. председателят на ДАНС Владимир Писанчев отказа да предостави исканата информация, позовавайки се на "служебна тайна". Интересното в случая е, че преди 17.09.2012 г. тази информация е била достъпна. Кое е наложило скриването й, вероятно може да обясни Константин Казаков, председател на агенцията през септември миналата година, сега - заместник на същата. Според чл. 32 от Закона за ДАНС списъкът с категориите информация, подлежащи на класификация като служебна тайна, се определя със заповед на председателя на ДАНС. А според Програма Достъп до информация този списък трябва да е публичен. Трябва, но не е. Няма такъв на интернет страницата на агенцията. И отново потъваме в зоната на здрача, на догадките и хипотезите. Защо ДАНС слага бариера пред информацията за НПО Това допълнителен чадър ли е върху организации, които и без това са с особен статут в обществото, или просто се прикрива нещо друго, съставомерно на Наказателния кодекс? Да не би никоя от мониторираните НПО да не е спазила закона? Или пък ДАНС да не обръщат особено внимание точно на тези задължени лица. В отчета на дирекция финансово разузнаване за 2012 г., която пряко администрира мерките, няма нито дума за НПО. Добавена към това неохотата, с която представители на неправителствения сектор коментират и публикуват информация за финансирането си, дава само поводи за още и още въпроси. Публичност, откритост и прозрачност. Може за всички останали, но не и за някои от най-ревностните платени "борци" за тях. Мерки срещу намесата на чужденци (правителства, физически и юридически лица) във вътрешните работи на държавата САЩ През 1938 г. е приет Закон за регистрация на чуждестранните агенти (FARA - Foreign Agents Registration Act). Според него чуждите агенти, представляващи в американската политика чужди правителства, задгранични физически и юридически лица са длъжни да разкриват дейността и източниците си на финансиране. В контекста на днешния ден "чуждестранен агент" е лице, което действа "по поръчка, молба, под ръководството на чуждестранен принципал" при това занимавайки се с "политическа дейност в интерес на чуждестранния принципал". Целта на закона е да улесни "оценката на правителството и на американския народ за заявленията и действията на такива лица". Под политическа активност се разбира дейността, насочена към промяна на позицията на федералното правителство на САЩ или на "която и да е част от населението" по повод вътрешната или външната политика на САЩ или по отношение на чуждо правителство или политическа партия. Реализацията на закона е поверена на контраразузнавателната секция на отдела по национална безопасност в Министерството на правосъдието. Русия На 13 юли 2012 г. парламентът на Руската федерация приема поправки в закона за неправителствените организации. Съгласно тях статут на "чуждестранни агенти" имат онези руски неправителствени организации, които се "занимават с политическа дейност" на територията на Русия, "участват (в това число и чрез финансиране) в организиране и провеждане на политически акции, целящи да въздействат върху решенията, приемани от държавните институции, нацелени на промяна на провежданата от тях държавна политика, а също и за формиране на общественото мнение в указаната насока" и които получават "парични средства и друго имущество от чужди държави, чуждестранни организации и чужди граждани". Съгласно поправките в закона чуждите агенти са длъжни да се регистрират като такива в Министерството на правосъдието и да посочват своя статус във всичките си публикации в средствата за масова информация и в интернет. България В страната към настоящия момент има около 35 000 неправителствени организации (НПО). Законът за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ) в чл. 40 и чл. 46 вменява задължения на онези от тях, които са регистрирани в обществена полза. Те трябва да изготвят доклад за дейността си веднъж годишно, съдържащ осъществените дейности, изразходваните за тях средства, връзката им с целите и програмите на организацията и постигнатите резултати; размера на безвъзмездно полученото имущество и приходите от другите дейности за набиране на средства; вида, размера, стойността и целите на получените и предоставени дарения, както и данни за дарителите. Този доклад се представя до 31 май в Министерството на правосъдието, което администрира регистъра на НПО. Законът за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) в чл. 16 (1) задължава всички НПО да приемат вътрешни правила за контрол и предотвратяване прането на пари, които да изпратят за утвърждаване в ДАНС. Вменените и с двата закона задължения са инструктивни. Санкции за неспазването им не са предвидени. Светла Василева http://m.dnes.bg/blogini/2013/10/09/platenite-quot-borci-quot-za-publichnost-i-demokraciia.202119

Ех, кога военните по българските земи ще се превърнат в медиевисти (за византинисти да не говорим)?!? П.П. Какъв беше смисълът на горната тирада, драгий ГрафомАнти?

Глишо, Валанд е неправилен запис или изкривено произношение на Вананд. Само че този Вананд не е свързан с появата на Вунд и българите му, а се намира на югоизток в някогашната арменска област Голтн, днес в Нахичеван, който е част от Азербайджан. Норик иде от армеското "нор" - "нов", "норик" - "новичък", сиреч един вид "Ново село". Според мен другите големци свидетели на дарението са ударили печатите си не защото царят е бил слаб (по това време А-я е сравнително централизирана, разпадът почва след половин век), а с идеята да не би именно на царят или на някой негов наследник да хрумне да конфискува имота. И игумена да се позове на още половин дузина някогашни свидетели, че всичко е законно и как си требе при осъществяването на дарението и очертаването на имота. Иначе за манастирите. Не, няма традиция да се строят укрепени манастири. Но като се има предвид релефа на Армения, повечето са издигнати на непристъпни и труднодостъпни места. Само манастира в Татев е донякъде укрепен. http://explorertravel.com/wp-content/uploads/2012/12/Tatevsm.jpg Дадиванк например е в гората, ходи го търси. http://www.findarmenia.com/images/photo_1/5_1128_1329088982.jpg Санаин обаче е достъпен: http://barevarmenia.ru/tourinfo/wp-content/uploads/2012/04/санаин.jpg Ахпат също: http://armpop.ru/wp-content/gallery/ahpat/axpat13.jpg

За често не мога да кажа, на практиката да се обдаряват с поземлени имоти манастири в Армения е имало. Тази традиция със сигурност вече съществува към ІХ-Х век, за по-рано не съм сигурен, не за друго, а защото не съм обръщал съзнателно внимание. През 1299 г. Степаннос Орбелян, който имал достъп до манастирските архиви в арменската област Сюник и често ги преписва или преразказва в историята си, споменава за една арменска аристократка от ІХ-Х век на име Купидухт (ако не ме лъже паметта), която дарява имоти (земя) на манастира "Татев", защото била бездетна и се надявала така Господ да се смили и да й даде дете. Имало е и практика някой аристократ да възложи в дадена църква или манастир да се служат заупокойни молитви за някой негов роднина, умрял по един или друг начин, особено ако е в паднал в бой в чужда страна. Ето и една грамота, преписана (за щастие) от ръката на Орбелян от изчезнали днес манастирски архиви:

Графе, няколко години вече имаме взимане-даване с теб, не се научи да четеш внимателно изворите и да ги анализираш (извън военно-дажбените). Какво са разбирали след 986 г. в Константинопол под "земята на българите"? Онова, което са разбирали и през ХІ и ХІІ век - бъдещата тема България, а не Мизия (Паристрион), тоест териториите от Воден до Сирмиум и от Албания до Бдин и Средец. От това важно уточнение следват няколко също важни извода: 1. Обърни внимание, драги Графе, от липсата на какво конкретно се жалва византиецът - от недостига на ечемик. Какво ядат конете, особено във военно време? Зоб, която бива или просо, или ечемик. Тоест гръцкият автор на военния учебник предупреждава, че на територията на Самуилова България империята няма да е в състояние да изхранва конницата си, а не че сиромашията е тотална. 2. Липсата на зърно (ечемик) за изхранване на конницата на територията на Самуилова България обяснява индиректно нещо, а именно защо след 969/971 г. българите вече не разполагат както през предните столетия със силни конни армии (за каквито има сведения), а са принудени да преминат като цяло към отбранителна стратегия, основана на защитата на верига от крепости. Просто Подунавието, а вероятно и Влашко, са били териториите, които са осигурявали не само изобилна паша, но и значителни добиви на зърно, с които да бъдат изхранвани бойните коне от кавалерийските армии. След загубата на Подунавието се оказва, че губим не само духовното и политическо сърце на България, но и военното й сърце. 3. Да приемем обаче, че предупреждението е не само за ечемика, а изобщо за зърнени храни. Това отново потвръждава моята теза (на която Атомът упорито опонираше), че Самуилова България и изобщо българският Запад и Югозапад са били бедни на зърнени храни. 4. Изхождайки от т.3 следва още един интересен извод, а именно, че през Х век у нас простолюдието изобщо няма достъпдо хляб от бяло брашно или изобщо от пшеница, а набива ечемичен хляб. П.П. Графе, я дай направо целия откъс, за да видим сведението в контекст. Или посочи том на ГИБИ и страница, да си го намерим ние. Ако е от ГИБИ, де. Графе, аз ги казах горе нещо за тълкуването на изворите. Сведението не може да се отнесе за след окупацията на СИ България от Светослав, а е негова идеологическа обосновка за нашествието. Сиреч, той е искал да пипне богатствата и търговския трафик отпреди да нахлуе и е.е майката на България със своите диваци.

Всъщност, западната експанзия на западните периферни държави е просто подновена "на нов глас" експанзия на старата Западна римска империя, докато източната експанзия на Московията, започнала век след гибелта на Константинопол, е подновена на "нов глас" експанзия на Източната римска империя. По същество обаче културното разделение си остава като това след 1054 г. - новата "Западна империя" е в пъти по-римска и латинска (с всичките цивилизационни плюсове на това) от новата "Източна империя", която си остава в рамките на византийския авторитаризъм и милитаризъм, православния мистицизъм и научно-технологична изостаналост с гарнитурата на допълнително насложената монголска азиатщина и презрение към живота на отделния човек.

Графе, ще ви трия мненията и на двамата с Ресавски. Няма средновековна тема, дето да не е сте я окензали със сметките ви на войски и манджа.

Ех, Глишо, де да имах твоето леко перо и де да нямах моя мързел, че да пиша и аз с лекота в свободното си време такива стегнати обзори. НО, малко критични бележки. Тук не бих се съгласил. Мечът е издигнат в култ още при скитите. Спомни си и легендата за меча на Арес, който открил Атила и който трябвало да го поведе към завюването на света. Ще добавя и една чисто филологическо-историческа бележка, а именно, че средновековните арменски текстове (тоест не западноевропейски) са изпълнени с фрази като "предал на меча", "посякъл с меч", "изтребили с меч", "подложили на клане с острието на меча", "направили храна на меча", тоест самата фразеология показва меча не само като основно средство за убиване, но и като основно оръжие на доблестния войн и на война изобщо. Иначе казано, култът към меча не е средновековно християнско западно и централноевропейско културно явление, а явление, чиито генезис идва от родовите общества извън някогашната гръко-римска цивилизация. Такива са били и древните германци, и скитите, и сарматите, и българите, и аварите, и арменците и иранците (перси). Християнската среда и средновековната трубадурско-кръстоносна традиция в Западна Европа оформят този съществуващ родово-аристократичен и войнско-аристократичен култ. Ако имаш предвид под "средновековно" само европейско-християнското средновековие, не си прав. Защото силна традиция на култ към светците има и в ислямския свят. Само да ти припомня, че официалното име на еничарския корпус в Османската империя е "Орден на свети Бекташ". Спомни си и колко текета са останали от османско време на Балканите. Защо ми се струва, че куртоазията е първоначално южнофренско явление, или греша? Ако не греша, има ли обяснение защо тя се заражда точно в Южна Франция? В Армения 40-50 години след покръстването също се появяват приюти, сиропиталища, лепрозии и училища, прикрепени към църквата. Всички те са били на издръжка на църквата, но са липсвали през езическия период. Така че не трябва да се подценява ключовата роля на църквата (от Британия до Арарат) за създаването на такива институции.

Не знам. Чел съм я преди години в НБКМ като книга.

Бил е сравнително голям. Само че на територията на днешна Гърция, Албания и Западна Македония. И за да не говорим наизуст (и аз, и най-вече ти), ето две карти, изготвени от покойния проф. Йордан Заимов ("Заселване на българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топонимия". С., 1967). Първата показва разпространението на български географски имена на -шт- и на -жд- от праславянско *-tj *-dj като типичен белег за разселването на славяните от т.нар. българска група. Втората карта е на географското разположение на българските местни имена на -ишч (-ищ) от праславянско *-itj като типичен белег за разселването на славяните от т.нар. българска група. КАРТА 1 КАРТА 2 Точно така е и то личи от изворите. “Чудесата на св. Димитрий Солунски”, описание на т.нар. Първа славянска обсада на Солун от 597 г.: “Чудесата на св. Димитрий Солунски”, описание на обсадата на Солун от 622 г.: Има ги, ама в латински извори, които ги няма в родните ЛИБИ. Юхас ги е цитирал.

За моравците и за Българска Морава унгарецът Петер Юхас има цяла книга. И то подплатена с множество извори - Кирил и Методий в Българската Моравия. С., 2000 Момчета, много бързо го отсвирихте бай Спандю и го изкарахте, че не знае какви ги пише. Той винаги има стрели в колчана си. Приравняването на българи с готи не се среща само в двете редакции на "Ашхарацуйц". В един от преписите на география се говори на едно място и за "българи-германци": Дядо Мавро Орбини също решил през ХVІІ век, че българите били готи или обратното: От него заимства това нашият Паисий. Ама ще кажете, че Орбини и Паисий са късни автори. ОК. Само че подобно приравняване се среща и в някои средновековни сръбски жития. Например Стефан Първовенчани в биографията на баща си Стефан Неман, говорейки за българския болярин Стрез (първата половина на XIII век), казва: В гръцкия превод на Житие на свети Сава, дело на някой си Теодосий, за българския цар Борил пише следното:

Значи, за числеността на българите, дошли на Балканите, и за сродни племена като кутригурите, има само 2 конкретни числа от изворите. Едното е на Михаил Сирийски, който пише, че по времето на император Маврикий, в частност през зимата на 587/588 г. 10 000 българи начело с вожда си Булгариос са приети от империята като федерати и залесени по Дунава. На базата на сведения на Скилица за печенегите през ХІ век Омелян Прицак изведе при конните народи 7 : 1 цивилни към военни, тоест всеки 7 души излъчвали по един войн. Тоест на тези 10 000 бойци, заселени по Дунава през 587/588 г. отговарят 70 000 души общо. Другото сигурно число е това на 2000 кутригури начело със Синион, които получават по времето на Юстиниян І земи за заселване в Тракия. Пак съгласно горното съотношение Синион е довел 14 000 души със себе си. Та смятай, друже, колко народ е довел със себе си Аспарух при генералното си преселение, след като от такива 2 "авансови преселения" южно от Дунава се установяват 84 000 души. Можеш ли да дадеш заглавието и тома на тази съветска световна история. Романе, пишеш на изуст, приятелю. Не ми се търси сега из ГИБИ, но има сведения или поне едно сведение, че славяните са избягвали градовете. За какво заселвани и романизоване на славяни говориш. Пък морските подвизи на славяните са с лодки еднодръвки, сиреч с най-примитивни плавателни съдове. Значи, трябва да се има предвид, че овлажняването на климата може да е довело до това земеделието и в частност зърнопроизводството в старите славянски земи да е станало крайно трудно и непродуктивно. И при това положение дори за немногобройни групи да се е оказало невъзможно изхранването и те да са тръгнали да търсят по-сухи (макар и пак влажни и гористи) земи за препитание. Иначе бройката 1 млн славяни от Пелопонес до Карпатите, която пресмята Димитров, според мен е прекомерна. Бройката 26 племена южно от Дунава от “Codice diplomatico Lombardo dal 568 al 774” се потвърждава и от разширената редакция на арменска география "Ашхарацуйц", в която с името "гути" (тоест готи) са наречени Аспаруховите българи: Същото сведение го има и в кратката редакция на географията: Значи двата “Codice diplomatico Lombardo dal 568 al 774” и "Ашхарацуйц" дават почти еднакъв брой славяни от т.нар. българска група - 26 или 25 племена, което умножено като максимален брой по 20 000 на племе, дава 500 000 - 520 000 славяни южно от Дунава към края на VІІ век. Подобна численост дава и елементарното преброяване на писмено засвидетелстваните славянски племена между VІІ и ІХ век от т.нар. “българска група” южно от Дунав. Около Браничево и Белград са племената на Ободритите и Браничевците, а в Поморавието са Моравците и Тимочаните. На територията на Мизия са разселени Седемте славянски племена, в района Източния Предбалкан са Северите. В Южна Македония виждаме Драговитите и Сагудатите, а в Епир и Тесалия Ваюнитите и Велегезитите. В Пелопонес са Езерците и Милингите, а около Солун – Ринхините. По поречието на Струма и в Западните Родопи обитават Струмяните, Смоляните. Към тази група може да се добави още едно славянско племе Драговити, вероятно по северните склонове на Родопите и около Пловдив и Асеновград, доколкото е за това свидетелства названието “Екзарх на Тракия Драговичия”, давано на митрополита на Пловдив. Съществуването на славянско племе Мораци или Мърваци, запазено в едноименната етнографска група в Родопите, е напълно хипотетично и затова не може да се приеме като реален факт. Към групата от гореизброени племена не броя Берзитите, защото се съмнявам изобщо, че са били славянска етническа група, а не барсилска, появила се в Македония през V или VІ век. И така, сборът на исторически засвидетелстваните славянски племена от “българската група” е 22 или 440 000 души. Нищо общо обаче с папагалски повтаряните у нас от време Дриново и Златарсково "славянско море", "безбройни маси" и т.н. клишета, подшушнати от Москва и Прага.

“Славянският мит от демографска гледна точка” (Резюме на едноименната статия на Димитър Ил. Димитров, публукувана в списание Ави-Тохол. Кн. 9, 1998, с. 28–36) Димитър Димитров използва за своето проучване детайлното изследване на демографската ситуация в Европа през Средновековието на Дж. Ръсел (J.C. Russel. Late Ancient and Medieval Population. Transactions of the American Philosophical Society. New Series. Vol. 48, Part 3. 1958), като същевременно съчетава при анализа си и най-новите постижения на микробиологията, свързани с установяването на характера на значителен брой епидемии през Средновековието, обобщени в изследването на проф. М.К. Матосян (M.K. Matossian. Poisons of the Past – Moods, Epydemics and History. Yale University, 1989). По мнението на Дж. Ръсел периодът между 543 и 950 г. бележи най-ниското равнище на европейското население след създаването на Римската империя. Именно през VI век следват серии от епидемии, засегнали Европа – 543–547 г., 552 г., 554 г., 558 г., 561 г., 565 г., 566 г., 570 г., 571 г., 573–574 г., 582 г., 584–591 г., 599–600 г. Според М.К. Матосян не всички епидемии са били чумни. Неговите основни изводи са, че епидемиите, масовите психични заболявания, ниската раждаемост и високата смъртност през Средновековието са били причинявани в повечето случаи от хранителни отравяния, предизвикани от токсични плесени (микроплесени) в зърнените храни, водещи например до болестта ерготизъм с изключително висока смъртност. Когато тези хранителни епидемии съвпадали с епидемия от чума, смъртността е достигала много висок процент. Хранителните епидемии от по-скорошно време показват 40 % смъртност, а тези в Съветския съюз между 1932–1964 г. – от 11 % до 60 %. Най-благоприятните условия за развитието на токсичния плесен ерго са студена зима и дъждовна пролет, мочурлива почва и новоусвоена земя за обработване. Ерготизмът може да се разрази по всяко време на годината, тъй като алкалоидите на плесента запазват токсичността си в продължение на 18 месеца. Те не се разпадат при варене и печене до 3 часа. Напитки, получени от ферментацията на зърнени храни, също стават отровни. Различните видове ерготизъм имат различни симптоми – гангрени, конвулсии, халюцинации или постоянни психози. Друга група плесени от вида “еузаим” също съдържат смъртоносни токсини и заразяват всички видове зърнени култури, но най-много ръжта. Еузариумът произвежда т.нар. токсин “Т-2”, който причинява още по-висока смъртност и от ергото – 50 % от заболелите в Съветския съюз през 1940 г. умират, а през 1942 г. в Оренбург смъртността достига 57,6 %. Хранителните епидемии дори и в най-лека форма отслабват съпротивителните сили на човешкия организъм и засегнатото от тях население показва най-висока смъртност от чумата. По данни от палеоботаниката от IV–V век климатът в Европа става по-хладен и по-влажен. Това е установено чрез изследване на разпространението и употребата на ръжта на Стария континент. Ръжта е единственият заместител на пшеницата, защото съдържа глутен, подходящ за производството на хляб, като същевременно тя е много по-устойчива от житото към студен и влажен климат. Тя узрява дори ако пролетните температури не надвишават 15о С. Издържа на продължителна суша и расте на песъчливи и окислени почви. Засилването на употребата на ръж през първите векове след Христа и в епохата на Великото преселение на народите е свързано именно с тези нейни качества, тъй като е била по-подходяща при настъпилия по-студен и влажен климат по това време. Причинените от токсични плесени отравяния, съчетани с чумни епидемии, довеждат до чудовищна смъртност сред европейското население през VI век. Особено лесно отровните плесени се развиват в зърнени храни, държани във влажни ями в земята. Смъртността обаче не се проявявала с еднаква сила във всички райони на Европа. Различният процент смъртност при тези епидемии се обуславял от различните климатични условия на географските райони, от различната диета на населенията с различен поминък, както и с различията в характера на жилищата и качеството на питейната вода. Например при всички големи епидемии горещите и сухи райони показват ниска смъртност, тъй като оптималната интензивност на бубонната чума изисква 20–25о С и около 60 % влажност. Наред с това млечната и месна диета на конните народи е причина те да останат слабо засегнати от големите чумни епидемии от VІ век. С оглед на тези особеностти смъртността сред конните народи, в това число и българите, е била в рамките на 10 %. От друга страна битът и храната на уседналото население – славяните (и вероятно на германците) – предлагат възможно най-добри условия за развиване на епидемии от хранителни отравяния, съчетани с чума – през VI век те обитават влажни и мочурливи земи, държат основната си храна – зърното – в земни ями. Именно сред славяните епидемиите взимат колосален брой жертви – до 60 %. За разлика от тях византийското население на Балканите, снабдявано основно със зърно от Египет, което било съхранявано в сухи помещения, понесло загуби от порядъка на 20 %. Засегналите Европа през VI век епидемии дават основание на Димитър Димитров да повдигне следния въпрос: “Това е огромна по мащабите си демографска катастрофа, засегнала целия континент в един период, който съвпада с “разселването на славяните” в Средна, Източна и Югоизточна Европа. Възможно ли е те да са изживели магически бум през същия този период, когато общото население на Европа намалява с 60 %?!” След като очертава условията, при които славяните е трябвало да извършат своето “заливане” на Балканите, Димитър Димитров прави опит да изчисли броя на славянските заселници на Балканите към VII век. Той цитира мнението на Дж. Ръсел, които, намирайки се между догмата за “славянското море”, заляло Балканите през VI–VII век и фактите, които е събрал, се е опитал да възприеме компромисен вариант, за да овладее взаимно изключващи се фактори. Подчертаните, нехарактерни за едно научно изследване категории, са резултат именно на славянската догма, неприложима в съчетание с факти: “В големите простори на Централна и Източна Европа най-важното демографско развитие за този период било голямото разпространение на славяните. Те започнали да оказват натиск върху границите на империята по време на чумната епидемия, разразила се в VI век и изглежда (подч. от Д.Д.), че в следващите столетия те заселили Балканите. По подобен начин те се придвижили към Централна Германия, запълвайки вакуума, създаден от миграцията на германците. Те разширили своите поселения малко по-късно и в Русия. До известна степен те били притеснявани от по-военизирани групи, но въпреки всичко трябва да са увеличили своя брой (подч. от Д.Д.). Всъщност действителният им брой трудно може да се прецени, тъй като поради непрекъснатите нападения върху тях земеделското им стопанство вероятно (подч. от Д.Д.) е било твърде намалено и следователно населението твърде ограничено”. Димитър Димитров прави свой анализ на използвания от Дж. Ръсел документ, вероятно от VII век, носещ името “Codice diplomatico Lombardo dal 568 al 774”. Във вид на таблица документът изглежда по следния начин: ТАБЛИЦА 8.pdf Димитър Димитров сочи мнението на Дж. Ръсел, че документът е куриозен, но последният все пак го използва, за да направи изчисленията си: “Ако приемем, че числото 4121 означава брой на селищата... можем да направим следната равносметка: славянските села едва ли са надхвърляли 100 души население и по този начин се получава един брой от 400 000 души за “съседите”. Ако останалите, с приблизително същия брой племена, са имали същия брой, славянската група на Балканите е била около 1 милион”. Димитър Димитров уточнява, че първо не е ясно дали дадените цифри се отнасят изобщо за Балканите. През VII век, откогато се предполага, че е документът, лангобардите са били вече в Италия и за тях “непосредствено от другия бряг на река Дунав” би означавало не на юг, а на север от реката или по-точно на изток от средното й течение – Панония. При това положение “съседите” им следва да са заемали равнините между Дунав и Карпатите, т.е. на изток от Панония, а не Балканите. Това би обяснило присъствието на “русите” на изток и на север. С оглед на това “Codice diplomatico Lombardo dal 568 al 774” се отнася не за Балканите, а за земите на север от Дунав. Ако обаче се приеме, че документът е съставен не през VII, а през VI век преди лангобардите да напуснат Панония, когато са имали пряк досег със славяните, въпросните 13 племена “непосрествено от другия бряг на река Дунав” ще са обитавали Мизия (в днешните й сръбска и българска част). При това положение “съседите” на тези 13 племена (оставащите 26 племена) следва да са населявали останалата част на Балканския полуостров, в т.ч. и Гърция и Пелопонес. Димитър Димитров сочи, че на базата на изследванията на славянски селища от Централна и Източна Европа Мартин Гожда стига до извода, че едно средно голямо славянско селище от Централна Европа е наброявало 40–50 души, а в Украйна до 100 жители. Това дава от 10 000 до 15 000 души за племе. Подобни са и заключенията на М. Гамбитас. С оглед на тези цифри Димитър Димитров определя броя на славяните на Балканите през VI–VII век на 550 000 – 600 000 души (в 39 племена – 13 + 26), от които около 400 000 са били в Илирик, Македония и Гърция. Според Димитър Димитров тази цифра води до определени проблеми. Ако се отчете, че между VI и VIII век славяните на юг от Дунав са били подлагани на няколко разорявания (например това от времето на император Тиберий, извършено от аварите, както и изселването на 208 000 славяни от България през 763 г.), следва да се предположи, че след VIII век на Балканите не би следвало да има изобщо славяни ако те са били около 550 000 – 600 000. Поради това Димитър Димитров предполага, че “Codice diplomatico Lombardo dal 568 al 774” описва земите на север от Дунав към VII век, тоест 550 000 – 600 000 славяни в 39 племена. Приблизително през VI век още толкова славяни са били преминали на юг от реката. Така общият брой на славяните между Карпатите и Пелопонес към края на VI век е бил около 1 000 000. След като предлага тази донякъде условна, но все пак основана на някакъв документ цифра, Димитър Димитров я наслагва към периодично опустошаваната от епидемии през VI век Европа. След като при славяните смъртността от епидемии е достигала до 60%, то към VII век оцелялото между Карпатите и Пелопонес славянско население е било към 400 000 души. Тази цифра влиза в пълен разрез с теорията за “славянско море”, “славянски маси”, “заливания” и прочее, издигната от прославянските историци, които обаче не са в състояние да я подкрепят с конкретни факти.

Ето едно интересно сведение на Йоан Камениат за търговията между "скитите" (македонските българи) и солунчани през втората половина на ІХ и началото на Х век. От него се разбира, че риболовът и търговията с риба е бил сериозно икономическо перо, както и че търговията се е осъществявала с кораби по реките.

1. Трябва да си намериш арабските записи на тези етноними. 2. След това трябва да намериш някого, който ако не да говори, поне да чете арабски. 3. Спандян не отговаря на т. 1 и още повече на т.2. Иначе защо ли ми се струва, че в тази тема покрай преливането от пусто в празно за златни кентинарии и парички, пропуснахме един важен аспект на икономическия потенциал на ПБЦ - архитектурата и строителството. Първото царство оставя след себе си Мадара, Плиска, Преслав, от чиито руини до ХІХ век местните турски селяни вадели камъни да си строят къщите. Първото царство поправя заварените порутени крепости на Дръстър, Видин, Охрид, строи и нови крепости. На фона на тази мащабна строителна дейност всичко, предприето по времето на ВБЦ изглежда като жалки кърпежи.

Малко мениджърско допълнение към темата, понеже в нея се прокрадва една линия ПБЦ да се представя като съвсем примитивна държава. Живелият през XI век автор ал-Бекри дава някои интересни сведения, почерпани от писалия във втората половина на X век Ибрахим ибн Якуб. Последният бил видял с очите си българските пратеници при германския император Отон в Кведлинлург и описва облеклото им. След това добавя нещо интересно за управлението на Петрова България: От подчертаното от мен личи, че държавата се е управлявала с централна администрация, тоест администрирането не разчита като във франкския Запад само на поместните графове.

В родното Уики има следните дати за живота на Петър: http://bg.wikipedia.org/wiki/Петър_I_(България)#cite_ref-1 Но определено се изложих с твърдението, че бил най-малкият син на Симеон. Нещо напоследък не съм във форма и май е ми е време да си дам по-продължителна почивка от писане във форума, че да не се излагам като кифладжия.

Твърдението за арменската втора жена на Симеон тръгва според мен от една статия на Агоп Кюрдян "Материали за историята на българските арменци. Арменците в България", излязла през 1927 г. във Венеция в брой 64 на списанието "Пазмавеб" ("Базмавеп" по източноарменско четене). Имам я статията. Вътре има недоказани от извори твърдения, не е само това. Например, че при Самуил имало цял арменски корпус в състава на българската войска. На Кюрдян безкритично вярват и преписват дори и сериозни арменски учени като Рач Бартикян например и така се разпространява "твърдението", че втората жена на Симеон била арменка и се казвала Рабна или пък Мария. Въпреки това аз имам някои задръжки да отрека напълно твърдението на Кюрдян, защото има някои косвени улики, че Петър не и бил 100% от същата кръв като братята си Михаил и Иван. Например никой досега от нашите историци не си е задавал въпроса защо Симеон обезнаследява по-големите си синове Иван и Михаил в полза на Петър, който на всичко отгоре е малолетен и зад него стои настойник, ситуация, която винаги е свързана с остлабването на държавата, докарала се до това положение.

А при този модел как се обясняват големите икономически и военни възможности на държавата между 805 и 969 г. - разгромът на Никифор, офанзивите на Крум в Тракия, експанзията при Пресиян и дори при Маламир, стремежът на Византия да котка Борисова България, империализма при Симеон? Противно на установените клишета, при Петър България не е толкова зле. Фактът, че през 969 г. успява да мобилизира 30 000 армия против Светослав говори против мита за разкапаността на Петрова България.

А пък приятелчето Дугин е убеден евразиец и руски империалист.