Aspandiat

Ми табан е поне някаква насока за значението на сюбиги или юбиги.

Дендро, не сквернослови. Българите са били високи красиви мъже, не като тоя запъртък от Египет.

Гоаулдите всъщност бяха влечугоподобни паразити, ползващи телата на хора на приемници.

И каква е разликата в контекстите? Или просто защото Перкунас казва, че е аналогията е "волен полет на фантазията", следва да се замълчи виновно.

Аз съм фен на сериала Старгейт. Любимците са ми полк. Джак О Нийл /Ричард Дийн Андерсън/ и д-р Даниел Джаксън /Майкъл Шанкс/.

Цензура, брат, цензура. Дръпни си от Читанката "Забранената египтология" на Ерчиван Ердоган да видиш за кво иде реч.

Откриха мумия на извънземно в Египет http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1565685 http://www.chudesa.net/%D0%BC%D1%83%D0%BC%D0%B8%D1%8F-%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D1%8A%D0%BD%D0%B7%D0%B5%D0%BC%D0%BD%D0%BE-%D0%B5%D0%B3%D0%B8%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B3%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0/

О, аз също не съм във възторг от БЕР. Типичен пример в случая е твърдението, че румънското vătaş “пазач” е заето от турското vattas “пастир”, което на свой ред е арабизъм. Аз съм срещнал мъжкото лично име Ватач в Прилепско още през 1337 г. като част от топонима “Ватачевата воденица”. Така че връзката с арабо-турското vattas “пастир” издиша.

Митак, докато има САЩ, няма да има СЕЩ. Еле пък с УК интегриран в него.

Няма нищо неуместно. Казах по-горе, че КАНА(С) може да е значело както "пръв, върховен" като прилагателно, така и "първенец, върховен господар" като съществително. Така че KANA ΣΥΒΙΓΙ следва да се преведе не като "императорски/канов субиги", а като "първенец сюбиги/върховен господар сюбиги". За мен е неясно значението на втората част ΣΥΒΙΓΙ. Но при Бешевлиев има една записана на латински форма canna taban. Като паралел на taban би могло да се посочи средноперсийският глагол tābtan, tāftan – “горя”, “светя” и партският корен tāb- “светя”. Срещал съм и иранската дума tābān “блестящ, сияещ”, но за съжаление не мога да открия в кой от старите ирански езици е засвидетелствана. Ти имаш повече от мен достъп до речници и при добро желание би могъл да провериш. Но дори и въз основа на средноперсийския и партския пример би могло да се заключи, че canna taban има смисъл на "сияен господар~сияен император". Остава обаче мъчнотията да се изнамери паралел на инфарктното ΣΥΒΙΓΙ , което очевидно няма връзка със "субаша-бег" или каквото там бяха измислили тюрколози и нетюрколози.

Би могло да се преведе като "императорски/канов багатур", "императорски/канов боил". Тоест хората, носещи тези титли, да са влизали в групата на т.нар. хранени хора. Които между другото са засвидетелствани писмено именно при Омуртаг. Възможно е също така думата "кан(ас)" на езика на самите българи да е значела "пръв, върховен" и като съществително да се употребявала и като титла на върховния владетел. При това положение ΒΑΓΑΤΟΥΡ KANA, KANA BOYΛA биха могли да се тълкуват като "върховен багатур/пръв багатур" и "върховен боил/пръв боил".

Само че Багренодния топи Михаил ІІІ на морални теми - че бил пияница и педал, а не за външната му политика.

Опазил ме Господ, поне това не съм.

На мен също преди няколко години ми направиха впечатление цитираните от ГЕРБОВ откъси и също тогава си зададох въпроса, който си го задава ГЕРБОВ. Първо. Самият факт, че Продължителят на Теофан и Скилица наричат Омуртаг василевс не може да е случайна грешка, като се има предвид с каква упоритост ромеите защитават легитимността на правото върху императорската титла единствено на константинополския василевс. Според мен двата горни случая са неволно изтичане на информация, старателно потулвана от съвременниците. Второ. Историята около помощта, която Омуртаг оказва при потушаването на бунта на Тома Славянина. Тя е решителна. Но бай Генезий, ако не ме лъже паметта (не ми се проверява сега в ГИБИ) пише, че Омуртаг сам давал зора да помага, Михаил не искал и се опъвал и накрая Омуртаг против волята на императора изпратил българска войска против Тома и го разгромил. Не знам дали Генезий си е давал сметка, че пише пълни идиотщини (т.е. лъже нескопосно) или е смятал, че читателите са пълни идиоти. Защото нито един владетел не би направил жеста на Омуртаг даром и безплатно. Това са човешки животи, издръжка на войска, риск от поражение и т.н. За да хвърли военните сили на държавата си във война, на Омуртаг трябва да е било обещано нещо от страна на Константинопол. И обещаното явно е било толкова унизително, че върху събитието е била наложена държавна цензура. Според мен "заплащането" на Омуртаг е била титлата "василевс на българите" и вероятно Пловдив и околностите му. Трето. Признаването на Омуртаг на титлата "василевс на българите" обяснява и появата на титлата "от бога поставен кана сюбуги", която в първата си част копира византийската титулна практика. А втората част КАНА се обяснява добре от Codex Cumanicus. Вярно, това е късен документ от ХІV век, но е ценен като източник за степната владетелска йерархия. В Кодекса е казано изрично, че КАН = ИМПЕРАТОР, солтан = рекс, бег = принцепс, тоест княз. Така че очевидно е, че КАНА СЮБИГИ/КАНАС ЮБИГИ е титла, съответваща на василевс. И тя, забележете, се появява точно при Омургаг, за да бъде отнета на българите при Борис като част от капитулацията му през 863 г. спрямо империята. Четвърто. Войната между империята и Маламир. Това е най-секретната война между България и Византия. Ако не беше българското сведение, никой нямаше да знае за нея, защото ромейските източници мълчат до един. Което за мен е знак, че върху тази война е била наложена също държавна цензура. Смятам, че при Маламир империята се опитва да отнеме от българския владетел титлата "василевс" и да си върне Пловдив. Аналогията със събитията по времето на Тервел се набива на очи от само себе си. Всъщност самото коронясване на Тервел за кесар, тоест втория в империята, вероятно е било изтъкнато от Омуртаг като прецедент при искането му да получи титлата василевс. Нищо чудно дори в очите на българите този акт да е бил възстановяване на старите им права от времето на Юстиниян ІІ. Пето. Мегаломанията на Симеон. Тя и сега продължава да е напълно ирационална. Несъмнено част от Симеоновата мегаломания е била подхранвана от младежките комплекси за малоценност, получени по време на пребиваването му в Константинопол. Обаче маниакалното му и упорито домогване след 913 г. до титлата "василевс на ромеите" и сляпото пренебрежение спрямо териториалните загуби на север и запад от Дунава може би се дължат и на стремеж да възвърне придобитата от праотеца му Омуртаг титла, която била загубена след деградацията на българския владелски институт през 863 г. (от кан, тоест император, на архонт, тоест княз). Изобщо казусът "бил ли е василевс Омуртаг" би се оказал ключов за проумяването на титулатурните игри, водени между Византия и България между 705 и 971 г.

Тази тема я обособявам от един пост на К.ГЕРБОВ. Смятам, че самият въпрос е прелюбопитен и заслужава обсъждане, защото би могъл да обясни някои въпроси около историята на ПБЦ.

Това е ясно. Но в нашата историография ми се струва, че традиционно се подценява влиянието на римското (папското) и латиноезичното християнство сред българите преди 870 г.

А защо не погледнем ситуацията, че част от българите не е била покръстена през ІХ век, а по-рано? Имам предвид едно много ценно и системно пренебрегвано сведение от “Християнска топография” (Книга III) на Козма Индикоплевст. Съчинението му е завършено около 545–547 г. Разпространението на християнството е очертано от Козма Индикоплевст по географски признак. Първо от Индия през Бактрия, Персия, Елам до Мидия и Персийска Армения. После от Етиопия (аксомитите) и Йемен (омиритите) през Палестина, Финикия, Сирия до Северна Месопотамия. След това от Южен Египет (нубийците) през Египет (византийската му част), през Либия и Пентаполис до Мавритания и Гибралтар (Гадирите) на запад. Последният географски сегмент обхваща района на Мала Азия (Киликия, Кападокия, Понт и Азия, която отговаря на старата римска провинция Азия), след това на североизток Кавказ и Каспийско море, където са Лазика (Западна Грузия), ирканите (хирканите) в Югоизточното Прикаспие и скитите северно от Кавказ. След това обаче стрелката свива рязко към Европа, вървейки от изток към запад. Ерулите (херулите) обитават Северното Причерноморие между Днепър и Днестър. От друга страна обаче в 512 г. в Крайбрежна Дакия (днешна Северна България между Видин и Свищов) са заселени херули като федерати и е по-вероятно Козма да е имал предвид тях. Непосредствено след тях той изброява следните народи – българи, еладци, илирийци, далмати, а оттам на запад готи, испанци, франки, римляни. Българите са разположени като преки източни съседи на илирийците и еладците от една страна и на запад от херулите от друга. Географски илирийци и еладци отговарят съответно на днешна Северна Албания, Южна и Западна Сърбия и Босна и на Гърция. Западно от Илирик е провинция Далмация – днешна Хърватия, а след нея остготите и римляните в Италия, вестготите в Испания и франките в Галия. От описанието на Козма отчетливо личи, че българите християни са населявали територията източно от Илирик, северно от Елада и западно-югозападно от Видин и Враца, тоест земите на Македония, точно там, където е учредена архиепископията на Първа Юстинияна. За същите ранни български заселници от времето на Анастасий І и дори от времето на Зенон се споменава и в българските добавки към среднобългарския превод на хрониката на Константин Манаси. И като става дума за тези добавки, има една, която мисля, че е точно в десятката в спора между Табов и Йончев: “В дните на този цар (Лъв III) Рим се отвърна към фръгите, заради неговите хули”. В съответната бележка 284 на издателите се казва: “Тази добавка на българския преводач – тя не се отнася до българското минало – визира враждебното отношение на папа Григорий II (715–731) към иконоборческата политика на Лъв III и връзките му с франкската държава”. Абсолютно всички останали добавки на българския преводач се отнасят до българското минало. Няма логика тази да е произволна. Фактът, че в нея се споменава за разрива между Лъв III и Григорий II по въпроса за папската юрисдикция върху Западните Балкани, сочи, че тези събития са имали някакво конкретно и важно отражение върху българите. Това може да е само преминаването на Прима Юстинияна, покръстила българите в Македония, от папско към константинополско върховенство. И точно това твърди Блазиус Клайнер за Прима Юстинияна: “Тази архиепископска църква била из основи разрушена, когато Лъв Исавър, раздразнен от решимостта на папите Григорий II и Григорий III да почитат светите икони, откъснал от римската патриаршия Илирик, Сицилия и Калабрия и ги присъединил към цариградската църква”. Та през 870 г. на събора добре се е знаело и помнело кой какви юрисдикции, диоцези и влияние е имал по баш римско време, сиреч преди Лъв ІІІ. И папските легати не са се поколебали да припомнят миналото. Това пък би обяснило забележката на Йончев, че имаме сведения за българския казус на този събор само от папски източник - в Константинопол са си замълчали за неудобните въпроси.

За какво спорите вече всъщност?

Йончев, знаеш ме, че поработУвам с извори. Ще ти кажа нещо, което съм установил от работата ми с арменските. Нерядко късният извор е по-качествен като информация от синхронния, било защото авторът е имал повече източници на информация от автора на синхронния текст, било защото късният автор не страда от някаква патетика или няма идеологическа предпоставена цел. Давам ти като пример битката между перси и арменци при село Нерсехапат от 482 г. Писалията в средата на VІІ век епископ Себеос я описва лаконично, но от разказа му се разбира, че основната причина за разгрома на персите е надигналата се прашна буря откъм тила на арменците, която биела в лицата на персите и ги заслепявала. При съвременника на събитията Лазар Парпеци няма такова нещо. Той обяснява арменската победа с изключителната храброст на арменския предводител Вахан Мамиконеан. Чудесно, само че същият Вахан е бил меценат и спонсор на.... Лазар Парпеци. ГРАФЕ, ще си спестя отговора на истеричния и комплексарския ти пост в стила на байганьовото "големи диванета са това учените", защото ако ти отговоря както заслужаваш, поне месец ще си дъвчеш гема като побеснял кон.

Това е старата езотерична идея, че превисшият бог е недостижим за човешкия разум и възприятия и изобщо за което и да е от творенията му. Затова му се налага да еманира по-нисша субстанция, която да сътвори видимия свят и вселената. При гностиците например Мъдростта (София) отделя от себе си по-низша същност - София Ахамот. Ако се чете Кабала между редовете, се разбира, че такъв посредник между реалната вселена и превисшия бог е Слънцето, което е вход и разпределител на творческите енергии (сефиротите) към видимия свят. Затова древните са смятали, че планетарните богове са всъщност 8 (броели са и Земята заедно със Слънцето, Луната, Венера, Меркурий, Марс, Юпитер, Сатурн), а не 7, която е била масова астрологична и екзотерична представа. Неслучайно на едно място в историята си Херодот, който и бил посветен в египетските мистерии, споменава, че великите древни богове са били 8 на брой.

В “Български етимологичен речник” (Том 1. С., 1971, с. 123) се дава дават следните значения на думата: ватàх, ватàф(ин) – (остар.) “главен майстор в рударска пещ” (Самоковско), “главатар, водач на русалийска дружина”. Думата няма съответствия в славянските и в другите балкански езици, освен в румънски, където vătăf има значение на “надзирател, кехая; началник на стража; главатар; воевода” и остарялото “ръководител на овчари; селски глашатай”. Думата е навлязла в румънски от български. В “Български етимологичен речник” се сочи предположението за тракийски произход на думата – от индоевропейското *wod-ok(o)-s “водач, вожд” с характерното за тракийския език изместване на съгласната (d > t, k > kc > x) и o > a. Основното значение на българската и румънската дума е “водач, вожд” > “ръководител, главатар, началник” > “главен майстор”. Руското ватáга “купчина (хора, животни); банда”, украинското ватáга “куп, маса”, староруското ватага “палатка, шатра” са заемки от старотюркски – otaγ “палатка; стая; имущество” (срв. с османотурското oda(k) “стая”) и семантично нямат нищо общо с българското ватàх, ватàф(ин). Румънското vătaş “пазач” е заето от турското vattas “пастир”, което на свой ред е арабизъм.

Всъщност има голям брой сведения, които показват пряка и огромна ангажираност на Кирил и Методий с покръстването на България и с разпространението на славянската писменост, които обаче си стояха и стоят пренебрегвани, явно в името на "общославянския характер на делото им", както ни караха да учим и вярваме и преди, и след 1944 и 1989 г. 1. "Пространно Климентово житие" (т.нар. Българска легенда), написано от архиепископ Теофилакт Охридски: 2. “Повесть временных лет”: Съгласно “Хърватската хроника” Кирил и Методий са покръствали в България, тръгвайки от Моравия. “Чешката легенда” пък сочи, че двамата отишли в Моравия след покръстването на България. 3. "Второ житие на Наум Охридски", дело на византийския архиепископ Теофилакт Охридски: 4. "Проложно житие на Константин Кирил": 5. “Подробен разказ за живота и деянияна на светия отец наш Наум” (житие, съставено на гръцки): 6.“Житие на св. Наум Български” (отново съставено на гръцки): 7. “Молебен канон за св. Климент Охридски от Константин Кавасила”:

Някои от тези изображения вършат ли ти работа? Аз, дето бъкел не знам латински и гръцки, успявам да разчета без особени трудности около Mesia hec & Vulgaria следните топоними: Sirmium Pannonia Dardania Illiricus Paflagonia Между другото единственият сериозен аргумент, който съм срещал, че България е късна добавка, е употребата на формата Mesia, а нена правилната (книжовната) Moesia.

А какво е обяснението, че ЦЯЛАТА топонимия в картата е антична, само "България" не е? И я откриваме тази добавка точно през ХІІ век, когато България я няма като самостоятелна политическа единици. А съседната набираща мощ Унгария липсва. Няма Германия, няма Франция и т.н. Преписвачът изведнъж решава, че точно България трябва да бъде добавена.

Юхас, Петер. Кирил и Методий в Българската Моравия. С., 2000, с.188–193