Aspandiat

Хаха. Веднага си представих Луций ибн Константин ал-Таренти или Клавдий ибн Юлиян ал-Медиолани.

Е, аз говоря за 350-те години. След 500 г. на Запад християнството се е намърдало като заместник и продължител на Рим. Съвсем логично е да стане така, както пишеш.

Ми то си има такава игра, бре. Нарича се Rome Total War - The Barbarian Invasion. И славяните даже се появяват през VІ век.

Византийската търговия и икономика - предимства и недъзи Идеята за тази тема се зароди в главата миналата седмица, когато приключих с книгата на Scafuri, Michael Phillip - Byzantine Naval Power and Trade. The Collapse of the Western Frontier (2002) (ИСТОРИК, големи благодарности, че си я качил в дигиталния раздел). Всъщност тази проблематика е ключова не само за развитието на самата империя, не само за развитието на Европейския Югоизток, но и за цялостния развой на европейската икономика до ХХІ век, доколкото тя е продукт от столетно развитие и процеси и концентрация на производства и търговия в определени региони. Ромейската теза Какво пише и каква теза защитава Скафури (с моите допълнителни тълкувания и уточнения), който акцентира върху търговията по море. До началото на VІІ век пред византийската морска търговия няма сериозни предизвикателства. Морският стокообмен по принцип носи най-големи доходи (и е най-рисков същевременно), но докато Средиземно море е римско езеро, той не е изправен пред проблеми и криза. С арабската експанзия обаче положението се променя коренно. Империята губи Сирия, Финикия, Египет, Триполитания, Тунис и ако до 30-те години на VІІ век като маршрути тя е многовекторна, от края на същото столетие тя е ограничена по вектора между Сицилия и Мала Азия, защото арабите контролират Източното и Южното средиземноморие. Това довежда и до промени в характера на имперската търговска практика и политика, а именно до две нововъведения: 1. Стремеж имперския флот да контролира ключовите търговски точки и да отклонява (често и със сила) търговския трафик към тях. 2. Стремеж да се създават един вид стокови борси, единствено от които да се води външната търговия и от които чуждите търговци да купуват ромейски стоки (или транзитирани през империята), както и само в тези пунктове те да продават своите стоки. Скафури отбелязва, че наченки на втората практика се наблюдават още по времето на император Анастасий, който издава едикт, според който за търговия с персите се отварят само 3 гранични пункта в Северозападна Месопотамия, един от които е новоизградената крепост Дара. Тази практика в хода на развитието й след арабската експанзия довежда например до това Трапезунд като една от крайните точки на Пътя на коприната да се превърне в източната стокова борса на империята, зареждаща със стоки от Прикавказието, Прикаспието и Северен Иран. Що се отнася до точка 1, стремежът на империята да отклонява морските търговски маршрути към нейните пристанища довежда до издигането на Солун като стокова борса и до превръщането на Константинопол в най-голямата стокова борса и финансов център на християнския свят поне до 1204 г. Причината за това развитие на византийската морска търговия и външна търговия се корени в това, че империята се стреми да наложи икономическо ембарго на ислямските си врагове и да ограничи по всякакъв начин възможностите им да осъществяват паралелна и конкуретна търговия в Средиземно море. Едновременно с това тази търговска политика има за цел да не позволи арабите да купуват от Севера и Запада стратегически суровини (като например дървесина за строеж на бойни и търговски кораби), които да ги направят по-силни и по-богати. Скафури сочи обаче, че тази свръхконцентрация на външнотърговската дейност в империята довежда и до нейната свръхрегулация. Авторът дава редица примери от "Книга на епарха", от която се вижда до каква дребнава педантичност е била стигнала през ІХ-Х век имперската администрация по отношение на регулациите спрямо собствените и чуждите търговци. Всеки дошъл в Константинопол търговец е трябвало начаса да регистрира товара си, дори и да ставало дума за стока без особено значение и количество. Според Скафури наложената свръхрегулация на търговския обмен се дължи на стремежа на императорите да изстискват максимално приходи от данъци, мита и такси. Един от големите, а може би и най-големият проблем пред тази политика на концентрация и свръхрегулация, е възникването на икономическата концепция, че който иска да търгува с империята, трябва да "дойде на крака" до нейните стокови борси. По този начин, както пише Скафури, ромейските търговци губят стимул и инициатива да търсят нови далечни пазари и изобщо губят стимул да развиват икономическа гъвкавост и находчивост. В перспектива това се оказва гибелно за имперската външна търговия, защото това, заедно с ограниченията, наложени от военно-стратегически причини, довежда до възхода на италианските търговски градове и до поемането от тях на неконтролирания от империята търговски трафик в Средиземноморието. Скафури отбелязва, че ромейските императори така и не успяват да схванат огромната роля на морската търговия и на търговията изобщо като източник на големи приходи от транспорт, посредничество и от печалбите от продажба на стоки с висока добавена стойност. Традиционното разбиране, витаещо в константинополския двор, е че императорът на римляните е над такива дребни и позорни дейности като търговията, той е наместник на Христа на земята и е призван да брани и разширява империята на римляните. Типичен пример за това дефектно разбиране е една случка с император Теофил и жена му. Когато императорът разбира, че един кораб със стоки принадлежи на императрицата чрез поставени лица, той заповядва възмутен да изгорят целия товар, защото било недостойно височайшата августа да се занимава с такива жалки дейности, характерни за "третото съсловие". Другият проблем, който се поражда от превръщането на Константинопол в колосална стокова борса и финансов център, е съсипването на провинциалния византийски търговски и военен флот. Концентрацията на търговията към и от Константинопол довежда до обезсмисляне на стремежа на провинциалните византийски морски търговци да развиват дейността си, до загуба на мореплавателни навици и до общ упадък на търговския провинциален флот. Оттам и провинциалните ромейски ескадри губят базата си на набиране на кадри и мотив да поддържат високо ниво на боеспособност. Също така губят и финансиране от страна на столичните власти. Скафури сочи като знаменателен факта, че след окончателното превземане на Сицилия през 902 г. от арабите, адриатическият (провинциален) военен флот е в окаяно състояние и от Константинопол са принудени да изискват от италианските си протекторати (Венеция и Амалфи) да изпратят свои флоти, които да защитават Южна Италия от арабските набези. Италианската антитеза Докато собствено имперските територии са в плен на свръхрегулацията и постепенно изпадат в апатия и липса на предприемачески дух, италианските земи прогресират. Всъщност не прогресират навсякъде, а първоначално в онези градове, останали под ромейски протекторат и в систематата на имперските владения. За периода ІХ-ХІ век това са Амалфи и Венеция. Венецианците и амалфийците се възползват от това да са на книга ромейски граждани - това им осигурява защита и престиж, а същевременно не ги натоварва с ограниченията в икономическата и търговка дейност, от които страдат търговците и производителите от собствено ромейските територии. Така, през ІХ век Венеция и Амалфи поемат посредническата търговия на луксозни стоки между франкския Запад и ромейския Изток. Натрупаните капитали им и липсата на търговското ембарго, което спирало обмена между ромейските и арабските търговци, позволява на италианците да си създадат добри контакти с мюсюлманска Северна Африка и Египет. През Х век амалфийците например имат не само търговско представителство в Александрия, но и позволение от страна на фатимидите да посторят там своя черква. Италианските търговци се ползвали и със защита от страна на ислямските емирати в Западното средиземноморие по ред причини. Едната била това, че те осъществявали единствените контакти с християнските територии на север, а другата - че внасяли суровини и стоки, които липсвали в Африка. На първо място дървесина за строеж на кораби. Итало-ромейската синтеза В резултат на липсата на регулации и религиозно-военно-стратегически ограничения, още към началото на Х век Амалфи и Венеция вече разполагат не само с голям търговски, но и със силен военен флот. Какъвто ромеите нямали вече западно от Пелопонес. Де факто те не само изземват посредничеството в търговията между Константинопол и Запада, но и се нагърбват със защитата на Южна Италия и постепенно се налагат като истински защитници и източник на политическа и военна мощ в очите на южноиталианското гръцко и италийско население. Не че ромеите били по принцип против това, те дори съзнателно насърчавали Венеция и Амалфи да развият статут на посреднически центрове между империята и Запада под шапката на императорите. Но в перспектива това изземване на мощ се оказва пагубно за имперската власт в Калабрия и Апулия, защото при норманската експанзия тамошното население престава да се надява на помощ от Константинопол и не оказва особена съпротива на нашествениците. Създаването на огромна търговска мрежа под сянката на империята, обхванала цялото Средиземноморие, възникването на силен военен флот в резултат от това и от друга страна упадъкът на ромейския провинциален търговски и военен флот довеждат то това, което се случва през 1082 г. - император Алексий І Комнин прави първите сериозни търговски остъпки на венецианците срещу участието на флота им във войната с италианскиете нормани. По инерция, явно под влияние на руската школа, у нас се и сега се смята, че тези остъпки са били огромни фатални. Всъщност те са само първият пробив в ромейската система на свръхрегулации и монополизъм, така както през ХVІ-ХVІІ век холандците се стремят да си издействат отстъпки в целия свят. Договорът от 1082 г. обаче е хронологично-фактовата точка, в която империята се отказва от сюзеренитета си върху Венеция и дава на републиката на Сан Марко пълна свобода на действие в името единствено на собствените й интереси. Тази дата се оказва и началото на края на византийското търговско превъзходство в Източното средиземноморие. През 1204 г. венецианците, използвайки като мускули бойците на Четвъртия кръстоносен поход слагат ръка на ключовите пунктове в търговията между Балканите, Мала Азия, Сирия и Запада, като овладяват или поставят под контрол Дирахион в Албания, Крит, Модон и Корон в Пелопонес и Константинопол. При Андроник ІІІ генуезкият квартал Пера на другата страна на Златния рог прибирал 200 000 перпера от такси, мита и данъци, докато императорът събирал само 30 000. И така, свободната търговия и средновековният икономически либерализъм надделяли над свръхрегулациите и средновековната планова икономика. Нещо което, ако бъде екстраполирано към съвременната система на постоянни свръхрегулации, провеждана от Брюксел, открива нерадостни хоризонти пред Европа. П.П. Първият пост е върху морската търговия на империята. Задал съм заглавието по-широко, не само за да няма тематична свръхрегулация във византийски стил, но и защото неизбежно ако темата се развие, ще се стигне до икономиката на империята изобщо.

Между другото почнах полека да чета томовете на Успенски, качени от Графа в дигиталния раздел и на стр. 64 от том 1 попадам на нещо много интересно и точно по темата: От този откъс проличава, че за сърцето на Империята, там, където бие пулсът на истинския Рим и на римската идея и дух, християнството се явява (макар и подкрепяно от императорите Константин и Констанций) чужд култ, неримски, азиатски, който пъпли и разкапва душата на Рим. Мисля, че този сблъсък между разбиранията на римляните от Рим и на аристокрацията от Рим с юдейското сектанство, проповядвано от гръцки "словестни жонгльори" (съгласно израза на Гор Видал от "Сътворението") е показателен що е римското.

Има достатъчно сведения, вярно, от ХІ-ХІІІ век, от които се разбира, че Кирил и Методий са действали в съгласие и с подкрепата на Борис І. Явно е било голям проект, който да е неутрален спрямо гръцкия и латинския проект.

Кучето няма добра слава при градското население само. Това напримел личи от сцената от "Българи от старо време", в която Петко Ослекът носи тава с гювеч, ама не може да се сдържи да не метне камък по кучето Гуджо, което обаче го напада смело. Само че до края на ХІХ век 90% от българите живеят на село.

Аз съм аршакидски шаханшах и жрец на Митра, възпитан от ранно детство в каноните на зурванитския маздеизъм. А ти, фанариоте, гръмни се с гръчки огин. А сега сериозно. То е ясно, че двата лагера - римо-италийският и романистанският, към когото за срам и позор се присъедини и позорящият старата римска слава и дух Аеций - няма да прекратят борбата, ама все пак искам да напомня едни нещица, които написах преди 10 месеца в темата "Етнокултурните носители на истинския римски дух". http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=14665

Ах, ще дойде време, и то няма да е далече, когато политкореткните глупости, че кръвта става вода и е важно съзнанието, а не генетиката, ще идат на майната си и тогава дори и фанариота Кристеций ще загрее, че е римлянин колкото на баба му хурката. Абе то ако от цъкане на Ром тотал уор-а се ставаше римлянин, а да съм вече френски или нормано-сициалиански граф (ама не Монте Кристо) покрай Медиевъла.

Не думай. В нашите народни представи кучето също вижда злите духове. И изобщо за разлика от котката, която има отрицателна слава, българският селянин отпреди индустриалните времена е уважавал и обичал кучето си. Според народното поверие когато човек умре и иде в ада, котката носи дърва, за да подклажда огъня под казана на грешника, а кучето гаси огъня. Що се отнася до твърдението, че щом някой уседне, почва да мори кучетата с антифриз, ето ти един митологичен мотив за размисъл, общ за българи, чуваши и маджари, който на всичко отгоре свързва кучето със земеделието. Според нашата народна вяра хората дължат на кучето житото и своя хляб: Унгарската версия: Чувашката версия: Маджарската и чувашката версия можеш да ги намериш у Петер Юхас. Тюрко-българи и маджари. С., 1985, а българската в Българска митология - енциклопедичен речник. С.,1994. И понеже Рейвъне, си убеден, че земеделецът е враг на кучето и гледа на него като на паразит, а само номадът си го обича и гледа, ще ти спомена, че древните египтяни, пар екселанс земеделци и неномади, са смятали, че богиня Изида е дала на човечеството житото и ръжта и била богиня, която обитавала съзвездието на Кучето.

Абе то е ясно - спортът е излишен, щото Алвата не го практикува.

Хехе, този път Графа спечели мача с 1 на 0. До стената ме изправи, романистанецът му нйеден.

Не ми е ясно какво искаш да кажеш. Горе и двамата с Негово Рицарство ти казахме, че икономически Кипър не е свързан с Константинопол. За справка - аналогична картинка имаш в английска Аквитания, която е на територията на Франция, но икономически Бордо и провинцията са свързани с английските пристанища, а местните барони са положили клетва за вярност пред английския крал, който пък покрай владеенето на Нормандия и Аквитания е васал.... на френския.

Отговорът на това, че са живяли е много прост. В очите на самите български владетели от ІХ век държавата е на един етнос или на етноса, който преобладава в него. Затова редовно в каменните надписи византийците са наричани "гърци", тоест в представите на българите щом като в Романистан се говори гръцки, няма как населението да не е от гърци. Отделно именно Омуртаг се нарича владетел на "многото българи", а не на "българи и славяни" или по-късните формулировки "цар на българи и гърци". Така е и на запад, където първоначалната титла е "крал на франките", а не "крал на онова, дето живее във Франкия". Докато в твоя Романстан живее каква ли не сбирщина, а от седми век сбирщината е пак каква ли не, ама без римляни (латиноговорящото население от Балканите).

И?

Хехе, Кристеций, аз те питам защо в Романистан не са четели латински автори в оригинал и въобще, а не дали римляните (истинските) са говорели и ползвали гръцки. Получава се все едно сядам в кръчма и искам свинска пържола, а ти ми казваш, че нямате в момента, ама пък имате супер сочни марулки.

Ами, КГ, аз не знам дали франкски Кипър е бил толкова свързан икономически с Константинопол, а не повече с кръстоносните държави в Близкия Изтока (докато са съществували), с Киликийска Армения и с венециански Крит и Венеция изобщо.

Не знам, обаче системата на научни звания в Германия (Европа) и САЩ (и англосаксонския свят) са много различни. При вторите няма стройната йерархичност: асистент - старши асистент - главен асистент - доцент - професор.

Между другото във Византия били ли са четени (макар и в гръцки превод) латински класици като Цицерон, Тит Ливий, Лукреций и т.н.?

Ако наистина има такова обвинение, предполагам, че укорителите са имали предвид, че е създал държава, в която родовата аристокрация е получила огромно предимство в управлението й, а административните кадри са избутани на заден план. Ресавски, можеш ли поне да кажеш кой автор споменава това, ако не можеш да дадеш точния цитат?

Графе, приятелю, гълъбе романистански и Ивски, не мога да надделея над себе си и над желанието да те провокирам и да не ти задам един въпрос, който ми се роди преди малко в кратуната и който звучи малко и като афоризъм. А именно: "Що за римлянин е този, на когото се налага да чете Цицерон в превод на гръцки?"

Абе то и миналия декември трябваше да дойдат, пък нещо се отказаха. А и горкият Шкловски как е видял това странно тяло, прелитащо край Фобос, не знам. Явно са го викали на спиритичен сеанс, щото сиромахът е на онзи свят вече 28 години. http://ru.wikipedia.org/wiki/Шкловский,_Иосиф_Самуилович Ще ги посрещнат американските. Те и без това спасяват света постоянно..... на големия екран. Впрочем и без това ще правят Денят на независимостта-2.

Мда, това за липсата на средна класа и заместването й с интелигенция е много интересно наблюдение. И изглежда е така.

За дунавските българи като роботърговци преди 1018 г. Ал-Масуди (средата на Х век): Ал-Бекри, повтарящ Масуди (средата на ХІ век): Отговор 21 на папа Николай (ок. 864-865 г.), потвърждаващ наличието на роби при дунавските българи:

И най-интересното е, че Първият поход е частна работа на големите феодали. В него монарси няма.