Aspandiat

Интересно, интересно. Всъщност този трипатризъм, за който говориш, прозира и от разказа на Херодот за тримата братя, от които най-малкия Скютес станал началник и дал началото на скитите. Споменах я по-напред в темата. Впрочем не е мое наблюдението, че поне в източноевропейския фолклор винаги третият брат е най-силен, умен, красив и накрая той убива змея/злите и получава царската дъщеря и половин царство. Не знам доколко това се е отразило и на тройното разделение при индоевропейците на войни + молещи се + трудещи се. Всъщност ми се струва, че се преекспонира последното деление при индоевропейците, защото то е резултат от закономерни процеси при всички човешки общности. Иначе за войнските братства - споделям мнението ти. Да не забравяме, че и при нас по времето на Омуртаг са засвидетелствани "хранените хора" на владетеля, сиреч компаньоните му (не в съвременния смисъл, а в смисъла на латинското значение *** panem "съхлебници"), които ги има и сред германци и които са засвидетелствани например и при русите през Х-ХІ век. И да, европейският феодализъм в края на краищата е организация на войните.

Ами, Южняк, ти да му мислиш, защото научните ти занимания са в компанията на политкоректни слепци, невиждащи слона. Аз съм свободен електрон и каквото и да напиша, няма да лъсне в някое англоезично списание с импакт фактор и после да ме разкостят. Иначе по темата (тя отече, ама по-добре интересни ОТ, отколкото мълчание) за германския факт в средновековната западноевропейска аристокрация най-лесното, което може да направи мързелив човек, напечен от жегата като мен в момента, е да пусне 2 линка с имена. Единият е списък (надали пълен) с френски имена, основно средновековни, които са от старогермански произход. Много показателен списък. Liste de prénoms d'origine germanique http://fr.wikipedia.org/wiki/Liste_de_prénoms_d'origine_germanique И под него едно друго списъче : List of principal Crusaders http://en.wikipedia.org/wiki/List_of_principal_Crusaders Като погледнеш първия списък, то се оказва, че имената на френската аристокрация през 9, 10, 11, че и 12 век са почти напълно от германски произход. И явно само простолюдието е носело други. Като погледнеш втория списък, виждаш с изненада, че водачите на кръстоносците от различните походи, които са от френските земи или от такива, които са преходни между галския и тевтонския етнически елемент, носят основно старогермански имена и някое друго латинско или латинизирано гръцко. Особено мило чувство предизвикват у мен такива имена като: Bohemond, Prince of Taranto and founder of the Principality of Antioch Tancred of Hauteville, his nephew, founder of the Principality of Galilee Herman of Hauteville Baldwin of Boulogne, founder of the County of Edessa and first King of Jerusalem Hugh of St Omer, later Prince of Galilee Fulcher of Chartres Raymond de Saint-Gilles, Count of Toulouse and founder of the County of Tripoli Adhemar de Monteil, Bishop of Le Puy and papal legate Girard Guinard, Count of Roussillon Aicard, Archbishop of Arles Odo of Bayeux Enguerrand I, Lord of Coucy Arnulf of Chocques, chaplain and later Patriarch of Jerusalem Ralph de Guader Héribrand II of Hierges Amalric of Lusignan Raymond I Trencavel Raynald of Châtillon Baldwin of Ibelin Renaut I of Bar Frederick de la Roche Bertrand de Blanchefort Gilbert of Assailly Ranulf de Glanvill Theobald V, Count of Blois Alberic Clement Raoul I, Lord of Coucy Henry II, Count of Bar Amaury VI de Montfort Ralph of Soissons Walter IV, Count of Brienne, Lord of Jaffa Odo of Montbéliard и т.н. и т.н. Положението с висшия църковен клир мисля е същото като това с аристокрацията. Всъщност висшият клир до голяма степен е с аристократична кръв. Сетих се например, че малкото френски преди 13 век папи носят все едни хубави "галски" имена: Силвестър ІІ (Gerbert d'Aurillac). Николай ІІ (Gérard de Bourgogne) Урбан ІІІ (Odo de Lagery) Между другото имам известни впечатления, че май не е по-различно е положението и със северноиталианската аристокрация. От кръстоносния списък ми стана също едно мило при вида на: Richard of Salerno Dagobert of Pisa Guglielmo (= Вилхелм) Embriaco Conrad of Montferrat Всъщност те май са май 60% от италианските кръстоносци от списъка.

Това, дето го е написал Глишо, на мен също ми се е въртяло в главата, но не в толкова стегнат и изчистен вид. Не съм разсъждавал толкова за разделението по периоди на папското влияние, а за географските бариери изобщо, а най-вече за психологическата страна на папското влияние и претенции. Папите (повечето) не са били глупаци, а напротив - царе на политическия реализъм. Те със сигурност са отчитали факта, че никой светски владетел не тръпне от щастие, когато от Рим му пратят нареждане, искане или претенция. Според мен папите като цяло са отчитали момента докъде могат да стигнат с претенциите си, без това да предизвика разрив. Както и светските владетели са отчитали докъде могат да се опъват, без да отнесат някой интердикт или направо отлъчване. С други думи, отношенията на между духовна и светска власт в католическия свят в 90% от случаите са се основавали на принципа "можем да го направим, ама не е хубаво да го правим".

В интерес на истината не съм се скъсал от четене какво пишат видните теоретици и познавачи на феодализма, просто съм мислил за това и онова и нещо ми се е сторила халтава калимерата със задължителното преминаване през обществените формации. Чопли ме още една мисла, но като гледам, ще си остане само на ниво чоплене. А именно, че западноевропейската средновековна аристократична родова традиция, която в основата си е германска (в широкия смисъл на думата), се отличава от източната. Европейският феодализъм от Британските острови, Галия, Германия, Скандинавия, Северна Италия поражда (или аз така си мисля само) и европейския индивидуализъм след 1000 г. Докато на Изток във феодалните общества на ислямския свят, на древната Партия и Сасанидска Персия, на Средна Азия и на Далечния Изток индивидуализмът нещо липсва. Имам чувството, че това сериозно различие се дължи на факта, че германското родово чувство е в по-свити граници и върви само по хоризонтала - обикновено се простира в рамките на семейството и най-близките роднини, докато източното е върви и по хоризонтала, и по вертикала. Поне в рамките на аристократичните фамилии (със сигурност в древните ирански общества, а и в неиранските, но пак номадски), където има строго очертана субординация на младшите членове на аристократичната фамилия спрямо старшите. Тази субординация обаче като че ли се наблюдава в общества, в които битието налага колективизъм - в общества с развито земеделие и в общества с номадско битие, където отглеждането и опазването на добитъка изисква задружни усилия. Докато сред древните германци и скандинавци в техните гори и бедни земи всеки се оправя както може и това не е довело до формирането на сложни вътрешнородови отношения и йерархичност. Оттам вече възниква и индивидуализмът, избистрил се в Западна и Северна Европа през Средновековието. Но тук вече отиваме в сферата на културологията и на Хофстеде и неговия единствен (във форума) пророк Алвата. Впрочем на него дължа отварянето на очите ми за връзката между земеделие и колективизъм. Това без грам ирония.

А какво са препоръчвали ромейските теоретици в случай, че противникът нахлуе на тяхна територия с примерно 50 или 60 хиляди души?

Интересно ми е как така в горните класации сред най-малко патриотичните нации се озоваха поляците и арменците. Вятър и мъгла са тези класации..

Ами че на шумерите също не им трябва разрушен град. Още повече, че в него живеят съплеменници. Всъщност първите разрушени и съсипани градове са при асирийците.

Намек, че монасите са турнали рога на куп съпрузи с техните женички...

Ами всъщност в шумерския период това го няма. Там целта е само противникът да капитулира и да признае върховенството на богиня Инана над бог Нергал (съвсем условно), които са покровителите на съответните градове. Докато с установяването на господството на семитите в Месопотамия и особено при асирийците нещата стават вече брутални откъм начините на водене на военни действия и разправата с победените противници.

Всъщност, Южняк, като се замисля, европейският феодализъм и изобщо феодализмът се появява там, където робовладелската формация не е съществувала и обществените отношения се развиват директно от родов (не родовобщинен!) строй към феодален. При робовладелските общества въпреки че има аристокрация, тя няма онова силно родово съзнание, както при по-примитивните общества, защото (според мен) при робовладелските общества "пазарните механизми" и паричните отношения са много по-силни и развити от тези в родовите. А където в икономиката парите играят по-значителна или основна роля, значението на кръвта намалява. Типичен пример е съвременният свят. Забележи също така, че властта в древен Рим е със силно аристократични характеристики до времето на неговото забогатяване. Последното за Рим беше нещо като ОТ, ако мислиш, че въпросът си заслужава дискусия, може в друга тема. Няколко десетки души от една кръв или с обща кръв, течаща във вените. Не в онзи смисъл, който влага Съсълов, когото вероятно имаш предвид с този въпрос. Дендро, тези сходства са най-вероятно продукт на сходни или еднакви нужди. Акадците доминират в една Месопотамия, чиято южна част е съставена от известен брой шумерски градове-държави със стари традиции на автономно и самостоятелно съществуване и със стара култура. Вероятно акадците просто не са имали нужните сили да ги завземат и директно превърнат в безлични провинции. Партите са изправени пред подобен проблем - да си осигурят господство над по-древни и развити (или пък не толкова древни и по-примитивни или на тяхното ниво) общества, без това да изисква голямо напрежение и военни усилия за поддържане на господството им. Всъщност би трябвало да не се изпуска от внимание и фактът, че акадците са бивши номади от арабската пустиня. Както и партите от района на Хорезм. А номадите по един или друг начин стигат до еднакви решения и същевременно проявяват упорита склонност да се придържат към архаичните си привички и традиции.

Айде малко да подхраня темата. Върховната политическа власт сред партите принадлежала на 7 най-знатни рода, единият от които били Аршакидите, който излъчвал партските “царе на царете”. Същият модел на съсредоточие на властта откриваме според Херодот у Ахеменидите, които били единият от седемте най-висши рода сред персите (ІІІ, 84). От останалите 6 партски рода сигурно известни са имената на пет от тях. Родът Сурен, който имал наследственото право да полага короната на главата на великия цар, притежавал огромни земи в Сакастан и оцелял чак до епохата на арабското нашествие. Фамилията Карен, която също дочакала ислямската експанзия, имала владения в Мидия със седалише в Нехавенд и в Сакастан; родът Гев или Гевпатран властвал в Хиркания, докато фамилията Испахбад (Аспахотеп) имала земи в Табаристан (Тапуристан). Последният известен от висшите партски родове да е бил този на Михран, притежавал земи около Рага в Хиркания и бил разгромен от Сасанидите през 591 г. заради бунта на Вахрам Чобин. Често партските царе били принудени да искат военна помощ от своите васали, както в случаите на външна война, така и при междуособици. Понякога васалът отказвал да изпълни “молбата” на своя сюзерен, което принуждавало последния да прибегне до заплахи или до открит военен конфликт. По същество още през І век пр.Хр. Партия е империя със своебразен феодален строй, в който великите и едрите аристократи притежават огромни владения, силни частни армии, съставени от васали и зависимо от тях население. Освен тези 7 върховни рода, имало ограничено количество представители – глави на родовите обединения – старата партска/парнска аристокрация. По сведение на Юстин тези знатни фамилии били 400 на брой. Накрая в състава на управляващата класа влизали владетелите на редица дребни държавици, запазили правата си като васали-наместници на “царя на царете”. Такива били царете на Персида, Елимаида, Адиабена, Осроена, Кордуена, Хараксена (Месена), а също и еврейските екзилиарси (князе в изгнание), управляващи градове в Северна Месопотамия. Голяма част от територията на империята обаче не била управлявана от сатрапи или васални царе. Земите около столицата Ктесифон в Месопотамия, големи области от Хиркания и същинска Партия били смятани за лични владения на Аршакидите и се управлявали от второстепенни чиновници, лично назначавани от царя на царете. Същинска Партия (Партиена, Партава), ядрото и най-древната част на монархията, заемала почетното място сред имперските провинции. В нея, в цитаделата Михрдаткерт около град Ниса, се намирали родовите гробници на партските царе. Тук в случай на междуособици или външно нашествие се оттегляли партските владетели, за да наберат нови сили за борба с противника. Привилигировано положение на същинска Партия в един момент довежда до поляризиране сред партската аристокрация. Тази част от нея, която имала владения в семито-елинистична Месопотамия, била обвинявана от източните парти в прекалено “позападняване” и измяна на праотеческите традиции. През І–ІІІ век царете на царете продължавали да бъдат избирани, но при Фраат ІV (38–2 пр.Хр.) започва да си пробива път тенденцията за предаване на престола на по-рано набелязан наследник, най-често любимия син на управляващия владетел. Тенденцията към превръщане на царската власт от изборна към наследствена се усилва след възкачването на престола на родоначалника на младшата странична линия на Аршакидите – Артабан ІІ (12–40). Тъй като останалите царски синове се чувствали пренебрегнати при унаследяването, те, опирайки се на една или друга аристократична групировка или на привилигированите градски слоеве в Месопотамия и дори на външни сили, се опитвали със сила да завземат престола. В резултат на тези специфики на партското държавно устройство от средата на І век започва да се развива практиката в области и страни, управлявани по-рано от сатрапи, да бъдат обособявани като васални държави с членове на аршакидския род начело. Най-старшият представител на аршакидския род управлявал като цар на царете в столицата Ктесифон. За първи път такъв прецедент се наблюдава при Вологез І (51–78), който поставя единия си брат Пакор за цар на Мидия-Атропатена, а другия, Тиридат, за цар на Армения. Процесът на децентрализация на империята рязко се усилил в началото на ІІ век. Ако Плиний Стари отбелязва през предходното столетие, че в Партия имало 18 по-малки полусамостоятелни царства, то през ІІ век властта на поместните владетели още повече укрепнала, превръщайки империята в своего рода конфедерация, което пък на свой ред отслабвало военните й сили и материалните й ресурси. По своите характеристики до късно, дори до самия си край, империята упорито и консервативно запазва повечето от древните номадски традиции на партите, които изглежда са били общи за номадите между Северното причерноморие и Монголия между средата на І хил. пр.Хр. и началото на ІІ хил. сл.Хр. Типичен пример за това е изборността на владетеля и особено липсата на твърдо установен ред на унаследяване на престола. Юстин съобщава, че при партите обикновено царят бивал наследяван от най-големия си син, но понякога властта можела да премине и към брат му. Наред с това често първородният бивал пренебрегнат в полза на по-малък свой брат. Според Малкълм Колидж “това ще да е бил един от номадските обичаи, оцелели в партското общество”. Неустановеният ред на наследяване на престола е бил характерен за индо-иранците в най-ранните етапи от общественото им развитие (но и например за номадите хуни и тюрки в Централна Азия), както личи от някои извори. Херодот например разказва две истории, от които ясно личи, че при скитите често най-малкият син наследявал властта, а не най-големия, тоест при тях се е практикувал широко миноратът. “От такъв род бил Таргитаос и той имал трима синове – Липоксаис, Арпоксаис и Колаксаис, който бил най-малкият от тях. По времето на тяхното управление от небето се понесли златни предмети – рало, ярем, сагара и чаша, и паднали на скитската земя; пръв ги видял най-старият и се приближил, а да ги вземе, но с приближаването му златото се запалило. Той се отдръпнал, вторият брат се приближил и отново се случило същото. Златото се запалвало и ги отблъсвало, но когато третият брат се приближил, то угаснало и той си го занесъл вкъщи. Поради това знамение по-старите братя се съгласили да предадат царската власт на най-малкия си брат.” В другия си разказ Херодот съобщава, че в Скития, в страната Хюлая, Херакъл влязъл в сношение със странна девица – получовек, полузмия. На раздяла той й казал, че който от синовете й, като възмъжее, успее да обтегне лъка му, да бъде изпратен при него. След време се родили трима сина – Агатюрсос, Гелонос и Скютес, чиито имена са очевидни епоними на агатирсите, гелоните и скитите. От тях само най-малкият Скютос успял да обтегне лъка на баща си и от него произлязъл родът на скитските царе, докато Гелонос и Агатюрсос били прогонени от майка си от земята й. Херодот уточнява, че е научил този разказ от гърците по Северното Причерноморие. За миноратна практика при наследяването и при индоарийците се намеква поне в един пасаж от “Махабхарата”: “Разгневеният Яяти проклел също и тези от синовете си – братята на Яду – които били послушни нему, толкова възгордян от силата си. И той, най-добрият сред царете, поставил тогава начело на царството своя най-млад син Пуру, който бил покорен на волята му и послушен нему. По този начин дори по-старият син може да бъде заобиколен и да не получи царството, а по-младите синове могат, благодарение на почтителното си отношение към по-старите, да се сдобият с царството.” Друг факт, свидетелстващ за упоритото придържане от страна на партите към старите им номадски обичаи, донесени с тях в новите им владения, е липсата в течение на първите два века от съществуването на държавата им на постоянна резиденция (столица) на владетеля. През този период следните градове са седалища на партския царски двор: Асаака, Ниса, Хекатомил, Екбатана, Ктесифон. Още една особеност в държавната концепция на иранските номади било запазването на властта на местните династии в покорените области. Както бе посочено в първата глава, при персите практиката била верността на местните династи да бъде скрепявана с бракове между техни представители и дъщери на персийския цар, какъвто е случаят с брака между Оронт (Еруанд) и Родогуне. При партите до І век сл.Хр. системата изглежда е била още по-либерална – покорените области и царства имали реално статут на васали, а не на провинции, както било при Ахеменидите. От средата на І век сл.Хр. обаче Аршакидите внасят промени в системата си на контрол над провинциите, като започват да изпращат членове на аршакидския род начело им. Ранните Сасаниди (до средата на ІV век) или наследяват последната практика от партите, илия взаимстват докато са под партска власт, или при тях тя е съществувала открай време с оглед на общото номадско минало на перси и парти. Обичаят при партите провинциите да се управляват от членове на владетелския род (тоест апанажната практика), както и да се пренебрегва първородството, съдейки от едно наблюдение за аналогичен обичай при много по-късните монголи, може отново да бъде приет за остатък от номадското минало на партите, когато те са обитавали земите на североизток от Хиркания. През ХІІІ век, когато наследството на Чингис хан било разделено между четиримата му сина, най-малкият от тях бил ot-chigin/ot-tigin (принц-престолонаследник) и получил коренните монголски земи, намиращи се в долините на Онон и Керулен в Монголия, докато Джучи, Чагатай и Йодегей получили във владение по-отдалечените, наскоро овладени територии. Освен слабата централизираност на Партската империя, мощните феодални родове и липсата на твърдо установени правила за наследяване на престола, още един проблем, който пораждал нестабилността на държавата, било противопоставянето между завоевателите парти и гръцкото и елинизираното градско население на Месопотамия. Въпреки че използват гръцки като официален език, въпреки че секат монети с гръцки легенди и монарсите им помпозно се кичат с гръцки титли като Autocrator, Epiphanes, Euergetes, Nicator, Nikephoros, Philadelphos, Philhellene, Philopator, Soter, Theos, Theopator, въпреки че дават автономия на гръцките колонии в градовете си в Месопотамия – най-важната икономически област на империята, партите си остават във враждебни отношения с елинското и елинизирано население, което смята господарите си за азиатски варвари. За съответната антиелинистическата реакция в партското общество и засилването на иранският “национализъм” именно по времето, когато са извършени реформи в системата на държавното управление в средата на І век, може да се съди например от факта, че точно при Вологез І е компилирано и редактирано свещеното писание на маздеизма Авеста. Вероятно в този период столицата на Мидия-Атропатена (пехл. Адурбадаган) Ганздак и градовете Фрааспа и Гиш (Шиз) се превръщат във велики центрове на огнения култ. Пак при Вологез в източните провинции е предприето преименуване на градовете, основани от гръко-македонските колонисти през предходните столетия. Например град Александрия в Арахозия е прекръстен на Панджвей, Александрия в Маргиана получава името Марв (Мерв). Отново в руслото на антизападните настроения сред партите следва да се разглежда и опитът (неуспешен) на Вологез І да премести столицата на империята от елинизирания Ктесифон в град Вологезакерт (Валахшакерт/Валгашакерт), който освен това трябвало и да измести сирийския град Палмира в транзитната търговия между Египет, Палестина, Месопотамия и Средна Азия.

Интересното е, че в българския фолклор, а и изобщо във фолклора на индоевропейците, змеят/змията е същество, което притежава върховна мъдрост и я дава само на избрани, преминали през необходимо изпитание. А и нашите змейове не само посещават нощем моми, но и ги отвличат, за да ги направят свои жени. От такава връзка се раждат и деца (смесено ДНК?). В тази връзка например в българските народни представи се смята, че змеят се появявал сред хората като светкавица, като огнено кросно, голямо червено кълбо. Когато падали звезди, народът казвал, че летят змейове и грабят моми. Интересно е и че от древни времена змейовете се смятат и за учители на човешкия род. Свети Епифаний, който се опитвал да разбули системата от вярвания на гностиците, издал една тяхна тайна, а именно, че те почитали змея “тъй като той съобщил тайните на първобитните хора”. В индийските Пурани се казва, че Нарада, велик астроном, превъзхождащ своя учител Гарга в познаването на цикличните сложности, получил знанията си благодарение на общуването с хилядоглавия змей Шеша. Споменатият от мен по-горе Ибн-Фадлан пише, че волжките българи почитали змиите, не ги закачали и змиите на свой ред не ги нападали. Според руските предания на бреговете на река Кама имало Дяволско градище - развалини от древен български град. В него някога имало великолепен храм, който се славел със своя оракул и затова от всички страни се стичали хора, за да узнаят бъдещето си. В храма обитавал огромен змей и като жертва жреците му давали чуждоземците.

Запъналко, примерите, които даваш, са все свързани с църковно-манастирско управление и те не могат да са релевантни (ех че думи са измислили нашите историци, хехе) по отношение на проблема за градското самоуправление. Не трябва да се забравя, че през Средновековието и на Изток, и на Запад, църквата е феодален господар. И то често най-едрия в страната. Така че както феодалите са имали самоуправление във владенията си, така и църквата е имало самоуправление. Според мен пък венецианският пример не е показателен за градска автономия. Венецианците явно са имали по договор някаква екстериториалност в градовете, в които са имали колонии и фактории. И случаите на запор на имущество са примери за своеволни действия на местни феодали и велможи, което е накарала И.А. да издаде грамота, която да потвърди венецианската екстериториалност. Няма податки обаче тя да се е простирала юридически до останалата местна част от населението на града и имуществото му.

Ша играй гладиусът....

Тази силна търговска прослойка по времето на Симеон изобщо не е сигурно, че е продукт на балканското ни развитие. По принцип номадите имат силна търговия и са търговци - било като директни доставчици, било като покровителстват транзитната търговия през територията си. Виж например една Волжка България - типична търговска държава, но и тразитна държава, през която минават пътищата от Хорезм и Средна Азия към Прибалтика и Русия. Иначе май единственото изследване върху средновековния град по време на ВБЦ е на Дмитрий Поливянни "Средновековният български град през XIII–XIV век." С.,1989. Той обаче, доколкото си спомням, че съм я чел отдавна, заключава, че през ХІІІ-ХІV век у нас няма дори и наченки на градско самоуправление, защото аристокрацията е прекалено силна политически и икономически и всеки град се е смятал за владение на местния едър феодал.

Романе, Романе, ти пък все едно някога си се засилвал да проверяваш дали сведенията са достоверни. Ама ако ти се занимава, можеш да почнеш с един Ибн Фадлан и неговото описание на странни светещи явления в небето над Волжка България, което определено не прилича на северно сияние. Фадлан го има в нета, мисля че в Крорайната.

Не само при ранносредновековните държави. Партските царе през първите 2 и кусур века от историята на империята им (тоест през ІІІ-І пр.Хр.) също нямат постоянна столица и често отсядат на ротационен принцип в няколко резиденции. При персите Ахемениди 3 века преди партите положението е подобно - няколко резиденции - Суза, Екбатана, Вавилон. Най-накрая избират за столица Персеполис, но лятото целия двор се мести в Екбатана заради жегите.

Ей в това книжле има доста такива палеоданни за странни обекти. В това число и от руски средновековни извори. Сериозно за НЛО Димитър Делян http://knizhen-pazar.net/index.php?option=add_book&id=204650&title=%D0%A1%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%BE%20%D0%B7%D0%B0%20%D0%9D%D0%9B%D0%9E П.П. Митака да те наглежда в Прага, че да не те отвлече някоя извън... ъъъъ чехкиня.

Само че доклади за дисковидни летящи обекти има от дълбока древност, когато ноу-хауто не допуска такива техномитове или техновнушения и масови истерии. Най-стария беше по египетско време, не си спомням при кой фараон, но преди около 3000 години. Съобщава се, че писарите на фараона били видяли летящ блестящ щит, от който се носела отвратителна воня. Тогава старши писарят казал, че в дворцовите архиви имало и сведения за още по-древен случай, когато е бил видян подобен "щит". Имаше и един пример от римско време. Не си спомням кой историк го беше записал, май Полибий, но може и да бъркам автора. Като се изброявали знамения за предстоящи беди, които били свързани с нахлуването на Ханибал (май, карам сватбарската по памет), историкът споменава за светещи щитове, появили се в небето над град Ариминум. Не съм напълно сигурен в достоверността на още едно съобщение. Според него когато Александър преминавал Инд, за да навлезе в Пенджаб, на небето се появил огнен диск, който се носел над форсиращата реката македонска войска. Интересно, че през Средновековието обаче техногенните описания на странни летящи обекти изчезват и са заместени от съвсем реалистични сведения. В английска хроника от ХІІ век се говори за летящ кораб (а не светещ диск), който се появил по време на литургия и от него била спусната въжена стълба, по който се слязъл човек, облечен в сребристи дрехи. Тълпата го хванала и той почнал жалостиво да се моли да го пуснат (интересно на какъв език се е молел) и на хората им дожаляло и го оставили да се изкачи отново по стълбата на кораба. Ако се разрови човек в старите хроники из цяла Европа, пълно е с подобни съобщения.

Чудна тема. Браво на запъналко. Малко и аз да се включа. Имаше преди 2 години една тема (забравих коя), където стигнахме точно въпроса защо на Запад има готически и въобще катедрали, а на Балканите - не. Един аргумент беше, че на Балканите няма толкова финансови ресурси, които да обезпечат такива строежи. Само че пък Византия поне до ХІ век има достатъчно ресурси за грандиозни храмове, но след времето на Юстиниян І те не се появяват. На това беше даден контрааргумент, че още барселоските графове строят катедрала въпреки неголямата им подвластна територия, тоест не парите са факторът. Тогава беше изтъкнат и друг аргумент - че в православния Югоизток религиозната идея е била, че човекът трябва да има повече директна духовна връзка с Бог, а не чрез посредничеството на грандиозни катедрали и храмове. По отношение на липсата на катедрали на Балканите през ХІІ-ХІV век според мен не е зле да се изтъкне политическата конюнктура. Строежът на катедрала е грандиозен проект, който трае векове. Рекордьор е Кьолнската катедрала. Строителството й̀ трае от 1248 до 1437 г., а после е подновено чак през 1842, за да завърши през 1880 г. Де факто началните фази на строежа са по време, когато все още има повече или по-малко централизирана Германска империя и след като тя се разпада на десетки и стотици владения, проектът спира поради липса на ресурс и организационна воля. Французите строят своята Нотр Дам между 1163 и 1345 г. Периодът съвпада с рязък икономически възход, политическа стабилност и липса на чужди нашествия. Тоест такива проекти могат да бъдат осъществени единствено ако има стабилна политико-териториална конюнктура. Такава след маджарските и норманските нашествия (грубо след 1000 г.) на Запад има. В Югоизтока нещата са коренно различни. От средата на ХІ век Балканите са жертва на печенежки и кумански нашествия. Едновременно с това борбите с маджари, селджуци, нормани изсмукват силите на Източната империя и тя няма свободен ресурс, който да насочи в големи строителни проекти. След 1185 г. политико-териториалната конюнктура на Балканите става съвсем хаотична. Едни сили се надигат, други се сриват, ситуацията е усложнена допълнително от появата на латините. Териториите минават постоянно от ръка в ръка. При тази териториално-политическа нестабилност всякакъв голям и продължителен строителен и изобщо инфраструктурен проект е немислим и безпредметен. И тогава, както и сега, "бизнесът" страни от нестабилни райони и избягва да инвестира в тях. Що се отнася до малките (и укрепени) градове на фона на западните, в частност италианските и френските, мисля, че тук има подобни и различни фактори. Знаем, че градовете (или поне столиците) по времето на ПБЦ са по-големи и се строят на равни места. През ВБЦ те се издигат на естествено укрепени точки. Само че в периода ІХ-Х век като цяло политико-териториалната конюнктура на Балканите е стабилна, без резки промени на границите. Това позволява на строителите да "се отпуснат" и да строят на равно без страх от постоянни нашествия. През ХІІ-ХІV век нещата са коренно различни - описах ги по-горе - и това води до стремеж селището да е укрепено и трудно достъпно. Има и още един момент. Балканите са като цяло планински район. Тоест по презумпция за населението няма достатъчно място и природни ресурси, за да се множи. Доколкото имам някакви косвени впечатления, Балканите са слабо населени още преди чумната пандемия. Отделно, че населението на Балканите през V-VІІ век редовно е "прореждано" от нашествията на хуни, авари, славяни, българи. Докато една Франция (Галия) и Италия още от римско време са сред най-многолюдните области в Европа и по време на Великото преселение на народите няма големи изтребления на хора. Тоест тези страни разполагат с по-голям демографски ресурс от Балканите. Също така във Франция и в Италия има и достатъчно равна територия, и природни ресурси, които да изхранват населението. Особено от ХІ век насам, когато във Франция започва мащабно усвояване на пустеещи и горски земи. Няма и редовните опустошителни набези. И след като населението расте, растат и градовете. Това пък значи, че има и повече работна ръка и данъци.

1. Anderson, Perry. Passages From Antiquity to Feudalism. London, 1974 ebooksclub.org__Passages_from_Antiquity_to_Feudalism.pdf

Kennedy, Mike. Encyclopedia of Russian and Slavic Myth and Legend. Santa Barbara-Denver-Oxford, 1998 29120735-Kennedy-Mike-Encyclopedia-of-Russian-and-Slavic-Myth-and-Legend.pdf

32. Страбон. География в 17 книгах. М., 1964 (на предната страница е даден като линк към отделните глави, тук е събран като рdf файл) Strabo - full.pdf

1. Narrative of Travels in Europe, Asia, and Africa on the Seventeenth Century by Evliya Efendy. Translated from Turkish by the Ritter Joseph von Hammer. Vol I. London, 1834 Evliya 1.pdf 2. Narrative of Travels in Europe, Asia, and Africa on the Seventeenth Century by Evliya Efendy. Translated from Turkish by the Ritter Joseph von Hammer. Vol II. London, 1834 Evliya 2.pdf

Ха, Южняк, за бога, аз съм последният, който ще иска затварянето на Читанката. Що книжки съм дръпнал оттам в epub формат. В това число и такива, които имам на хартия, но ми е по-удобно да ги чета в електронен вариант.