Tyroglyphos

Езикът на обикновените хора се вижда най-ясно в текстовете, оставени от тях - стотици графити по стени, предмети и пр., включително такива, чието съдържание изключва възможността да са на някакъв въображаем "служебен" език. Езикът на обикновените хора се вижда и в църковните текстове, тъй като техните автори и преписвачи неминуемо допускат отклонения от нормата под влияние на собствения си говор.

Диалектът на солунските славяни обикновено се приравнява на това, което се нарича на различните езици староцърковнославянски (Old Church Slavonic, Altkirchenslawisch), старославянски (старославянский, vieux slave) или старобългарски и което се предлага като езикова норма в старославянските граматики. Във Великоморавия са говорили на славянски с моравски особености. Според славистиката пълното отделяне на този език е настъпило около двеста години по-късно, когато вече можем да говорим за старочешки. Разбира се, разликите между диалект и език често са условни и е трудно да се каже какво количествено натрупване на различия и особености е необходимо, за да се превърне един "диалект" в "език" (често това "обособяване" може да бъде предизвикано и от извънезикови фактори). В македонските говори "туѓина" е сравнително късно появила се форма, в по-ранни записи се вижда, че и там в подобни случаи на по-късното -ѓ- е отговаряло -жд-.

Ето едно изследване по въпроса: Иранские и славянские языки

По времето на Кирил и Методий все още е можело да се говори за общ език, който, макар и с локални различия, е можел да бъде разбиран от "вси словени". Преводите на Кирил и Методий са съставени на основата на славянски диалект/език, чиито фонетични особености го свързват със съвременния български език и който предположително е бил употребяван от славяните около Солун. Когато обаче отиват в Моравия, между техния солунски диалект и тамошния моравски диалект има някои различия, за които по-горе бях посочил примери: Затова в текстовете, които се свързват с Великоморавия, понякога се появяват и форми като по-горните и се говори за "моравска редацкия". "Редакция", защото тези моравизми не са прокарани последователно в текстовете, а се срещат спорадично, което показва, че те не са част от първоначалния вариант (и не са се превърнали в някаква езикова норма), а са внесени впоследствие.

Както вече неведнъж се каза, е очевидно, че названията "словенски" или "български" език, които са били използвани преди 1000 години, не могат да бъдат използвани и днес, тъй като трябва да се разграничават съвременните от някогашните езици. Затова езиковедите означват някогашните езици като "стари" - староанглийски, старофренски, староруски, въпреки че някога тези езици са се наричали просто английски, френски или руски. Терминът старобългарски е въведен с оглед на езиковите факти по чисто научни подбуди. Както вече ти посочих в една предишна тема, където ти се подвизаваше под друго име, езикът е наречен старобългарски, защото съвкупността от фонетичните му особености съответства в най-голяма степен на тези в българския език.

При получаване и изпращане на писма текстовете им са се записвали в специални регистри и такива оригинални регистри са се запазили до наши дни. Част от писмата не присъства в запазените регистри и е известна само по цитати и споменавания. Едва ли обаче ще се намери нещо ново, тъй като това са официални документи, които са важни за историята на църквата, и са много отдавна проучени. P.S. Оказва се, че ватиканци са поставили на сайта си точно един от регистрите (том 5) с кореспонденцията между папа Инокентий ІІІ и Калоян - гледайте например страници 56v-57v, 104r-v, 134r-138v, 202v-203v. http://asv.vatican.va/download/registri/Re..._5/index_EN.htm

Искам да кажа, че задпоставеното показателно местоимение още през Х в. има значение на определителен член, щом като се използва за превод на гръцки членувани форми. Примери от Супрасълския сборник. 107v: бѣаше бо мѫжь тъ не простъ - ἦν γὰρ ὁ ἀνὴρ πανοῦργος (защото мъжът беше хитър) 109r: и быстъ праведьникоу ... гробъ пештера та - καὶ γέγονε τῷ δικαίῳ ... τάφος τὸ σπήλαιον (и пещерата стана гроб за праведника) 109v: и покажи намъ да видимъ ... мѣсто то - ... ἴδομεν τὸν τόπον (да видим мястото)

Така ли, в кой том е?

Редактирането и изменянето на библейските преводи не е било чак толкова невъзможно явление, доколкото е имало и тенденция текстовете да бъдат по-разбираеми. Във варианти на църковни текстове, които могат да се свържат с дейността на преславските книжовници, се откриват замени на чуждите думи със славянски (напр. вместо аеръ - въздоухъ), правят се и синтактични промени. Изведени са дълги списъци от синоними, които са предпочитани в различните книжовни центрове, напр. животъ - житие, скръбь - печаль, съответно за Охрид и Преслав, т. е. в много случаи разбираемостта е била по-важна от сакралността на текстовете. Много употреби на задпоставено показателно местоимение като превод на гръцкия определителен член се срещат и у Йоан Екзарх.

Названието църковнославянски не е подходящо и защото така се нарича късната руска редакция на старославянския (натрапена и в българската православна църква).

Вероятно заради прехода от първо в трето лице в текста, но подобни преходи са обичайно явление. Освен това третото лице във втората част на надписа е резултат от възстановка, тъй като глаголните форми са изписани съкратено и биха могли да са и в първо лице.

Доколкото забелязвам, форумът поддържа политоничен гръцки, така че поне това не е проблем. В едно мнение дори успях да поставя няколко думи на грузински, което е чудесно. Но наистина е хубаво да има и някаква възможност за старобългарски, поне на кирилица, а защо не и на глаголица, за да не се мъчим да пишем словенската реч "без устроения", по думите на Черноризец Храбър.

За текстовете, които са изготвени в Преслав (напр. сборниците на Йоан Екзарх, Златоструй и други преводи), е характерна употреба на прабългарски заемки, като някои от тях са "славянизирани" и дори участват в словообразуването. От друга страна в същите текстове се вижда тенденция към ограничаване на гръцките заемки. Това показва, че авторите на тези преводи вече са говорели на славянски език, в който прабългарските елементи са били добре интегрирани (и очевидно не отскоро) и не са били схващани като чуждици.

Ако папата имаше хора, които да пишат и четат на български, едва ли кореспонденцията с Калоян щеше да се превежда през гръцки.

За добро или лошо славяни по това време, а и един-два века по-късно, няма ни в Пловдив, ни в Стара Загора (процъфтяващи ромейски градове), въпреки усилията, положени от родната наука през един определен период.

Какви проблясъци пък видя у Михайлов? Дори да ги има, те са тотално удавени в околната тиня.

Имаш право, че ГИБИ и ЛИБИ са доста окастрени (любимите ми моменти са, когато се оставя по една дума от изречение), но не и в случая с Козма Индикоплевст - той си присъства в ГИБИ, т. І, с. 196-197. Колкото до Йоан от Никиу, той няма как да се озове в ГИБИ, тъй като предполагаемият гръцки оригинал на съчинението му не е запазен. С това не искам да кажа нещо против етиопския - той си е много приятен език с изключително свежа писменост.

Мисля, че е достатъчно да се видят останалите реконструкции по черепи на същия автор, за да се разбере колко е кадърен.

Тези списъци с уж тракийски думи са резултат предимно на недоказуеми етимологии и са толкова измислени, че в повечето случаи е твърде опасно да им се вярва.

Дай Боже, че поне малко да се пооправи положението.

Както писах по-горе, фалшификацията с княз Святослав е очевидна, защото се нарушава ритмиката на стихотворението. Освен това и в преписа от 1073 при второто изписване на стихотворението в края на ръкописа ясно се вижда, че думите "князьхъ князь Святославъ" са поправени върху изтрит текст (при внимателно изследване под името на Светослав са били установени следи от името на Симеон).

Титлата цесар в славянските езици не е взета от гръцкото кесар (което е заето като "кесарь"), а или направо от латински, или с германско посредничество. Затова не може да се каже дали Тервел е бил наричан цесар или кесар от славяноезичните си поданици и дали по-късната титла на Симеон има връзка с нея. Титлата княз е била обичайна за славянските владетели и не е била смятана за по-ниска - в библейските текстове княз се употребява дори за Христос.

Неоспоримо е, че старобългарският (староцърковнославянският) е пряк предшественик на съвременния български, което се доказва от фонетичните му особености. Названията старобългарски, староцърковнославянски, старославянски и прочие са съвременни технически термини, с които условно наричаме този език, и те, както вече казах, не променят неговата същност. Този език успява да се утвърди именно в българската държава, тук са направени и всички съществени преводи от гръцки, които впоследствие се разпространяват на север във великата руска страна.

Товарищ Невский, аз познавам старобългарския, защото съм го изучавал системно, а не защото знам съвременен български, руски или сръбски (откъдето според собствените ви твърдения произлизат Вашите знания за този език). Членуването впрочем се заражда още в старобългарския период, както може да се види от Супрасълския сборник или съчиненията на Йоан Екзарх.

Колега Аспарух IYI, особеностите на езика не се определят чрез превод на едно-две изречения, а чрез изследване на текстовете на този език. Руският може да е консервативен в падежната система, обаче почти напълно е загубил сложната система на глаголните времена; да не говорим за фонетиката, която е безкрайно далеч от старобългарския.