Михов

Да, и аз смятам, че безродовостта е много важна. Нещо друго ми е интересно. Откога северноевропейските култури са станали безродови? Това със сигурност.

А как тогава да си обясним многобройните примери от руската история? Примерно разминирането на минни полета с пехотата? Или провеждането на военни учения при взривена истинска ядрена бойна глава? Всички тези решения са взети спокойно. Може и да се взети не от "повече от дузина менаджери и инженери", а еднолично, но така или иначе последствията са били ясни. Просто старателността е тяхна културна черта. Както и на много други народи - мъжествени, женствени, тревожни, спокойни...

Перфекционизмът най-общо казано е стремежа към съвършенство. Просто да се прави най-доброто, без значение, ако коства усилия. По-горе спомена футбола. Ако видиш немски футболен анализ, ще се хванеш за главата. Не футбол, а кибернетика! Затова германците винаги вземат максимума, съобразно възможностите си. Японците отскоро развиват футбол, но какъв впечатляващ напредък имат само! Същата работа - постигат максимума, спрямо възможностите си. На другия полюс са Бразилия и Аржентина. Толкова талант на едно място, но толкова мързел и лошо управление (на спортно и организационно ниво). Според мен перфекционисти са всички народи от северозападна Европа, плюс някои изключения: англичани, шотландци, всички скандинавци, немци и холандци, французи, северни италианци, словенци, чехи и може би естонците. За всички тези хора е характерно, разбира се по различен начин и може би в различна степен вършенето на нещата по най-добрия начин.

Разбира се, сигурно има такива примери. Но все пак шведите продължават да се славят с високо качество. Струва ми се, че трудно можем да изведем от този пример правило. А има и нещо друго - качеството на стоките в глобален план спада, дори и немските и японски стоки не са като ония през 80-те. Това е световна тенденция, има и логично обяснение. Обаче тези, които по принцип работят качествено, пак са на по-високо ниво. Веднага бих могъл да ти опонирам, че в тревожна култура като руската има страшно много такива примери. Даже бих казал, руснаците са царе на подобни недомислия. Японците също са родова култура, но са коректни и старателни към всички, не само към близки и познати.

Абе културологичният поглед нещо не ми вдъхва напълно доверие, но както и да е. Не, че няма рационален елемент, но на моменти си е чисто натаманяване. Освен това, аз нямам предвид изобретенията. Имам предвид перфекционизма. А той по никакъв начин не е обвързан с изобретателността и новаторството. Просто някои нации са много старателни в това, което вършат, без значение дали изобретяват нещо ново или не. В Азия японците и корейците като че ли са единствените такива народи.

Дали обаче това е причината? Защото тревожните германци, но и спокойните англичани и шведи са перфекционисти, докато тревожните руснаци никак не са и все нещо не им е наред.

Да, не съм се изразил правилно. Корупцията наистина е следствие. Имам предвид обаче, че тя допълнително затвърждава неравнопоставеността и пречи на свободната конкуренция. И в крайна сметка, за което и да е общество е вредна.

Добре, съгласен съм, че малко философстване не вреди, но не забравяй, че темата е създадена от човек с проблем, търсещ помощ. Това е все едно, някой да пусне тема със строго медицински проблем и сульо и пульо да почнат да му говорят, че ще му мине ей така или да се лекува с бабини деветини.

Мироки, да разбирам ли, че отричаш професионалния спорт?

Корупцията навсякъде е проблем, защото създава условия за неравнопоставеност и субективност. Убеден съм, че и в Китай тя пречи. Съвсем отделен е въпросът, че предпоставките за чуждестранни инвестиции, които изброих по-горе са достатъчно значими и важни, и бизнесът "преглъща" наличието на корупция и даже играе по китайските възприети правила.

Благодаря. Беше ми интересно едно сравнение между различните далекоизточни народи. Защото колкото и китайците и японците да си приличат, всъщност са много различни. Може би различията идват оттам, че японците са мъжествени и тревожни, а китайците женствени и спокойни. Сравнението ми е интересно, защото мнозина смятат, че китайците вървят по пътя на японците и ще станат като тях, като поради огромните си мащаби ще бъдат абсолютен хегемон. Аз лично не смятам така. Според мен китайската икономика ще прегрее и Китай ще бъде "обуздан" чисто икономически, а в политически план ще има все повече сътресения, поради желанието за промяна на политическата система в страната. Има и нещо друго, то е мое наблюдение - японците са някак по-стриктни и перфекционисти, докато китайците са по-немарливи и карат през пръсти. Ако мога да си позволя едно волно сравнение - японците са германците на Азия, докато китайците са руснаците.

Котев, добре би било преди да пишеш, да си запознат с нещата. Китайците не "вкараха само съвременни оборудвания и поточни линии в заводите", а привлякоха огромни чуждестранни инвестиции. Именно те бяха моторът на китайската икономика. Китай се превърна във фабриката на света. Това се случи обаче поради няколко фактора: - ниска себестойност на труда - предвидима политическа среда - мащабите на вътрешния пазар - насърчаване от страна на държавата на предприемачеството - и чуждото, и своето (Да сте чули по новините за стачки и синдикална дейност в Китай? Няма и да чуете!) - коректност и лоялност от страна на работната сила Част от тези фактори са следствие на културата на китайците, за която говори Ник. Други са следствие просто на големината и тежестта на страната в световната политика.

Ник, а би ли представил едно сравнение на китайските и японските социокултурни особености? По какво си приличат и по какво се различават? Корея, Тайланд и Виетнам също ще бъдат интересни.

Абе не е толкова тънка работа Изтокът... Русия е в много деликатна ситуация в конфликта между Армения и Азърбайджан. Най-малкото и двете са членки на ОНД. И все пак Русия има основна възпираща роля спрямо Турция, а това е особено важно. САЩ пък подпомагат изцяло арменците, като най-важният аспект е финансовия (освен държавните помощи, да не забравяме помощта на диаспората), но това не им пречи да играят с Азърбайджан, особено по отношение на международните енергийни проекти. В крайна сметка, големият печеливш е Армения, която има подкрепата на най-големите играчи в региона (Турция е важен играч, но няма ресурсите на САЩ и Русия) - от САЩ пари и политическа подкрепа, от Русия сигурност, и като резултат - Нагорни Карабах. Но арменците са прагматични хора, знаят как да получат максимума.

Конституцията има слабости със сигурност, но практиката в България е показала, че и перфектни закони не работят. Просто социокултурни особености - Алва и Ник ги обясняват по-добре. Иначе си спомням цирковете около подписването и гладната стачка на 39-те депутати от СДС.

За какви идеологически позиции става дума? Аз говоря за едно просто нещо - провеждането на реформи, които да "озападнят" страната. То е ясно, че Грузия като Холандия няма да стане, но защо да си стои постсъветска кочина? За арменците е ясно защо са проруски настроени. Те исторически друг шанс нямат с тия съседи. Макар че, заблуждаваш хората - САЩ също са проарменски настроени. Всъщност САЩ не просто са проарменски настроени, ами са изключително проарменски настроени. Може би единствено Израел има по-голяма американска подкрепа. Що се отнася до Грузия, никакъв тунел нямаше да им помогне. Тази война те щяха да я загубят. А определения като "американците го подведоха" са за Женския пазар. С какво са го подвели? Обещали са му да нападнат Русия, ако нещата не потръгнат? С всички произтичащи от това последици? Че той Саакашвили трябва да е не пълен идиот, ами малоумен, да си мисли, че САЩ и Русия ще воюват заради него. Обещали са му Русия да не се намесва? И как могат да му го гарантират? Просто грузинците рискуваха, защото се надяваха, че Русия ще се въздържи от действия. Рискуваха и загубиха, но загубиха нещо, което нямаха. И за да не се заблуждават читателите на форума, ето една статия от ръководителя на Отдела за междунационални отношения към Института за политически и военни анализи в Москва: Арменската геополитика на махалото Последните тенденции във външната политика на Армения сочат, че в съвсем скоро време тя вероятно ще престане да бъде толкова еднозначно проруска, каквато беше доскоро. Сред признаците за това е фактът, че днес не само политици от опозицията, но и редица представители на официален Ереван се обявяват за „диферсифициране на арменската външнополитическа стратегия”. До пролетта на 2006 тази стратегия бе атакувана предимно от опозиционните политически партии, при това нерядко от съвършено различни позиции. Така, представителите на Комунистическата партия на Армения критикуваха правителството и президента Роберт Кочарян, че провеждат „прозападен курс”, чиято цел е разполагането на части на НАТО на територията на страната. В същото време местните национал-демократи не криеха недоволството си от „едностранната ориентация” към Русия. Според известния арменски дисидент и лидер на движението „Национално самоопределение” Паруир Айрикян: „Русия провежда империалистическа политика към Армения”. Друг виден опозиционер – Алберт Базаян (един от ръководителите на блока „Справедливост”), пък заяви, че проруската ориентация на Кочарян може да задълбочи социалните проблеми в страната, тъй като САЩ ще реагират на нея, ограничавайки финансовата си помощ за Армения. На свой ред бившият кандидат за президент Арам Карапетян лансира тезата, че Москва се опитва да установи тотален контрол над арменската енергийна система. През пролетта и лятото на 2006 обаче, ситуацията в Армения претърпя качествена промяна. Тогава срещу „руския избор” на Ереван за първи път се обяви не представител на опозицията, а председателят на арменския парламент Артур Багдасарян, според който: „Арменско-руските отношения трябва да преминат на качествено ново равнище. Отношенията ни с Русия са приятелски, но тяхното конкретно съдържание подлежи на обсъждане. Дали те са само фасада, или притежават реално съдържание? Има много въпроси, нуждаещи се от решение”. Впрочем, това изказване му струваше кариерата – от парламентарен шеф той се превърна в лидер на опозиционна партия (която, след като напусна управляващата коалиция, бързо започна да се маргинализира). Независимо от това, кръгът от проблеми, очертани от него, постепенно се превърна в част от дневния ред на арменския политически елит. Според министър-председателя Андраник Мартарян: „Арменското ръководство, включително правителството, не са против сътрудничеството с НАТО, тъй като страната ни участва в програмата на ЕС „Новите съседи”. Одобрена е и Програмата за индивидуално партньорство с НАТО (ІРАР), така че ние не противопоставяме ОНД, ЕС, НАТО, или страните-членки на Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС) и неведнъж сме отбелязвали, че арменската външна политика се ръководи от принципа на взаимното допълване и се стреми да изгражда многопластова структура за гарантиране сигурността на страната”. Политиката на махалото Преходът към „политика на махалото” (която така добре владее заклетия враг на Армения - Азербайджан), се диктува както от редица обективни обстоятелства, така и от тактическите стъпки, предприети в последно време от големите световни сили. Сред руските експерти тезата за „Армения, като най-сигурния съюзник на Русия в Южен Кавказ”, се възприема почти единодушно. Перспективата за евентуална преориентация на тази страна към САЩ или ЕС или не се анализира сериозно, или пък се смята за малко вероятна. Междувременно, ако се откажем от политическите клишета и ритуалните декларации за вековната „руско-арменска дружба”, става очевидно, че външната политика на Армения е много по-сложна, отколкото простото придържане към фарватера на „голямата игра”, провеждана от Кремъл в региона. Строго погледнато, Армения дори няма нужда да се ориентира към Запада, защото никога не е била антизападно настроена държава, от типа на Беларус на Лукашенко, или Туркменистан на Ниязов. Нещо повече, присъствието на „западния вектор” в историята на постсъветска Армения винаги е било важен фактор в развитието на тази южнокавказка държава. Няма спор, че именно Армения е единствената държава в региона, където руското военно присъствие се подкрепя еднозначно. Разположената там 102-ра база е най-големия обект на руската армия в Южен Кавказ. В Ереван пък беше създадена група за ръководство на руските части в региона. От 1996 насам в руската база могат да преминават военната си служба и граждани на Армения. През 1992 Москва и Ереван подписаха Договор за съвместната охрана на външните граници на ОНД. Руски военни специалисти участват в подготовката на кадри за арменската армия. През 1997 в Москва бе сключен Договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ между Русия и Армения. Освен това Армения е член на изключително важните за Кремъл интеграционни проекти: Организацията на Договора за сигурност (ОДКС) и Евроазиатската икономическа общност (ЕАИО). На арменска територия работят над 600 предприятия с участието на руския бизнес. Всичко това обаче, е само едната страна на монетата, върху която традиционно концентрират вниманието си привържениците на тезата, че „в Ереван всичко е спокойно”. А другата страна на монетата е, че Армения, много преди останалите съветски републики, дори още преди разпадането на СССР, съумя да излезе на международно ниво и се научи (с помощта на многобройната си диаспора) да апелира към световното обществено мнение, съумявайки да го формира в позитивна, т.е. проарменска, посока. Така, резолюцията на американския Сенат от 17 май 1991, осъждаща нападенията над мирни жители, както и стрелбата и насилието срещу невъоръжени граждани, беше приета в значителна степен под влияние на прочистването, осъществено от съветските вътрешни войски и азербайджанския ОМОН на арменските села в Нагорни Карабах и съседните райони. През 1992 Конгресът на САЩ прие поправка 907 към Закона в подкрепа на свободата, с която забрани оказването на помощ за Азербайджан. Впрочем, макар че някои от точките в тази поправка по-късно бяха променени, самата тя все още не е отменена. И тъкмо това се опита да направи азербайджанският президент Илхам Алиев по време на последното си посещение във Вашингтон. Но въпреки, че това искане се подкрепя и от влиятелното петролно лоби, про-арменското лоби (и най-вече Арменският национален комитет в Америка - АНКА) успешно му се противопоставя. Само през последните 15 години САЩ са отпуснали на Армения икономическа помощ на стойност над 1 млрд. долара. Съвсем доскоро Армения беше втората (след Израел) страна, по количеството предоставяна американска помощ на глава от населението. Като щедростта на американските „спонсори” бива ограничавана, не на последно място, именно заради проруската ориентация на Ереван. Последната обаче, не може да се смята за политическа константа. Още повече, че днес в САЩ живеят един милион арменци. През юли 2006 Конгресът гласува за представяне на гаранции, че никакви американски държавни средства няма да бъдат използвани за финансиране на проекта за изграждане на железопътната линия Карс-Ахалкалаки-Тбилиси-Баку (т.е. Турция-Грузия-Азербайджан), заобикаляща Армения. Именно американските конгресмени се обявиха и против изолацията на страната от мащабните регионални транспортни проекти. Така, в резолюцията на Конгреса № 5068 се казва, че ”парите на американските данъкоплатци няма да бъдат използвани за задълбочаване изолацията на Армения, която вече страда от двойната блокада, наложена и от Турция и Азербайджан”. Един от подкрепилите резолюцията конгресмени Джоузеф Коули подчерта, че „тези мерки ще съдействат за стабилността в Южен Кавказ, докато финансирането на турско-грузинския железопътен проект противоречи на американските интереси ”. Западният геополитически вектор Успешното развитие на непризнатата Република Нагорни Карабах (РНК) е фактор с огромно значение за постсъветска Армения. В това отношение руско-американското съперничество се печели от американците. Просто защото, за разлика от тях, Русия не оказва реална материална подкрепа за Нагорни Карабах. За сметка на това американската помощ е между 20 и 30 млн. долара годишно. Като сумата официално се отделя за „социални проекти” от Конгреса на САЩ. Освен това руските политици не демонстрират сериозен интерес към вътрешнополитическите процеси в Карабах. Миналата година непризнатата република бе поздравена, по случай националния си празник, от 40 американски конгресмени и от нито един депутат в Руската Дума. Развитието на отношенията между Армения и Запада обаче не се ограничава само с връзките между Ереван и Вашингтон. През май 2006 във френската Национална асамблея започна обсъждането на законопроект за наказателно преследване на онези, които не признават извършеният от турците през 1915 геноцид на арменците. Законът бе гласуван на 13 октомври и доведе до сериозно изостряне на френско-турските отношения. Именно Франция (с нейната 500-хилядна арменска общност) се смята за основната проарменска сила в ЕС. Тя изигра ключова роля и за международното правно признаване на арменския геноцид. През 2000 френският Сенат и Националната асамблея утвърдиха правния документ, признаващ геноцида, а година по-късно президентът Ширак подписа специален закон, касаещ проблема. Освен това общата „турска опасност” силно сближава Армения с Гърция – друга членка на ЕС. В тази страна се подготвят офицери на арменската армия, както и на непризнатата Република Нагорни Карабах. През ноември 2005, именно с помощта на европейските структури (Съвета на Европа и неговата Венецианска комисия, както и ПАСЕ), а не на руското външно министерство, Роберт Кочарян успя да проведе референдума за конституция на страната, който се превърна в своеобразно състезание по „европеизъм” между президента и опозицията. Тоест, да се отрича наличието на достатъчно силен прозападен вектор в арменската геополитика би било проява на политическа наивност. На какво обаче се основават претенциите на някои представители на арменската политическа класа към Русия, която играе толкова важна роля за гарантиране сигурността на тази държава? Първата и може би най-важната е, че Москва още не се е научила да работи с целия политически спектър на Армения, залагайки вместо това почти изключително на президента Кочарян. „Крайно време е Русия да разбере, че Армения не се изчерпва с Кочарян” – заяви пред самия мен един от водачите на арменската опозиция. Междувременно, недоволните от политиката на сегашния президент не са малко. И то не само сред „прозападно настроените кръгове”. Втората причина за критиките срещу Русия е нейната „нова енергийна политика”. Така, повишаването на цената на 1000 куб. м природен газ до 110 долара (на фона на далеч по-благосклонното отношение на Москва към дълговете на Сирия например) предизвика сериозно недоволство в Ереван. „Така доказвате, че не гледате на нас като партньор и съюзник, поставяйки ни в една група с Грузия и Азербайджан” – ми се оплака по този повод известен арменски експерт по проблемите на сигурността. Третата причина е ролята на Русия в решаването на карабахския проблем. Или, по-точно, отказът и да играе такава роля. В Карабах руският бизнес, на практика, липсва, на фона на американския, европейския и дори австралийския. Москва не се стреми да разшири формата на преговорите по урегулиране на конфликта като към тях бъде привлечена и Република Нагорни Карабах, в качеството и на реален участник в него, предпочитайки да се ограничи само до контактите с Армения. Междувременно, позициите на Ереван и на непризнатите власти в Степанакерт не винаги и не във всичко съвпадат. Без съмнение, Русия се нуждае от стабилни отношения с Азербайджан. Но признаването на НКР като участник в преговорите е просто признаване на политическата реалност, а не признаване на самообявилата се карабахска държава. В тази връзка, ще напомня и, че инициативата на военния министър Сергей Иванов за разполагането на руски умиротворители в зоната на арменско-азербайджанския конфликт в Карабах и районите, контролирани днес от „силите за самоотбрана” на карабахската република, също не се посреща еднозначно от Ереван. http://seesbg.com/?b=art&art=533 Мисля, че горното е интересно за всеки, който се интересува от геополитика.

Вижте, разискваната проблематика в темата е от психологично, психосоматично и психопатологично естество. Темата не е философска, ако ме разбирате какво искам да кажа.

Тук влизаме в алтернативка, но е интересно да поразсъждаваме. Би ни дало някои важни неща: - би ни направило преден пост на западното християнство (роля, която изпълнява Унгария) - поради тази роля някак си не ни виждам да паднем под византийско владичество - поне не за цели 2 века. - вероятно щяхме да участваме в Четвъртия кръстоносен поход и превземането на Константинопол със съответните привилегии - с абсолютна сигурност нямаше да се освободим от турците едва през 1878 г. - вероятно по-благосклонно отношение към нас след падането на комунизма Това обаче са преките ползи. Според мен косвените са по-важни: - включване в системата на Западния универсализъм - произтичащо от горното "нормално" протичане на епохи като Ренесанса, Класицизма, Просвещението и Романтизма

Айде стига глупости, ако нещата са така, както ги описва човекът, то той има сериозен проблем, аба-бализмите няма да му помогнат.

Крамер, а по повод Саакашвили и реформите му, важна част от които е декомунизацията на страната, ето едно мнение на руснак - И.Б. Иванов. При това руснак, който трудно може да бъде обвинен в нихилизъм и антипатриотизъм, защото е руски националист. Истински руски националист от Руския Общо-Воински Съюз (РОВС), бяла емигрантска организация Та какво казва той (преводът е мой): Декомунизация по грузински Докато управляващата клика на Руската федерация, заедно с господата Федотов и Караганов си играе на "десталинизация", в Грузия изглежда са започнали декомунизация реално. На 31 май 2011 г. грузинският парламент одобри "Харта на свободата" - закон за забрана на комунистическите и фашистките символи, засилване на борбата срещу тероризма и за лустрация, т.е. ограничение правата на номенклатурата от КПСС и Комсомола, както и на служителите и агентите на КГБ. Отсега нататък, в Грузия бившата комунистическа номенклатура, чекистите и тайните агенти на съветските спецслужби няма да могат да работят в структурите на властта, да бъдат съдии, да заемат ръководни длъжности в учебните заведения; улицитe и площадитe, все още съхраняващи комунистическите имена ще бъдат преименувани, както и цялата комунистическа символика по сгради и обществени места ще бъде премахната. В Руската федерация управляващата върхушка и средства за масова информация реагираха на тези новини от Грузия, скърцайки със зъби. Грузинската "Харта на свободата" в РФ е представена като "антируски акт"... Обаче, защо да е "антируски"? Напротив, от гледна точка на Русия (историческата Русия, а не чекистката "федерация") грузинската "Харта на свободата" е рядък проруски акт! И пуснатият от Тбилиси "снаряд" попада където трябва и където се цели - не в Русия, а в нейните най-лоши врагове - комунистите и тайните служби. А те за Русия са същите окупатори, каквито бяха и за Грузия. Между другото, именно грузинските болшевики - Джугашвили (Сталин), Орджоникидзе и Берия - играха водеща роля в етноцида и геноцида над руския народ. Затова приетата в Грузия "Харта на свободата" руските патриоти могат горещо да приветстват. Което и правим. Когато за в бъдеще между свободна Русия и свободна Грузия бъдат възстановени вековната дружба и добросъседство, всичко това ще произтече включително и на основа общото отрицание на тоталитарното минало и неговото наследство. Единственото, за което можем да съжаляваме е че, подобен документ се появи в Грузия в 2011 г., а не двадесет години по-рано! И разбира се, за това, че подобен документ все още няма в Русия. Но той обезателно ще се появи. И Руския Общо-Воински Съюз ще направи за това всичко възможно и невъзможно. 1 юни 2011 г. http://pereklichka.livejournal.com/105602.html Изглежда в Русия има хора, които мислят другояче. Вероятно се екзотично малцинство, но ги има. А ние сме много далече дори от Грузия...

Не. Не знам дали е подходяща, защото не съм сигурен, че какъвто и да е модел би проработил в България.

Никой! Никой не може да ти гарантира, че ще има нещо толкова внушително и представително. То всъщност не е и възможно. Както добре знаем, никой не може да се сравнява със СССР - съветското джудже е най-голямото джудже на света, съветският болен е най-здравия болен, а за разлика от американския СПИН, който е неизлечим, съветският е непобедим! Така че, съвсем сериозно - такава красота няма как да има на мястото на ПСА.

Не съм забравил. Обаче: Т.е. говоря за световните войни, не за руско-турската. Какво ще стане с паметника ще видим. Аз също мисля, че ще остане. Такава ни е държавата.

Вадиш стари и изтъркани факти. Кому е нужно това? Има ли паметник на Вермахта в София? Няма. Затова и всичко това не е нужно, не и в тази тема. Ако си направиш труда да прочетеш мнението ми, ще забележиш че казвам "сравнително коректни". И това не е случайно. Разбира се, че няма как отношенията между велика сила и малка страна да са равнопоставени. Никога не е било, няма и да бъде. Независимо коя е страната - Англия, Франция, Германия, Русия, САЩ, Китай... Другото е политически и исторически наивитет. В крайна сметка обаче и в двете световни войни германците ни даваха най-много. Това са фактите. Никой друг не ни даваше Македония. А по-горе стана въпрос за Южна Добруджа и Сталин, не отричам неговите заслуги, но струва ми се, че немските заслуги за възвръщането на тази област също са безспорни.

Нещо не разбрах - какво са свършили руснаците същото? Къде има двоен аршин? Ето ти мое мнение далеч назад в темата: Русофобия не знам къде видя, има съветофобия.