Станислав Янков

Има огромно значение, защото само вярна математика може да даде верни резултати от замерванията по пространствените и времевата координата. Това (верните или неверни резултати) определя и наличието или липсата на физически смисъл. И когато става дума за тълкуване на понятия, както в моя случай - тук вече идва и взаимосвързаността с всичко останало (затова и ми е толкова трудно - трябва да познавам детайлно едва ли не цялата физика, широк спектър от физически области, за да мога да кажа какъв е смисъла от усилията ми, даже и те да се окажат верни и да не противоречат на нищо от всичко останало, защото въпросите, свързани с пространството и времето са фундаментални не просто физически, но и философски).

Добре! А каква е математиката, която аз имам предвид?

Това е свързано със суперструнната теория, а аз нямам предвид 10, 11, 12 или пък 26 измерения. Относно суперструнната теория отговорът е верен, за моята интерпретация няма как да е верен, защото аз дори не съм я развил в окончателен вид, за да можеш ти да зададеш на Джемини-то конкретни въпроси. Да не говорим, че "към момента няма преки и категорични експериментални доказателства" не означава "доказано не съществуват"...

Постановките на СТО са отдавна и многократно потвърдени експериментално, само нямат интуитивно обяснение (едното обяснение са двата постулата на Айнщайн, а другото обяснение е пространствено-времевата геометрия, която ползва пространствени и непространствено измерение - не напълно еднородни неща). Аз само се опитвам да дам вярно алтернативно обяснение (интерпретация), доказателствата са налични отдавна.

Това не е моята интерпретация (някога, преди месеци, беше, но вече не е). Интерпретацията ми е, че има четвърто пространствено измерение w и движенията на вселенската материя по сложна четириизмерна пространствено геометрия водят до пространствено-времевите ефекти на СТО (или до Лоренцовите трансформации, когато не ползваме пространствено-времевата интерпретация на Минковски).

Как да не може ефектите да са доказателството?! Ефектите са практическите регистрации, проверката на предположенията, те са крайния съдник! Всяко обяснение, което дава в резултат регистрируемите (реално потвърдените) ефекти и не противоречи на нищо друго доказано, е съвсем легитимно обяснение. Волята на Бог така, както се приема в момента, противоречи на множество доказани положения във физиката и не може да се ползва за логично-следствени заключения и предсказания. Затова и Ватикана днес признава науката и "отмества" Бог в недостъпните за науката области (нещо като историята със суперструнната теория). Моята интерпретация също има проблеми за решаване (например акцентът на Скенер за възможността и абсолютното време да се представя като пространствено-времеви срезове, макар да не е измерение - нещо, над което ще трябва да помисля по-внимателно), но е съвсем логична и последователна (в смисъл поддава се на проверка, оттам и на развитие на проблемните моменти или пък въобще на опровергаване), неслучайно среща и аргументирана мощна критика (контрааргументите имат на какво да стъпят).

С абсолютни пространство и време не можеш да ги обясниш. Също не можеш и да ги отречеш, защото са доказани експериментално. Как ще ги обясниш? Едното обяснение е пространствено-времевото на Минковски (то прави възможна употребата на диференциалната геометрия спрямо ефектите, идентифицирани чрез постулатите на Айнщайн и Лоренцовите трансформации). Ако искаш алтернативен начин на представяне, който да не включва условности (тълкувание без условното времево измерение, което значи, че времето трябва да е абсолютно, независимо от движенията в рамките на пространствените координати) - кой е той?

Имаш основание, това ще трябва да го обмисля по-добре!

Всичко, което не е разработено, не може да покаже предимствата си, докато не бъде разработено по-пълноценно. Аз очевидно не съм подходящия за разработването на тази материя, знанията ми са слаби, но докато с въпроса не се заемат сериозно по-грамотни от мен хора - ще си играя с това аз (даже и нищо да не постигна - знанията ми се повишават и то по начина, по който аз искам да става). Няма смисъл от разработване на различна интерпретация, само когато тя се докаже като невярна. Докато не е безусловно отхвърлена - смисъл от разработването има, минимум защото това е нещо различно и недокоснато, нещо ново. А аз къде съм писал за абсолютно пространство?! При алтернативния ми подход само времето е абсолютно (координатата му не е свързана по никакъв начин с пространствените координати, защото е независим параметър и точно ти трябваше да приветстваш това), а пространството (неговата протяжност) зависи от скоростта спрямо неподвижната рамка ("наблюдателя"), тоест - от 4D-пространствената геометрия. Времевите ефекти са свидетелството за възможността на интерпретацията като движения и в четвърто пространствено измерение (времето не е самото измерение, но времевите ефекти свидетелстват за възможно наличие на такова измерение при тази интерпретация). Потвърждението е наличието на времевите ефекти (Лоренцовите трансформации). Колкото и да ти се иска на теб да отречеш релативитските ефекти - те са експериментално потвърдени и не можеш да не се съобразяваш с тях.

Не би трябвало да е +време, защото при само 4D-пространство времето е абсолютно и не е свързано с 4D. Както ти спомена преди, времето си е напълно различна от пространството философска категория открай време - просто параметър, който оцифрова последователности. Когато интервалът S е в метри - това значи движение в пространство със скорост, което води до този интервал в метри като резултат и така представянето на скоростта чрез пространствен път за време си се осъществява безпроблемно, без никакви тафтологии и кръгови обяснения (времето си е отделно, както във всички останали случаи, свързани с класическата механика и не се стига до обяснения от вида "времевият ефект произлиза от времето"). Дори обратното - не е съвсем ясно, защо пространствено-времевият интервал да не може да се представя в метри (така вече е само пространствен интервал), макар да се получава от процедура (формули), идентична на процедурите в обичайното пространство. Това, че тук се включва различна нотация (+--- или -+++) заради ограничението "скорост на светлината във вакуум" въобще не е основание пространствено-времевият интервал да не може да се представя в метри по същия начин, по който това става при обичайните сметки в 3D-пространството. Размерностите произтичат от същите стойности по координатите, от които произтичат и размерностите на стойностите по координатите в 3D-пространството, зависимостите (формулите) са подобни, ако не и същите - няма причина пространствено-времевият интервал да не може да се оразмери в метри, точно като неговия 3D-аналог!

Всъщност не надграждам, а заменям пространствено-времевия подход с еквивалентна интерпретация с асиметрична (с нарушена симетрия на пространствените отстояния по направленията на различните измерения) четиримерна пространствено геометрия. Моята интерпретация е еквивалентна, защото не отрича верността на пространствено-времевия подход и произхождащата от него (една от няколко различни) концепция за Блоковата Вселена, а заменя трите пространствени и условното четвърто времево измерение с четири идентични по естество пространствени измерение (или базови степени на свобода - базово степените на свобода обикновено се водят шест, макар в зависимост от различните задачи да могат да бъдат и по-малко или повече, докато при мен те са три транслационни и четвърта ротационна, от което би трябвало да може да се извлече всичко останало). Това не е надграждане, а промяна на тълкуванието на пространствено-времевия интервал от безразмерен (заради условността на времевото измерение и от там и на цялата процедура, свързана с намирането на този интервал) в измеряем в метри. Така вместо концепцията със статичната Блокова Вселена без време, еквивалентно се достига до вечно движение на вселенската материя с универсален, един и същи темп (скоростта на светлината във вакуум С) през сложна, нееднородна геометрия, при което движението с един и същи темп (1с) се налага да изминава различни пространствени отстояния в различните посоки (направления) на четиримерния пространствено обем и това представлява различните скорости на движение между 0с и 1с. Очевидно това не е пространствено-времева интерпретация, защото тук времето не е измерение (измеренията са си четири пространствени, няма нищо условно), а просто един от многото физически параметри, подобни на енергия, налягане и т.н. и от там всичко това не е и надграждане на пространствено-времевия подход на Минковски, а негово видоизменяне по еквивалентен начин. Можеше да се определи като надграждане, ако времето оставаше измерение и така се стигаше до 4D+1D пространство-време (Калуца-Клайн-историята), а тука статичността на Блоковата Вселена се заменя с 4D-пространствена универсална (с един и същи темп) динамика на вселенската материя, заради оразмеряването на пространствено-времевия интервал в метри, вместо да е безразмерен, което дава същите измерими резултати на пространствени и времеви параметри като СТО и пространствено-времевата интерпретация на Минковски, но по различен начин (с различна интерпретация). Всичко това, разбира се, въобще не е довършено - може да обясни някои неща, но не може да обясни други неща (например - как се получава тази сложна, асиметрична, нееднородна 4D-пространствена геометрия?). Много неща се крият в квантовата механика, където знанията ми са още по-ограничени и от тези относно СТО и ОТО (затова все още нямам точна концепция за начина, по който да се приложи 4D-пространствения подход към квантовата механика), а и около гравитацията на макро-ниво има още какво да си доизяснявам (например - трябва ли ми допускането на пето пространствено измерение за гравитацията или отделното, самостоятелното действие със забавянето на часовниците при гравитационните потенциали и при СТО могат да се обяснят и в рамките на 4D-пространствена геометрия, само при СТО промените се случват по направленията на две от измеренията, w(t) и х, когато х е посоката на движение, а при гравитацията промените се случват по направленията на всичките четири измерения w(t), х, у и z). Радиацията на Хокинг има множество косвени потвърждения: Гравитационното ехо потвърждава теорията на Хокинг за квантовото излъчване - kaldata.com По подобен начин ние пряко наблюдаваме с очите си само светлината с видимата част от спектъра, но косвено, на базата на физическите закономерности, конструираме апаратура, за която смятаме, че улавя светлина с невидимите за очите ни спектри. Така ние считаме инфрачервената, ултравиолетовата светлина и въобще светлината с недостъпните за нашите очи честоти за реална (с потвърдена по косвени начини реалност), макар да не можем лично да я видим с нашите очи.

Квантовата механика работи с математическия (теоретичен) анализ и по-конкретно уравнението на Шрьодингер ползва Хамилтъниани (Хамилтънова механика), КЕД (конкретното разглеждане на електроните от КТП) ползва Лагранжиани (Лагранжова механика), силното взаимодействие е свързано с калибровъчните симетрии, отделно има сумиране по траектории на Фейнман, четириспинори или двуспинори и т.н. Всичко това няма общо с диференциалната геометрия, на която се базират ОТО и СТО (формулираното от Минковски пространство-време с четири измерения прави точно това - позволява прилагането към СТО на диференциалната геометрия, което не е точно така, докато СТО се базира единствено на двата постулата на Айнщайн). Тук има разни несъответствия, свързани с употребата на ЛИНЕЙНИ частни диференциални уравнения от електромагнетизма на Максуел и на НЕЛИНЕЙНИ частни диференциални уравнения от ОТО на Айнщайн, но това са различни математически апарати от използваните в Квантовата механика, става дума за други разлики/несъвместимости. Само това, че квантовата механика ползва оператори, а теориите на относителността ползват тензори е достатъчно да покаже, че става дума за различни неща. Все още не разбирам всички тези сложни математически апарати достатъчно добре, за да напиша нещо повече.

И аз го цитирах това, но в друга тема. И това не е единствения нестандартен подход, има още много други. Ето ти още един: Вселена, изградена на стъпки от множество сингулярности без тъмна материя и енергия | Космос При цитираната от теб статия става въпрос не за съчетаването на Общата теория на относителността и Квантовата механика, за да споменаваш виртуални частици, силно и слабо взаимодействие (всичко изброено - свързано с Квантовата механика), а за съчетаването на Общата теория на относителността (гравитацията) и уравненията на Максуел (електромагнетизма), където също има разни разминавания в подходите (подобно на трита различни подхода в Квантовата механика - Хамилтънова механика, Лагранжова механика и интегриране по траектории на Фейнман). Това са онези разминавания, които Калуца е опитал да преодолее чрез въвеждането на пето измерение.

https://nauka.offnews.bg/fizika/elektromagnetizmat-e-svojstvo-na-samoto-prostranstvo-vreme-201728.html Електромагнетизмът е свойство на самото пространство-време А уравненията на Максуел са линеен частен случай на по-обобщени нелинейни уравнения, изведени от трима физици Последна промяна на 14 април 2025 Ковач, Линдгрен и Лиуконен предлагат едно възможно обяснение на загадката: "електромагнитните и гравитационните сили може да са едновременно проявления на вълни и кривини в геометрията на пространство-времето". Осъществена ли е мечтата на Айнщайн за единна теория на полето? За втората част на 20-ти век надеждите за обединяваща теория на физиката бяха насочени към струнната теория. Теорията на струните обаче не оправда очакванията. Ето защо трима физици Андраш Ковач (Andras Kovacs), Юси Линдгрен (Jussi Lindgren) и Юка Лиуконен (Jukka Liukkonen) смятат, че научната общност трябва да преосмисли какво представляват елементарните сили и частици. От ранните дни на Общата теория на относителността, водещи физици, като Алберт Айнщайн и Ервин Шрьодингер, се опитват да обединят теорията на гравитацията и електромагнетизма. През 20-ти век са направени много опити, включително от Херман Вайл. И накрая, изглежда, че е намерена единна рамка, която да събере теорията за електричеството и магнетизма в рамките на чисто геометрична теория. Електромагнетизмът е свойство на самото пространство-време Електромагнетизмът винаги е бил фин феномен. През 19 век учените са смятали, че електромагнитните вълни трябва да се разпространяват в някаква неуловима среда, наречена етер. По-късно хипотезата за етера е изоставена и до ден днешен класическата теория на електромагнетизма не ни дава ясен отговор на въпроса в коя среда се разпространяват електрически и магнитни полета във вакуум. От друга страна, теорията на гравитацията е доста добре разбрана. Общата теория на относителността обяснява, че енергията и масата казват на пространство-времето как да се извива, а пространство-времето казва на масите как да се движат. Много изтъкнати математически физици са се опитвали да разберат електромагнетизма директно като следствие от Общата теория на относителността. Блестящият математик Херман Вайл е имал особено интересни теории в това отношение. Сръбският изобретател Никола Тесла е смятал, че електромагнетизмът съдържа по същество всичко в нашата вселена. И така, каква е взаимната връзка между електромагнетизма и гравитацията? Ковач, Линдгрен и Лиуконен предлагат едно възможно обяснение на загадката: "електромагнитните и гравитационните сили може да са едновременно проявления на вълни и кривини в геометрията на пространство-времето". Мечтата за единна теория на полето Целта на Айнщайн е да обясни електромагнетизма като геометрично свойство на четириизмерното пространство-време. Той продължава тази работа до смъртта си през 1955 г. Работата му не е завършена. Артър Едингтън, Теодор Калуза и други също са представили свои теории за това как да се обединят гравитацията и електромагнетизмът, но нито една от тези теории не е универсално приета. Шрьодингер, бащата на квантовата механика, представя своята единна теория на полето през 40-те години, но също без пълен успех. Предложени са много различни подходи, включително 5-измерни теории и теории, базирани на асиметрични показатели. Уравненията на Максуел и Общата теория на относителността - за какво става въпрос? Уравненията на Максуел са ключовите линейни частични диференциални уравнения, които описват класическия електромагнетизъм. Уравненията свързват електромагнитното поле с токовете и зарядите. От друга страна, в Общата теория на относителността уравнението на полето на Айнщайн е набор от нелинейни частни диференциални уравнения, описващи как се развива метриката на пространство-времето при определени условия, като например плътност на масата в пространство-времето. И двете уравнения в крайна сметка са от втори ред, ако се видят правилно. В подхода на Ковач, Линдгрен и Лиуконен електрическият заряд и електрическите токове, както и електромагнитните сили, се разглеждат като чисто геометрични и иманентни свойства на самото пространство-време, а не като някакви външни обекти. Метричният тензор на пространство-времето показва как се определят дължините в пространство-времето. По този начин метричният тензор също така определя свойствата на кривината на пространство-времето. Кривината е това, което чувстваме като "сила“. Освен това енергията и кривината са свързани една с друга чрез уравненията на полето на Айнщайн. Тестовите* частици следват това, което се нарича геодезически - най-кратките пътища в пространство-времето. Във физическите теории тестовата частица или тестовият заряд е идеализиран модел на обект, чиито физически свойства (обикновено маса, заряд или размер) се приемат за незначителни, с изключение на изследваното свойство, което се счита за недостатъчно, за да промени поведението на останалата част от системата. Този подход е подкрепен от покойния физик Джон Уилър в неговата визия за геометродинамиката. Оказва се, че 4-измерният електромагнитен потенциал наистина е градивен елемент на метричния тензор на пространство-времето. Електромагнитният 4-потенциал е релативистична векторна функция, от която може да се изведе електромагнитното поле. Той комбинира както електрически скаларен потенциал, така и магнитен векторен потенциал в един 4-измерен вектор. Използвайки подход от вариационното смятане, тримата физици представят геометрична формулировка на електромагнетизма. Когато вариацията на метричния тензор се оптимизира с помощта на функционални производни, необходимите условия за оптималност дават ново, нелинейно обобщение на уравненията на Максуел. В класическата теория на електромагнетизма уравненията на Максуел, управляващи електрическите и магнитните полета, са линейни частни диференциални уравнения. В подхода на Ковач, Линдгрен и Лиуконен се изисква оптималната метрика да бъде хармонична, което дава уравнения на нелинейното поле за електромагнитните потенциали и уравненията на Максуел като частен линеен случай. Тогава уравненията на полето дават правилната динамика на електромагнитното поле. Електрическият заряд като локална компресия на пространство-времето Когато Алберт Айнщайн формулира своята теория за гравитацията, той използва математика, известна като псевдо-Риманова диференциална геометрия. В своето изследване тримата физици откриват, че псевдо-Риманова геометрия не е достатъчно обща за една чисто геометрична теория на електромагнетизма. Необходима им е по-обща диференциална геометрия (дял от математиката, който изучава геометрията на гладки форми и гладки пространства или т. нар. гладки многообразия). Една чисто локална геометрия е изобретена през 1918 г. от известния немски математик Вайл. Ковач, Линдгрен и Лиуконен вземат идеите на Вайл и ги комбинират със своите предишни изследвания по този въпрос и пъзелът сякаш се изяснява. В геометрията на Вейл дължините са локални свойства на пространство-времето, така че е в съответствие с принципите на теорията на относителността. Електромагнитните полета изглежда причиняват специална кривина в пространство-времето. Съответната кривина е това, което е известно в диференциалната геометрия като кривина на Вайл. Кривината на Вайл в пространство-времето е локалното изкривяване на пространство-времето по такъв начин, че локално обемите се запазват. Това е специален вид разтягане и огъване на пространство-времето. Същите резултати те получават в изследването си с помощта на т. нар. геометрична алгебра. Следователно геометричната алгебра и геометрията на Вайл изглеждат еднакво приложими при формулирането на геометрична теория на електромагнетизма. Геометричната алгебра Геометричната алгебра не бива да се бърка с алгебричната геометрия, която използва абстрактни алгебрични техники за решаване на геометрични проблеми. Алгебричната геометрия разглежда следния въпрос: Знаем, че корените на полинома f(x, y) = x 2 + y 2 - 1 очертават формата на кръг. Какво можем да кажем за връзката между "геометрията" (окръжността) и "алгебрата" (функцията f(x, y))? В геометричната алгебра може да се представят и манипулират геометрични обекти като вектори. Геометричната алгебра е изградена от две основни операции, събиране и геометричен продукт. Умножаването на вектори води до обекти с по-високо измерение, наречени мултивектори. Основната идея е да се вземе векторно пространство, което има вектори, и да се създаде нов обект, който има скалари, вектори и всички подпространства на оригиналното векторно пространство. Така се работи със скалари, вектори и подпространства по един и същ начин. И така, проекцията се превръща в обобщен оператор. Подобни обобщения важат и за други идеи от линейната алгебра. Тяхната теория предвижда "сили", действащи върху зарядите дори без електромагнитно поле, т.е. тя обяснява и прогнозира ефекта на Ахаронов-Бом. Ефект на Ахаронов-Бом През 1959 г. физиците Якир Ахаронов (Yakir Aharonov) и Дейвид Бом (David Bohm) предлагат, че класическите електромагнитни уравнения не дават пълната картина: трябва да се включат допълнителни квантови ефекти. Няколко години по-късно един експеримент потвърждава тяхното предсказание, установявайки, че електрически заредените частици претърпяват "сътресение" дори при липса на електромагнитно поле. Най-приетото обяснение е нещо, известно като нелокален квантов ефект. Ковач, Линдгрен и Лиуконен откриват, че освен новите нелинейни уравнения на полето, електрическият заряд е свързан с локално разтягане (дивергенция) или свиване (компресия) на пространство-времето - случайни колебания на електромагнитното поле в мащабите на Планк и по този начин произволно създаване и унищожаване на заряд в мащабите на Планк. И физиците стигат до извода, че зарядът е поле, което има свои собствени закони на движение. Екипът физици показва, че познатият закон за силата на Лоренц, определящ силите върху заредените частици, е условие тестовата частица да се движи по геодезически линии, точно както в Общата теория на относителността. Тази характеристика допълва геометричното описание на електромагнетизма. Заключения и приложение Резултатите от новата работа показват, че светлината и цялото електромагнитно излъчване са наистина трептения на самото пространство-време. По отношение на по-старите теории за "етера", изглежда, че Айнщайн е бил прав, когато е заключил, че "етерът" е пространство-времето. Електрическият заряд е локално компресиране на пространство-времето и силите върху електрическите заряди съответстват на движението по най-късите пътища, тоест по геодезически линии. Ковач, Линдгрен и Лиуконен вярват, че вече е налична достатъчно пълна геометрична теория на електромагнетизма за по-нататъшни изследвания. Освен това, приемането на флуктуации на пространство-времето в метричния тензор в скалите на Планк води до произволно флуктуиращо електромагнитно поле във вакуума. Наистина, ако можем да използваме силни електромагнитни полета, за да манипулираме локалните свойства на пространство-времето - това може да има важни приложения в науката и инженерството. Юси Линдгрен работи в Министерството на финансите на Финландия и притежава докторска степен от университета Аалто по приложна математика. Андрас Ковач работи в новосъздадената компания ExaFuse в областта на енергийните изследвания, базирани на приложна физика. Учи физика в Колумбийския университет. Юка Лиуконен има докторска степен по приложна физика и работи в Nuclear and Radiation Safety Authority (Организация за ядрена и радиационна безопасност), STUK, Вантаа, Финландия. Справка: Jussi Lindgren et al, Electromagnetism as a purely geometric theory, Journal of Physics: Conference Series (2025). DOI: 10.1088/1742-6596/2987/1/012001 Източници: Einstein's dream of a unified field theory accomplished?, Jussi Lindgren, Science X Dialog Electromagnetism is a property of spacetime itself, study finds, Jussi Lindgren and Jukka Liukkonen

Може би не отчиташ наличието на два различни случая - пренасяне на сила на по-големи разстояния, основно при електромагнетизма и действието в поле с източник (заредени положително или отрицателно частици или по-големи обекти за електрическо поле или концентрации на енергии/маси за гравитационно поле или пространствено-времева кривина, когато разглеждаме гравитацията от позицията на ОТО, вместо на класическата механика). И при електромагнетизма, и при гравитацията преносът на сила става чрез вълни, електромагнитни или гравитационни, а при полетата се случва чрез виртуални частици (за разлика от фотоните при електромагнетизма, гравитоните при гравитацията още не са потвърдени). Всички вълни (и електромагнитни, и гравитационни) възникват при промяна на съответните полето (наличие на ускорително движение на източниците на полето) и във вакуум се движат със скоростта на светлината. Вълните и виртуалните частици са причините за двете макроскопични взаимодействия - електромагнитно и гравитационно (силното и слабото са в рамките на атомите). Дори когато носител на енергия (например вълната на светлинен импулс от избухване на свръхнова, която достига и се улавя от очите ни) пътува между източника и регистратора (получателя) на силовото взаимодействие - време пак си има, макар да няма взаимодействие. Така можеш да определиш, преди колко време е бил излъчен някой светлинен импулс и колко време е пътувал до регистрацията му. На Земята ти си имаш координатна система с времева линия, която започва от Новата ера (преди това стойностите са "отрицателни", ако прекалено много държиш да не отместиш към по-рано "началото на днешния свят" ) и само отбелязваш на нея стойността на съответното събитие - например регистрацията на гравитационна вълна на 14.09.2015 г. Време си има и преди ти да отбележиш стойността на съответната регистрация/взаимодействие по времевата координата и благодарение на употребата на няколко физически зависимости и допълнителни наблюдения си в състояние да определиш и кой е бил източника на съответната вълна, както и колко време тя е пътувала до нейната регистрация (протичането на взаимодействието вследствие на силата, която тя е пренасяла). Ето ти обяснението на възникването на магнитно поле вследствие на движението на електрически заряд чрез СТО: Classical electromagnetism and special relativity - Wikipedia

Може, но според мен съществуват страшно много възможности, по които един "блок" може да бъде разрязан на срезове - срезовете може да не са непременно перпендикулярни, може дори да не са "плоски" (самият "блок" може да е "деформиран" от разни "кривини" на разни места, когато се включва и гравитацията)... Не забелязвам нещо (на макрониво), с което концепцията "Блокова Вселена" да не може да се справи, освен ако няма ограничения и тънкости, за които да не зная (най-вероятно е да има такива) и затова представите ми да са неверни.

Принципно ти, като физическо (човешко) същество, непрекъснато взаимодействаш с нещо и дори с множество неща едновременно - огромен брой електромагнитни лъчения от най-различни спектри (включително и през нощта), гравитация... Дефиницията за време изисква някакъв часовник и около тебе винаги се намират някакви събития и взаимодействия, които можеш да употребиш като повече или по-малко точен часовник. Самото функциониране на мисловността ти (въз основа на работата на мозъка ти) представлява часовник, макар и страшно неточен при липса на нещо по-подходящо. Достигането до теб на още някакво въздействие (електромагнитно или гравитационно) е просто достигане на сигнал с конкретни търсени от теб характеристики (излъчване от нашето Слънце, вместо от разни други звезди, които си ги има на небосвода и през деня, но нашето зрение не позволява да откроим тяхната светлина на фона на доминиращата слънчева светлина). Трудно ми е да откроя ключовата роля на ОПРЕДЕЛЕНИ взаимодействия за обосноваване на "време", при условие че има огромен брой други взаимодействия, които да ги заменят при тяхната липса.

Вероятно имаш предвид нещо друго, но въпреки това - да видим, доколко точно те разбирам! Да не би да имаш предвид, че "Блокова Вселена" не е в състояние да представи "начало" като "Големия взрив", ако е имало такъв или "край" на Вселената под формата на "Голям срив", ако настъпи такъв някога? Или става дума за нещо друго, по-същностно относно времевата координата при "Блоковата Вселена"? Концепцията за "Блоковата Вселена" би трябвало да може да представя особеностите на СТО и ОТО, нали в крайна сметка произхожда от детайлите във връзка със СТО (условна времева координата, заради което срезовете са свързани с отделни времеви моменти, но с широки пространствени области в рамките на тези отделни времеви моменти)?!

Не трябваше ли при "Блоковата Вселена" да няма часовници, а всичко от "минало", "настояще" и "бъдеще" да е дадено наведнъж, в една обща статична форма? В долния ляв ъгъл на изображението в предния ми коментар до теб дават координатите, с които се работи при "Блоковата Вселена" и те са три - две пространствени (третата пространствена е игнорирана за прегледност) и трета времева координата, по протежение на която се извличат двуизмерните (две пространствени координати) плоскости (реално са триизмерни моменти) на срезовете. "Ход на часовници" тук е последователност от срезове по протежение на времевата координата. Доста вероятно не разбирам точно концепцията за "Блоковата Вселена", но така ми се струва в момента!

Ако имаш предвид ролята на масата на двата обекта като част от общата маса на Вселената, която се ползва за оценката на космологичните особености - това няма нищо общо със взаимодействието между двата обекта сами по себе си. Дори ако астероид, покрай който е преминал Оумуамуа (естествено - без да се ударят и без да си взаимодействат гравитационно), се влияе от гравитацията на Слънцето (както и Оумуамуа да се влияе от гравитацията на Слънчевата система, докато не я напусне) - това е взаимодействие на всеки от двата астероида със Слънцето, а не взаимодействие помежду им. А и приноса им към общата материйна маса на Вселената няма общо с някакво взаимодействие между тях самите, каквото взаимодействие няма.

Разбира се! Макар Физиката да е сериозна наука, дори и гениите в областта си позволяват разни закачки (например в разни интервюта и статии), а тук сме форум, не напрегнато съревнование за мултимилионни проекти. Трябва да има и закачки за разведряване тук-таме, поне според мен.

Два астероида, които се разминават твърде далече един от друг, за да си повлияят гравитационно, не си влияят един на друг по никакъв начин. Даже и да има някой страничен наблюдател (астронавт, който успява да улови някаква отразена светлина от двата астероида, може и с чувствителна апаратура и така да наблюдава тяхното разминаване) - той единствено ще отчете, че тези две космически тела се разминават, без да си взаимодействат по никакъв начин (да се привлекат или отблъснат). Самите астероиди дори не разполагат със зрение, да се видят един-друг. В тази ситуация липсва взаимодействие между двата астероида и ако поне единия е като Оумуамуа - никога повече няма да преминат толкова близо един до друг.

Взаимодействието се случва между материя. За да си взаимодействат два обекта на разстояние един от друг - между тях трябва да премине материя (хвърлена от единия топка, която другия лови, голяма скала, която удря космическия кораб на някого в Космоса или пък лъч светлина, отразен/излъчен от единия, който попада в очите на другия - какъвто и да било пренос на материя между двамата, за да се получи взаимодействие). Всичкото това го има в един общ самун, така да се каже, както на долното изображение са дадени Земята и Луната, заедно с един техен срез от "самуна" (времеви момент). На това изображение Земята и Луната си взаимодействат гравитационно, но можеха да бъдат и два отдалечени един от друг астероида в Космоса, които просто се разминават по техните инерционни траектории, без никога да си взаимодействат. Даден срез представя просто тяхното местоположение един спрямо друг в даден времеви момент, без да протича никакво взаимодействие между тях.

На мен ми се струва, че изводите са малко претупани в посока към "Блоковата Вселена". Има и алтернативни варианти, чиято възможност да са правилни не е безусловно опровергана. Изглежда ми, че всичко започва от предпоставянето, че има само три пространствени измерения, а времето, дори и приемано за четвърто измерение, не е реално пространствено, а само условно четвърто измерение и така всичко накрая води до извода за "Блоковата Вселена" (има и други парадигми, но това е основния подход, който приема напълно статична Вселена без движение, с едновременно наличие на минало, настояще и бъдеще под формата на срезове от единния минало-настоящо-бъдещ "блок" на пространствено-времевия континуум). Не мога да кажа, че тази картина е невярна, дори обратното - вярна си е при такава логика, - обаче мисля, че равно-вярна на нея може да бъде и нейната "огледална" противоположност: има универсален, винаги един и същ темп на движение на материята във Вселената, който представлява скоростта на светлината във вакуум С, когато се представя като скорост и този винаги един и същ темп на материалното движение във Вселената протича в сложна, асиметрична хиперизмерна геометрия, при която пространствените отстояния в едни направления на четири или повече пространствени измерения са различни от пространствените отстояния в други направления. Това изминаване от универсалния, винаги еднакъв темп на материалното движение на различни пространствени отстояния по различните направления на поне четиримерно пространствено многообразие може да се тълкува и като различни скорости на движение в диапазона между 0с и 1с. Всъщност, всичко е резултат от движението на вселенската материя с един и същи темп, но през сложна асиметрична пространствена геометрия, при която пространствените отстояния в различните пространствени направления са различни и това създава впечатлението за време и за различни подсветлинни скорсти. Всичко започва от начина на тълкуване на пространствено-времевия интервал S. От една страна той може да се тълкува стандартно - като условна стойност, произтичаща от условния характер на времевото измерение и неговото ключово свойство е неговата инвариантност (еднаквост, неотносителност) според всички инерциални отправни системи в пространствено-времевия континуум. Това е начинът на тълкуване, който води до "Блоковата Вселена" и той си е верен. Обаче не е единствения възможен верен начин на тълкуване, поне според мен. Пространствено-времевият интервал S се води нещо като 4D-аналог на 3D-пространственото отстояние между произволни две точки. Естествено, в класическите 3D-разсъждения пространственото отстояние/разстояние/интервал е инвариантно за всички инерциални отправни системи, точно както и неговия пространствено-времеви 4D-аналог и това 3D-отстояние/разстояние/интервал може да се ползва както за оценка на отстоянието между две неподвижни точки (например - разстоянието между две неподвижни една спрямо друга къщи), така и за изминатото пространствено отстояние от някакъв подвижен физически обект (например - изминатия с някаква скорост път от велосипедист за някакъв период време). Няма никаква пречка пространствено-времевия интервал S от Специалната теория на относителността също така да бъде разтълкуван и като реално пространствено отстояние, но в асиметрична четиримерна геометрия, където времето пак си го има (когато искаме да тълкуваме всичко чрез скорости в диапазона 0с-1с), но то не е измерение, то си е съвсем обичаен физически показател с обичайните му философски атрибути, а си има съвсем обичайно четвърто пространствено измерение с различна пространствена протяжност спрямо останалите три пространствени измерения. Просто приемаме, че пространствено-времевият интервал S е стойност, означавана в метри, точно както и четирита параметъра от другата страна на равенството S^2 = ct^2 - x^2 - y^2 - z^2. Така имаме две съвсем равностойни, "огледални" разсъждения относно естеството на пространствено-времевия интервал S, едното от които води до "Блоковата Вселена", а другото представя всичко като универсално материално движение с винаги един и същи темп през асиметрична реална хиперизмерна (четири или над-четириизмерна) пространствено геометрия.

Ето една спекулация, която се доближава много-много близо до моята лаическа спекулация за четири реални пространствени измерения вместо само три или пространство-време (три пространствени и едно времево измерение). (PDF) Ockham's Razor Principle: a new framework for defining symmetries and asymmetries in Nature?