Станислав Янков

Нека да драсна нещо и по темата, че както е тръгнало, може да му дръпнат на Младенов шалтера отново и да заключат и тази тема. И понеже Младенов е твой човек - хубаво е да можеш да обвиниш отново мен, когато това стане (ако не напиша нищо - няма да можеш да ме обвиниш в дълги мои словоизлияния, заради които да са заключили и тази тема) . Както знаеш, земното притегляне може да се преодолее чрез електромагнетизъм (например - влаковете на магнитна възглавница). Още по-гигантски са електромагнитните лъчения, които непрекъснато постъпват към Земята от Слънцето. Всички на Земята буквално се къпем в гигантски електромагнитни лъчения, включително и нощем. Този мега-електромагнитнитен океан, в който пребиваваме и който по мощност, заради превъзхождащата си сила, многократно надхвърля ефекта на земното притегляне, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО трябваше да оказва ефект върху интервалите от време, значително надхвърлящ ефекта на земното притегляне на морското равнище. Ефект, който няма как да не може да се регистрира, ако го имаше, след като сме потопени в толкова по-мощен от гравитационното поле на същото равнище електромагнитен ОКЕАН. Да, но подобен ефект на забавяне на часовниците вследствие на мощни електромагнитни полета не е регистриран при никакви обстоятелства. Ефектът на забавяне от по-силно гравитационно поле е регистриран, не само теоретично.

https://www.google.com/amp/s/www.vesti.ru/amp/article/1723911 15 августа 2015 13:57 Атомные часы на Земле и в космосе Научный мир облетела сенсация – из нашей Вселенной испаряется время. Пока это только гипотеза испанских астрофизиков. Но то, что течение времени на Земле и в космосе отличается, учеными уже доказано. Время под воздействием гравитации течет медленнее, ускоряясь при удалении от планеты. Задачу синхронизировать земное и космическое время выполняют водородные стандарты частоты, которые еще называют "атомными часами". Первые атомные часы появились в середине XX века одновременно с космонавтикой. Сегодня их главные потребители – навигация и цифровая связь. В космосе и на Земле время течёт по-разному. Как утверждают ученые, из-за гравитации. Чем она сильнее, тем медленнее будет идти время. Например, на МКС, которая вращается вокруг Земли на низкой орбите, время на доли секунды течет быстрее, чем на планете. Еще быстрее ход времени у спутников, работающих на высоких геостационарных орбитах. "Изменение течения времени на станции мы не ощущаем. Потому что летаем мы не на больших высотах и не так далеко от Земли, всего лишь 400-420 километров. И, конечно, если эти изменения есть на какие-то миллисекунды, мы этого никогда не почувствуем", — рассказал космонавт-испытатель отряда космонавтов Роскосмоса Сергей Рязанский. По теории относительности Вселенная расширяется с ускорением, которое ей придает таинственная "тёмная энергия". Точного определения этому загадочному явлению пока нет. Но есть мнение, что это связано с процессом замедления времени, которое мы воспринимаем как расширение Вселенной. По словам ведущего научного сотрудника ГАИШ Сергея Попова, время течет по-разному в разных гравитационных полях. Чем ближе к центру Земли, тем больше величина гравитационного поля. Соответственно, на поверхности Солнца время течет не так, как на расстоянии 10 миллионов километров от его поверхности. С помощью водородных стандартов частоты, которые еще называют "атомными часами", учёные изучают воздействие гравитации. Установленные на космических аппаратах они приводят земное и космическое время к единому знаменателю, то есть синхронизируют. "Сейчас только у ленивого нет мобильного телефона, но никто не задумывается над тем, чтобы он работал, станции, которые образуют сеть, должны быть жестко синхронизированы по времени. Речь идет о миллионных долях секунды", — отметил начальник лаборатории системы эталонов ВНИИФТРИ Николай Кошеляевский. Атомному времени столько же лет, сколько и космонавтике. Первые атомные часы появились в середине XX века. Сегодня его главные потребители – навигация и цифровая связь. Водородными стандартами частоты оснащены все спутники ГЛОНАСС. "Оно пронизало всю инфраструктуру, весь транспорт, все системы связи, синхронизации", — подчеркивает Кошеляевский. Российский эталон точного времени "хранится" в Подмосковье. В научном институте физико-технических и радиотехнических измерений. В мире таких атомных часов 450. Они задают международный стандарт времени. Сегодня в мире монополисты на точное время две страны – Россия и США. Но если в Америке атомные часы на основе цезия, радиоактивного металла, то в России – на основе водорода, элемента более безопасного и долговечного. Большая часть этих приборов рождается в Нижнем Новгороде. В год здесь выпускают до 20 атомных часов. У них нет циферблата и стрелок. Этот прибор напоминает железную бочку с проводами. Внутри которой самые передовые технологии – высокоточная радиоизмерительная аппаратура с атомным стандартом. "Атом водорода получается в источнике водорода. Затем поступает молекулярный водород, подается высокочастотное поле и получается низкомолекулярная плазма. Где молекула водорода разваливается на два атома", — рассказал начальник отделения стандартов и эталонов частоты предприятия "Время Ч" Николай Демидов. Сердце атомного стандарта – специальный источник, в котором хранится водород. Воздействуя на атомы водорода с помощью электромагнитного поля, получают сигнал. Это видно по ярко-малиновому свечению. Затем водород попадает в кварцевую колбу и излучает квант радиоволны. Материалы, из которых сделаны атомные часы, включают десятки наименований: железо, серебро и кварц, алюминий и кремний. Такой набор не случаен: все материалы уникальны по природным свойствам и каждый играет свою роль. Совершенно удивительным свойством обладает никель. По словам начальника отделения предприятия "Время Ч", "если никелевую тоненькую пластинку нагреть, то, оказывается, сквозь нее прекрасно проходит водород. И никакие другие газы". Все детали часов тщательно проверяют, ведь не каждый металл выдержит условия вакуума и космической радиации. Надежность приборов рассчитывают с помощью математических моделей. Перед сборкой все детали атомных часов проходят многоступенчатую обработку. Сначала металл очищают от грязи, щелочи и жира. Для атомного стандарта высочайшие требования стерильности. Затем температурные испытания от минус 50 до плюс 50. Потом установленный на платформу прибор тестируют в условиях вакуума. Несколько лет назад нижегородцы выполнили заказ Астрокосмического центра Академии наук. И теперь водородные стандарты частоты работают на спутнике "Спектр-Р2 с телескопом "Радиоастрон". Он уже четыре года изучает в режиме интерферометра "темную энергию" и материю Вселенной. "Впервые активный стандарт частоты успешно работает в космосе на протяжении уже почти 4-х лет, собственно, благодаря тому, что мы запустили такие точные часы в космос, стабильность их находится на уровне 10-14 секунды или по-человечески они уходят на одну секунду за много миллионов лет", рассказал руководитель научной программы "Радиоастрон" Юрий Ковалёв. Такой же прибор будет установлен и на аппарате Роскосмоса "Спектр-М" с российским космическим телескопом "Миллиметрон". Главное отличие от "Радиоастрона" – новая космическая обсерватория будет работать в другом диапазоне волн. "Миллиметрон" увидит, как формируются звезды и экзопланеты. И самое главное – заглянет за краешек черной дыры в центре нашей галактики. Именно там, по мнению ученых, из-за чудовищной силы гравитации время почти останавливается.

Щом човекът е чак толкова ценен за теб... (Вие с Шпага критикувате Скенер, защо редовно му отговаря, но изглежда и на вас ви харесва, Младенов да не спира да го ръчка и вие да наблюдавате отстрани и да правите психо-анализи, макар да пропускате вас самите. ) За прехвърлянето на вината върху мен - сега ще те накажа! Да оставим, че твоята хипотеза аз я "разработвах" още през 2009 година (виж още първата страница в темата "Гравитация" на Спирит - докато ровех за нещо, си припомних, какви глупости съм писал някога, докато съвсем нищо не разбирах! ), ами ако приемем точковите частици с електрически заряд за аналогични на точките в центъра на масите, към които сочат геодезичните лини (електрическите заряди "изхождат", като положителни и се "вливат", като отрицателни, от и в точковите заредени частици) - защо в силно електромагнитно поле не се регистрират времеви аномалии, както се регистрират в силно гравитационно поле (удължаването на отрязъците от време, забавянето на часовниците)? Електромагнитното поле е много по-силно от гравитационното и в него времевите разминавания трябваше да са още по-сериозно изразени. Очевидно, двете неща не са едно и също - има някои прилики, но има и драстични разминавания.

Нали разбираш, че когато някой се е поотегчил нещо (не знам защо - на мен ми е страшно интересно и даже полезно) - поводът да се оттегли е само претекст... Дано пак ѝ стане интересно и да идва - нещата непрекъснато се развиват (тъкмо ще види, как Скенер ме позабра и мен, но - при мен това е винаги добре дошло, защото рязко ускорява развитието на разбиранията ми).

Явно - постигнат е някакъв компромис! Младенов е освободен отново да коментира, но на теб ти заключиха темата... (Сега Шпага без смисъл ще отсъства от форума до Нова година. )

При преход от фотони към масивни частици може да става един вид "завъртане" от "огледално" към "фронтално" (или пък от "фронтално" към "огледално" - зависи кой-кое състояние счита за по-първостепенно) на перспективата, на проявата, на възприятието на времето от "спряло" на "тиктакащо", от универсална скорост на светлината на универсална маса в покой.

Ако можем да представим прави геодезични линии към центъра на масивно тяло (а очевидно можем) - как се представя огъването на тези линии (след като са прави), при условие, че и него трябва да го има под някаква форма (свидетеллство за това е наличието на ускорение по инерция в гравитация).

При потъване по инерция по геодезичните криви (които току-що аз определих като подвеждащо представяне - криви са само в някои ситуации) няма аномалии с отрязъците на времето. Тези аномалии започват при спирането на потъването по инерция, когато се опре в повърхността на масивното тяло и когато започне да работи ентропията. Първо ще прочета отново написаното от Скенер за двумерното и тримерното представяне на изкривяването в другата тема, заключената, но имам резерви и за обясняването на огъванията в 3D...

Накратко, двете измерения широчина и височина се формират при изход от сингулярност, обратния процес на гравитационно потъване, разширението на пространството (Големият Взрив или нещо, подобно на него, когато става дума за Вселената), а дължината по посока на движението се формира чрез забавяне на движението под скоростта на светлината във вакуум, което задейства и отчитане на интервали на времето, както и на маса в покой. Широчината и височината са перпендикулярни на дължината (посоката на движението), както и една на друга и интервалите време в ограничен смисъл също се оценяват по дължината (посоката на движение), когато иде реч за сравнение спрямо скоростта на светлината (диаграма на Минковски, иначе - времето е свързано с ентропията).

Струва ми се, че този начин на изобразяване на гравитационното въздействие е подвеждащ. Не е най-коректният. Гравитацията винаги оформя материята, която я поражда в кълбо или елипса, когато материята се върти (дори след прехвърляне на критичната маса, черните дупки също са с кълбовидна или по-скоро с елипсовидна форма на хоризонта на събитията, когато се въртят). При по-малки маси имаме и не точно кълбовидни форми (например сателита на Сатурн - Хиперион, на Марс - Фобос и Деймос и други), но от едно количество маса нагоре формата е само една - кълбовидна. Предвид формирането на масивните струпвания винаги като някакво приближение на кълбо (колкото по-голяма е масата - толкова по-точно е приближението), кълбовидната форма при гравитационното въздействие означава само едно - геодезичните линии на гравитацията се събират в центъра на масивното тяло, което поражда гравитацията и трябва да се изобразяват като прави, перпендикулярни на повърхността. Криви са само траекториите на долитащи към масивен обект космически тела, които се движат преди навлизане в гравитационното въздействие на масивния обект по линия, която не преминава през центъра на въпросния обект. В зависимост от скростта на долитащите тела и от най-близката им точка на преминаване до центъра на масивния обект - гравитационната геодезична линия вече не е права, а е крива. Обаче, ако имаме неподвижно закрепена за повърхността на масивния обект рампа, издигната на няколко колометра над повърхността му и от нея пуснем десетина топчета на известно разстояние едно от друго (достатъчно, за да не протичат между тях никакви електромагнитни или произволни други взаимодействия) - всички тези топчета, до едно, ще започнат да падат по изцяло права геодезична линия към центъра на масивния обект. И най-главното - ако разстоянието между всеки две последователни топчета при рампата е 10 сантиметра (условно), след няколкото километра тяхно пропадане с еднакво ускорение към повърхността, по съвсем права геодезична линия за всяко едно топче, сочеща към центъра на масивния обект, същото разстояние между тях малко преди достигането на повърхността на масивния обект вече ще е намаляло на 8 сантиметра (условно). Тоест - с ускоряването на топчетата към центъра на масивния обект, тяхната дължина по посока на движението все повече намалява според страничен наблюдател на рампата (или на поредица рампи отстрани, на все по-малки височини над повърхността на масивния обект) и едновременно с това намаляват и височините и широчините в перпендикулярната плоскост на посоката на движението (дължината), когато между топчетата няма никакви други взаимодействия (главно електромагнитно), които да пречат на тяхното сближаване до точка в центъра на масивния обект. Коректното представяне на геодезичните линии е като прави, до една насочени към центъра на масивното тяло, което ги поражда (ако приемем условно, че няма нееднородности около разпределнието и плътностите на материята на самото тяло): Ако обърнем целия този процес (тоест - да сменим гравитационното свиване с пространствено разширение и ускореното пропадане със забавящо се отлитане), ще можем да установим, как се формират трите пространствени измерения - широчината и височината чрез разширението и дължината по посока на движението чрез забавянето на скоростта. Също така можем да приемем, че сингулярността, съчетана с движение със скоростта на светлината е абсолютната статичност на Вселената. Някакви процеси по дължина и широчина, без дължина и ход на времето, са фотоните, а въвеждането на отрязъци време и на дължина към широчината и височината води до промяна на възприемането от фотони - на масивни частици с подсветлинни скорости. (Не е невъзможно и фотоните да са някакъв вид ликална абсолютна статичност, около която останалата материя "завихря" променящи се електрично и магнитно поле, но по-вероятния кандидат за абсолютна статичност на Вселената е точката в центъра на черните дупки, с едно на ум за квантово-механичните неопределлености.)

Базата е праволинейно, равномерно, инерционно движение в плоско пространство. Трябва да мога с лекота да си обяснявам и да си представям, какви са и на какво се дължат разликите при плоско и при огънато от гравитация пространство, за да мога да продължа нататък. Тук има значение и обяснението ти срещу събирането на множество геодезични линии на голям обект в една точка, но всичко това ще се осмисля по-пълноценно през почивния ден утре. Стремежът ми като цяло е да развия 2D представата за гравитацията в 3D, без големи противоречия и неясноти (сега ги има, заради лошото или никакво в някои случаи познаване от мен на материята - доста си е сложна и си прав, че води до “потене” и “мъчение” /но няма тръшкане, като при Младенов - Шпага се изключи, в знак на солидарност с Младенов, иначе сега можеше да види разликата, как реагира Младенов на критиките ти и как реагирам аз на тях /).

Възможно е - в 3D вследствие на огъването пътят се скъсява и това се отчита като ускорението (примерно). Утре е почивен ден и ще имам време да усвоя по-устойчиво новите разбирания, до които с ваша помощ успях да достигна днес. Сега все още се обаждат старите навици и това затруднява формирането на по-качествена цялостна представа (за действието на множество процеси едновременно, съвкупно).

Когато имаме огъване на пространство-времето и по-конкретно на пространството, в следствие на гравитация - от точка А до точка Б се изминава повече път, отколкото ако пространство-времето беше плоско. Нещо трябва да компенсира този повече път, за да не можем ние да го възприемам, когато се движим в гравитационно въздействие.

Обаче в един много ранен етап от съществуването на тази Вселена, след като вече се е отделило електромагнитното взаимодействие (електромагнитното поле) от Великото обединение и температурите и налягането са били огромно - тогава за кратък момент фотоните са имали достатъчно енергия, за да се превърнат във всичките масивни частици, които изграждат масивната материя на Вселената днес (онези, които не са имали енергия и условия да се превърнат в масивната материя, са си останали микровълнов пълнеж или пък впоследтвие, при различните взаимодействия, масивните частици са отделили, постепенно досега, днешното електромогнитно съдържание на Вселената).

Още не съм осмислял внимателно това (дори само днес научих и осъзнах няколко нови неща, които още не съм ги възприел и интегрирал стабилно в разбиранията си), но дали не е възможно повече или по-малко на брой измерения от четиримерното пространство-време, което ние мислим обичайно, да се проявяват за нашето възприятие по разглежданите тук неинтуитивни прояви на СТО и на ОТО? Например, отсъствието на тиктакането на часовници при фотоните да се проява за нашето възприятие като движение спрямо всички ИОС със скоростта на светлината във вакуум и когато фотони се преобразуват на масивни частици - това да значи, че часовниците са започнали да тиктакат, скоростите са станали подсветлинни и се регистрира универсална маса в покой. При гравитационното взаимодействие огъването на двумерно пространство може да се възприеме визуално като различно от плоско само от тримерна перспектива. При нас, които не можем да възприемаме четиримерно пространствено (петмерно пространство-време), огъването на пространството при гравитационно въздействие може да се проявява като времева аномалия (деформация на протичането на времето), поради която при движение в гравитационно въздействие ние се ускоряваме. Това са само най-повърхностни разсъждения - в момента съм на работа и не мога да премисля по-внимателно тези мои първоначални хрумки.

Също ще опитам да разбера, възможно ли е или по-скоро не, фотоните да са двуизмерни в нашата триизмерна пространственост (или пък триизмерни пространствено, но без време, каквото и да значи това) и когато се преобразуват в масивни частици - да стават триизмерни пространствено или да се включва времето и от там да възниква регистрация на маса в покой.

Маже би така ще е по-разбираемо: Двата самолета по двете геодезични линии от твоя пример с двумерната сфера са точки. Всяка точка от перпендикулярната на посоката на пропадането повърхност на капсулата е свързана с отделна геодезична линия, като всичките геодезични линии се събират в центъра на лунното кълбо и това значи, че капсулата трябва да се свива, пространствено, докато пада с ускорение към лунния център.

Ние падаме към Луната по геодезична линия, която свързва центъра на Луната с центъра на нашата капсула и в този случай е права линия. Всяка линия, пусната от различни точки по перпендикулярната на движението плоскост на капсулата, при праволинейно, равномерно движение по инерция, без гравитация, ще дава успоредна линия на осевата на капсулата по посока на движението. При гравитационното спускане към Луната, когато осевата е геодезична гравитационна линия - останалите линии няма да са успоредни, а ще се събират в точката в центъра на Луната и понеже това е пространството - би трябвало капсулата да се свива, усетно или неусетно (примера със събирането на геодезичните линии на двата самолета по повърхността на двумерната сфера, но тук в обичайните три измерения - широчина и височина по перпендикулярната плоскост на апарата спрямо геодезичната линия и самата геодезична линия като третото измерение).

Нека си представим следното: С много малко всяка година Луната се отдалечава от Земята (орбитата и’, елипсата, по която се движи около Земята, става с все по-голяма площ). Някога, в доста далечно бъдеще, Луната ще се освободи от гравитационното въздействие на Земята и ще отлети в дълбокия Космос. Ако това стане на подходящото място - след освобождаването си от земното притегляне Луната може да напусне не само Слънчевата система, но и галактиката ни като цяло (подобно на онова тяло, Оумуамуа ли го нарекоха, там). Луната вече си лети свободно в дълбокия Космос, нито се върти около нещо, нито се върти около себе си - лети си обичайно, равномерно, праволинейно, инерционно. Ние сме астронавти в космическа капсула, която е трябвало да се завърне на Земята, но всичко се е объркало и сме отлетели към дълбокия Космос. С цената на всичкото гориво на капсулата сме я насочили право към центъра на Луната и сме успели да достигнем нейното гравитационно въздействие, при което вече падаме към лунния център гравитационно и перпендикулярно на повърхността и’, по права линия според нас и според всички странични наблюдатели. Падаме към лунната повърхност с лунното ускорение (то е различно от земното, заради различната маса на Луната от тази на Земята). Можем да предположим, че всички пространствени линии около нас се събират право пред нас, в една точка в центъра на Луната. Можем да предположим, че докато летим с гравитационно ускорение, перпендикулярно на лунната повърхност, право съм лунния център, пространството около нас непрекъснато се свива. Докато сме летели инерционно, в Космоса, всички пространствени линии около нас са били успоредни една на друга, сочели са в посоката на движение и не са се събирали никъде. Въпреки разликата между тези два случая - ние не регистрираме никакво наше свиване, докато летим към повърхността на Луната, посредством нейното гравитационно привличане.

При гравитацията не се изисква нещо особено, за да действа тя еднакво за всичка и неусетно (там се искат специарни условия, за да започне да се усеща). Същевременно, при електромагнетизма трябва да създадеш много сложни и специални условия, за да стане той неусетен като гравитацията (ако това въобще е възможно). Само тази разлика показва, че гравитацията и електромагнетизма са две различни неща. Могат да произхождат от нещо общо (и най-вероятно произхождат от нещо общо, защото са и прекалено подобни), но в някакъв по-дълбок план на взаимовръзка.

Ако си във фарадеев кафез (или в моя пример с локомотива в Космоса) - ще усетиш същото, което усещаш в ускоряваща се кола, ако си легнал на земята или ако си в хамак, завързан в клоните на дърво, над земята. В Космоса тялото ти ще иска да си бъде в инерциалното положение в безтегловност (ако не си плътно свързан със стените на фарадеевия кафез - тогава ще усетиш друго, но пак ще усетиш), обаче кафеза, чиято външна страна ще се привлича от полето, ще се ускорява към източника на полето и ти ще залепнеш за противоположната му стена отвътре. По същия начин, когато си легнал на Земята - ти искаш да си продължиш да пропадаш инерциално, с ускорението на гравитацията, но повърхността на Земята те спира и ти усещаш това с гърба си (или пък с краката си, ако стоиш изправен). В хамака високо в клоните на дървото, над земната повърхност - ти искаш да продължиш да си пропадаш инерциално, но хамака, завързан за клоните на дървото, те спира и ти усещаш това като напрежение в мястото на допира на гърба ти с хамака... Просто - гравитацията действа ЕДНОВРЕМЕННО НА ВСИЧКО (на кораба, на теб, на чашите в кораба, на инструментите в него - на абсолютно всичко без изключение и по съсем еднакъв начин) и така не се усеща въздействието ѝ, докато електромагнетизма действа на едни неща повече, на други по-малко, на трети въобще и това прави негоовото въздействие да се усеща.

Ниkи 375 Replied: Преди 4 минути Тук вече е обяснено по разбираемо. Само че, като закрепя 320, аз виждак как жена ми прелита по край мен с 320 а аз се чувствам спрял. Забелязвам, че нейното време е забавено и за това ускорявам, за да се изравним и да си забавя моето време, така че темповете с които текат времената ни да се уеднаквят Нейното време няма да е забавено, а ще е ускорено спрямо твоето. Иначе, когато се изравните - няма да може нейният часовник да е отчел повече време в сравнение с твоя. Това е голямата разлика между преобразуванията на времето и тези на дължините. При дължините и тя ще те отчита скъсен по посока на движението, и ти нея, когато се приемаш за неподвижния, а когато се изравните отново неподвижно един до друг накрая - пак ще сте си дълги и двамата толкова, колкото и преди стартирането ти (скъсяването от движението ще е изчезнало).

Този твой отговор е доста полезен и на мен.

Защото навсякъде, където участва електромагнитното взаимодействие ускоренията и забавянията се усещат. При електромагнитното взаимодействие ускорения и забавяния не се усещат само тогава, когато обектите са достатъчно далече, за да не могат да взаимодействат електромагнитно (две топки за боулинг да се разминат на достатъчно разстояние една от друга, вместо да се ударят). При гравитационното взаимодействие ускоренията не се усещат, освен ако не изразходваш енергия, за да ускориш още повече сближаването със Земята или пък за да го забавиш. Тогава вече започваш да усещаш ускорение или забавяне, както при промяна на скоростта ти на праволинейно, равномерно, инерционно движение.

Освен тези въпроси, може да се зададе и въпросът: Какво по-конкретно представлява смяната на перспективата на проява и на възприятие от два фотона на електрон и позитрон (примерно)? Защото от една страна има сериозна разлика между електромагнитната и гравитационната проява (при първата се усещат ускорения, а при втората не се усещат), обаче има и значителна прилика! Както масата/енергията на масивните тела не се губи, когато изкривяват гравитационно пространстранство-времето по ОТО (излъчват гравитационно поле, по КМ), така и зарядът и масата/енергията на заредените елементарни частици не се губят, когато те излъчват, непрекъснато, електрическото поле на заряда си около тях (ето тука е голямото приближение до топология на пространство-време с електромагнитен произход). Освен това, заредените електрически частици са едновременно и масивни частици и имат както електрическо, така и гравитационно поле! Всички елементарни частици със заряд са и масивни частици (има и беззарядни масивни частици, но няма нито една заредена безмасова частица). Каква по-точно е тази смяна на фокуса, на перспективата, която променя безмасовия фотон с неизменна скорост на светлината във вакуум и с еднаква планкова константа, но с различни честоти и енергии в масивна елементарна частица с универсална маса в покой, с универсален електрически заряд (когато го има) и с различни подсветлинни скорости и кинетични енергии?