Станислав Янков

Проблемът на такова описание е, че движението на материалните частици, оценявано чрез кинетичната енергия, действително изкривява пространство-времето и то по “нормалния” начин, гравитационно (обичайната, привличаща гравитация). Масивните тела си имат една универсална, неизменна маса в покой и си имат и второ, разнообразно тегло, зависимо от добавките на енергия към собствената им маса в покой - различните им движения (включително топлинното трептене на атомите), описвани от кинетичните енергии и налягането, когато го има. Всичко това се отразява като тегло, по-голямо от масата на телата в покой и засилва гравитационния ефект на притеглянето. Значи, имаме всякакви разлики в налягането, но в продължение на милиони години те не се изравняват, макар видимо да няма никакви прегради, които да пречат на това изравняване! Как е възможно това? За да продължим опита за представяне по този не най-коректен начин чрез наляганията (видяхме, че физиката ползва точно обратните състояния на налягането, които ние ползваме в това разглеждане) - трябва да въведем три различни състояния на материята, които пречат на някои от разликите в наляганията да се изравнят: Първо ниво на плътност - разширението на Вселената и гравитацията; второ ниво на плътност - квантите на взаимодействията и материята (фотони, глуони, W, Z, Хигс-бозони, кварки и лептони); трето ниво на плътност - телата, съставени от много елементарни частици (ние, планетите, звездите, галактиките и въобще всичко, с което се занимава класическата механика). Всяко следващо ниво на плътност е още по-голямо сгъстяване на пространство-времето, на все по-“грубо” равнище и поради формирането на три среди със съвсем различно естество, макар и с много голямо подобие помежду си, няма възможност за смесване и за изравняване на различните форми на налягане. Всяка следваща, по-“груба” среда произхожда от предходната. Още по-нагледно може да се окаже представянето чрез потоците на електромагнитното поле между заредените частици. По подобен начин една евентуална енергия на пространство-времето да тече от областите с ниско налягане и разширение към областите с високо налягане и привличаща гравитация. Гравитационните концентрации да всмукват всичко в празните участъци и едно засилващо се гравитационно свиване в областите с големи концентрации на материя да води до едно ускоряващо се разширение в областите с ниски концентрации на материята.

При свободна частица, която погълне фотон (не съм изцяло сигурен, дали това се случва при свободните частици) се променя нейното движение и така - пак общата енергия на частицата, но масата в покой си остава същата.

Не е разбираемо, защото когато Айнщайн е научел за експериментално установяване на негова грешка е приемал провала си и е признавал поражението си. Докато на такива като Младенов и звезди от небето да им свалиш като доказателства - те отричат очевидното, като лудите и продължават да си повтарят тяхното! Като латерните! Опитвал ли си да обясниш каквото и да било на латерна?! Ако не си, понеже знаеш, че няма да признае и най-очевидните неща - точно това е ситуацията в случая!

При поглъщане (примерно от електрон) фотоните променят енергията на масивната частица, но не и масата в покой. Променят местоположението на електрона в електронната обвивка (докато той не излъчи фотон и не се върне в старото си, по-нискоенергийно състояние).

Примерът е нагледен и донякъде близък с обичайния живот, но не е особено интуитивен, защото така областите в пространството с ниски концентрации на материята, където доминира разширението на Вселената, са представени като области с високо налягане (за да може да го има разширението по тази схема). Спомни си обаче какво цитирах от книгата на Браян Грийн, което е и общоприетото физическо представяне: Изравняванено на налягането се възпрепятства от обективно наблюдаваните факти - областите от Космоса с високо налягане (пространствата с ниска материална плътност и с разширение на пространството) не запълват областите с висока материална плътност и така с ниско налягане (черни дупки, галактики, звезди, планети). Обективно в Космоса не наблюдаваме изравняване на наляганията, макар на едни места наляганията да са диаметрално противоположни на наляганията в други места и да не съществува някаква специална преграда, която изкуствено да спира това изравняване (реликтовото лъчение, примерно, е изравнено навсякъде и в значителна степен хомогенно, макар и не напълно). Не кинетичната енергия скъсява обектите, които се движат спрямо даден наблюдател, а движението. Кинетичната енергия само описва добавката от енергия към енергията на масата в покой, когато има движение извън покоя. Какво трябва да изразходваш, за да започнеш или да спреш да се движиш спрямо околността. Евергията на фотона не се определя от скоростта му (тя винаги е една и съща), а от честота на трептене на електричното и на магнитното му поле (което и да е свързано с някакво свиване и разширяване - това не е точно на пространството, а на някакъв следващ етап, електромагнитното поле). Ако ти (примерно, бидейки елементарна масивна частица) си се движиш с някаква подсветлинна скорост, сблъскаш се с твоята противоположност (античастица), а след известно движение със скоростта на светлината, като фотон, пак се сблъскаш с друг подобен фотон и си се върнеш в състоянието на адивна елементарна частица с подсветлинна скорост (Фейнмановите трансформации) - ще имаш чувството, все едно магически си се телепортирал от едно място на друго (докато си бил фотон, времето за теб е спряло и това също играе значителна роля, освен скъсяванията). Самото пространство се разширява и свива само при гравитационните вълни. При електромагнитните вълни и фотоните е нещо друго, по-сложно.

Свиването и разширяването на пространството са гравитационните върни. Електромагнитните вълни са нещо друго, дори ако и при тях има някакви форми на свиване и разширение.

Пространство-времето се изкривява от материята и от нейното движение, а кинетичната енергия само описва равномерното движение на тялото извън неговия покой (неравномерното движение се описва от потенциалната енергия). Самата кинетична енергия не изкривява нищо, защото без материя, чието движение извън покой да описва, просто не съществува. Всички привличания и отблъсквания на телата на макро-ниво, извън големите пространства (разширението на пространството), големите маси (гравитационното взаимодействие) и ядрата на атомите (силното взаимодействие, което слепва протоните, неутроните и кварките), стават единствено и само чрез електромагнитното взаимодействие. Ако се прилага подхода с високото (отблъскване) и с ниското (привличане) налягане, то отблъскването между еднозарядни електрически-заредени частици е заради повишено налягане на пространство-времето между тях, а привличането на разнозарядните електрически заредени частици е заради понижено налягане на пространство-времето между тях. Със или без тази форма на представяне (не най-интуитивната, защото представя понижената плътност на материята в пространството като повишено налягане и оттам отблъскване) - взаимодействието около електромагнетизма изключително много наподобява разширението на вселената и гравитационното притегляне.

Тука се крие една много забавна контраинтуитивна игра, ако приемем този подход. Обаче КМ и ТО също са такива контраинтуитивни творения и аз също се възползвам от представянето на гравитацията като разреждане на пространството при голяма концентрация на материята, което води до гравитационното пропадане към центъра на концентрацията на маса или ако не е център - стремеж за перпендикулярност с условната сфера с диаметър наполовина на диаметъра на масивната концентрация (планета, звезда). Вероятно такова описание не и най-изрядното относно физическата терминология, но пък предоставя добра нагледност. При такова разглеждане, ниската, подкритична плътност на материята в пространството води до високо налягане на самото пространство и до неговото разширение, а големите концентрации на материята с високи плътности в пространството водят до ниско налягане на самото пространство и до гравитационното пропадане. И възниква въпросът - кое в Космоса, при такава картина, представя разликата в налягането?

Ето място с малко повече информация за примковата квантова теория (за суперструнната теория има много в книгите на Браян Грийн): http://www.modcos.com/articles.php?cat=9

Силата, както и енергията, е описание на материята и на нейното поведение - охарактеризирана на материята под форма (сила, енергия, ускорение...), която да позволява сравнения. Кинетичната енергия е описанието на равномерното движение на материята извън нейния покой. Материята и нейното поведение е това, което дава общото енергийно описание, ползвано за оценка на топологията на пространство-времето. Много често в мейнстрийма определенията за сила и енергия се ползват като нещо самостоятелно, доскоро и аз много често допусках тази неточност, но всъщност в основата на всичко е материята и сила, енергия, ускорение и т.н. са само нейно описание - не могат да съществуват самостоятелно, без материя, която да описват. Физически съществуване на сила, енергия и т.н. самостоятелно, без описвана от тях материя, е некоректно, невярно представяне. Пространство-времето все още е дискусионен въпрос, дали е някаква форма на полета (гравитацията според КМ) или нещо нематериално, произхождащо от материята (гравитацията според ОТО), но според мен най-доброто описание е някакъв вид съчетание на дефиницията на ОТО с тази на КМ - пространство-времето е поле или полета с енергия (гравитацията, както е по КМ, но и разширението на пространството), но поле/полета, което може да се огъва, изправя, удължава, скъсява, забързва и забавя, както е според ОТО и СТО. Пространство-времето може да има кванти, но може и да няма, ако е някакъв вид фундамент на всичко съществуващо - засега този въпрос няма безусловен отговор и не е ясно, дали е по-правилен подхода на КМ или този на ОТО. Ако има кванти - това може да са гравитоните и се разглеждат, според някои подходи и инфлатони (кванти на разширението).

Като при всеки друг форум, тук също има хора, които за забавление или за хейт отричат ясни и не чак толкова сложни за осъзнаване, но пък отдавна потвърдени от практиката досега неща. Някои се включват в забавлението и ги опровергават, ползвайки знанита си (което, разбира се, не дава никакъв ефект, защото хейтърската групичка или пък няколко души с по няколко профила всеки не е тук, за да се учи, а за други неща). Други като мен избягват да се занимават излишно и само понякога не издържат и отвръщат, но като цяло гледам да ползвам ситуацията, за да насочвам разговора с мен към интересуващите мен неща в съответния момент. Така е при всеки форум без брутална модерация и тук не е чак толкова страшно, колкото е на купища други места в Нета. Не е нужно да отговаряш на всичко и всеки - пиши си само това, което те интересува и се обръщай само към тези, с които искаш да дискутираш (за мен смислените са Скенер, Гравити, Шпага, Ники и още един-двама други). В момента две са направленията, които потенциално биха могли да дадат нещо ново, като и двете страдат от недостатъци и имат предимства (което значи, че пътят за по-сериозно решение е трети) - супреструнната теория при по-ниски енергии и примковата квантова теория при по-високи енергии. Аз се мъча да развия собствен път, той най-вероятно ще е ялов (не съм аз човекът, който ще разреши десетилетните физически главоблъсканици), но когато разчиствам недоразуменията и неяснотите за мен и поправям глупостите си - развивам знаията си.

Не му се вика условност, а НЕГРАМОТНОСТ! И също в телата има и топлинна енергия, която също се отразява на общата енергия на тялото - когато тялото, макар и неподвижно, се е нагряло на Слънцето на обяд, то има повече енергия в сравнение с прохладната нощ, когато се е охладило.

Не е уславна, Младенов, просто в едни случаи масивното тяло е в покой, а в други случаи се движи, от там има кинетична енергия и общата му енергия е повече, отколкото само от масата ппри покой. Това е от физиката от училище, брат! Ти си страшно зле!

В грешка съм, ти си прав! Скъсяват се и разстоянията между две тела, които се движат с еднаква скорост спрямо наблюдател от друга система, не само самите тела. На това скъсяване на пространството между движещите в ЕДН електрони се дължеше появата на магнитните ефекти в електромагнетизма.

Ей ти конкретни факти, въпреки че за теб те са без знаение: 03br_2006_1 (uni-sofia.bg)

Дали? Какво на пространството между двата обекта, които се движат на някакво разстояние един зад друг към теб, му се скъсява, докато двата обекта на някакво разстояние един зад друг се движат към теб? Дори, за да може ти да възприемаш три гигантски разгънати пространствени измерения, които ти изглеждат плоски и непрекъснато се разширяват - движенията спрямо теб на всяко от тези три пространствени измерения трябва все повече и повече да се забавят от твоя гледна точка. И тука някак трябва да се съчетае това забавяне и удължаване на пространството според СТО с изправянето на огънатата при мощна гравитация пространствено-времева кривина в участъците без мощни гравитационни концентрации...

Позна - не съм! Мисля за следното: "Като безмасови, частиците би трябва да се придвижват със скоростта на светлината, но вместо това, те се колебаят напред-назад. Мигновено движение на електрона се случва със скоростта на светлината, но общото средно движение на електрона се характеризира със скорост по-малка от скоростта на светлината. Забележете, че въпреки че скоростта се променя през цялото време, посоката на спина остава постоянна в система в покой спрямо на електрона." Физика элементарных частиц - стандартная модель: история с продолжением (modcos.com) Хигс и масата на фермионите « Бръсначът на Окам (bgchaos.com) Тоест - какво се случва с два фотона, когато формата им на проява, перспективата им спрямо всичко се промени от универсална скорост на светлината на универсална маса в покой и при това в някакъв радиус около тях тоталното разширение на пространството се преобразува на гравитационно свиване в една точка (точката на частицата и този собствен гравитационен ефект е наличен за всяка масивна частица, независимо дали тя разполага или не разполага с електрически заряд). Както всяка точка пространство с подкритична плътност на материята се разширява и това разширение се натрупва с увеличаването на точките на пространството с времето, така и въздействието на нищожната гравитацийка на всяка масивна частичка (разширението на всяка точка пространство също е нищожно в малък мащаб) се събира с гравитацийките на всички останали масивни частички наоколо и се образува в крайна сметка едно доста сериозно гравитационно огъване на пространство-времето, колкото по-голямо е струпването на масивни частици в определен участък (точно като все по-изразеното разширение на пространството във все по-големи мащаби). Впрочем, след като енергията им участва в общата гравитация на Вселената - фотоните също трябва да имат някакво собствено гравитационно изражение. Същото, което би трябвало да пречи на разширението на пространството да ги "размие", да ги "разгради", да ги унищожи с времето. В квантовата механика тези преобразувания са преминавания на енергията на частиците от едни полета в други полета (примерно - от фотонното поле в електронно-позитронното поле).

Aко два обекта, на някакво разстояние един зад друг, се движат към теб, само те ли ще бъдат скъсени или и разстоянието м/у тях ще се скъси? Няма значение накъде спрямо теб се движи нещо - това само определя отместването на светлината му спрямо теб (червено или синьо). Всяко нещо, което се движи спрямо теб, независимо по какви траектории, е скъсено в сравнение с дължината му, когато стои неподвижно до теб и е със забавен ход на времето, в сравнение с когато стои неподвижно спрямо теб. Разстоянието между обектите няма да се скъси, освен ако те не са свързани с някаква твърда, масивна материална връзка (примерно - да се приближава към теб камион с ремарке, което е два обекта, свързани материално помежду си). Без масивна материална връзка помежду им - двата обекта са си отделно, всеки за себе си. Много по-интересно е релативисткото разглеждане във фундаментален и глобален план. От една страна разликата между скорости, дължини и времена трябва да я има още във фундамента на пораждането на материята, а от друга страна, всяко едно от трите пространствени измерения също трябва да има общо с релативистките ефекти. Ако започнем с повсеместното разширение на пространството навсякъде - първоначално то е доминирало всичко и е било единствената проява (инфлационната фаза). Цялата енергия, цялото движение, цялата перспектива се е проявявала само под тази единствена форма - тоталното, повсеместно разширение във всяка една точка. Следва електомагнитното лъчение. Магнитната проява е следствие от движение на частица с електрично поле спрямо наблюдател - ако частицата е неподвижна спрямо наблюдателя, той не регистрира магнитно поле, а ако частицата се раздвижи спрямо наблюдателя, той регистрира магнитно поле, което е увито около линиите на електричното поле. Фотон при движението си с еднаквата спрямо всеки наблюдател скорост на светлината излъчва синхронни промени на електричното и на магнитното поле - двете заедно ту се повишават, ту спадат по пътя на фотона. Очевидно, при фотона става дума за нещо, при чието движение със скоростта на светлината електричното и магнитното поле, заедно, ту се засилват, ту спадат. Нещо около фотона ту се движи спрямо наблюдателя така, че засилва регистрацията на електрично и съпътстващо го магнитно поле, то се движи по начин, по който двете полета изчезват, след което появата отново се повтаря. А може нищо да не изчезва, ами електричният и перпендикулярния му магнитнитен фотонен потенциал да се въртят по спирала около точката на фотона. Перспективата на проявата/възприятието като тотално разширение на пространството във всяка точка се изменя по такъв начин, че една точка започва да се движи през разширението без да се разруши и това движение води до регистрацията на последователна поява и изчезване или пък до спиралоподобно въртене на електрическо и магнитно поле. Фотон! Следващата промяна в перспективата/възприятието е масивната материя. Два фотона с достатъчно енергия се срещат и се превръщат в частица и в античастица: Генерирана е материя директно от светлина - явление, предсказано преди повече от 80 години (offnews.bg) Това е следващата промяна на перспективата/възприятието, при която двата фотона променят състоянието си от пулсиращо (въртящо се спирално?) електомагнитно поле и движение със скоростта на светлината на постоянна маса в покой, подсветлинни скорости и при заредените частици - на постоянно, изходящо от една точка електрично поле (магнитно поле на частицата се проявява във всички случаи, в които частицата се движи спрямо регистратора). Двата фотона се преобразуват в частица и античастица, движението с постоянна скорост на светлината се преобразува на постоянна маса в покой и свързаната с това инертност, винаги еднаквата скорост на светлината за всички ИОС става познатото събиране или вадене на скорости, в зависимост от ситуацията. Всички тези преобразувания след разширението водят до преобръщане на това разширение в съответстваща зона на познатото притегляне в една точка. Навсякъде в този процес на преобръщането на разтягането на всички точки в свиване в една точка трябва да има сложна поредица от различни скорости, различни дължини и различни ходове на времена, което означава - сложна система от различни перспективи и фокуси на възприятие, понякига на сложно преплетени процеси и различни форми на проява на две основни движения - разширение и свиване. Дори проявата на електомагнитни вълни и фотони е свързана с някакво сложно описание на взаимодействия и преодоляване на разширението (преобразуването му в свиване), колкото и слабо да е то в малки мащаби. Тук се крият много интересни неща, а дори не са включени квантово-механичните флуктуации на планкови дължини, нито ОТО/инертността (неинерциалните прояви)!

Идеята беше, да покажа логиката, ползвана в СТО възможно най-интуитивно и достъпно. Спорове по точните параметри на лоренцовите трансформации в този форум има на хиляда места, няма нужда и аз да се правя на тънък специалист. При всяка скорост действат едновременно и скъсяването, и забавянето хода на времето. Могат да се разглеждат поотделно за различни цели, но винаги в реалността действат съвместно.

Сравнително сложно е, защото много съм се занимавал с уточняването на излишни дреболии, за които такива като Младенов може да се заядат. Използвал съм кръгли и интуитивни цифри, различни от действителните, за да се види по-лесно процеса. Първо описвам изравняване на скоростите само чрез пространството - единствената разлика между наблюдателя на перона и този във вагона е, че докато този на перона измерва движещия се спрямо него вагон като 50-метров, този във вагона измерва неподвижния спрямо себе си вагон като 100-метров. Това позволява и двамата да регистрират еднаквата скорост на светлината от 100 м/с в примера. (По същия начин наблюдателят във вагона би измерил подвижния спрямо него перон като 50-метров, докато този на перона, за когото перона е неподвижен, би го измерил като 100-метров). Времето в този пример и за двамата е еднакво - една секунда и промяната идва в различното възприятие от двамата на дължината - това, което единия измерва като 100 метра, другия измерва като 50 метра. След това давам изравняването на скоростите само чрез промяна на хода на времето за двамата наблюдатели - тогава единствената разлика между двамата е, че за този на перона изминава една секунда, докато същевременно за този във вагона изминава само половин секунда. Така двамата пак регистрират една и съща скорост на светлината - условните 100 м/с. Тук и за двамата дължината на вагона и на перона си остава 100 метра, но докато за единия минава една секунда, в същия момент за другия е изминала само половин секунда (остарял е по-малко от този на перона с половин секунда). Реално изравняването на скоростите става едновременно, съвместно чрез скъсяването на движещия се обект и забавянето на хода на времето в него, при което в примера дължината на движещия се вагон се скъсява от 100 метра неподвижен на 75 метра при движение с 50 м/с спрямо перона (намалява само с 25 метра, вместо с 50 метра при изравняването само чрез скъсяване) и в същото време времето за наблюдателя се забавя на 0,75 секунди за една секунда на перона (само с 0,25 стотни от секундата, вместо с 0,5 десети от секундата при изравняването само чрез разликите във времето). Така в реалността съвместното действие на скъсяването на хода на времето и на дължината при движение, по лоренцовите трансформации, дава винаги една и съща скорост на светлината от 300 000 км/сек за всички наблюдатели, независимо от разликите в инерциалните им отправни системи.

Наясно съм, приятелю, че колкото и да обяснявам на домашната ни котка, как да си пусне телевизора - тя никога няма да успее да ме разбере. Просто - това ѝ е капацитета на животинката! Не става! Използвах коментара ти, за да споделя с онези, които се интересуват, докъде съм достигнал засега, да им бъде полезно евентуално, пък и за да бъда поправен, ако нещо от написаното буди съмнение. Ти си коментирай с тези на твоето ниво тук, защо Земята е плоска, защо СТО, ОТО и КМ са неверни и останалите подобни, ваши си неща - за всеки тук си има подходящи събеседници...

Веднага ще ти обясня, младши! Оназ област, сферата (или по-скоро елипсата) с черното, дето толкова изкривява, че могат да се видят задните ѝ части (и всъщност излъчва - лъчението на Хокинг). Оттук това нещо ти прилича на черна сфера в пространството (с лъчението на Хокинг и с някои сияния около нея, включително от задницата ѝ), но ако имаш щастието да попаднеш в пика на гравитацията, въобще няма да установиш (в случай, че въобще си жив и някак функционираш, въпреки спрялото време), че си в някаква "кухина" с размера на диаметъра на черната дупка, ами си сбръчкан в една точица с планкови размери или още по-малка и клокочиш в невъобразимата жега на бесните флуктуации на хаотично скачащи всевъзможни полета (може и да се въртиш под някаква форма, каквото и да значи това, но да води до въртене около оста ѝ на цялата черна дупка). И престани да се излагаш с отричането на СТО, особено след като не е чак толкова сложна за осъзнаване! Какво е скоростта? Изминато пространство (път) за единица време. Ако си в началото на перон с дължина 100 метра, покрай тебе мине вагон-открита платформа също с дължина 100 метра и със скорост 50 метра в секунда, в края на който вагон има пътник, а над пътника, закрепен за вагона, въздушен пистолет и когато ти в началото на перона и пътника в края на вагона се изравните (в този кратък момент двата края на вагона съвпадат напълно с двата края на перона и вагона в този миг съвпада изцяло с перона) - въздушния пистолет гръмва и изстрелва сачмата със скорост 100 метра в секунда. Класически пътникът във вагона ще отчете скорост на сачмата 100 м/с и в следващата секунда след изстрелването сачмата ще достигне от единия край на 100-метровия вагон до другия му край. Ти на перона ще отчетеш скорост на сачмата 150 м/с (100 м/с на сачмата + 50 м/с на вагона, от който сачмата се изстрелва) и за теб сачмата ще се отдалечи на 150 метра за изминалата секунда (докато тя е изминала 100 м/с, с които е изстреляна, за същата секунда и вагонът е изминал допълнителни 50 м/с, заради което за теб на перона сачмата е изминала 150 метра и се е движила със скорост 150 м/с). Огромният проблем е, че за светлината експериментите показват, че ако вместо сачма, от фиксирана за вагона лампа над пътника се излъчи светлина със скорост 100 м/с - както пътникът във вагона ще регистрира скорост на светлината 100 м/с, така и ти на перона ще регистрираш скорост на светлината от 100 м/с. Как може да стане това? Възможно е по три начина. Скоростта се измерва (в случая) чрез метри в секунда и за да бъде възможно и ти на перона, и пътника във вагона да регистрирате една и съща скорост от 100 м/с, то или за двама ви трябва да има разлика в размерностите, или за двама ви времето трябва да протича по различен начин, или и двете! Разлика в размерностите: Докато вагонът преминава с неговите 50 метра в секунда покрай теб на перона, ти го регистрираш с дължина 50 метра. Обаче пътникът във вагона си го измерва като 100-метров, какъвто го измервате и двамата, когато вагонът е спрял на перона. При това положение излъчената светлина от лампата, закрепена за вагона над пътника, според пътника си се излъчва със скорост 100 метра в секунда и за една секунда изминава 100-метровия според пътника вагон от край до край. Обаче за тебе на перона вагона, който спрямо теб се движи с 50 м/с, е дълъг, докато преминава покрай теб, не 100, а 50 метра (заради скъсяването на дължината от движението). Тогава, след излъчването на светлината от лампата на вагона, светлината пак преминава вагона от край до край за една секунда, както е и при пътника, но за тебе движещия се вагон е дълъг само 50 метра, затова и светлината преминава според теб само 50 метра за секунда във вагона. Едновременно с това вагонът преминава, заради собственото си движение от 50 м/с още 50 метра, така че 50 метра в секунда движение на вагона + 50 метра в секунда движение на светлината вътре във вагона прави така, че след секунда време ти на перона измерваш, че за теб светлината е изминала 100-та метра дължина на перона, което е и дължината на вагона, измерена в покой, а също така е и дължината на движещия се вагон, но измерена от пътника в него (ти на перона измерваш движещия се спрямо теб вагон като 50-метров). По този начин и за теб светлината се движи със 100 м/с, и за пътника във вагона светлината се движи със същите 100 м/с. Разлика в хода на времената: Докато вагонът преминава с неговите 50 метра в секунда покрай теб на перона и си е с класичската 100-метрова дължина и за теб, и за пътника в него, през твоята изминала една секунда време, за пътника във вагона изминава само половин секунда. И за двама ви една секунда е една секунда, само когато вагонът е спрял неподвижно на перона. Изравнявате се ти в началото на перона и пътника в края на вагона, светлината от лампата във вагона светва, за една секунда според теб светлината изминава 100-та метра на перона ти. За една секунда вагонът изминава 50 метра (заради скоростта му от 50 м/с). Обаче вътре в него, за пътника му, времето тече наполовина по-бавно, тоест - през твоята една секунда на перона, във вагона е изминала само половин секунда. За тази половин секунда в 100-метровия вагон светлината, излъчена със секорост 100 м/с е изминала половината път - 50 метра. Пътникът във вагона за половин секунда регистрира 50 метра път на светлината, което значи, че за него скоростта на светлината е 100 метра за цяла секунда. За теб на перона 50 метра преместване на вагона + 50 метра път на светлината във вагона дава и за теб същата скорост на светлината от 100 м/с. Релативистки (съгласно СТО), стават едновременно горните два процеса. За изравняването на скоростите на светлината и за теб на перона, и за пътника във вагона, едновременно дължината на подвижния вагон за теб на перона намалява от 100 метра в покой на 75 метра в движение (не на 50 метра, когато изравняването става само чрез разликата в дължините), а времето на пътника във вагона през твоята 1 секунда на перона вече е 0,75 секунди при движение, вместо 0,5 секунди при изравняването на скоростите само чрез разликите в хода на времето между двама ви. Естествено - всичко това е само илюстративно, по-лесно да се онагледи процеса. Реално скоростта на светлината е почти 300 000 км/сек, а преобразуванията на дължините и на хода на времето стават чрез лоренцовите трансформации. Виждаш ли, колко просто, нагледно и ясно е всичко?! Първоначалното му откриване е много трудно и изисква много голяма находчивост и нестандартно мислене, но веднъж вече открито - въобще не е чак толкова слижно за осъзнаване и за разбиране! Ето първата реална снимка на „сянката“ на черна дупка (offnews.bg)

Както всичко друго (разтягане, свиване, вълни, частици...), черната дупка е поредната различна перспектива на проява/възприятие. Както имаме един куб, който ако се гледа от едната му страна, се възприема като квадрат, ако се гледа от един от върховете му, се възприема като точка, която е центърът на четири свързани помежду си триъгълника, като могат да се опишат и всевъзможни други перспективи на разглеждане на куба, които дават най-различни, наглед несвързани помежду си форми, така и черната дупка е подобна промяна на перспективите на проява/възприятие. Всяка черна дупка възниква заради достатъчно голяма концентрация на енергия/материя, за да не може да се избегне гравитационния колапс до сингулярност. За нас, отстрани, черната дупка изглежда като черна, сферична (или леко елипсовидна, заради въртенето) област в пространството, чийто диаметър е толкова по-голям, колкото по-голямо количество енергия/материя е създала черната дупка. Но представите за някаква “вътрешност” в този диаметър са безсмислени, защото в крайната си фаза това, което на нас ни изглежда като пространствен диаметър, “вътре” може да е някаква концентрация на огромна, “компресирана” енергия в точка. Област, където понятията “пространство” и “време” губят всякакъв смисъл (да не забравяме, че в силна гравитация ходът на времето се забавя по същия начин, както и след ускоряване на движещи се с по-висока скорост от преди тела, докато не достигне до пълно спиране при максималната гравитация на черната дупка, както спира напълно и при движение със скоростта на светлината). Спокойно може да се предположи, че черните дупки са един вид връщане назад, до момента преди Големия взрив, защото според най-перспективните предположения досега и нашата Вселена е възникнала от “експлозия” (вследствие на квантово-механична флуктуация) на нещо, което преди това може да е било хипер-гигантска (буквално Вселенска, макар и концентрирана в точка) черна дупка. Да кажем, че сме имали като първи етап хипер-черна дупка, с всичко, събрано в сингулярност. При втория етап перспективата на поведение на тази черна дупка се променя от сингулярността, към тотално разширение на хипер-празно пространство с невъзможна за представяне разреденост, без никаква материя (познатата инфлационна фаза, с инфлатонното поле). На третия етап инфлатонното поле отдава енергията си за образуването на вселенската материя, започват първите ефекти на гравитация и първоначално няма частици (взаимодействията са във Великото обединение и не съществуват), а Вселената е буквално нажежена до непредставими равнища. След настъпването на третата фаза, започва постепенното изстиване на Вселената, заедно с нейното разширяване, при което последователните процеси на формирането на Вселената стават видими в едно и също време, но в различни нейни участъци: 1) Имаме повсеместно разтягане на пространството, във всяка негова точка, на местата, където плътността на материята е под критичната. 2) Имаме поредица от процеси A-Z (условно), които формират квантово-механичните полета и прилежащите им кванти и всичко това са разнообразни перспективи, фокуси на проява/възприемане на един по-сложен, съвместен процес на разтягане-свиване на пространството. 3) Имаме изкривяване към свиване в една точка (за разлика от разтягането във всички точки) в участъците от Вселената, където плътността на материята е над критичната, като това достига до крайната си форма и подобие на състоянието преди Големия взрив в местата с черни дупки. Виждаме, че притеглянето в една точка в местата с над критични плътности на материята е диаметрално-противоположно на разширението във всички точки в местата с подкритични плътности на материята. Виждаме, че в основата на всички взаимодействия без слабото (което е взаимодействие на прехода между частици) лежат два фундаментални процеса - на разтягането във всички точки и на свиването в една точка (елементарните носители на електрически заряд се считат за точкови и привличането и отблъскването между тях е твърде подобно на разтягането и свиването на пространството и подобно е и силното взаимодействие - взаимодействие на привличане). Времето по подобен начин се забавя или спира при все по-голямо увеличение на скоростите (включващо ускорение) и при все по-силна гравитация. Ето няколко много интересни въпроса: 1) Може ли квантовата механика без проблеми да разгледа разширението по сходен начин, като гравитацията и може ли да предположи съществуването на кванти на разширението (примерно - антигравитони)? 2) Квантовата механика ли е права, че гравитацията е поле и има кванти (гравитони) или ОТО, че е неделимо изкривяване на пространство-времето (и това го прави един вид фундамент, основа на всичко останало - нещо предхождащо и по-фундаментално от всичко останало)? 3) Същото като 2), но спрямо разширението (разтягането).

Обяснено като за деца (за 3-4 деца тук )

Според написаното в книгата на Браян Грийн “Тъканта на Космоса”, докато Айнщайн опитва да направи Вселената стационарна (каквато много са вярвали физиците тогава, че би трябвало да е), той съставя членът на Космологичната константа, който сега се използва във видоизменена форма за описание на тъмната енергия. Космологичната константа се интерпретира като екзотична форма на енергия, за която не се знае откъде идва и не може да се състои от нищо познато, като протони, неутрони, електрони или фотони. Днес тя се дефинира като “енергия на самото пространство” или “тъмна енергия”. Според ОТО силата на гравитацията се определя от масите, от разстоянията между тях, от енергията на лъченията (температурата, като кинетична енергия на атомите), но също така и от налягането. Положителното налягане дава положителен принос, но има случаи и на отрицателно налягане (за разлика от масата и от пълната енергия, които не могат да бъдат отрицателни), което засмуква, вместо да отблъсква. Това отрицателно налягане допринася за “отрицателна” гравитация или отблъскваща гравитация. При обикновеното вещество в нормални условия приносът на налягането към гравитацията е пренебрежим и за същото това нормално вещество налягането е положително, като допринася към притеглящата гравитация, затова Космологичната константа не може да се състои от нормално вещество. Отблъскващата гравитация е вътрешното гравитационно поле, изпитвано от област в пространството, която е изпълнена с нещо с отрицателно, а не с положително налягане. Това отрицателно налягане причинява отблъскващо гравитационно поле, което действа в областта. (Това е написано в една от бележките към текста.) Под налягане тук се подчертава, че не става дума за разлика в налягането, която може да упражнява собствена, негравитационна сила, а налягането, само по себе си, без разлики, се отразява на гравитацията, има принос към гравитационното поле и при отрицателно налягане този принос може да бъде отрицателен. Както масата и енергията, налягането също е източник на гравитация. Ако налягането в една област е отрицателно, то допринася с гравитационно отблъскване към изпълващото областта гравитационно поле. Тоест - при отрицателно налягане има двубой между обикновената привличаща гравитация, произтичаща от обикновената маса, енергия и налягане и между екзотичната отблъскваща гравитация, произтичаща от отрицателното налягане. Ако отрицателното налягане в дадена област е достатъчно отрицателно, отблъскващата гравитация ще доминира и там гравитацията ще раздалечава нещата, вместо да ги събира. Космологичният член на ОТО, добавен като Космологична константа означава, че пространството е равномерно запълнено с енергия, но този енергия има равномерно отрицателно налягане и гравитационното отблъскване от отрицателното налягане на Космологичната константа надделява над гравитационното привличане от нейната положителна енергия, така че отблъскващата гравитация печели. Космологичната константа като цяло упражнява отблъскваща гравитационна сила. Уравненията на Айнщайн са еднакво смислени, както ако Космологичната константа е положително число, така и ако е отрицателно число. Когато е положително число - това води до отрицателно налягане и отблъскваща гравитация като следствие. Отрицателно число на Космологичната константа води до обичайната привличаща гравитация. Понеже упражняваното от Космологичната константа налягане е еднородно, това налягане не упражнява непосредствено никаква сила (такава сила на налягането упражнява само разликата в налягането в обичайните ситуации). Упражняванота от Космологичната константа сила е изцяло гравитационна сила. Понеже отлъскващата гравитационна сила възниква от енергията и налягането в самото пространство, нейната големина е кумулативна - силата нараства с увеличаването на разстоянието, тъй като повече пространство означава по-голям натиск навън. В крайна сметка, преохладеното поле на Хигс (инфлатонното поле) не само изпълва пространството на Вселената с енергия, но и предизвиква еднородно отрицателно налягане... Такива неща пише за налягането в книгата на Грийн.