Станислав Янков

Какво става, ако пространство-времето на околопланкови дължини се огъва така, под въздействието на едно или повече полета, че след увиването да пресича самото себе си перпендикулярно и така едно и също поле (или микс от различни полета) да може да взаимодейства по някакъв начин със самото себе си? За описанието на такова нещо не са необходими повече от четирите, използвани и до момента измерения - това са просто огъвания и пресичания в много сложна форма на трите (или по-малко, ако полетата са дву- или дори едномерни) пространствени измерения. И едновременно, тук могат да играят, заедно с особеностите на ОТО и сложно разнообразие от дължини и най-различни промени в скорости (ако не протича всичко със скоростта на светлината във вакуум).

Човешкото съзнание, мислене, въображение, освен биологична компонента (мозъка) и електромагнитна компонента (онова, което се регистрира чрез ЕЕГ), също трябва да има и квантово-механична компонента, която да функционира на равнището на квантово-механичните флуктуации на околопланкови дължини. Холографията не е двумерна (с трето измерение - време) и така Вселената да се опитва да се представя като двумерна, холографска. Холографското изображение е отпечатано върху двуизмерна плочка, но за да се демонстрира - трябва през плочката да се пусне перпендикулярен светлинен лъч, който е третото измерение. Опитът чрез холографията да се опише Вселената като двумерна е неудачен.

Полетата от КМ са особеност на пространство-времето на ОТО. Докато вълните (електромагнитни, гравитационни) се разпространяват със скоростта на светлината във вакуум и има области от Вселената, до които тукашни вълни никога няма да достигнат (достатъчно отдалечените от тук, за да се разширява спрямо нас пространство-времето там с по-висока скорост от скоростта на светлината във вакуум), полетата са винаги налични и наложени върху цялата Вселена и с каквато и скорост да се разширяват участъци от Вселената спрямо други участъци - всички полета ще бъдат навсякъде, с едно и също естество. Някои полета може да проявяват въздействието си едва, след като други полета са се задействали едно спрямо друго преди това, върху тази вече налична от взаимодействията на други полета основа (дали тези по-късно сработващи полета не са самите продукт на другите полета?). Има смисъл да се ползват повече от четирите пространство-времеви измерения, само ако съществуват реални физически процеси, които могат да протичат в повече от трите линии на четиримерното пространство-време. Иначе става дума просто за излишно усложняване на представянето. Ако няма повече измерения - можем да представяме квантово-механичните флуктуации на около-планкови дължини като друга плоскост на сложни огъвания и преплитания на пространство-времето, различна от актрономическите и космологичните процеси, описвани от ОТО. По този втора плоскост да се движат полетата и те и да създават тези най-фундаментални пространствено-времеви огъвания и преплитания.

Ние имаме възможност да се движим в три пространствени измерения, заедно с това зрителното ни възприятие е двуизмерно, във физиката ползваме безизмерната идеална точка (нулева измерност). Няма никакви ограничения да ползваме колкото си искаме измерения, от нула - до безкрайност, ако считаме, че това би ни дало някакви ползи. Точно това е въпросът относно супреструнната теория - носи ли някакви реални ползи употребата на повече от три пространствени измерения или всичко може да си се опише и като много сложни преплетености на четиримерното пространство-време на около-планкови дължини? Защото все по-вероятно изглежда, квантово-механичните флуктуации на полетата на около-планкови дължини да не са някакво пречещо, странично неудобство, което да възпрепятсва по-лесното разкриване на особеностите и на причините за съществуването на елементарните частици такива, каквито са, ами тези най-фини флуктуации или пък движения на материята (полетата) в някаква планкова пространствено-времева топология всъщност да са причината, заради която всичко на следващите равнища, на все по-големи дължини и размери (елементарни частици, атоми, вещества, слънчеви системи, галактики, Вселена), да представлява това, което е. И най-сериозно би трябвало да се включва ролята на съзнанието/подсъзнанието (не само човешкото, а всяко потенциално съзнание, което би могло да съществува в тази Вселена) в пораждането на всичката тази реалност. Добре известни са ловките игрички на елементарните частици, при хитрите експерименти, които се съставят във връзка с техните курпускулярно-вълнови свойства. Поведение на елементарния свят, което изглежда много тясно свързано с това, дали се осъзнават, регистрират от експериментаторите конкретните пътища на изследваните частици (по кой точно от два отвора са преминали - курпускулярна форма) или не се осъзнават, не са сигурно установени (вълнова форма). Суперструнанта теория и примковата квантова гравитация.PDF

Всички евентуални допълнителни пространствени измерения над трите обичайни не са част от диаграмата 0, x, x, z. Те са изцяло извън нея, само започват, всичките 6, 7 или повече допълнителни, без изключение, от точката 0 и абсолютно всяко от 9-те, 10-те или повече пространствени измерения, без изключение, трябва да е перпендикулярно на абсолютно всяко друго без изключение, едновременно. Точно от тук идва проблема, да си представим над три пространствени измерения - не можем да си представим, как например четвъртото измерение е перпендикулярно едновременно на трите осезаеми (с над четири става още по-непредставимо). Обаче двуизмерното ни зрително възприятие не ни пречи, да си представяме, че има и трето измерение (дълбочина), в което можем даже да се движим, че има нещо отзад, нещо отвътре и т.н. Независимо, дали става дума за движения през множество измерения или за много сложно увити движения на околопланкови дължини в четиримерното пространстранство-време, без никакви допълнителни пространствени измерения над трите - всичкото това е пространствено-времева геометрия, пораждана от разпределението на материята във Вселената и още по-конкретно, на флуктуациите на полевите потенциали на околопланкови дължини. Обаче, можем също така да предположим, че всичко ставащо на околопланкови дължини представлява динамиката на общото вселенско съзнание (или подсъзнание) и това е областта на конструирането на характеристиките на цялата Вселена и на всичко в вея на макрониво. От там идва огромната динамика и неопределеност на тези нищожни дължини, както и много голямата близост с абсолютното, тотално НИЩО (то се представя под две различни форми - празно пространство и огромен хаос). Това е мястото на действието на мисълта, на въображението и на съзнанието. Както материята, така и съзнанието, подсъзнанието, въображението създава, на около-планкови дължини Вселената, но и се движи в нея, живее в нея, влияе се от нея. Ако съществуват някакви припокривания, те могат да са припокривания на вероятностите нещо да протече по един, по друг, по трети начин. Например, ние си вървим по улицата, но това събитие си има множество варианти - ние просто си вървим, ние си вървим, но се спъваме, поглеждаме в какво сме се спънали и след това пак продължаваме да си вървим, спъваме се и падаме, ставаме, отръскаме се и продължаваме с леко накуцване, падаме и си чупим крак... Регистрираме като случило се в съответния момент онова събитие, за чието случване има най-големи вероятности - твърде малко вероятно е да се превърнем в слон или пък в мишка, докато си вървим, но е изключително вероятно да продължим да си вървим, накъдето сме тръгнали.

Макар да се движат по третото измерение, дължината, електромагнитните вълни са двуизмерни, поради липсата на дължина по посока на движението, заради движението им със скоростта на светлината във вакуум. За разлика от тях, един автомобил да речем, докато се движи също напред, по дължината, въпреки това разполага със собствена дължина (независимо колко е скъсена тя по посока на движението), поради движението си с подсветлинна скорост. Освен това, ние самите виждаме двуизмерно, в широчина и височина. Усещането за дълбочина се получава чрез опита и това усещане се подсилва благодарение на това, че сме с две очи, а не само с едно. Съвместното, синхронизирано действие на подсъзнанието на всички ни може да "втвърдява" общия въображаем продукт до стабилната Вселена, към която се "включваме" с раждането ни и се "изключваме" със смъртта ни. Естествено - тук не работи само човешкото подсъзнание. Към тази Вселена има прикачени и неизвестен брой други съзнания, включително на неща, които не очакваме също да са съзнателни или не бихме нарекли съзнателни.

И Шпага преди години е пускала нещо интересно в тази връзка: Не става дума самата Вселена да има съзнание, макар че - защо не?! Ако слънчевите системи са мега-атоми и галактиките - мега-кръвни телца, защо те да не изграждат някакъв съзнателен мега-организъм, точно както атомите и клетките изграждат нас, като съзнателни същества?! Извън това, какво пречи в този безбрежен Космос, с такова безбрежно количество галактики, да има и други съзнателни същества, освен нас, хората?! Както по-малко, така и много повече съзнателни и осъзнали от нас... И цялото това обединено съзнание в цялата Вселена да формира самата Вселена такава, каквато е в момента! (Един вид - антропния принцип, но той да не включва само човека.) Защо да не съществуват и някакви електромагнитни съзнателни форми? Какво го забранява (това, че ние не знаем за тях не е аргумент)? А ако все пак съществуват допълнителни пространствени измерения - защо там да не се крият други съзнателни същества, дори по-напреднали и от нас? Основният въпрос за момента е, обаче, дали може да се намери безусловен аргумент, който да покаже с достатъчна сигурност, че допълнителни пространствени измерения над три съществуват или пък не съществуват. Защото, ако не съществуват - суперструнната теория отива на кино (в теоретичните гробища) и ще остане само примковата квантова гравитация или пък нещо съвсем ново, което няма нищо и с двете споменати теории.

Както съзнанието е продукт на мозъка, така и мозъкът, човешкото тяло, Вселената може да е продукт на съзнанието (не на единично човешко такова, а на всеобщото, в цялата Вселена). Квантовата механика физическата дисциплина, най-тясно свързана с проявата на съзнанието. Мисленето, въображението, съзнанието са именно в сферата на квантовата механика. Лесно може да се каже, че Вселената произхожда от Съзнанието (всеобщото), във въображението и чрез квантовата механика (чрез осъзнаването на нещо, то преминава от неопределеността в определеността. Материя (полета) и съзнание (въображение, където емоциите биха могли да провокират някакви квантово-механични доставки на енергия). По-доброто разбиране на съзнанието, въображението, мисленето преминава през суперструнната теория или през примковата квантова гравитация (която от двете се наложи като по-успешната или пък някоя трета, по-добре издържана и от двете).

Има две основни изисквания към пространствените измерения - всички да започват от една и съща точка (по принцип - безизмерната точка се счита за нулево измерение) и всяко едно от тях да е под ъгъл от 90 градуса спрямо всяко едно от останалите измерения, без изключение. Суперструнната теория предполага 9, 10 или повече (в зависимост от версията, от разклонението на теорията) пространствени измерения. Независимо, дали допълнителните 6, 7 или повече пространствени измерения над обичайните три са разгънати или са увити на околопланкови дължини, те задължително трябва да разполагат с гореспоменатите две основни характеристики - всичките 9, 10 или повече да започват от една и съща точка (в тази точка да се събира единия от двата края на всичките) и едновременно с това, всяко едно от тези измерения да се разполага под ъгъл от 90 градуса спрямо всяко едно от останалите измерения, едновременно, без изключение. Ако въобще съществуват допълнителни измерения над трите осезаеми, не е единствената възможност те да са навити в нищожни (и от там и неосезаеми за нас) околопланкови дължини. При някои условности тези над три пространствени измерения биха могли да са си разгърнати, точно както и трите обичайни, но по някакви причини да са неосезаеми за нас (ние да не можем да ги възприемаме по някакви причини). Има няколко обещаващи кандидата, които биха могли да са различно-измерни проявления в триизмерността. От една страна това са електромагнитните вълни (също и гравитационните - всички форми на вълни, които се движат със скоростта на светлината във вакуум). Нарочно избягвам опити за разглеждане на единични фотони и потенциални гравитони, защото на това равнище се включват и квантово-механичните особености, които още повече ще усложнят разглеждането. На такова ниво електричното и магнитното поле, които описват фотона, се характеризат с подобни неопределености, както при електроните и останалите фундаментални частици на веществото (тука неопределеностите са свързани с величината на интензитета на полето на дадено място и с неговата промяна на същото място). Електромагнитните вълни освен с ход на часовниците им, не трябва да разполагат и с дължина по посока на движението (всички промени на полетата им трябва да стават само по широчина и по височина - две пространствени измерение /обаче тогава какво е разпространението им напред, посоката на движение?/). Другият кандидат са човешките мисли и въображение. Те не се регистрират по никакъв начин в триизмерното пространство (четириизмерно пространство-време). Тяхното подобие с виртуалните частици, които нямат достатъчно енергия, за да се установят като стабилна материална проява е много голямо (по същия начин мисъл-формите, произхождащи от мисловната дейност, нямат достатъчно енергия, за да се материализират в стабилна веществена форма), затова разположението на човешките мисли и въображение в областта на квантово-механичните флуктуации е най-логично. По същия начин е логично и разполагането им в допълнителни пространствени измерения, ако такива съществуват, било в разгърната, било в увита на околопланкови дължини форма. Както се подразбира, такива допълнителни измерения биха били идеален кандидат за разположението на тъмната материя и даже на тъмната енергия (иначе това е областта на квантово-механичните флуктуации на полетата).

Успех с доказването!

Не може да си разбрал СТО и да не се съгласяваш с нея, особено при толкова много нейни практически употреби. Може да има и нещо по-добро от СТО, но това нещо не е нютоновата механика и докато такова по-добро нещо не бъде открито - СТО е върхът (заедно с ОТО и КМ).

Не! Чаках на гарата влака (всяка Неделя пътувам към София) и по инерция отговорих първото, към което ме водеше уловката - погрешното (цели три фигури са дадени опряни в предната част на контурите на изображението на квадрата отпреди задвижването му, а само една е без такова опиране и губи квадратната форма - бързата кучка слепи ги ражда, в моя случай). Това обаче са безсмислени оправдания - улових се! Браво! След като не можеш да осъзнаеш реалността на СТО (за ОТО пък въобще да не говорим) - няма как да съм убеден, че имаш качествени познания за СТО. Ако я познаваше достатъчно добре - щеше да забележиш дълбоката, проницателна и РАБОТЕЩА логика на теорията. Такава, която дава верни предсказания и в живота, и в сферата на електрониката (оптични кабели, оптични процесори и други свързани с пренос и употреба на светлина компоненти), и във военната сфера (лазери, насочващи системи, комуникационни системи), и в космическите комуникации със сателити и с космически станции... Резултатността на СТО се забелязва и без човек да я познава съвършено, както например не я познавам съвършено аз (не боравя с лекота с нищо, свързано със СТО, с ОТО и с КМ).

Е, избързах се и сбърках (признавам - въобще не подходих внимателно, а оправданията са без значение)! Браво на Младенов - той не прибърза! Браво и на теб, Ники, за хитрия въпрос! Скенер няма какво да го споменавам - той винаги е на ниво и от него няма как да очакваме, да даде неверен отговор на това.

Аз имам предвид, че няма смисъл да се опасяваш за коментарите ти - те са съвсем смислени като за човек, който не владее цялото знание на Света, какъвто съм и аз, и Ники, и Скенер, и всеки друг на тоя свят (знаем за купищата проблеми, които и най-подготвените учени все още не са разрешили до момента). Както виждаш, дори човек със широки познания от много области като Скенер е изключително отзивчив, включително и спрямо теб, тоест - не смята коментарите ти за някакви с по-малка ценност, че да не им отговаря. Останалите тук - също не смятаме нищо такова. Ти си почитателка на Младенов, но въпреки това аз ще си позволя да спомена, че от него например си много-много по-напред. С това не казвам, че Младенов не трява да коментира (само много държа да няма груби, брутални простотии в коментарите, каквито понякога някои си позволяват и макар да знаят, че така не стават по-убедителни), само имам превид, че твоето ниво е по-високо от неговото.

Всъщност, аз не разчитам на успех във връзка с втория вариант, защото и при суперструнната теория е специално споменато, че ако има повече от три пространствени измерения, те трябва да са увити на околопланкови дължини, заради което ние регистрираме само три като разгърнати. Също така и забележките на Скенер във връзка с този ми коментар са съвсем основателни. Обаче, това че хора със знанията на Скенер и Гравити са категорично наясно с невъзможността на нещо, мен не ме устройва. Трябва и аз самият по-ясно да осъзнавам, защо са прави, от базата на моите знания. И след като моите знания не са достатъчни - ще поработя за разширението им... Ще опитам да си изясня с достатъчна яснота, защо не е възможно да има разгърнати четири пространствени измерения, както се твърди, като се опитам да си представя по-ясно, какво трябва да представлява в триизмерността паралелно функциониране на двуизмерно или даже на едноизмерно събитие. После ще видим и за четириизмерно пространствено (ако съществува разгърнато четвърто пространствено измерение, от наша гледна точка то трябва да е в друга за нас реалност, паралелна, след като не го регистрираме, обаче същевременно трябва да започва в същата точка, от която тръгват и останалите три пространствени, като едновременно с това трябва да е и перпендикулярно на останалите три измерения - засега нямам представа, как бих могъл да си представя успешно подобно нещо). Времевото измерение, при четири пространствени измерения, ще бъде пето. Не знам защо считаш, че аз смятам моите коментари за особено умни?! Някои сме тук, защото не знаем достатъчно и се възползваме от помощта на Скенер, Гравити и малцина по-знаещи тук. Въпросът не е колко знаеш в момента, а дали напредваш или циклиш на място. Никой не се е родил научен, дори и Айнщайн. Да, “Елегантната Вселена” и “Тъканта на Космоса” са (имам и третата книга и съм я прочел някога и нея, но в момента не виждам смисъл да препрочитам и трите).

Вярното е а). За разлика от първия случай, в който неподвижния наблюдател ще възприеме квадрата за пръвоъгълник, във втория случай ще го възприеме като квадрат, но с по-малки размери.

Задържането продължително време на грешните представи става, защото не ми стигат знанията (ти вече отбеляза това по-преди, при твой отговор на Шпага за мен и Младенов и разбира се, заключението ти е съвсем вярно - ако знаех достатъчно или можех сам да забелязвам грешките си, въобще нямаше да ми се налага да пиша тук каквото и да било). Сложно е изразяването ми, защото докато пиша - в движение допълвам моменти за доизясняване, които са ми хрумнали междувременно. За да не ги забравя. Например, имах намерение по-предишния ми коментар да е по-семпъл и фокусиран само над разликите във възприятията от различен брой измерения, но докато пишех, ми хрумнаха няколко неща, за които не бях мислил (като асоциациите, кога в по-малкоизмерни пространства би се наложил разход на енергия и излизане от инерционното движение и т.н.) и които ми се иска да проверя. И за да не ги забравя - вмъкнах ги в коментара. Тези вмъквания не само усложняват коментара, но може и да го правят неверен, но по-добре да ги запазя и после да коригирам нещата, отколкото просто да ги забравя. Освен това, точно около края на коментара си дадох сметка, че 2D-сферата въобще не онагледява спирането на гравитационното движение (на материя) в точка и затова написах последния ми, преди този, коментар. Като и при него има вмъквания на хрумки в движение, които да се проверяват впоследствие. Вероятно и често не ползвам коректните научни термини. За мен те все още не са рутинна част от изразяването ми, за разлика от при теб (доста нови и скорошни са ми все още). А и пак препрочитам в момента две от книгите на Браян Грийн (чел съм ги отдавна, но разбиранията ми сега вече са по-различни в сравнение с тогава и ще видим, как ще разбера написаното сега), затова и неусетно възприемам някои термини и онагледявания, които вероятно не са точно научните, а се ползват там за по-голяма масовост на книгите (преводът на български също може да води до някои изменеия на оригиналния смисъл). Колкото се коментира - толкова! По принцип - не е нужно да се коментира всяка подробност. Който има желание да коментира - може да си подбере една, друга или трета част (както ти в случая - не си коментирал всичко, което не приемаш за вярно, а само едно-две неща, които си сметнал за най-съществени). Да не забравя определени хрумвания ми е по-важно, отколкото да търся популярност и повече коментари, от повече хора.

Коректното описание на гравитационното въздействие е чрез прави геодезични линии, насочени към точката в центъра на масивното тяло. Като следствие от това, описанието на пространственото разширение е чрез прави линии, излизащи навън от точка. Можем да ги приемем за геодезични линии на разширението, защото подобно на гравитационните геодезични линии, с увеличаването на разстоянието се получава същия ефект на ускорено движение. Както е нужно да се надхвърля определено количаство маса, за да се преодолее електромагнитната съпротива и да се стигне до колапс в черна дупка, така може да е нужно масата да е по-малко от определено количество, за да се стигне до разкъсването на материята от разширението на пространството с ускорение (тоест - може и да няма гилямо пукване в много-много-много далечен момент, заради разширението на Вселената с ускорение). Когато имаме точен баланс на масата в пространството, точно на критичната плътност - сферичното двумерно пространство ще се измени в безкрайно, плоско двумерно пространство, по което двумерните същества-чертички ще се движат праволинейно, равномерно, с една и съща скорост, без визуално да регистрират никакви ускорения (тогава и от 2D-перспективата на възприятие, и от 3D-перспективата на възприятие ще се регистрира една и съща скорост на движение на двумерните чертички, без никакви ускорения в 2D-възприятията и без никакви пространствени кривини в 3D-възприятията. Примерът с двумерната сфера показва наличие на огъване, гледано от по-високоизмерна (три-измерна) перспектива, тоест - показва наличие на геометрично изкривяване на пространството по време на гравитационното пропадане по геодезичните линии, но не описва достигането до точката в центъра, защото по двумерната сфера можеш да си потъваш гравитационно и вечно, ако не изразходваш някаква енергия, за да промениш нещата. Удачно представяне на пропадането до точка би било чрез две точки, от които едната е върху плоско пространство, по посоката на инерционното движение на тялото, а другата е гравитационния център. Двете точки се свързват с две линии с еднаква дължина, под прав ъгъл (половин квадрат ) и мястото на свързване на двете линии под 90 градуса е центъра на една четвърт кръг (четвърт окръжност), който също свързва двете точки и представлява траекторията на пропадане от плоско пространство към център на тежестта. На това изображение, ако мястото на свързването на десния r с окръжността е точката на гравитационното въздействие (центъра на масъвното тяло - източник на гравитацията), то мястото на свързване на левия r с окръжността е мястото на започване на гравитацинното пропадане към точката-център на масата. Дотогавашното движение на тялото по плоското пространство е права линия надясно и надолу, под прав ъгъл с линията на левия r. Колкото по-голяма е скоростта на тялото от плоското пространство, толкова по-голям е радиусът на четвърт окръжността, за да може тялото да достигне до точката в центъра на масата. При нулева скорост в лявата точка (началити на гравитационното ваздействие) получаваме чисто правата (от нашата 3D-перспектива) геодезична линия към центъра. Има два варианта: 1) Различните перспективи, от различна измерност (1D, 2D, 3D) са условни, по наш избор (както се казва - могат да са от нула, до безкрайност, колкото си ги изберем за съответното разглеждане). 2) Съществуват реални, природни процеси, които можем да възприемем и обясним само от под-триизмерна псерспектива (2D или 1D), а ако същствуват реално такива процеси, не е невъзможно да съществуват и други, над-тримерни пространствени (4D и повече). Ако се намери начин да се установи със сигурност, коя от горните две възможности е правилната - ще можем да установим със сигурност, дали суперструнната теория може да даде реални физически заключения или е само много интересно теоретично разглеждане с нереални прогнози.

Когато говорим за гравитационно ускорение по инерция в кривина на пространство-време, за нас самите интервалите от време не търпят промени по същия начин, както и когато се намираме в покой или в равномерно праволинейно движение по инерция (от наша гледна точка всичко си протича по обичайния начин), без да преминаваме през никакви ускорения или забавяния. Затова, при това разглеждане можем да игнорираме анализа на времето и да се фокусираме само над особеностите на пространството. Тоест - ще говорим само за пространствените измерения и ще имаме предвид, че към тях винаги има добавено още едно допълнително, времево измерение, което обаче няма да разглеждаме специално, защото става дума за движение по инерция и няма аномалии с интервалите време. Започваме с 1D (едно пространствено измерение). Провеждаме разглеждането от две различни перспективи - 1D (едноизмерно) възприятие и 2D (двуизмерно) възприятие. За да може да присъства гравитационен ефект, трябва да е налично геометрично огъване. Това става, когато една линия без широчина и височина (едномерно пространство, което в случая представлява едномерна Вселена), само с дължина, представлява затворен кръг. Ако едномерно същество (някаква малка чертичка с дължина) се движи по инерция по гравитационната кривина на тази едномерна Вселена-кръг - то ще възприема, с неговото едномерно възприятие, движение напред (или пък назад) с ускорение, като периодично ще преминава отново и отново през стартовата си точка, всеки следващ кръг с все по голяма скорост, докато не достигне скоростта на светлината във вакуум (това ще бъде пределът на неговото възприятие, защото ще достигне пълната статичност по посоката на движението, която в случая е единствената възможност, заради едноизмерното пространство). Тук единствените промени, които са възможни, са ускоряването или забавянето на ускорителното движение по инерция в рамките на единственото измерение, дължината и тези промени са свързани с разход на енергия, с ентропия и с изменения на дължината на времевите интервали. Ако обаче имаме и 2D-същества, които могат да възприемат 2D - те ще могат да напускат едномерната линия и да се движат по плоскостта във и извън кръга. Тогава, тези същества ще могат да възприемат огъването на 1D-линията и според тях 1D-съществата по линията ще се движат с една и съща скорост (тук ускорение няма), но по кривината на 1D-кръга. Само когато 1D-съществата изразходват енергия - 2D съществата ще отчетат промяна в скоростта на 1D-движението по едномерния кръг и ще регистрират скъсяване на дължината по посока на движението и удължаване на интервалите време на променилите скоростта си едномерни същества-чертички. При 2D (две пространствени измерения), с разглеждане от перспективите на 2D (двуизмерно) възприятие и 3D (триизмерно) възприятие, за да присъства гравитационен ефект и да има геометрично огъване, пространството представлява сфера (само дължина и широчина, без височина). Тук двуизмерните същества-чертички имат както мъничка дължина, така и някаква широчина. Макар тук да става дума за движение в двуизмерна Вселена-сфера, самото движение на двумерното същество-плочка протича с едноизмерен характер - по кръг върху сферата, както в предходния едноизмерен случай. Тук разликата е, че при разход на енергия, промени в движението са възможни не само по едноизмерния кръг, като допълнително ускоряване и забавяне на ускорителното движение по инерция, но и промяна на местоположението на едномерния кръг върху сферата. И тук, ако две 2D-същества се разминат по два едномерни кръга по инерция върху сферата с различни скорости - всяко от тях ще регистрира скъсяване на чертичката на другото по посока на движението. Когато едно 2D-същество се движи по инерция по едномерната геодезична линия-кръг по повърхнистта на двумерната сфера, то ще възприема с неговото двуизмерно възприятие движение само напред (или пък назад) с ускорение, като периодично ще преминава отново и отново през стартовата си точка, всеки следващ път с все по голяма скорост. За разлика от 1D-Вселената обаче, в 2D-Вселената (сферата) съществото-плочка ще може да възприема освен напред и назад, също така и наляво и надясно, в пълен кръг около себе си, само без нагоре и надолу. Знаем, че ако разпънем сферата до плоско състояние, тя ще представлява плоска, кръгла тепсия, гледана от 3D-перспектива и всички геодезични линии-кръгове на 2D-съществата от такава перспектива ще изглеждат прави линии, които винаги минават през центъра на тепсията-кръг, излизат през единия ѝ край и точно в същото време влизат отново в противоположния ѝ край. Ако включим в разглеждането на 2D-сферата и 3D-същества, които могат да се движат и да възприемат 3D - те ще могат да напускат повърхността на сферата и да се разполагат както вътре в нея (за тяхното възприятие тя вече ще е кълбо), така и от външната ѝ страна (един вид - нейния "Космос"). Тогава, тези същества ще могат да възприемат огъването на 2D-сферата и според тях 2D-съществата по геодезичните линии-кръгове на сферичната повърхноат ще се движат с една и съща скорост по своите геодезични линии (3D-наблюдателите не регистрират ускорение на двумерното движение по геодезичната върху двумерната сфера, защото това е движение по кривината на сферата, което замества ускорението, когато се наблюдава от 3D-възприятието). Само когато 2D-съществата изразходват енергия - 3D съществата ще отчетат промяна в скоростта на 2D-движението по едномерния геодезичен кръг върху сферата и ще регистрират удължаване на интервалите време на променилите скоростта си двумерни същества-плочки. Сега идва ред на нашата триизмерна Вселена (три пространствени измерения). Ние се движим триизмерно и възприемаме триизмерно (възприемаме в цялата сфера около нас, с такъв диаметър на сферата на възприятието ни, от пределите на който може да достигне до нас светлина). Тоест - ние сме в 3D, държим се 3D и възприемаме 3D, по същия начин, както в 1D-кръга възприемат 1D-съществата и в 2D-сферата възприемат 2D-съществата. Видяхме, че коректното представяне на геодезичните линии е като прави, насочени към центъра на масите (движенията по криви геодезични и по орбити се представят по различен начин в пространствата с по-малко от три измерения). Когато бъдем пуснати свободно по гравитационна геодезична линия, ние ще възприемаме едноизмерно движение по инерция, с ускорение, право напред, към центъра на масата, по чиято гравитация се спускаме, точно каквото е и възприятието на 1D-съществата в 1D-кръга и на 2D-съществата в 2D-сферата. Въпросът е - има ли нещо, което безусловно да забранява 4D-възприятие (от перспективата на чевърто пространствено измерение), от чиято перспектива да може да се отчете геометричното огъване на споменатата права от 3D-перспективата геодезична линия? Възможно ли е разгърнатите пространствени измерения да не са само три, а четири или дори повече, но по някави причини ние да сме в състояние да възприемаме и да оперираме само в три от неизвестният възможен брой пространствени измерения над три? (Първоначално аз погрешно започнах с разликата между дължината на отсечка, пусната между две точки от 2D-сфера в 3D и когато се движим по огъването в 2D, а ключът всъщност е във възприемането на самото геометричното огъване.)

Аз нямам вина, човече, че ти не успяваш да приемеш съществуването на движение без сили и без разходи и преноси на енергии! Пусни се по една пързалка, не прави нищо и само си се пързаляй надолу и ми кажи, каква енергия си изразходил, каква сила ти е въздействала и какво си усетил, докато си се ускорявал по наклона? НИЩО и за трите! Пространствено-времева топология, по която си потъваш неусетно, това е! Ако не можеш да го приемеш и искаш да търсиш разни сили, които те бутат, дърпат, мандръсат, разчекват и при това без нищо да те бие в лицето и с това да ти предава силите - УСПЕХ! Само имай опредвид, че гравитоните и гравитационното поле на КМ са чисто хипотетични и досега нищо не е било регистрирано (за разлика от Хигс-бозона, за който се счита, че доказва съществуването на океана на Хигс). Въобще не е невъзможно нищо да не бъде открито и да се потвърди реалността на ОТО. Така че, откриеш ли гравитона, който пренася гравитационните сили и енергии, докажеш ли безспорно съществуването му - нобеловата награда за физика ти е гарантирана! Ти, приятелю, имаш ли си някаква представа, какво представляват изчисленията в КМ - функции на неопределеността, ланжиани, куп оператори, хармонични квантови осцилатори... Що не вземеш първо ти да направиш някоя квантово-механична сметка, да ми покажеш как става и тогава може да се пробвам и аз! Как ги раздаваш претенциите - все едно всеки ден смяташ квантово-механични уравниения! Като тензорите на ОТО...

Засега не мога да се оплача от нищо - Скенер е винаги налице и е основната движеща сила на развитието ми, ти и Шпага имате основна поддържаща роля, има ги и Малоум, Втори след квяза и още един-двама други... В момента имам всичко необходимо и не ми трябва повече. Сигурно е така (за съпоставянето на фактите и на логическата последователност - аз правя същото), но е добре фактите, които ползваш, да стъпват на вече потвърдените от науката неща, за да не губиш излишно време в преоткриването на топлата вода (аз досега само осъзнавам с по-добро разбиране неща, които са открити от науката още отдавна). Не е добре резултатите ти да противоречат на реалността - електромагнитното и гравитационното взаимодействие имат съществени различия и те са съвсем лесни за приемане, но ти упорстваш в отричането им, сякаш напук! Зарядите уж се уравновесяват (както уж трябваше да се уравновесяват, ако продължим подхода ти и разширението и гравитационното свиване), ама на практика Земята е потопена в мощно електромагнитно лъчение, произхождащо от Слънцето (и щеше да е още по-страшно без магнитосферата), като при самото Слънце абсолютно нищо не се уравновесява, докато не изчерпи ядреното си гориво и не се превърне в изгаснало жълто джудже. А и - точно електромагнетизма спира, гравитацията да смачка до точка Земята, Слънцето и всичко друго, различно от черна дупка. Покажи ми в Космоса пример за хомогенно разпределена материя (само нека не са квантово-механичните флуктуации на полетата на планкови дължини, защото и там кипи страшно бурна активност)? При ОТО обектите се сближават по инерция (като да се пуснеш с колата ти по наклонен, прав, равен и добре асфалтиран път - не разходваш никакво гориво и не усещаш нищо при ускорението надолу, освен ако не ползваш волана и не нацепиш спирачките от страх в някой момент ), а при КМ всичко става чрез пренос на сили (в случая - посредством гравитоните и голяма роля играе и океанът на Хигс). Когато искаш да ползваш обяснение чрез сили, а не чрез движение по инерция - КМ е твоята теория (аз съм почнал първи разучавания на примкавата квантова гравитация - със суперструнната теория съм малко по-наясно, макар и пак недостатъчно).

Самата материя е порядъчно сложна, а и аз самият не я владея до съвършенство (обратното - в момента развивам познанията си и съм много далече от увереното владеене) - няма как да съм лесно разбираем, при това за неща, чието разбиране силно ме затруднява мен самия. Не го приемам като обида, а се опитвам да провокирам Шпага да се обади, ако наминава в някой момент - леко груби шегички (такива са и от твоя страна и няма проблем за това). Единственият изчистен в достатъчно детайли, различен начин от ОТО на представянето на гравитацията е чрез КМ, а ти не ползваш нищо от КМ (нито има океан на Хигс, нито има гравитони, нито е подчертано гравитационното поле...). Обратното - пълен си с терминология от ОТО, с изключение на честата употреба на “сила”, каквато няма в ОТО. В крайна сметка - кой точно от двата най-изчистени и най-добре работещи подхода използваш?! При ОТО имаш точно движение по инерция, нищо че в случая е ускорително, защото нито изразходваш някаква енергия, за да се ускоряваш, нито имаш някакво усещане за наличие на ускорение - абсолютно движение по инерция. Дори и да има някакви смущения на това движение, заради ограничени неравномерности в разпределениеята на конценцентрациите на материята - те са толкова слаби и почти неусетни, че спокойно могат да се пренебрегнат. Сили има само при КМ (заради гравитационното поле, гравитоните и океана на Хигс) и ако ползваш нея - добре е да ползваш само нейните термини. И ще трябва да обясниш, защо само КМ е вярната според теб и ОТО не е, макар КМ да е въобще неспособна да опише нищо от макро-света. Вземи един електрон, сравни неговото гравитационно въздействие с електромагнитното му въздействие и ще осъзнаеш, колко несравнимо по-силно е електромагнитното въздействие от гравитационното... За 2D и 3D ще напиша по-късно, защото има някои развития на вижданията ми в това отношение.

Ако не ставаше дума при гравитацията само за геометрично представяне на изкривяването, а се включваше и разлика в плътността/налягането - това щеше да води до усещане на спускането по геодезичната линия, докато реално не се усеща нищо при гравитационното ускорение и то си става по инерция. Също, ако пребиваването в силно електромагнитно поле водеше до промени в отрязъците на времето - нощем часовниците на всички щяха да тиктакат по-ускорено в сравнение с денем и щеше да има нищожно забавяне на часовниците на тези, за които е настъпвала сутринта спрямо тези, за които, в друга част на земното кълбо, е настъпвала нощта (има няколко часа, през които за едните действат мощните дневни електромагнитни лъчения, докато за другите ги няма, бидейки за същите часове в нощна обстановка, със силно намалени слънчеви лъчения). Такова нещо не е установявано, за разлика от ускореното действие на часовниците в МКС в сравнение с тези на морското равнище. Всичко това са купища проблеми за твоето предположение, които някак трябва да решиш.

Това, което ОТО описва чрез огъване на пространство-времето и по-конкретно чрез геометрията на пространството, когато се спускаме по гравитационната геодезична (докато не се опитваме да ускорим или да забавим естественото ускорение по геодезичната, да променим ускорението по инерция в гравитация - времето не се нуждае от специално разглеждане, защото в тиктакането на часовниците не настъпват аномалии и всичко е като при покой, без никакви ускорения и забавяния), КМ разглежда абсолютно същия процес в плоско контернейно пространство и при универсално време, без никакви аномалии при никакви обстоятелства, чрез взаимодействието по различни начини на две полета - океан на Хигс с бозон на Хигс и гаритационно поле с гравитони. В случая с падането към център на гравитация, излъчваните от концентрацията на масите на сближаващите се тела гравитони взаимодействат така, че това не води до задействането на теглото, предизвиквано от промяната на поведението на масивно тяло през океана на Хигс. Както е обяснявано класически - заради по-голямата маса на привличаното тяло се излъчват и поглъщат между двете привличащи се тела повече гравитони, но същевременно океанат на Хигс налага и повече усилие за задвижването на по-масивното тяло, поради което двете неща се компенсират едно-друго и се стига до еднакво ускорение в гравитационно взаимодействие на всичко, независимо от разликите в масите. Можем да кажем, че КМ има проблем, защото в един случай приема аномалиите на отрязъците време (при интегрирането си със СТО), а в друг случай не ги приема (отказва промените на хода на часовниците във все по-силно гравитационно поле, с отказа си да се обединят с ОТО). Или едното от двете представяния на гравитацията (това на КМ или това на ОТО) е по-вярното от другото (въпросът е - кое?), или става дума за някакъв микс между двете представяния (тук въпросът пък е - какъв по-точно е този микс?).

Това въобще не е така! Ако искаш да представиш гравитационното въздействие посредством ОТО - не можеш да ползваш никакви плътности. Можеш да ползваш САМО ГЕОМЕТРИЯ! Още повече, че и нашето визуално възприятие става посредством съставянето във въображението ни на всевъзможни форми (къщи, коли, хора, местности, области и всичко останало), което е ПАК ГЕОМЕТРИЯ! Какво значи това в 2D-примера? Там нямаш никакви плътности и разлики на плътности. Всичко е движение по инерция в сферично двумерно (две пространствени плюс едно времево измерение) пространство и различни перспективи на възприятие - 2D перспектива или 3D перспектива (три пространствени измерения плюс едно времево измерение). Ако си 3D-същество, което възприема 2D-същества по повърхността на двумерната сфера, ти ще си някъде във вътрешността на сферата (която за теб ще е кълбо) или извън сферата, над сферата, в нейния "Космос". Ако си 2D-същество от повърхността на сферата (да речем - една малка чертичка по повърхността на сферата) - ти ще възприемаш сферата плоско, двумерно. Твоите фотони, които твоите двумерни очи ще могат да усещат и така да виждаш пред теб, ще могат да се движат само по повърхността на сферата, по която ти съществуваш. Поради всичките тези причини за теб сферата ще бъде плосък кръг, вътре в който ти ще съществуваш. При плосък кръг, върху който си ти, 3D-съществата ще бъдат над и под този кръг (стои въпросът, по какъв начин тези същества ще могат да гледат, какво става по повърхността на кръга, защото ако например фотоните от кръга се разпространяват и към тях, извън вътрешността на кръга или повърхността на сферата - тази двумерна Вселена ще губи енергия). Бидейки ти една малка чертичка вътре в този плосък, двумерен кръг, ако потеглиш по инерция, следвайки гравитационната кривина на кръга (понеже ти не можеш да възприемаш 3D - няма да можеш да виждаш реалната сферична форма на кръга), когато достигнеш единия му край и продължиш - просто ще се появиш в срещуположния край на кръга, точно от другата му страна. И когато достигнеш отново до изходната точка, от която си тръгнал (единствения двумерен хотел в тази Вселена-кръг-сфера) - ти ще се чудиш, какво става? Как така вървиш все право напред по плоската повърхност, но все се връщаш в едно и също място?! За теб, с ограничените ти двумерно възприятие, това ще бъде изключително необяснима аномалия. Точно подобно геометрично обяснение, без никакви плътности и разлики в плътности, трябва да има и за чисто правата геодезична линия към центъра на Земята, по която ти ще пропадаш с ускорение, ако по някаква причина решиш да приключиш с живота си (да речем - приятелката ти ти е изневерила и ти не можеш да го преживееш ) и се хвърлиш от най-високата сграда на планетата (Бурдж Халифа ли беше, там...). (Нека да копираме фаталистичните мисловни експерименти на Айнщай, с падащите от покриви хора - белким позабършем малко и от гения му... )