Станислав Янков

Силата, както и енергията, е описание на материята и на нейното поведение - охарактеризирана на материята под форма (сила, енергия, ускорение...), която да позволява сравнения. Кинетичната енергия е описанието на равномерното движение на материята извън нейния покой. Материята и нейното поведение е това, което дава общото енергийно описание, ползвано за оценка на топологията на пространство-времето. Много често в мейнстрийма определенията за сила и енергия се ползват като нещо самостоятелно, доскоро и аз много често допусках тази неточност, но всъщност в основата на всичко е материята и сила, енергия, ускорение и т.н. са само нейно описание - не могат да съществуват самостоятелно, без материя, която да описват. Физически съществуване на сила, енергия и т.н. самостоятелно, без описвана от тях материя, е некоректно, невярно представяне. Пространство-времето все още е дискусионен въпрос, дали е някаква форма на полета (гравитацията според КМ) или нещо нематериално, произхождащо от материята (гравитацията според ОТО), но според мен най-доброто описание е някакъв вид съчетание на дефиницията на ОТО с тази на КМ - пространство-времето е поле или полета с енергия (гравитацията, както е по КМ, но и разширението на пространството), но поле/полета, което може да се огъва, изправя, удължава, скъсява, забързва и забавя, както е според ОТО и СТО. Пространство-времето може да има кванти, но може и да няма, ако е някакъв вид фундамент на всичко съществуващо - засега този въпрос няма безусловен отговор и не е ясно, дали е по-правилен подхода на КМ или този на ОТО. Ако има кванти - това може да са гравитоните и се разглеждат, според някои подходи и инфлатони (кванти на разширението).

Като при всеки друг форум, тук също има хора, които за забавление или за хейт отричат ясни и не чак толкова сложни за осъзнаване, но пък отдавна потвърдени от практиката досега неща. Някои се включват в забавлението и ги опровергават, ползвайки знанита си (което, разбира се, не дава никакъв ефект, защото хейтърската групичка или пък няколко души с по няколко профила всеки не е тук, за да се учи, а за други неща). Други като мен избягват да се занимават излишно и само понякога не издържат и отвръщат, но като цяло гледам да ползвам ситуацията, за да насочвам разговора с мен към интересуващите мен неща в съответния момент. Така е при всеки форум без брутална модерация и тук не е чак толкова страшно, колкото е на купища други места в Нета. Не е нужно да отговаряш на всичко и всеки - пиши си само това, което те интересува и се обръщай само към тези, с които искаш да дискутираш (за мен смислените са Скенер, Гравити, Шпага, Ники и още един-двама други). В момента две са направленията, които потенциално биха могли да дадат нещо ново, като и двете страдат от недостатъци и имат предимства (което значи, че пътят за по-сериозно решение е трети) - супреструнната теория при по-ниски енергии и примковата квантова теория при по-високи енергии. Аз се мъча да развия собствен път, той най-вероятно ще е ялов (не съм аз човекът, който ще разреши десетилетните физически главоблъсканици), но когато разчиствам недоразуменията и неяснотите за мен и поправям глупостите си - развивам знаията си.

Не му се вика условност, а НЕГРАМОТНОСТ! И също в телата има и топлинна енергия, която също се отразява на общата енергия на тялото - когато тялото, макар и неподвижно, се е нагряло на Слънцето на обяд, то има повече енергия в сравнение с прохладната нощ, когато се е охладило.

Не е уславна, Младенов, просто в едни случаи масивното тяло е в покой, а в други случаи се движи, от там има кинетична енергия и общата му енергия е повече, отколкото само от масата ппри покой. Това е от физиката от училище, брат! Ти си страшно зле!

В грешка съм, ти си прав! Скъсяват се и разстоянията между две тела, които се движат с еднаква скорост спрямо наблюдател от друга система, не само самите тела. На това скъсяване на пространството между движещите в ЕДН електрони се дължеше появата на магнитните ефекти в електромагнетизма.

Ей ти конкретни факти, въпреки че за теб те са без знаение: 03br_2006_1 (uni-sofia.bg)

Дали? Какво на пространството между двата обекта, които се движат на някакво разстояние един зад друг към теб, му се скъсява, докато двата обекта на някакво разстояние един зад друг се движат към теб? Дори, за да може ти да възприемаш три гигантски разгънати пространствени измерения, които ти изглеждат плоски и непрекъснато се разширяват - движенията спрямо теб на всяко от тези три пространствени измерения трябва все повече и повече да се забавят от твоя гледна точка. И тука някак трябва да се съчетае това забавяне и удължаване на пространството според СТО с изправянето на огънатата при мощна гравитация пространствено-времева кривина в участъците без мощни гравитационни концентрации...

Позна - не съм! Мисля за следното: "Като безмасови, частиците би трябва да се придвижват със скоростта на светлината, но вместо това, те се колебаят напред-назад. Мигновено движение на електрона се случва със скоростта на светлината, но общото средно движение на електрона се характеризира със скорост по-малка от скоростта на светлината. Забележете, че въпреки че скоростта се променя през цялото време, посоката на спина остава постоянна в система в покой спрямо на електрона." Физика элементарных частиц - стандартная модель: история с продолжением (modcos.com) Хигс и масата на фермионите « Бръсначът на Окам (bgchaos.com) Тоест - какво се случва с два фотона, когато формата им на проява, перспективата им спрямо всичко се промени от универсална скорост на светлината на универсална маса в покой и при това в някакъв радиус около тях тоталното разширение на пространството се преобразува на гравитационно свиване в една точка (точката на частицата и този собствен гравитационен ефект е наличен за всяка масивна частица, независимо дали тя разполага или не разполага с електрически заряд). Както всяка точка пространство с подкритична плътност на материята се разширява и това разширение се натрупва с увеличаването на точките на пространството с времето, така и въздействието на нищожната гравитацийка на всяка масивна частичка (разширението на всяка точка пространство също е нищожно в малък мащаб) се събира с гравитацийките на всички останали масивни частички наоколо и се образува в крайна сметка едно доста сериозно гравитационно огъване на пространство-времето, колкото по-голямо е струпването на масивни частици в определен участък (точно като все по-изразеното разширение на пространството във все по-големи мащаби). Впрочем, след като енергията им участва в общата гравитация на Вселената - фотоните също трябва да имат някакво собствено гравитационно изражение. Същото, което би трябвало да пречи на разширението на пространството да ги "размие", да ги "разгради", да ги унищожи с времето. В квантовата механика тези преобразувания са преминавания на енергията на частиците от едни полета в други полета (примерно - от фотонното поле в електронно-позитронното поле).

Aко два обекта, на някакво разстояние един зад друг, се движат към теб, само те ли ще бъдат скъсени или и разстоянието м/у тях ще се скъси? Няма значение накъде спрямо теб се движи нещо - това само определя отместването на светлината му спрямо теб (червено или синьо). Всяко нещо, което се движи спрямо теб, независимо по какви траектории, е скъсено в сравнение с дължината му, когато стои неподвижно до теб и е със забавен ход на времето, в сравнение с когато стои неподвижно спрямо теб. Разстоянието между обектите няма да се скъси, освен ако те не са свързани с някаква твърда, масивна материална връзка (примерно - да се приближава към теб камион с ремарке, което е два обекта, свързани материално помежду си). Без масивна материална връзка помежду им - двата обекта са си отделно, всеки за себе си. Много по-интересно е релативисткото разглеждане във фундаментален и глобален план. От една страна разликата между скорости, дължини и времена трябва да я има още във фундамента на пораждането на материята, а от друга страна, всяко едно от трите пространствени измерения също трябва да има общо с релативистките ефекти. Ако започнем с повсеместното разширение на пространството навсякъде - първоначално то е доминирало всичко и е било единствената проява (инфлационната фаза). Цялата енергия, цялото движение, цялата перспектива се е проявявала само под тази единствена форма - тоталното, повсеместно разширение във всяка една точка. Следва електомагнитното лъчение. Магнитната проява е следствие от движение на частица с електрично поле спрямо наблюдател - ако частицата е неподвижна спрямо наблюдателя, той не регистрира магнитно поле, а ако частицата се раздвижи спрямо наблюдателя, той регистрира магнитно поле, което е увито около линиите на електричното поле. Фотон при движението си с еднаквата спрямо всеки наблюдател скорост на светлината излъчва синхронни промени на електричното и на магнитното поле - двете заедно ту се повишават, ту спадат по пътя на фотона. Очевидно, при фотона става дума за нещо, при чието движение със скоростта на светлината електричното и магнитното поле, заедно, ту се засилват, ту спадат. Нещо около фотона ту се движи спрямо наблюдателя така, че засилва регистрацията на електрично и съпътстващо го магнитно поле, то се движи по начин, по който двете полета изчезват, след което появата отново се повтаря. А може нищо да не изчезва, ами електричният и перпендикулярния му магнитнитен фотонен потенциал да се въртят по спирала около точката на фотона. Перспективата на проявата/възприятието като тотално разширение на пространството във всяка точка се изменя по такъв начин, че една точка започва да се движи през разширението без да се разруши и това движение води до регистрацията на последователна поява и изчезване или пък до спиралоподобно въртене на електрическо и магнитно поле. Фотон! Следващата промяна в перспективата/възприятието е масивната материя. Два фотона с достатъчно енергия се срещат и се превръщат в частица и в античастица: Генерирана е материя директно от светлина - явление, предсказано преди повече от 80 години (offnews.bg) Това е следващата промяна на перспективата/възприятието, при която двата фотона променят състоянието си от пулсиращо (въртящо се спирално?) електомагнитно поле и движение със скоростта на светлината на постоянна маса в покой, подсветлинни скорости и при заредените частици - на постоянно, изходящо от една точка електрично поле (магнитно поле на частицата се проявява във всички случаи, в които частицата се движи спрямо регистратора). Двата фотона се преобразуват в частица и античастица, движението с постоянна скорост на светлината се преобразува на постоянна маса в покой и свързаната с това инертност, винаги еднаквата скорост на светлината за всички ИОС става познатото събиране или вадене на скорости, в зависимост от ситуацията. Всички тези преобразувания след разширението водят до преобръщане на това разширение в съответстваща зона на познатото притегляне в една точка. Навсякъде в този процес на преобръщането на разтягането на всички точки в свиване в една точка трябва да има сложна поредица от различни скорости, различни дължини и различни ходове на времена, което означава - сложна система от различни перспективи и фокуси на възприятие, понякига на сложно преплетени процеси и различни форми на проява на две основни движения - разширение и свиване. Дори проявата на електомагнитни вълни и фотони е свързана с някакво сложно описание на взаимодействия и преодоляване на разширението (преобразуването му в свиване), колкото и слабо да е то в малки мащаби. Тук се крият много интересни неща, а дори не са включени квантово-механичните флуктуации на планкови дължини, нито ОТО/инертността (неинерциалните прояви)!

Идеята беше, да покажа логиката, ползвана в СТО възможно най-интуитивно и достъпно. Спорове по точните параметри на лоренцовите трансформации в този форум има на хиляда места, няма нужда и аз да се правя на тънък специалист. При всяка скорост действат едновременно и скъсяването, и забавянето хода на времето. Могат да се разглеждат поотделно за различни цели, но винаги в реалността действат съвместно.

Сравнително сложно е, защото много съм се занимавал с уточняването на излишни дреболии, за които такива като Младенов може да се заядат. Използвал съм кръгли и интуитивни цифри, различни от действителните, за да се види по-лесно процеса. Първо описвам изравняване на скоростите само чрез пространството - единствената разлика между наблюдателя на перона и този във вагона е, че докато този на перона измерва движещия се спрямо него вагон като 50-метров, този във вагона измерва неподвижния спрямо себе си вагон като 100-метров. Това позволява и двамата да регистрират еднаквата скорост на светлината от 100 м/с в примера. (По същия начин наблюдателят във вагона би измерил подвижния спрямо него перон като 50-метров, докато този на перона, за когото перона е неподвижен, би го измерил като 100-метров). Времето в този пример и за двамата е еднакво - една секунда и промяната идва в различното възприятие от двамата на дължината - това, което единия измерва като 100 метра, другия измерва като 50 метра. След това давам изравняването на скоростите само чрез промяна на хода на времето за двамата наблюдатели - тогава единствената разлика между двамата е, че за този на перона изминава една секунда, докато същевременно за този във вагона изминава само половин секунда. Така двамата пак регистрират една и съща скорост на светлината - условните 100 м/с. Тук и за двамата дължината на вагона и на перона си остава 100 метра, но докато за единия минава една секунда, в същия момент за другия е изминала само половин секунда (остарял е по-малко от този на перона с половин секунда). Реално изравняването на скоростите става едновременно, съвместно чрез скъсяването на движещия се обект и забавянето на хода на времето в него, при което в примера дължината на движещия се вагон се скъсява от 100 метра неподвижен на 75 метра при движение с 50 м/с спрямо перона (намалява само с 25 метра, вместо с 50 метра при изравняването само чрез скъсяване) и в същото време времето за наблюдателя се забавя на 0,75 секунди за една секунда на перона (само с 0,25 стотни от секундата, вместо с 0,5 десети от секундата при изравняването само чрез разликите във времето). Така в реалността съвместното действие на скъсяването на хода на времето и на дължината при движение, по лоренцовите трансформации, дава винаги една и съща скорост на светлината от 300 000 км/сек за всички наблюдатели, независимо от разликите в инерциалните им отправни системи.

Наясно съм, приятелю, че колкото и да обяснявам на домашната ни котка, как да си пусне телевизора - тя никога няма да успее да ме разбере. Просто - това ѝ е капацитета на животинката! Не става! Използвах коментара ти, за да споделя с онези, които се интересуват, докъде съм достигнал засега, да им бъде полезно евентуално, пък и за да бъда поправен, ако нещо от написаното буди съмнение. Ти си коментирай с тези на твоето ниво тук, защо Земята е плоска, защо СТО, ОТО и КМ са неверни и останалите подобни, ваши си неща - за всеки тук си има подходящи събеседници...

Веднага ще ти обясня, младши! Оназ област, сферата (или по-скоро елипсата) с черното, дето толкова изкривява, че могат да се видят задните ѝ части (и всъщност излъчва - лъчението на Хокинг). Оттук това нещо ти прилича на черна сфера в пространството (с лъчението на Хокинг и с някои сияния около нея, включително от задницата ѝ), но ако имаш щастието да попаднеш в пика на гравитацията, въобще няма да установиш (в случай, че въобще си жив и някак функционираш, въпреки спрялото време), че си в някаква "кухина" с размера на диаметъра на черната дупка, ами си сбръчкан в една точица с планкови размери или още по-малка и клокочиш в невъобразимата жега на бесните флуктуации на хаотично скачащи всевъзможни полета (може и да се въртиш под някаква форма, каквото и да значи това, но да води до въртене около оста ѝ на цялата черна дупка). И престани да се излагаш с отричането на СТО, особено след като не е чак толкова сложна за осъзнаване! Какво е скоростта? Изминато пространство (път) за единица време. Ако си в началото на перон с дължина 100 метра, покрай тебе мине вагон-открита платформа също с дължина 100 метра и със скорост 50 метра в секунда, в края на който вагон има пътник, а над пътника, закрепен за вагона, въздушен пистолет и когато ти в началото на перона и пътника в края на вагона се изравните (в този кратък момент двата края на вагона съвпадат напълно с двата края на перона и вагона в този миг съвпада изцяло с перона) - въздушния пистолет гръмва и изстрелва сачмата със скорост 100 метра в секунда. Класически пътникът във вагона ще отчете скорост на сачмата 100 м/с и в следващата секунда след изстрелването сачмата ще достигне от единия край на 100-метровия вагон до другия му край. Ти на перона ще отчетеш скорост на сачмата 150 м/с (100 м/с на сачмата + 50 м/с на вагона, от който сачмата се изстрелва) и за теб сачмата ще се отдалечи на 150 метра за изминалата секунда (докато тя е изминала 100 м/с, с които е изстреляна, за същата секунда и вагонът е изминал допълнителни 50 м/с, заради което за теб на перона сачмата е изминала 150 метра и се е движила със скорост 150 м/с). Огромният проблем е, че за светлината експериментите показват, че ако вместо сачма, от фиксирана за вагона лампа над пътника се излъчи светлина със скорост 100 м/с - както пътникът във вагона ще регистрира скорост на светлината 100 м/с, така и ти на перона ще регистрираш скорост на светлината от 100 м/с. Как може да стане това? Възможно е по три начина. Скоростта се измерва (в случая) чрез метри в секунда и за да бъде възможно и ти на перона, и пътника във вагона да регистрирате една и съща скорост от 100 м/с, то или за двама ви трябва да има разлика в размерностите, или за двама ви времето трябва да протича по различен начин, или и двете! Разлика в размерностите: Докато вагонът преминава с неговите 50 метра в секунда покрай теб на перона, ти го регистрираш с дължина 50 метра. Обаче пътникът във вагона си го измерва като 100-метров, какъвто го измервате и двамата, когато вагонът е спрял на перона. При това положение излъчената светлина от лампата, закрепена за вагона над пътника, според пътника си се излъчва със скорост 100 метра в секунда и за една секунда изминава 100-метровия според пътника вагон от край до край. Обаче за тебе на перона вагона, който спрямо теб се движи с 50 м/с, е дълъг, докато преминава покрай теб, не 100, а 50 метра (заради скъсяването на дължината от движението). Тогава, след излъчването на светлината от лампата на вагона, светлината пак преминава вагона от край до край за една секунда, както е и при пътника, но за тебе движещия се вагон е дълъг само 50 метра, затова и светлината преминава според теб само 50 метра за секунда във вагона. Едновременно с това вагонът преминава, заради собственото си движение от 50 м/с още 50 метра, така че 50 метра в секунда движение на вагона + 50 метра в секунда движение на светлината вътре във вагона прави така, че след секунда време ти на перона измерваш, че за теб светлината е изминала 100-та метра дължина на перона, което е и дължината на вагона, измерена в покой, а също така е и дължината на движещия се вагон, но измерена от пътника в него (ти на перона измерваш движещия се спрямо теб вагон като 50-метров). По този начин и за теб светлината се движи със 100 м/с, и за пътника във вагона светлината се движи със същите 100 м/с. Разлика в хода на времената: Докато вагонът преминава с неговите 50 метра в секунда покрай теб на перона и си е с класичската 100-метрова дължина и за теб, и за пътника в него, през твоята изминала една секунда време, за пътника във вагона изминава само половин секунда. И за двама ви една секунда е една секунда, само когато вагонът е спрял неподвижно на перона. Изравнявате се ти в началото на перона и пътника в края на вагона, светлината от лампата във вагона светва, за една секунда според теб светлината изминава 100-та метра на перона ти. За една секунда вагонът изминава 50 метра (заради скоростта му от 50 м/с). Обаче вътре в него, за пътника му, времето тече наполовина по-бавно, тоест - през твоята една секунда на перона, във вагона е изминала само половин секунда. За тази половин секунда в 100-метровия вагон светлината, излъчена със секорост 100 м/с е изминала половината път - 50 метра. Пътникът във вагона за половин секунда регистрира 50 метра път на светлината, което значи, че за него скоростта на светлината е 100 метра за цяла секунда. За теб на перона 50 метра преместване на вагона + 50 метра път на светлината във вагона дава и за теб същата скорост на светлината от 100 м/с. Релативистки (съгласно СТО), стават едновременно горните два процеса. За изравняването на скоростите на светлината и за теб на перона, и за пътника във вагона, едновременно дължината на подвижния вагон за теб на перона намалява от 100 метра в покой на 75 метра в движение (не на 50 метра, когато изравняването става само чрез разликата в дължините), а времето на пътника във вагона през твоята 1 секунда на перона вече е 0,75 секунди при движение, вместо 0,5 секунди при изравняването на скоростите само чрез разликите в хода на времето между двама ви. Естествено - всичко това е само илюстративно, по-лесно да се онагледи процеса. Реално скоростта на светлината е почти 300 000 км/сек, а преобразуванията на дължините и на хода на времето стават чрез лоренцовите трансформации. Виждаш ли, колко просто, нагледно и ясно е всичко?! Първоначалното му откриване е много трудно и изисква много голяма находчивост и нестандартно мислене, но веднъж вече открито - въобще не е чак толкова слижно за осъзнаване и за разбиране! Ето първата реална снимка на „сянката“ на черна дупка (offnews.bg)

Както всичко друго (разтягане, свиване, вълни, частици...), черната дупка е поредната различна перспектива на проява/възприятие. Както имаме един куб, който ако се гледа от едната му страна, се възприема като квадрат, ако се гледа от един от върховете му, се възприема като точка, която е центърът на четири свързани помежду си триъгълника, като могат да се опишат и всевъзможни други перспективи на разглеждане на куба, които дават най-различни, наглед несвързани помежду си форми, така и черната дупка е подобна промяна на перспективите на проява/възприятие. Всяка черна дупка възниква заради достатъчно голяма концентрация на енергия/материя, за да не може да се избегне гравитационния колапс до сингулярност. За нас, отстрани, черната дупка изглежда като черна, сферична (или леко елипсовидна, заради въртенето) област в пространството, чийто диаметър е толкова по-голям, колкото по-голямо количество енергия/материя е създала черната дупка. Но представите за някаква “вътрешност” в този диаметър са безсмислени, защото в крайната си фаза това, което на нас ни изглежда като пространствен диаметър, “вътре” може да е някаква концентрация на огромна, “компресирана” енергия в точка. Област, където понятията “пространство” и “време” губят всякакъв смисъл (да не забравяме, че в силна гравитация ходът на времето се забавя по същия начин, както и след ускоряване на движещи се с по-висока скорост от преди тела, докато не достигне до пълно спиране при максималната гравитация на черната дупка, както спира напълно и при движение със скоростта на светлината). Спокойно може да се предположи, че черните дупки са един вид връщане назад, до момента преди Големия взрив, защото според най-перспективните предположения досега и нашата Вселена е възникнала от “експлозия” (вследствие на квантово-механична флуктуация) на нещо, което преди това може да е било хипер-гигантска (буквално Вселенска, макар и концентрирана в точка) черна дупка. Да кажем, че сме имали като първи етап хипер-черна дупка, с всичко, събрано в сингулярност. При втория етап перспективата на поведение на тази черна дупка се променя от сингулярността, към тотално разширение на хипер-празно пространство с невъзможна за представяне разреденост, без никаква материя (познатата инфлационна фаза, с инфлатонното поле). На третия етап инфлатонното поле отдава енергията си за образуването на вселенската материя, започват първите ефекти на гравитация и първоначално няма частици (взаимодействията са във Великото обединение и не съществуват), а Вселената е буквално нажежена до непредставими равнища. След настъпването на третата фаза, започва постепенното изстиване на Вселената, заедно с нейното разширяване, при което последователните процеси на формирането на Вселената стават видими в едно и също време, но в различни нейни участъци: 1) Имаме повсеместно разтягане на пространството, във всяка негова точка, на местата, където плътността на материята е под критичната. 2) Имаме поредица от процеси A-Z (условно), които формират квантово-механичните полета и прилежащите им кванти и всичко това са разнообразни перспективи, фокуси на проява/възприемане на един по-сложен, съвместен процес на разтягане-свиване на пространството. 3) Имаме изкривяване към свиване в една точка (за разлика от разтягането във всички точки) в участъците от Вселената, където плътността на материята е над критичната, като това достига до крайната си форма и подобие на състоянието преди Големия взрив в местата с черни дупки. Виждаме, че притеглянето в една точка в местата с над критични плътности на материята е диаметрално-противоположно на разширението във всички точки в местата с подкритични плътности на материята. Виждаме, че в основата на всички взаимодействия без слабото (което е взаимодействие на прехода между частици) лежат два фундаментални процеса - на разтягането във всички точки и на свиването в една точка (елементарните носители на електрически заряд се считат за точкови и привличането и отблъскването между тях е твърде подобно на разтягането и свиването на пространството и подобно е и силното взаимодействие - взаимодействие на привличане). Времето по подобен начин се забавя или спира при все по-голямо увеличение на скоростите (включващо ускорение) и при все по-силна гравитация. Ето няколко много интересни въпроса: 1) Може ли квантовата механика без проблеми да разгледа разширението по сходен начин, като гравитацията и може ли да предположи съществуването на кванти на разширението (примерно - антигравитони)? 2) Квантовата механика ли е права, че гравитацията е поле и има кванти (гравитони) или ОТО, че е неделимо изкривяване на пространство-времето (и това го прави един вид фундамент, основа на всичко останало - нещо предхождащо и по-фундаментално от всичко останало)? 3) Същото като 2), но спрямо разширението (разтягането).

Обяснено като за деца (за 3-4 деца тук )

Според написаното в книгата на Браян Грийн “Тъканта на Космоса”, докато Айнщайн опитва да направи Вселената стационарна (каквато много са вярвали физиците тогава, че би трябвало да е), той съставя членът на Космологичната константа, който сега се използва във видоизменена форма за описание на тъмната енергия. Космологичната константа се интерпретира като екзотична форма на енергия, за която не се знае откъде идва и не може да се състои от нищо познато, като протони, неутрони, електрони или фотони. Днес тя се дефинира като “енергия на самото пространство” или “тъмна енергия”. Според ОТО силата на гравитацията се определя от масите, от разстоянията между тях, от енергията на лъченията (температурата, като кинетична енергия на атомите), но също така и от налягането. Положителното налягане дава положителен принос, но има случаи и на отрицателно налягане (за разлика от масата и от пълната енергия, които не могат да бъдат отрицателни), което засмуква, вместо да отблъсква. Това отрицателно налягане допринася за “отрицателна” гравитация или отблъскваща гравитация. При обикновеното вещество в нормални условия приносът на налягането към гравитацията е пренебрежим и за същото това нормално вещество налягането е положително, като допринася към притеглящата гравитация, затова Космологичната константа не може да се състои от нормално вещество. Отблъскващата гравитация е вътрешното гравитационно поле, изпитвано от област в пространството, която е изпълнена с нещо с отрицателно, а не с положително налягане. Това отрицателно налягане причинява отблъскващо гравитационно поле, което действа в областта. (Това е написано в една от бележките към текста.) Под налягане тук се подчертава, че не става дума за разлика в налягането, която може да упражнява собствена, негравитационна сила, а налягането, само по себе си, без разлики, се отразява на гравитацията, има принос към гравитационното поле и при отрицателно налягане този принос може да бъде отрицателен. Както масата и енергията, налягането също е източник на гравитация. Ако налягането в една област е отрицателно, то допринася с гравитационно отблъскване към изпълващото областта гравитационно поле. Тоест - при отрицателно налягане има двубой между обикновената привличаща гравитация, произтичаща от обикновената маса, енергия и налягане и между екзотичната отблъскваща гравитация, произтичаща от отрицателното налягане. Ако отрицателното налягане в дадена област е достатъчно отрицателно, отблъскващата гравитация ще доминира и там гравитацията ще раздалечава нещата, вместо да ги събира. Космологичният член на ОТО, добавен като Космологична константа означава, че пространството е равномерно запълнено с енергия, но този енергия има равномерно отрицателно налягане и гравитационното отблъскване от отрицателното налягане на Космологичната константа надделява над гравитационното привличане от нейната положителна енергия, така че отблъскващата гравитация печели. Космологичната константа като цяло упражнява отблъскваща гравитационна сила. Уравненията на Айнщайн са еднакво смислени, както ако Космологичната константа е положително число, така и ако е отрицателно число. Когато е положително число - това води до отрицателно налягане и отблъскваща гравитация като следствие. Отрицателно число на Космологичната константа води до обичайната привличаща гравитация. Понеже упражняваното от Космологичната константа налягане е еднородно, това налягане не упражнява непосредствено никаква сила (такава сила на налягането упражнява само разликата в налягането в обичайните ситуации). Упражняванота от Космологичната константа сила е изцяло гравитационна сила. Понеже отлъскващата гравитационна сила възниква от енергията и налягането в самото пространство, нейната големина е кумулативна - силата нараства с увеличаването на разстоянието, тъй като повече пространство означава по-голям натиск навън. В крайна сметка, преохладеното поле на Хигс (инфлатонното поле) не само изпълва пространството на Вселената с енергия, но и предизвиква еднородно отрицателно налягане... Такива неща пише за налягането в книгата на Грийн.

Разширението на пространството и протяжността (простора, в рамките на който могат да протичат различните процеси) са двата различни подхода към пространството на ОТО и на класическата механика (тука е пословичното голямо разминаване на ОТО и на КМ, от което произтичат и коренно различаващи се дефиниции на други детайли, като гравитацията примерно). Ако всичко се разглежда като произтичащо от нееднородности на полета (чрез разни форми на ефекти, наподобяващи или идентични с лоренцовите трансформации) и като преплитания на разнородни полета - доста съмнителна би била дефиницията на разни визуални форми на елементарни частици. Нещата много повече отиват към вълновите форми (курпускярно-вълновия дуализъм) и към вероятностните представяния с по-широки участъци. Защо непременно трябва да има вакчастици в основата на всички процеси, а да не са сложна смесица от полета, заедно с техните нееднородности и обвързаности? (Според мен тук много голяма роля играят промените в перспективата на проява/възприятие - като смяната на фокуса от фотини към материални частици и обратното, като възприятието на фотон като немасивна частица с универсална скорост на светлината и всякакви честоти на енергията започва да се възприема като частица с универсална за вида и’ маса в покой и всякакви подсветлинни скорости).

Ако правилно разбирам, тази част от ОТО трябва да е свързана с тензорното разглеждане на електромагнетизма (тензор за електромагнетизма, тензор за импулса на електромагнитното поле и т.н.). През тази част на ОТО става обединяването на ОТО със СТО (като свързано с електромогнетизма) и с уравненията на Максуел.

Аз имах предвид, че разширението действа в местата, където няма критична плътност на материята, но съм на работа и бързам, затова го написах надве-натри - "без материя". А и вече доста пъти споменах за тази критична плътност и предположих, че вече се подразбира, че имам предвид нея, а не материята въобще. По принцип, ако в една значителна област, по-голяма от диаметъра на галактика (заедно с нейната тъмна материя, за която се допуска, че се разпростира доста извън видимите размети на галактиката и много пъти увеличава невидия ѝ диаметър), средното присъствие на материя е четири, а не пет атома водоород на кубичен метър - вече имаме разширение, въпреки че продължава да си има някаква материя, вълни и полета. И когато плътността е шест атома водород на кубичен метър - тогава вече няма разширение, а има привличане. Някъде около петта атома няма нито разширение, нито привличане, а статичност, ако приемем фантастичния вариант, че някак си плътността се е нагласила съвършено прецизно на точната граница. Според мен разширението протича в междугалактическото пространство или поне в това между галактичните купове и свръхкупове и го няма в местата с кнцентрации на материя над критичната плътност (вече го пиша прецизно ). Засега не ми се струва, че на местата с материя също има разширение, но свиването от материята го преодолява. Струва ми се, че на места със средна плътност от и над 5 атома водород на кубичен метър разширение вече няма, а има или статичност (при точно 5 атома), или по-вероятно свиване, привличане, притегляне. У мен се е загнездило подозрението, че имаме едно базово разширяващо поле (в квантово-механичен смисъл, макар квантовата механика да не разглежда такова - поле, идентично с гравитационното, но с противоположни знаци, поле с енергия и вероятно и с характерните квантово-механични неопределености, приложими към полетата). Такова поле по принцип не е притрябвало специално на квантовата механика, защото практически го няма на харакктерните за КМ нищожни размерности, но и гравитацията я няма там, ама нея квантовата механика я разглежда (вероятно заради черните дупки, които все още са си до голяма степен неизяснена мъгла и за ОТО, и за КМ). Това поле не е хомогенно и някои негови характеристики са различни от други негови характеристики - било "плътности" (интензитет), било начини на промяна на интензитета в една и съща област, а може би дори и скорости, които, както при електромагнетизма, променят дължината, а и хода на времето на различно движещите се една от друга части на полето и така създават определлени силови ефекти на въздействие. Точно с такива промени на базовото поле (разширението) се произвеждат основните взаимодействия (електромагнитно, слабо, силно), а пък от взаимодействия между фотони с достатъчно високи енергии (каквито е имало изобилно в по-ранната, достатъчно свита и енергетична Вселена) се образуват и елементарните частици. Едва ли случайно в квантовата механика се подозира една твърде голяма прилика и даже идентичност между всички взаимодействия (електрослабото дори е вече дефинирано)! Накрая, когато масивната материя се скупчи някъде - около нея разширението на пространството се преобръща на свиване и така стигаме до притеглящата гравитация (това обаче е последната, крайната фаза - преобразуванията на потенцианото базово поле-разширение до взаимодействията и елементарните частици са предшестващи и освен вече споменатите диспропорции на полето, може да има и неколкократни наслагвания на едни и същи такива диспропорции, които да засилват силата на определени въздействия). Въобще не ми се струва случайна приликата (не идентичност) межди разширението на пространството и отблъскването между едноименни електрични заряди при електромагнитното взаимодействие - най-вероятно последното произхожда от разширението, чрез асинхронност и наслагвания на неедносродности многократно една върху друга в един и същи участък (по този начин - събиране, умножаване, засилване на въздействието им). Всичко това няма общо с ОТО, а основно с квантово-механичния подход. (Както се вижда - поучих се от редица предни коментари и от собствените ми усъвършенствания на знанията и вече не търся разни въртенета в пространството, стържения, чукания, трескания, по твоите думи в един коментар. Вече всичко разглеждам като полета и като нееднородности, асинхронности в различни области от тези полета.)

Ако не греша - инфлатонното поле произтича от съображенията на КМ, а не от следствия на ОТО. По тази причина, логично изглежда ОТО да си работи безпроблемно без инфлатонното поле. И заедно с това, тук идва проблемът, че КМ и ОТО представят гравитацията по два коренно различни и несъвместими един с друг начина (КМ като поле с енергия, а ОТО като геометрия на пространство-времето без енергия). При такова разминаване - няма начин поне едното от двете представяния на гравитацията, ако не и двете едновременно, да е невярно. Няма как реално две разминаващи се неща да са въпреки това верни и в двата случая, независимо колко добре работят поотделно всяко в своята си теория. Полето на Хигс, наричано Океан на Хигс (за което се смята, че пречи при промени на движението по инерция) работи много добре и дори спомогна за предсказването на Хигс-бозона. Представянето от КМ на гравитацията като поле също изглежда работещо добре и ако този подход се разшири и към Космологията - няма пречка разширението да се представи също като поле (аналогично или идентично с гравитационното). Пак допускам понятийни грешки, като за описания по ОТО ползвам понятия от КМ - ако не греша, при Браян Грийн отблъскващата гравитация се ползва във връзка с инфлатонното поле, което е КМ. Вече ще се старая по отношение на ОТО да ползвам само разширение или раздуване. Считам разширението за огледално-противоположно на свиването и освен двете разлики, които изтъквах досега, ти ми подсказа още една разлика, която затвърждава противоположността на двете - разширението действа без материя, а свиването действа при материя (всяко от тези две неща изключва другото, като наличието на материя изключва разширение, а отсъствието на материя изключва притегляне). И твоята забележка още повече ме убеждава, че разширението е предшестващото, а привличането - последващото.

След предишните ни дискусии се разбрахме, че материя е имало постоянно и тогава това е било полето на Хигс (инфлатонното поле). Според едни хипотези инфлатонното поле е освободило енергията си за създаването на материята с привличащата гравитация чак накрая на спускането му до нулевата му енергия, при 10 на степен минус 35 секунди, а дотогава е действало единствено разширението, защото не е имало никаква материя, която да действа с привличаща гравитация. (Според друг клас хипотези инфлатонното поле се спуска много бавно до нулевата си енергия и действа и в момента - сегашното разширение на Вселената.) Аз се чудя, как да проверя едно разглеждане на нещата по по-различен начин (от друг ъгъл, така да се каже). Нека си представим нещата по-образно по следния начин: Имаме критична плътност, под която пространството се разширява (имаме отблъскване) и над която пространството се свива (имаме притегляне) - 10 на степен минус 23 грама на кубичен метър. Имаме зависимост между разпределението на енергията и геометрията на пространството. Имаме разминаване между разширението на пространство с по-ниска плътност на материята и свиването на пространството с по-висока плътност на материята - “празното” пространство сякаш се разширява ускорено и/или галактиките сякаш се свиват ускорено. Струва ми се, че тук също имаме симетричност и това разминаване в наглед ускореното свиване на “малки” пространства с мащабни концентрации на материя (галактиките, максимум куповете) се балансира от ускореното разширение на големите празни пространства. Разминаването в силата на ефекта идва от това, че материята се състои от големи концентрации на енергия и ускорено свиване в “малки” участъци с материя се компенсира от ускорено, но по-трудно забележимо разширение на големите участъци без материя. Досегашните представи говорят за почти пълна симетрия между привличането и отблъскването - ефектът на едното като цяло, във вселенски мащаб, трябва да е равен на ефекта на другото като цяло. И би трябвало и съдържанието на енергия във Вселената изцяло да е отразено в геометрията на пространството - още една симетрия, която би трябвало да е пълна. Заради всичко това ми се струва, че ако съществува начин ОТО да се преработи във форма, която в дясната част на енергията да включва както енергията на свиването, така и тази на отблъскването (между двете да има пълна симетрия, равенство), а в лявата част да включва единствено и само формата на геометрията, която обаче да може да бъде и вдлъбната (представяне на свиването), и изпъкнала (представяне на разширението и всичко това - втора голяма симетрия между лявата и дясната част на уравнението, пълно равенство между двете) - това би могло да направи ОТО още по-симетрична и по-пълна от сега. Сега също си е вярна, но е икономисана евентуална енергия от разширението и представяне на пространствена геометрия, която да води в едни участъци до поведение на разширение, а в други участъци - на свиване. Точно заради действието на разширението на пространството и без материя, за разлика дори от привличащата гравитация, която я има само при материя (въпросът с тъмната материя стои отворен), на мен ми се струва, че това разширение е основата, фундамента на всичко останало и от там трябва да тръгват разсъжденията.

Я и аз малко да разпусна натоварването от строгото следване на ОТО, СТО и КМ (тънкостите на тези три места са направо безброй!) и да продължа предположенията, които започнах в темата с разширението: Нека имаме предвид, че има една конкретна последователност на разсъждението. Започваме с отблъскващата гравитация в огромните празни пространства, където няма привличаща гравитация (в огромни участъци плътността на материята е под критичните 10 на степен минус 23 грама на кубичен метър или много под пет атома водород на кубичен метър, затова там действа отблъскваща гравитация - рехавото разпределение на материята там изкривява пространство-времето по начин, по който то премества участъците на галактиките и куповете с привличаща гравитация, с които се "допира"). На тези места движението е отвътре-навън, то е повсеместно и действа само по ръба на допира с участъците с привличаща гравитация (ако поставиш нещо масивно в участък с плътност под критичната, например молекула вода, с надеждата ефектът на разширението да я разтегне - няма да стане, защото присъствието на молекулата с вода моментално ще промени плътността на относително широк периметър около нея на над критичната стойност и това моментално ще направи гравитацията там привличаща). Там налягането е отрицателно (заради това гравитацията е отблъскваща). Когато имаме големи сгъстявания на материя (галактики, звезди, планети, спътници...), около тях също се образува, условно казано, разреждане (но научно-казано там налягането е положително) и това разреждане води до потъване на всичко преминаващо към центъра на масивното тяло. В тези участъци с големи концентрации на материя посоката на повсеместното разширение се преобръща на свиване, концентрация отвън-навътре и само към една-единствена точка - центъра на масивното тяло. Всичките взаимодействия (без слабото) се базират на тази обща черта, характерна за привличащата и отблискващата гравитация - има различни форми на привличане и на отблъскване. Точно като двата вида гравитация, различните електрически заряди се привличат или отблъскват (но за разлика от отблъскващата гравитация, при електромагнетизма няма повсеместност, а отблъскването е свързано с конкретни точки на електрически заряди с еднакъв знак). Както при отблъскващата и привличащата гравитация, линиите на електрическите полета излизат отвътре-навън при положителните заряди и влизат отвън-навътре при отрицателните заряди (но всичко става в единични точки и никъде няма повсеместност). И очевидно има прогресиращо засилване от отблъскващата гравитация, най-слабото въздействие, през привличата гравитация, по-силна, през електромагнитното взаимодействие, още по-силно, до силното взаимодействие, най-силно от всичките. Разширението на пространството протича от една точка в посока навън, навсякъде около нея, подобно на излизащото електрично поле от положително-заредена елементарна частица. Вместо това, фотонът се движи в една посока (само се поддава на въздействието на гравитационните пространствено-времеви коридори) и затова неговото електромагнитно поле "пулсира" в посоката на движението му - пулсации, които изменят фокуса на възприятие от разширението навън от една точка и повсеместно, на непрекъснато редуване на нарастващо и спадащо движение на фотонната електромагнитна следа в една посока. Друго драстично и трайно изнестване на фокуса на възприятие, на перспективата, на "ъгъла" на проява става при преобразуването на фотони в масивни частици - постоянната скорост на светлината спрямо всеки наблюдател се заменя от жъзникването на постоянна маса в покой, скоростта става подсветлинна, а фотонното постоянно пулсиращо електромагнитно поле се преобразува на постоянно електрично такова в едни случаи и на отсъствие на всякакъв заряд в други случаи. Казано накратко - между преобръщането на повсеместната отблъскваща гравитация на концентрирана привличаща такава, вероятно протичат множество промени на скорости И НА ХОДОВЕ НА ВРЕМЕТО на едни полета и движиения спрямо други полета и движения и съвсем ограничен брой на смени на фокуса на проява/възприятие, които са в основата на установения брой частици и взаимодействия между споменатото преобръщане на гравитацията.

Проблемът ми в момента е с разбирането, защо космологичната константа (тъмната енергия) е в лявата част на уравнението?! Средната критична плътност, при която се преминава от привличане към отблъскване е 10 на степен минус 23 грама на кубичен метър или 5 атома водород на кубичен метър. Ако средната плътност в участъка е по-ниска от това - има разширение на пространството (както ти спомена по-горе - това се случва чак в огромните пространства между галактиките и дори в тези между галактическите купове). 30-сетта процента на наблюдаемата и тъмната материя са ясни - те са си привличаща гравитация и са си отдясно. Обаче останалите 70 процента до достигането на критичната плътност, които също трябваше да са някъде отдясно, не само са ускорение на разширението (тъмна енергия), ами са сложени и от лявата част на равенството! След като космологичната константа вляво от равното е дадена със знак плюс, това би значело, че първите два члена, които се вадят един от друг, дават резултат със знак минус, който изважда 40 % от 70-те процента тъмна енергия и така лявата част успява да се изравни с дясната. Другият вариант е, космологичната константа да не е дадена в енергийна форма, а в геометрична такава и по този начин цялата лява част да няма нищо общо със 70-та процента търсена енергия и да компенсира само 30-та процента на дясната част. Третият вариант е, вместо знак за равенство, лявата част от уравнението да е условно по-голяма от дясната и така отблъскването във Вселената да доминира над привличането (както материята доминира над антиматерията)!

Това си го написал като препоръка за теб! Сега остава и да се вслушаш...