Last roman

Taка е, науката се развива, все повече теории се доказват, нови хипотези се появяват. Днес знаем неща, които дори преди 10 години не са били известни. Като например това: Complex life may have had a false start 2.3 billion years ago It was a sign of things to come. About 2.3 billion years ago, our primitive planet was an oxygen-poor world profoundly different from now – but then it briefly and mysteriously gained an oxygen-rich atmosphere. This so-called Lomagundi Event could have provided a fleeting opportunity for complex, animal-like creatures to evolve billions of years before the ancestors of all animals we know today appeared. Earth is thought to have begun to develop its modern, oxygen-rich atmosphere as recently as 800 million years ago. This is roughly when biologically complex, oxygen-breathing animals first appear in the fossil record, leading many to suggest that animal life was made possible by the rise in atmospheric oxygen. Before 800 million years ago, there may have been little gaseous oxygen around – one 2014 estimate suggests there may have been as little as 0.1 per cent of the present level. The Lomagundi Event – between 2.3 and 2.1 billion years ago – is an exception to this early oxygen-poor world. Chemical analysis of “Lomagundi” rocks hints that the amount of organic carbon buried in the deep ocean suddenly spiked. All rise Organic carbon normally consumes oxygen as it decays in water. The implication of so much organic carbon escaping this decay process and instead getting buried was that oxygen levels in the ocean and the atmosphere must have risen. “The Lomagundi Event has recently been proposed as an interval of rather high oxygen levels, perhaps even nearing modern values,” says Michael Kipp at the University of Washington in Seattle. There is no consensus on why our planet briefly gained and then lost an oxygen-rich atmosphere. Now, in a bid to get a better idea of the oxygen levels during the Lomagundi Event, Kipp and his colleagues have analysed selenium in rocks formed on the ocean floor during the interval. The presence of this element in Lomagundi rocks shows that the atmosphere contained oxygen: selenium is released when rocks on land are eroded in the presence of the gas. Rivers then carry the selenium to the ocean, where it slowly accumulates on the ocean floor. But there’s another factor at work. Microbes in the shallow ocean metabolise selenium, altering the balance between two of its naturally occurring isotopes: selenium-78 and selenium-82. Exactly how much selenium the microbes metabolise – and how much the isotope balance changes – is influenced by how much oxygen is dissolved in shallow seas. Kipp and his colleagues measured selenium isotope ratios in Lomagundi rocks formed at various places around the world, and then worked back to estimate the dissolved oxygen level in the shallow seas of this time. Their calculations suggest the level may have been at least 5 micromoles per litre of water. Subtle detective work This is considerably below the modern level of about 325 micromoles per litre, but is still well above the minimum oxygen requirements of some simple marine animals alive today, which can make do with about 0.9 micromoles per litre. Paul Mason at Utrecht University in the Netherlands is impressed with the study, particularly since selenium signatures are subtle and so difficult to detect in the geological record. “They have to be congratulated on having the patience to do the work,” he says. It’s the implications of the research that will attract most attention, though. “The take-home message is that the oxygen level was high enough to support eukaryotic life and, by some arguments, maybe even animal life,” says Timothy Lyons at the University of California Riverside, who collaborates with Kipp and his colleagues, but was not involved in the new study. This confirms that the Lomagundi Event was what Lyons calls an “oxygen oasis in time”. It has implications for our understanding of how, or if, animal evolution was influenced by available oxygen. “It’s like a perfect thought experiment,” says Lyons. “Let’s predict what a dominantly anoxic community of life would do in the face of getting a large injection of oxygen early in its history.” Absence of evidence So far, however, it appears there was little response: although there are hints that life became more complex during the Lomagundi Event, there is no really convincing evidence. “But that doesn’t mean that those organisms didn’t exist,” says Kipp. “With palaeontology, it’s difficult to argue that absence of evidence is evidence of absence.” Life’s apparent failure to become complex during the Lomagundi Event despite having the oxygen to do so is unsurprising, says Nicholas Butterfield at the University of Cambridge. Rather than a lack of oxygen delaying the appearance of animals until the past 800 million years, he thinks the reason was that it took evolution aeons to “work out” how to develop such biologically complex organisms. In other words, life simply wasn’t ready to become complex at this time. “I think it does support the view that there is far more to the story than oxygen,” Butterfield says. Journal reference: PNAS, DOI: 10.1073/pnas.1615867114 https://www.newscientist.com/article/2118088-complex-life-may-have-had-a-false-start-2-3-billion-years-ago/?utm_medium=Social&utm_campaign=Echobox&utm_source=Facebook&utm_term=Autofeed&cmpid=SOC|NSNS|2017-Echobox#link_time=1484637777

1993 г. Науката е доста дръпнала оттогава. А който не търси отговори - естествено че ги няма.

To няма драма да си вярващ, ама да се опитваш да докажеш Библията/Корана/Тората и пр. чрез науката е доста забавно занимание, нямащо нищо общо с рационалния подход на който се основава последната, естествено.

поредният техномит.

виж тук;

Рубиненият морски дракон заснет за първи път наживо:

много ясно, че за евреите Исус, Бар-Кохба и пр. са лъжемесии, защото не са изпълнили пророчеството /да освободат земите им от чуждоземците/.

Химици завързаха най-стегнатия "възел" в света (видео) Новият молекулярен възел е най-сложният, описван някога. Той образува тройна оплетка, с железни йони (сребристосини) и хлорни йони (зелени) като опорни за формирането на "възела". Вериги от въглеродни, водородни, кислородни и азотни атоми са оплетени заедно в тройна плетка, формирайки най-сложния молекулярен възел, описван някога. Това успяха да направят химици от Университета в Манчестър, съобщава Science News. Доклад за експеримента е публикуван на 13 януари в списание Science. Възелът е образуван от азотосъдържащи органохлорни молекули с обща дължина от 20 нанометъра, състоящи се от 192 атома. Всяка точка в структурата е разположена една от друга на разстояние от 24 атома. Според изследователите, те са успели да създадат най-сложния вариант на възел - келтския. Получената структура е създадена в резултат на самоорганизация на самостоятелно сглобяване - нишките се увиват около металните йони и така се формира пресечната точка. Екипът на Дейвид Лий (David Leigh) смесват заедно изграждащите елементи, съдържащи въглеродни, водородни, кислородни и азотни атоми с железни и хлоридни йони. "Трябва да ги нарежете, нагреете и те ще се самоорганизират," - разказва ученият. http://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Himitci-zavarzaha-naj-stegnatiia-vazel-v-sveta-video_67865.html

Carbon seen bonding with six other atoms for the first time TEAR up that old textbook. A pyramid-shaped carbon molecule that contradicts one of the most basic chemistry lessons we learn at school has been studied for the first time. It contains a carbon atom that bonds to six other atoms instead of the four we have been told carbon is limited to. Atoms form molecules by sharing electrons. Carbon has four electrons that it can share with other atoms. But in certain conditions, carbon can be stretched beyond this limit, says Moritz Malischewski, a chemist at the Free University of Berlin who synthesised and studied the molecule, called hexamethylbenzene. Typically, this compound resembles a ship’s wheel, consisting of six carbon atoms arrayed in a hexagonal ring, with extra carbon-atom arms protruding from the ring’s outer edge. In an experiment in 1973, German chemists took away two of the compound’s electrons, and evidence suggested that the positively charged version then collapsed in on itself and formed a pyramid. In this arrangement, there are six electrons available to connect the top of the pyramid to the five carbons in the rest of the ring and the extra arm, Malischewski says. But no one double-checked the molecule’s shape, until now. It is an unusual, unstable arrangement that exists only at low temperatures inside extremely acidic liquids. So Malischewski spent six months tinkering with a potent acid to produce the compound and derive a few milligrams of crystals that could then be viewed using X-rays. The X-ray diffraction pattern showed the unmistakeable five-sided pyramidal shape (Angewandte Chemie, dx.doi.org/f3s9kw). Quantum calculations and other experiments suggested a six-bond carbon atom was possible, but the crystal structure serves as photographic proof, says Dean Tantillo at the University of California, Davis. “It sheds light on the nature of bonding and the limits of our understanding of organic chemical structures,” he says. “It is all about the challenge and the possibility to astonish chemists about what can be possible” In normal temperature and humidity, the molecule would break down immediately, so it is unlikely to have any practical applications, such as producing new types of carbon nanotubes. But Malischewski says he was just intrigued by the question of whether the molecule could even exist. “It is all about the challenge and the possibility to astonish chemists about what can be possible,” he says. https://www.newscientist.com/article/mg23331084-900-carbon-seen-bonding-with-six-other-atoms-for-the-first-time/?utm_medium=Social&utm_campaign=Echobox&utm_source=Facebook&utm_term=Autofeed&cmpid=SOC|NSNS|2017-Echobox#link_time=1484212064

Ето още една родна спекулация по темата: БАН откри формулата за лек срещу рак - КОТЕШКА СТЪПКА Котешката стъпка е могъщ природен антиоксидант; неговото потребление балансира функциите на вътрешните органи, забавя процесите на стареене и стабилизира имунитета. Благодарение на него намалява рискът от израждане на клетки. Счита се, че стрък от билката е много по-лековит, когато не се вари. Това обяснява и по-бързото действие на тинктурата. Професор от БАН, който се занимава през последните няколко години с изследване на полезните свойства на котешка стъпка, откри формулата за лек срещу рак.... Между другото има проучвания, пуснати и тук, че прекомерната употреба на антиоксиданти води до развитието на... рак. Причината - Т-килърите, за които споменах по-горе не могат да отделят свободни радикали /улавяни от антиоксидантите/ и да индуцират апоптоза в туморните клетки. Така че ... прекаленият светец и богу не е драг.

В златистожълтата подправка куркума дебне един химичен измамник - куркумин, съединение, препоръчвано широко като панацея и най-вече потенциално противораково лекарство. Независимо, че в продължение на години химиците призоваваха за повишено внимание към куркумина и други съединения, които могат да вкарат в заблуждение наивни ловци на лекарствени препарати, пише Nature. Сега в опит да спрат продължаващия поток на объркани изследвания, учените публикуват най-изчерпателния досега критичен преглед на куркумина, публикуван на 11 януари в Journal of Medicinal Chemistry. Неговото заключение е, че няма доказателства за някакви специфични терапевтични ползи, въпреки хилядите научни статии и повече от 120 клинични проучвания. Учените се надяват, че техният доклад ще предотврати по-нататъшната загуба на време за изследвания. "Куркуминът е поучителна история", разказва Майкъл Уолтърс (Michael Walters), химик по лекарствата в Университета на Минесота в Минеаполис и водещ автор на обзора. Често използваните тестове за лекарства засичат дали даден химикал се свързва с протеин, замесен в някаква болест, и това се смята за намек, че това може да бъде отправна точка за създаване на лекарство. Но някои молекули, като куркуминът, показват специфична активност, каквато липсва. Неговите молекули могат да флуоресцират естествено, осуетявайки опитите да се използва флуоресценция като сигнал за протеиново свързване. Те могат да нарушат клетъчните мембрани, подвеждайки анализите, които се опитват да открият лекарства, насочени към специфични клетъчни протеини. И те могат да разрушават незабелязано други съединения, които имат различни свойства или съдържат примеси, които имат собствена биологична активност. Химиците ги наричат PAINS (pan-assay interference compounds - пан-анализни смущаващи съединения) - и куркумин е един от най-лошите. "Много хора, които извършват този вид работа [скрийнингови изследвания] не са технически наясно с всички проблеми, които това нещо може да предизвика" - коментира Джеймс Ингълз (James Inglese), занимаващ се с развитието на анализа и проверката на технологиите. "Много усилия и финансиране е загубено в изследвания за куркумина", казва Гънда Георг (Gunda Georg), съредактор на списание Journal of Medicinal Chemistry, което публикува обзора. Но и досега, казва тя, списанието е затрупано от постоянен поток от изследвания за куркумина. Куркуминът се предлага за лечение на такива заболявания като еректилна дисфункция, хирзутизъм, плешивост, рак и болестта на Алцхаймер, коментира Гуидо Паули (Guido Pauli), изследовател на естествени продукти в Университета на Илинойс в Чикаго и съавтор на проучването. Но никога не е показал доказано лечение. Погрешните тълкувания се подхранват сами, разказва Уолтърс. За куркумина се съобщава, че има влияние, дори ако анализът е погрешен. "Хората приемат това, което пише в литературата за правилно и след това изграждат хипотезата си, макар и да не издържа". Най-малко 15 статии за куркумина са върнати от 2009 г. насам и още десетки са коригирани. Но има много изследователи, които са все още оптимисти за куркумина. "Има доказателства, че биологичната активност на куркумина е реална", заявява Джули Райън (Julie Ryan), онколог от Медицинския център на Университета Рочестър в Ню Йорк. Райън е тествала куркумина в клинични проучвания за дерматит на повече от 600 души. Въпреки, че тя не намира значим ефект, казва, че е имало тенденции, които дават основание за по-нататъшно проучване. Тя смята, че химически модифицирани форми на куркумина може да се окажат по-ефективни при достигане на тъканите. Но обзорът показва, че да се дадат реални отговори ще бъде трудно, заявява Бил Зушър (Bill Zuercher), биохимик в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. "Може да се окаже, че куркуминът или екстрактите от куркума имат благоприятен ефект, но да се стигне до основата му е сложно и може да се окаже невъзможно", коментира изследователят. Уолтърс не е уверен, че неговият доклад ще спре лошо проведените проучвания. "Хората, които трябва да прочетат това, вероятно няма да го направят", споделя ученият. http://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Izmamata-kurkumin_67839.html

само да чуеш ирландци или шотландци как плямпотят :))))

Говоря за представените факти в шарлатанската статия, където ползват част от научно твърдение, за да развият приказката си. Сега ще поясня - имаме твърдение, че пелинът в лабораторни условия убива 'всички ракови клетки'. Дотук добре. Само че експериментите в лабораторни условия върху мишки/кучета са едно. Клиничните изпитвания върху болни хора са съвсем друго. Хиляди молекули показват добра успеваемост докато биват тествани в лабораторни условия, но до лекарствена форма, доказала своята ефикасност и безопасност върху пациенти достигат единици. Това е тънката разлика, спомената в извадката, която си цитирал: Synthetic derivatives of artemisinin are being investigated for their potential use as anticancer drugs. Т. е, лекарство, което ще има доказано лечебен потенциал при хора, ще бъде разработено, въз основа на изследване на флавоноидите в пелина и евентуалното тяхно модифициране, за да станат годни за употреба. Второ - във фейковата статия не се споменава кое точно е веществото /един вид се твърди че пелинът по принцип убива раковите клетки/, което действа посредством свободни радикали /споменатата пероксидна връзка/. Това действие се нарича апоптоза и е ползвано и от Т-килърите на имунната система. Но то е доста агресивно и силно се съмнявам, че няма да засегне и нормални клетки. Най-малкото не е споменато на какво основание веществото ще разпознава нормална клетка и ще убива само тумора /забележи, няма как едно вещество да разпознава туморната клетка, за разлика от клетките убийци, които си имат механизми за това/. Затова именно след като фармацевтичните компании се наемат с молекулния дизайн /ако преценят че си заслужава инвестицията/, изходното вещество ще подлежи на модификация, за да може да унищожава избирателно. Трето и най-важно. Шарлатаните предлагат някакви капсули със сладък пелин. Само че няма никаква гаранция, че в него се съдържа стандартизиран екстракт от това туморопремахващо вещество /артемизин/. Шарлатаните нямат толкова висока и скъпоструваща технология, за да направят качествен продукт. Те искат бързи печалби и минимум инвестиции, затова капсулират /грубо казано/ слама. В растенията има хиляди вещества - полезни или баластни, така че ако в капсулите имаме просто стрит прах от пелин, съдържанието на нужното вещество най-вероятно ще е минимално и няма да упражни очаквания терапевтиен ефект. Което вече е подсъдимо, защото се подвеждат отчаяни пациетни, които ще гълтат някаква добавка и ако същевременно спрат да приемат предписаните конвенционални медикаменти, най-вероятно състоянието им ще се влоши. Но в държавицата ни контрол върху хранителните добавки няма, хеле пък върху тези, разпространявани чрез интернет. Така че всеки се спасява сам според умствения капацитет и образованието, което има. Та така за тия и прочии неща.

https://ica.princeton.edu/millet/art.php?country=Egypt&site=&view=country&page=1

евтин опит за продуктово позициониране пред невежата сган.

Но идеята е взета от по-древен епос: Натоварих целия си имот, целия плод на своя живот, настаних на кораба семейството и роднините си. Наредих да се качат животните, говедата от пасищата и занаятчиите. Когато проблесна младата зора, от далечните небеса нахлуха черни облаци и всичко, което беше светло, изчезна в тъмнини. Брат брата не можеше да познае и не се познаха дори обитателите на небесата. Боговете в тревога от потопа избягаха, като се изкачиха в небето на бога Ану, гдето като кучета се прилепиха до стената… Шест дни и шест нощи беснееха по цялата земя вихрите и вълните на потопа. Ураганът пороби земята, а когато просветна седмият ден, млъкнаха ураганите. Потопът, който се ежеше подобно на армия бойци, поомекна, морето се поусмири, стихнаха злите ветрове, потопът спря. Погледнах към морето и видях, че е спокойно и че цялото човечество е потънало в кал. Тинята стигаше до покривите на къщите. Погледнах към света, към хоризонта на морето: на разстояние дванайсет мерки се показа ров. Ковчегът спря при планината Насир, а планината Насир подхвана ковчега и не го пусна да отплава… Щом настъпи седмият ден, освободих гълъба, пуснах го по света. А той покръжи в далечината и се върна. Освободих лястовицата, пуснах я по света, а тя се стрелна в далечината и се върна. Върна се затова, защото нямаше где да кацне. Освободих гарвана, пуснах го по света, а гарванът хвръкна в далечината, забеляза, че водите бяха спаднали, започна да се храни, да пляска във водата, да грачи и повече не се върна.

Микробиологът Й. Стефанов: Здравните съвети в "На кафе" са абсурдни Грешното твърдение не е „различна гледна точка“ Миналата неделя телевизионната водеща Гала от "На кафе" изрази притеснение за свободата на словото у нас заради недоволството на нейни зрители, подали сигнал до СЕМ, по повод спорните здравни съвети, които се дават в предаването й. Тя нарече авторите на сигналите и организатора на кампанията "анонимни", но човекът, който обърна внимание на обществеността и призова да се спре пропагандирането на опасните практики в предаването не е "анонимен". Това е докторантът по микробиология Йордан Стефанов, който списва сайта "Наука и критично мислене". Потърсихме неговото мнение за обвиненията на водещата, че се опитва да потисне свободата й на журналист да представя алтернативни гледни точки. Какво Ви накара да реагирате на предаването на Гала? До момента съм реагирал няколко пъти на въпросното предаване, но най-силното ми възмущение бе, когато в национален ефир се даваха съвети как да се лекуваме с електричество. Все още си задавам въпроса: Продуцентите не си ли дават сметка, че някой наистина ще бръкне в контакт от електропреносната мрежа, ще настъпи фатален инцидент и това ще тежи на тяхната съвест. Да, много хора си казват, че едва ли има толкова луд човек, но в крайна сметка, ако никой няма да го направи, защо се дават подобни съвети? Кой е техният реципиент? Това е основният въпрос, който ме тормози: "Някой дава ли си сметка?" Телевизията все пак трябва да носи социална отговорност за излъчваните послания, защото те все пак са насочени директно към населението. Нова телевизия сама си е сложила етикет „социално отговорна“, но отговорността не се ограничава само с пускане на SMS – и. Какво Ви засегна в интервюто на Гала? Аз съм човек, който спазва определени етични норми. В официалната кореспонденция, в официалното писмо, с което се обърнах към редица държавни институции, Нова телевизия и "На кафе", не си позволих да коментирам личността на водещата, защото личността й не е от значение, тя не е проблемът. Винаги съм смятал, че от значение са само и единствено аргументите. Смятам за грубо нарушение на журналистическата и общочовешка етика да бъда класифициран като „човечец“. Умалителен тон винаги се използва за показване пренебрежение. Грубо нарушение на етиката е и да се лъже в национален ефир. Аз предпочитам да избягвам да се появявам в публично пространство, защото не ми е приятно, но за да бъде инициативата ми легитимна, застанах с името си и авторитета (колкото и малък да е) на микробиолог. Останалите над 120 (не 40) човека също бяха посочили своите имена и не са анонимни. Получих множество съобщения от възмутени хора, които споделиха, че са посочили имената си, с какво се занимават, контакт за връзка и дори са добавили още възражения към сигнала. Просто не е достойно подобно поведение. Няма ли право журналист да показва всички гледни точки в едно предаване? Журналистите не просто имат право, а са задължени да представят всички различни гледни точки по даден проблем. Проблемът е, че едно грешно твърдение не може да се определи, като „различна гледна точка“. Има едно много важно журналистическо правило, което стои над всички – проверка на източника на информация. Винаги ще повтарям тезата си, че журналистите трябва да разберат, че когато говорят пред многохилядна аудитория, то те носят отговорност. Те нямат право да изричат лъжи и неверни твърдения, защото нека не се лъжем – телевизията е един от най-популярните информационни канали, а за много хора и единствен. Много хора не опознават света чрез книги, а чрез телевизия, а когато се поднасят грешни твърдения, то представата за обкръжаващия свят е грешна. Такова е и твърдението за непастьоризираното мляко, което бе изказано от прословутата д-р Макбрайд. Във въпросния епизод (от 8 ми декември) д-р Макбрайд заяви, че млякото трябва да се пие непастьоризирано, защото ако се пастьоризира, тогава в него се развиват салмонелни бактерии. Като микробиолог не мога да си представя, че един квалифициран лекар би изказал подобно безумно твърдение, което ме кара да се съмнявам в компетентостта й. От много време е установено, че при лоша хигиена по време на процеса на доене е възможно да попадне фекална маса в прясното мляко, което да доведе и до инфекция със салмонелни бактерии. Затова е нужна кратко термично третиране – пастьоризация. Отричането на подобен факт и съветването да се пие опасно мляко може да вкара много хора в болница. Но дали някой от Нова телевизия си дава сметка за това, или възмущението ми ограничава свободата на словото? Наистина ли е въпрос на различни мнения на специалисти, не е ли противопоставяне "лекар срещу лекар"? Гала изказа изключително притеснителна теза, като дори навлезе в зоната на конспирацията. Лекарите и науката като цяло не оспорват компетенцията на други лекари. Науката оспорва тези и практики, които не се основават на реална научна обосновка. Такава е хомеопатията. Множество клинични проучвания не откриват каквито и да е клинични ефекти, които да са причинени от хомеопатичен препарат – или с други думи - хомеопатията не лекува. Тези проучвания не се провеждат, за да се очерни едно направление, а за да се открие поне малко аргументи, които да позволят на медицината да използва методите на хомеопатията. Аргументи за ефективността й не са открити. Това накара САЩ да задължи производителите на хомеопатични препарати да сложат надпис, че тези препарати не лекуват. И нека не бъркаме какво е медицина. Медицинските практики, методи, терапии и лекарства са всички ония, които в клинични проучвания са показали своята ефективност, която е оценена с емпирични данни. В този ред на мисли, ако не е доказано, че чесънът е лек за 101 заболявания, може ли реално да лекуваме някого с него? Очевадно е, че „На кафе“ защитават алтернативната медицина, но защо водещата не демонстрира как се практикува уринотерапия? Редно е да покаже на зрителите си това, което ги кара да употребяват. Помага ли диетата ГАПС? Това е един много интересен въпрос. Ако трябва да съм лаконичен – НЕ! Причината е проста. Няма нито едно клинично или научно проучване, което да е стигнало до този извод. В крайна сметка как да разбререм дали помага, ако няма изследване с добра представителна извадка? Може би на базата на твърденията на авторката? В науката единични и субективни твърдения нямат никаква доказателствена стойност. ГАПС диетата обаче се основава на силни и крайни рестрикции, което е изключително опасно, особено за бременни жени. Макбрайд изказва и много притеснителни твърдения. Според нея аутизмът се причинява от лоша микрофлора в стомаха – това е недоказано. Тя отрича постиженията на превантивната медицина – ваксините. Смята, че трябва да се детоксикираме, макар черният ни дроб да го прави непрестанно. Диетологичните разбирания на д-р Макбрайд са просто букет от най-популярните псевдоначни моди, които завладяват света в момента. Кой откри ползата от пробиотиците? Откривателят определено не е продукция на „Нова телевизия“. Историята на пробиотиците всъщност започва с откриването и изучването физиологията на млечно-киселите бактерии. България има значителни заслуги за това и най-вече д-р Стамен Григоров с откриването на подвида Lactobacillus delbrueckii subsp. bulgaricus. В българските университети и институти има изградени множество групи от много години насам, които се занимават с пробиотици и пробиотични храни, но сякаш те заслуга не заслужават. Смешното е, че докато „На кафе“ придават чудодейни свойства на пробиотиците, в медицинската общност витае едно значително по-умерено мнение. Пробиотиците, като хранителна добавка, са ефективни само при нарушена микрофлора и особено след продължително лечение с антибиотик. Или с други думи дори разбиранията за пробиотиците на „На кафе“ са грешни. Ако една медия претендира за качество на своите продукции, нека се замисли дали то се постига с неверни твърдения, недоказани практики и използване на съмнителни източници. В крайна сметка, ако една медия разпространява невярна информация, това не я ли прави жълта? Но мен не ме интересува цвета на медията, а влиянието, което тя оказва върху обществото. Но не живея в заблуда, че огромните български телевизии ще си дадат сметка за влиянието, което оказват върху обществото. И тази година след протичането на зрелостните изпити всички сутрешни блокове ще изпаднат в дълбоки размисли и страсти, за да търсят КОЙ е виновен за потресаващата неграмотност и липса на знания в младото поколение. Виновникът обаче не е един, защото отговорността е споделена и е редно телевизионните гиганти да признаят своята грешка. Няма как положението да е различно, когато надписите на репортажите са с правописни грешки, репортерите смятат, че абревиатура на отделение е име на лекар, а всичко написано в интернет е вярно… И нека да споделя за „На кафе“, че светът не се върти около живота на Ким Кардашиян и как се увеличава бюст. Когато средата е наситена с посредствена информация и лъжи, няма как да култивираме ерудирано поколение. Не аз съм лош, защото посочвам грешките… http://nauka.offnews.bg/news/Skeptik_3/Mikrobiologat-J-Stefanov-Zdravnite-saveti-v-Na-kafe-sa-absurdni_67483.html

LOGISTICS IN ROMAN WARFARE The Romans’ success in conquering and maintaining their enormous empire lay partly in their military culture, their weapons and their training. Rome’s ability to provision large armies at long distances was, however, equally as, or more important to its success. The military history of Rome is not one of continuous victory: indeed the Romans often won wars because, after losing battles—and sometimes entire armies and fleets—they could keep replacing them until the enemy was defeated. Polybius, a keen observer of the Roman military at its height, remarked that “the advantages of the Romans lay in inexhaustible supplies of provisions and men.” A sophisticated logistical system allowed the Romans to exploit their military resources effectively. The Romans recognized the importance of supply and used it both as a strategic and a tactical weapon and the necessities of military supply influenced and often determined the decisions of the Roman commanders at war. Plutarch even mentions the military slang term for such tactics: “kicking in the stomach” (eis tên gastera enallonomenos). Frontinus cites Caesar, certainly Rome’s greatest general, on the use of logistics in military strategy: I follow the same policy toward the enemy as did many doctors when dealing with physical ailments, namely, that of conquering the foe by hunger rather than by steel. Logistics in Campaign Planning Traditionally, Roman campaigns began on March 1st: in part to ensure the availability of fodder. The Romans paid close attention both to raising armies and to the preparations for supplying them. Their habitually careful arrangements made a strong impression, and, given the general neglect of logistics in military history, our sources mention such planning remarkably often. For example, Polybius describes the large-scale Roman preparations for a Gallic invasion as early as 225 B. C.: [The consuls] enroll[ed] their legions and ordered those of their allies to be in readiness. . . . Of grain, missiles and other war materiel, they laid in such a supply as no one could remember had been collected on any previous occasion. There are many other examples both in the Republican and the Imperial periods. Commanders naturally wanted to complete their logistical preparations before operations began. When Quinctius Flamininus was preparing his campaign against Nabis, the tyrant of Sparta, in 195 B. C., the arrival of allied troops, including Macedonians, completed his authorized force. Nevertheless, he still waited until the arrival of the supplies (commeatus) requisitioned from the neighboring Greek states before beginning his offensive. At times, troops were moved first and supplies sent after them. When Sulla had obtained the command of the First Mithridatic War, he marched his army over to Greece and then summoned money, auxiliary troops and supplies from Aetolia and Thessaly. Some wars broke out unexpectedly and preparations had to be made in haste. Sallust notes that when the consul Spurius Postumius Albinus determined to reopen hostilities with Jugurtha, he “hastened to transport to Africa provisions (commeatus), money for paying the soldiers, and other apparatus of war.” The frequency of Roman conflict, and the experience of Roman officials with warfare, made such impromptu preparations much easier. Other times, military campaigns were planned years in advance. The Security of Supply Lines Ensuring that the army continued to receive supplies, despite an enemy’s attempts to interrupt them, remained an important priority in Roman warfare in every period. Provisions reached the army in a variety of ways: by sea and river, overland and through foraging and requisition. In each of these circumstances, enemy action was a threat, and the Romans had to deploy military forces, as well as the application of strategy and tactics, to meet this threat. Rome often found it necessary to prevent the enemy plundering Roman or allied territory: it is noteworthy that the fleet of Gaius Duilius, which won the first major Roman victory of the First Punic War at Mylae (260 B. C.), was sent out to prevent the Carthaginians from plundering the territory of a Roman ally. Security of Waterborne Transport Protecting sea-borne transport was vitally important in wartime: enemy action could seriously threaten the army’s supply shipments. There are many instances of such threats. In 217 B. C., for example, the Roman grain fleet supplying the army in Spain was captured by the Punic fleet. A Roman task force was immediately mobilized to set out in pursuit, but the damage had already been done. Plutarch notes that the Macedonian king Perseus during his war against the Romans (172–167 B. C.): . . . made an unexpected attack upon the Roman fleet which was lying at anchor near Oreus, seized twenty ships of burden with their car- goes, and sank the rest together with the grain that filled them. . . . The navy of Antiochus III, operating from the Hellespont and Abydos during the war of 192–189 B. C., made frequent raids (excursiones) against Roman cargo ships (onerariae) supplying their army in Greece. Later, Mithridates used his naval superiority in the eastern Mediterranean to cut off supplies to Sulla’s forces in Greece in 87–85 B. C. Attacks on sea-borne supply were important elements in the Civil Wars of the Late Republic. In 42 B. C., a Republican fleet under Statius defeated Dolabella’s fleet at Laodicea, cutting him off from supplies. When Octavian sent a large force by sea to reinforce and resupply the Caesarean army at Philippi, it was attacked and destroyed by the Republican navy. The Romans routinely used their fleet to protect supply transports in wartime. As early as the First Punic War, the Romans assigned a fleet of 120 warships to provide a convoy for merchant ships bringing supplies for the siege of Lilybaeum (249 B. C.). When the commander of the fleet in 209 B. C., Marcus Valerius Laevinus turned some ships over to the consul Quintus Fabius Maximus for use in the assault on Tarentum, they are called by Livy “the ships which Laevinius had for protecting the supply lines (tutandis commeatibus).” Such protection continued in the late Republic: Sallust, in a speech attributed to the consul Gaius Cotta, and set in 75 B. C., refers to the fleet which “guarded our supplies (commeatus tuebatur).” Such naval escorts were not always successful. The convoy protecting supplies going to Lilybaeum in 249 B. C., mentioned above, did not prevent the Carthaginians from attacking and seizing several of the merchant vessels. The threat of attack was sometimes more destructive than the attack itself: trying to avoid attack by Carthaginian warships, a Roman supply fleet placed its ships in a dangerous anchorage where a storm destroyed the entire fleet including all the army’s supplies. Whenever possible, a fleet put supplies put ashore before a battle. To prevent them from falling into enemy hands commanders of escorts might scuttle conveyed merchant ships, as the Pompeian admirals Lucretius and Minucius did during the Dyrrachium campaign of 48 B. C. 26 Despite the dangers of attack, supplies transported by sea were generally safer from attack than those sent overland, a point made by Tacitus. Security of Overland Supply The army provided escorts for supply convoys bringing provisions to troops in garrison even during peacetime, albeit on a limited scale. An incident from the anti-Roman uprising of Athrongaeus in Palestine around 4 B. C. illustrates the small size of such peace- time escorts. Josephus reports that a single century (80 men at full strength) was escorting a convoy of grain and arms to a legion stationed in Jerusalem, when the rebels ambushed the column near Emmaus. The Romans lost half the century and only the intervention of King Herod’s army saved the rest. Obviously, moving provisions from the operational base to the army over supply lines provided ample opportunities for attack. Due to the increased danger in war, convoy escorts were, of course, considerably larger than in peacetime. A tribune commanded the forces that escorted a supply convoy bringing provisions to the army of Pompeius Aulus in Spain in 141 B. C. Appian does not give the size of the escort, but a tribune would have commanded at least several centuries and possibly a cohort or more. An escort’s size was not the only factor in successful defense of a convoy. While accompanying a supply convoy to Lucullus’s army from Cappadocia in 71 B. C., a Roman force defeated an attack by Mithridates’s cavalry: the Pontic force had attacked the convoy in a defile, a more easily defensible position, instead of waiting until it reached open country. An escort also had to maintain a disciplined defense cordon, even if the column was proceeding to pick up sup- plies. Tacitus notes the lack of security in an unloaded supply column going to Novaesium from the Roman forces at Gelduba in 69 A. D., during the revolt of Julius Civilis. The troops assigned to defend it moved as if there were no danger: . . . the cohorts escorting [the convoy] were proceeding as if in time of peace, that there were few soldiers with the standards, that their arms were being carried in carts (vehicula) while they all strolled along at will, he drew up his forces and attacked them, sending first some troops to occupy the bridges and narrow parts of roads. The column was unable to make it to Novaesium and had to fight its way back to Gelduba without fulfilling its mission. In order to secure its supply lines, an army had to pacify the area between the operational base and the tactical base. This is why Vespasian did not immediately attack Jerusalem when he arrived on the scene in 67 A. D.: if he left hostile forces behind him, in Galilee and Samaria, the rebels would have been in a position to cut off his supply lines. Therefore, he spent an entire campaigning season taking important fortresses in the north of Palestine. Providing a series of depots between the operational and tactical base was not only a question of “leap-frogging” supplies forward. Depots were generally placed within fortifications, as at Rödgen and South Shields and they served to secure provisions from enemy attack. Therefore, the sources often refer to them as “forts” (castella or phrouria). Vegetius describes this practice: Among the things particularly incumbent upon a general . . . is to see that the transportation of grain and other provisions . . . is rendered secure from hostile attack. The only way to achieve this is to plant garrisons at suitable points through which our supply-trains pass. These may be cities or walled forts. If no old fortifications are available, temporary forts (castella) are established in favorable positions [and] a number of infantry and cavalry stationed in them on outpost duty provide a safe passage for supplies. Brutus used fortified lines to protect his supply lines at Philippi (42 B. C.). The use of fortified depots considerably reduced the risk of attack to supply lines. Once a rear area had been pacified, though, the danger of convoyed supplies, which at first glance seem very vulnerable, was actually rather small. Lacking firearms or explosives, the ambushing party in antiquity usually had to rely on superior numbers to overwhelm a convoy. Even if the enemy knew the likely route of a convoy, the exact time of its movement would not be predictable, so a large ambushing force would have had to wait in enemy territory, itself vulnerable to surprise attack. Naturally, armies have a tendency to use their worst troops to garrison depots and operational bases, not to mention escort duty, leaving the best soldiers for combat. Livy explicitly states that after the consuls filled their legions with the best troops, they assigned the “surplus” (ceteri ) to garrison duty. In the Republican period, the Romans sometimes used their least reliable Italian allies to defend supply lines, sometimes with unfortunate results. In 218 B. C., Dasius of Brundisium commanded the garrison of Clastidium, in which a great quantity of grain had been stored for the Roman army. He betrayed the city to Hannibal for 400 gold pieces. The city’s capture not only hurt the Romans, but relieved the Carthaginians of considerable supply difficulties. When Manlius Vulso set up an operational base on the Lake of Timavus in his Istrian campaign of 178 B. C., he garrisoned it with a single reserve cohort (repentina cohors) and a few legionary centuries. The Istrians, seeing the weakness of the Roman defense, attacked the base and captured it. Only the barbarian drunkenness that followed, and the timely arrival of Gallic auxiliaries and of part of another legion (which had been foraging nearby) restored the situation, and the base, to the Romans. Since Roman marching camps also functioned as supply bases, camp security was especially important. The Romans were justifiably famous for their security measures while encamping. Such measures involved both fortification and maintaining the discipline necessary to proper security. This system sometimes broke down, as it did in Albinus’s army in Numidia. Sallust notes that in this case: . . . [his] camps were not fortified, nor was watch kept in a military fashion, men absented themselves from duty whenever they pleased. It was no doubt at least partly for logistical reasons that the consul Caecilius Metellus reestablished security in his famous reform of the army in 109 B. C. https://weaponsandwarfare.com/2017/01/11/logistics-in-roman-warfare/

DID THE ROMANS HAVE MAPS? Ian Ross I’d originally intended to include maps in my list of Ten Things the Romans Didn’t Have, but then realised that it’s not quite that simple, and the subject deserves its own post. Picture the command tent of a Roman general on campaign, his subordinate officers gathered for a briefing. It’s difficult to imagine this scene without a map being present somewhere; how else is the general to explain his plans? Perhaps the map is drawn on a scroll, unrolled upon the table. Perhaps it’s much larger, and fixed to a frame – the general maybe has a stick, to point out the important details… Maps are so much part of our idea of strategic and tactical planning, it’s hard to see how an army could have operated without them. And yet, the Romans apparently did just that for a large part of their history. The Latin language has no word for what we would consider an accurate scale map – mappa just means a sort of posh table napkin. Ancient literature has several examples of Romans – even high ranking ones – becoming completely lost while trying to get from one place to another, and having to rely on local guides. In one instance, Julius Caesar lost track of his army while trying to find his way around Gaul. But this did not mean that Romans had no conception of the shape of the world around them. Far from it – late Roman mosaics from Ammaedara in North Africa and Madaba in modern Jordan show large-scale pictorial landscapes with the coastlines and the names of the cities gorgeously illustrated. But these landscapes are not maps – they are decorative rather than functional. Nobody could navigate their way around the islands of the Mediterranean using the Ammaedara map – for a start, some of islands appear more than once! Nevertheless, the Romans were capable of visualising large spaces in a more schematic way. The so-called Forma Urbis, or ‘Severan marble plan’, was an enormous map of the city of Rome, inscribed onto marble panels and originally erected on one inside wall of the Temple of Peace, close to the Forum. Its original purpose is rather obscure, but it may have been connected to the office of the Praefectus Urbis, or prefect of the city. Fragments of it survive today, and allow us to guess what the complete plan might have looked like. The level of detail is extraordinary – even the internal walls of houses are plotted, which must have been a gift for potential burglars – and would perhaps have been enhanced by coloured paint in situ. But even this plan is not drawn to an accurate scale, nor was it ever altered. In fact, it may have been as decorative in its intention as the mosaic landscapes of Ammaedara and Madaba; the ‘real’ city map, if there was one, was perhaps transcribed onto papyrus or vellum sheets and regularly updated. The closest thing to a larger-scale map in the ancient world was the itinerary, a sort of route guide to major destinations, noting the stopping places and the distances between them. Using one of these lists, an ancient traveller could follow the excellent Roman road network from one end of the empire to another, with a good chance of arriving in the right place. Luckily, several of these ancient itineraries survive today, giving us a good idea of how people in the Roman world might have planned their journeys. One of the most famous even survives in illustrated form, albeit as a medieval copy. The Peutinger Table, as it’s commonly known, shows a plan of road routes and cities across the world, from Britain to India, although the furthest western section is lost. Section of the Peutinger Table, showing northwest Europe, the Rhine, northern Spain and the south coast of Britain The dimensions of the Peutinger plan appear strange to us today. It’s possible that the original was displayed on the wall of a public portico, perhaps in Rome: at least one such ‘world plan’ is known from ancient literature. This would explain why the lay of the land has been oddly stretched and folded, to fit a long narrow space. The late Roman writer Vegetius mentions that written itineraries had a military function too: [The general] should have itineraries of all regions in which war is being waged written out in the fullest detail, so that he may learn the distances between places in terms of the number of miles and the quality of roads, and examine short-cuts, by-ways, mountains and rivers, accurately described. Some of these itineraries appear to have been pictorial, although Vegetius implies that this was a rare thing by his day: Indeed, the more conscientious generals reportedly had itineraries of the provinces… not just annotated but illustrated as well, so that they could choose their route when setting out by the visual aspect as well as by mental calculation Vegetius, De Rei Militari, III.6 We do have an example of this sort of ‘illustrated itinerary’, or what might approximate one, from a military context. A fragment of leather shield cover discovered at Dura Europos in Syria (dated to c.AD257) shows a part of the Black Sea coast, with the towns along the way, and even an oversized ship to provide a ‘visual aspect’ to the scene. So can we call these ‘illustrated itineraries’ or itineraria picta ‘maps’? Probably not, in the modern sense. The view they give of the world is abstract, like a diagram. The London Underground map might provide a good analogy. Fine for tracing a route from point to point, but not much use for determining actual distances or the relation of one place to another. Anyone leaving the main arterial roads would have found their itinerary fairly useless. Nevertheless, for the Romans these itineraries clearly sufficed, and, as Vegetius points out, they were used as we would use more accurate scale maps today. They would enable a Roman general to plan his campaign strategy, sending his troops to certain destinations and giving him a good idea of how long they might take to get there. What about tactical maps? Obviously an itinerary would be of little use with that. But we should remember that, in an age before long-range weapons and motorised transport, most battles took place in a very limited area. The average battlefield was only a few miles square. If the general wanted to explain his tactical plan to his officers, he could very easily have taken them out of the gloom of the command tent and onto some suitably prominent place, and simply pointed at the features of the landscape that would play a part in the coming battle!

MIT researchers use 3D printing to develop material 20x less dense, 10х stronger than steel http://www.3ders.org/articles/20170109-mit-researchers-use-3d-printing-to-develop-material-20x-less-dense-10x-stronger-than-steel.html

подобен строеж е характерен още за древните народи.

В крак с времето навън:

сериозно?

Локални наводнения, или както ги наричат потопи е имало навсякъде по света и е нормално да останат като митове и легенди сред местното население. Конкретно еврейския мит за потопа обаче е копиран 1:1 от шумерския епос за Ут-Напищи, което е естествено. Все пак предтечата на евреите - Авраам произхожда точно от 'Ур Халдейски'.

ваденето на кръста от време оно; "...Паднали мнозина от ромеите, а спасилите се заедно с императора били голи, и твърде малцина [на брой]. От тогава българското племе се възгордяло, понеже спечелило голяма плячка от ромеите, а също така и по-ценните императорски знаци. Защото те задигнали императорските пирамидални корони, чашите на знатните, голямо количество пари и самия императорски кръст. Макар един от свещениците да го бил хвърлил, след малко те го намерили в реката..."Из "История", 3.11. на Георги Акрополит,описание на поражението на ромеите в битката през 1190 г. и загубата на свещения императорски кръст.Цитат от: ГИБИ, том VIII, стр. 153-154.Превод: Михаил Войнов