НАСЕЛЕНИЕ
Когато Римската империя сложила ръка на Балканския полуостров през Ι-II в. сл. X., неговите територии били населени от няколко значителни етнически масива. В южните части на полуострова до линията Южна Тракия - Южна Македония - Южен Епир живеели основно гърци. Гръцката колонизация по бреговете на Черно и Адриатическо море създала гръцка крайбрежна диаспора практически по всички балкански морски брегове от Далмация до Северното Черноморие. Чрез нея се осъществявало широкомащабно културно и икономическо влияние на високоразвитата гръцка цивилизация върху останалите народи на полуострова.
Северозападните Балкани от бреговете на р. Дунав до бреговете на Адриатика били населени от илирийските племена. Някои от тях живеели и в югоизточните части на Апенинския полуостров. Археологическите разкопки показват, че в средата на илирийските племена съществували сериозни различия в материалната култура. Поради това някои изследователи смятат, е под събирателното название илири са се криели отделни племенни групи със сходен език и с разнообразни традиции в областта на материалния живот и културата.
Същото разнообразие съществувало и в средите на многобройните тракийски племена, които населявали централните, източните и северните части на полуострова. Групата тракийски племена, които обитавали земите, северно от река Дунав до склоновете на Карпатите, са известни още с названието даки или гето-даки, както предпочита да ги нарича румънската историография. Според някои изследователи тракийските племена били обединени от сходния език и от общите религиозни вярвания, сред които изпъквал орфизмът, или някои регионални култове, какъвто бил култът към Залмоксис у гето-даките. Трябва да се отбележи, че нито илирите, нито траките разполагали с писменост и със собствена писмена традиция, поради което и двата племенни масива били силно податливи на гръцкото и на римското културно влияние.
Налагането на римската власт на Балканския полуостров засилило тези влияния. Въпреки търпимостта си към различните етноси и към културните им традиции римската администрация провеждала политика, която на практика ерозирала илирийската и тракийската идентичност. От илирите и от траките римските легиони набирали едни от най-боеспособните си рекрути, които воювали из далечните провинции на империята в Азия или Европа. На тяхно място били докарвани войници от други провинции. Чрез строежа на римски градове и заселването на римски ветерани на Балканския полуостров прониквали и се настанявали значителен брой хора от други народности. Засилвало се влиянието на латинския език. Под егидата на римската власт гръцкото културно и езиково влияние продължавало да печели нови периметри. Балканският полуостров се оказал разделен на две езикови и културни зони: римско-латинска и гръцка. Границата между тях, макар и условна, започвала в днешните територии на Северна Албания, минавала през Северна Македония и следвала в общи линии билото на Стара планина. Тя е била очертана за пръв път от именития чешки историк Константин Иречек и в негова чест е била наречена линия Иречек. На север от тази линия преобладавало влиянието на латинския език и тук се развивал процес на романизация на населението. Южно от нея била гръцката сфера на езиково и културно влияние. Романизацията била особено силна в градовете по Адриатическото крайбрежие и по двата бряга на Долен Дунав. Много от гражданите на далматинските градове и през Средновековието напомняли с гордост за „римския“ си произход. Илирийско население се съхранило в Динарските планини и в по-отдалечените от романизираното крайбрежие земи на Илирия. Особено типичен пример за бърза и успешна романизация ни дава римската провинция Дакия, разположена между реките Тиса, Олт и Дунав и склоновете на Карпатите. Само за около 165 години, колкото продължила пряката римска власт там (106-271 г. сл. X.), в резултат на усилената римска колонизация около златните мини и в плодородните равнини на Влахия се създал значителен слой дако-римско население. Част от него се съхранило в хребетите на Карпатите и след като римската администрация се евакуирала от провинция Дакия под напора на варварските нашествия.
Тракийският етнически масив в Мизия и Тракия от своя страна бил подложен на романизация северно от „линията Иречек“ и на елинизация южно от нея. След евакуирането на римските легиони и на значителен брой романизирани даки от Дакия през 271 г. те били настанени по десния бряг на Дунав и усилили римския елемент по тези земи. Градовете в Тракия, особено тези, разположени по трасетата на големите пътища, били силно елинизирани и от своя страна представлявали източници на елинистично излъчване за тракийската провинция. Слабо податливи на елинизация били траките, живеещи в по-труднодостъпните планини като Родопите, Стара планина, Пирин и Рила и др.
Ерозията на коренното население на Балканския полуостров била в ход още преди установяването на римската власт. Така например нахлуванията на келтите силно ограничили разпространението на илирийския елемент в Северозападните Балкани и в Панония. Тези процеси се засилили в началото на нашествията на различни варварски племена в римските балкански провинции. Пръв пример за това ни дава Дакия, в която след 271 г. се настанили готи, карпи, гепиди и сармати. От III в. сл. X. по дунавската граница на империята започнали да нахлуват различни племена, между които готи, алани, сармати и др. Местното население силно оредявало, а на негово място имперската власт настанявала хора от други провинции: сарацини, готи, скири, хуни, сармати, евреи. Проникването на разнородни групи население в земите, южно от река Дунав, станало особено масово след началото на Великото преселение на народите в последната четвърт на IV в. До появата на славяните най-значителният небалкански етнически елемент, проникнал в римските балкански провинции, били германските племена готи, гепиди и херули. Готите се настанили предимно в Мизия и Тракия, херулите в Илирия, а гепидите в Сирмиум и Западна Тракия. Особено силно било готското присъствие в Мизия през IV и V в. В продължение на близо век готите доминирали в тази територия. Римската власт успяла да ги накара да се преместят в Италия, но дори след това в областта останали значителни групи готи. Пришълците ограбвали, избивали или отвличали местното население и така допринесли съществено за силното намаляване на неговата численост. Римската власт била безсилна да спре варварските нахлувания, въпреки че изградила по южния бряг на река Дунав серия от крепости, които образували внушителна укрепена гранична линия: т. нар. Дунавски лимес. Със своите действия тя засилвала етническата пъстрота в своите балкански провинции. Широко прилагана била практиката на заселване на различни варварски групи в качеството им на федерати. Те получавали земя за поселение, най-често по протежението или в близост до Дунавския лимес, както и държавни субсидии, най-често под формата на хранителни припаси. Тези федерати в повечето случаи излизали извън контрола на властта и продължавали да тероризират местното население.
Въпреки несигурната обстановка на Балканския полуостров и през VI в. все още имало запазени анклави с тракийско и илирийско население. Гръцките области на полуострова, които по-малко страдали от нашествията и заселването на варвари, също запазвали основната си маса гръцко население. Това, което не станало в резултат на обществените и военните катаклизми, дошло в резултат на започналата през 541 г. чумна пандемия1. Първата вълна на пандемията била епидемия от бубонска чума, обхванала балканските земи и наричана от съвременниците Юстинианова чума. Започнала в африканските провинции на империята, чумата се прехвърлила на Балканите и в Европа. При първата епидемия чумните вируси създали свое постоянно огнище на европейска земя (т. е. свързали се с подходящ приемник, в случая с плъхове и паразитиращи върху тях бълхи). Поради това чумните епидемии започнали да се повтарят периодично в интервали от 10 до 24 години, с особена сила в периода до края на VI и началото на VII в. Само при първата епидемия от 541-542 г.в Константинопол умрели около 200 хил. души, или 40 на сто от населението на града. Особено висока била смъртността в големите балкански градове и в по-достъпните равнинни области на Тракия, Мизия, Южна Македония и Далмация. Според приблизителни изчисления в периода 541-700 г. Европа и по-специално средиземноморската ѝ част загубили 50-60 на сто от населението си. Същите цифри биха могли да важат с известна приблизителност и за Балканския полуостров, който бил в зоната на върлуването на чумната пандемия. Най-пострадали се оказали областите с по-голямо струпване на население и градовете, особено пристанищата. Ефектът на чумата бил по-слаб в планините и сред „варварските общества“ северно от Дунава поради разпръснатия характер на поселенията и слабата комуникационна мрежа.
За демографската история на полуострова „Юстиниановата чума“ и последвалите я чумни епидемии имали огромен, но често недооценяван в научната литература ефект. В резултат на изключително високата смъртност балканското население намаляло драстично. В равнинните области изчезнали почти напълно остатъците от коренното население траки и илири. Групи от него се запазили само във високите части на планините, които поради своята недостъпност били сравнително по-добре защитени от пристъпите на чумата. В обширни територии на Балканския полуостров възникнал „демографски вакуум“, който от своя страна създал добри условия за масово нахлуване и настаняване на нови човешки групи. Огромните човешки загуби нанесли силен удар върху Източната Римска империя и не ѝ позволили да брани своите балкански провинции от варварски нахлувания с необходимата ефективност. Към края на VI в. обстановката на полуострова била благоприятна за коренна промяна на етно-демографската картина в него и на съществуващата социална и политическа структура.
БАЛКАНСКИЯТ ПОЛУОСТРОВ В СТРУКТУРАТА НА
РИМСКАТА И РАННО-ВИЗАНТИЙСКАТА ИМПЕРИЯ
Балканските територии не са били най-богатите или най-многолюдните земи на Римската империя, но са били ключово звено на връзката между азиатската и европейска ѝ част. Въпреки постоянната опасност от варварски нахлувания и анархията, която настъпва в условията на Великото преселение на народите, римската власт оставила трайни следи в балканското развитие, много от които са видими и в средновековната епоха.
Би могло да се започне примерно със строежа на прочутите римски пътища, които за пръв път създали обща комуникационна система на Балканския полуостров. Основната римска пътна артерия бил пътят, свързващ Константинопол с Централна Европа. Наричали го Диагоналния път или Военния път. Той започвал от Константинопол, минавал през Адрианопол (Одрин), I Филипопол (Пловдив), Сердика (София), Наисус (Ниш), Сингидунум (Белград) и оттам продължавал към днешна Австрия и Централна Европа.
Втората по значение пътна артерия била т. нар. Виа Егнация (Viа Egnatia). Тя свързвала Адриатическото крайбрежие в областта на град Драч (Дуръси) с Константинопол. Минавала е през Южна Македония, Солун, Родопското крайбрежие и се е свързвала с Диагоналния път в Одрин.
Третият важен римски път е тръгвал от Сингидунум и е вървял по десния бряг на река Дунав до Черноморския бряг. След това е следвал бреговата линия и е достигал до Константинопол. Важно значение е имал и пътят, вървящ успоредно на Адриатическото крайбрежие.
Останалата пътна мрежа може да се схваща като разклонения на тези основни пътни артерии или като връзки между тях. Така например от Ниш през Скопие и долината на.р. Вардар до Солун е минавал път, свързващ Диагоналния път с Виа Егнация. Допълнителни връзки между тях са били осигурявани чрез пътищата, минаващи по долините на Струма и Места към Родопското крайбрежие и Солун, които в София са се свързвали с Диагоналния път. От Дунавския до Диагоналния път са водели няколко пътя, преминаващи през проходите на Стара планина. От Адриатическото крайбрежие в областта на градовете Котор, Дубровник, Сплит са тръгвали пътища, които са прекосявали Динарските планини и са се свързвали с разклоненията на римските пътища в Сърбия, Босна и Северна Македония, а оттам - със споменатите основни пътни артерии. От тях особено важен от търговска и икономическа гледна точка е бил пътят, преминаващ по долината на река Неретва, северно от Дубровник. Пътната мрежа е била гъста, добре поддържана и със сполучливо избрани трасета и направления. Римските пътища са били използвани през цялото Средновековие, тъй като нито една от балканските средновековни държави не се е занимавала с пътно строителство. Те са се задоволявали с използването на отлично изградените римски пътни трасета, без да ги поддържат.
Пътната мрежа на Римската империя - ок. 125 г. (Кликнете върху снимката за голям мащаб)
Автор: DS28 Лиценз: CC BY-SA 4.0
Конфигурацията на пътната мрежа създала особена геополитическа обстановка в средновековните Балкани, която би могла да се илюстрира само с няколко типични примера. Пътищата, заедно с географските дадености, насочвали миграционния поток, стоварил се върху Балканите през VI VII в. Пътят от Драч през Солун към Константинопол, от една страна, позволявал на Византия да държи албанското крайбрежие, но, от друга, я правел уязвима за нападения от Южна Италия. Българската средновековна държава получила възможност да се разширява към Македония, след като завзема София, а чрез нея и пътищата, които водели на юг и югозапад по долините на Струма и Места. Пътят, пресичащ Динарите по долината на река Неретва, изиграл важна роля в превръщането на средновековния Дубровник в цветущ търговски център.
Създадената и поддържаната от римската власт пътна мрежа позволявала на империята да управлява ефективно балканските си провинции. Във времето на късната империя в тях била изградена стройна административно-териториална организация, почиваща на йерархичния принцип. Земите в Тракия и Мизия съставлявали, заедно с малоазийските територии, префектурата Изток. Префектурата Илирик обхващала само балкански земи и се простирала в Македония и Илирия. Границата между двете префектури вървяла от север на юг по течението на река Вит, минавала през прохода Суки и следвала течението на река Места до вливането ѝ в Бяло море. В периода между 106 и 271 г. Дакия съставлявала отделна провинция от префектурата Илирик. Далмация и Панония от своя страна били диоцези от префектурата Италия. В бъдеще тази структура претърпяла кардинални промени, но нейните контури останали да съществуват в по-консервативната църковна организация. Диоцезите в префектурите Илирик и Изток в църковно отношение се подчинили на издигащата се Константинополска патриаршия, а диоцезите Далмация и Панония - на Апостолическия престол в Рим. Така на Балканския полуостров се създала една важна граница между два типа култура и два типа християнство, разликите между които станали особено видни в средновековната епоха.
Особено силно влияние върху балканското средновековно развитие оказали събитията в римския свят през IV в. сл. X. На първо място по значение трябва да се постави финализацията на процеса на разделяне на империята на Западна и Източна през 395 г. Балканският полуостров влязъл в територията на Източната Римска империя, която в перспектива устояла на варварския натиск и се конституирала като средновековна империя, наричана от учените Византия. Тя наследила от Римската империя държавната идеология, принципите на управление и механизмите на централизираната и добре работеща администрация. За бъдещите балкански държави особено важна била идеята за Византия като за земен модел на „Божието царство“, както и римската концепция за правото на империята да владее цялата християнска вселена („икумене“ или „универсум“). Всички опити на балканските средновековни държави за политическа или религиозна еманципация трябвало да преодоляват тези римо-византийски концепции. Те били постоянен източник на конфликти между Византия и съседните ѝ балкански държави.
Конфликтите обаче не изчерпвали цялата пъстра палитра на византийско-балканските отношения. Балканският полуостров изпитвал продължително и силно византийско влияние през цялото Средновековие. Балканските средновековни държави се устройвали по византийски модел, византийската култура и църква давали облика на културното и религиозно-църковното развитие. През Средновековието Балканите съставлявали съществен елемент от т. нар. Византийска общност. Балканските държави и балканският държавен и църковен елит през Средновековието нямали друг избор. За да се впишат в създадените от римо-византийския свят принципи, те трябвало едновременно да се борят с универсалистичните претенции на империята, които им отказвали правото на самостоятелност, а от друга страна - да възприемат нейните държавно-политически и културни образци при изграждането на собствените си държави. „Това обстоятелство - пише Дмитрий Оболенски - пораждало в земите от „Византийската общност“ сложно и двойствено отношение към империята, в което имало баланс между силите на отблъскване и привличане.“
Конституирането и укрепването на Източната Римска империя дало силен импулс на разпространението и официализирането на гръцкия език в нейния териториален ареал и в по-широките граници на „Византийската общност“. Процесът бил видим още през VI в., когато част от законодателните сборници на император Юстиниан били издадени на гръцки език. Латинският език се съхранявал в областта на администрацията и военното дело, но окончателно отстъпил от своите позиции през VII в. Средновековният гръцки език станал официален за византийската държавност и за византийската църква. Той бил живата връзка на византийската култура с античния свят.
На второ място по значение би трябвало да се постави превръщането на християнството в равноправна, а към края на IV в. и в официална религия за империята. От нейните балкански поданици се очаквало да изоставят старите си вярвания и да приемат новата религия. Така те независимо от своя етнически произход ставали истински „римляни“ (или „ромеи“, както звучало това название на гръцки език). Християнството бързо се разпространило на балканска земя и започнало да измества или да инкорпорира старите култове, на които давало „християнска легитимност“. Това от своя страна дало силен тласък на процеса на църковна организация. Балканският полуостров като част от Източната Римска империя бил изпъстрен с нововъзникнали епископии, чиито епископи (от гр. дума епископос, която означава надзорник, надзирател) резидирали в главните провинциални градове. През V в. с увеличаването на броя на християните епископите получавали право да ръководят и надзирават общините от вярващи в прилежащите към епископския център територии. Така възникнали църковните окръзи, наричани на гръцки език епархии, а на латински език диоцези. Според стандартите на гръцкия език, на който основните провинциални градски центрове били наричани митрополии (митрополис означава буквално град-майка), новите епископски центрове били наречени с това название, останало в църковната терминология и до днес. Териториалният обхват на църковните окръзи (епархии, диоцези или митрополии) съвпадал с римското административно деление. Създадената през IV-VI в. църковна организация по-късно била пометена от вълните на варварските нашествия. Останали да съществуват обаче названията на епископските катедри, които православните балкански църкви използват и днес при формирането на титлата на ръкоположените епископи. Въпреки безспорните успехи на християнската църква християнството като религия трудно и бавно прониквало в съзнанието на късноантичните балкански жители. През 529 г. била закрита последната езическа Академия в Атина. Въпреки това хората все още празнували старите езически празници, а в много балкански градове, включително и в Константинопол, господствали езическите забавления като надбягвания с колесници или театрални представления. На църквата ѝ трябвали още няколко века, за да наложи в съзнанието на хората християнския морал и да се пребори с явните остатъци от езическия бит.
В процеса на утвърждаване на Константинопол като основен културен и политически център на източния римски свят нараствали и значението и престижът на неговия епископ. На Втория Вселенски събор от 381 г. той бил поставен на второ място в църковната йерархия след римския, а на Четвъртия събор (451 г.) той, заедно с източните си събратя в Йерусалим, Александрия и Антиохия, получил титлата „патриарх“. Още в периода на късната Античност се очертали основните противоречия между него и папата в Рим: проблем, който бил завещан на бъдещата средновековна епоха. Завещани били и много от богословските спорове около природата на Иисус Христос, около произхода на Светата троица и др. В късната Античност в Източната Римска империя били заложени принципите на отношения между държава и църква, в които основното било ведущата роля на държавната институция. Тези принципи по-късно били възприети от новите средновековни балкански държави, намиращи се в ареала на „Византийската общност“.
На трето място от особено значение за бъдещото балканско политическо и културно развитие било основаването на Константинопол през 330 г. като нова столица на Римската империя. След разделянето от 395 г. новата столица станала център на източния имперски дял. На стратегическо място в югоизточния край на Балканите, на границата между Европа и Азия, възникнал най-укрепеният, най-многолюдният и най-наситеният с културни ценности град. Той бил живата връзка не само между континентите, но и между епохите на Античността и Средновековието. Столицата на Босфора предизвиквала възхищение и завист у повечето балкански средновековни владетели. В зависимост от преобладаването на едното или другото усещане те се опитвали да го копират или да го превземат - и в двата случая неуспешно. Никоя средновековна държава нямала ресурсите да построи нов Константинопол или да превземе мощните му укрепления. „Градът“, както просто го наричали поданиците на империята, бил символ на самата ѝ същност. В него се съединявали нишките на управлението, от него се излъчвали основните културни и религиозни импулси, той бил основният бастион в борбата срещу варварския свят. В същото време неговата очевидна супремация над останалите византийско-балкански градове потискала тяхното развитие. В перспектива това била една от причините за липса на истински градски живот от европейски тип в балкано-византийското Средновековие. Въпреки безспорното положително влияние върху цялостното развитие на Балканския полуостров в периода на късната Античност, Източната Римска империя била ориентирана по-скоро към римското си минало, отколкото към византийското си бъдеще. Нейният управляващ елит бил възпитан в принципите на римското право и римската държавност и той не си представял бъдещето на империята иначе, освен чрез постоянното възстановяване на тези принципи. Това намерило израз в опитите за „римска реконкиста“ през VI в. и в Юстиниановото законодателство, което се опитвало да унифицира и регламентира статута на робите, без да взема предвид кризата на робовладелската система. Поради тази причина историческото бъдеще на Балканите изисквало ограничаването на римо-византийската власт от неговите територии и трансформиране на римо-византийската държавна организация с оглед на настъпващата нова историческа епоха. Това било извършено в основни линии от нахлулите на полуострова славяни. Те разрушили онова, което Римо-византийската империя се опитвала да съхрани: робската институция, големите латифундии в провинцията и имперския административно-съдебен апарат, който ги охранявал. Така за полуострова се откривал път на развитие, сходен с този в останалите части на Европа. Особеното на Балканите било това, че за разлика от Европа варварите тук не унищожили напълно римската държавност. Тя останала да съществува, но с цената на основни трансформации в административно-териториалната си структура. На мястото на античната Източна Римска империя възникнала средновековната Византия. Тя съхранявала римската традиция, но се развивала според изискванията на новата средновековна епоха. Изтласкването ѝ от обширни балкански територии открило простор за възникване на нови балкански държави още в зората на Средновековието.
1Пандемията е епидемия, която обхваща големи пространства, често цели континенти, продължава дълго време, често цели векове, и се проявява периодично под формата на епидемии. Епидемията има по-ограничено локално действие.
http://istorianasveta.eu/история/средните-векове/балканите/947-балканският-полуостров-в-периода-на-късната-античност.html
явно говориш за могилата Рошава Драгана, която е от римско време /от края на 1 в./ и се приема, че е на тракийски романизиран аристократ на служба в кавалерията, който е погребан с бойните си трофеи, придобити най-вероятно от сблъсъците с роксоланите по времето на Веспасиан.
