Atom

Не е толкова странно. Факт е, че авторът запознава читателите с Токту чрез брат му Баян. Явно той е по-разпознаваемо име от самия Токту. Може да се допусне, че Баян също се е подвизавал по Константинопол. Т.е. нищо не пречи на Императора да има две протежета и да играе игра с протежетата на протежетата за да ги противопоставя и по този начин да ги държи изкъсо, зависими само от него самия. Що се отнася до гръцкия текст, не обръщай внимание на Gemini. Проверих го и се оказа, че не може да чете от картинки. Работата на Манго е сканирана с много лошо качество и ИИ не може да "препише" съвсем точно текста от картинката, а си измисля. Ето и картинката: Самият текст започва на последния ред на по-предната страница с: "Κατά δέ τήν τρίτην ίνδικτιόνα εισέρχεται Κωνσταν-" и след това продължава в картинката. Иначе текстът го има тук: https://ia802908.us.archive.org/34/items/nikephoros-short-history-mango-1990-cfhb-13/Nikephoros_Short_History_Mango_1990_CFHB13.pdf Текстът се намира в самото начало на страница 150 на изданието, която де факто е номер 167 в PDF файла. Ако ти се занимава виж какво ще излезе.

Бегълци в смисъл абдикирали. За Паган абдикацията се приема от сведението на патриарх Никифор, че "друг техен архон, наричан Кампаган избягал във Варна....." Дали Паган и Кампаган са едно и също лице е друг въпрос и изглежда по него има спорове. За Токту работата се оказа по-мътна. Честно казано доверих се на Уикипедия, където са писали, че е "избягал", т.е. абдикирал. Оказа се обаче, че изобщо не е сигурно, че този човек някога е бил владетел. В ГИБИ пасажа който засяга Токту е преведен така: "В третия индикт Константин нахлул в България, понеже българите свалили поставения от Сабина техен вожд на име Умар и провъзгласили за вожд Токту......". Кирил Манго обаче е превел гръцкия текст по съвсем различен начин, който променя рязко смисъла на сведението: "In the 3rd indiction Constantine entered Bulgaria in order to remove from office their leader who had been appointed by Sabinos, a man called Oumaros, and proclaim in his stead the Bulgarian Toktos...." Питах Gemini за това несъответствие. Ето какво ми каза: Изглежда, че сте забелязали съществена разлика в интерпретацията на ключов пасаж от Хрониката на патриарх Никифор (по-точно, неговия Бревиарий или Кратка история). Точният смисъл зависи от оригиналния гръцки текст, тъй като преводите, както сте посочили, дават две различни интерпретации на действията на българите и ролята на византийския император Константин V Копроним. Оригинален текст и превод Пасажът, който ви интересува, се отнася за събитията около 762-763 г. и избора на хан Токту. Оригиналният гръцки текст на този пасаж от Breviarium на Никифор (в критично издание) гласи: Ἐν δὲ τῇ γ’ ἰνδικτιῶνι Κωνσταντῖνος εἰς τὴν Βουλγαρίαν εἰσῆλθεν, ἵνα τὸν παρὰ Σαβίνῳ τῷ αὐτῶν ἄρχοντι κατασταθέντα ἄνδρα ὀνόματι Οὔμαρον ἐκβάλῃ καὶ Τόκτον τὸν Βούλγαρον ἀντ’ αὐτοῦ ἀναγορεύσῃ, ἀδελφὸν ὄντα Βαϊανοῦ. Сравнение на преводите Ето как се различават интерпретациите на основната част: 1. Превод на Кирил Манго (Cyril Mango) Текст: "In the 3rd indiction Constantine entered Bulgaria in order to remove from office their leader who had been appointed by Sabinos, a man called Oumaros, and proclaim in his stead the Bulgarian Toktos..." Смисъл: Константин V нахлува, за да свали поставения от Сабин водач Умар и да постави на негово място Токту. Тълкуване: Императорът се опитва да наложи свой контрол, като смени един провизантийски или неудобен за него водач (Умар, назначен от Сабин – предишен владетел) с друг (Токту). Според тази версия, Умар е човекът, поставен от предишния хан Сабин, който вече е в Константинопол, но явно още е смятан за водач. Константин V обаче иска да го свали и да сложи Токту. 2. Превод в ГИБИ т.3 Текст: "В III индикт Константин нахлул в България понеже българите свалили поставения от Сабин техен вожд на име Умар и провъзгласили за вожд Токту..." (Вероятно преводът следва: "Константин нахлул, защото българите вече са свалили Умар и са провъзгласили Токту.") Смисъл: Константин V нахлува, защото българите са свалили Умар и са провъзгласили Токту. Тълкуване: Акцентът пада върху независимите действия на българите (сваляне на Умар и издигане на Токту), които явно са враждебни към Византия и Константин V нахлува в отговор на това. 3. Анализ на оригинала Гръцкият текст използва конструкцията: ...εἰσῆλθεν, ἵνα τὸν... ἄνδρα... ἐκβάλῃ καὶ Τόκτον τὸν Βούλγαρον ἀντ’ αὐτοῦ ἀναγορεύσῃ... Превод дума по дума: "...влезе, за да (целево изречение) изхвърли/отстрани мъжа... и да провъзгласи Токту българина на негово място..." Гръцката конструкция (ἵνα - за да) ясно показва, че нахлуването на Константин V е с цел (цел 1: да отстрани Умар) и (цел 2: да постави Токту на негово място). Заключение По-точният превод на смисъла на оригиналния гръцки текст е този на Кирил Манго. Според Никифор, Константин V нахлува, за да свали Умар и да постави Токту, т.е. целта на византийския император е да наложи свой избор за български владетел. Нахлуването е активно действие с политическа цел, а не реакция на вече случил се преврат. Преводът в ГИБИ т.3, като включва "понеже българите свалили", измества целта на нахлуването от налагане на волята на Константин V към реакция на вече извършен български акт. Основната разлика е дали Константин е инициатор на смяната на властта, или реагира на нея. Гръцкият текст подкрепя тезата, че той е инициатор. Това е от Gemini. При това положение кой е крив и кой прав - ГИБИ или Манго не се наемам да кажа, той като не съм спец по въпроса. При всички положения обаче това не променя кой знае колко въпроса за именника, защото и в единия и в другия случай Токту и Паган явно са считани за недостойни да влязат в общата памет. Дали заради абдикация и на двамата или абдикация на единия, а другия никога не е бил реален владетел е друг въпрос. п.п. Ето какво ми каза gemini когато го питах да изданието на Кирил Манго: Това е изданието, което се счита за стандартно и най-надеждно в съвременната византология и историческа наука: Издание: Nikephoros, Patriarch of Constantinople: Short History. Text, Translation, and Commentary by Cyril Mango. Публикация: Dumbarton Oaks Texts 10, Corpus Fontium Historiae Byzantinae 13, Washington, D.C.: Dumbarton Oaks, 1990. Изданието на Манго предоставя критично установен гръцки текст, основан на сравнението на наличните ръкописи, заедно с английски превод (който цитирахте) и обширен научен коментар. Защо е важно? Изданието на Манго е предпочитано, защото: Текстова критика: То комбинира и оценява различни ръкописни версии (предишни издания често са базирани само на един или два). Двуезичност: Предоставя гръцкия оригинал и съвременен превод, което улеснява прякото сравнение. Научен апарат: Включва подробен коментар, който помага да се разбере историческият контекст и филологическите нюанси (като конструкцията с ἵνα - "за да"), които обуславят превода. Предишното класическо критично издание е на Карл де Боор (Carl de Boor) от 1880 г., но изданието на Манго е по-ново и отразява по-новите изследвания на ръкописите. Следователно, Вашата забележка за несъответствието между превода в ГИБИ и превода на Манго води директно до същинския гръцки текст, установен в това критично издание.

Да се върнем пак на именника. Ето го текста: Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем. Гостун, наместникът бидейки, 2 години. Родът му Ерми, а годината му докс твирем. Курт 60 години държа. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем. Безмер 3 години. А родът на този Дуло, а годината му шегор вечем. Тези петима князе държаха князуването от другата страна на Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде на страната на Дунава Исперих княз. Същото и досега. Исперих княз 61 години. Родът му Дуло, а годината му верени алем. Тервел 21 години. Родът му Дуло, а неговата година теку читем. ..................................................................твирем (неизвестен княз) (Вероятно Кормесий) 28 години. Родът му Дуло, а годината му дван шехтем Севар 15 години. Родът му Дуло, а годината му тох алтом. Кормисош 17 години. Родът му Вокил, а годината му шегор твирем. Този княз измени рода Дулов, тоест Вихтун. Винех 7 години. Родът му Укил, а годината му имен шегор алем. Телец 3 години. Родът му Угаин, а годината му сомор алтем. И този заради друг. Умор 40 дни. Родът му Укил, а [годината] му дилом тутом. Формулата е име, години, род, години. Това, че става въпрос за "князе" и че са управлявали или "държат" е указано в обобщаващия текст за първата група, владели от другата страна на Дунав и е по подразбиране за втората. Единственият владетел на който титлата му е изписана до името е Исперих княз, а единственият на който управлението е до името е Курт (60 години) държа. Кормисош не го броя, защого титлата княз не е непосредствено до името, а в допълнителното, разяснително изречение. А сега да сравним с епохата след именника: "Кан сюбиги Омуртаг е от бога архонт в земята, гдето се е родил". Това е съвсем различен начин на мислене и възприемане на властта. В именника родовете направо се набиват в главата, а титлите на владетелите са едва ли не "скрити" или поне умишлено изведени далеч от конкретното име. В надписа на Омуртаг пък няма никакъв род, а има само титли. На него род не му трябва, защото владее земята в която се е родил и е "Кан сюбиги от бога архонт". Това му е напълно достатъчно. Именно затова и писах, че именникът е поменик на клановото Вождество и Фундамент на новата Държава. Родовото общество и родовата власт са приключили заедно с именника, но съставителят предвидливо е оставил "прецеденти" в лицето на Исперих княз и Курт който държи, на които да се опре новата централизирана власт. Според мен, на базата на така написания текст може да се направи заключение, че е написан по времето на Кардам като заявка за нов тип власт. В него са включени всички владетели от приключилия период, без бегълците - Сабин, Токту, Паган и Телериг. Самият Кардам няма как да е записан, от една страна защото това е поменик за миналото, а от друга защото там владетелите за записани постфактум, а не при встъпване в длъжност.

Ами имали са злато, а после нямат - дали го на ромеите. Археологията е показателна в това отношение, а и факта за който ни подсети Евристей показва същото: Толкова им е били и властта, ако никой ни ги последва тези бегълци, а бягат сами.

Не е съвсем сходно. "Наследяването" се подпомага от сила, от хора зависещи само от теб или семейството ти и верни само на теб. Ако княза няма такива хора, властта е в целия род, а не лично негова. Князът просто представлява тази власт. А "род" не е малко семейство или дори разширено семейство, а цял клан. Фактът със стоте наложници е достатъчен за да се види, че лидерите на хуните са концентрирали страшно много лични ресурси. При дунавските прабългари археологията показва друга картина - изравняване и социална плоскост. Няма златни съкровища, няма екстри и излишества. От къде да дойдат тези ресурси за поддържане на лично-вярна на княза дружина и за 100 наложници? Промяната става едва при Крум, като ресурсите идват вероятно от оплячкосване на аварите.

Е, то и при нас се промъкват подобни "традиции". Например леденото хоро. Кое е традиция и кое е "нео" в Матушката един Господ знае, но нео-паганизма там обхваща значителен брой хора от почти всички "националности", включително го има и при самите руснаци.

Точно така. А като не знаем, въпросът опира до това какво приемаме по подразбиране, без да знаем реалната система. По някаква неясно причина се приема, че стандартната система за предаване на власт е наследство от баща на син. Другото се приема за отклонение от нормата. По всичко изглежда обаче, че българската система поне преди Крум е родово/кланова. А за подобни системи си има сведения както за исторически общества като келти, древни германци, древни ирландци и шотландци, така и за "по-нови" общности, наблюдавани вече в модерните времена като разни кавказци и дори балканските власи и албанци. Общото при всички е, че собствеността принадлежи на рода, а не на индивиди и властта в рода в общия случай не се наследява от баща на син, а се определя по други критерии - старшинство, харизматичност, военни способности (ако рода се намира във война) и т.н. Не, че не може син да замени баща си, но това на практика не е нито формално, нито правно наследство, а заемане на пост "по заслуги". При това положение е по-добре ако нямаме сигурни сведения да не правим предположения за синове. Не за друго, а защото системите с династично, формално-правно наследяване предполагат и внушават по-други отношения. Например феодализъм или нещо друго, а така изкривяваме картината.

Точно така. Има два вида власт - публичната, която е първична и произлиза от колективното Ние и частна власт, която се базира на собственост или договореност. Публичната е първична по простата причина че за да има собственост някой трябва да я признае и да гарантира договорите. Публичната власт не може да бъде правно-наследствена поради своето естество. На запад властта е наследствена защото се наследява собственост - феода и договорните отношения обвързани с този феод. Публичната власт в случая е в църквата и тя вписва монарха в публичната власт чрез коронацията и признанието. В Османската Империя властта е едновременно публична и частна. Частна, защото Султанът като представител и лидер на османската династия е единствения феодал в империята. Спахиите практически не са феодали, а служещи рицари. От друга страна султанът е и Халиф който пък е лидер на ислямското Ние. От тази гледна точка е и публична. Друга публично-частна власт е тази в древен Египет където фараонът е и бог и като такъв активно участва във формирането и поддържането на колективното ние. В родово-клановите общества властта е изцяло от публичен характер. В същото време тези общества все още не са чак толкова социално разслоени за да има големи различия в собствеността, които да предполагат наследствена частна власт базирана на собственост и наследявана като собственост.

Точно така. Има два вида власт - публичната, която е първична и произлиза от колективното Ние и частна власт, която се базира на собственост или договореност. Публичната е първична по простата причина че за да има собственост някой трябва да я признае и да гарантира договорите. Публичната власт не може да бъде правно-наследствена поради своето естество. На запад властта е наследствена защото се наследява собственост - феода и договорните отношения обвързани с този феод. Публичната власт в случая е в църквата и тя вписва монарха в публичната власт чрез коронацията и признанието. В Османската Империя властта е едновременно публична и частна. Частна, защото Султанът като представител и лидер на османската династия е единствения феодал в империята. Спахиите практически не са феодали, а служещи рицари. От друга страна султанът е и Халиф който пък е лидер на ислямското Ние. От тази гледна точка е и публична. Друга публично-частна власт е тази в древен Египет където фараонът е и бог и като такъв активно участва във формирането и поддържането на колективното ние. В родово-клановите общества властта е изцяло от публичен характер. В същото време тези общества все още не са чак толкова социално разслоени за да има големи различия в собствеността, които да предполагат наследствена частна власт базирана на собственост и наследявана като собственост.

Докато собствеността и властта са притежание на рода, а не на отделен индивид, властта няма как да се наследи. Ако един лидер на род си отиде, просто родът делегира функцията му на друг представител на рода. Ако това е царския род другите родове трябва да му я признаят и ако го направят той става новия лидер на народа/племето. В това отношение родово-клановите общества са доста по-различни от европейските феодални монархии.

Как определи, че е наследствена? По всичко изглежда, че до Крум имаме родово/кланово общество. Това се вижда и от археологията. Ние нямаме археологически кой знае колко социално диференцирано общество със значими разлики в материалната култура, което да предполага наследственост. А ако обществото е родово/кланово, това по дефиниция не предполага неследствена власт. При такива общества може да има разбира се управляващ доминантен род, който да излъчва главния Лидер, то това по никакъв начин не гарантира наследственост на синовете му. Следващия лидер може да е брат, братовчед или друг представител на "царския род".

Въпрос на гледна точка. За теб това е доказателство за неследствена власт. За мен по-скоро е доказателство за обратното и е в подкрепа на собствената ми хипотеза. Властта би била наследена, ако наследството включва цялата власт в пълния и обем и териториален обхват. В случая обаче няма такова нещо, а разпад. Т.е. на практика никой не наследява властта на Кубрат в пълния и обем. Отделен въпрос е доколко тези пет човека наистина са братя. Може да са, но може и да не са, а просто да са членове на старшия род, който излъчва върховния вожд. Дори и да са братя обаче, разпадът си е факт. Що се отнася до другите сведения, то не знам как те са в подкрепа на тезата за наследствена власт. Нормално е ако изберат някой и той не отговаря на очакванията да го свалят. Между другото властта във Византия никога не е била де юре наследствена. Това по никакъв начин не пречи ако един император не отговаря на очакванията да го свалят. Щом са го свалили значи Бог е снел доверието си от него и толкова. Въпросът е приключен.

Това ми прилича на анимизъм - https://en.wikipedia.org/wiki/Animism

В такъв случай по-добре е да приемем, че по подразбиране не е наследствена. Поне до Крум българите по всички белези за родово-кланово общество. Такива има предостатъчно в Евразия. От историческия период като келти и германци и такива оцелели до модерността - ирландци, шотландци, власи и албанци до 19-ти век, разни кавказци и т.н. Общо взето при всички тях най-високата власт не се наследява, а е по-старшинство, заслуги или харизма или и трите заедно. Наследяването върви заедно с наследяването на собствеността, а това пък обикновено разбива родово-клановата система. Това не означава, че не може някой да заеме мястото на баща си, но това е заради личните му качества, а не поради това, че е син на баща си.

Ако има наистина сведения - да, може да се допусне. Ако няма обаче не виждам на какви основания се градят такива заключения. Докато няма извор, който изрично да свидетелства за наследствена власт у прабългарите, методологически е по-коректно да се приеме по подразбиране обратното. Т.е., че властта е ненаследствена, консенсусна и родово легитимирана.

Между другото имаме ли някакви сигурни сведения, че властта на българите се наследява от баща на син. Приема се например, че Тервел е син на Аспарух, но кой точно източник го посочва?

Аз вече няколко пъти се опитах да обясня идеята. Не става въпрос, че това е единен Бог, конкретен бог или единствения Бог. Става въпрос, че в надписите е записан нарочно така без уточнение, за да може всеки да си го разбира този бог както си иска. Това е комуникационен и пропаганден трик, нещо като негласно "обобщение на всички божества в държавата" и тук не става въпрос за единна религия. По същия начин родът на владетеля никога не се отбелязва в същите надписи. Това не е защото владетелят де факто е "безродов", а е пак пропаганден и комуникационен трик който иска да покаже, че владетелят е равно отдалечен и равно принадлежащ към всички родове.

Не съм толкова сигурен в "харесването". Има два фактора които не позволяват това да се случи . Единият е чисто български, а другият по-общ. Българският фактор е, че ние не искаме да мислим в категории като "нации". Нито за съвременната, нито за средновековната. Причината е, че нациите имат начална точка - "формиране", докато понятието "народ" е по-разтегливо и там не се налага да се търси "формиране". Народът някак си може да се появи от нищото или да е изначален. Ето защо ние търсим Произхода с главно П на българите (в никакъв случай не трябва да се наричат прабългари) и имаме N теории за това. Произходът е нещо различно от "формирането". Произходът се случва в някакво неопределено минало, а как и защо няма кой знае какво значение. Важното е, че те или по-точно Ние идваме тук в готов вид или сме сме си били тук в готов вид от край време (версията на Спараток). Другият по-общ фактор е, че когато говорим за нации - средновековни или не, трябва да допуснем, че те се раждат от нови идеи, които да обединят тези нации. Това от своя страна предполага, че тези които са родили идеите са високо интелигентни и умни. Но това пък е в директно противоречие с прогресисткото мислене за развитие от по-просто към по-сложно. В една такава парадигма древните не може да са по-умни от нас самите (ние, като конкретни индивиди които разсъждаваме по тези въпроси). Древните задължително трябва да са по-тъпи от нас и няма как да мислят "красиво"- това е прекалено сложно за тях.

Нямаше да излагам собствената си хипотеза, тъй като най-вероятно ще се възприеме като прекалено екстравагантна, но май се налага. За мен цялото това нещо е част от последователна политическа програма. Тя не е предварително планирана, а по-скоро еволюционна и се развива постепенно и прогресивно. Може да се нарече програма за държавност или процес от частното и разпръснатото към универсалното и централизираното. Виждат се ясно четири етапа: 1 - Началото. То вероятно е поставено поради нуждата от решаване на съществен проблем - прекратяване на партизанщината породена от войните с Византия. Именникът вероятно трябва да се разглежда в тази светлина. На практика той е единен исторически архив на всички управлявали родове. Това е нещо като поменик на клановото Вождество и в същото време фундамента на Държавата която възниква на неговото място. Той затваря ерата на родовата легитимност и създава основа за обща, надродова легитимност на Държавата като институция. Ето защо в предната тема писах, че мястото му е точно в капищата и други публични места. Посланието: - "това ни са корените и историята, но това е минало". Това Начало вероятно е положени при Кардам (или най-късно при Крум) 2. Следващия етап е етап на централизация. Отговорът на Властта (Крум/Омуртаг) е, че владетелят става "безродов" Кан, символизирайки, че властта му не е частна (на един род), а централна и общовалидна. Именно в тази връзка се появява и "анонимния" Бог от надписите, който обвързва всички племена, родове, групи и групички с върховната власт, без да подкрепя нито едно от частните им божества. 3. Универсализация. - приемане на християнството. Това е най-универсалната и централизирана доктрина на епохата. Тя унифицира населението и институционализира властта на монарха като Божи избраник. - единен литургичен език на цялата територия на държавата. Политическия универсализъм се вижда най-ясно в преславизма "страна" в смисъл на гръцкото понятие етнос. Чрез този преславизъм се прави опит за утвърждаване на политическата/териториална идентичност като върховна, над родовата и над езикова идентичност. 4. Универсализмът като фикс-идея Претенцията за императорска титла на Римската империя е стремеж към най-високата форма на универсална, световна власт (разбира се в рамките на християнския свят и християнските разбирания) Този процес демонстрира как един прагматичен политически акт в криза (създаването на Именника) е заложил идеологическа основа, която еволюира в последователна и всеобхватна държавна доктрина. Пренебрегването на еволюционния процес на универсализация налага обясняването на поредица от ключови исторически актове и събития като несвързани, изолирани събития и като поредица от "случайни чудеса" или "чудни случайности".

А за какво ти е този точен паралел? Ако не го намериш какво? - Ще докажеш, че религията на българите и християнството ли. Не мисля, че това е достатъчно за доказателство

E, искаш 100% буквализъм ли? Имаш чистото око благотворно за боговете (някакъв универсализъм свързан с божественото) което се "издига", имаш и формулата за живот 100 години. Връзката е очевидна за мен. Тези сто години живот няма как да не зависят от боговете и от това чисто око, каквото и да стои зад него. А това, че няма "дарение" вероятно е защото самото Око не е субект който "дарява", а по-скоро нещо като карма, или като "вселенския разум" или нещо от този род. Когато имаме вече такива концепти, няма проблем при смесване на космологии където водещи в единия случай е божественото като принцип и във втория божественото като субект/субекти да се появи и "дарението".

Паралели има. Например във ведите: Rig Veda 7.66.16 < Previous parent: Sukta 66 Next > Sanskrit text [Accents, Plain, Transliterated]: तच्चक्षु॑र्दे॒वहि॑तं शु॒क्रमु॒च्चर॑त् । पश्ये॑म श॒रद॑: श॒तं जीवे॑म श॒रद॑: श॒तम् ॥ तच्चक्षुर्देवहितं शुक्रमुच्चरत् । पश्येम शरदः शतं जीवेम शरदः शतम् ॥ tac cakṣur devahitaṃ śukram uccarat | paśyema śaradaḥ śataṃ jīvema śaradaḥ śatam || English translation: “That pure eye (of the universe), beneficial of the gods, rises; may we behold it for a hundred years; maywe live a hundred years.” Машинен превод: „Това чисто око (на вселената), благотворно за боговете, се издига; нека го съзерцаваме сто години; нека живеем сто години.“ Цитатът е от тук: https://www.wisdomlib.org/hinduism/book/rig-veda-english-translation/d/doc835144.html Вероятно подобни формулировки ще могат да се открият и в латинки надписи и графити.

Това не е абстрактния Бог на Спиноза, нито "всемирния разум" или гръцкия Логос за да не може да дава подобни пожелания. Това е абстрактен запис, който позволява различно четене и разбиране на записа така както му отърва на читателя. Що се отнася до византийският полихронион аз не изключвам византийското влияние и импорт на идеи и концепции от Византия. Това е съвсем нормално и очаквано. В случая обаче надали става въпрос за подобно нещо. Римското "Ad multos annos"! например е засвидетелствано доста по-рано от византийския церемониал и църковната употреба. Що се отнася за числото 100, то има някаква сакрална функция. Ето какво даде Chat GPT относно това конкретно пожелание: 1. Най-ранен контекст — индоевропейско и библейско мислене Числото сто се появява като граница на пълния човешки живот в различни традиции: В древноиндоевропейския свят (включително гръцки и индоирански контекст) „сто години“ често се приема като идеалната, завършена мярка на живота — символ на пълнота и благослов. В индийските Веди има пожелания: „Живей сто есени!“ (śatáṃ jīvā śarádaḥ) — това е почти буквален аналог на нашето „Да живееш сто години“. Подобни формули се срещат и в иранската традиция (Авеста) — сто години като пълна мярка на живота, дадена от божествата. В библейската традиция: В Битие (17:17) се споменава Авраам, който ражда син „на сто години“ — знак за Божие благоволение, за чудо и изпълнение на обещание. Псалм 89:10 (90:10 по масоретска нумерация): „Дните на нашите години са седемдесет години, а при сила — осемдесет...“ — тук 70–80 е естественият предел, така че 100 става извънредна благодат. Следователно още в древността „сто години“ е символ на завършен, благословен, пълен живот — не просто дълъг, а „пълен до край“. 2. В гръцката и византийската традиция В класическия гръцки свят 100 години се възприемат като: съвършена мярка, кратна на 10 (което в питагорейската числова символика е числото на съвършенството); „век“ (ἑκατονταετία) — идеален завършен цикъл. Във византийската мисъл числото 100 запазва тази функция на пълнота и завършеност: при описания на живот на светци — „преживя сто години в добродетел“ означава не просто биологическа продължителност, а духовна пълнота; пожеланията за „сто години“ са по-народен вариант на дворцовите „εις πολλά έτη“ — конкретизирана форма на благопожелание. 3. В славянската и българската традиция Когато християнството и византийската култура достигат до славяните, „многолетието“ (πολυχρόνιον) се превежда като „Многая лета“, но в народната култура то често се конкретизира: „Да си жив сто години!“ „Да доживееш до сто!“ Тук вече се срещат два пласта: църковно-византийски („много години“ — без конкретика); народно-магически, наследен от предхристиянската езическа култура, където числото 100 е: магическо, кръгло, „пълно“ число; символ на цялост, дълъг цикъл, завършеност; понякога използвано в благопожелания, клетви, броене на жертви („сто овни“, „сто златни ябълки“ и пр.). 4. Символиката на „сто“ в християнската епоха В християнската нумерология: 100 = 10 × 10 → пълнота на пълнотата, съвършенство в човешките дела; в притчата за изгубената овца (Лука 15:4) — сто овце = пълнотата на Божието стадо; в литургични и иконографски текстове, „сто години“ често маркира границата между земното и небесното време. Така пожеланието „Да живееш 100 години“ има сакрален подтекст — не просто дълголетие, а „живот в пълнотата на Божията благодат“. 5. Заключение Традицията да се пожелава „сто години живот“ произлиза от: индоевропейски архаични благопожелания за пълен, „вековен“ живот; библейския мотив за стогодишния Авраам — символ на благословено дълголетие; и се преплита с византийското „многолетие“, като в народната култура се конкретизира в магическото число 100. Тоест: „Да живееш сто години“ = конкретизирана, народна версия на сакралното пожелание за „много години“, в която числото сто носи символа на пълнота, благослов и завършен цикъл на живота.

Да - така е. Когато писах че Бог е абстракция, без ясно "лице" и без конкретика, имах предвид точно Бога от тези конкретни текстове, а не, че Омуртаг или някой друг вярва в абстрактен бог. При съставянето на текстовете нарочно е търсен ефект на неутралност, за да може всеки читател да разбере понятието както му отърва и както го разбира. Ако надписите бяха съставени подобно на персийските с изрично упоменаване или дори намек за конкретен Бог, ефектът на неутралност нямаше да съществува. Тук не става въпрос за образование или някакви дълбоки знания, а просто за обща интелигентност. Т.е. владетелят и неговите съветници да могат да мислят, да могат да си поставят цели и да намерят начин да ги изпълнят. Що се отнася до отношението на масите то няма значение? Да не забравяме, че тези надписи за пропаганден материал предназначен за тези които могат да четат. Колко процента от масите могат да четат и да разбират текстова написани на гръцки език? А тези които могат, няма да се разбунтуват, че Бога от надписите е неопределен.

Да, това е честа критика: "Древните не може да са били толкова умни, почти колкото нас. Те задължително са били прости". Общо взето прогресивистка визия, че човешкото развитие върви от по-просто към по сложно. Обаче човешките мозъци и човешката интелигентност и преди 1500г. и сега са си все същите. Различен е контекста. Текстът на надписите не е замислен от обикновеното население, а от елитите. Тези елити са имали ясна цел, идеи и визия за това какво искат да постигнат. Българите през 8-ми век са насипно вожедество съставено от N рода и не знам още колко съюзни или подчинени групи извън родовете. През 9-ти век това вече не е някакво вождество, а държава. Това няма как да стане без идея и без последователност при осъществяването и. Тази идея прозира в именника, а от там нататък се развива и еволюира през абстрактния Бог и "безродовия" Канас Юбиги (но и Архонт от Бога), създаването на "Страната", приемането на християнството и накрая получава кулминация във върховната универсална претенция за властта и статута на Римския император. Ако приемем, че древните са били поне толкова умни колкото нас, то ние няма да имаме проблем да приемем, че те са имали идеи и цели. Ако приемем обаче, че са били прости чобани и не са способни ни нищо, то ще си задаваме въпроси и ще се чудим какво е именника, ама как така Бог, а защо владетеля няма род, а от къде идва това или онова. Не знам как ще ги обясняваме тези неща освен с чудеса от случайности или случайни чудеса.