Отиди на
Форум "Наука"

Арабо-византийските войни


Recommended Posts

  • Потребител

Интересен и важен аспект в историята на Византия са нейните конфликти с арабите .Има ли някъде подробна информация за тях на български ? В Уикипедия тя е твърде постна . Знаем , че първите сблъсъци са през 636 -642 г. -Ярмук и превземането на владенията в Близкия изток . Ако е възможно , да се постне някакъв материал . Поздрави .

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Обърни се директно към _Magotin_; той бил специалист - поне така разправят ...

Графе, недей да скромничиш. Помня че пускаше теми за арабо-персийските и арабо-ромейските войни в БС.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Аеций, не забравяй, че аз съм аматьор и не съм профешънъл, какъвто между впрочем се явявал Маготин ;)

Дендро, за голямо съжаление на българската историография, в частност на медиавистиката, в BG все още не се отделя достатъчно голямо внимание на този четиристотин годишен период на сблъсъци между ромеи и араби. А той е твърде показателен и в общи линии отговаря на въпроса защо точно ние българите сме имали късмет да се задържим на Балканите.

Колкото до разни представители на уникалната мисъл, преди всичко до разни представители на археологията по нашенско, такива, които са доказали, че нищо не разбират от перси, араби, тюрки, какво да кажа? Тези професионалисти не са в състояние да водят какъвто и да е диалог по темата с мен. За жалост не са израснали, докато моя милост допреди три години даже не знаеше къде точно се намира река Ярмук. Просто аз не залагам на звания и научни степени. Не те, а аз съм човекът, който трябва да ги коригира с всички цветови гами и нюанси на червеното ;)

Петров, извинявай, че те занимаваме с глупости. Като за начало потърси в БС темата на Кухулин за ибн ал-Уалид, пък ако не те мързи можеш да прочетеш и тази за Ярмук, в която не блестя с никакъв стил, но също съм драснал няколко реда :) Виждам, че имаш интерес, а това е добра предпоставка да научиш доста повече неща от някой и друг археолог по нашенско.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Графе, полемиките от едно време са си били за едно време. Тук във форума сме до голяма степен анонимни и всякакви титли и професии не важат особено. Ще се радвам ти или Кухулин да споделите за началото на арабското завоевание на Близкия изток.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Ами темата е увлекателна и интересна за четене и отделните събития са представени цялостно .Значи една от причините за успеха на арабите е напрежението между Константинопол и жителите на близкоизточните провинции , които са еретици -монофизити , несторианци и т.н. А имало ли е възможност Византия и Персия да забравят за старата омраза и да се обединят срещу общия враг ? :hmmm:

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

В историята няма нито "ако...", нито "дали...".

Щом не са се обединили, значи, че дори и да е имало някаква възможност за обединение, те са я пропуснали.

По същия начин Византия не успяла да обедини балканските държави по време на нашествието на османските турци. Макар да се опитала.

Редактирано от ISTORIK
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Точно така, във ФБС има една/две много силни теми по и около въпроса!

Спомням си, защото аз бях въвлечен в тях с превод от английското уики!

Но тези, за които говоря, са само за началото на единоборството (да, Персия изпада в много ранен нокаут...) между Романистан и Арабистан!

Нататъшните 400 години, че и последните - с мутантското отроче на Арабистан - Тюркистан, са не по-малко вълнуващи!

Най-вълнуващото е, как ние, кръвожадните българи ... последователно и сляпо натискаме Романистан по врата, само и само да не се разправи с аллахуакбарците, и да ги изрине обратно на юг от Йерусалим...

Просто няма такъв Булгаристан!

Редактирано от Smart_Patriot
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Значи една от причините за успеха на арабите е напрежението между Константинопол и жителите на близкоизточните провинции , които са еретици -монофизити , несторианци и т.н.

Петров, това е така наречения от мен "близкоизточен мит", с който твърде много историци през вековете се спекулирали, преекспонирали и изкривявали реалната действителнст. Оказва се, че причината за успеха на арабите съвсем не се крие в религиозната дискриминация, както се анализира, представя и достига до нас, посредством световната и отечествена историография.

Напрежение се е чувствало най-вече по линията на религиозните различия, които, обаче не са рефлектирали политически. С няколко думи - принадлежността към дадена религиозна конфесия вътре в Римската империя не катализира тенденции към явен сепаратизъм на по-късен етап, отнесен към времето на Ираклий.*** Разбира се, в общи линии централната власт не е долюбувана, но почти цялото население в източните провинции се възприема и самоосъзнава преди всичко като ромеи. Когато арабите-мюсюлмани идват, те се сблъскват на места с ожесточена съпротива на местното население. Това ромейско население в източните провинции (съставено предимно от гърци, арменци, асирийци, арамейци, копти, ливийци и араби-християни) се съпротивлява на арабите-мюсюлмани именно защото вижда в тях грабители и нашественици, налазили по Римското царство. Не вижда винаги и задължително в тях "освободители", дошли да го "избавят" от религиозен и политически (финансов) гнет. Това не пречи нито на ортодокси, нито на монофизити да обичат тяхната си Романия, но част от тях продължават персонално да ненавиждат Ираклий, защото в техните очи еретикът е именно той, налагащ монотелизъм.

*** изключение правят юдеите и самаряните, които са донесли немалко главоболия, както на самия Ираклий, така и на неговите предшественици

А имало ли е възможност Византия и Персия да забравят за старата омраза и да се обединят срещу общия враг ? :hmmm:

През 635 г. високопоставените сановници на римляни и иранци си спретват хубави хапки и пийки на тържествата по случай сватбата на младия шахиншах Йездигерд III с ромейската принцеса, внучка на Ираклий. Каквото са се договорили там - договорили; ама на един по-късен етап не са в състояние да синхронизират действията си срещу новия враг.

Редактирано от monte christo
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Но тези, за които говоря, са само за началото на единоборството (да, Персия изпада в много ранен нокаут...) между Романистан и Арабистан!

Персите изпадат в нокдаун заради римляните. Имат предостатъчно време да се съвземат (628-633), да станат, но този път да бъдат нокаутирани от арабите.

След като не ти харесват исторически коректните термини Рим или Романия, поне наричай римската държа с името Рум, така, както са я наричали перси, араби, тюрки. Аз заради това ли те поканих в този форум, за да прихващаш от сквернословията на бай ти Спандю?!? :lac:

Най-вълнуващото е, как ние, кръвожадните българи ... последователно и сляпо натискаме Романистан по врата, само и само да не се разправи с аллахуакбарците, и да ги изрине обратно на юг от Йерусалим...

Просто няма такъв Булгаристан!

Ти сега на геополитика ще го обърнеш. Българи и араби са "балансирали" ромеите, неосъзнавайки този факт. Тази теория на балансирането са я осъзнавали добре в Константинопол ;)

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Когато арабите-мюсюлмани идват, те се сблъскват на места с ожесточена съпротива на местното население. Това ромейско население в източните провинции (съставено предимно от гърци, арменци, асирийци, арамейци, копти, ливийци и араби-християни) се съпротивлява на арабите-мюсюлмани именно защото вижда в тях грабители и нашественици, налазили по Римското царство. Не вижда винаги и задължително в тях "освободители", дошли да го "избавят" от религиозен и политически (финансов) гнет. Това не пречи нито на ортодокси, нито на монофизити да обичат тяхната си Романия, но част от тях продължават персонално да ненавиждат Ираклий, защото в техните очи еретикът е именно той, налагащ монотелизъм.

Графе, за подобни приказки след 30-те години на VІ век биха те убили с камъни в провинция Четвърта Армения. tooth.gif

Да обясня защо. Тогава Юстиниян І издава една новела, според която именията на арменските аристократи от източноримските части на Армения могат да бъдат наследявани не само по линията на първородството, а и от останалите деца в рода. В това число и от жените. Тази новела е издадена с очевидното намерение да бъде съкрушена икономическата мощ на арменските феодали в империята чрез раздробяване на големите им поземлени владения. Опитай да си представиш сега каква "любов" и "привързаност" към империята са царели в арменските провинции. tooth.gif

А за това доколко монофизитите са "обичали тяхната си Романия" ще ти дам пак пример от арменските монофизитски земи. След мира между империята и Сасанидите от 628 г. почти цяла Армения минава под ромейска власт. Когато арабите стигат до Армения през 640 г., в страната цари политически хаос. Реално Източната империя е оставила страната на само себе си и под контрола на местната аристокрация, която след събора от Халкедон през 451 г. е монофизитска по вероизповедание. Тогава се появява един юнак на име Теодорос Ръштуни, който бие шута на твоята многообичата Романия и сключва договор с арабите, според който Армения става техен васал, но запазва автономията си, като се задължава да плаща неголям данък и да участва при нужда с 15-хилядната си тежка кавалерия в арабските походи, като арабите поемали издръжката й. В страната има и проримски настроени аристократи (има такива още от 252 г. насетне, между другото, както има и проперсийски от същото време), но като цяло те били лишени от глас и решенията взимала "националната партия", на която й пукало за "многообичната" Романия само в онези случаи, когато Романия навлизала в страната с голяма войска. Като по времето на Констант ІІ например.tooth.gif

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Графе, за подобни приказки след 30-те години на VІ век биха те убили с камъни в провинция Четвърта Армения.

Да обясня защо. Тогава Юстиниян І издава една новела, според която именията на арменските аристократи от източноримските части на Армения могат да бъдат наследявани не само по линията на първородството, а и от останалите деца в рода. В това число и от жените. Тази новела е издадена с очевидното намерение да бъде съкрушена икономическата мощ на арменските феодали в империята чрез раздробяване на големите им поземлени владения. Опитай да си представиш сега каква "любов" и "привързаност" към империята са царели в арменските провинции.

Сега. Какво съм написал?

Когато арабите-мюсюлмани идват, те се сблъскват на места с ожесточена съпротива на местното население. Това ромейско население в източните провинции (съставено предимно от гърци, арменци, асирийци, арамейци, копти, ливийци и араби-християни) се съпротивлява на арабите-мюсюлмани именно защото вижда в тях грабители и нашественици, налазили по Римското царство. Не вижда винаги и задължително в тях "освободители", дошли да го "избавят" от религиозен и политически (финансов) гнет. Това не пречи нито на ортодокси, нито на монофизити да обичат тяхната си Романия, но част от тях продължават персонално да ненавиждат Ираклий, защото в техните очи еретикът е именно той, налагащ монотелизъм.

Как да се разберем с теб? Аз ти говоря за политическата конюнктура през 30-те години на VII век, а ти ми говориш за новели на Юстиниан I от 30-те години на VI век, визиращи принципите на унаследяване при арменските аристократи. Едно е причина, следствие и идея за принадлежност към дадена държава, друго е лични пристрастия към действията на даден владетел.

Защо аз пиша за 30-те на VII век? Защото разглеждаме проблематиката "улеснени ли са арабите-мюсюлмани при първите завоевания (634-638) на римските територии, заради религиозните противоречия в римската държава?" Аз съм на мнение, че арабските завоевания определено не са само плод на тези религиозни противоречия, нито на императорските новели. По твоята логика ще вземе да излезе, че арменците въобще (ама хич) не са участвали в състава на имперската армия във войните срещу мюсюлманите през 30-те на VII в. (щото са обидени и дискриминирани). Ха, недей така ;)

Нали знаеш, че съпоставяйки Юстиниян I и Ираклий I през арменската призма, последният (бидейки сам арменец) определено обира точките да държи арменците-монофизити със желязна ръка в собствената си държава по въпросите за политика и религия, поради което част от ромейската аристокрация с големи поземлени владения в Армения му прави уникални курвачки и мизерии, а малко по-късно и на неговите наследници.

Аспандиате, в края на краищата не само арменците са монофизити, не забравяй това. През 30-те години на VII в. арабите все още са сравнително далече от изконните арменски земи.

А за това доколко монофизитите са "обичали тяхната си Романия" ще ти дам пак пример от арменските монофизитски земи. След мира между империята и Сасанидите от 628 г. почти цяла Армения минава под ромейска власт. Когато арабите стигат до Армения през 640 г., в страната цари политически хаос. Реално Източната империя е оставила страната на само себе си и под контрола на местната аристокрация, която след събора от Халкедон през 451 г. е монофизитска по вероизповедание. Тогава се появява един юнак на име Теодорос Ръштуни, който бие шута на твоята многообичата Романия и сключва договор с арабите, според който Армения става техен васал, но запазва автономията си, като се задължава да плаща неголям данък и да участва при нужда с 15-хилядната си тежка кавалерия в арабските походи, като арабите поемали издръжката й. В страната има и проримски настроени аристократи (има такива още от 252 г. насетне, между другото, както има и проперсийски от същото време), но като цяло те били лишени от глас и решенията взимала "националната партия", на която й пукало за "многообичната" Романия само в онези случаи, когато Романия навлизала в страната с голяма войска. Като по времето на Констант ІІ например.

Мисля, че по-горе разяснихме някои нещица. Не ми говори за 40-те години на VII в., ами акцентирай върху 30-те. През 40-те буренцето отдавна е гътнато. Политически суингъри да искаш. Спри се на последното десетилетие от царуването на стареца и ми кажи дали по арменските земи е имало юнаци, които искат да сключват договори с арабите? ;)

Щото ако ще се дават примери (понеже темата е за арабо-византийските войни), аз мога пък да ти кажа, че сам Лъв Исавър (твоят любим герой, преди още да стане василевс) е бил шута на Романия, пропускайки (допускайки) арабите в Анатоликон без съпротива и договаряйки се с тях през 716 г. Това не му пречи година по-късно да оглави съпротивата именно срещу арабите, нищо, че е политически суингър ;)

Редактирано от monte christo
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Как да се разберем с теб? Аз ти говоря за политическата конюнктура през 30-те години на VII век, а ти ми говориш за новели на Юстиниан I от 30-те години на VI век, визиращи принципите на унаследяване при арменските аристократи. Едно е причина, следствие и идея за принадлежност към дадена държава, друго е лични пристрастия към действията на даден владетел.

Защо аз пиша за 30-те на VII век? Защото разглеждаме проблематиката "улеснени ли са арабите-мюсюлмани при първите завоевания (634-638) на римските територии, заради религиозните противоречия в римската държава?" Аз съм на мнение, че арабските завоевания определено не са само плод на тези религиозни противоречия, нито на императорските новели. По твоята логика ще вземе да излезе, че арменците въобще (ама хич) не са участвали в състава на имперската армия във войните срещу мюсюлманите през 30-те на VII в. (щото са обидени и дискриминирани). Ха, недей така ;)

Мисля, че по-горе разяснихме някои нещица. Не ми говори за 40-те години на VII в., ами акцентирай върху 30-те. През 40-те буренцето отдавна е гътнато. Политически суингъри да искаш. Спри се на последното десетилетие от царуването на стареца и ми кажи дали по арменските земи е имало юнаци, които искат да сключват договори с арабите? ;)

Щото ако ще се дават примери (понеже темата е за арабо-византийските войни), аз мога пък да ти кажа, че сам Лъв Исавър (твоят любим герой, преди още да стане василевс) е бил шута на Романия, пропускайки (допускайки) арабите в Анатоликон без съпротива и договаряйки се с тях през 716 г. Това не му пречи година по-късно да оглави съпротивата именно срещу арабите, нищо, че е политически суингър ;)

Графе, спри се с тия народняшки залитания. На изток (в типично азиатския) аристокрацията представлява народа. Ако през VІ век си орязал привилегиите на аристокрацията, недей да очакваш през VІІ век населението да ти ръкопляска по простата причина, че местната аристокрация го води и представлява.

Юстинияновата новела от VІ век не е плод на лични пристрастия, а съзнателна политика за отслабване силата на поместната аристокрация. Нямам вина, че ти не можеш да уловиш причинно-следствените връзки, водещи до отчуждаване на централната от местните власти.

Що се отнася до арменският ентусиазим от участието в имперските армии, защо ли ми се върти някакъв спомен, че в битката при Ярмук точно арменските части отказват да се сражават и водят до погрома.smokeing.gif

Озадачен съм от настояването ти "Не ми говори за 40-те години на VII в., ами акцентирай върху 30-те". Искаш да кажеш, че за десетина години са настъпили някакви колосални промени в мисленето на подвластните народи в империята? Графе, през последното десетилетие от живота на стареца няма арменски юнаци, сключили договори с арабите. Обачее веднага щом последните стигат до Армения, такива юнаци се появяват. Смятай между Ефрат и Нахичеван колко им е било през арменския за римската идея.tooth.gif

Даваш примера с Лъв Исавър, който бил пропуснал арабите в Анатоликон. Ех, Графе, ах, Графе, в хубавите дни на империята, през І или ІІІ век, има ли примери римски генерали да са пускали на своя територия персийски или готски войски, само защото нещо не са се спогодили с императора? На Лъв ІІІ е лесно да стане после правоверен ромейски гражданин, след като пипва върховната власт. И аз бих станал образцов френски гражданин, ако стана френски президент. Което не значи, че преди това ще изпадам в екстаз от "Марсилезата". Ето ти пример за лични пристрастия, чужди на по-висшата идея за държавна принадлежност. Само че Лъв ІІІ е един, не всички сирийци, копти или арменци имат късмета да станат императори.

След като не смяташ, че религиозните противоречия като израз на местния сепаратизъм са решаващият фактор за арабския успех, кой е според теб той? Подозирам отговора - "изтощението на Романия от дългата война с персите". При Лъв ІІІ защо ли ми се струва, че империята е не по-малко измъчена, като се има предвид, че с известни прекъсвания, тя воюва постоянно от 602 до 740 г. - против перси, араби, славяни, българи, авари, лангобарди.

П.П. На основата на какво заключи, че Ираклий бил арменец? Само защото е родом от Кападокия ли, а пък там имало много арменци ли? По същата "логика" се твърди и че Маврикий е арменец, въпреки изричното сведение, че е от стар римски род.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Що се отнася до арменският ентусиазим от участието в имперските армии, защо ли ми се върти някакъв спомен, че в битката при Ярмук точно арменските части отказват да се сражават и водят до погрома.

Озадачен съм от настояването ти "Не ми говори за 40-те години на VII в., ами акцентирай върху 30-те". Искаш да кажеш, че за десетина години са настъпили някакви колосални промени в мисленето на подвластните народи в империята? Графе, през последното десетилетие от живота на стареца няма арменски юнаци, сключили договори с арабите. Обачее веднага щом последните стигат до Армения, такива юнаци се появяват. Смятай между Ефрат и Нахичеван колко им е било през арменския за римската идея.

Чак за арменски ентусиазъм не съм споменавал. Факт е, че арменците са в състава на ромейската армия. Защо? Няма в коя друга армия да бъдат през 30-те на VII в.

Нормално е да акцентираме точно върху 30-те години, защото през следващото десетилетие политическата обстановка в Изтока е (за кой ли път) изцяло променена. Политическите суингъри по арменските земи са отнасяни не един или два пъти през вековете от вятъра на промяната. Ти поне си запознат изключително детайлно. Пеят "чик-чирик" в крак с модата; било на средногръцки и латински, било на средноперсийски, по-късно на арабски. Всеизвестно е, че арменците все пак са си... арменци; имат свое политическо мислене (Армения винаги е била между чук и наковалня, а самите арменци са с афинитет за чисти пътища покрай Арарат, ненаакани от кавалерията на римляни или перси) и заради това на римските власти се налага да ги държат изкъсо. Точно заради това ти зададох и лукавия въпрос-уловка: "имаме ли юнаци по арменските земи от времето на Ираклий, които сключват договори с арабите?" Естествено, че нямаме. Това ни указва много неща. Ако имахме такива юнаци, за тях щяха да пишат хрониките; че са избесени, хвърлени в тъмница, обезглавени и т.нат. по нареждане на Ираклий. Защо? Държавна измяна. Защо пък държавна измяна? Защото по времето на Ираклий над 80% от арменците по света са преди всичко римски поданици. Нали знаеш на Ираклий през кой крачол му е била идеята за прословутата автономия на арменските нахарари. На автономия могат да се радват само в пределите на Империята, но не и извън нея ;) Случаят с Давид Сааруни е показателен - съпорт на заговора, метеж против централната власт, но най-накрая клеква, след като получава титлата куропалат. По този начин василевсът успява да се презастрахова, защото арабите и без друго са му немалка грижа, та да рискува и с нова вътрешна война. Забележи - Сааруни не е сключвал договори с арабите, а е имал основателна причина да го направи ;) Не го е направил, защото арабите все още са далече.

През 40-те положението е вече е мазало. Веднага след смъртта на Ираклий I и Константин III, на преден план излиза арменеца Валентин Аршакуни, командващ източните войски и имащ поддръжката на голямата част ромейска аристокрация от арменски произход. На практика той определя политиката на Мартина и келеша Ираклий II, като налага за съуправител баш-келеша Констант II. Знаем до какъв край довело Аршакуни неговото властолюбие...

Доколкото при част от тази ромейска аристокрация с владения в Армения (т.е. етнически арменци) се наблюдава сепаратизъм, той се налага най-вече от политическата конюнктура, а не толкова от прословутите религиозни противоречия, които не са могли да бъдат разрешени на Халкидонския събор. Към 644 г. арабите са овладели изцяло Сасанидски Иран и обръщат поглед към изконните арменски земи, все още под (сравнително номинален) ромейски контрол. Чак тогава се появяват твоите истински юнаци, на които не им пука нито за римската идея, нито за Романия. Когато към 652 г. част от арменските земи открито се противопоставят на ромейската власт, предпочитайки властта на арабите, Kонстант II прибягва до решителна намеса. При всички случаи е имало "чик-чирик" на средногръцки от страна на суингърите, за голямо удоволствие на василевса, който дори се причестил от една чаша с главата на арменската Църква - католикоса Нeрсес III.

За сметка на това на юг от Едеса, още след 636 г. другите монофизити, които не са арменци определено не се държат, както арменците при Ярмук ;) Спор няма; нито монофизити, нито православни са обичали персонално Ираклий. Както казах в предишен мой пост - те го ненавиждат най-вече заради налагания монотелизъм. Монофизитите не долюбуват официалната имперска власт още от времената на Юстиниян I и неговите наследници, заради своеволията, които си позволяват срещу инакомислещото население от Изтока. Православните не оставали по-назад, че дори били и по-остри в обвиненията си срещу Ираклий: "Ти си маронит и враг на нашата вяра". И все пак, драги ми Спандю, голяма част монофизити от Сирия, Ливан, Палестина и Египет са живеели с римската идея; а именно, че са римляни и жители на Римската империя. Освен имперските военни части, жесток отпор на арабите-мюсюлмани е оказало и местното население. Не винаги "освободителите" са посрещани с пламнали от любов очи и пресипнал от вълнение глас. Преди известно време бях попрехвърлил разни нещица от Кривов, а човекът е може би един от най-големите изследователи и специалисти в тази област; изнамерил доста сведения, които ни дават съвсем различна картина от така описваната и налагана ни досега. Това затвърди мнението ми, че през вековете се е зародил "близкоизточен мит". Освен исляма, арабите носят със себе си не само по-ниски данъци и политическа протекция, която е равна на изнудване и рекет, но също така прекалено много кръв и разруха. Е, тогавашните монофизити са осъзнавали това доста по-добре от нас, нали?

Редактирано от monte christo
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Даваш примера с Лъв Исавър, който бил пропуснал арабите в Анатоликон. Ех, Графе, ах, Графе, в хубавите дни на империята, през І или ІІІ век, има ли примери римски генерали да са пускали на своя територия персийски или готски войски, само защото нещо не са се спогодили с императора? На Лъв ІІІ е лесно да стане после правоверен ромейски гражданин, след като пипва върховната власт. И аз бих станал образцов френски гражданин, ако стана френски президент. Което не значи, че преди това ще изпадам в екстаз от "Марсилезата". Ето ти пример за лични пристрастия, чужди на по-висшата идея за държавна принадлежност. Само че Лъв ІІІ е един, не всички сирийци, копти или арменци имат късмета да станат императори.

Политика, драги ми Аспандиате. Спомни си за игрите между западните и източните римляни, между Стилихон и Руфин.

Така и с нашия Лъв Исавър. Лукав грък. (Между другото, незнайно защо хронистите са му объркали никнейма. При всички положения той не е исавриец. Същата работа, както със Сирия - вместо Асирия (Източна Сирия) или Арам (Западна Сирия), взели още от памтивека да я изписват и наричат Сирия. Аз не съм в състояние да изнамеря със сигурност етническия произход на Лъв. Знаем, че е "сириец". Ама какъв точно сириец от някога римската Сирия? Защото може да е киликиец или кападокиец, които по тях времена са изцяло гръкоговорящи и ги има доста в тогавашна Сирия. Заради високата степен на елинизация някои може да се заблудят, че дори е етнически грък от Германикия в Сирия; други може да си помислят, че е арменец даже, понеже се обградил с арменска клика. Едно (почти) е сигурно - не е кюрд. Остават два варианта: асириец или арамей?) Та си ходел нашия самопровъзласил се василевс (на практика все още честолюбив и властолюбив стратег на Анатолик, щото Опсикий държал страната на Теодосий III) на гости при халифа Сюлейман, докато арабите обсаждали Аморион и един друг се надлъгвали на арабски език за поредното примирие, а уж ромеи и араби водели война. След това Лъв прилъгал и Маслама (брат на халифа) да не закача тема Армениакон, стратег на която бил Артавазд. Какво излиза? Когато арабите обсаждат Константинопол император вече е Лъв, а големите тогава теми Анатолик, Армениак и Опсикий били общо-взето непокътнати и темните войски орязали логистиката на арабите. Аспандиате - това е висш пилотаж, да знаеш ;)

След като не смяташ, че религиозните противоречия като израз на местния сепаратизъм са решаващият фактор за арабския успех, кой е според теб той? Подозирам отговора - "изтощението на Романия от дългата война с персите". При Лъв ІІІ защо ли ми се струва, че империята е не по-малко измъчена, като се има предвид, че с известни прекъсвания, тя воюва постоянно от 602 до 740 г. - против перси, араби, славяни, българи, авари, лангобарди.

:good:

Бях споменал в друга тема: ромеите губят на година средно по 8 000 души във войната срещу Сасанидите от 603-628 г. Разбира се, арабските бойни качества, сплотеност, религиозност, висок дух и морал, както и не на последно място - мисълта за плячка, изиграват своята роля през 30-те на VII в.

П.П. На основата на какво заключи, че Ираклий бил арменец? Само защото е родом от Кападокия ли, а пък там имало много арменци ли? По същата "логика" се твърди и че Маврикий е арменец, въпреки изричното сведение, че е от стар римски род.

Баща му (генерал Ираклий Старши, а по-късно екзарх на Картаген) е етнически арменец от Кападокия. Обаче едно нещо (като се замисля) не съм вземал под внимание. Майка му се казва Епифания, а това име трябва да е гръцко. Повечето сме свикнали с този факт, че Ираклий излиза на сцената към 608 г. именно от Картаген, начело на бунтовния флот, който баща му изпраща към Египет, за да подпомогнат сухопътната армия на първия му братовчед Никита (син на Григорий - брат на екзарх Ираклий Старши), та да блокират зърнените доставки за Константинопол и след това да смъкнат Фока. Тогава Ираклий е бил на 33 години и излиза, че латинския надали ще му бъде матерен. Хм... :hmmm:

Редактирано от monte christo
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

За сметка на това на юг от Едеса, още след 636 г. другите монофизити, които не са арменци определено не се държат, както арменците при Ярмук ;) Спор няма; нито монофизити, нито православни са обичали персонално Ираклий. Както казах в предишен мой пост - те го ненавиждат най-вече заради налагания монотелизъм. Монофизитите не долюбуват официалната имперска власт още от времената на Юстиниян I и неговите наследници, заради своеволията, които си позволяват срещу инакомислещото население от Изтока. Православните не оставали по-назад, че дори били и по-остри в обвиненията си срещу Ираклий: "Ти си маронит и враг на нашата вяра". И все пак, драги ми Спандю, голяма част монофизити от Сирия, Ливан, Палестина и Египет са живеели с римската идея; а именно, че са римляни и жители на Римската империя. Освен имперските военни части, жесток отпор на арабите-мюсюлмани е оказало и местното население. Не винаги "освободителите" са посрещани с пламнали от любов очи и пресипнал от вълнение глас. Преди известно време бях попрехвърлил разни нещица от Кривов, а човекът е може би един от най-големите изследователи и специалисти в тази област; изнамерил доста сведения, които ни дават съвсем различна картина от така описваната и налагана ни досега. Това затвърди мнението ми, че през вековете се е зародил "близкоизточен мит". Освен исляма, арабите носят със себе си не само по-ниски данъци и политическа протекция, която е равна на изнудване и рекет, но също така прекалено много кръв и разруха. Е, тогавашните монофизити са осъзнавали това доста по-добре от нас, нали?

Добре, Графе, капитулирах. Ти си по-компетентен от мен за арабо-византийските войни. Освен за отбраната на Йерусалим начело с патриарх Софроний, можеш ли да дадеш данни за други места и битки, където населението на византийските Сирия, Палестина, Месопотамия и Египет са оказали ожесточен отпор на арабите? Не броя византийския контраудар в Египет, извършен по море, защото той е акция на централната власт в Костантинопол. Интересно ми е. Казвам го без грам жлъч.

Баща му (генерал Ираклий Старши, а по-късно екзарх на Картаген) е етнически арменец от Кападокия. Обаче едно нещо (като се замисля) не съм вземал под внимание. Майка му се казва Епифания, а това име трябва да е гръцко. Повечето сме свикнали с този факт, че Ираклий излиза на сцената към 608 г. именно от Картаген, начело на бунтовния флот, който баща му изпраща към Египет, за да подпомогнат сухопътната армия на първия му братовчед Никита (син на Григорий - брат на екзарх Ираклий Старши), та да блокират зърнените доставки за Константинопол и след това да смъкнат Фока. Тогава Ираклий е бил на 33 години и излиза, че латинския надали ще му бъде матерен. Хм... :hmmm:

Можеш ли да посочиш източника, в който се казва, че бащата на Ираклий е бил етнически арменец?

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Добре, Графе, капитулирах. Ти си по-компетентен от мен за арабо-византийските войни. Освен за отбраната на Йерусалим начело с патриарх Софроний, можеш ли да дадеш данни за други места и битки, където населението на византийските Сирия, Палестина, Месопотамия и Египет са оказали ожесточен отпор на арабите? Не броя византийския контраудар в Египет, извършен по море, защото той е акция на централната власт в Костантинопол. Интересно ми е. Казвам го без грам жлъч.

Ще си позволя да публикувам и великолепната статия на Михаил Кривов - Отношение сирийских монофиситов к арабскому завоеванию // Византийский временник. Том 55.1 (1994), разглеждаща отношението на монофизитите към арабските завоевания:

"В исторической литературе, посвященной завоеванию арабами восточных провинций Византийской империи, много внимания уделяется отношению местного монофиситского населения к завоевателям. Широко распространена концепция, согласно которой монофиситы Сирии и Египта повсеместно встречали завоевателей с распростертыми объятиями, рассматривая их как освободителей от ига ромейского государства и гонений со стороны официальной церкви. Это обстоятельство якобы и послужило одной из важнейших причин потери Византией ее восточных провинций.

В последние годы данная концепция стала подвергаться пересмотру в трудах некоторых исследователей. Д. Константелос на основе анализа хроники Иоанна Никиусского показал, что в Египте были монофиситы, враждебно настроенные по отношению к арабским завоевателям.

В дальнейшем Дж. Мурхед развил критику указанной концепции в специальной статье, посвященной данному вопросу. В ней он высказал мысль о том, что монофиситы не обязательно были враждебно настроены по отношению к имперской политике, что в арабах они видели прежде всего опустошителей и грабителей. Им были приведены свидетельства некоторых источников, которые показывают отрицательное отношение монофиситов к арабским завоевателям. Дж. Мурхед пришел к выводу, что принятие тезиса о переходе восточных монофиситов к арабам уводит исследователей от выяснения других подлинных причин арабских побед над византийцами.

Многие положения статьи Дж. Мурхеда носят дискуссионный характер. Довольно ограниченно число использованных им источников, что вполне объяснимо, если учесть небольшой объем исследования при одновременном широком его географическом диапазоне (в статье представлен почти весь регион византийского Ближнего Востока — Сирия, Палестина, Египет). Разумеется, при таком охвате автор не мог достаточно глубоко исследовать весь источниковедческий комплекс данной проблемы. Значение его статьи в другом - в пересмотре ее проблемы традиционной трактовки, что побуждает исследователей к более углубленному изучению данного вопроса.

В различных регионах отношение монофиситского населения к арабским завоева­телям было далеко не однозначно. Поэтому подходить к решению данной проблемы нужно диффиренцированно. Здесь мы попытаемся на основе анализа максимально­го круга доступных источников выявить позицию сирийских монофиситов в период арабского завоевания этого региона.

Прежде всего следует отметить, что далеко не все жители византийского Востока были монофиситами. Это отмечает и Дж. Мурхед в своей статье. В Сирии было не­мало халкидонитов, а также представителей других конфессий (иудеи, сабии и др.).

Если мы обратимся к греко-византийским источникам, повествующим о начале арабских завоеваний (Феофан, Никифор), то увидим, что никаких упоминаний о пе­реходе монофиситов к арабам и в них нет. Правда, в одной из рукописей "Бревиария" Никифора (т.н. Лондонском кодексе) есть известие о том, что ромейские воины в местности Габифа восстали и перешли к сарацинам. Но там не сказано, что эти воины были монофиситами.

При обращении к арабским источникам нужно иметь в виду, что в сочинениях мусульманских авторов отсутствуют известия о межконфессиональной розни в Ви­зантии в изучаемую эпоху. Мусульман это не интересовало, поэтому христиане в их произведениях предстают как единая нерасчлененная масса. Встречаются упомина­ния об имевших место фактах сдачи местным населением городов арабам, но не всегда говорится о причинах, заставивших жителей капитулировать. Табари свиде­тельствует, что осада Дамаска продолжалась 6 месяцев. Балазури сообщает, что пе­реговоры о сдаче с арабами вел местный епископ. Его единомышленниками были монахи одного из пригородных монастырей. Во время штурма они дали арабам две лестницы. Кем были эти монахи и епископ - монофиситами или халкидонитами - неизвестно. Капитуляция Дамаска имела место в 635 г. Тот же Балазури сообщает, что еще за год до этого, в 634 г., к Дамаску подошел арабский отряд под командой полководца Халида Ибн-ал-Уалида. Тогда епископ прислал Халиду провизию и по­дарки, сказав при этом: "Запомни мне это наше знакомство". Халид обещал ему не забыть, после чего увел свой отряд. Как видно, в этом случае продовольствие и по­дарки явились со стороны епископа платой за то, чтобы арабы отступили от города. При этом епископ стремился также обезопасить себя на будущее, чем и объясняют­ся его приведенные выше слова. Он проявил себя как дальновидный политик, пред­видя затяжной характер военных действий. Но если этот епископ выражал интересы монофиситов Дамаска, которые хотели бы перейти под власть Халифата, то непонятно, почему он не сдал город уже тогда в 634 г.? и почему год спустя он заключил договор о капитуляции только через 6 месяцев с начала осады?

Осада Эмесы (Химса) была такой же долгой, как и осада Дамаска. Табари свиде­тельствует, что арабы осаждали ее в течение зимы 635/636 г. Так же как и в случае с Дамаском, византийские войска оказались неспособными оказать осажденным эф­фективную помощь. Тем не менее жители Эмесы не сдавались до самой весны, наде­ясь, что "зима погубит мусульман" (непривычные к холоду арабы с трудом перено­сили стужу той необычайно холодной зимы). Весной произошло землетрясение, раз­рушившее часть города, после чего его защитники решили капитулировать.

Летом 636 г. арабы узнали, что против них движется огромная византийская ар­мия, после чего приняли решение отступить на юг и укрепиться в районе реки Ярмук. При отступлении ими были оставлены некоторые ранее занятые города, в том числе Эмеса и Дамаск. По свидетельству Балазури и Абу Юсуфа, арабы вернули, от­ступая, жителям этих городов собранную с них до этого подать. Столь неслыханный поступок так поразил горожан, что они приняли решение сражаться на стороне му­сульман, сказав им: "Ваше правление и ваша справедливость нравятся нам больше, чем та несправедливость и те обиды, которым мы подвергались (при ромеях. - М.К.)"- Отступив к Ярмуку, арабы в серии сражений в районе этой реки сумели на­нести поражение византийцам, после чего без труда снова заняли оставленные го­рода.

В приведенном примере видно, что выступить на стороне арабов жителей указан­ных городов побудили не конфессиональные разногласия с византийскими властями, а экономические интересы. В Эмесе при этом особенную активность проявили не христиане, а представители местного иудейского населения, которые при отступле­нии мусульман дали такую клятву: "Клянемся пятикнижием, что правитель ираклиев только в таком случае вступит в город, если мы будем побеждены и выбьемся из сил".

Указанный пример сотрудничества сирийцев с арабскими завоевателями является скорее исключением из общего правила. Гораздо чаще в источниках встречаются свидетельства о сопротивлении местного населения, которое оно оказывало ара­бам. Многие города собственными силами сопротивлялись завоевателям после пора­жения ромеев при Ярмуке в 636 г., когда император Ираклий решил, что удержать Сирию не удастся и уехал в Константинополь из Антиохии, где он находился до то­го. При этом византийские войска были выведены из Сирии. То, что арабам при­шлось после того потратить еще несколько лет для окончательного ее завоевания, свидетельствует о том, что местное население продолжало оказывать им сопротив­ление. Более того, когда арабы вышли на западный берег Евфрата, жители Верхней Месопотамии (араб.ал-Джазира), чтобы не допустить их вторжения в свою область, решили нанести упреждающий удар. По их просьбе Ираклий отправил из Египта ви­зантийский флот, который высадил десант на финикийском побережье. Чтобы со­единиться с ромейским десантом, население ал-Джазиры отправило летом 638 г. на запад свое ополчение. Положение арабского войска в Сирии стало настолько угро­жающим, что халиф приказал войскам, стоявшим в Ираке и до этого воевавшим с персами, напасть на ал-Джазиру, чтобы отвлечь внимание ее ополченцев от похода на западный берег Евфрата и не допустить их соединения с ромеями, высадившими­ся на финикийском побережье. Этот маневр удался. Узнав о вторжении иракских арабов в свою область, ополченцы вернулисьв ал-Джазиру. Одновременно арабы в Западной Сирии сумели нанести поражение ромеям, прибывшим из Египта.

Чтобы по достоинству оценить приведенное свидетельство арабских источников о позиции жителей ал-Джазиры в период наступления арабов, мы должны помнить, что позиции монофиситства в этом регионе были наиболее сильными из всех визан­тийских областей, населенных сирийцами. В период персидской оккупации жите­лям Эдессы было предложено принять несторианство или монофиситство. (Такое требование объясняется тем, что Сасаниды считали приверженцев халкидонитства, как сторонников официального в Византии исповедания, неблагонадежными в поли­тическом отношении.) Большая часть эдесских халкидонитов приняла монофиситст­во. Когда после окончания в 629 г. византийско-иранской войны Сирия и Верхняя Месопотамия были возвращены под власть Византии, император Ираклий решил объединить местных монофиситов с халкидонитами. Большинство приверженцев монофиситства на такое объединение не пошло, и тогда император применил по отношению к ним репрессии. Гонения начались именно с Эдессы, где у монофиситов была конфискована их церковь. Это показывает, что у монофиситского населения ал-Джазиры накануне арабского нашествия были все основания для отрицательного отношения к имперской политике. Тем не менее в источниках нет никаких упомина­ний о том, что местные монофиситы встречали арабов как освободителей. То, что арабские источники свидетельствуют о единодушном решении жителей ал-Джазиры помочь ромеям, высадившимся на финикийском побережье, показывает, что в мо­мент наступления арабов теологические разногласия, разделявшие население данной области, отступили на второй план. Страх перед грабежами и убийствами, которые чинили завоеватели, заставил монофиситов на время забыть о притеснениях, кото­рым их подвергали византийские правители, и объединиться с ними перед лицом внешней опасности.

Иногда в научной литературе высказывается мысль о том, что союзные ромеям арабы-гассаниды были монофиситами и это якобы явилось причиной их перехода на сторону арабских завоевателей в 636 г. Это в корне неверно. Говорить о безуслов­ном монофиситстве ромейских арабов можно лишь применительно к эпохе до 582 г. По свидетельству Михаила Сирийца, после того как император Маврикий в 582 г. лишил власти гассанидского царя Мундара-ибн-Харита, "ереси распространились среди арабов". Таким образом, к началу арабских завоеваний среди союзных роме­ям арабов были распространены еретические, с точки зрения монофисита Михаила Сирийца, вероучения, в том числе, по-видимому, и халкидонитство.

Арабские источники также не дают оснований считать, что ромейские арабы пе­решли к своим мусульманским соплеменникам из-за конфессиональных различий с византийцами. По их свидетельствам, гассаниды до 636 г. верно служили Византии, однако после поражения ромеев при Ярмуке гассанидский царь Джабала ибн-ал-Айхам завязал переговоры с халифом Омаром о переходе на его сторону. Джабала выговаривал себе право остаться христианином, но вместо джизьи и хараджа, нало­гов, взимаемых с немусульман, платить садакат - почетный налог, платившийся му­сульманами. Как виднно, царь гассанидов пытался с помощью такой меры утвердить свое особое положение под протекторатом Халифата. Омар не согласился на это условие, и Джабала со своими всадниками вернулись к ромеям. Умер он в Византии. Часть сирийских арабов-христиан переселилась в страну ромеев, другие признали над собой власть Халифата. Некоторые из них приняли ислам, другие остались христианами. Интересен такой факт: когда в 638 г. жители Киннесрина подняли восстание Арабского халифата, их поддержали сирийские арабы, которые отреклись при этом от ислама, принятого ими немного ранее. Киннесринцы восстали в момент упоминав-шейся выше высадки ромеев на финикийском побережье. Они надеялись, что последние придут к ним на помощь. Как мы видели, этим надеждам не суждено было сбыться, так как ромеи потерпели поражение, после чего войска халифа подавили восстание. Приведенные примеры свидетельствуют о том, что позиция сирийских арабов определялась изменениями военно-политической конъюнктуры, а вовсе не их конфессиональной принадлежностью.

В отличие от арабских историков-мусульман арабские христианские историки в своих сочинениях четко различают монофиситов и халкидонитов. Поэтому для уяснения позиции сирийского монофиситского населения в момент наступления apa6oв важно обратиться к их свидетельствам. Особенно важны в данном отношении сведения, сообщаемые арабским историком-мелкитом Евтихием (IX-X вв.). Манера изло­жения материала у этого автора такова, что он, говоря в своей хронике о каких-ни­будь исторических деятелях, взгляды которых, с его точки зрения, являлись еретиче­скими, всегда об этом упоминает. Например, об императоре Ираклии говорится, что он был "маронит", т.е. монофелит. То же самое сказано про александрийского патри­арха Кира. В то же время Евтихий рассказывает о главном сборщике налогов в Да­маске Мансуре, которого назначил на этот пост император Маврикий. Этот Мансур впоследствии изменил ромеям и во время боев при Ярмуке пришел с толпой дамаскинцев на помощь к арабам. Если Балазури инициатором сдачи Дамаска называет местно­го епископа, то у Евтихия эта роль отведена Мансуру. Мансур - христианин, но Ев­тихий ничего не говорил о том, к какой именно христианской конфессии он принадле­жал. Это указывает на то, что он был халкидонитом, так как манера Евтихия такова, что он специально не упоминает о конфессиональной принадлежности своих едино­верцев. Сомневаться в православии Мансура нет никаких оснований, поскольку далее в хронике сказано, что за помощь мусульманам его прокляли все епископы и патриар­хи (православные). Среди потомков Мансура Евтихий упоминает двух православ­ных патриархов Иерусалима.

Рассказ о Мансуре можно сравнить с тем, что Евтихий сообщает о главном налого­вом сборщике в Египте ал-Мукавкисе, который также перешел к арабам. И о том и о другом историк повествует в одинаковых выражениях, по одному шаблону. И Мансур и ал-Мукавкис возглавляют податные ведомства. Оба смертельно ненавидят импера­тора Ираклия. И тот и другой помогают арабам разбить ромеев. Но если у первого ос­нования для измены чисто экономические (Ираклий заставил его выплатить деньги, которые он во время персидской оккупации Дамаска отдавал персам, а затем в момент арабского наступления император распорядился платить жалованье ромейским вои­нам за счет самих дамаскинцев), то у второго присутствует и конфессиональный момент. Евтихий сообщает, что ал-Мукавкис был "яковит" (монофисит). В то же время он ничего не говорит о помощи арабам со стороны сирийских яковитов.

Молчат об этом и другие арабские христианские историки - мелкит Агапий Менбиджский, несториане Илия бар Шинайа и автор так называемой "Хроники Сеерта", монофисит ал-Макин. Напротив, в "Хронике Сеерта" есть упоминание о том, что во время арабского нашествия многие жители Сирии переселились к ромеям.

Обратимся теперь к собственно сирийским источникам. До нас дошли плохо сохранившиеся заметки о военных действиях в середине 30-х годов VII в., сделанные на полях рукописи, содержащей новозаветный текст. Возможно, они принадлежат со­временнику этих событий. В них упомянут договор, который хители Химса (Эмесы) заключили с арабами. О причинах, заставивших его заключить, не сказано. Зато очень много говорится о грабежах и убийствах, чинимых завоевателями. Общий тон заметок свидетельствует о негативном отношении их автора к арабским завоева­телям.

Сведения анонимной хроники 724 г. об арабском нашествии восходят к яковитскому писателю VII в. Фоме Пресвитеру, современнику описываемых событий. Ника­ких проявлений симпатии к завоевателям в этом сочинении нет. Наоборот, автор с явным сочувствием относится к убитым арабами "бедным палестинским крестья­нам, христианам, иудеям и самаритянам", упоминает об опустошении завоевателями всей страны. В хронике также говорится, что арабы убили на горе Марда много монахов (яковитских). При этом погиб брат Фомы Пресвитера Симеон.

Если мы обратимся к более поздним источникам, таким, как хроника Псевдо-Ди­онисия или анонимная хроника 819 г., то в них также не найдем никаких упомина­ний о благожелательном отношении сирийских монофиситов к арабскому завоева­нию. Нет их и в анонимной восточносирийской (несторианской) хронике второй по­ловины VII в. Таких упоминаний нет ни в одном сочинении на протяжении не­скольких веков после начала арабских завоеваний.

Относительно благожелательное отношение к арабским завоевателям появляется впервые в XII в. в хронике, написанной яковитским патриархом Михаилом Сирий­цем. Нашествие арабов на Византию он рассматривает как наказание свыше за те гонения, которым монофиситы подвергались со стороны византийского правитель­ства. Бог мести, по его словам, "видя злодеяния ромеев, которые повсюду, где они властвовали, жестоко грабили наши церкви и наши монастыри и нас осуждали без жалости, вызвал с Юга сынов Исмаила, чтобы спасти нас посредством их от рук ро­меев. И поистине мы понесли некоторый урон, так как церкви православные (яковитские - М.К.), которые у нас были похищены и предоставлены халкидонитам, остались у них: в виду того, что, когда города подчинялись арабам, эти присваивали каждому исповеданию храмы, которые они застали в их владении, и что в эту эпоху Великая церковь Эдессы и та, что в Харране, у нас были похищены, однако немалой выгодой для нас было освободиться от жестокости ромеев, их злобы, их гнева, их жестокого рвения по отношению к нам и мы нашли покой".

Приведенный пассаж хроники Михаила Сирийца был использован автором ано­нимный сирийской хроники 1234 г. и Бар Ебреем. Первый пересказал его подроб­но, второй - кратко. Благожелательное отношение к арабским завоевателям в нем налицо.

Однако, когда названные сирийские хронисты начинают рассказывать непосред­ственно о событиях арабского завоевания Сирии, мы не видим из их повествования, чтобы такое отношение было характерно и для сирийских монофиситов - современ­ников описываемых ими событий. Среди описания различных сражений и занятия арабами городов упоминается, что часть последних сдалась по договору. Но при этом не сказано, что именно местные монофиситы являлись инициаторами их сдачи. Соглашения о капитуляции арабы заключали со всеми горожанами независимо от их конфессиональной принадлежности.

В хронике 1234 г. рассказывается о длительной осаде арабами таких городов, как Дамаск и Эмеса. Дамаскинцы не хотели сдаваться, надеясь на помощь со стороны ромеев. Однако "арабы не отдыхали от борьбы с ними... и увидели жители города, что нет ничего, что бы их спасло, они опустили руки в бою" и согласились на капи­туляцию.

Жители Эмесы упорно не хотели сдаваться, заявляя арабам, что откроют ворота, лишь когда те победят императора ромеев. Как и дамаскинцы, они сдались, отчаяв­шись получить помощь.

Хронист упоминает о возвращении арабами жителям Эмесы и Дамаска подати накануне боев при Ярмуке, что способствовало тому, что при вторичном занятии го­рода дамаскинцы встретили арабов благожелательно. Известие об этом было, по-видимому, заимствовано из арабских источников. Об особом отношении местных монофиситов к завоевателям при этом в хронике 1234 г. ничего не говорится.

В сирийских хрониках XII-XIII вв. мы находим свидетельства о враждебном отно­шении представителей византийских властей к монофиситам. Так, брат императора Ираклия Феодор (Теодорик), назначенный главнокомандующим в сирийском регио­не в 634 г., пообещал одному столпнику-халкидониту истребить монофиситов в слу­чае победы над арабами. Обещание не было выполнено, так как Феодор потерпел поражение. Михаил Сириец рассказывает также о трагической судьбе монофиситского епископа Епифания. При приближении арабов он бежал от них в Киликию. Там ромейский военачальник Григорий потребовал, чтобы он признал Халкидонский собор. Епифаний отказался и за это был казнен.

Приведенные примеры свидетельствуют, что межконфессиональная вражда су­щественно ослабляла силы византийцев перед лицом внешней опасности и снижала их способность к сопротивлению. В то же время они показывают антиарабскую по­зицию сирийских монофиситов. В случае с Епифанием мы видели, что он бежал от арабов, а не приветствовал их как освободителей. Рассказывая об обещании Феодоpa столпнику, хронисты упоминают, что при этом присутствовал один воин-монифисит, который был возмущен таким обещанием, но смолчал, опасаясь репрессий. Когда же арабы разгромили Феодора, воин не без иронии напомнил ему о его разго­воре со столпником. Феодор в смущении промолчал. В данном случае мы тоже не видим, чтобы этот или другие воины-монофиситы перешли к арабам.

Отсутствие в сирийских хрониках ХП-ХШ вв. конкретных упоминаний о проараб­ской позиции монофиситского населения Сирии особенно контрастирует с тем, как в них описывается арабское завоевание Египта. И Михаил Сириец, и хроника 1234 г. сообщают, что Египет арабам предал монофиситский патриарх Александрии Вени­амин. Здесь проарабская позиция налицо. Уместно поставить вопрос: если у моно­фиситов Сирии были аналогичные настроения, что побудило хронистов умолчать о фактах их сотрудничества с завоевателями?

В хрониках ХП-ХШ вв. встречаются упоминания об опустошениях и убийствах, чинившихся завоевателями. Так, подобно хронике 724 г., они сообщают об убийстве монахов на горе Марда. При этом Михаил Сириец приводит названия двух мона­стырей, где были убиты монахи, сообщает, что арабы убили их, заподозрив в шпио­наже в пользу персов. В хронике 724 г. таких подробностей нет.

Михаил Сириец также упоминает о захвате арабами в плен множества христиан, собравшихся на праздник в монастырь св. Симеона Столпника близ Антиохии. В данном случае, впрочем, неясно, были ли эти христиане монофиситами или халкидонитами?

Приведенные факты показывают, что пассаж хроник Михаила Сирийца, 1234 г. и Бар Ебрея об "освобождении" монофиситов руками арабов отражает взгляды на этот счет самих хронистов, а не настроения современников арабского завоевания. Очевидно, авторы XII-XIII вв. исходили из того, что до арабского завоевания монофиситы в Византии подвергались преследованиям, а в Арабском халифате были уравнены в правах с халкидонитами. И те и другие оказались одинаково неполно­правными в мусульманском государстве. Влияние яковитского антиохийского патри­арха в сиро-палестинском регионе в первые годы арабского владычества в извест­ном смысле даже возросло на фоне того, что халкидониты в то время не имели сво­их патриархов ни в Антиохии, ни в Иерусалиме. Это, на наш взгляд, и способство­вало тому, что у Михаила Сирийца и примыкавших к нему хронистов сложился взгляд на арабских завоевателей как освободителей от ромейского ига.

Не так думали современники арабского завоевания. В их глазах арабы представ­лялись прежде всего грабителями и убийцами. Поэтому сирийские монофиситы во время арабского вторжения вместе с представителями других конфессий оказывали завоевателям сопротивление. Ненависть к византийским властям у них при этом от­ступила на второй план. Более того, в эпоху арабского завоевания Сирии и в пер­вые годы после него у местного христианского населения перед лицом мусульман­ской опасности возникла определенная тяга к единству. Известен такой факт: в 639 или 644 г. один арабский эмир встретился с яковитским патриархом Иоанном для беседы о вере, во время которой задал ему много вопросов. Когда в результате слишком смелых ответов патриарха возникла опасность, что он навлечет на себя гнев эмира, за него хлопотали представители не только яковитов, но и халкидонитов. Как видно, в данном случае халкидониты считали, что, защищая перед мусульманским эмиром христианское учение, яковитский патриарх выступает как пред­ставитель всего христианского сообщества. Беседа закончилась для патриарха бла­гополучно.

Идея единства христианского мира прослеживается также в таком апокалиптиче­ском памятнике, возникшем в VII в., как "Откровение" Псевдо-Мефодия Патарского. В нем видная роль в мировой истории отводится Эфиопии, где, как известно, монофиситство было государственной религией. Автор "Откровения" считает, что царь, вышедший из "моря Эфиопского", избавит христиан от исмаильтян (арабов), Сочинение Псевдо-Мефодия пользовалось большой популярностью среди халкидонитов, несториан и монофиситов. Сохранились его многочисленные редакции на си­рийском, греческом и других языках.

Однако в целом в ту эпоху общехристианская идея не стала господствующей, межконфессиональные противоречия не были преодолены. Взаимное недоверие со­хранялось и снижало способность к сопротивлению арабским завоевателям.

Подводя итог всему выше сказанному, можно констатировать отсутствие в ис­точниках каких-либо данных, свидетельствующих о прорабской позиции сирийских монофиситов в момент арабского завоевания. Мнение ученых нового времени о на­личии такой позиции следует считать ошибочным, поскольку оно основано на поло­жительной оценке арабского завоевания сирийскими хронистами ХП-ХШ вв., а от­нюдь не современниками этого события. Известную роль в том, что данная концеп­ция долгое время была господствующей в науке, сыграло определенное преувеличение влияния конфессионального фактора в истории. В действительности основной причиной арабских побед явилось общее истощение империи в результате кризиса, потрясшего Византию в начале VII в. Затяжная война с Ираном (604-629 гг.) ослаби­ла империю еще больше. Хозяйственная разруха и расстройство финансов отрица­тельно сказались на обороноспособности византийского государства, войска, не по­лучавшие жалованья, становились все менее боеспособными, проявляли склонность к грабежам мирного населения и к открытым мятежам. У арабов, наоборот, в эту эпоху социальные противоречия еще не достигли большой остроты, арабской знати удалось привлечь к участию в военных походах рядовых бедуинов надеждой на бога­тую добычу. Известная внутренняя монолитность арабского общества наряду с вы­сокими боевыми качествами арабского войска способствовала военным успехам арабов в областях византийского региона."

Можеш ли да посочиш източника, в който се казва, че бащата на Ираклий е бил етнически арменец?

Значи ще търсиш Теофилакт Симоката, Йоан Никиуски или Теофан Изповедник. Тук един линк към чудесната биография на Ираклий от Уолтър Кеги (Кейджи): http://nauka.bg/forum/index.php?app=core&module=attach&section=attach&attach_id=35995

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Браво, Графе! Сразен съм от твоята информираност като романистански стратиот-запасняк при Мириокефалон. good.gif

И + ти цъкнах дори. :)

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Браво, Графе! Сразен съм от твоята информираност като романистански стратиот-запасняк при

И + ти цъкнах дори. :)

Да си дойдем на думата - нека и _magotin_ научи нещо покрай теб ;) Тези уроци не са предназначени само за първокурсници в прогимнзията, а и за профешънъли...

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Какво сега, трябва да зна’йм руски ли, или да гадаем смисъла по близостта на езика?

И за да не е съвсем странично изказване, да вметна следното:

Не случайно я има следната безценно мъдра мисъл - "След дъжд качулка..."!

Ромейско-арабската война е трябвало да започне даже преди ромейско-персийската...

В смисъл, че ромейско-персийската не е трябвало да се състои, а ромеите е следвало да се саморазправят с мюсюлманите още докато ония печелят съюзници...

Точка, точка, точка, защото управленческото късогледство е присъщо на алчните управници, с каквито са изобилствали и двете империи по онова време...

Не може към теб да се надига вълна-убиец, а ти да се дърпаш за куклите и парцалките си със съседите...

Имат си съответстваща войска - Гасанидската! Не е като да нямат и да трябва да се бият тежка войска срещу лека войска!

Ето какъв е пътя тогава за преждевременна победителна война:

- Подкрепени Гасаниди срещу Мюсюлмани.

- Купен мир с Персите.

- Купуване и на Лахмидите на страната на "Тройната Коалиция".

Оттам нататък съчетани сухопътни и морски походи с цели:

- Отвличане на вниманието на Мюсюлманите!

- Разбиване или разколебаване на Мюсюлманските сили!

- Отцепване на Съюзници от Мюсюлманските сили - било с подкуп или заплаха!

- Завземането на Поклонническите Градове - Медина и Мека със Завладяването им - или Разрушаването и Оскверняването им!

Като същевременно се провежда държавно разгласяване на новата заплаха в Египет, Палестина, Сирия - с надъхване на народа, и военизирането му.

И отново - купуване на мир по всички граници, за пълна насоченост на удара!

Ако някое племе толкова напира за война - да се купи като наемници за похода срещу халифа...

П.С.: Държа да вметна тази забележка - защо наричам хората на халифа - мюсюлмани, а не араби:

- Това е исторически вярно понятие!

- Араби има колкото си щеш по южните ромейски земи, и николко от тях не са мюсюлмани!

- Мюсюлманите са нова сила, обхващаща изначално арабите, а после и всякакви народи - която сила наистина, по висш смисъл е исляма, мюсюлманите - отдадените, верните на пророка и единобожната му вяра - целта на която е да обърне цялата земя под знамето на пророка - Полумесеца!

Има понятие, като „Халифата” - но той (както Романията ^) няма свое понятие за поданиците му - затова вярното название е мюсюлмани.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Не случайно я има следната безценно мъдра мисъл - "След дъжд качулка..."!

Ромейско-арабската война е трябвало да започне даже преди ромейско-персийската...

В смисъл, че ромейско-персийската не е трябвало да се състои, а ромеите е следвало да се саморазправят с мюсюлманите още докато ония печелят съюзници...

Точка, точка, точка, защото управленческото късогледство е присъщо на алчните управници, с каквито са изобилствали и двете империи по онова време...

Не може към теб да се надига вълна-убиец, а ти да се дърпаш за куклите и парцалките си със съседите...

Ех, драги ми Пейтриът, отказа да четеш дебелите книги ... Докога ще я караме само с поезия?

Кажи ми, кой да обясни на Хосрой II подобна стратегия, та да не се втурва да 'отмъщава' за смъртта на Маврикий в началото на VII в. - цели двадесет години преди Хиджра? ;) Та мюсюлманите са незначителна песъчинка от Руб ал-Хали през двайсетте години на века. В него десетилетие световните мегасили Рим и Сасанидски Иран така са се хванали за гушата, та Ираклий и Хосрой дори послание от бъдещето скрепено с Божий печат да бяха получили, нямаше да повярват какво очаква империите им.

Тук въобще не става дума за никакво късогледство. За изпреварващ ромейски удар още в края на VI в. и то на юг от Набатея не може и да се помисли. Какво са им направили хорицата по Хиджаз, занимаващи се предимно с търговия и далавери, а отвреме на време и с грабежи по околните земи. На това отгоре не са и мюсюлмани. Ти ако си император ще изпратиш ли бам-бадева на 500-600 км южно от Сирия и Палестина немалка армия от Гассаниди, която да умира от жажда по пясъците, само и само за да разгони бедуините и камиларите от керваните? :Oo:

Имат си съответстваща войска - Гасанидската! Не е като да нямат и да трябва да се бият тежка войска срещу лека войска!

Ето какъв е пътя тогава за преждевременна победителна война:

- Подкрепени Гасаниди срещу Мюсюлмани.

- Купен мир с Персите.

- Купуване и на Лахмидите на страната на "Тройната Коалиция".

Ромеите не могат да си купят мир с персите, защото такъв се купува още на границата. Когато половината ти държава е окупирана няма време за мир. Има само два варианта: безусловна капитулация и изчезване въобще от историята или както направил Ираклий - ва банк.

Лахмидите също не могат да бъдат купени, защото са в персийската сфера на влияние. Нещо повече - още в началото на века автономията им е отнета и васалната им държава затрита от Сасанидите.

Оттам нататък съчетани сухопътни и морски походи с цели:

- Отвличане на вниманието на Мюсюлманите!

- Разбиване или разколебаване на Мюсюлманските сили!

- Отцепване на Съюзници от Мюсюлманските сили - било с подкуп или заплаха!

- Завземането на Поклонническите Градове - Медина и Мека със Завладяването им - или Разрушаването и Оскверняването им!

Като същевременно се провежда държавно разгласяване на новата заплаха в Египет, Палестина, Сирия - с надъхване на народа, и военизирането му.

И отново - купуване на мир по всички граници, за пълна насоченост на удара!

Ако някое племе толкова напира за война - да се купи като наемници за похода срещу халифа...

През 629 г. ромеите се справят с арабите-мюсюлмани в малката битка при Мута. Никой не е в състояние да предвиди бъдещето; просто от ромейска гледна точка е отбит поредния грабителски поход. През тази година Ираклий е на върхът на могъществото си, а през следващите години е зает с активна дипломация и създаване на българо-ромейски съюз, който изхвърля автоматично аварите от Балканите. Пак по същото време Ираклий (навярно установява контакт и) има (някакви) спогодби със славяните, защото те мируват, "интегрират се" (няма свидетелства за техни зулуми) и по-късно участват с изключително голям (може би над 10-15 000) военен контингент в имперската армия при Ярмук 636 г.

Следващата заплаха по границата от страна на мюсюлманите е чак през 634 г., когато започва култовия сериал... Какви походи и десанти по Хиджаз преди това, какви?!? :Oo:

Има понятие, като „Халифата” - но той (както Романията ^) няма свое понятие за поданиците му - затова вярното название е мюсюлмани.

Сега това изявление е малко в стил дрън-дрън... Тези понятия са ти ясни, като в мъгла ;) Романия си има ромеи, т.е. римляни, а Халифата си има истински вярващи и покорни - муминун и муслимун. Всички останали плащат джизия.

п.с. с две думи: започвай книгите! ;)

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...