Отиди на
Форум "Наука"

Как са живели българите във вилаетите?


Р. Теодосиев

Recommended Posts

  • Администратор

Как са живели българите във вилаетите?

Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1183

Изчерпателен и интригуващ пътеводител по земите на някогашна Югозападна България е „Из живота и положението на българите във вилаетите“ на незаслужено забравения днес роден писател и общественик Атанас Шопов. Това е пета книга от поредицата „Спасената история“на ИК „Изток-Запад“.

Атанас Шопов e български общественик и писател. Учи в руско медицинско училище и следва право в Париж и Петербург. Участник в Руско-турската война (1877–1878), след Освобождението Шопов е секретар и редактор в Българската екзархия в Цариград и консул в Солун. От 1884 г. е член на Българското книжовно дружество (предшественик на Българска академия на науките). Шопов превежда от гръцки и френски език. Сред издадените негови съчинения са: „Десетдневно царуване. Из българското въстание в 1876 г. Дневници на един бунтовник“ (1881), „Македония от етнографско, историческо и езиково гледище“, „Сръбските претенции над Скопската епархия“, „Истината върху конституционния режим на младотурците“.

vilaetite.jpg

През 1887 и 1891 г. Атанас Шопов предприема пътувания в района на Тракия и Македония, проучванията от които издава в своите трудовете „Народността и езикът на македонците“ и „Из живота и положението на българите във вилаетите“. Сътрудничи на сп. „Читалище“, вестниците „Право“, „Ден“, „Век“ и на други периодични издания. Автор е също на статии по педагогически въпроси и на стихотворения.

Из живота и положението на българите във вилаетите“ на Шопов е неподправен и изчерпателен пътеводител из земите в някогашна Югозападна България. За автентичността на описаното в нея допринасят и използваните в текста остарели думи и изрази от този край, които отдавна са излезли от употреба и днес звучат непознато или архаично. За по-лесното и осъвременено разбиране на написаното от Шопов книгата съдържа и речник на диалектните думи в българския език, използвани по тези земи.

Из живота и положението на българите във вилаетите“ е част от поредицата „Спасената история”, която включва още „Живата истина“ на Павел Милюков, „Лятото на 1913 година“ на Георги Илиев, „Македония и Българското възраждане“ на Симеон Радев и „VII състав на Народния съд“ със съставители Върбан Тодоров и Николай Поппетров.

Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1183

Откъс:

Дедеагачко и Гюмюрджинско

Беше началото на прелестната пролет на 1891 година. Даде ми се възможност най-накрая да предприема пътуване по някои малко известни за мен места в европейските вилаети на Отоманската империя. Жаден бях да видя много места и градове. Желаех да посетя най-напред Дедеагачко, Гюмюрджинско, Скеченско, Кавалско и после да мина в Драмско, Неврокопско, Мелнишко, Серско, Солунския, Битолския и Скопския вилает. С параходи и железници не ми се искаше да пътувам. Искаше ми се да яздя кон, да се скитам през гори и планини, за да видя отблизо богатата южна природа, да пия от студените планински води и да си почивам под дебелите сенки на клончестите дървета. Но не беше възможно да захвана пътуването си на кон от самия Цариград, защото в такъв случай щеше да ми е нужна цяла година. Затова два дни след обира на влака при Синекли тръгнах с железницата за Дедеагач.

Бях много радостен и доволен, макар че обикновено при всяко тръгване на път сърцето ми се свиваше. Знаеш, читателю, какво е това чувство. При всяко тръгване човек като че оставя частица от себе си на града, с който се прощава. И аз се прощавах, оставях Цариград, макар и временно, но едно дълбоко вътрешно, непостижимо, сладко чувство оставаше след мен. Исках, но не можех да го взема със себе си. То принадлежеше по право на красивата Босфорска столица, която ми е дала гостолюбие в течение на много години.

Първият звънец удари. Всеки побърза да си избере вагон, защото освен дълъг път ни предстоеше и прохладна пролетна нощ, през която обикновено сладко се спи, а във вагона приятно се дреме. В пътуване човек печели добри познанства и открива винаги другари. Между първия и втория звънец някой сложи ръка на рамото ми. Обърнах се и познах г-н P., кмет в Б.: „Приятно ми е, че ще пътуваме заедно!“ Случи се да бъдем във вагона само двамата. Тренът се готвеше да тръгне и две черни очи се опитаха да се просълзят при сърдечното сбогуване. Турих си червеното фесче, купено за пътуването, и се подадох от прозореца. Насълзените очи се усмихнаха, защото не ме бяха виждали в такъв красив червен цвят. „Сбогом, сбогом“, казаха те, а влакът се повлече и потъна в нощната тъмнина. Запалихме цигари като предисловие на уединения разговор, който се въртеше около целта на пътуването. Моят другар ми направи няколко комплимента, аз му заплатих със същата монета и се настанихме по-свободно върху бархетните седалки на вагона. Разговорът беше приятен, но скоро се изчерпа. Зададох му няколко въпроса, той ми зададе няколко, удовлетворихме любопитството си за някои лични неща, разисквахме върху злободневието, минахме през политиката, международното положение и настана дрямката. Ах, тоя сън и това дремане! Те завладяват човешкото същество и при най-жизнените въпроси! Като че главното предназначение на човека е да си подремва.

Едва се беше пукнала зората, когато пристигнахме на станция Кулели Бургас

[1]

, откъдето трябваше да взема влака за Деде­агач. Простих се с другаря си и последвах едно момче, което взе малкото ми багаж, за да ме заведе в гостилницата да чакам при­стигането на влака от Одрин за Дедеагач. За да стигнем до гостилницата, минахме през ливада, в която бяхме принудени да прескачаме спящи хора, предпочели да нощуват в полето на чист въздух, вместо в стаите си, пълни с животинки, сякаш създадени да се хранят с човешка кръв. Хората така сладко и дълбоко спяха в това чисто поле, че и шумът на влака, минаващ край самите им нозе през ливадата, не беше в състояние да ги разбуди. Така нареченият хотел, в който ме водеха, се оказа невзрачно селско кафененце, в което се продаваха вино и ракия за работниците по жп линията; можеше човек да пие и кафе, но не беше сигурен дали не му поднасят ръждива вода. Почтеният притежател на „хотела“ още спеше; моето пристигане го събуди и той излезе, облечен в дълг кожух, полубос и с голи гърди, за да ми предложи кафе с мляко. Правеше с гордост това любезно предложение, защото бе осъзнал, че щом може един „хотел“ да прави кафе с мляко, значи е вкусил вече от цивилизацията на века и стои по-високо от обикновените механи. Но вместо да се съглася да ми поднесат каквото и да било питие, предпочетох да поведа разговор с разгърдения, облечен в тежък кожух хазяин на кулелибургаския хотел. И защото ми говореше на гръцки, прибегнах до същия език, за да се разберем.

– Какво название носи вашият хубав хотел? – го попитах.

– Той се нарича хотел, както и всичките други хотели по станциите – ми отговори.

– Защо не сте го нарекли хан?

– Защото ханищата дават прибежище също на коне и на волове, а тук дохождат само хора; хотелите са направени само за хора, докато в ханищата има и обори.

– Имате ли други гости освен мен?

– Имаме само един базиргянин (търговец), който ходи по селата и продава на селяните срещу яйца, вълна и жито разни бакалски стоки – сол, сапун, игли, конци и др.

Върху тезгяха в един ъгъл на кафененцето лежеше на торбичката си за възглавница бос евреин. Той беше другият гост на хотела освен мене. А навън край вратата дремеше вързано магаренце, което бе нещастно, че за него няма пригодени покои; защото хотелът не беше хан, следователно имаше хляб за гостите, но не и сено за животните. Това беше хайванчето на търговеца, с което той разнасяше бакалската си стока по селата.

– А имате ли нещо за ядене? – попитах.

– Имаме сирене и яйца, имаме и прясна риба – сом, уловен вчера в Марица.

– В такъв случай да ми изпържиш малко от прясната риба, но с хубаво масло.

Хотелджията се зае да приготвя закуската. Маслото му беше действително хубаво, селско. Това се позна от самото начало на пърженето, защото по цялото кафененце се пръсна приятна миризма. След малко пресният пържен сом ми се поднесе и настървено седнах да закуся. Но още първият залък ми показа, че това не беше прясна, а направо горчива от сол риба.

– Абе, бае, това не може да се яде от сол.

– Прясна е, прясна риба, малко е по-солена.

– Как малко, дори горчи от сол.

Впоследствие разбрах, че рибата действително била прясна, вчерашна, но като я уловили, нарязали я и вместо да я посолят, я хвърлили право в тагарчето със солта. При пърженето хазаинът не намерил за нужно да я поизчисти и поизмие, а от тагарчето я хвърлил в тигана. Така се задоволих да хапна само сиренце.

– Позволи ми сега, след като похапнах, да те попитам от кое си село? – казах на хотелджията.

– Аз не съм тукашен – ми отговори, – аз съм от горе, от Плов­дивско, от с. Синджирлий. Задомен съм тука, в Димотишките села; имам си деца, имам си от жената къщица, лозе; направих си и това хотелче и си поминуваме, слава Богу.

– Значи ти си българин. А защо не ми говориш на езика си?

– А белки ти знаеш български?

– Знам зер.

– А де си се научил? Българският език се мъчно учи от чужденци.

– Научила ме е майка ми.

– Майка ти е българка?

– И майка ми, и баща ми.

– Значи ти си българин.

– Българин.

– Чудно, а аз те помислих за грък. Затова си такъв сладък и разговорлив.

– Ами децата ти знаят ли български?

– Не знаят, майка им говори гръцки, защото е гъркиня, но дъщеря си ожених за българин и внучетата ми сега говорят български; зетят излезе по-корав от мен.

– Слушай бе, чичо, я ми кажи – ти имаш риза, елече, защо не ги закопчееш, както Господ дал, ами ходиш тъй разгърден; за какво ти е големияпт кожух на гърба, когато са ти голи гърдите и боси краката?

– Не мога да трая закопчан – ми отговори, – защото ме задушава в гърдите; виждаш, че имам кашлица, грухти в корубата ми; щом се закопчея и закрия гърдите си, задушава ме, тясно ми е, ще изскокна от кожата си, притъмнява ми; трябва да взема въздух, да ми е открито и широко. А кожухът сгрява кръста и плещите ми.

Изслушах медицинските обяснения, заплатих за прясната горчива риба и сиренцето и тръгнах за станцията, защото влакът се задаваше вече от Одрин. След четири часа бях в Дедеагач.


[1]

Кулели Бургас – важен железопътен възел в Беломорска Тракия по линията София–Свиленград–Дедеагач.

Link to comment
Share on other sites

  • 1 месец по късно...
  • 2 месеца по късно...

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...