Отиди на
Форум "Наука"

Римска Aфрика


Recommended Posts

  • Глобален Модератор
Африка и римската експанзия през 3-1 в. пр. н. е.
Punic-Colonization-2000px.jpg
В Античността крайбрежието на Сев. Африка било колонизирано по цялото си протежение от финикийците. Първите полиси като Утика, Картаген, Тапс, Хадрумет, Хипон, Русадир, Тингис, Сабрата, Ея и Лептис били основани в периода XI—V в. пр.н. е. Към VI в. пр. н. е. доминираща роля започнал да играе Картаген, който подчинил на влиянието си всички колонии от Киренайка до Херкулесовите стълбове /дн. Гибралтар/, Южна Испания, Сицилия, Корсика и Сардиния, както и берберските племена във вътрешността на континента. Картагенските фактории монополизирали търговията в цялото западно Средиземноморие и вноса на олово от Британия, а на конкурентните гръцки и римски кораби им било забранено да плуват ‚на запад от нос Бон‘, като санкциите освен конфискация на товара включвали и умъртвяване на екипажа. В началото на III век интересите на картагенците и римляните се сблъскали в Сицилия. Въпреки че поначало римляните нямали опит в корабоплаването и строенето на военни съдове, те умело използвали една заседнала картагенска триера като прототип за изграждане на новата си флота и нанесли няколко решителни поражения на пуните.
Окрилени от морските си успехи, през 256 г. Римляните за първи път стъпили в Сев. Африка под командването на консула Регул. Целта била превземането на Картаген, но след блестящото начало на експедицията, самонадеяността на консула му изиграла лоша шега и в края на краищата римският експедиционен корпус бил разгромен, а Регул завършил дните си в плен. В края на краищата римляните спечелили войната през 241 г. пр. н. е., като завоеванията им в Сицилия били признати и това дало повод за по-нататъчна тяхна намеса в африканските дела.
В хода на Втората Пуническа война, през 203-та г. пр. н. е. римляните отново дебаркирали в близост до Картаген, като този път Фортуна била на тяхна страна и в битката при Зама /202 г./ талантливият военачалник Сципион разгромил наемниците на непобедимия дотогава Ханибал. В резултат на капитулацията на могъщата морска държава картагенските територии в Испания преминали в римски ръце, а дотогава васалното нумидийско царство на Масиниса /който оказал помощ на римляните с кавалерия/ получило повечето финикийски колонии в Африка и станало гарант за римските интереси на континента.
С поддръжката на римляните Масиниса в продължение на половин век безнаказано присъединил към царството си повечето територии около Картаген. Търпението на финикийците преляло през 149-та г. пр. н. е., когато избухнали въоръжени стълкновения с нумидийците. Сенатът оценил това като нарушение на мирния договор от 201 г. пр. н. е., според който картагенците нямали право да водят война и изпратил армия да превземе града. Обсадата обаче се проточила до 146 г., когато най-накрая внукът на Сципион Африкански – Сципион Емилиан щурмувал Картаген. По постановление на Сената градът бил разрушен, земята на която се намирал – разорана и посипана със сол, а оцелелите жители – продадени в робство. Територията на владенията на пуните била превърната в провинция Африка, а управителят й резидирал в Утика.
Rome-Seleucia-Parthia_200bc.jpg
Апетитите на империята /която през 2 в. пр. н. е. продължила експанзията си в източното Средиземноморие/ се разраснали , като тя се намесила активно в борбите между държавите наследници на империята на Александър – царството на Селевкидите и царството на Птолемеите.
През 164 г. пр. н.е. римляните взели участие в уреждането на династичните претенции между братята съправители -Птолемей VIII Евергет и Птолемей VI Филометор, присъждайки Киренайка на първия. Областта в древността била известна като Петнаполис /петградие/ - износител на жито и роби. Наследникът на Евергет – Птолемей Апион починал през 96-та г. пр. н. е. и завещал царството на Рим. Първоначално на градовете била дадена автономия под римски протекторат, а през 74 г. пр. н. е. Киренайка била трансформирана в римска провинция.
Следващата военна кампания на римляните в Африка била предизвикана от наследника на Масиниса – Югурта, който ползвайки се с широка поддръжка на нумидийците, започнал гражданска война срещу доведените си братя. През 112 г. пр. н. е. той разграбил Цирта, където ликвидирал основният си конкурент Адхербал, но избил и италийските търговци в града. Сенатът обявил война на самозабравилия се васал, но Югурта успял да подкупи римският пълководец Бестия, изпратен срещу него и войната била прекратена. Югурта имал достатъчно връзки в Рим и дори организирал убийството на свой претендент в столицата. Новата армия, изпратена в Африка под командването на Авъл Постум Албин през 110 г. пр. н. е. позорно капитулирала и римляните сключили мир с Нумидия.
През 107 г. Пр. н. е. в Африка бил изпратен Гай Марий. Югурта преминал към партизанска война, сключвайки съюз с тъста си Бокх – царят на Мавритания. Посредничеството на Луций Корнелий Сула обаче довело до подписването на съглашение между царя и римляните, а Югурта бил заловен и предаден на Марий. Нумидиецът бил удушен в Рим през 105 г., след края на триумфалната процесия /каквато била участта на главнокомандващите от варварски произход/. Към Рим била присъединена и Триполитания, намирала се дотогава под нумидийска власт.
Източната част на Нумидийското царство, все още запазващо частична автономия било управлявано от Хиемпсал II. Западната му част била присъдена на мавританския цар Бокх след края на Югуртинската война. Той обаче разделил Мавритания на две между синовете си Бокх II и Богуд.
Наследилият Хиемпсал Юба взел активно участие в гражданската война на Цезар срещу Помпей, подкрепяйки поддръжниците на последния. Осигурявайки на помпеянците войска, в която преобладавали лека стрелкова кавалерия и слонове, той успял да унищожи легата на Цезар Курион край Утика. В това време Цезар бил зает в Египет, където ликвидирал опонентите на царица Клеопатра и покрай съюза с нея осигурил жизнено необходимите доставки на жито за Рим. През 46-та г. пр. н. е. той предприел офанзива в Сев. Африка, където при Тапс разгромил Юба и републиканците. Юба се самоубил, а Нумидийското царство било присъединено към римската държава като провинция със столица Цирта.
Наследникът на Юба – Юба II бил назначен през 33 г. пр. н. е. от Август за управител на Мавритания, която също се превърнала във васално царство.
romanaad14.jpg
През това време датира и първият досег на римляните с царство Мерое, което подкрепило народните въстания в Южен Египет след присъединяването му към империята през 30 г. пр. н. е. През 23-та г. пр. н. е. 10 000 римска армия, под командването на Гай Петроний завладяла религиозния център на Мерое - Напата и го разрушила. Границата между Рим и Мерое станала областта Додекасхойн.
В Триполитания също се водели военни действия с гарамантите. През 19 г. пр. н. е. Луций Корнелий Балб успял да превземе столицата им – Гарама. Въпреки успеха римляните не останали тук, тъй като оазисите се оказали засипани от племената.
Най-продължителната съпротива срещу новото господство обаче оказали мавританците начело с дезертьор от спомагателните римски части – нумидиецът Такфаринат. През 18 г. той вдигнал на въстание сред мусуламии, кинити и мавритани, като организирал армията си по римски образец и започнал разбойнически набези в провинция Нумидия. Нееднократно римски военачалници като Фурий Камил /18 г./, Луций Апроний /20 г./, Квинт Юний Блез /22 г./ му нанасяли поражения, но той успявал да избяга в пустинята, където отново реорганизирал привържениците си и продължавал борбата. Краят на бунта настъпил през 24 г., когато Публий Корнелий Долабела успял да обкръжи маврите, а Такфаринат се самоубил.
Последният мавритански цар Птолемей бил син на Юба II и Клеопатра Селена /дъщеря на Клеопатра и Марк Антоний/. Управлявал от 20-та до 40-та година, когато бил извикан в Рим и екзекутиран от Калигула /който искал да присвои богатството му/. Мавританците, недоволни от убийството на техния цар, се съюзили с берберите и повели война срещу Рим. През 42-ра г. бунтът окончателно бил потушен от Гней Хосидий Гета и Светоний Паулин /който пръв от римските военачалници достигнал до планините Атлас/. Император Клавдий разделил територията от Цирта до Херкулесовите стълбове на две провинции: Цезарейска Мавритания и Тингитанска Мавритания. Така цялото крайбрежие на западно Средиземно море попаднало под властта на Рим.
Римска Африка
05-thamugadi-algeria-city-layout-670.jpg
С установяването на римската власт, започнала и романизацията на Северна Африка. На протежение на 4 столетия римското културно влияние проникнало след нумидийските и мавританските племена. Възстановяването на Картаген /по заповед на Цезар/, разширяването и облагородяването на старите финикийски колонии Лептис, Сабрата, Ея, Цезарея, Тигнис и Волубилис; и създаването на нови центрове в пустинни райони /като Тамугади и Ламбезис/ имало за цел да ‚рекламира‘ римския начин на живот сред варварите: хубава храна, чиста вода, сигурен живот в градове от тухли и бял мрамор, носене на красиви дрехи, развлечения в театъра и банята, четене и писане на латински или гръцки, търговия с други народи и пътешествия по цялата империя. Не случайно туземците били впечатлени от прекрасния нов свят, който им се открива, за което говори и един красноречив надпис от упоменатия град: Venari, lavari, ludere, ridere. Hoc est vivere – ‚Да ловуваш, да ходиш в термите, да играеш, да се смееш. Това е животът‘. Това била и целта на римляните – духовно да покорят и приобщят към държавата си нови жители, които с времето, възприемайки порядките и обичаите да станат пълноправни граждани като тях.
Доказателство за интегрирането на провинциалите от Сев. Африка в империята са талантливият легат на император Траян – мавърът Лузий Квиет. Император Септимий Север, роден в Лептис Магна бил финикиец по произход. Гордиан I и Гордиан II, които вдигнали въстание срещу Максимин Тракиеца през 238 г. били едри земевладелци от Картаген.
Наред с урбанизацията, римляните построили и редица укрепления в Триполитания, не само с цел да държат враждебните племена по-далеч от колонизираните територии, но и като митнически пунктове. Основният поминък за градовете в Северна Африка било селското стопанство. В т. нар. ‚житница на империята‘ добивали около 1 милион тон зърно на година, една четвърт от което изнасяли. Освен житни култури се отглеждали също леща, бакла, фурми, грозде и пр. През II век се разпространило отглеждането на маслини и производството на зехтин. Африка била основен износител на мрамор, дървесина, диви животни, вино, вълна, керамика, пурпур, гарум и роби. Екзотични подправки като черния пипер, канелата, слоновата кост и коприната били доставяни от Индия през египетските пристанища по крайбрежието на Червено море. Затова осигуряването на безопасността на търговските пътища през пустинята било жизненоважно за просперитета на тези земи. През 89-та г. царят на гарамантите – Мурсис посетил император Домициан в Галия и подписал съглашение с него, според което в Гарама се настанил римски гарнизон, а гарамантите започнали да помагат на римляните в охраната на търговските кервани.
Прави впечатление, че в сравнение с другите части на империята, римското военно присъствие в Сев. Африка било сравнително скромно. Legio III Augusta резидирал в Тебеса, а житницата на империята – Египет била пазена от два легиона: Legio XXII Deiotariana и Legio III Cyrenaica /в Никополис и Тива/. Основната тежест лежала върху многобройните конни подразделения на помощните войски. Разбира се охраната на провинциите и изграждането на укрепления били съсредоточени в местата в които имало оазиси. Пустинята и суровият климат играли по-сигурна роля в превенцията на атаките отколкото крепостните стени.
Африка в късната Античност /3-6 в./
RomanAfrica4.jpg
Северна Африка останала незасегната от варварските нашествия през 3 век. Въстанието на Гордиан I и II през 238 г. било бързо потушено от Legio III Augusta. Учредителят на Домината – Диоклециан, реорганизирал държавата, разделяйки старата провинция Африка на Africa Zeugitana /или Proconsularis - северна/ и Africa Byzacena /южна/. Към диоцез Африка освен тези две провинции били включени: Tripolitania, Numidia Militana и Cirtensis, Mauretania Tabia и Cesariensis. Mauretania Tignitana била прехвърлена към диоцез Испания.
IV век бил белязан от масови въстания на религиозна и социална почва. При Валентиниан I започнал да се усилва натискът на берберите. Амиан Марцелин описва нахлуването през 365 г. на австурианите в Триполитания, които опустошили Еа и Сабрата. През 370 г. избухнало и голямо въстание на местни племена, населяващи територията на Цезарейска Мавритания. Въпреки че под действието на романизацията много от вождовете приели Християнството, имали значителни богатства, а също и големи латифундии с роби, като цяло повечето им подчинени още били запазили езическите си вярвания и номадския начин на живот. Римската власт, опирайки се на тази върхушка, се опитвала да контролира своенравните племена, но в междуособицата между синовете на починалия цар Нубел, римският комит Роман подкрепил грешната кандидатура. Победилият претендент Фирм обединил племената и започнал военни действия срещу римляните. Въстанниците превзели цялата провинция Нумидия и разрушили Цезарея. Даже част от африканската римска армия минала на страната на Фирм, признавайки го за претендент за престола.
Въстанието било потушено от войски, прехвърлени от Мизия и Панония, начело с комит Теодосий /бащата на едноименния император/. Той успял да подкупи брата на Фирм - Гилдо и да устраши част от племената, а изоставеният узурпатор се самоубил.
Гилдо през 385 г. бил назначен за комит на Африка с цел да стабилизира диоцеза. Използвайки междуособната война на император Теодосий и узурпатора Магн Максим, той разширил влиянието си и се държал като самостоятелен владетел, даже доставяйки хранителни припаси за последния. Не помогнал на Теодосий и във войната му с другия узурпатор Евгений, а след смъртта на императора прекратил доставките на хляб и данъци в Рим, заради което сенатът го обявил за враг на народа. Срещу Гилдо през 398 г. начело на 5000 ветерани от Галия бил изпратен брат му – комит Масцезел, който успял да привлече част от мавританските племена и да нанесе решаващо поражение на бунтовника, който скоро след това се самоубил.
Бунтовете на Фирм и Гилдо, при които мавританските племена били подкрепени от селското население се дължали и на широкото разпространение на християнската секта на донатистите сред колоните в Нумидия и Мавритания. В урбанизирана Проконсулска Африка вълненията не намерили широк отклик, поради православното население в големите градове.
Но колоните в големите латифундии, наречени още циркумцелиони или агонистици в съучастие с донатистите били големият проблем на римските власти в Африка през IV – V век. Претендирайки, че са ‚воини на Христос‘, те водели въоръжена борба срещу всякаква неправда – т. е. срещу заможните земевладелци. Унищожавали православни манастири, изгаряли именията на богатите и освобождавали робите, обосновавайки социалната си борба с религиозни възгледи и търсейки подкрепата на донатистите.
julius_cartagine.jpg
От друга страна със загубата на Галия и Испания, в резултат от нашествията на готите, вандалите и свевите в началото на IV век, нараснала ролята на единствената дотогава незасегната от варварите част на империята – Северна Африка, която продължавала да доставя хранителни продукти на Италия и да плаща данъци на римското правителство в Равена. Затова не е учудващо че и влиянието на северноафриканските магнати било голямо. Даже през 410 г. независимо от тежкото опустошение на Италия от готите, всички фискални задължения на африканските земеделци били опростени. Стремежът на император Хонорий бил Африка да не отпадне от империята, тъй като без нея държавата била обречена на гибел. Затова за разгрома на циркумцелионите и донатистите били хвърлени последните поделения на оредяващата имперска армия.
През 411 г. в Африка бил изпратен нотарият Флавий Марцелин, където последният учредил съвместен събор на донатистката и православната църкви, с цел изглаждане на религиозните противоречия. След като изложили позициите си, обаче на донатистите им било заповядано под страх от репресии да се присъединят към официалната църква. Започнало и ефективно преследване на донатистите, утвърдено с едикт от Хонорий, което естествено срещнало отпор от селското население.
След смъртта на Хонорий през 423-та г. последвала борба за власт между пълководците му и Африка била узурпирана от комит Бонифаций. Тъй като централната власт била нестабилна, а едрите земевладелци били заинтересувани от силна въоръжена власт, която да спре берберските набези и въстанията на циркумцелионите, Бонифаций със съставената си от наемници армия фактически се превърнал в самостоятелен владетел. Действията му срещу берберите били успешни, като той същевременно се сражавал и срещу войските на италийския узурпатор Йоан, подкрепяйки пратената в изграние Плацидия и така легитимирайки донякъде властта си пред римските поданици в Африка. След като Йоан бил отстранен от армиите на източния император Теодосий II, Бонифаций получил от Плацидия титлите комит на Африка и comes domesticorum. Самият той обаче явно не искал да предава властта си и срещу него била изпратена имперска армия, но той успял да сключи част от воините на своя страна, а останалите отряди били разбити. В опит да предотврати новото отпадане на Африка, правителството на Плацидия /регентка и майка на непълнолетния император Валентиниан III/ се опитало да лиши Бонифаций от подкрепата на африканските провинциали, издавайки укази, ограничаващи чиновническия произвол над данъкоплатците. Мерките обаче явно били неуспешни, защото през 429 г. централното правителство се съгласило на компромис и признало Бонифаций за комит на Африка, а впоследствие и на magister militum /върховен главнокомандващ/.
Преломен момент за римската власт в Африка станало нашествието на вандалите, които притиснати от успешните действия на имперските войски и готите в Испания се прехвърлили в Мавритания. Според някои сведения, вандалите били поканени от самия Бонифаций, за да съхранят властта му срещу териториални придобивки. Но най-верояно варварите просто са се възползвали от римските междуособици, за да завладеят провинциите за себе си.
През 430 г. вандалите успели да разбият армията на Бонифаций и готските федерати при Хипон Регий. Докато варварите обсаждали града, били събрани подкрепления от останалата част на Африка, дори източният император изпратил контингент под командването на Аспар, но той бил унищожен. Бонифаций бил отзован в Италия през 432 г. През 435 г. в Хипон Регий римляните и вандалите сключили мирен договор, като империята признала правото им да се заселят в Нумидия в замяна на заплащане на данък от окупираната част.
Вандалският крал Гейзерих обаче не смятал дълго да спазва мир и през 439 г. внезапно превзел Картаген, а през 440-та година завладял и Сицилия. Римляните, които в този момент водели тежки войни с хунския племенен съюз нямали излишни сили да отбият атаката на вандалите. Нов договор от 442 г. между вандалите и Рим признал завоеванията на Гейзерих в Нумидия, Проконсулска Африка и Бизацена, а след смъртта на Валентиниа през 445 г. Триполитания, Мавритания и Numidia Cirtensis също били присъединени от Гейзерих.
Опирайки се на създадената флота, той оплячкосал Рим и завладял Сицилия, Балеарските острови, Сардиния и Корсика. Голямата морска експедиция, организирана със съвместните сили на Източната и Западнара римска империи била напълно провалена, когато през 468 г. вандалската флота унищожила по-голямата част от транспортните кораби при нос Бон, използвайки запалени брандери.
Vandal_alan_kingdom_526.png
Без съмнение за бързите успехи на вандалите в Северна Африка голяма роля изиграло селското население /циркумцелионите/, което останало враждебно към централното имперско правителство и църквата, подкрепящи едрите земевладелци и градското население. Докато градовете и църковните имоти пострадали от грабежите на варварите, то селяните и колоните, осводобени от задълженията си с радост симпатизирали на нашествениците, вземайки участие в сраженията на тяхна страна. Активизирали се и донатистите, търсещи сближаване с арианството /каквото изповядвали вандалите/. Правителството разчитало най-вече на воински контингенти от другите части на империята и на укрепените градове, но при всеобщата съпротива срещу държавата изходът от войната с вандалите не можел да е друг.
Победилите вандали разпределили именията на бившите римски аристократи помежду си, създавайки нов елит от воини, а романизираното африканско население било сведено до подчинено положение. Към края на V век кралстовото им било в упадък, а Мавритания и Нумидия в крайна сметка били завладени от берберите.
През 533 г. източноримският император Юстиниан, използвайки династичните разпри между вандалите изпратил 15 000 армия под командването на Велизарий в Африка. В резултат на две победи вандалите били разгромени, а Сев. Африка отново се върнала в лоното на империята. Велизарий триумфално влязъл в освободения Картаген и върнал ограбените от Рим съкровища в новата столица – Константинопол. Срещу набезите на номадските племена била изградена система от укрепления, а войната на дукс Йоан с въстаналите маври /545-548 г./ пък била увековечена от последния латински поет Флавий Кресконий Корип в неговото епично произведение ‚Йоанида‘.
Justinian555AD.png
Към 590 г. Сев. Африка била преобразувана от император Мавриций в Африкански екзархат. Могъществото му личи от факта, че след узурпацията на Фока екзархът му изпратил синът си - бъдещият император Ираклий на борба с тирана. След 698 г., обаче арабска армия превзела Картаген и окончателно ликвидирала римската власт и Християнството в Африка.
Редактирано от Last roman
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

ми вандалската част не ми е по вкуса, но има трудове по въпроса:

VANDALS, ROMANS AND BERBERS : NEW PERSPECTIVES ON LATE ANTIQUE NORTH AFRICA

http://bookdirectory.net/?p=951639

За африканския екзархат и арабското завладяване:

Muslim Expansion and Byzantine Collapse in North Africа;

http://books.google.bg/books?id=zexq5Hl42mQC&pg=PA198&lpg=PA198&dq=African+Exarchate&source=bl&ots=yaUJRig9-3&sig=7SxRfoNI_S0K63eQIRrwk0xEBTE&hl=en&sa=X&ei=QKiEU_TdIc3P0AXjl4GgDg&ved=0CF0Q6AEwBg#v=onepage&q=African%20Exarchate&f=false

https://scholarworks.iu.edu/dspace/bitstream/handle/2022/16869/13.09.12.html?sequence=1

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Романе, можеш ли да изнамериш (повечко) информация за Африката между 450 и 700 г.

Нали си бил и франкофон, та съм ти качил туйцък-онуйцък от татко Карло точно тук: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=15018#entry276090 :guitar2: Ако ми поставиш плюс ще изпия само два арменски коняка в СУ, ако ли пък не - цели три, и то в скъпарски (и гъзарски) заведения по центъра. Ти избираш :harhar:

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...