Отиди на
Форум "Наука"

Престъплението на Расколников


Recommended Posts

  • Потребители

Видях в една тема http://www.chitatel.net/forum/topic/544-%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%84-%D0%BC-%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8/ за творчеството на Достоевски редица обяснения на въпроса защо Расколников от „Престъпление и наказание” убива старата лихварка, след което страда, а накрая сам се предава и търси наказание. Отговорите варираха от «Вземи парите и бягай! (Бери деньги и уйти! …Take the money and run!)” до „и аз не знам”.

Ще се опитам да дам още един, той ще е мой и не претендирам за ортодоксалност, но преди това, ще направя една уговорка: за да четем пълноценно романите на Достоевски, ни е необходима поне минимална литературна култура и научен (литературоведски) инструментариум. Не че иначе няма да се получи, всеки и без такъв теоретичен багаж, би могъл да се наслаждава от творчеството на писателя, но по мое мнение, това ще бъде до голяма степен на интуитивно ниво. Същото е като да гледаш филм на Федерико Фелини или Пазолини без да знаеш нищо за италианския неореализъм в киното и неговите изразни средства; или картина на Салвадор Дали, без да си чувал за сюрреализма в живописта и концепцията на художниците от тази школа за образите и връзката им с фройдизма и сънищата.

За поетиката (художествените изразни средства) на Достоевски са изписани тонове критическа литература, като се започне с негови съвременници и се стигне до модерни изследователи на Запад и в Русия. Лично за мен най-всеобхватната и адекватна теория е тази на акад. М.М. Бахтин за «полифоничния роман» на Ф.М.Достоевски.

Кои са основните моменти в голямото изследване на Бахтин? Ще ги изложа съвсем накратко и схематично, за да не ви отегчавам, накрая ще направя един синтезиран алгоритъм от правила за най-малко желаещите да потъват в теоретични разсъждения, а за онези, които искат да се запознаят по-задълбочено, посочвам линк към книгата му на руски, могат да я прочетат в оригинал.http://royallib.com/book/bahtin_mihail/problemi_poetiki_dostoevskogo.html

Бахтин още в увода на своя труд прави изричната уговорка, че романите на Достоевски не бива да се четат и възприемат като традиционните европейски социално-психологически романи, в които авторът води читателя си през събитията на фабулата и сюжета, за да сътвори за него един нов свят. Не бива да четете така роман на Достоевски, това е грешка!

Други изследователи на Достоевски, пише Бахтин, причисляват прозата му към така наречения «философски роман» на идеите, но това е само частично вярно – да, неговите романи са романи на идеите, но за разлика от традиционния философски роман, познат до негово време, който се гради върху монолозите на автора и монолитната му философска представа за света или пък представлява сблъсък от различни философски представи за един монолитен обективен свят, в романите на Достоевски липсва и едното, и другото. Те са изградени от различни идеи за света, носители на тези идеи са неговите герои, всеки от тях говори със собствения си глас и носи своята истина за света; нещо повече, един от тези независими гласове е гласът на автора, но за разлика от традиционния европейски роман, гласът на автора не доминира над останалите и не ги обединява. Той е точно толкова равноправен и самостоятелен, колкото гласът и на всеки един от неговите герои, дори и на второстепенните персонажи. Липсва и традиционната философска представа за монолитен свят, подчинен на някаква обобщена идея или поглед върху него.

И тук за пръв път Бахтин въвежда понятието «полифония» - многогласие. Бахтин сравнява поетиката в романите на Достоевски с тази в музиката и трансферира от музикалната теория понятията «полифония» и «контрапункт». Разбира се, той прави уговорката, че това сравнение е условно и илюстративно и му помага единствено да обясни метода на Достоевски да преминава от една философска концепция към друга, която й се противопоставя в диалог. Така например, на образа на Расколников, Достоевски противопоставя този на Свидригайлов – негов духовен двойник и своеобразен контрапункт. Расколников казва: «Аз не старицата убих – себе си убих», но Свидригайлов, който заявява на Расколников «ние двамата сме от един дол дренки» има съвършено противоположен възглед, че «да убиеш някой е допустимо, ако целта го оправдава». Точно такъв полифоничен метод за развитие на характерите и техните тези, сблъскващи се във взаимно отричане – контрапункт – Достоевски използва при всички свои герои, но за разлика от една класическа музикална тема, където всички гласове в крайна сметка звучат в хармония, такава в идейния роман на Достоевски липсва. Той не обединява гласовете на героите си в хармонията на своя доминиращ авторски глас, той просто е един от тях и нищо повече. Неговата полифоничност би могла да бъде наречена хаотична, но не е, и Бахтин обяснявайки защо, твърди, че точно в това е новаторството на Достоевски и големият му принос за световната литература и модерния роман.

Всеки от диалозите при Достоевски е така структуриран, че взаимно отричащите се тези в отделните гласове ги довеждат до контрапунктове; без тези точки на допир, те биха се разпаднали на отделни грозни парчета, но точно точките на изчерпване (контрапункт) са невидимите сводове, крепящи цялата структура на романа. Доста преди да бъде открито киното и законите на киномонтажа, формулирани блестящо от Сергей Айзенщайн, Достоевски използва този метод в поетиката на романите си. Най-простата илюстрация на киноматографичния монтаж е следната – ако в пиктографичната писменост, каквато са йероглифите, имате съчетание от два йероглифа, единият от който е летяща птица, а другият отворена клетка, съчетанието от двата ще означава «свобода». Върху този метод на сблъскване на два образа и раждане на трети от асоциацията в източното изкуство се пишат и прословутите хайку – къси поетични форми, съчетаващи няколко привидно несвързани помежду си образа или чувства. От срещата (теза-контратеза-образ) на две съвършено различни неща се ражда трето, и това е начина по-който Достоевски гради единството на образите в романите си – връзката е невидима, но много силна и въздействаща.

Според Бахтин, романите на Достоевски винаги трябва да се четат поне на две нива – първото е това на сюжета (завръзка, фабула, кулминация, развръзка) и тук Достоевски като автор влиза напълно в рамките на класическия западноевропейски роман. Но този начин е плосък и не е интересен. Нещо повече, на това ниво романите на Достоевски могат даже да бъдат възприемани като посредствени – ако се опитате да разкажете от такава гледна точка «Престъпление и наказание», ще получите една посредствена криминална история с доста неочакван, но банален край: беден студент, доведен до умопомрачение от мизерия, убива стара лихварка, след което, измъчван от жестоки угризения на съвестта и под въздействието на красива романтична любов, сам се предава в ръцете на опитен полицейски следовател, и най-сетне е пратен на каторга. Не бива да се забравя много същественият факт, че Достоевски цял живот практикува оперативна журналистика, изработил е навика да пише «на парче», за пари, бързо и интригуващо (защото иначе вестниците не се продават). Той е майстор на заплетените ситуации, интригата, конфликта между героите, неочакваните развръзки – всичко това присъства в романите му. Но то не е съществено, и ако останем на това ниво в тях, по-добре е да се четат други майстори в този жанр на булевардния и сантименталния роман. 

Другото ниво – идейното – с което се занимава подробно изследването на Бахтин, е истинската същност на романите на Достоевски. При това, пише Бахтин, Достоевски не е автор просто на идеологически романи, в които героите са само рупори на някаква идея. Това е добре познат жанр в европейската литература от 18-19 век и се нарича «философски роман». Обикновено героите на Достоевски (поне главните) са обсебени от някаква голяма своя идея, която ги поглъща напълно (княз Мишкин, Альоша Карамазов, Расколников) и Достоевски се интересува повече от тяхната идея, отколкото от тях самите като образи и рупори на неговата идея. В такъв смисъл би могло да се каже, че в романите на Достоевски имаме полифоничност на идеите на героите. Подобно на други големи майстори на романа, каквито са Балзак и Стендал, например, Достоевски разгръща романите си като конфликт и сблъсък на добре изградени герои и характери, но за разлика от тези велики майстори, неговите герои са самите идеи.  

Няма да откриете в романите на Достоевски т.н. «обективни описания» на света – природни картини или детайлни картини на градски интериор и екстериор, с една дума, внимание към декора. Той с лекота слива противоположности, нарушавайки всички съществуващи до него канони на изкуството за единство на време, място и действие. В неговите романи, подобно на модернистичен колаж на Пикасо, един до друг са поставени цитати от Евангелието, улични анекдоти, вестникарски жаргон, гротеска и възвишена проповед; и всичко това, привидно несъвместимо едно с друго, в романите на Достоевски е органично цяло. Всъщност Достоевски е първият, който прави това в европейската и световната литература, - Пруст, Джойс, Кафка, Сартр, модерният роман на 20-ти век - дължат много на техниката на романа на Достоевски.

Тъй като виждам, че теоретичното ми изложение започва да става твърде дълго и може би отегчително, ще се опитам да го синтезирам в няколко формулировки:

 

- Романите на Достоевски са романи на идеите на неговите герои

- Всеки от героите на Достоевски е говорител на собствената си идея

- Героите на Достоевски са равноправни в изказа на идеите си и гласът на всеки от тях звучи самостоятелно и независимо от гласът на автора, който е един от многото

- В такъв смисъл романите на Достоевски са полифонични (многогласови, термин взаимстван от музикалната теория)

- Полифоничните гласове (теми) в романите на Достоевски се сблъскват помежду си в контратези (контрапункт в музиката), те взаимно се отричат

- При този сблъсък на контратези, се получава истинското сцепление и единство между отделните идеи, което на пръв поглед е невидимо, това се получава без прякото участие на автора

- Достоевски използва методите на открития по-късно кинематографичен монтаж – среща на два образа, от които при съпоставяне и сблъсък се поражда съвсем нов смисъл

- Достоевски не бива да се чете единствено на нивото на сюжета и фабулата, защото при него истинският роман започва след тях

 

И след всичко казано дотук, ще премина към същинската част от темата си, а именно, в какво се състои престъплението (и наказанието) на Расколников в романа на Достоевски. Ще се опитам да направя това върху основата на анализ на този роман, използвайки методологията на М.Бахтин.

 

 

 

 

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

 

„Нахрани, пък тогава искай добродетели” – това ще напишат на знамето, с което ще тръгнат срещу Теб и под него ще сринат Храма Твой. Защото на кого се полага да владее хората, ако не на тези, що владеят съвестта им и държат в ръце хляба им?”

 

– Евангелие на Матей, глава 8, 32

 

Чисто физическото престъпление на Расколников е брутално и натуралистично описано: той убива не само алчната и зла лихварка, изсмукваща парите на хората като „въшка”, хранеща се с кръвта им – Расколников убива и нейната по-млада сестра, Лизавета, една кротка и богоугодна млада жена, станала неволен свидетел. Съсича с брадва лицето й, докато я гледа право в очите, след което веднага осъзнава, че не го е направил за парите – убил е заради самото убийство.Но романът не е за физическото убийство, а за едно друго, много по-голямо престъпление на Расколников – за убийството на неговата собствена душа. И той е стигнал сам дотам, защото е решил, че има право да съди другите хора и да ги наказва.

Достоевски започва разказа си от подготовката на престъплението в ума на Расколников: „Всичко е в ръцете на човека и всичко му се изплъзва изпод носа единствено само от страх» - мисли Расколников със „злобно презрение», от месец мечтаещ и бленуващ, но сам не вярващ в «начинанието си». И сякаш някой друг, не неговият глас, му казва: „И тогава, значи, така ще свети слънцето!…“  Той знае още преди да убие, че ще го стори, движи го някаква по-силна от волята му сила, животът е разделен на две: сега и «тогава», по средата няма нищо – знае само че трябва да мине през своя Рубикон, да провери идеята си.

И още от първата глава, от първата й част се сблъскваме с онзи особен начин на Достоевски да развива художествената си идея в многогласие от различни „полифонични” диалози, не само между героите, а дори в съзнанието на един от тях. Авторът мести фигурите на героите си зад кадър, режисира ги и дори приближава „микрофон” на репортер ту пред един, ту пред друг, без да се намесва със свой глас. Неговата роля тук е единствено на строител на сюжета и фабулата – това може да се нарече „линия едно” в повествованието. Тази линия е опростена, изчистена и кристално ясна – целият роман е разделен на шест глави, всяка от главите на по 6-7 части, действието е идеално структурирано и симетрично подредено – в първите две глави са представени на сцената всички основни действащи лица, случва се самото убийство (завръзката в сюжета), кулминацията на страданията на трагичния герой, Расколников, достига в края на третата глава, която е идеалната половина на романа.

В този първи сюжетно-фабулен пласт на романа Достоевски изгражда класически образец на криминална драма с елементи на булевардно-сантиментален роман. И в този повърхностен пласт няма нищо забележително, макар че е сръчно написан и би могъл напълно да задоволи непретенциозния вкус на читателите на жълтата преса. Тук трябва да се отбележи, че Достоевски пише романа „на парче”, публикувайки го на части в периодично издание, и определено го пише за пари (има заробващ договор с издателя си за време и тежки финансови задължения), така че за него критерия да се хареса на масовия вкус и „да се продаде” винаги стои пред очите му.

Успоредно с това, Достоевски сътворява още един, втори пласт, на романа –  този на диалозите между героите – и точно в този „втори роман” е цялата магия. Като автор, той има изумителната дарба и способност да се превъплъщава в умовете и сърцата на героите си, буквално да влиза в главите им – той говори и чувства като тях, нещо повече, той е всеки от тях, без при това да е себе си. За онези които имат сетива, тук Достоевски конструира нещо като лабиринт от вълшебни огледала (речта на героите), отразяващи ставащото в сюжетната линия едно о друго; сблъскват се различните  гледни точки на героите върху изчистената линия на сюжета, авторът само слуша внимателно и записва точно. А той умее да слуша, как само умее.

Още в самото начало на романа, във втората част от Първа глава, Достоевски, макар и косвено, чрез разговора на Расколников с „пропадналия човек” Мармеладов, ни среща със Соня. Тя е това, което е светлината, съпоставена с мрака: абсолютен антипод на тъмната страна в човешката природа, въплъщение на пълното всеопрощение и доброта. Соня е изкупителната жертва на човешката жестокост, такъв какъвто е и княз Мишкин от следващия голям роман на Достоевски, агнец божи, изкупител на всички грехове. Доведена от околните до най-ниското за фалшивия обществен морал стъпало, това да продава плътта си, за да изхранва другите, тя е Блудницата, която среща друга пропаднала душа, стигнала дъното по съвсем други подбуди – Убиеца (Расколников); те двамата са достойни един за друг. Всъщност това е истинската завръзка на романа – оттук натам духовното развитие на Расколников ще следва Пътят на Исус – от черното съмнение в Гетсиманската градина до Всеопрощението върху кръста на страданието. Катализатор за това духовно развитие за Расколников ще бъде образа на Соня, тя ще го води към светлината на щастието да живееш със смирение и чиста вяра в бог. Без да бъдеш жертва и без да искаш жертви.

Попаднал случайно в кръчмата, където бащата на Соня, Мармеладов, безсрамно разкрива пред него собствения си жалък живот, Расколников  още повече се убеждава в правотата на решението си да убие. Той презира всички тези жалки и хленчещи хора около себе си, чието единствено занимание в живота се свежда до това да се мамят един друг, за да живеят за чужда сметка, при това непрекъснато оплаквайки се от страданията си. Такъв е изпадналия пияница Мармеладов, такава е жена му Катерина, мащехата на Соня.

Мармеладов и Катерина са нещо като карикатурна версия на злодеите Бони и Клайд – те не могат един без друг – а двамата заедно паразитират върху греха на Соня, от чиито пари живеят. При това и двамата се срамуват от „положението” й, та затова, за да не ги посрамва в еснафското им благоприличие, на нея й се налага да живее в отделна квартира. Баща й, естествено пропива всички дадени му от Соня пари за издръжка на семейството, след което публично се изповядва и разкайва пред всеки срещнат случайно в кръчмата непознат.

Неговата роля на шут не е случайна в художествения арсенал на Достоевски. Той обича и често използва този похват – да сблъска трагичното и ужасното със смешното и пародията. Не случайно действието при него винаги се развива на улицата, на площада, сред тълпата. Тълпата изпълнява ролята на древногръцкия Хор в античния театър – тя осъжда, осмива, коментира героите върху сцената. Бахтин нарича този метод „карнавален роман” – роман на плътта, в която ролята на шутовете и смешниците е не по-малко важна от ролята на карнавалния цар. В случая Расколников, трагичния и мрачен герой, който е влязъл инцидентно в кръчмата преди да убие, се среща случайно със шута Мармеладов.

Целият разговор между двамата се провежда върху сцената на руския трактир (кръчма), където всеки персонаж говори свободно с другите, всеки казва своята истина, разкривайки се пред другите изцяло. В думите на пияния негодник, изпил последните копейки на дъщеря си, звучат библейски слова, примесени с комични нотки: „Где е дъщерята, дето земния свой баща, долния пияница, съжали, без да се ужаси от скотството му?“ И ще каже: „Дойди! Аз вече ти простих веднъж… Простих ти веднъж… Прощават ти се и сега многото грехове, защото много си обикнала…“ И ще прости на моята Соня ще й прости, аз зная, че ще й прости… Почувствах това в сърцето си одеве, когато бях при нея!… И всички ни ще отсъди, и всички ни ще прости, и добрите, и злите, и премъдрите, и смирените… И когато вече свърши с всички, ще рече и нам: „Излезте — ще каже, — и вие! Излезте, пиянички, излезте, слабички, излезте срамотници!“ И ще излезем всички, без притеснение, и ще застанем пред него. И ще каже: „Свине сте! Със скотски образ и подобие; но приидите и вие!“ И ще рекат премъдрите, ще рекат разумните: „Господи, поради що сих приемлеши?“ И ще каже: „Затова ги приемам, премъдри, затова ги приемам, разумни, защото нито един от тях не се е смятал достоен за това…“ И ще простре към нас ръцете си, и ние ще паднем ничком… и ще заплачем… и всичко ще разберем! Тогава всичко ще разберем!… И всички ще разберат… и Катерина Ивановна… и тя ще разбере… Господи, да приидет царствие твое!»

След тази възвишено-патетична в библейски тон изповед, Мармеладов (имената при Достоевски не са случайно подбрани) изведнъж преминава в по-битов план, като обяснява на всеослушание пред публиката колко обича жена му да го бие: «но дори ми е наслада… Защото просто сам не мога без него. Така ми е по-добре. Нека ме набие, да й олекне на душата… така е по-добре…». Това са техните малки игри – той изпива всичко и не работи, тя го бие, след което му прощава, но също не работи, защото, както казва Расколников «те си имат Соня», която продава тялото си, за да ги издържа, заедно с доведеното и братче и сестриче.

Цялата тази трагико-комична история с изповедта на пияницата се развива на фона на диво веселие, гавра и смях, от страна на околните посетители в кръчмата (ролята на древногръцкия хор) и е примесена с библейски цитати, ръсещи се в речта на Мармеладов. Един истински Содом и Гомор, даващ още по-голямо основание на Расколников да вземе окончателното си решение: той е длъжен да убие, да убие, за да докаже на тези хора, че те са пълни боклуци, кал и тор в краката му, и само неговата воля и сила могат да ги накарат да му служат за много по-възвишени цели.

Защото, според неговата теория и вече лично кредо, хората се делят само на два типа – такива като Наполеон и Мохамед, на които е позволено да убиват и да вършат всякакви чудовищни престъпления в името на велика цел; и другите, които безропотно ги следват и са жертви, защото са слаби.  Тези жалки хорица, мисли си Расколников, стоят по-долу и от свинете, защото свинете поне не се преструват и не лъжат, когато вземат своето от калта, а тези се правят че имат някакъв морал, докато вършат свинските си дела. И все пак, преди да се запъти към своята Голгота, към убийството, в главата на Расколников проблясва странна мисъл:

„Що за глупост само направих — помисли си той, — те си имат Соня, а аз самият се нуждая.“

И веднага гласът на черната сила, обзела душата му, го заглушава: «Ами ако греша — изведнъж възкликна неволно, — ако наистина не е подлец човекът изобщо целият, тоест целият род човешки, тогава, значи, всичко друго са предразсъдъци, само празен страх и няма никакви прегради, а точно така трябва да бъде!…

За него това означава едно – силният взема от слабия, и убива. Расколников е готов за своето голямо «дело» - да прекрачи прага между «силните» и «слабите», да докаже, че е един от първите.

 

Ще продължа в следващ пост.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Сюжетната линия в „Престъпление и наказание” с нейната завръзка, развитие на действието и кулминация завършва в първите две от общо шестте глави на романа. Всичко, което се случва след това, до формалната развръзка – предаването на Расколников в ръцете на държавното правосъдие и отиването му на каторга – е въвеждане на нови герои и персонажи, разкриващи от различен ъгъл вътрешния диалог на главния герой. Това става във формата на диалози – теза и контратеза – при които различни герои срещат и противопоставят своята истина на тази на Расколников.

В крайна сметка, отричайки всички останали и изчерпвайки ги, остава само една – истината на Соня. В сблъсъка между възгледа за смисъла на живота на Расколников и този на Соня е истинската кулминация и развръзка в „Престъпление и наказание”.

Сцената е описана гениално от Достоевски едва в края на петата, предпоследна, част на романа. Там Расколников се изповядва за пръв път пред Соня, разкривайки ужасното си престъпление, търсейки от нея опрощение.

И получава любов – безусловна и равносилна на избавление. Соня е единственият константен и непроменящ се характер в романа. При това, тя за разлика от всички останали герои, не влиза в полемика и противоборство с никой, тя е такава каквато е. На аргумента на Расколников, че Лужин е „мръсник, който не бива оставен да живее, за да върши мръсотии”, Соня отговаря:

„Нима мога да зная каква е Божията воля!… И защо питате неща, за които не бива да се пита? Защо са нужни такива празни въпроси? Как може да стане така, че да зависи от моето решение? И кой ме е избрал да съдя: кой да живее и кой да не живее?”

Това е моралът на Соня – човек не може да се разпорежда с никой друг. Решил да направи своята изповед за убийсjвото на лихварката и сестра й пред Соня, Расколников е стъписан – той за пръв път се сблъсква с опонент, който не го осъжда и не полемизира с него, но едновременно с това и не приема теорията му, че на света има само два типа хора – „нисши” и „свръхчовеци”.

В първия момент „изведнъж странно, внезапно чувство на някаква остра ненавист към Соня прониза сърцето му”, но веднага, след като среща погледа й в който няма нищо друго, освен любов „омразата му се стопи като сянка. Беше сбъркал; беше взел едно чувство за друго. Това означаваше само, че онзи миг е настъпил.”

Мигът, в който Расколников разбира, че е срещнал първият и единствен човек на света, пред който е готов да изповяда греха на престъплението си.

Ако Расколников бе срещнал осъждане в онзи миг, щеше да изпита омраза – никой няма право, освен бог, да съди и наказва другите; насилието ражда насилие. Но ето какво среща Расколников, когато разказва за престъплението си: „съвсем детски страх на лицето, както малките деца, когато изведнъж започнат да се плашат от нещо, гледат неподвижно и тревожно предмета, който ги плаши, отстъпват назад и, протягайки ръчичка напред, се канят да заплачат. Почти същото се случи сега и със Соня, а погледът, с който го гледаше, ставаше все по-неподвижен. Ужасът й изведнъж се предаде и на него”.

Това отключва просветлението в ума на Расколников, че убивайки друг човек, той себе си, Соня, любовта е убил; но тя не го съди, тя го обича, и болката е само нейна, страданието също, тя е абсолютната светлина. „Няма, няма сега по-нещастен от тебе на целия свят!”  казва му Соня и добавя – „ще дойда с тебе, където и да си! О, Господи?… Защо, защо не те познавах преди! Защо не дойде по-рано? О, Господи! Заедно, заедно! И на каторга ще дойда с тебе!”.

Това е велика сцена, в която Достоевски, среща Грешницата и Убиеца, доброто и злото, господа и дявола, развръзката е тук, не в момента на убийството, линия две (тази на истинския полифоничен роман) кулминира тук, след „линия едно” (формално сюжетната) на физическото действие. Расколников казва „убих по примера на авторитета, исках да стана Наполеон, и затова убих, но аз убих само една въшка, Соня, безполезна, отвратителна, вредна.”

Това е неговата теза в крайния си, кристално ясен вид.

На което Соня само отвръща „Човекът ли е въшка?»

Достоевски, син на лекар и самият страдащ от обсесии и епилепсия, описва душевното състояние на Расколников като болест. Болестта му е едновременно физическа, подобна на постоянна треска, но се корени в психиката и настройката на ума му. Расколников изцяло разкрива болното си «аз» пред Соня, при това в състояние на «мрачен възторг»:

«И аз сега зная, Соня, че който има здрав и силен ум и дух, той властва над тях (над другите хора)! Който посмее много, той за тях е прав. Който е способен на повече неща да плюе, той за тях е законодател, а който може да посмее най-много от всички, той е най-правият. И разбрах тогава, Соня — продължава той възторжено, — че властта се дава само на този, който посмее да се наведе да я вземе. Тук има едно, само едно: трябва просто да посмееш) Аз тогава стигнах до една мисъл, за пръв път през живота си, до която никой преди мене не е стигал! Никой! На мене изведнъж ми стана ясно като бял ден: как така нито един човек досега не е посмял и не смее, минавайки покрай цялата тази нелепост, да хване чисто и просто всичко това за опашката и да го запрати по дяволите! Аз… аз поисках да се осмеля и убих… аз поисках само да се осмеля, Соня, ето цялата причина!”     

Ето го истинският престъпник Расколников, един Свръхчовек, ницшеанец, според чиято истина за живота  – дръзкият и Силният винаги имат право, само трябва да го сториш – тук и сега – и светът е твой! Революционер! Убиец с патент да извършва убийства, издаден от собственият му ум – насилник в най-екстремна форма! С тази тема Достоевски ще се занимава по-късно в един от другите големи романи на своето Петокнижие – „Бесове”.

„О, мълчете, мълчете! — извика Соня,. — Вие сте се отдръпнали от Бога и Бог ви е наказал, предал ви е на дявола!…вие нищо, нищо не разбирате! О, Господи! Нищичко, нищичко не разбира.”

Тук вече Достоевски не говори за религия, бог и християнски морал – става въпрос за нещо много повече – за вечния спор във всяко общество, има ли право човек да се разпорежда със съдбата и живота на друг човек, па бил той и най-голямото нищожество. И Расколников сам стига до истината, която ще го направи свободен:

„Аз убих не за да се сдобия с пари и с власт, за да стана благодетел на човечеството. Глупости! Аз просто убих; за себе си убих, само за себе си: а дали щях да стана впоследствие нечий благодетел, или щях цял живот като паяк да оплитам всички в мрежата си и да изсмуквам жизнените им сокове, това в онази минута навярно ми е било безразлично!… И най-важното, не парите ми трябваха, когато убих, Соня; трябваха ми не толкова пари, колкото друго… Сега ми е ясно всичко това… Разбери ме: може би, следвайки същия път, аз никога вече не бих извършил убийство. Аз исках друго да разбера, друго ме тласкаше: тогава исках да разбера, и то час по-скоро, въшка ли съм и аз като всички останали или човек. Ще мога ли да престъпя или няма да мога! Нима старицата убих? Себе си убих, не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…”           

Той е търсел свобода, но се е навел да вземе власт – дяволът се е пошегувал с него – пратил го е вместо при бог при себе си.

И ето присъдата за това негово най-голямо на света престъпление:

„Стани! – казва му Соня -  Иди веднага, още сега, застани на кръстопътя, поклони се, целуни първо земята, която си осквернил, а после се поклони на целия свят, на четирите му страни, и кажи на всички високо: „Аз убих!“ Тогава Бог пак ще ти даде живот.”

Има престъпление, има наказание, има избавление. Всичко е в ръцете на човека, всичко зависи от неговата воля.

Романът на Достоевски е за Пътя на човека към Голгота, за мислите му към Кръста, за разкола в душата му, довел го до престъплението, за наказанието да заплати за това свое престъпление с убийството на собствената си душа, и постигането на истината, че човек е роден да живее без да бъде жертва и без да иска жертви от другите.

Достоевски, без съмнение, е казал своята «нова дума» в световната литература с този голям роман.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Поздрав!!!! Ще го прочета внимателно, че в петък вечер (и в много друг такива :)) ) съм недееспособен за това ! :)) 

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...