Кои са саксонските рудари? Кога и как са се появяват в България? Какви следи има от присъствието им?

[Крисо]

Първите известни сведения за присъствие на саксонски рудари в България са от ХІІІ век. През 1330г, след злополучната битка на цар Михаил Шишман при Велбъдж, победителят, сръбският крал Стефан Дечански, изпраща саксонски рудари от сръбски и влашки рудници да работят за него в Чипровци. През 1357г, спасявайки се след междуособици за босненския кралски трон, в България  пристига княз Парчия Кнежевич. Отначало служи на цар Иван Александър, а след смъртта му, емигрирането на дотогавашният чипровски владетел Соймиров /по-късно нарекъл се Соймирович/ в Дубровник и преминаването на Чипровци към Видинското царство, Парчия Кнежевич е назначен от цар Иван Срацимир да управлява древния железодобивен рударски център, а към онзи момент и единствен източник на сребро за монетните емисии на Видинското царство. От Босна Парчия е довел голяма група от вездесъщите „саси”, както наричат в онези времена саксонските рудари, и тяхната висока професионална репутация е главната причина царят да му повери много важното за държавата му Чипровско воеводство.
Литературните източници налагат впечатляващият извод за повсеместно присъствие на саксонски рудари през средновековието, от мястото на днешния родопски град Мадан, на запад през територията на цяла Европа, до Британските острови. Очевидно е, че те са несъразмерно много в сравнение с цялото население на средновековна Саксония и това се дължи на отнасянето към тази група и на рудари най-различни други народности освен саксонците.

Проучвания от началото на ХХ век на българското народно творчество свидетелстват, че в района на Неврокопско /днешно Гоце Делчевско/, през средните векове многобройни саксонски рудари живеят в легендарния Леген град. Основната част от тях са поляци /”лехи”/, а има и италианци, германци и други западноевропейци. През 1903г пак в югозападния край, от долината на р.Места до Албанските планини, все още има имена на села свързани с преобладаващото някога присъствие на поляци в рударските колонии: Лехово-Валовищко, Лешко-Горноджумайско, Лешани-Охридско, Лешки-Паланешко.

По средното течение на златоносната р. Огоста, извираща от Чипровския балкан, и днес се намира село Лехчево и според местно предание, още  по времето на римския император Константин Велики в околността действа голяма златарска работилница. Името на селото недвусмислено свидетелства за поляци златотърсачи добиващи и преработващи тук злато през средновековната  епоха на саксонските рудари.

В Чипровското въстание участва и несъществуващото днес с.Лешовец. / И тук-лехи/ Има сведения, че доведените в Чипровци от Парчия Кнежевич рудари са чистокръвни  босненски славяни и без особени езикови проблеми общуват с местните жители.

Налага се изводът, че „САКСОНСКИ  РУДАРИ” е по-скоро общоприето наименование на  авангардната за времето си рудодобивна и металургична школа, създадена, развита и разпространена от германското племе сакси, отколкото означение на професионална група само от саксонска народност. На територията на България, както и в по-голямата част от Европа, през средновековието към саксонските рудари, освен представителите на германските народи, се отнасят: поляци, босненци, маджари, италианци… В много български рударски центрове, навярно най-вече заради близостта на славянските езици, преобладават поляците.

Саксонските рудари обикновено са на неголеми групи, и изпълняват възловите и най- прецизните операции при добива на суровината /рудата/, обогатяването и преработването й в метал и изработката на металните изделия. За да се избегне неефективното разпиляване на техните сили, знания и умения, повечето от неквалифицираните и тежките работи се изпълняват от местни работници и част от тях след продължителна съвместна работа научават много от най-важните професионални тайни на рударството. В самоковската железодобивна индустрия,  работеща интензивно от ХV век чак до началото на ХХ век, също присъстват саксонските рудари и имат своето селище  Сръбски Самоков. Пак те, през ХVІ век, учат етрополските железари да използват водата  при добива на  руда. В Кюстендилско саксонските рудари работят до ХVІІІ век. Напускат и по причина на намалелите запаси, но най-вече заради твърде зачестилите безпощадни и опустошителни кърджалийски нападения. Османците, силно заинтересовани от стратегически важния металодобив в българските земи, докарват саксонски рудари от районите на Банат и Седмиградско, докато териториите им са в тяхно владение и повечето от тях въдворяват да живеят и работят в Чипровец.

След края на ХVІ век чипровския добив на желязо бързо спада поради затруднената достъпност и влошената рентабилност на рудните залежи при тогавашните технологии. Последният мадан /комплекс от примитивна мартенова пещ и задвижван с водна енергия чук/ престава да работи през 1662г. Намаляват и постепенно се губят рударските привилегии и нарастват данъчните произволи и на централната власт и на регионалните откупвачи на данъци. Дори започва незапомнено за Чипровец събиране и на кръвен данък за попълване на еничарския корпус. Чипровчани са жестоко потресени от тези промени. Мнозина са принудени да търсят друг начин за препитание, непривичен, често пъти недостатъчно доходен и сигурен. Всичко това допълнително изостря нетърпимостта им към и без това трудно поносимото чуждо владичество

Саксонските рудари по различен начин създават или попадат в своите колонии:
   - наети по договор свободни рудари в случаи, както навярно е с привлечените от цар Иван Асен ІІ, а след век и от сръбския крал Стефан в Чипровци и в сребърните рудници на съседна Сърбия

- докарани като военна плячка след успешни завоевателни походи, като рударите от Банат и Седмиградско, след завоюването на техните земи от османците. Те работят като крепостни селяни за турските предприемачи, взели на откуп находищата и металургичните съоръжения в Чипровци заварени в завоюваните територии саксонски рударски колонии, които не напускат работата си въпреки военните действия и остават да работят и за новите собственици на рудните находища , както е случаят с многобройните саксонски рударски колонии от района на Гоце Делчевско и легендарното рударско средище Леген град. Там рударите  присъстват и работят много години и преди и след присъединяването на територията към Османската империя.

Животът в средновековните саксонски рударски колонии си има своите особености:

  - чувствата за национална принадлежност и патриотизъм, както сега ги разбираме, в ранното средновековие, а и по-късно, са доста разтегливи понятия. Обикновеният човек се е чувства добре там, където има добри условия за препитание, сигурност в утрешния ден, не е прекалено натоварен с налози и спокойно може да изповядва религията си.

   - всички балкански славянски народи говорят по това време съвсем близки езици и често пъти едно поколение от приграничните райони през живота си попада по няколко пъти под управлението на различни държави при приблизително еднакви условия.

  - известните ни саксонските рудари са с католическо вероизповедание, и живеят заедно със семействата си в доста затворени общества. Техните работодатели, съседи или господари не се намесват във вътрешния им живот без наложителни причини.

  - на някои места, както е в Самоков, Кюстендилско, или Леген град, колониите саксонски рудари съществуват по няколко века и поколения се раждат, работят и напускат този свят, без да видят майката-родина, но и без да се чувстват неприемливо ощетени от това. Те са  капсуловани и защитени чрез специфичният си обществен и духовен микроклимат. Потвърждение на това в наше време дава над 260-годишната история на българите в Банат, а там най-добре се вижда това обособяване и национално съхранение в село Стар Бешенов, заселено основно с католици-павликяни от крайдунавските никополски и свищовски села, емигрирали в десетилетията  след Чипровското въстание.

Наетите за определен срок рудари в преобладаващата си част, след време се връщат в родните си места. Навярно и някои от докараните със сила рудари, при честите средновековни промени на границите, намират обратния път към дома.

Следите на дълго съществувалите колонии и след много векове личат в наименованията на селата изброени по-горе, носещи над шест века имена производни на „лехи”, личат във фамилните имена с очевидна босненска или хърватска връзка, произхождащи от Чипровско, като Букович в с.Бърдарски геран-Белослатинско, Василич в с.Асеново-Никополско, Ловров в с.Замфирово-Берковско и с.Асеново-Никополско…

Саксонските рудари са висококвалифицирана интернационална общност за добив и обработка на метали, доминирана от саксонци.

В Чипровци има сериозно, водещо присъствие на саксонски рудари. Вероятно  първите от тях през ХII в. са от германски произход. По-късно, през втората половина на ХІV в. заедно с Парчия Кнежевич пристига голяма група босненци, наследили саксонските технологии и рударски традиции от германци, работили през предните 2 века в Босна. Босненците донасят и Саксонския рударски закон-1412-1417г. По неговите правила  работят рударите в Чипровско през следващите векове. Има данни за представители и на други народности между рударите.

След покоряването на балканските държави от османските турци и включването на народите им в Османската империя, много босненци и някои саксонски рудари  от други народности останали в Чипровец спонтанно се интегрират в местното общество.Заедно с дубровнишките търговци, при многовековното си присъствие те оставят следи във фамилните имена на някои от родовете, в манталитета, обичаите и диалекта на чипровчани. Саксонските рудари и проповедниците францискански монаси са определящи за римокатолическия църковен обред на по-голямата част от християните в Чипровско. Влиянието им косвено се проявява и много по-късно, при избора на латиницата за банатската българска писменост, наречена свойски от ползвателите й „палкянско писмо”. Този избор може да се разглежда и като продължение на случилото се преди това, през ХVII в, когато българският превод на Саксонския рударски закон е изписан с латиница.

Наследството, оставено от саксонските рудари, е определящо за забележително високата  през ХVІ и ХVІІ век, на западноевропейско равнище, битова, професионална, политическа и духовна култура в Чипровец, за силно подранилото /с близо 100години/ Чипровско възраждане, последвано от надигането през 1688г на целия северозападен край населен с българи на борба за национално освобождение. Това наследство, макар и вече силно замъглено от времето, съвсем недостатъчно изследвано, пренебрегвано, отричано и почти повсеместно забравено, и днес може да се открие между банатските българи и много от техните потомци.

http://falmis.org/statii/banatsi-balgari/255-saksonskite-rudari-chiprovskite-vastanitzi-ot-1688g-i-banatskite-balgari

Имам желанието с откъсите от горната статия да дам началото на дискусия и събирането на сведения за една изключително и незаслужено пренебрегвана част от по-новата ни история, засягаща късното средновековие и голяма част от Османското владичество на България.

Лично на мен ми е интересно за заселването и установяването на саксонски рудари в района на Самоков.

Поздрави

Редактирано Юни 19, 2021 от Крисо

[genefan]

В Южните Родопи е имало доста мървашки села, които са се занимавали с рударство и металодобив.

Някои смятат, че турците първоначално са докарали хора от Банат и Трансилвания, умели в тези занаяти след завладяване на тази област от Турция, но в последствие те са се българизирали. 

Имаме ДНК тест на наследник на Петър Димков от Горно Броди, който е с типичната за югозападните Балкани хаплогрупа R1b-BY611.

 

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мърваци

 

Редактирано Юни 20, 2021 от genefan