А какво се случва в Русия?

[gmladenov]

Тази година в Република Крим не се планира провеждането на военен парад или други публични събития в чест на Деня на победата, обяви Сергей Аксьонов, ръководител на областта. Маршът на „Безсмъртният полк“ ще се проведе онлайн тази година.

[scaner]

Събрани на едно място най-забележителните и ефективни украински удари от далечно разстояние, нанесени от началото на пролетта на 2026 г. с помощта на оръжия, произведени от компанията Fire Point (крилати ракети FP-5 „Фламинго“, дронове от сериите FP-1 и FP-2), включително в Крим

02.03. - нефтоналивен терминал „Шесхарис“ (Новоросийск, Краснодарски край)

05.03. - Нефтопреработвателният завод в Саратов, летище за стратегическа авиация „Енгельс-2“

14.03. - летище „Майкоп“ (Република Адыгея)

14.03. - железопътен ферибот „Славянин“ (изведен от строя), кораб „Авангард“ (повреден) – основни елементи на т.нар. Керченски фериботен преход.

18.03. - обект на концерна „Алмаз-Антей“ (окупирания Севастопол), в неговите предприятия се ремонтират ЗРК, РЛС, както и самолети със среден и малък обсег.

21.03. – Нефтопреработвателният завод в Саратов, годишен обем на преработката на нефт – около 5 млн. тона

23.03. – Терминал за разтоварване на нефт в пристанище Приморск (Ленинградска област)

25.03. - пристанище Усть-Луга, завод „НОВАТЕК-Усть-Луга“ (Ленинградска област)

26.03. - нефтопреработвателният завод „Киришинефтеоргсинтез“ (Ленинградска област) – един от най-големите руски нефтопреработвателни заводи, способен да преработва 18,4 млн. тона нефт годишно

28.03. – нефтопреработвателен завод „Славнефть-ЯНОС“ (Ярославнефтеоргсинтез) – най-големият нефтопреработвателен завод в северната част на Русия

28.03. - завод „Промсинтез“ в Чапаевск (Самарска област) – произвеждал над 30 хил. тона взривни вещества за военни цели годишно

28.03. – отново горещо и ярко в Усть-Луга

30.03. - ПАО „КуйбышевАзота“ в Толятти (Самарска област)

04.04. - спряна е работата на Алчевския металургичен комбинат в окупираната Луганска област

05.04 – нефтопреработвателният завод „Лукойл-Нижегороднефтеоргсинтез“ в Кстово (област Нижегород)

05.04 – нефтопретоварен терминал и пристанище „Шесхарис“ (Новоросийск, Краснодарски край)

06.04. - повторно поражение на руските фрегати „Адмирал Есен“ и „Адмирал Макаров“ в Новоросийск, които са носители на ракети „Калибр“

08.04. - нефтобаза във Феодосия (окупиран Крим)

10.04. - магистрален нефтопродуктопровод „Волгоград – Тихорецк“ – една от ключовите артерии, по която се транспортира руски дизел за износ

10.04. - две сондажни платформи на РФ на шелфа на Каспийско море

16.04. - начало на най-зрелищното огненно шоу в нефтопреработвателния завод на морското пристанище Туапсе (Краснодарски край)

18.04. - Нефтопреработвателният завод в Новокуйбышевск (Самарска област) – част от групата „Роснефт“, с капацитет 8,8 млн. тона нефт годишно

20.04. - Туапсе продължава да пламти

26.04. - Нефтопреработвателният завод „Славнефть-ЯНОС“ в Ярослав – един от петте най-големи нефтопреработвателни завода в Русия по обем на първичната преработка

28.04 - В пристанище Туапсе отново няма почивка

30.04 - ФКП „Завод на името на Свердлов“ в Дзержинск (област Нижегород) – стратегически важен производител на взривни вещества

И последно, четвъртият удар по Туапсе от 1 май.

[Warlord]

В Москва няма фракции. Има страх, балансиран внимателно, почти педантично, така че никой да не стане достатъчно силен, за да го превърне в действие. Това е първото, което човек разбира, ако се опита да гледа на Кремъл не като на политическа сцена, а като на система за оцеляване. В центъра стои Владимир Путин, но не като класически диктатор от учебниците, а нещо като арбитър на взаимните подозрения. Властта му не е просто вертикална; тя е разпределена така, че всеки ключов играч да бъде едновременно зависим и наблюдаван.

Най-дълбоко в тази система е светът на службите, преди всичко Федерална служба за сигурност (КГБ-то). Там, около фигури като Александър Бортников, се намира онова, което може да се нарече държава в държавата. Тази структура не просто събира информация - тя разпределя доверие, контролира достъп до решенията и, най-важното, наблюдава самия елит. В Русия превратът няма да започне от улицата, освен ако не настъпи глад. Той или се случва "в двореца", или не се случва изобщо. Но дори и в това няма единство. Различни кръгове вътре в службите се следят взаимно, а това е и умишлено. Системата не допуска чист център на сила.

Около тях стои по-твърдият, почти идеологически слой, свързан с хора като Николай Патрушев. Това е поколението, което мисли за света като за постоянна конфронтация, където всяко отстъпление е заплаха за самото съществуване на държавата. Ако някога се стигне до опит за вътрешна смяна на властта, този кръг няма да го подкрепи, освен ако новата власт не обещае още по-твърд курс. Те не са реформатори, а пазители на обсадената крепост.

Има и друга сила, по-груба и по-пряка – Росгвардия, командвана от Виктор Золотов. Това не е армия, а нещо по-близко до преторианската гвардия, създадена не за война навън, а за контрол вътре. Ако някой реши да излезе на улицата, това е силата, която ще го посрещне. Ако някой реши да направи преврат, това е силата, която трябва да бъде неутрализирана или спечелена. Тя е едновременно щит и потенциален нож, в зависимост от това накъде наклонят везните.

Армията, колкото и парадоксално да звучи, не е в центъра на тази картина. След войната в Украйна тя е по-уморена, по-зависима и по-внимателно наблюдавана. Фигури като Валерий Герасимов изглеждат влиятелни, но реалната им автономия е ограничена. В класическия модел на преврат именно армията поема инициативата; в Русия тя е инструмент, не инициатор. Опитът на "Вагнер" да наруши този баланс показа не толкова слабост, колкото границите на допустимото. Системата реагира бързо и след това се затвори още по-плътно.

Паралелно с всичко това съществува един по-тих свят – този на администраторите. Хора като Михаил Мишустин и Елвира Набиулина не правят политика в класическия смисъл. Те поддържат държавата функционираща: плащания, бюджет, валута, икономика под санкции. Тяхната сила е в стабилността, а не в амбицията. Ако се стигне до смяна на властта, те няма да я започнат, но ще бъдат сред първите, които ще се приспособят към новата реалност. Те са необходимият гръбнак, без който всяка власт – стара или нова – се разпада.

Олигарсите, някога възприемани като двигатели на руската политика, днес са по-скоро нейни заложници. Фигури като Роман Абрамович или Юрий Ковалчук разполагат с големи ресурси, но нямат независима сила. Те могат да подкрепят, да финансират, да посредничат, но не могат да водят. Системата ги е лишила от способността да действат самостоятелно, като ги е превърнала в част от механизма, не в негови конкуренти.

Има и още един пласт – регионите. В тях фигури като Рамзан Кадиров изглеждат като локални владетели със собствени сили и дневен ред. Но и тук лоялността е персонална, насочена към Центъра. При евентуален разрив тези региони не биха започнали процеса; те биха реагирали на него, понякога бурно, понякога опортюнистично. В най-лошия сценарий това е мястото, където една централна криза може да се превърне в фрагментация.

Така се оформя една картина, в която всички елементи са налице, но липсва очевидният механизъм за действие. Обществото, въпреки умората и недоволството, остава извън тази игра. Причината не е само в репресиите, а и в структурата на самата система, която не допуска връзки, способни да се превърнат в политическа сила. Историята на Русия (по-скоро на СССР) показва, че промяната рядко идва отдолу, когато горе механизмите са толкова внимателно затворени.

Затова и разговорите за преврат, включително имената, които периодично изплуват – като Сергей Шойгу – звучат по-скоро като симптом на напрежение, отколкото като реален план. В тази система никой не разполага с достатъчно самостоятелна сила, за да действа сам, а всяко действие изисква координация между играчи, които по дефиниция не си вярват.

Ако все пак се случи нещо, то едва ли ще прилича на класически преврат с танкове по улиците. По-вероятно е да бъде тиха, почти незабележима смяна – решение, взето в тесен кръг, последвано от бързо пренареждане на лоялностите. В такава система най-голямата промяна няма да дойде шумно, а с отсъствие: един ден някой просто ще изчезне от публичното пространство, а на негово място ще се появява друг, вече подкрепен от необходимите баланси. Но това няма да свали руския флаг над Севастопол.

И именно тук е парадоксът. Всички тези взаимни подозрения, всички тези припокриващи се центрове на сила, които правят преврата толкова труден, са и причината той да остава винаги възможен. Защото системата, изградена да предотвратява заговор, неизбежно го произвежда – но го държи в състояние на вечна нерешителност.

Danail Glishev