Отиди на
Форум "Наука"

Преходът в България (1989 - 2007?)


Recommended Posts

  • Глобален Модератор

СВОЕОБРАЗИЕТО И КРИВОЛИЦИТЕ НА ПРЕХОДА В БЪЛГАРИЯ

Емил Асемиров

Това изложение може да ви прозвучи като не особено приятна и весела приказка. Но и в приказките често се съдържат доста безспорни истини за живота. А дори и в най-сериозните научни съчинения не се съдържа цялата истина за изследвания предмет. Защото поради ограничеността на човешките познавателни способности, познанието за него никога не може да бъде пълно.

Външният тласък

В началото на 80-те години на 20. век администрацията на президента Рейгън започна нов кръг от надпреварата във въоръжаването, чиято сърцевина беше Инициативата за стратегическа отбрана (ИСО). Равностойният отговор се оказа непосилен за съветската икономика и това ускори сгромолясването й.

Няколко години преди очертаващия се икономически срив, в средата на 80-те години най-проницателните съветски ръководители на средно равнище, главно от апарата на КГБ осъзнаха, че СССР и социалистическия лагер са загубили окончателно състезанието с капитализма в икономическата област, а може би дори и в политическата, и в идеологическата. Още по-лошо – СССР се изправи пред близката перспектива да не може да издържи на поредния кръг от надпреварата във въоръжаването, започнат от свръхамбициозната администрация на президента Рейгън, решена на всичко, за да разруши “империята на злото”. Опитът чрез преустройството на Горбачов реалният социализъм да бъде възроден за нов живот завърши неуспешно, за разлика например от китайския опит в същата посока. Основната причина за това е, че в Русия нещата винаги са се вършели наопаки, противно на здравия разум. В Китай реформите на Дън Сяо-Пин се съсредоточиха върху икономиката, като следяха строго за запазване на еднопартийния монопол в политиката и идеологията. Затова те успешно постигнаха основните си цели – безболезнено прехвърляне на икономиката върху капиталистически релси при запазване на еднопартийната диктатура и поне външно на комунистическата идеология в нейния национален китайски вариант. В Съветския съюз перестройката се съсредоточи главно върху гласността в идеологическата област, преоценките на наистина чудовищната съветска история, но типично по руски се оказа пълен провал в икономическата и политическата област от гледна точка на целите, които си поставяше.

Днес с чиста съвест можем да благодарим за огромната политическа некадърност, която прояви екипът на Горбачов и която доведе до разпадането на СССР, на СИВ, на Варшавския договор и на съветския блок. Но преди страните от Източна Европа да се отърсят от съветската опека, хегемонът сериозно се опита и дори някъде успя да ги вкара в руслото на така желаната от техните народи перестройка.

В Полша, Унгария и Чехия (без Словакия) процесите както винаги протичаха по-бързо отколкото в СССР и там перестройката се превърна в маска за пълзяща и не особено тиха смяна на системата.

В българския случай това не можеше да стане без смяната на партийното и държавното ръководство начело с Тодор Живков.

За тази цел бяха впрегнати огромните ресурси на съветската партия, държава и КГБ и техните послушници в България. При наличните условия организираният от Горбачов и новия му любимец в България А. Луканов преврат срещу Т. Живков нямаше как да не успее.

Постепенно се оказа, че и в Съветския съюз, и в България целта на перестройката не е просто изграждането на “социализъм с човешко лице” и преодоляване грешките и “деформациите” на системата, а смяна на показалата се като икономически неефективна социалистическа система с нови капиталистически икономически отношения. Естествено, разчиташе се в този нелек и противоречив процес в крайна сметка комунистическата партия и нейните номенклатурни кадри да успеят да запазят властта си пряко като най-важната политическа сила, а не само да трансформират политическите си позиции в икономически.

Нещата обаче постепенно започнаха да излизат извън контрол, особено в определени страни и периоди и не навсякъде целите на режисьорите на мирния преход и плавната и безболезнена смяна на системата бяха постигнати. Все пак в общи линии те могат да бъдат напълно доволни от себе си поне що се отнася до Русия и България някъде докъм 1997 г.

За целта както във всяка професионално издържана постановка трябваше да бъдат ангажирани подходящи актьори – в ролите на “политици”, “икономисти” и “бизнесмени”. Естествено, не можеше да се мине и без услугите на сценичните работници - “интелектуалци”, политолози и хора от медиите.

В България ерозията на икономическата система и на господстващата идеология бяха сериозни още преди 1985 г. – началото на перестройката, предизвикана тъкмо от тези процеси, но те не бяха видими за мнозинството от хората. У тях имаше абстрактно недоволство от несъвършенствата на системата, конкретно насочено към някои от нейните лоши изпълнители, но не и дълбоко осъзнато съмнение в правилността на самата система и в предимствата на социалистическия обществен строй. Информацията за предимствата на капитализма беше привилегия на малцина докъм 1985 г. След това нещата започнаха да се развиват лавинообразно, но в навечерието на 10 ноември 1989 г. все още мнозинството българи живееха с илюзиите, че перестройката ще даде нов живот на комунизма и социализма. Не бяха малко и почитателите на Сталин и сталинизма, които смятаха, че преустройството е груба грешка, отстъпление от принципите на социализма и е мимолетно явление, което ще си отиде заедно с Горбачов. Така и стана, но заедно с бащата на преустройството си отиде и комунистическата система, а не само поредния неуспешен опит за нейното реформиране.

Преразпределението на властта и на собствеността

“Реставрацията” не е подходяща обяснителна схема на процесите у нас, защото тук нямаме възстановяване на старите додеветосептемврийски обществено-икономически решения, политически формули и форми. След 10 ноември у нас имаме различни по степен на успешност опити за копиране на чужди – западно-европейски и американски модели, силно деформирани поради решаващото влияние и контрол на сценаристите, режисьорите и актьорите на плана за “мирния преход”, както и на налагането на егоистични, групови и лични интереси над разбирането за обществен интерес и “общото благо”.

Преразпределението на собствеността се извърши по модел, замислен най-вероятно в СССР, и започна още преди 10 ноември с обнародването на Указ 56, а според някои експерти и още по-рано. Този указ създаде първите юридически условия за развиване на частна стопанска дейност и за прехвърляне на държавна собственост в частни ръце!

Една сравнително малка група ръководни дейци на БКП бяха натоварени (от кого ли?) с организирането на този сложен и продължителен процес. В условия на секретност или поне на пълна непрозрачност те назначиха няколко стотици свои “доверени лица”, подбрани за неясно какви заслуги и по различни критерии за първите легални капиталисти в България. Изборът на Андрей Луканов, Огнян Дойнов и компания се спря върху трима-четирима сравнително млади хора, които бяха произведени в първите официални мултимилионери в България. Стотици или хиляди други доста по-качествени от тях хора бяха принудени да се задоволят с по няколкостотин хиляди долара, връчвани им в куфарчета или по сметки в чужди банки. На други пък бяха харизани направо държавните предприятия, предимно търговски и външнотърговски, в които работеха или ръководеха, а по-късно бяха използвани и други рафинирани или съвсем груби и безочливо нагли схеми за грабителска приватизация.

Постепенно се оказа, че тази приватизация, подобно на по-късната “масова” приватизация и приватизацията чрез РМД, няма очаквания положителен икономически ефект в по-голямата част от случаите, защото новопроизведените капиталисти не знаят как да управляват подарената им собственост рационално и ефективно.

Същевременно се правеше всичко възможно да не се допусне навлизането на големи и сериозни чужди инвеститори в страната, които да приватизират водещите промишлени предприятия и банки, тъй като управляващите осъзнаваха, че те никога няма да могат да бъдат контролирани така, както назначените български капиталисти. Дори напротив, с икономическата си мощ и връзки в чужбина, чуждите инвеститори щяха да диктуват волята си на българските правителства и силите, които искаха да стоят зад тях. След години логично все пак се стигна до това, но при несравнимо по-лоши и неизгодни за българската икономика условия. Тя пак беше изкупена предимно от чужди инвеститори, но не от стратегически водещи в света компании и на много по-ниска цена, отколкото можеше да се получи в началото на 90-те години.

Приватизацията у нас при всички правителства на прехода не се разбира като средство, инструмент за постигане на определени икономически и социални цели – за превръщането на икономиката в ефективно работеща и конкурентноспособна система и за повишаване качеството на живота, а се превърна в самоцел за българските управляващи и контролиращите ги икономически групировки. Чрез приватизацията се цели просто прехвърляне на собствеността в ръцете на “нашите хора”, без да се мисли за успешното й управление след това.

Умишлено бяха ликвидирани през 1990 г. от правителството на А. Луканов, а не от “демократите” дотогавашните форми на контрол отгоре като Комитета за партиен и държавен контрол, делата за корупция там отидоха завинаги в архив, институцията на Обществения контрол, и те не бяха заменени с нови адекватни форми за контрол отгоре, още по-малко пък отдолу. Това позволи практически пълна разюзданост и разгул на т. нар. корупционни практики. С тях беше призвана да се бори единствено прокуратурата, която по новата конституция беше напълно независима от всички други власти и не се отчиташе пред никого. Преобразованията в институциите породиха нови ключови социални групи и нова структура на обществото – от почти пълното равенство към почти светкавично и необратимо социално разслоение. То от своя страна позволи на спечелилите от прехода да го смятат за успешен, за разлика от мнозинството загубили, които го смятат за провал.

Непосредствено след прелома от 1989 г. на свръхполитизираното ни общество бяха предложени, а до голяма степен и успешно наложени позитивни лозунги като “национално съгласие”, “национално помирение”, особено много “мирен преход” и доста странния “единство”, които представляваха най-удобната за момента словесна обвивка на нежеланието на господстващата дотогава социална прослойка да се раздели с позициите и привилегиите си.

БСП се опитваше да запази или спечели властта демонстрирайки консенсусна стратегия и реторика, а СДС залагаше на конфронтационната, която може да се синтезира в една дума – декомунизация. Всичко в “тази страна” подлежеше на декомунизация. Без да има ясен експертен план и виждане как може да стане това най-ефикасно и безболезнено.

След студентската стачка и уличния хаос и постоянни демонстрации в центъра на София, на 4 юли 1990 г. председателят на републиката Петър Младенов беше принуден от ръководството на своята партия начело с Андрей Луканов да подаде оставка. Младенов беше изиграл своята роля в преврата срещу Тодор Живков и имитацията на промени след него, ставаше излишен за новите силни на деня в БСП, а след изборите от 10 юни 1990 г. и хаосът настъпил след тях, направо неудобен.

Второто правителство на А. Луканов не се реши само да предприеме непопулярните мерки за икономическа реформа, поиска опозицията да сподели отговорността за тях, но след отказа й стратегът Луканов прецени, че е най-добре да се оттегли тактически от изпълнителната власт. Подходящите хора в АСП и “Подкрепа” бяха задействани, надигна се мощна вълна от демонстрации и стачки с искане за оставката на правителството на БСП. Андрей Карлович беше принуден да се вслуша в гласа народен и подаде оставката на своето правителство точно навреме – в началото на очакваната със страх от всички тежка зима, влязла в историята под името “Лукановата зима”, макар че той вече не беше министър-председател. След този предвидим тактически ход СДС нямаше друг избор освен да влезе в новото правителство, което трябваше да изважда страната от кризата, не само с министри от БСП, но и с парламентарно мнозинство на същата партия. Дотогавашната непримирима и революционно настроена опозиция от СДС беше насадена на пачи яйца, но тя прояви нужното чувство за отговорност и се включи в политическото управление на страната, в крайно неподходящ за нейните партийни интереси момент. Това развитие на нещата обаче, интуитивно или предварително обмислените ходове по оставката на Луканов спасиха БСП от пропадане в политическото небитие и пълен провал на следващите избори, които се очертаваха някъде през ранната пролет на 1991 г.

Общинските избори на 13 октомври 1991 г. проведени едновременно с парламентарните, бяха спечелени в малките градове и в селата с огромно мнозинство от БСП. Тогава СДС си постави като основна политическа цел да отнеме социалната база на БСП на село като ликвидира кооперациите т.е. недопреобразуваните в тях бивши ТКЗС-та. Реформата в земеделието беше разбрана от СДС единствено като ликвидиране на бившите ТКЗС–та и връщане на земята в реални граници. Управлявалата 11 месеца през 1991-92 г. синя коалиция смяташе, че всичко останало, необходимо за реформиране и преструктуриране на селското стопанство ще се извърши от новите частни собственици и от вездесъщата сила на пазара. Затова вместо да бъдат преобразувани като истински кооперации, текезесетата бяха ликвидирани и на тяхно място се появиха стотици хиляди малки наследствени нивички, раздробени между безброй наследници, но всъщност оставени пустеещи поради забавянето на процеса на връщане на земята “в реални граници”. Това беше практически невъзможно и груба недомислица, издаваща некомпетентността и политическия фанатизъм на хората, заели се с аграрната реформа в правителствата на Ф. Димитров и проф. Беров. Местните ликвидационни съвети и поземлени комисии допълнително усложниха проблема, непрекъснато вършейки по места още по-големи глупости и престъпления. С разграбената от ликвидираните текезесета техника и инвентар не можа да се създаде новото модерно земеделие върху малките раздробени парчета наследствена земя. Не се появиха нито достатъчно на брой нови модерни кооперации, нито модерно конкурентноспособно фермерско стопанство.

ДПС подкрепи правителството на СДС начело с Ф. Димитров, съставено на 4 ноември 1991 г., без писмено споразумение и без да получи никаква възможност за участие чрез свои представители в изпълнителната власт. От ДПС обаче се очакваше да поеме отговорност за гласуванията си в подкрепа на правителството, без да получава никакви реални правомощия и облаги от участие във властта!

За съжаление не само на СДС българското общество не бе готово да приеме като нормален факт представители на турското малцинство във високите етажи на властта. Пропагандните центрове, контролирани от БСП и от бившите структури на ДС пуснаха в оборот ефектното клише за “турскосиньото управление” в България.

Провалът на “първото демократично правителство” след 10 ноември 1989 г. предопредели провала или полууспеха на българския преход през следващите 10-15 години. Това става още по-ясно при сравнението на правителството на Ф. Димитров с първите правителства след падането на комунизма - в Полша на “Солидарност”, в Унгария – на Унгарския демократичен форум и в Чехия - на Граждански форум, които успяха да изкарат пълен мандат и да извършат неотложните реформи в своите страни, при неизбежните грешки и слабости.

Създадените по време на социализма значителни не само като обем икономически ресурси бяха грабителски или неразумно изчерпани и това все повече се открояваше като проблем с напредването на приватизацията. След нейното приключване ще имаме качествено нова обстановка в страната – с нови трудно разрешими и направо неразрешими с наличните средства проблеми, пред които ще бъде изправена тази част от населението, която не успя да се впише успешно в промяната на икономическата система.

Социалната деградация

Всяка модернизация е социално брутална. В догонващите общества тя е още по-брутална. (Диана Мишкова, историк-балканист)

Социалната стратификация на социалистическото общество е много особена – при нея 80-90% от населението се числи към това, което в “нормалните общества” се нарича средна класа. Тези около 90% имат не само усещането, че са, но и обективния статус на средна класа, на сравнително прилично живеещи хора.

Днес 12-14 години след промените, към средните слоеве в България (както е социологическо по-правилно да ги наричаме) се числят може би 20-25 до 30% от населението. В тези максимум 30% влизат и 1-2% определено доста богати хора, чието имуществено състояние е много над това на средната класа. Останалите 70-75% живеят на ръба на оцеляването, без обоснована надежда или обективна перспектива, че нещо в материалното им положение ще се подобри чувствително. Нещо повече, реалистичната перспектива на голяма част от тях при евентуална загуба на работното място е те да се смъкнат окончателно към социалното дъно и да се превърнат в аутсайдери в обществото – обикновени бедняци или скитници, просяци, пияници, престъпници, затворници, бездомници, самоубийци....

Спадащите към средните слоеве също пребивават в едно временно състояние. Голяма част от тях – може би половината, са постоянно застрашени – при загуба на работното място или при други неблагоприятни обстоятелства също да изпаднат от вагона на средната класа и да се отправят към низините, откъдето връщането обратно става много трудно. Техните резерви са преди всичко в натрупания социален опит, връзки и контакти, в добрата биография и евентуално произход, но не и в натрупани достатъчно имущества, спестявания или капитал, с който биха могли да започнат или продължат самостоятелна стопанска дейност. Тук проблемът далеч не винаги е в липсата на предприемачески дух, а в липсата на възможности и желание той да бъде финансиран от някого.

Низходящата социална мобилност, движението надолу по социалната стълбица почти автоматично те прави неблагонадежден в очите на хората, от които би могъл да получиш финансиране (става въпрос за почтените хора и банки, а не за шефовете на съмнителни групировки).

Към средната класа у нас могат да се причислят следните социални слоеве:

Предприемачи и търговци от малкия и средния бизнес, които се издържат основно от собствения си капитал и стопанска дейност;

Управленци, мениджъри и административни служители, наети в държавния, общинския и частния сектор, както и други видове наемни работници и специалисти със стабилни и постоянни доходи над определено равнище, позволяващи им да спестяват;

Хора със свободни професии, сред които са и интелигентите, университетските и други търсени преподаватели, но и занаятчиите в различни сфери на услугите, имащи сравнително стабилни доходи;

Към средната класа спада и тънката прослойка рентиери у нас, като не е изключено отделни единици от тях да са преминали в категорията на богатите, а още повече да са се смъкнали под обичайното ниво на средната класа поради резките сътресения в икономическото ни развитие.

Наследените принципи

Демокрацията в съвременния свят никъде не е власт на мнозинството, нито власт на тълпата (охлокрация). Тя е власт на политическите и други, икономически преди всичко елити, които по неизбежност формират различни видове олигархия, позната още от древността. Съвременните демокрации са политически системи, които функционират според принципа на олигархията, независимо, че поне в краткосрочните си действия и послания те са принудени често да се съобразяват с волята на т. нар. демократични мнозинства. За това има измислени различни социални, политически и PR технологии, чиято цел е да насочват волята на мнозинството в посоката, желана от поръчителите на манипулацията. Не е задължително винаги това да са представителите на олигархията. Възможно е например някои медии, опитни манипулатори или влиятелни интелектуалци да са придобили известна самостоятелност и да действат за своя сметка.

В олигархичния тип отношения, който определя характера на съвременните политически системи се корени и разминаването на интересите на нацията и интересите на държавата. Олигархичният елит чрез своето управление провежда, налага и защитава своите интереси под формата на “държавни” интереси. Прекалено често за съжаление те се разминават с интересите на “нацията” или поне на мнозинството от нея. Това се разкрива най-ясно от дистанцията на времето, при анализ от историческа перспектива.

Стабилността на институциите по време на българския преход се осигурява чрез възпроизвеждане на номенклатурния принцип наследен, макар и леко трансформиран, от тоталитарния обществено-политически модел. Установената в течение на близо половин век червена номенклатура, с неизбежните жертви, сътресения и чистки, беше трансформирана съобразно новите условия и се преля плавно и доста успешно в номенклатура на новосъздадените политически и икономически групировки – реалните властови структури. Най-съществената й отлика от предишната червена номенклатура е може би нейната плуралистичност – появи се поливалентна номенклатура от типа “Беров”, синя, нова земеделска, “либерална”, “независимо-експертна”, такава на NGO-тата, щедро финансирани отвън, тази на коментаторите, постоянно абонирани за участие в медиите по всякакви въпроси и т.н. Щедро беше дадена възможност в тази нова номенклатура да се впишат нови хора, които не са генетично свързани със старата номенклатура, и дори са били във враждебни отношения с нея, стига тези нови люде да са достатъчно интелигентни, за да спазват правилата на играта и да не се опитват сериозно да променят същността на новоутвърждаващата се система. Те бяха инкорпорирани в нея, защото са необходим елемент от плана за нейното функциониране. За да бъде устойчива новата система, в нея трябва да бъде кооптиран, а не толкова издигнат отдолу от случайни и стихийни фактори, достатъчно многоброен и представителен “елит”, обслужващ олигархичния принцип и произтичащите от него интереси.

Хората които не се вписват в този сценарий не биват допускани до публичното пространство (съответно медиите), така че да се превърнат в "ярки положителни персонажи" на обществения и политическия живот. Медиите непрекъснато лансират, налагат, извеждат на преден план едни и същи лица - постоянен набор, леко променящ се съобразно изискванията на конюнктурата, но в общи линии оставащ с непроменен основен състав - хора, представяни като най-компетентните да се произнасят по всички основни въпроси, стоящи пред обществото. За това у нас през тези 13 години преход е напълно естествено провалили се политици или "експерти" в различни области след изконсумирането на своя политически или професионален фалит да продължават да ни занимават със себе си, да раздават компетентни мнения и оценки, винаги намирайки услужлива обществена или медийна трибуна.

България не беше отмината от една по-обща историческа закономерност, наблюдавана при падането на диктатурите и в други държави. Диктаторските или тоталитарните режими не биват сменяни във властта от най-непримиримите и последователни свои противници, а от т. нар. “умерени” политически сили и фигури – всъщност от тези, които са най-удобни и най-приемливи за бившия режим.

Новата политическа система и нейните следствия

Анализаторите на българския политически живот – коментатори, социолози, политолози (без да изключвам и себе си от общите слабости) много често всъщност не анализират, а теоретизират върху него. Социолозите например не се придържат към фактите, а се стремят да ги вкарат в желаните от тях теоретични рамки, в руслото на предписателни, нормативни, а не на описателни теории. Затова теоретизиращите “анализатори” от подобен тип прекалено често остават неприятно изненадани от развилите се процеси, и от поведението на социалната реалност, на социалните субекти, което не се вмества в желаните от тях теоретични рамки – “социалдемократически”, “консервативни”, “либерални”, “национални”, “европейски” и т. н. Не на последно място този феномен се дължи на липсата на разграничение между ролите на участниците в политическия процес и неговите тълкуватели. Тълкувателите не могат да се освободят от личните си пристрастия, от миналото или продължаващото си участие (под различни форми) в политическите и икономическите процеси. За мене също тази гледна точка е по-близка и разбираема, отколкото обективистичното, олимпийско дистанциране от всякакво политическо и гражданско участие. Но първото условие за анализатора е това, да си даде сметка за субективността и непривилегироваността на собствената си гледна точка. А това никога не е било една от силните страни на българските обществени, политически и икономически анализатори, тълкуватели и коментатори. Тук не говорим изобщо за българските политици.

При тях се набива на очи проблемът за измислените лидери. Хора, които обикновено нямат успешна професионална кариера, по някакви незнайни критерии биват харесвани от партийните върхушки и кооптирани в тях. Когато се наложи да бъдат изпратени на “полева работа” сред “обикновените хора”, за да ги спечелят като избиратели, се оказва, че тези назначени партийни звезди нямат качества на “неформални лидери” и не могат да поведат “масите” след себе си. Дори и тези от тях, които се изживяват като харизматични оратори. Защото избирателите обикновено не виждат у тях “харизмата”, а демагогията и неистовият и трудно скриваем кариеризъм да се реализират чрез политиката, след като не са успели да го направят по друг начин.

Различните поколения политици поставят акценти всеки върху своето време. Възрастните – върху “успехите на социалистическото строителство и социалната сигурност от онази епоха” или върху съдбата си на репресирани или потискани при тоталитаризма. По-младите – върху динамичните промени от 90-те години, в които те са били активни участници и могат да си припишат съответните заслуги или да се представят като борци срещу негативните явления, предизвикани от техните политически опоненти и противници.

Като резултат се оказва, че т. нар. политически елити и следващите ги маси нямат единно виждане нито за миналото, нита за настоящето, нито за бъдещото развитие на страната. Единственото, което ги обединява е стремежът да останат възможно по-дълго на политическата трапеза и да не допуснат нови участници да ги изместят от нея.

Политическото съзнание е изначално агресивно и интелектуално недостатъчно.

Когато една версия бива отричана от политиците и от официалните медии, обикновено тя се оказва истинската.

Предизборните обещания и програмите на партиите не са израз на истинската воля на политическия елит, а служат само за примамка на избирателите и за легитимация на партийния елит пред нашата и чуждестранната публика.

Политическата практика на утвърдените и парламентарно представени партии, както на власт, така и в опозиция, разкрива безпощадно истинските цели на тяхната политическа дейност – служба на собствените егоистични интереси, на групировките които ги финансират, на чуждестранните покровители и цинично пренебрежение към интересите на огромното мнозинство български граждани. У нас се утвърди модел на фасадна демокрация, с фасадни институции (по смисъла на Хана Аренд).

Липсата на прозрачност, публичност и демократическият дефицит на нашата политическа система се оказват особено вредни и пагубни в процеса на вземане на най-важните държавни решения като например избора на стратегии за трансформация – в икономиката, секторните политики, социалното осигуряване, демографските проблеми, пенсионната и здравната реформа, образованието, развитието на приоритетни научни отрасли и т. н.

Държавата у нас иска да упражнява максимално силен контрол върху икономическите процеси и частния бизнес, и в същото време да се оттегля от функциите си в културата, образованието, здравеопазването, социалните и демографските процеси, масовия и детско-юношеския спорт – все скъпоструващи и икономически нерентабилни, но с огромно значение за бъдещето на нацията дейности, обявявани от различни идеолози за “несвойствени” за модерната “минималистична държава”. Неуспехите в тези области водят до пълно релативизиране на критериите за прогрес. Прогресът според едни се оценява като пълен и безспорен регрес от други, и тук разделението не минава просто между традиционното идеологическо противопоставяне на “десни” и “леви”.

Неведомите критерии по които се рекрутира политическата класа в България доведе до феномена политиците у нас не да разрешават проблемите, а да създават проблеми, да ги задълбочават и увеличават до степен, която дискредитира политическата дейност изобщо в очите на българското обществено мнение.

Според Джовани Сартори “демокрацията се проявява най-вече и следва да се търси не вътре в структурите (на партиите, профсъюзите, институциите), а в динамиката на взаимодействието между враждуващите и съперничещи си групи и организации. Неорганизираното мнозинство на политически пасивните се превръща в арбитър между организираните политически активни малцинства. В състезанието между тях се проявява демокрацията.”

Проблемът с избора на властта – кой е най-добрият в политическото състезание обаче не се решава от “народа” – мисля, че това отдавна е ясно на всички. Освен от щабовете на политическите партии и икономическите кръгове, които стоят зад тях, в съвременните условия той все по-често се решава и ще се решава от пиар екипите, от специалистите по обработка на общественото съзнание, работещи за различните партии и кандидати.

Една от най-важните причини за неуспеха на българския преход според социолога Духомир Минев е овладяването му от т. нар. разпределителни коалиции. Разпределителната коалиция е описана от американския макроикономист Мансър Олсън в книгата му “Възход и упадък на нациите”. Тя представлява по същество приватизиране на държавата, осъществявано чрез процес на политически селективно и привилегировано разпределение на материални активи и доходи, постигнато в условията на аномична криза на обществото.

Разпределителната коалиция е група, която се стреми да осигури по-голямата част от обществения продукт за своите членове, като използва непозволени средства – преди всичко достъпа до политическата власт. Това води до прекомерна и непоносима социална цена – ограбване на обществения продукт от тази част от населението, която не е включена в разпределителни коалиции. В страни, където разпределителните коалиции са били отслабени поради външна окупация или авторитарен режим, след демократизирането им може да бъдат постигнати значителни успехи, ако бъде въведен стабилен правов ред – като следвоенното икономическо чудо в Западна Германия и Япония. Разпределителните коалиции приватизират държавата, променят нормативната и институционалната рамка според своите интереси, ликвидират публичността и прозрачността, отслабват демократичната система и правят невъзможен гражданския контрол.

Разпределителните коалиции променят самата схема за икономическа рационалност, понятия като печалба и ефективност и средствата за тяхното постигане. Политическите цели и средства стават господстващи в икономическия живот.

Френският историк, демограф и политолог Еманюел Тод в книгата си “Залезът на империята” говори за израждането на съвременните западни, традиционни демокрации – САЩ, Франция и Великобритания. Анализът му много успешно може да бъде отнесен и към българското демократично развитие след 1990 г.

Десният и левият елит са се споразумели да възпрепятстват всякаква преориентация на икономическата политика, която би довела до намаляване на неравенството. Все по-налудничав свят, в който избирателната игра трябва да доведе след титаничен медиен сблъсък до познатото статукво. Наличието на “висше споразумение” между елитите не позволява на съществуващата политическа система да се разпадне, дори когато всеобщото гласоподаване подсказва възможна криза. Съществува социологически и политически механизъм на овладяване на желанията на 20-те процента отдолу от 20-те процента отгоре, които за момента контролират идеологически 60-те процента в средата. Резултатът е такъв, че изборният процес на практика няма никакво значение и процентът на въздържалите се неудържимо расте. Един ден ще можем да говорим за “Западни олигархии”, както някога говорехме за “Западни демокрации”. (Е. Тод, “Залезът на империята”, с. 31-33)

Политическото участие и перспективата за бунтове

Нито през 1990 г. на Кръглата маса, нито през юли 1991 г. при подписването на новата конституция, нито през февруари 1997 г. беше подписан “ОБЩЕСТВЕН ДОГОВОР” от преобладаващото мнозинство граждани на страната. Това което беше представено от заинтересовани политически и икономически среди и от услужливи анализатори като постигане най-сетне и в България на обществен договор и консенсус за основните насоки на бъдещото развитие на страната, представляваше във всеки от тези, както и в още много други случаи договорка между шепа представители на политическата върхушка и водачите на 2, 3 или 5 партии, чиято представителност като защитници на интересите на мнозинството социални прослойки и групи от населението винаги е била доста подвъпросна.

Един от фундаменталните проблеми на прехода е, че в продължение на повече от едно десетилетие той връхлита върху обикновения човек като природна стихия. Огромното мнозинство от гражданите на България не могат да влияят сериозно върху развитието на процесите в страната – политически, икономически, социални, демографски и т.н., в желаната от тях посока. Те са изолирани, а не самоизолирани от участие във вземането на решения, в провеждането им и контрола по тяхното изпълнение. Илюзията, че обикновените хора могат да променят нещо в посоките на развитие на страната се появяват само по време на избори, но бързо изчезват само няколко месеца след тях. И така до следващите избори. Неизбежно обаче ще настъпи моментът, в който у значително мнозинство от избирателите ще се изчерпа доверието в ефективността на демократичната политическа система и произтичащите от нея процедури и легитимност на институциите. Тогава най-безобидната им реакция ще бъде просто да се дистанцират напълно от политиката и да откажат да гласуват. Много по-вероятна обаче е бурна, силно емоционална реакция, която да прелее в насилствени действия, както при свалянето на парламентарно легитимните правителства на БСП през 1990 и 1997 г. И няма гаранции, че парламентарната опозиция всеки път ще успява да канализира народното недоволство, ще успокоява уличния натиск и понесена на гребена на вълната на бунта на недоволните маси, ще печели следващите избори, спасявайки по този начин политическата система и договорките, наложени от Кръглата маса.

Българинът е свикнал през последните години, поставян при все по-тежки условия, в борбата за оцеляване да се спасява поединично. При силен външен дразнител обаче, изправен пред критично силно предизвикателство, много по-вероятно е той да предпочете силата на колективното действие. Особено ако пред него се появят хора с качества, които успеят да го убедят, макар и за кратко, че са така необходимите му лидери. При нарастващо недоволство от икономическото положение в страната, неефективността на институциите и неспособността на държавата да го защити от престъпността във всичките й форми, съвсем реалистична е перспективата да се достигне до масови улични протести, които да прераснат в неконтролируеми бунтове (бунт не значи революция!) със значително по-големи размери от тези през януари-февруари 1997 г. в София. Особено пък, ако такова развитие на обществените процеси не съвпадне със студения зимен сезон. И тогава Лукановско-Желевската ни политическа система може наистина да бъде разрушена, за разлика от полууспешния опит на Симеон Втори чрез влизането му във властта през 2001 г.

Общественото съзнание

(На езика на модерния фолклор българският преход може да бъде синтезиран в двата фундаментални въпроса: “Какво стана, та не вечеряхме?” и “Защо ги ручахме жабетата?”)

През целия период на прехода на обществото ни продължават да се предлагат колективистични ценности и колективистичен идеал – “Европа”, както при социализма, докато голямата част от хората, които ни ги предлагат се ръководят единствено от архииндивидуалистичните ценности на собственото си лично преуспяване. Заради него те са готови да погазят и всекидневно го правят, всякакви колективни ценности, норми на поведение, всякакви общностни интереси. Успехът на индивида у нас не се отразява положително и стимулиращо на успеха на колектива, както е например в англосаксонските общества. Това социално явление у нас не може да се обясни само със стария афоризъм, че ако България роди гений, това ще бъде гений на завистта, а с целия сложен конгломерат от социални, икономически, психологически, традиционни исторически, външни и всякакви други фактори, определящи развитието на нашето общество и неговите държавни форми през последните 1-2 или дори 5-6 столетия.

Противоречивият и лъкатушещ български преход нанесе тежки поражения върху общественото и индивидуалното съзнание. Българинът се научи да изпитва страх да казва истината, особено истината по обществените и политическите въпроси. Причината за това не беше само “вроденият” му конформизъм, а и успешното всекидневно и постоянно прилагане на усъвършенстваните модерни и по-примитивни техники за “промиване на мозъци” и за манипулиране на общественото съзнание.

При тоталитаризма 4-5 души имаха право да критикуват, и то в определени граници – ако се придържаха към тях, имаха надежда да получат обществена трибуна.

При демокрацията след първоначалната еуфория и привидната словесна всепозволеност, броят на хората имащи право да критикуват “системата” от широката трибуна на медиите се сведе до десетина души. Тук по изключение понякога се включват и словоблудствата на политиците, громящи пороците на системата, създадена не от тях, а от противниковите партии. Останалите по-обикновени хора нямат привилегията на достъп до медиите, за да изразяват алтернативни мнения по принципни въпроси на функционирането на политическата система, същинските характеристики на демокрацията в България или стратегията на преобразуванията в страната, пътищата, формите, целите и резултатите им.

Колкото и да се модернизира и европеизира България по време на прехода, каквито и успехи да отбелязва по пътя на европейската и НАТО-вската си интеграция, поради бавните темпове на този процес и обективно противоречивия му характер, за огромната маса от населението – 60-70-80% страната се е превърнала в доматена република без достатъчно домати, която често е принудена да ги внася, заедно с други храни и стоки от първа необходимост. В очите на гражданите, които не са се вписали успешно в новата икономическа система България заприличва на латиноамериканска държавица от 60-те години, управлявана от корумпирани, марионетни и компрадорски правителства, които са безсилни да се справят с растящите проблеми на страната във всички области, а често и сами ги създават с некадърното си управление. България придобива почти всички латиноамерикански пороци от този период – огромно социално разслоение, бум на престъпността и пълна липса на правосъдие и каквато и да била справедливост в обществения живот.

Дълго време у нас битуваше илюзията, че преходът има дъно, до което неизбежно и дори скоро ще стигнем, и след това ще се оттласнем нагоре, започвайки необратима тенденция на възходящо развитие. С течение на времето все по-малко хора вярват в това. Те все повече осъзнават, че негативните тенденции могат да продължават практически до безкрай, а положителното развитие в някои области, временното икономическо оживление не е задължително да засегне благоприятно всички слоеве от населението, да доведе автоматично до повишаване на неговото жизнено равнище.

Новите правила на играта, постоянната им смяна или хроничната липса на такива обричат на неуспех повечето начинания да се постигне нещо от обикновения човек със собствени сили, без значим начален капитал и силен мафиотски или политически гръб.

Хората неусетно свикнаха да възприемат явления като бедността и мизерията, високата безработица, просяците, бездомниците, безпризорните деца, наркоманите като даденост от пейзажа, като неизбежен атрибут на епохата, в която живеем, а не като нетърпим и остър социален проблем, с който държавата и обществото трябва да полагат всички усилия да се справят. Стигна се дотам политиците и тълкувателите от най-различен цвят и калибър в един глас да твърдят, че това било неизбежната цена, която българският народ трябвало да заплати за прехода. Успешният ход и евентуалният някогашен завършек на прехода обаче се измерват точно с недопускането или ограничаването на такива уродливи явления и стихийни или манипулирани процеси, така че докато те протичат, да не се допуска социално-класовата структура на българското общество да стане напълно несъвместима с европейската.

Преходът започна с надеждата и няколко години в общественото съзнание господстваше илюзията, че той непременно ще възстанови историческата, икономическата, социалната, политическата и всякакъв друг тип справедливост. Политическа сила, която съумее да експлоатира темата за възмездието, за ревизиране на извършеното от предишните правителства (както на БСП и на СДС, така и на НДСВ) и обещае или поне призове към възстановяване и раздаване на потъпкваната досега справедливост като умело паразитира върху латентните нагласи в общественото съзнание в тези посоки, би могла да постигне сериозни изборни резултати, съизмерими дори с тези на Симеон ІІ от 17 юни 2001 г.

Държавата и външният фактор

Още далеч преди въвеждането на валутния борд българските правителства се създават и крепят благодарение на външни фактори и временна договорка (пресилено е да се каже консенсус) между меродавните политически и икономически елити. Когато тази договорка отпадне и особено при оттегляне подкрепата на външния фактор, правителствата падат. Затова българската политическа класа интуитивно усеща, че тя се нуждае не толкова от широка вътрешна подкрепа, за да се задържи на власт, а от благосклонността на външните фактори и най-вече кредитори на страната. Решаващо за падането на правителството на Виденов и за принудителното приемане на валутния борд се оказа именно това обстоятелство. След източването на банките, правителството на Виденов можеше да бъде спасено единствено чрез ново външно финансиране - от МВФ и СБ. Поради твърдоглавието си и отказа да приеме условията на фонда, то разбира се, не го получи. Така финансовата криза стана неудържима и неконтролируема, а след нея неизбежно дойде и политическата. Независимо от това, какви активни мероприятия са били предприети в тази посока от недоволни от управлението на Виденов икономически групировки и среди в БСП, както и от някои чужди посолства и служби.

В най-общ план съвременният свят може да бъде описван в категориите на информационното общество и икономиката на знанието. Характерна особеност при него е това, че управляващите елити управляват, контролират, манипулират и деформират информацията, и чрез нея управляват, контролират, манипулират и деформират съзнанието и поведението на хората.

Народи и държави, които не умеят да представят собствена картина за света и своя собствен образ пред него, продиктувани от техните специфични интереси, а безрезервно приемат чужди модели и представи, включително и за себе си, рискуват да бъдат маргинализирани, да станат излишни, а даже и да загинат.

Малки народи като българския имат шанса към разколебаната си национална идентичност да прибавят и идентичността на част от обединена Европа. Дали ще намерят най-добрия баланс при запазването и съчетаването на националната си идентичност и специфика в широката европейска рамка зависи на първо място от интелигентността, която ще проявят техните политици, тяхната общественост и духовен елит, доколкото притежават такива.

Политическата върхушка и националните интереси

Българският политически елит практически е недиалогичен със своите избиратели. Да се вслушва в гласа им, в болките и всекидневните им проблеми, още повече да действа под техния натиск – това се обявява за популизъм – най-тежкият политически грях за българския политик и за претенциозните анализатори на българския обществен и политически живот. Колкото е монологичен по отношение на избирателите си, толкова нископоклонен и угоднически изпълнителен е българският политически елит спрямо внушения и преки заповеди, идващи от чужбина. За 100 години Третата българска държава изглежда толкова изхабена и невдъхваща доверие в очите на по-голямата част от своите най-видни граждани, че те смятат за анахронизъм да защитават т. нар. “национален интерес”. Вероятно и поради тази причина те са отвикнали да казват “не!” на своите ментори и партньори отвън и с мазохистична последователност и магарешко упорство изпълняват почти всичките им указания.

В други източноевропейски държави, създадени неотдавна или възстановили самостоятелността си в началото на 90-те години, обществеността и управниците са много по-болезнено чувствителни и безкомпромисни при отстояването на националните си интереси, в рамките на своите възможности. Изглежда “старостта” на Третата българска държава по отношение на такива дори по-малки от България държави, не е предимство, а по-скоро историческо бреме, възпитаващо постоянно в национален песимизъм, вследствие на отдавна загубени илюзии и низ от национални катастрофи. На българска почва (по някаква зла воля на съдбата ли?) националният песимизъм отдавна е прераснал в национален нихилизъм и комплекс за малоценност, изразяван в изречението “От нас не зависи нищо – нито в света, нито на Балканите, нито даже вътре в страната!” Други мощни и външни сили винаги ще решават съдбата на българския народ. Трябва да сме послушни, с точен усет за конюнктурата, за да можем да следваме вярната посока на вятъра. И вътре в страната, и в международната политика. Нашият национален интерес се изразява точно в това – да следваме послушно указанията на по-силните, на влиятелните и авторитетни международни фактори (дори когато те са временни – например само за един мандат от 4-5 години!). Те по-добре дори от нас знаят какви са нашите национални интереси. И най-естественото нещо на света е те да ги свеждат до нашето знание, а ние да ги следваме и сляпо да изпълняваме техните указания.

За българския политически елит от безкрайния и все несвършващ преход това е единствено възможния тип “национално отговорна политика”.

Партиите

Партиите почти веднага усвоиха модерната реторика и европейските легитимиращи норми. Те се стремяха да се представят като част от някое от европейските семейства на политическите партии и затова механично възприеха техните основни идеологически построения. Големите български партии не се обръщат с лице към проблемите на обикновените хора и не разглеждат проблемите на страната през тяхната призма, а през призмата на новите вносни идеологически клишета и доктрини. Те продължават да се придържат към възприетите (обикновено отвън) идеологически клишета, дори когато те влизат в противоречие със здравия разум и с фактите от обществената действителност у нас. Обръщането към всекидневните проблеми на хората и пряко към народа, към масите, за тях винаги и задължително е популизъм, противопоставен на “модерните европейски визии за бъдещето”, с които партийните върхушки претендират, че разполагат. Оттук те са убедени, че това е достатъчно, за да бъде представена пред населението реформата като социално приемлив проект. Модерният източник на легитимност, който партиите си оспорват и си присвояват, е “европейският проект на България”. Без да ги е грижа за пътищата, средствата и социалната цена, която българският народ ще трябва да плати за неговото осъществяване.

Партиите и произвежданият от тях политически “елит” употребяват като алиби за действията си понятия, превърнати от тях в свещени крави като преход, реформа, Европа, международните финансови институции – МВФ и СБ, международната общност, цивилизованият свят, цивилизационен избор, чуждестранните ни партньори, образът на България пред света... Списъкът може да се продължава, а понятията – сакрални фрази и заклинания да се комбинират според изобретателността на политиците и нуждите от алиби за момента, с което да бъдат оправдани очевидно несъстоятелните им, неразумни и вредни за страната действия.

Трайно утвърдилите се партии в българския политически живот, а за останалите няма смисъл да говорим, страдат от един тежък порок по рождение. Поради прибързания и изкуствен начин на тяхното създаване те се легитимират пред избирателите чрез определен пакет от идеологеми, ценности и почти религиозни вярвания, но обективно не представляват нито интереса на обществото като цяло, водени от разбирането за общото благо, нито дори, което е най-лошото, интересите на най-значимите обществени групи и прослойки. В развитието на политическия процес в рамките на институциите и законите, а още повече извън тях политическите партии представляват главно интересите на своя тесен елит или ръководство, често пренебрегвайки даже интересите, особено икономически и социални, на редовите партийни членове. Разбира се, и тук между партиите има известни разлики. Така например БСП защитава (поне на думи) интересите на своя традиционен електорат в по-голяма степен, отколкото СДС. ДПС непрекъснато демонстрира желание да прави същото, но дали поради по-ограничените му властови и икономически ресурси или по други причини, това досега все не му се отдава. Партиите се стремят към властта, за да подменят властта на държавните институции с партийната си власт, за да изземат преразпределителните функции на държавата. Идвайки на власт, те започват да ги упражняват от нейно име, но твърде далеч от изискванията на икономическата рационалност и широкия обществен интерес.

В продължителни периоди БСП се изживяваше или беше принудена да действа като синдикат, профсъюз, чиято основна задача е да се грижи за оцеляването в политическото и общественото пространство на своите членове, докато отмине бурята. Това нанесе тежки удари на авторитета й като партия и на нормалния ход на политическия процес в страната.

От своя страна СДС също не успя да се превърне в съвременна народна партия по време на управлението на Иван Костов, въпреки широко афишираните си претенции да бъде такава.

ДПС е всичко друго, но не и демократична или пък либерална партия. То притежава всички черти на патриархално-авторитарните, дори болшевишки партии, с несменяем безпрекословен лидер, който не допуска никакви мнения, алтернативни на неговото мнение вътре в партията. Типично във феодален стил ДПС смята мюсюлманските и особено турскоезичните избиратели за свое крепостно население, на което не е позволено да направи никакъв свободен избор. Дълги години местните лидери и организации на ДПС не допускат в турските села създаването на организации на другите български партии, като използват всякакви средства – от заплахи до уволнения от общинските служби на непослушните български турци, които се опитват да се освободят от мъртвата политическа хватка на Движението. Останалите български партии, особено БСП и СДС, предпочитат да се преструват, че не забелязват това и търсят често безпринципни комбинации и коалиции с ДПС, за да получат или да запазят властта или пък безкрайно лесно се поддават на внушенията за колективна вина на българите за възродителния процес и лицемерно или не, демонстрират гузна съвест. Така неусетно и дори неочаквано на лидера и на малките лидерчета на Движението се позволява все повече и повече… Неща, които биха били немислими за една обикновена българска партия, която се ползва с доверието на от 4 до 7,5% (през 1994 г.) от избирателите. ДПС може и да е гарант на етническия мир в България, макар че и този постулат е твърде спорен, но като балансьор в парламентарно-политическия ни живот ролята му съвсем не е стабилизираща или такава на положителен герой. Всички значими партии у нас са влизали в безпринципни комбинации, имащи тежки последици за развитието на политическия процес в страната, но за ДПС това е основно правило и всекидневие на неговото политическо съществуване.

Ахмед Доган демонстрира доста често пренебрежение към другите политически сили и към общественото мнение, което свикна да му прощава прекалено много неща, които не би простило на друг български политик. Критиките срещу ДПС и неговия лидер са своеобразно табу у нас, защото се смятат за проява на етническа нетърпимост към турското малцинство, а не само към действията на неговата партия. Доган не се свени да реанимира в политиката отпадъчни продукти от българските политически партии. Съществува обаче много голяма вероятност това да се обърне един ден срещу него и политическите му похвати да бъдат отхвърлени като неприемливи не само от мнозинството българи, но и от традиционните избиратели на Движението сред мюсюлманското население.

За оцеляването на Движението е важно да се запази етнорелигиозният консерватизъм на неговите досегашни избиратели. Колкото повече те се европеизират, толкова по-трудно ще става в бъдеще те да бъдат убедени да гласуват за ДПС – “Движение, пръкнало се от глупостта на тоталитаризма, но ненаситно смучещо сокове от наивността на демокрацията” (Рашко Стефанов - Шумен).

Докато в българските политически партии от “левия” и “десния” спектър, социалдемократически, либерални или по-консервативни, не се наложат като личности и не бъдат избирани депутати български турци и мюсюлмани, ДПС ще продължава успешно да поддържа монопола си като единствен политически представител на тези етнорелигиозни общности.

Левицата

Подобно на други страни, и в България левицата (левичарството) е преди всичко интелектуално движение. Тя не е социално движение на “пролетариата”, на работническата класа, а идеологическа, доктринална обвързаност и ориентация на част от хората с интелектуални претенции и постижения, на бунтарите по дух и мисловно-емоционална нагласа, както и на част от определени социални категории: наследници на семейства, участвали в комунистическото и социалдемократическото движение, отчасти и в земеделското, държавни и общински служители, бивши номенклатурни кадри, военни и служители на специалните служби и на репресивния апарат на тоталитарния режим, учители, висшисти и специалисти, изградили личността и професионалната си реализация в условията на комунистическата пропаганда и порядки. Това прави почти невъзможно скъсването им с основните идеологически постулати, с които са формирани и привикнали.

Резултат от всичко това е, че поне след 10 ноември 1989 г. нито БСП, нито другите “леви” по идеи партии могат да претендират, че са партии, представляващи интересите на работническата класа или на “пролетариата”, на хората на наемния труд. Това е пряко свързано, както с променящата се социално-икономическа структура на българското общество, така и с неизбежно десния по своя характер път, който страната трябва да извърви, за да извърши своя преход.

Деиндустриализацията води до намаляване на относителния дял на работническата класа сред българското население, а произтичащата от нея като неизбежно следствие лумпенизация и пауперизация на значителна част от хората, засегнати от безработицата, намалява социалния контингент, който би бил податлив на идейните внушения на едно нормално, в умерени европейски рамки ляво политическо движение, каквито се опитват да бъдат БСП, БСДП или Евролевицата. Затова съвсем не е случайно, че “левите“ партии не успяха да си създадат влиятелни и послушни леви синдикати.

Левицата не само у нас е била винаги интелектуална, доктринална, а не пролетарска, ето защо не може даже да се говори за нейната депролетаризация. Класово осъзнатият пролетариат и неговият челен отряд – работническата класа винаги са били всъщност много повече идеологическа конструкция, като се почне от Маркс и се стигне до реалния социализъм, а не обективна социална реалност. А сред хората на наемния труд винаги е имало висококвалифицирани и скъпоплатени професионалисти, които по никакъв начин не могат да се причислят към пролетариата, към работническата класа, към прогресивните елементи, желаещи революционна промяна, и оттам – към левицата.

Неуспешен се оказа опитът на управляващата БКП по съветски образец да наложи на цялото общество една нова, единна “пролетарска култура”. Ценностите на тази нова, изкуствено създавана и насилствено налагана “работническа култура” така и не бяха възприети достатъчно дълбоко и ннтериоризирани не само от другите социални групи, но дори и от индустриалните работници. Разбира се, не може да се отрекат и значимите успехи, които тоталитарният режим постигна в тази посока и чиито плодове продължаваме да берем и до днес.

Твърде дълго в и за България продължава да господства една обяснителна политологическа схема, която не само представлява невярно отражение, но и все повече се отдалечава от фактическото развитие на политическите и социално-икономическите процеси в страната.

Базисният модел на повечето, и то не само “десни” тълкуватели на политическия живот в България изхожда от постулата, че той се определя от дихотомията на борбата на една добра и една лоша политическа сила. Това са “великите сили” в българското политическо пространство – СДС и БСП. Презумпцията, съдържаща се в тази представа е, че СДС е носител на новото, прогресивното, демократичното, “европейското”, а БСП – на съответните им противоположни, и натоварени с негативни оценки характеристики. Оттук се разпространява и отслабеният вариант на тази интерпретация – че каквото и да се случи в конкретната политическа ситуация, СДС винаги ще бъде по-малкото зло, което трябва да бъде предпочетено като управляваща сила пред БСП.

Този предразсъдък, макар че практически е трудно доказуем, дори и след провала на правителствата на Луканов и Виденов, е толкова широко разпространен, че рядко се подлага на сериозна дискусия. А дори в определени периоди от миналото СДС да е бил (или поне да е изглеждал като) по-малкото зло, то никой не е доказал, че в настоящия момент и особено в бъдеще това е безспорна политическа реалност. Едва ли може да се твърди сериозно, че ако да речем в близка перспектива – година, две, три, СДС поеме властта, той ще управлява по-добре или ще краде по-малко от БСП или НДСВ, само защото е първата демократична сила, бащата на демокрацията в България и проевропейска, пронатовска, християндемократическа, народна и прочее партия. Такъв филм засега все още не се прожектира по нашите екрани. Разбира се, и аз бих се радвал на подобно отрадно явление, но когато то действително се появи.

Такъв тип дихотомично мислене е остатък от студената война, то е продължение на студената война в българската политическа теория и практика.

Добрият замисъл да се изгради СДС като демократична, европейска, модерна, прогресивна и т.н. партия, през тринайсетте години на прехода често се проваляше поради лошите изпълнители на този твърде амбициозен за нашите национални условия политически проект. Затова и не успяваше да убеди достатъчен брой избиратели за достатъчно голям период от време, че СДС наистина е по-малкото или най-малкото зло сред родните политически партии. При това положение е странна и ирационална вярата в този предразсъдък и съответно в производните му – че БСП си остава по-голямото зло, и че така ще е винаги и занапред в неопределеното бъдеще.

Крайно непродуктивен, вреден и болшевишки по същество е подходът, изискващ на БСП да се гледа единствено като на партията на бившите комунисти, и тя непрекъснато да се клейми като ретроградна сила, неспособна и нежелаеща да се реформира=социалдемократизира. БСП няма да изчезне от българското политическо пространство и затова големият интерес на неговото нормално развитие и функциониране е да й се помага тя да се превърне в това, което трябва да стане – нормална, европейска лява партия, като следва образците на западноевропейските си партньори. Но този задължителен процес на скъсване на пъпната връв с ленинизма и сталинизма, с историческата обремененост от престъпленията на тоталитарния период, се затруднява не само поради ретроградността на определени вътрешни среди в БСП и на част от електората й, а и от често неадекватното, тенденциозно и ругателно отношение към нея “по принцип”, дори когато за това няма конкретен повод и основание.

Тенденциозни анализатори на политическия живот у нас недобронамерено се ровят из вътрешнопартийния живот на БСП и из списъците на нейното ръководство или най-активни функционери, за да открият там кои са крайнолеви, сталинисти, комунисти и прочие лоши хора. Коректното политическо отношение обаче трябва да бъде по-различно, да се основава на обективност и добронамереност. Този тип поведение спрямо БСП е равнозначен на подход, при който хора от (крайно)левите среди, злонамерени към СДС, се ровят из кадровите дела на десните партии и организации, за да търсят там със свещ, да откриват и разобличават кои са “фашистите” и привържениците на бившите легионери в “сините” редици. Такова поведение дори само на част от привържениците на двете големи партии в България означава продължение на студената пропагандна война, и то не “с други”, а със старите печално омръзнали ни средства, познати у нас още от 1923 г., ако не и от 1919 г.

Всяка партия, както и всяко правителство трябва да бъдат оценявани доколко са добри или лоши не по презумпция, “по принцип” поради генезиса и историческия си багаж, а според конкретните си стъпки и управленските решения, които провеждат. А те следва да бъдат предмет на конкретен експертен анализ, а не на партийно-политически пристрастия и лични антипатии.

Икономиката

Пазарът представлява преди всичко моделирани взаимодействия между актьорите, като моделите на пазарно взаимодействие се определят от нормите (правни, технологични, морални и др.) и от институциите. При институции на фасадна демокрация и на квазипазарна икономика, както и при по-скоро пожелателни, отколкото ефективни пазарни норми, естествено е много трудно да се развият истински пазарни отношения. Още повече, когато актьорите не са убедени в своята лична изгода от такъв тип моделирани взаимодействия, предписани им отвън, а не плод на тяхната вътрешна убеденост.

Пазарите са само един от многото съвместно съществуващи механизми в модерния капитализъм. Залагането на хипертрофията на само един от тези механизми води автоматично до жертване ефективността и гъвкавостта на развитието на капитализма, което зависи от разнообразието на неговите организационни форми.

Големите икономически групировки и капиталисти в България се създадоха основно от представители на бившата червена номенклатура – партийна, комсомолска и стопанска, на структурите на МВР и преди всичко на ДС. Към тях постепенно се добавиха хора извън тези среди, които успяха чрез влизане в политиката да заемат ключови икономически и административни позиции. Успоредно с тях се развиха групировките на силовите охранители и застрахователи, на практика трудно различими в действията и методите си от обикновените “неорганизирани” рекетьори. Т. нар. реститутски капитал не успя да заеме никакви по-съществени позиции в икономиката на страната. Той послужи единствено за подобряване личното материално състояние на незначителна част от населението – няколко хиляди души, и много повече за пропагандни спекулации, разпалване на негативни емоции и оправдаване на собствената некадърност и безсилие на заинтересовани политически среди главно от левицата.

Едва когато процесът на приватизация и преразпределение на икономически привилегии и позиции приключи, има известен шанс в България да се установят твърди, модерни, “западни” правила на играта, характерни за нормалните високоразвити държави, а закононарушенията и корупцията да се сведат до обичайните за страните от ЕС стойности. Разбира се, у нас като страна от Югоизточна Европа те ще продължават да бъдат по-високи от тези в централноевропейските държави, но все пак забележимо по-малки от сегашните. Това може да стане обаче единствено, ако новите собственици – местни предприемачи и чужди инвеститори преценят, че спазването на правилата и законността ще им излиза по-евтино и по-сигурно, отколкото тяхното нарушаване и заобикаляне. За целта е нужно държавата да създаде подходящата правна и институционална рамка, процедури за тяхното функциониране и контрол от обществото, така че “данък държава” да не бъде повече основна пречка пред възходящото развитие на страната.

Валутният борд представлява другата основна и дори по-важната в някои отношения пречка за висок икономически растеж. Положителните ефекти се проявяват най-пълно до година и половина - две след неговото въвеждане в страна с европейска структура на икономиката и на обществените отношения, каквато се опитва да бъде България. След това отрицателните ефекти започват да преобладават над положителните и Бордът превръща страната, надянала неговата усмирителна риза в държава от постколониален, африкански тип, позволяваща да я третират като развиваща се държава, с методите на неоколониализма, за който приоритетни са интересите на външните кредитори и инвеститори, но не и на жизненото равнище на местното население и преструктурирането на икономиката съобразно националните й интереси.

Рестрикциите, които ни се налагат от МВФ и СБ и тежките условия, които ни се поставят, за да получим заеми от тях, се изразяват във възможно най-лошата комбинация – българското правителство е принудено да поддържа политика на максимално ниски доходи и максимално високи (и скрити) данъци. Първото свива платежоспособното търсене и ограничава още повече развитието на и без това малкия ни вътрешен пазар, а второто отблъсква инвеститорите – местни и чужди, в съчетание с многото други неблагоприятни условия в страната.

Изграждането на успешно действаща пазарна икономика изисква както осигуряването и потреблението на достатъчно ресурси, така и значителни фискални разходи. Самоцелните рестрикции (ограничения), като например тези за равнище на бюджетния дефицит от 2 и дори 1%, или за годишна инфлация под 5-6%, или за поддържане на държавния дълг като съотношение под определен процент от БВП, които ни се налагат от политиката на МВФ или ЕС, са обективна и необоснована пречка пред оптималното ни икономическо развитие.

До 1996 г. държавата субсидираше щедро губещите предприятия и банки, включително и частни. След въвеждането на валутния борд през 1997 г. се премина към друга крайност в икономическата политика. Беше въведена практика на система от допълнителни – обявени и необявени, скрити от широката публика резерви на фиска, които блокираха големи финансови ресурси. Така например вместо изисквания от МВФ 1,9 млрд. лв. фискален резерв за 2002 г. там се натрупаха 4 млрд. лв. и тенденцията, одобрена от правителството и МВФ е към неговото нарастване. Тези пари са замразени, те не работят за българската икономика, а с тях ние кредитираме безлихвено западните икономики. Те са вложени в чужди банки като депозити или в западноевропейски и американски ценни книжа – държавни и корпоративни. Наложен ни бе фетишът на бюджетен дефицит в рамките на 1%, при положение че в Европейския валутен съюз е допустим дефицит до 3%, в Полша и Унгария той достига до 4,5-5,5%, а в Чехия за 2002 г. поради затруднения в приватизацията достигна цели 7,5%. В сравнение с началото на 90-те години е рязко влошено съотношението средна заплата-средна пенсия, а относителния дял на средствата за пенсии в БВП падна с няколко процента.

БНБ, Министерството на финансите и други държавни институции не са инструмент за формиране и провеждане на икономическа политика, съобразена със специфичните ни национални интереси, а проводник на указанията и рецептите на международните финансови институции (МФИ) и ограниченията на Борда. Държавният бюджет продължава да се ръководи от логиката на обикновени счетоводители, а не на макроикономисти с държавническо мислене. Той се прави като бюджет на една много голяма фирма, изпълняваща и определени благотворителни дейности, но не и като бюджет на сериозна държава, която знае как да си осигури по-добро бъдеще. Фискалните политики в областта на данъците, доходите и социалното осигуряване продължават да бъдат рестриктивни и не насърчават нито инвестициите, нито потреблението, нито предприемачите, особено пък тези в индустриалното производство.

Поддържането на нисък бюджетен дефицит и ниска инфлация с цената на всичко води като икономически свързани явления задължително до по-висока безработица, задържане растежа на доходите, понижаване на покупателната способност, забавен растеж и дори спад в производството, стагнация, а при влошаване на конюнктурата, и до гарантирана рецесия.

В нашия случай нещата стоят така. При други държави, с друг тип икономическа структура и култура на управление, например Германия, е по-различно.

Необходим ни е кейнсиански тип бюджетна политика – дефицитно бюджетно финансиране на инфраструктурни проекти, което ще създаде и нови работни места. За това досега поне липсва ясна политическа воля, а и разбиране от страна на управляващите.

Страната ни остава твърде силно зависима от МВФ и СБ, което я отдалечава в социално-икономическо отношение не само от ЕС, но и от “нормалните” държави по света, гарантиращи на своите граждани устойчиво развитие и прилични условия на живот, въпреки периодичните икономически трудности и сътресения.

Прилаганите в България рецепти на МВФ от пакета на Вашингтонския консенсус не гарантират високи темпове на икономически растеж, а се явяват обективна спирачка пред него.

Алтернативен изход от тази ситуация е България да намери начин да се откаже от зависимостта си от заемите от МВФ и СБ и да излезе на свободните финансови пазари, откъдето да получи финансиране на дефицита в платежния си баланс, може би при по-високи лихви и по-кратки гратисни периоди, но без заробващите условия на МВФ и СБ. Другият начин е да разчитаме на по-скоростно приемане в ЕС, където ще можем да се развиваме по-успешно благодарение на помощите от структурните фондове и по-облекчените условия за финансиране от европейските банки като за страна-членка на ЕС. Но дотогава нищо не би могло да се промени драстично в икономическата ни политика и ние ще продължаваме да изпитваме всички отрицателни последици от валутния борд и действащите споразумения с международните финансови институции.

Моделът за оценка на развитието на съвременните общества се основава на макроикономически измерители (показатели) – като БВП на глава от населението и динамика на икономическия растеж. Този модел е доста спорен, ако не и порочен. Едва ли развитието на обществото и оценката на качеството на живота на хората трябва да се основават само или предимно върху макроикономически критерии.

България в ЕС и в глобалната икономика

В страните от ЕС съществува много по-строго планиране и регулиране на икономическите процеси, отколкото в някогашния СИВ, към който имахме нещастието да принадлежим. При това държавната намеса в икономиката и строгото регулиране на пазара в ЕС, въпреки всичките си несъвършенства, лобистки интереси, корупция и вродени пороци на евробюрокрацията, води все пак до едно успешно развитие на европейското икономическо пространство и превръщането на разширения ЕС към 2010 г. в най-голямата икономическа общност и водещ играч в световната икономика, изместващ САЩ. Според мнозина авторитетни анализатори, да се попречи на тази необратима тенденция – САЩ да изгубят световното си икономическо, а оттам и политическо лидерство, е една от целите на войната в Ирак, водена от екипа на президента Буш.

Докато ние се самозалъгвахме, че строим социализма, в Швеция, другите скандинавски страни, Западна Германия, Холандия, Белгия, Австрия, Швейцария - правителства, работодатели, синдикати в сравнително успешна хармония по системата на социалното партньорство изградиха едно много по-модерно и развито общество, отразено в теориите за социалното пазарно стопанство и държавата на всеобщото благоденствие. Там те построиха социализма за своите народи много преди нас, само че го наричаха “социална държава”. Според някои авторитетни специалисти Канада е най-добрият пример за успешно съчетаване на най-доброто от американския и западноевропейския политико-икономически модел.

Дори държави като Кипър например, които влязоха в ЕС едва през 2004 г., залагат на теорията за регулираща държавна намеса в икономиката. Икономическите индикатори на островната република се регулират в съответствие с 5-годишни макрорамки, изготвяни от националното “Бюро по планиране”.

Високият жизнен стандарт, постигнат от традиционно бедни страни като Финландия, Словения или Кипър са подходящ пример за нас, как с разумна икономическа политика може да се поправят “грешките на природата” и несправедливостите на историята.

Ограничеността на вътрешния ни пазар (по-малко от 8 млн. души и територия от 111 хил. км2), както и липсата на технологии пречат за осъществяването на импорт-заместваща политика. Изходът от това може да бъде политика на благоприятно третиране вноса на високи технологии и особено на такива, които до момента не са присъствали в страната.

През 90-те години новият ни икономически курс цели развитието на третичния сектор (услугите, туризма), продиктувано от настъпващите промени в структурата на световната икономика. На българската икономика в повечето случаи те се отразяват като неблагоприятни фактори, стимулиращи обаче нейното трансформиране и преструктуриране.

Това важи в най-голяма степен за селскостопанската продукция, която попада под дискриминационните клаузи на Общата селскостопанска политика на ЕС. Сред другите обективни неблагоприятни фактори се откроява липсата на значителни природни и енергийни ресурси.

Присъединяването към ЕС води до необходимостта да бъде възпроизведена, копирана икономическата структура на страните от Общността, която е с преобладаващ третичен сектор.

Формирането на международно разделение на труда в глобализиращото се икономическо пространство води до необходимостта всяка страна да подаде ясен сигнал какво очаква да бъде нейното място в него.

След присъединяването ни към ЕС селскостопанският сектор като обеми на производство ще е на почти същите равнища както в края на 90-те, но относителният му дял, както и делът на промишленото производство най-вероятно ще намалява. Тези зависимости за съжаление не са израз на планирана политика на устойчиво развитие, съобразена с естествените ресурси на страната и с пределно рационалното им използване.

Усилено се развива туристическият сектор. През настоящото десетилетие приходите от туризъм ще се стабилизират на около 2 – 2,5 млрд. дол. годишно, като колебанията ще зависят най-вече от промените в курса на еврото спрямо долара. Туристопотокът ще запази структурата си - предимно от Русия, Германия, Великобритания, скандинавските страни, Гърция, Турция, Сърбия, Македония. Ще се увеличи, макар и не достатъчно, броят на туристите от други страни членки на ЕС и вероятно от САЩ. Туристическите организации вече акцентират на изграждането на подходяща инфраструктура за осъществяване на туристическа дейност като постепенно в приоритет ще се превърне спирането на строежа на нови сгради и подобряването на състоянието на вече съществуващите. Иначе много скоро ще повторим печалния опит на някои страни с развит туризъм като Испания и ще се принудим да събаряме сгради в свръхгъстозастроените и пренаселени летни и зимни български курорти.

И през следващите години българската търговия ще се характеризира с непрекъснат превес на вноса над износа. Това обаче не бива да се тълкува еднозначно като небалансираност и неефективност на родната икономика. По-скоро ще е резултат от по-високите доходи на населението и свързаното с това увеличено търсене на вносни стоки.

Външнотърговският дефицит показва и едно постоянно равнище на частните инвестиции в икономиката, което е условие за нейната жизнеспособност.

Българският дефицит се формира предимно от националния внос от ЕС – най-важния ни икономически партньор и разбира се, от вноса на нефт и газ от Русия. Не бива обаче да храним никакви илюзии, че приемането ни в ЕС автоматично би ограничило икономическото дисбалансиране в отношенията ни с контрагенти от ЕС. Това е въпрос на конкурентноспособност на българските стоки и фирми, а не на политика – на политическа воля и политически решения! Макар че и те безспорно имат своето значение (пример – затварянето на 3. и 4. реактор на АЕЦ Козлодуй).

Външната търговия на България ще нараства по отношение на страните от ЕС за сметка на търговските партньори от арабските страни и останалия свят, особено по отношение на националния внос. Слабо увеличение ще бележат и страните от ОНД. Предвид влизането ни в ЕС и традиционната устойчивост на търговските и икономически модели в България е слабо вероятно страната ни да завладее ново търговско пространство в голям мащаб. Възможен е износът на готово облекло, химически продукти, някои изделия на металургията и металообработващата промишленост, машини и съоръжения с определени технически спецификации, произвеждани във фирмите, създадени от чуждите инвеститори у нас. Това ще бъде износ в сравнително малък мащаб и на много специфични артикули, чиито съвкупен ефект, дори и реализиран, няма да се отрази в обрат на търговския ни баланс в положителен.

Като прогноза България ще регулира все по-малко търговията и в по-незначителна степен туризма. Все по-наложителна ще става нова преориентация на икономическата политика към финансовата сфера и консултантските услуги поради следните съображения:

туристическата дейност, поради географско-пространствената си зависимост, ще достигне границата на пределната си полезност - единственото което може да се очаква за в бъдеще са относително високи, но стабилизирани на едно равнище приходи. Освен това, туризмът е свързан с високи екологични разходи, и е политически чувствителен сектор – например, влияе се от заплахите от световния тероризъм. Ще останат да оперират най-конкурентноспособните предприемачи в туристическия бизнес, а държавата, след като вече е насърчила този отрасъл, постепенно ще се оттегля.

България вече разполага с изградена банкова инфраструктура за развитие на финансовата сфера, чиято ефективност не зависи от големината на разполагаемото пространство, но създава възможност за придобиването на международно политическо влияние в дългосрочен план – пример Швейцария, Австрия, Люксембург, Сингапур, Хонконг.

бъдещата финансова насоченост на икономиката е свързана и с очакваното административно ограничаване дейността на офшорните компании на европейския континент, както и с перспективата за включване в Еврозоната и Европейската монетарна система.

Тъй като конюнктурното положение на финансовите пазари в глобален мащаб след азиатската, руската и аржентинската кризи ще е особено нестабилно, това ще създава възможност за появата на нови локални и регионални финансови играчи. Нестабилността на международни финансови пазари кара играчите да не поемат друг освен минимален финансов риск и в същото време ги принуждава да търсят ликвидност.

При тези обстоятелства най-печелившата стратегия за България е да привлече тези свободни ликвидни средства - т.е. пари в брой под формата на инвестиции в страната.

С оглед на преориентирането на България от сферата на материалния към сферата на интелектуалния продукт и значителните инвестиции в образование, България би намерила добър прием на европейския пазар за софтуерните си продукти и за компютърните си специалисти.

Мястото на страната ни в ЕС и оттам в глобалната икономика, ще зависи на първо място от успешното включване на българските стопански субекти в европейските и оттам в глобалните икономически мрежи – организационни, пазарни, лобистки и всякакви други. Тава не може да стане без достатъчно компетентната намеса и подкрепа на българската държава. Нейната роля е да провежда един дискретен ”протекционизъм” като се учи от опита на всички напреднали държави – в Северна Америка, Европа и Източна Азия. Тъй като думата “протекционизъм” плаши мнозина, а и МФИ се обявяват категорично против това явление, макар че в много случаи си затварят очите пред него, бихме могли да я заменим с друго, по-безобидно понятие – например “насърчаване на местния бизнес”. Използваният в световната практика успешен механизъм за това е умела данъчна и кредитна политика. Важното е всяко българско правителство да има разбиране за нуждата от подобен подход. Което да доказва с действия, а не с думи.

Отсъстващото гражданско общество

В политическата реторика “Развито социалистическо общество” беше заменено от понятието “Развито гражданско общество”. Такава механична подмяна се оказа възможна във фразеологията, в мисловните клишета, но не и в обществената действителност.

Все пак, нека не забравяме, че икономика, политика и гражданско общество са преди всичко теоретични абстракции и те не могат да функционират независимо и изолирани едно от друго в практиката. В този смисъл обособяването и противопоставянето им в теоретичните разглеждания трябва да бъде само отражение на реалното им съществуване в единство.

За да има гражданско общество първо трябва да има граждани, които да формират общество. Това не е проста игра на думи. Превръщането на индивидите в граждани, дори когато тези индивиди са с много положителни индивидуални качества, се оказа много трудна задача у нас. Критичната маса от достатъчно количество граждани не беше създадена в годините на прехода. Това не позволи малкото на брой българи, които се изявяват като граждани да преминат в ново качество – това на развито гражданско общество. Бихме могли да говорим за това, че все още сме в начален стадий на развитието на гражданското общество, да признаем наличието у нас на граждански микрообщества, дори на спонтанно образуване на динамично гражданско мнозинство (=общество?) в определени ситуации и по определени обществено значими теми. Но големият проблем си остава – ако не пълното отсъствие, то слабостта на гражданското общество в България е очевидна за всички! Силен аргумент в подкрепа на това твърдение е високомерието, наглостта и цинизма, с които държавните институции се отнасят към критиките, забележките и исканията на гражданите и на различни граждански инициативи. Това е напълно разбираемо – държавните и дори общинските институции у нас практически не зависят от гражданите. Изборите са веднъж на 4 години, през този период се случват много неща, а допитванията до народа са непознат елемент за българската държавност. Институциите у нас зависят от волята на вишестоящите и още повече от волята на външни фактори – могъщи или не чак толкова.

Интелигенцията у нас отдавна може да се разглежда като осъзнат социално-групов субект, но само толкова. За съжаление в България съществува пропаст не само между управляващи и управлявани, между власт и народ, но и между интелигенцията и нейния народ. Тук въпросът кой е по-виновен за това, едва ли е най-важният.

По всичко изглежда, че сме обречени да следваме Модела на догонващо развитие на българската нация и държава – вечното догонване на чужди образци и норми, струващи ни се най-добрите и най-правилните за момента, преследване на цели, които почти винаги се оказват недостижими. Защо по-често не си задаваме въпроса дали тези цели са правилно формулирани!

Неосъщественото и почти напълно отсъстващо българско дисидентство почти до последните години преди преломния 10 ноември е сериозно, но недостатъчно обяснение за осакатеното развитие на гражданското общество у нас преди и след тази дата. Под задушаващата прегръдка на една чужда власт българското общество през Възраждането съумя да се развие сравнително успешно за тогавашните исторически условия. Дали прегръдката на собствената държава не се оказа още по-задушаваща (и то на “демократичната” държава след Прелома) за “нормалното” развитие на гражданското общество в България?

Процесът на самоорганизация на българското общество се оказа доста анемичен, деформиран и практически неефективен. Трудно можеш да бъдеш пълноценен гражданин, когато си икономически несамостоятелен, под пресата на различни държавни и общински институции и на закони и нормативни актове, приемани без твоето съгласие и без да отчитат твоите основни икономически, граждански и всякакви други интереси.

Неправителствените организации (НПО) не следват собствените си представи и виждания, а се нагаждат към целите и вижданията на донорите. Те знаят, че точно такъв тип поведение е единственият шанс да получат финансиране. Изискването, поставяно от чуждестранните донори НПО да си сътрудничат с държавни и общински органи, поставя НПО в подчинено положение спрямо тях в конкретните български обществено-политически условия. Така НПО не могат да изиграят основната си роля на коректив на политиката на държавните и общинските органи, нито да упражняват “мониторинг” върху тяхната дейност, камо ли пък да се борят с корупцията в тях. Нещо повече, те се превръщат в част от една корупционна схема, обрисувана много добре от Духомир Минев в есето му “Как умира гражданствеността и колко струва нейната смърт” (сп. “Демократически преглед”, кн. 49, 2002 г.)

Проектите на гражданските организации обикновено спират да работят след прекратяването на финансирането им от донорите. При тях отсъства характеристиката “устойчивост”. Оказва се, че гражданското общество или неговите структури като НПО не са в състояние да поддържат живота на която и да било сериозна гражданска инициатива, програма или проект без финансиране отвън – от чужбина или от държавни структури. Нарочно не споменавам българските частни спонсори, тъй като тяхното влияние в тази сфера на дейности е пренебрежимо малко.

В резултат на тази система на функциониране НПО се превръщат в квазиграждански структури, обслужващи частни и групови интереси на един много тесен кръг хора.

Корупцията беше въздигната в ранг на държавна политика и режим на функциониране на държавните институции, според точното обобщение (не само) на Духомир Минев.

От няколко хиляди действащи НПО у нас по-малко от 10 са свръхактивните организации, любимци на чуждестранните донори, които са абонирани за участие във всички добре платени проекти. “Сред постоянно ангажирания им персонал рядко се откриват солидни академични кариери”, според находчивия евфемизъм на Духомир Минев.

“В действителност почти всички основни донори (с няколко наистина щастливи изключения) работят постоянно с доста ограничен кръг от НПО и изглежда предпочитат информацията за това да не придобива особена публичност. Един преглед на списъците на лицата, с които са работили през прехода основните донори, ще установи постоянното присъствие на една основна група от не повече от 70 човека, които в качеството на различни експерти са взели най-голямо участие във формулирането и оценките на трансформационната стратегия на българското общество. (За сравнение ще посоча, че само Институтът по социология към БАН има около 100 сътрудници).

Обяснението, което може да се чуе от спонсорите, е, че те работят с доказали се НПО и отделни изследователи. Истината е друга. Създадени са порочни мрежи, които включват три основни страни, участващи в тях: българският персонал в местните офиси на международните донори, чиновниците от българските държавни институции (главно високите етажи в различни министерства) и разбира се, играчите от т. нар. НПО. И точно тези порочни тристранни мрежи имат специален принос за българския преход, такъв какъвто е. Средствата от заеми или безвъзмездни помощи, които се предоставят на различните министерства за извършване на реформите, неизменно попадат точно в тези тристранни мрежи. Има немалко случаи, когато служители от държавни институции специално създават НПО, за да "усвоят" средствата по различни проекти (особено когато по самият проект се изисква участие на НПО).

Основните технологии, които прилагат тристранните мрежи, са доста прости. Най-често не се обявяват широки публични конкурси за участие във важните и добре платени изследователски проекти по нормативно-институционалната реформа (обикновена е практиката на "затворени" конкурси, при които се подбират предварително ограничен кръг участници). Упорито се избягва прилагането на Закона за обществените поръчки, а това не е трудно, тъй като самият закон предвидливо съдържа такива възможности. Но както и да се организира и проведе конкурсът, няма значение - винаги резултатът се решава от двама играчи в мрежите - българския персонал на донорите и съответните чиновници в министерствата. Точно те обикновено участват в комисиите по избора на изпълнителя. Както са забелязали отдавна, не са важни изборите, а кой брои бюлетините.” (Духомир Минев, “Как умира гражданствеността и колко струва нейната смърт”, сп. “Демократически преглед”, кн. 49, 2002 г.)

Неправителствените организации, финансирани от чужбина и работещи под преките указания на чуждестранните си (западни) партньори се държат спрямо българското общество и институции като носители на истините от последна инстанция. Претенциите и високомерието им преминават почти всички граници на търпимост. Освен това те непрекъснато се стремят към заемане на монополно положение в посредничеството между България и чуждестранните й (предимно западни) партньори. Те предават тенденциозно невярна информация за страната навън – като задължително поръчаната информация за дискриминация на ромското малцинство, на религиозните секти, на измислени малцинства като македонското и помашкото,. Известно е, че ако се абсолютизира някакъв признак, може да се създават произволен брой малцинства и “етноси”.

От друга страна отново тенденциозно невярно ни представят картината в “цивилизованите държави” и каква е позицията на “световната общност” по различни проблеми. Правозащитни организации, разбира се, са крайно необходими в страна като нашата, където системно и грубо се нарушават човешките права на българските граждани от най-различни институции и нормативни актове, представляващи правни недомислици. Но тези организации кой знае защо, предпочитат да защитават правата на българските граждани не като индивиди, а като представители на дискриминирани според тях общности. За разлика от Русия или Румъния преди Първата световна война, в България никога не е имало дискриминационно законодателство, нито днес има дискриминация на малцинствата на институционално ниво. Затова у нас е крайно неуместно механичното внасяне на американската идеология на “политическата коректност (правилност)” и произтичащата от нея тенденция и политика на т. нар. “позитивна дискриминация” на мнозинството в полза на доскоро дискриминираните малцинства. Да се говори в България за расизъм, сегрегация и дискриминация на расова и етническа основа означава да се пренасят механично у нас печалният американски исторически опит в тази област и американските модели за решаване на расовите и етнически проблеми. Българските проблеми за щастие никога не са имали дълбочината на американските и не се нуждаят от американските модели за разрешаването им.

Друга напаст за България представлява постоянният наплив на всевъзможни чужди консултанти – значително повече неканени и излишни, отколкото канени и полезни. Тези консултанти обикновено са сбъркали дори континента – те мислят, че се намират някъде в Африка, Южна Азия или Латинска Америка. Все пак ние като европейска държава имаме значително по-развита социална и институционална структура, така че едва ли се нуждаем от рецепти, прилагани към постколониалните страни и народи. Консултантите работят по най-различни програми, обилно финансирани от американски правителствени агенции и неправителствени организации, от международните финансови институции, от европейски и други фондове. Парите изразходвани за огромните хонорари на консултантите и за престоя им в България при възможно най-луксозните условия, се отчитат в графата “помощи за България”. Ефектът от дейността на чуждестранните консултанти е повече от съмнителен, в много случаи те дублират дейността на българските експерти в съответната област, и дори им пречат със съветите си, поради пълното непознаване на особеностите и конкретните проблеми на страната. Те обаче не се отразяват на самочувствието на консултантите, нито на организациите, които ги изпращат и те трудно скриват отношението си към българите като към поредните туземци, които трябва да бъдат цивилизовани и моделирани според американските или други “западни” представи за това, какви трябва да бъдат. Дейността на чуждестранните консултанти е силно улеснена от неадекватното отношение към тях на българските институции, неправителствените организации, разчитащи предимно на издръжка от чужбина и от пасивността на останалата българска общественост.

Невъзможната революция

Може би изглежда парадоксално, но в България никога не е имало революция, дори и неуспешна. Нещо подобно на революция се случи единствено в началото на 1997 г., но то бързо утихна, вкарано в институционални рамки от споразумението между върхушките на “червени” и “сини” и демагогията на политиците.

Събитията от новата ни история, наричани от някои “революции” не притежават характеристиките на това отдавна изследвано и определено като понятие обществено явление.

Войнишкото въстание от 1918 г., независимо какви бяха мотивите му, не успя да се превърне в народна революция и си остана военен метеж, оглавен от земеделските водачи, освободени от затвора, за да го спрат. Най-важният резултат, който постигна, бяха крайно неизгодните условия за примирие, което правителството беше принудено да сключи с Антантата. Като последица от поражението във войната Фердинанд беше принуден да абдикира, но спаси династията си. Въпреки усилията на въстаналите войници и на двамата земеделски водачи България не успя да стане република. И може би за добро, защото народът ни щеше да бъде разкъсван от още по-големи котерийни и партизански борби в условията на републикански режим, за който тогава българите по всичко изглежда още не бяха готови.

Въстанията от септември 1923 и 1944 г. бяха подбудени и подкрепени отвън – от Москва, и не представляват самобитен български опит за “народна революция”. Те са печални епизоди от гражданската война в България, от партийно-политическото противопоставяне между значителни части от населението. Във втория случай решаващата роля дори беше изиграна от външната намеса – чуждестранна агресия и окупация, първо германска, а после и съветска. Разбира се, че не слагам знак за равенство между двете! Съветската окупация на България във всяко отношение беше по-лоша от германската. Германците не успяха да наложат националсоциалистически режим в България, дори евреите-български поданици бяха спасени. Докато съветските окупатори и техните български слуги възпроизведоха на българска почва най-мрачните черти на сталинисткия тоталитаризъм. “Отечественофронтовският” режим след 9 септември 1944 г. изби, озлочести и прогони от България многократно повече хора, отколкото “монархофашисткият режим” преди 9 септември. В Съветския съюз бяха отвлечени и няколко хиляди бесарабски и таврийски българи, които по време на войната се бяха завърнали в прародината си, както и стотици чужденци с българско гражданство, но произлизащи от държавите, намиращи се тогава във война със СССР. Почти никой от тях не успя да се спаси от съветския ГУЛаг. Докато “фашистка България” успя да спаси своите евреи, полските бежанци у нас, и не само тях. Нацистка Германия върна изконни български земи, макар и временно на българската държава, и освободи от германски плен 23 хиляди югославски войници и офицери през 1941 г. само защото декларираха, че са българи по народност. Три години по-късно настъпващата Червена армия изсели на Изток и разстреля хиляди българи от Крим, Украйна и Бесарабия, защото българите, както немците, кримските татари, чеченците, ингушите, калмиките, балкарците, карачаите, гърците и други народи бяха обявени от Кремъл за вражески народ! СССР отново върна Македония, Западните покрайнини и Беломорието на Югославия и Гърция.

За два месеца след началото на окупацията съветската армия опоска до шушка всички складове с мирно- и военновременните запаси на България и ги изнесе с български вагони за СССР, които след това никога не върна на България. Днес тези вагони все още се водят в ж. п. управленията като изнесени в Съветския съюз през есента на 1944 г., без да са отписвани от регистъра на държавната ни собственост!

А колхозният строй механично пренесен у нас като челен съветски опит и наложен с кръв въпреки съпротивата на българските селяни, се превърна в една от основните причини за упадъка на българското село и за демографската катастрофа, която днес изживява българската нация.

Липсата на революции у нас не означава, че еволюционното развитие на Третата българска държава и особено на българското общество е било успешно, а процесите на модернизация - полезни и завършени.

От поредния 15-годишен период на преход у нас може да се заключи, че еволюционното развитие в България, за разлика например от Чехия или Словения има своите предели. Някои неща в България никога няма да се променят към по-добро без натиска на грубата сила отдолу, на т. нар. народни маси. Това на езика на обществените науки обикновено се нарича “революционно действие”. Докато България не преживее поне един период на “революционни действия” на своите обикновени граждани, отстояващи своите неотменими права и законни интереси, страната ще продължава да бъде управлявана и тласкана в погрешни посоки от безконтролна, корумпирана и компрадорска олигархия и от различни “мафии” сиреч форми на организирана престъпност. Конформизмът и психологията на преклонената главица винаги през последното столетие е надделявал у българите, така че засега олигархията, “политическата класа” и мафиите у нас могат да спят напълно спокойно!

Образът на “популизма”

Популизмът е политическа позиция, означаваща в най-общ смисъл: обръщане към народа срещу елита – “народничество” в буквален превод; обръщане cрещу външни нашественици или чужденци.

Популистката демокрация е враждебна към представителното управление и залага на формите на пряка демокрация като референдумите или много широките събрания с участието на всички граждани, което е възможно в по-малобройните общини, например в швейцарските кантони; отзоваване на представителните органи и отделните представители, ако избирателите не са доволни от тях. От началото на 20. век под натиска отдолу, наречен “популистки натиск” много американски щати имат конституционни положения от такова “популистко” естество. През 2003 г. в Калифорния се гласува за предсрочно прекратяване пълномощията и мандата на губернатора, защото недоволните избиратели бяха събрали необходимия брой подписи. Те спечелиха на референдума и след това избраха републиканеца Арнолд Шварценегер за нов губернатор.

В парламентарните демокрации за популисти биват смятани тези политици, които нарушават консенсуса на “либералните политически елити” и се обявяват в подкрепа на исканията на народа срещу него, наричани “популярни предразсъдъци”. В подобни случаи управляващите елити приписват на популизма реакционни позиции, нетърпимост към различията, враждебност към индивидуализма, разума, културата, европейските ценности, демократичните норми и им залепват различни етикети – че популистите са фашизоиди, нацисти, ксенофоби, расисти, националисти (като мръсна дума!).

За популисти биват смятани и политици, които се стремят да избягат от политическите пристрастия и претендират да говорят от името на целия народ, а не на някоя партия или група, или ако тези политици принадлежат към прагматични партии, които не робуват на идеологически принципи и предразсъдъци, не се вместват в клишета и политиката им е достатъчно гъвкава и променлива според условията. За популистка реторика се смята да се изразяват проблемите и възгледите на “обикновените хора” (сякаш политиците са необикновени), невключени в политическия дневен ред и политическите практики, задавани от елитите.

Най-общо казано всеки, който се опитва да разруши консенсуса, установен между елитите и да заговори от позициите на “народните низини” бива заклеймяван като популист. Елитите са готови винаги да се съюзят помежду си, за да не допуснат позициите им да бъдат застрашени от “популистите” или от техния съюз с народа, който би могъл да изведе популистите на власт. Елитите биват улеснявани от факта, че сред “популистите” често се срещат и демагози, които представляват първообраза на популизма още от древността. Но нима демагози, и то още по-рафинирани, не се срещат и сред утвърдените политически елити! Иначе как те биха достигнали до “демократичния елит” и биха се задържали в него!

Затова аз лично бих предпочел в България да има повече “популисти”, които поставят в дневния ред на политиците и на управляващите болките, грижите и проблемите на “обикновените хора”, вместо настоящата ни “политическа класа”. У нас отдавна “либералните елити” от началото на прехода отстъпиха място на “консервативните елити” – със сигурност това се случи в политиката през 2001 г., а в някои обществени сфери доста по-рано. Под голяма въпросителна остава възможността да се формира нов, алтернативен политически елит на друга ценностна основа, каквато роля изигра хуманитарната интелигенция през 1988-1991 г.

Не мисля, че е осъдително, ако един евентуален нов политически елит, от който се нуждае страната ни, заложи освен на така липсващите досега експертност и почтеност, и на “популизма”, в смисъла, който беше описан по-горе.

Заключение

Голямата лъжа на тоталитаризма беше заменена с множеството малки и по-големи лъжи на посттоталитарната епоха. Българинът започна да схваща, че продължава да живее в света на псевдодемократичните лъжи. Политиката в епохата на прехода все повече се превръщаше в имитация. Имитираше се всичко от чуждите – западни образци, докато се достигна до имитация на функционирането на държавните, а и на доста други институции, и до имитация на функционирането на пазарната икономика. За това допринасяше и липсата на традиции у нас, на институционална памет, на религиозно възпитание дори, както и отсъстващите или несъстояли се последователни етапи в българското историческо развитие. Ускорената социалистическа насилствена модернизация разруши много от местното патриархално наследство, но създаде нов тип квазитрадиционно общество, което се прояви като обективна преграда пред истинското, автентичното капиталистическо развитие у нас след 10 ноември. Тук отново в българската историческа съдба се открои проблемът за невъзможността на автентичен, естествен, спонтанен, а не дирижиран отвън път на развитие, на модернизационни преобразования, произтичащи не от сляпо и принудително копиране на чуждите образци, а от вътрешните потребности на страната и нейния народ.

Пословичната способност на българина да оцелява започна да му изневерява и той бе принуден да търси спасението си поединично – чрез емиграция или вътре в страната – в сенчестата икономика, престъпността или изолацията в натуралното стопанство. Чувството за невъзможност да промениш нещо доведе до постепенна загуба на интерес към обществените проблеми, до загуба на доверие в политиците и партиите и отказ от участие в политиката. От първоначалната неистова вяра, че чрез политиката може да бъде променен животът на всички към по-добро, се премина през низ от разочарования докато се достигна до затваряне в малкия свят на индивида, семейството и най-близкото обкръжение. Това представлява процес на вторично “провинци-ализиране” и “традиционализиране” на значителна част от българите, в който е трудно да се открият някакви положителни характеристики.

Икономическото и политическото ни развитие в годините на прехода е резултат от краен брой – няколкостотин или може би дори няколко хиляди управленски решения и тяхното, успешно или не, практическо осъществяване. Тези решения, мотивите за тяхното приемане, и най-вече техните последици трябва да бъдат внимателно анализирани. Влиянието на външните фактори и “висшите сили”, разбира се, не бива да служат за оправдание. Само такъв надпартиен анализ на действията на всички правителства след 10 ноември би ни помогнал да намалим грешките в предстоящите си ходове като държава и да постигнем поне малко по-удовлетворителни резултати в бъдещото си социално-икономическо и политическо развитие.

Ако сме склонни да приемем твърдението, че преходът в България в основни линии е приключил, то следва да се разбира в смисъл, че е необратима вече не само и не толкова смяната на икономическата и политическата система, колкото разпределението на икономическите позиции и утвърждаването в тях на новата олигархия. Оттук нататък трудно може да се очаква тя да бъде пометена от новосъздадена вътрешна олигархия, независимо, че всяко ново правителство ще се опитва да си създава своя собствена такава. Подобна подмяна и ново радикално преразпределение на икономическите и властовите позиции е по силите само на превъзхождащите ни външни фактори, в случай, че си поставят тази задача – било от Брюксел, било от Вашингтон, било от Москва, а защо не и от Анкара или дори от Атина.

Твърде съществена характеристика на българския преход е това, че той непрекъснато произвежда и поддържа скрити и паралелни властови структури и отношения. Те остават извън контрола на официалните и законово регламентирани институции и механизми за упражняване на политическа, икономическа, медийна и друга власт и влияние. Широко известен е фактът, че на повърхността на процесите в политиката и в икономиката като техни публични образи излизат или биват използвани различни подставени лица, с различна степен на актьорски и други професионални способности, понякога дори не осъзнаващи ролите, които изпълняват и интересите, скрити зад тях.

Всяка паралелна, скрита и нерегламентирана власт е опасна за устоите на демократичното общество и за успешното развитие на икономиката с оглед интересите на мнозинството граждани. Затова въпреки че скритата и паралелна власт може да се разглежда като проява на свободната воля и действия на гражданското общество, последното, ако съществува, би трябвало да бъде активно и непримиримо в борбата си с такива сложни и противоречиви явления, идващи от неговите недра.

2002-2004 г.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Защо банкрутира България 1996/ 97 ?

Оснавната причина според мен е зародена през 1990 год.

Тогава България спре да си плаща лихвите за старите си

кредити и финансовата лихварска мафия запомни този

непослушен акт. От тогава България нямаше достап до

долара. Но без него неможеше да си купува суровините

като петрол и прочие. За да може да събере парите за

суровените бългаската банка БНБ трябваше да обештава

големи лихви в левове и така да изтъргува от пазара колкото

си може повече чужда валута.

Ясно беше че тоз размер на лихвите зад които нямаше реално

нарастващо богатство или Брутен вътрешен продукт ще се

срупае и това и така стана. След това МВФ ни дадоха заеми в

долари даржавата потръгна можеше поне да си плаща петрола

и прочие. И така да се присъедени към световната

икономика.

В момента разте задлъжнялоста в частният сектор които

няма как да не пропадне заради непосилните условия на

глобалната конкуренция.

Значи се очертават пак такава ситуация както беше през 1990 год.

само че сега в частният сектор. Заради това трябва да се

търси нов източник на суровини които да не се търгуват с

долари а например на бартерни сделки ако не искаме пак

да пострадаме.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...