Български народни приказки

[Втори след княза]

Да споделя какво са приказките за мен.

Вълнувам се от въображението на народния творец и ситуациите във вълшебнте приказки от едно време и до сега. Обаче сюжетите им вече ми са почти познати и евентуално чета някоя непозната, от друг народ. Малко (много малко) ме е срам, че още чета приказки, които навсякъде биват класирани в детско- юношеската литература. Отношението към тях, обаче, е сходно в наши дни с отношението към фентъзи филмите. Възрастни хора стават фенове на Толкин или Хари Потър, Арслан или Муфаса. (аз съм фен на катерицата от Ледена епоха)

Не така е с поговорките, битовите, историческите, приказките за произход на имена, за занаяти и анекдотите. Те не са детски, но и не са така популярни. В Читанка няма такива книги или части от книги. Хубаво е за възрастния човек да открие нещо полезно, нещо от живота, което да му е от полза или да стане център на внимание като го разкаже. Вече са малко случаите, да не кажа хич, в които по- големшки деца да искат да слушат приказки, но между възрастни може да мине някоя поука или смешка.

За пример, ще дам приказка, от тъста ми, която вече съм пускал:  

On 21.11.2018 г. at 8:29, Втори след княза said:

Един дал сина си да се учи при грънчар. Момчето било работливо, всичко правело и дори по- бързо, така че скоро поискало от баща си да си го вземе и да отвори само грънчарска работилница. Бащата отишъл при майстора, молил, пазарил се, накрая измолил, пък и платил да развалят договора за чиракуване на момчето.

- После ще ми дадеш още пари, пък и повече за да ти доуча момчето- казвал майстора.- Не е изучило всичко.

Бащата обаче имал доверие в сина си, прибрал си го, дал му начален капитал за грънчарска работилница. Завъртяло се колелото, напълнило момчето една пещ, обаче като извадил грънците, всички се напукали. После пак и пак. Със срам отишъл човекът при майстора, молил, пазарил се, платил и надплащал, накрая се споразумели да се върне момчето. Пак започнало обучението. Бащата питал сина си какво ново, но все получавал един и същ отговор, че момчето това го знае и го може. Изпълнили се годините, дошъл края на обучението. Майсторът довел момчето до пещта и му казал :"Когато вадиш грънците от пещта, те са горещи. Трябва да духнеш в тях за да се завърти въздуха и да не се охладят изведнъж". Може и да не му е казал така, може да му е казал "Трябва да духнеш в гърнето за да му дадеш живот" или нещо по- магическо, но не в това е поуката, а в това, че занаятът има невидими страни, които правят майстора.

Тази приказка съм разказал и на сина си. Върви.

Общо взето, ние, като възрастни хора, като гледам и коментарите по- горе, се придържаме към този тип приказки, в които има поука или шега, полезно или приятно, или  и двете заедно.

Мисълта ми отскочи към една приказка за произхода на името на Меричлери, което уж произхождало то някоя си Мери. От там рекушира към речника на тракийските думи (Древните корени на българския език. Тракийски речник), в който преобладава фантазията на художественото произведение. Искам да кажа, че и зрели, възрастни мъже вярват в приказки, ако те удовлетворяват някаква тяхна когнитивна потребност.... то политическата пропаганда и рекламата на това се основават.

С удоволствие ще пускам и други вълшебни, но предимно битови приказки и анекдоти, защото са ми интересни, а пък може да си въобразявам, че ще стана център на внимание  . Спокойно... това не ме блазни, иначе щях да съм звездата на всяка тема.  

ПП В Читанка няма, но в Литернет има нещо- Шапкарев ТУК

Редактирано Ноември 29 от Втори след княза

[Втори след княза]

Ще пусна една приказка в два варианта- запис на Кузман Шапкарев от македонско и Вук Караджич от сръбско. Едни Балкани.

Сюжетът на основния фрагмент е следният: Един селянин спасил змия от пожар, като й подал кавал в българския и гега в сръбския вариант, но това не е важно, а това, че змията го надарила със способността да разбира езика на животните, включително да говори с нея на един език. И как станало това?- ами плюли си един другиму в устата. Винаги съм се чудил на този лаф "Тея са си плюли в устата", което ще рече, по един и същи начин го казват. 

Та... змията, всеки ден носела по една жълтица на спасителя си, той забогатял, оженил се, тръгнал на повратки при тъста. Чува коня който е възседнал, как мъмри кобилата с жената, че се бави, а тя му отвърнала, че не е прав, защото те са двама, а тя носи четирима. Разбрал я човекът и според българската версия качил жена си на коня, а според сръбската само се засмял от радост.

Жена му започнала да го врънка да каже какво е станало, но той не щял, но признал, че ако й каже, ще умре. Жената пак настоявала и той й казал, че като се приберат ще й каже, но да приготви погача и да свари жито за помен. Легнал да мре, а кучето легнало натъжено до него. Само петелът си щъкал безгрижно. Кучето му се скарало, че ето- на, стопанинът се готви да мре, а той си вее гребена (това не е от приказката) Тогава българският петел казал:

"Каква ти е грижата? Където и да лаеш, ще те хранят, а мене- който и да е, ще ме яде. Аз имам 99 жени и на никоя не казвам тайните на сърцето си, а той има една и ще й изкаже сърцето си". Кучето поискало мнение какво може да се направи, а петелът отговорил, че в огнището главни има, да хване една па да я подпука- "Ато ти за коня, ето ти за кобилата"

Сръбският петел пък рекъл:

"Да мре, като е луд. Аз имам сто жени и като намеря едно просено зрънце ги викна всичките, а като дойдат го глътна сам.Ако някоя се разсърди, накълва я, пък той една жена не може да усмири." Това, после да хване пръчка, човекът сам се сетил.

Ето и записът на Шапкарев

Цитирай

 

ЗА ЦАР КОСТАДИНОВИО ГРОБ

Имаше еден цар. Той посака да го найди гробо на цар Костадин. Му даде изин на един стар чоек и му рече: "За три дни го сакам или да го найдиш гробо или глаата ке ти я сеча." А старио чоек му рече: "Ти си цар: да земиш четириесе крави, да ги заколиш на гробишчата и язка седне ке ти кажа."

И царо зе четириесе крави и ги остаи тамо. А старио чоек отиде дека беа заклани кравите и изпара една шкемба, а изтури и влезе натре у шкембата. Узная карталите, дойдоя тамо да ядат. Наядоя, се наядоя. Еден стар картал му вели на другите картали: "Цар Костадин кога се отепа, така се наядуф и ето и сега." Карталите ка одея да кълват на тая шкемба, шо беше пикнат старио чоек, той се замърдваше и карталите бегая, и тая шкемба не я гибная. Едно мало карталче му вели на старио картал: "Кой йе гробо на цар Костадин?" А старийо картал се скачи на гробо на цар Костадин и му рече на карталчето: "Вой йе гробо" - и си разтреси крилята. Старио чоек от шкембата чу и отредента оди при царо и му рече: "Ела да ти го кажа гробо на цар Костадин!" И царо отиде, го виде и му рече на измекярите да изкопат, и измекярите изкопая и ги нашле нишаните на цар Костадин.

Той чоек, шо му ги каза на царо тия работи, кога беше млад, беше овчар и тога се запали планината. Ка се запали планината, имаше една змия и викаше: "Кой ке ме извади, брат ке го стора, чирак ке го стора, шо сака, тоа ке го стора." Той, чоеко, пушчи кавало и змията влезе во кавало и я извади. И змията му вели: "Зени устата и язка ке ти плюна." Му плюна и му рече: "Шо пиле и шо айван ке преговори, ти ке знайш; и ела по мене." - И чоеко киниса по нея и ойдоя при дупката на змията. Ка го видоа другите змии, скочия да го йедат, а тая, змията му вели: "Не го гибайте, той ми е брат. Яз ке го занеса при татко ми." А татко му на тая змия беше цар на змиите и сеа и той син си го имаше. И татко му на змията се израдва многу и го дарва, и го пушчи да си оди. И кога си отиде, змията му рече: "Секой ден да гредиш на дупката, яз ке ти извадвам по един флорин и ако не дойдиш, яз ке умра." И чоеко, ка имаше многу пари, се ожени. Ка се ожени той, ке оди на гости у тест му. Кобилата му беше ждребна и жената му беше трудна. Кинисая по пъто да одат. Жената му вяна на кобилата, а той си вяна на койно. Ка одея, койно замина и му вели на кобилата: "Оди!" А кобилата му вели: "Шо ти йе гайле! Ти си две души, а язка су четири души, може ли да ода со тебе!" Ка чу чоеко, му вели на жената: "Слези от кобилата да вяниш на койно!" Жената му вели: "Оти да слеза, да ми кажиш?" Той му вели: "Ако да кажа, шо рече койно и кобилата, умирам." А тая му вели: "Кажи ми, кажи ми!" А той му вели: "Ай да ойме сега на гости и кога ке се върнеме, ке ти кажа." Поминая покрай овците на тес му, дека пасея, една овца, шо имаше родено по-бъргу, ка виде оти греди зет му и невестата, овцата му вели на ягнето: "Ела да те надоя ошче сега, оти сега дойде зет ни и невестата ни, тебе ке те заколат." И той, чоеко, чу и отиде при тес му. Ка зеле да го колат воа ягне, шо го виде вой зет му, му вели: "Не го колете воа ягне, оти ако го заколете, яз не яда. Друго, какво ягне да биди, заколете го." И му направия манджа. И жената му му вели: "Ай да си одеме." И станая и си отидоя. Жената му му вели: "Кажи ми сега шо велея койно и кобилата, овцата и ягнето?" А той му вели: "Меси леб за раздавайне." И тая меси леб. "Клай ченица да се вари." И чоеко лежи: ке му кажи и ке умри. Кучето лежи на праго уядено, ужаляно, оти стопано ке умри, шо ке чини! Дойде петело от надвор, скочи преку кучето. Кучето му вели на петело: "Бре, петел! Не пулиш, стопано ке умри, туку ти йе за ядене?" А петело му вели на кучето: "Шо бериш гайле? Дека ке лаиш, тамо ке те ранат; и мене, ер кой да биди, ке ме яди.

Ами той една жена има и сърцето ке си го кажи. Язка имам деведесе и девет жени, па ни на ниедна сърцето не си го кажвам; ами си го кажва сърцето, шо ке му чиними нийе?" А кучето му вели на петело: "Шо илач има?" Петело му вели: "Лебо на тебе, ченицата на мене; в огно гламни има; нека земи една гламна, нека я фати жената, нека удри и нека му речи: я, ваа йе кобилата и койно; и пак нека удри и нека му речи: воа йе за овцата и ягнето!" Той, чоеко, направи, како шо чу от петело. И отиде да си земи флорино от змията. Коа отиде, я найде змията умрена со флорино в устата.

Кога узна царо оти има таков знаен чоек, му рече да му го кажи гробо на цар Костадин.

 

А този е на Караджич

Цитирай

 

Немушти језик.

У некаква човека био један чобан који га је много година верно и поштено служио. Једном идући за овцама чује у шуми неку писку, а не знадијаше шта је. На тај глас отиде он у шуму да види шта је. Кад тамо, али се запожарило па у пожару змија пишти. Кад чобан то види, стане да гледа шта ће змија радити, јер се око ње са свију страна било запожарило, и пожар се Једнако к њој примицао. Онда змија повиче из пожара: "Чобане, за Бога, избави ме из ове ватре!" Онда јој чобан пружи свој штап преко ватре, а она по штапу изађе, па њему на руку, па по руци домили до врата и савије му се око врата. Кад чобан то види, нађе се у чуду, па рече змији: "Шта је то у зао час! ја тебе избавих а себе погубих." Змија му одговори: "Не бој се ништа, него ме носи кући моме оцу. Мој је отац змијињи цар." Онда јој се чобан стаче молити и изговарати да не може оставити својих оваца, а змија му рече: "Не брини се ни мало за овце; овцама не ће бита ништа; само хајде што брже." Онда чобан пође са змијом кроз шуму и најпосле дође на једну капију која је била од самих змија. Кад дођу ту, змија на врату чобанову звизне, а змије се све одмах расплету. Онда змија рече чобану: "Кад дођемо у двор к моме оцу, он ће теби давати штагод заиштеш: сребра, злата и камења драгога, али ти не узимај ништа, него ишти немушти језик. Он ће се дуго затезати, али ће ти најпосле опет дати." У томе пођу у двор к оцу, и отац плачући запита змију: "За Бога, синко! где си?" А она му каже све по реду како је био опколио пожар и како је чобан избавио. Онда цар змијињи рече чобану: "Шта ћеш да ти дам за то што си ми сина избавио?" Чобан одговори: "Ништа друго не ћу, него да ми даш немушти језик." А цар рече: "Није то за тебе, јер да ти то дам, па да коме кажеш, ти би одмах умро, него ишти друго штагод хоћеш даћу ти." На то му чобан одговори: "Ако ћеш ми што дати, дај ми немушти језик, ако ли ми то не даш, а ти с Богом остај! мени друго не треба ништа." Па пође да иде. Онда га цар врати натраг говорећи му: "Стани! ходи овамо, кад баш то хоћеш:. Зини." Чобан зине, а змијињи му цар пљуне у уста, па му рече: "Сада ти пљуни мени у уста." Чобан му пљуне у уста, а змијињи цар опет чобанину. И тако три пута пљуну један другоме у уста, па му онда змијињи цар рече:
"Сад имаш немушти језик. Иди с Богом, али за главу своју ником не казуј, јер ако кажеш коме год, одмах ћеш умрети." Чобан пође кроз шуму, и идући чујаше и разумеваше све што говоре тице и траве и све што је на свету. Кад дође к овцама и нађе их све на броју и на миру, леже мало да се одмори. Тек што легне, али долете два гаврана те падну на једно дрво и почну се разговарати својим језиком говорећи: "Кад би знао овај чобан, овде где лежи оно црно шиљеже има у земљи пун подрум сребра и злата." Чобан кад чује то, отиде своме господару те му каже, а господар дотера кола па откопају врата од подрума и крену благо кући. Овај је господар био поштен човек па све благо даде чобану говорећи му: "Ево синко, ово је све твоје благо, то је теби Бог дао. Него ти начини себи кућу па се жени, те живи с отим благом." Чобан узме благо, начини кућу, и оженивши се стане живети, "и мало по мало изиђе он најбогатији човек – не само у ономе селу него у свој околини није га било. Имао је свога овчара, говедара, коњушара, свињара, многу имовину и велико богатство. Једном лицем на Божић рече он својој жени: "Спреми вина и ракије и свега што треба, па ћемо сутра ићи на салаш да носимо пастирима нека се и они провеселе." Жена га послуша и уради све како је заповедио. Кад сутрадан отиду на салаш, онда газда у вече каже свима пастирима: "Сад сви скупите се, па једите и пијте и веселите се, а ја ћу бити код стоке сву ноћ." И тако газда остаде и остане код стоке. Кад је било око поноћи, али курјаци заурлају, а пси залају: курјаци говоре својим језиком: "Можемо ли доћи да учинимо штету, па ће бити меса и вама?" А пси одговарају својим језиком: "Дођите да бисмо се и ми најели!" Али међу псима бијаше један матори пас који само још два зуба имадијаше у глави. Онај матори пас стане говорити курјацима: "Тамо њима то и то! Док су још ова два зуба мени у глави, не ћете ви учинити штете моме господару." А то газда све слуша и разуме што они говоре. Кад ујутру сване, онда газда заповеди да све псе потуку само онога маторога пса да оставе. Слуге стану говорити: "За Бога, господару, штета је!" А газда им одговори: "Што рекох то да учините." Па се оправи са женом кући, и пођу на коњма: под њиме бијаше коњ, а под женом кобила. Идући тако човек измакне напред, а жена заостане. Онда коњ под човеком зарже: коњ вели кобили: "Хајде брже! што си остала!" А кобила одговара: "Е, ласно је теби: ти носиш једнога господара, а ја троје: носим газдарицу, и у њој дете, па у себи ждребе." На то се човек обазре и насмеје, а жена то опази, па брже ободе кобилу и стигне човека па га запита за што се насмеја. Он јој одговори: "Ни за што, само онако." Али жени не буде то доста него салети мужа да јој каже за што се насмејао. Он се стане бранити: "Прођи ме се, жено, Бог с тобом! што ти је? не знам ни сам." Али што се он више брањаше, она све више наваљиваше нањ да јој каже за што се насмејао. Најпосле јој човек рече: "Ако ти кажем, ја ћу одмах умрети." Она опет ни за то не марећи једнако навали говорећи да друкчије не може бити него да јој каже. У том дођу кући. Одседнувши с коња, човек одмах наручи мртвачки сандук и кад буде готов, метне га пред кућу па каже жени: "Ево сад ћу лећи у сандук па да ти кажем за што сам се насмејао; али како ти кажем, одмах ћу умрети." И тако легне у сандук, па још један пут обазре се око себе, кад али онај матори пас дошао од стоке и сео му чело главе па плаче. Човек опазивши то рече жени: "Донеси један комад хлеба те подај томе псу." Жена донесе комад хлеба и баци пред пса, али пас не ће ни да гледи, а петао дође и стане кљувати у комад; онда пас рече петлу: "Несрећо несита! теби је до јела, а видиш где газда хоће да умре!" А петао му одговори: "Па нек умре кад је луд. У мене има сто жена, па их свабим све на једно зрно проје кад где нађем, а кад оне дођу, ја га прождерем; ако ли се која стаде срдити, ја је одмах кљуном; а он није вредан једну да умири." Кад то човек чује, он устане из сандука, па узме батину и дозове жену у собу: "Ходи жено да ти кажем." Па све батином по њој: "Ето то је, жено! Ето то је, жено!" И тако се жена смири и никад га више не запита да јој каже за што се смејао.

 

Машинният превод е приличен.

ПП. Размислих се над проблема, как така бременна жена ще налага? Ама в българския вариант е с главня, дето пръска огън и пушек и повече плаши, а в сръбския е с пръчка.. не с брадва- я

Редактирано Ноември 29 от Втори след княза

[Втори след княза]

Съвсем накратко една приказка по лаф, който знаете, че магарето го канят на сватба не за да ... булката

Имало сватба и хора отиват при магаретата (старо и младо) и си говорят "Да вземем магарето, че има много за прекарване" и отвързали старото. А младото заревало, че е хем по- гласовито, хем по- даровито. Старото му рекло "Не за такова прекарване става дума. Магарето на сватба го канят товар да пренесе."

[insighting]

Преди 11 часа, Втори след княза said:

Мисля, че царят няма да го намери за хитроумно,  защото си представих сходна ситуация на делба:

Главатарят на 99 разбойника дели плячка от 100 жълтици. 

"Подава една жълтица на деветдесет и деветимата и им казва, че са сто, а другите 99 взема за себе си и също стават 100. "

Главатарят не може да си позволи такава делба. Защото ще го убият и ще си изберат нов главатар. Законите на бандата са други.

А за момата не е прилично така да се унижава, посочвайки скъпи атрибути...

В крайна сметка, кой на каквото се смее, такава му е културата.

[Шпага]

Една приказка и от мен:

Като минавал покрай едно езерце, Хитър Петър видял група хора, които крещели на някакъв давещ се дебелак: "Дай ръка, чорбаджи, дай ръка!" Обаче оня не откликвал на призивите им и продължавал да се дави. Хитър Петър ги разбутал и казал с възмущение: "Може ли да сте толкова прости? Вика ли се на чорбаджия "Дай"?" Навел се и извисил глас: "Дръж, чорбаджи, на ти ръката ми! Вземи я!" Тогава дебелакът се вкопчил в ръката му и така бил спасен.

Но сега пък се натрапва въпросът дали Хитър Петър всъщност не е бил най-големият глупак, като е по-ДАЛ ръка на въпросния... субект

 

[Skubi]

Червената шапцица версия от 21л век ИИ генерация.

Върви в гората червената шапцица. Среща се с Кумчо Вълчо баровеца.

- Хай, имам едно предложение за теб.

-???

-Ако си свалиш сутиена ще ти дам 10 евро.

-ОК.

На другият ден пак се срещат.

- Хай, имам едно ново предложение за теб.

-???

-Ако си свалиш тангата ще ти дам 20 евро.

-Абе, слушай баровец! Дай 100 и ще ти духна.

[Втори след княза]

Преди 6 часа, Skubi said:

Червената шапцица версия от 21л век ИИ генерация.

Върви в гората червената шапцица. Среща се с Кумчо Вълчо баровеца.

- Хай, имам едно предложение за теб.

-???

-Ако си свалиш сутиена ще ти дам 10 евро.

-ОК.

На другият ден пак се срещат.

- Хай, имам едно ново предложение за теб.

-???

-Ако си свалиш тангата ще ти дам 20 евро.

-Абе, слушай баровец! Дай 100 и ще ти духна.

Струва ми се малко пресолено, но това не е моя тема. Както беше казано

Преди 8 часа, insighting said:

В крайна сметка, кой на каквото се смее, такава му е културата.

За полезното... поука не е необходима- вицовете са били и са за да се посмее човек.

[Skubi]

Преди 2 часа, Втори след княза said:

Струва ми се малко пресолено, но това не е моя тема. Както беше казано

За полезното... поука не е необходима- вицовете са били и са за да се посмее човек.

А за мравката и щуреца? Кратката версия без поука:

Работила цяло лято мравката до скъсване а щурецът само си свирил, ял, пил и нищо не правил.

Иииииии, дошла зимата. С лют студ.

И двамата пукнали.

 

И дългата версия с цинична поука:

Работи на полето мравката ужасна жега. Изведнъж гледа пушек се дига след една спорна кола. щурецът в едно Мазерати с едно чудесно русо гадже.

-Здравей приятелю! Как върви градината? Не мен за щастие, добре. Написах 1-2 песнички и такъв хит са, че купих от парите тази кола и с новото ми маце отиваме малко в Монте Каро да литуваме. В Париж не се живее. Ужасна жега. Но, оревоа.

Гледа след него мравката и си мисли, леки пари леко се пръскат....Ще дойдеш ти при мен когато свършат...

Идва зимата. Дебел сняг е засипал всичко. Какво ли прави щурецът сега?- си мисли, когато изведнъж вижда голям бял олък да се дига...Обича палтото си и излиза на вън. Точно на време. На дворът завива едина Тойота Центури въоражени с всички атрибути за зимата. Ски и бокс, зимни крос гуми. И слиза щурецът с едно прекрасно черно гадже.

- Здрасти, идваме  от Швейцария където на ски бях с това гадже един месец, да ти пожелая честити празници и щастлива и богата нова година.  Прибираме се в Париж да празнуваме новата година в Максим.

-Но Ти имаше русо.....

-Ааа, омръзна ми. Зарязах я.

-Чуй, ще те помоля нещо.

-Кажи с удоволствие.

-Познаваш ли , господин Жан дьо Лафонтен?

-Жан? Един от най-големите мошенници в Париж. Алкохолик, комарджия, женкар. Впрочем доста добре живее. Когато вече няма пари и никой не му дава, пише една две приказки и памфлета и за тях получава огромен хонорар. Да не ти дължи?

-Не, не. Само ще Те помоля да отидеш при него и му предай думите ми.

ДА СИ Е*Е МАЙЧИЦАТА СИ КОПЕЛОТО  МРЪСНО!!!!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

7

[Втори след княза]

Преди 2 часа, Skubi said:

Когато вече няма пари и никой не му дава, пише една две приказки и памфлета и за тях получава огромен хонорар. 

Не всички са така, но твоя явно е пробил. Понякога се чудя защо певците от социализма поскитаха, пък се прибраха. Минчев, Камелия, Аргирови, Кръпката, Милена. Няма мазерати, няма Монте Карло. Някои от поп- фолка се снимат по курорти, може и да имат къщи в странство, но по- често в Гърция. Ходят по селски събори да вземат някоя хилядарка чат- пат. Но може и да не познавам живота.

Приказката е много спорна. Бях на един дискусионен клуб на средношколци по темата, но бяха слаби. Май всичко е до късмет.

Ето приказката за ума и късмета.  Няма да я разказвам и аз.

 

https://chitanka.info/text/2647-umyt-i-kysmetyt

https://www.zaigravka.bg/prikazki.php?h=umat-i-kasmetat

https://svejo.net/stories/109094-umat-i-kasmetat-na-choveka

https://chitanka.info/text/39125-da-imash-kysmet-e-dobre-da-imash-um-oshte-po-dobre

https://liternet.bg/folklor/sbornici/shapkarev_2/130.htm у Шапкарев

 

Редактирано Ноември 30 от Втори след княза

[Втори след княза]

Една популярна приказка, има я в доста издания, но тук е разказана и с кратък коментар от П. Дънов.

"Двама другари си живѣли добре, обичали се. Следъ време тѣ се оженили. Единиятъ живѣлъ добре съ жена си, а вториятъ билъ недоволенъ отъ живота си, защото постоянно се карали съ жена си. Той запиталъ другаря си: Коя е причината, че ти живѣешъ добре съ жена си, а азъ не мога? — Преди да се оженимъ, — казалъ другарьтъ му — азъ разкѫсахъ котка предъ своята възлюбена, и тя се уплаши. Тя помислила, че е попаднала на лошъ човѣкъ. — Щомъ е така, лесно ще се оправи работата, и азъ мога да разкѫсамъ котка. Той взелъ една котка и я разкѫсалъ предъ жена си. Тя се засмѣла и казала: Късно е вече, приятелю. Трѣбваше по-рано да направишъ това.

Първиятъ, който разкѫсалъ котката, прескочилъ презъ плета и не далъ възможнось на злото да се разпространява. Вториятъ не прескочилъ плета, допусналъ злото въ своя домъ. Следъ това и десеть котки да разкѫса, злото не се плаши."
 

Сега, с този закон за защита на животните, героят- отпиши го. Ще гние по затворите, жена му ще му се качи на главата, ще е както пише Дънов: "не прескочилъ плета, допусналъ злото въ своя домъ" 

ПП Пак прочетох "Двама другари си живѣли добре, обичали се. Следъ време тѣ се оженили." и се шашнах. Ама Дънов не е и можел да си представи какви немислими времена ще дойдат и за слушателите му тези думи не са били никак двусмислени- "Оженили се... за жени, разбира се".

Редактирано Ноември 30 от Втори след княза

[Втори след княза]

Изглежда Дънов е познавал и ползвал много приказки в своите беседи. Попаднах и на друга, също много популярна. Чел съм я в чудесен стил и запомнящи се образи, но я пускам както е записана от слушателите от бялото братство. Заглавието, ако я търсите, е "Сипи, мъжо, каша на рамо", но съм я чувал и като "Фръц, Марийке, каша нАрамо"

Цитирай

 

Откъс от беседата „Ще оздравее момчето ми“, държана от Петър Дънов:

Ако хората продължават да вървят по този път, в който са тръгнали, те ще се намерят в положението на мързеливата жена, за която се говори в една от нашите приказки. Тя била млада, красива мома, от знатен, голям род, но забележителна между селяните с големия си мързел. По едно време тя се омъжила, но и при това положение, пак си останала мързелива, нищо не работела. Мъж й често казвал: Жена, трябва да работиш, защото скоро ще оголеем, ще се окъсаме. – Ти не се безпокой!

Обаче, в скоро време, думите на мъжа се сбъднали. Дошло време да се жени брат й. И те били поканени на сватбата, но как ще отидат? Дрехи нямали, нямало с какво да се облекат. Жената била хитра и досетлива. Тя намислила следното нещо, което съобщила и на мъжа си: Слушай, ти впрегни колата и да тръгнем за село, при майка ми. Като дойдем до началото на селото, аз ще остана в колата, а ти ще отидеш при майка ми, ще поискаш нови дрехи за мене и ще ми ги донесеш, да се облека. Мъжът се съгласил с нейното предложение. Обаче, като наближили селото, той решил да се пошегува малко с жена си, да й устрои нещо, което да я вразуми: спрял колата и тръгнал пеш към селото, а жена му се скрила в един голям кюп в колата и останала там, да чака, докато мъжът й донесе новите дрехи. Като стигнал в къщата на баба си, бабата веднага го запитала: Де е дъщеря ми? – А, тя не е толкова проста, да дойде сама тук. Каза ми, че ще дойде на сватбата, само ако излязат девери и зълви, с музика и песни, да я посрещнат. Тя чака в началото на селото, да я посрещнат тържествено, иначе, няма да дойде на сватбата, ще се върне назад. – Виж, каква била моята дъщеря! Току-тъй не дохожда.

Тръгнали всички сватбари, с тъпани и зурли, с песни, веселби, да посрещат сестрата на младоженеца. Като чула отдалеч музики и песни, като видяла толкова хора да отиват към нея, жената изскочила веднага от кюпа и хукнала към дома си. Като не я намерили в колата, сватбарите се върнали в селото и направили сватбата и без зълвата. Вечерта, като се върнал дома си, мъжът започнал да вика жена си, но тя не се обадила. Влязъл вътре – и какво да види? Жена му, седнала в един ъгъл на стаята, засрамена, с хурка и къделя в ръка и – преде, очи не вдига от работата. – Ела, жена, да ядем! – Не, каша на рамо! Нямам време за ядене.

Казвам: страшно е положението на съвременните хора! Защо? Защото, кюпът, в който са влезли, един ден ще се счупи, и те ще излязат от него голи и засрамени.

Тогава, какво се изисква от тия хора? – Нов, устойчив морал. Ако и за в бъдеще останат със сегашния морал, те постоянно ще се разколебават: днес ще вярват, утре няма да вярват. Сегашните хора мислят, че невидимият свят, със своя ред и порядък, мяза на техния. Не, този свят не е като света, в който хората на земята живеят. Там има вечно растене, там има съвършена красота, там има абсолютен морал и непоколебима вяра…

Ползва я и в друга беседа:

Цитирай

Питате: Къде отиде нашият баща? – В онзи свят. Аз бих ви завел някога в онзи свят, но ще забогатеете там и не ще искате да се върнете. – Как ще забогатеем? – Ще ви дам един пример за онзи свят, да видите, какво е измислил умът на българина. Един млад българин се оженил за една красива чорбаджийска дъщеря. Тя била мързелива и не обичала да работи. Мъжът и, като виждал, че тя нищо не прави за къщата, казал и: Така не може да се живее. Ти нищо не работиш, ще оголеем. Аз не съм богат човек, и не мога сам да поддържам къщата. Тя не обръщала внимание на думите му. Откак се оженила, тя изпрела само две вретена, колкото да покаже, че работи. Един ден ги поканили на сватбата на брат и. – Какво ще правим сега? Как ще те заведа при баща ти и майка ти? – Лесна работа – отговорила тя. Ще впрегнеш колата, ще туриш големия кюп в нея, и аз ще вляза вътре. Никой няма да ме види. Като стигнем до селото, ти ще отидеш у майка ми да поискаш нови дрехи за мене, да се облека. Мъжът отишъл в селото. Като го видяла, майка й попитала: Защо си сам? Къде е дъщеря ми? – Тя ме чака на край селото. Нали знаеш, че е своенравна. Иска с песни и свирки да я посрещнете. И те изпратили музикантите с мъжа й. Като чула свирнята, тя вдигнала капака да види, какво става. Щом видяла свирачите, тя веднага се скрила. След това избягала и се върнала в селото си. Мъжът и останал до края на сватбата. Като се върнал у дома, той останал изненадан, като видял жена си с хурка да преде. Сготвил качамак и я поканил да яде. Но тя, заета в работа, му казала: Тури каша на рамо, нямам време за ядене. Той турил кашата на рамото и, а тя продължила да преде.

Казвам: За да отидем на онзи свят, трябва да се облечем с дрехата на любовта.

Явно Дънов казва на слушателите си, че трябва неуморно да предат, тъкат и шият "дрехата си", т.е. постъпките си, за да се явят в слава пред божеството.

Аз пък сега си мисля така- добре де, има хора, които са работохолици- сандвича в лявата и с дясната телефона да разпореждат или клавиатурата за да творят нещо, или просто ядат вървейки докато стигнат до работата. Ами това живот ли е? Уважение ли е към храната? Според една приказка, един никога не ядял прав и обяснявал "Като седна и хапна, залъкът ще каже: Чорбаджия ме яде! А като съм прав, ще каже "Аргатин ме яде". Ами каша от рамо?- кой я яде? Трябва да отделяме специално време за храненето си.

ПП. Сещам се пак за приказката. Явно булката е хукнала и се е прибрала гола- голеничка и веднага е седнала на чекръка, та вика на мъжа си да тръсне от кашата на голото младо, свежо рамо и от там тя да си близва докато работи. Да-а-а. Секси!

Редактирано Ноември 30 от Втори след княза

[Втори след княза]

Преди 2 часа, Втори след княза said:

кашата на голото младо, свежо рамо и от там тя да си близва докато работи. Да-а-а. Секси!

Ще ми се... Всъщност образът е друг. Съпругът не тръска кашата на рамото, а с лъжица я подава зад гърба на булката си, над рамото и й казва: "Фръц, Марийке, каша нАрамо", а тя я "фърца", т.е. сърба и продължава да преде. 

В мрежата, съвсем не на място се използва "Фръц, Марийке, на портрет", но объркването е ясно- тое "Щрак, Марийке на портрет".

[insighting]

Преди 13 часа, Втори след княза said:

За полезното... поука не е необходима

В малко селце, скрито сред зелените хълмове, живееше един сърцат занаятчия на име Тодор. Той имаше таланта да изработва най-красивите дървени играчки, които всяко дете в селото желаеше. Но освен с ръцете си, Тодор също така създаваше чудеса с думите си. Всяка вечер, след дългия работен ден, той разказваше приказки на децата.

 

Тодор обичаше да говори за доброта, смелост и приятелство, и децата бяха привлечени от историята на всеки негов герой. Но имаше една малка тайна: Тодор винаги влагаше част от собственото си сърце в приказките си. Когато той говореше за щастие, в душата му се надигаше радост; когато разказваше за тъга, самият той изпитваше мъка.

Една вечер, докато децата се събираха около него, Тео, най-малкият от тях, попита: "Тодоре, как правиш приказките си толкова истински?" Тодор се усмихна и отговори: "От това, което препълва сърцето ми, говорят моите уста. Ако чувствам радост, разказвам за нея. Ако сърцето ми е тъжно, споделям и това."

Тези думи оставиха децата в размисъл. На следващия ден Тео реши да направи нещо специално. Той започна да гледа по-внимателно на света около себе си. Започна да проявява доброта към съседите си, да помага на другарите си и да споделя усмивки с всеки, когото срещаше.

С времето сърцето му се запълни с щастие и радост, а вечер, когато Тодор започваше да разказва, Тео беше готов. Децата около него бяха очаровани от историята на малкия герой, който преодолял страха си и помогнал на приятел. Тео разказа всичко с такова вдъхновение, че думите му разтопяваха и най-студените сърца.

В селото стана по-весело и топло. Всички научиха, че каквото има в сърцето е от значение. Научиха, че истината и добротата са силата, която обединява хората.

С времето селото се изпълни с любов и радост, а Тодор умува над следващата си приказка – защото думите, които звучат от сърцето, никога не са напразни.

[Втори след княза]

Употребявани в беседите на Петър Дънов приказки и притчи

Чудих се дали да пусна тук това кратко събрание и защо. То няма нито научен, нито приложен характер, защото няма и отговор на контролния въпрос „И какво от това?”. Единственото последствие би било, че Дънов е харесвал тези прикзки, т.е. е имал емоционално отношение към тях и е намирал някаква поука, която е използвал за да илюстрира ученията си. Евентуално, като е вървяла мисълта му към някакви напътствия, тя се е свързвала асоциативно с позната приказка. Каквото и да е, то е нещо специфично лично и би било полезно само ако някой ги хареса за да се запознае по- дълбоко с тях и ги приобщи към своята лична митология.

Та не е във вреда да ги предложа и в тази тема  

Цитирай

 

"Сега ще заключа с приказка за един много гладен човек. Той е гладен, три дена не е ял, а друг му разправя една много интересна приказка. Гладният казва: „Дано по-скоро свърши приказката!“ Та и аз ще свърша приказката си. Гладният човек − нахрани го. Но с какво трябва да се нахрани? Умният човек казва: „Виждам, притесняваш се малко, но понеже зная, че не може да ядеш варен боб, та заповядах на възлюблената да ти свари пиленце. Та затуй ти приказвам приказка, докато се свари пиленцето.“ Ако някой път една реч се продължава, то е, защото боб не може да ядете. Тогава, докато се свари пиленцето, аз приказвам. Сега и аз продължих, понеже пиленце искате. Гостът слушал, слушал и си рекъл: Дано по-скоро свърши приказката, че да се сети да ме нахрани! — На същото основание и аз трябва да свърша приказката си- Гладният първо трябва да се нахрани, а после да му се говори. 

Вашата работа знаете ли каква е сега? Отива един в дома на едного, чиято дъщеря го пита: „Ти женен ли си? Деца имаш ли? Момчета ли имаш, или момичета?" Кой от какво се интересува? Момичето се интересува дали има момчета, а момъкът се интересува дали има момичета. Ако дойде някой при тебе и те пита: „Ти женен ли си? Деца имаш ли?", какво мисли той? И бащата, и майката, и дъщерята, и синът, всички мислят по един и същ начин. Само че бащата иска да намери някоя мома, да се освободи от сина си. Той казва: „Да го оженим, че да се освободим от него." Той пита: „Ти имаш ли дъщеря? Хайде да ги оженим, да се освободим от тях, да не ни правят главоболие." А пък младата мома иска да мине за благодетелка и казва: „Хайде, вместо твоят син да те безпокои, нека го взема аз да го възпитавам, аз да го уча. Аз съм учителка, възпитателка." Та сега, каква роля искате да играете: на сина или на дъщерята или на бащата и майката? Искате да се освободите ли, или искате да освобождавате? Като разсъждавате по този начин, вие ще се подмладите. Казано е от пророците: „Онези, които чакат Господа, тяхната сила ще се обнови." По този начин като разсъждавате, силата в нас ще ни обнови. Обновяване трябва. Не подмладяване, а обнова.

Казвам: Всичко, което човек силно желае – добро или зло, все ще се реализира. За изяснение на мисълта си, ще си послужа с една приказка из персийския живот. Това се случило десетина века преди Христа. Един от персийските царе по това време имал обичай да обикаля столицата си, да разбере, как живеят неговите поданици. Една вечер, както се разхождал с първия си везир, минал край една малка, бедна къщичка, отдето се чувал някакъв разговор. Спрял се пред къщичката, да чуе, кой говори и какъв разговор се води. Чул, че се разговарят три сестри. Първата казала: Едно желание имам, да се оженя за хлебаря на царя, да се наям на бял хляб. Втората казала: Аз желая да се оженя за месаря на царя, да се наям на месо. Третата казала: Аз желая да се оженя за царския син и да му родя едно разумно, добро дете. Царят решил да изпълни желанието на трите сестри. На сутринта той ги извикал в палата си и изпълнил желанието и на трите: първата оженил за своя хлебар, втората – за своя месар, а третата – за сина си. Всичко, което човек силно желае, се сбъдва. Двете сестри били недоволни от положението си и започнали да завиждат на третата, която се оженила за царския син. Защо трябвало да бъдат недоволни? Нали се реализира техният идеал? Ще спра разказа дотук. Това е едната страна на въпроса.

Има хора в света, които мислят само за хляб и Бог им го дава. Други мислят само за месо, за пищна храна – и това им се дава. Те мечтаят за елементите злато и сребро. Третата категория хора е оная, която има висок идеал. Те искат да се оженят за царския син – за Истината и да родят нещо разумно. Те се подвизават в Божествения път. Първите две категории хора мислят само за ядене, както воденицата мисли само за смилане на житото. Туряш житото, смелиш го на брашно, измиеш камъка и отново туряш жито. Тия хора са недоволни от живота и казват, че животът няма смисъл. – Как да няма смисъл животът? Каквото са пожелали, това са постигнали. Ако искаш живота ти да има смисъл, пожелай да се ожениш за царския син, да му родиш едно добро и разумно дете.

Третата сестра, която се оженила за царския син, родила дете. Понеже двете сестри завиждали на сестрата – царица, тайно решили да откраднат детето, и вместо него да сложат друго дете, сакато, недоразвито. Те изпълнили решението си. Царското дете дали някъде да го отгледат, а вместо него, за изненада на бащата и майката, турили едно чуждо, сакато дете. Царят, недоволен от царицата, която не изпълнила обещанието си, да роди добро, разумно дете, заповядал да я затворят. Царското дете попаднало в дома на един градинар, който често работел в палата на царя. Детето расло, развивало се добре и станало голям, красив момък. Като се разхождал из местността, дето баща му работел, той чул за името на една красива царска дъщеря, която се отличавала със способността си да превръща младите момци в камъни. Много царски синове отивали при нея и, като се влюбвали, тя ги превръщала на камъни. Цялата местност се покрила с камъни. Младият момък – царският син пожелал да я види. Научил името й – тя се казвала Халял Каза. Царският син решил да опита щастието си, да се яви пред нея. Възседнал коня си и тръгнал към двореца на прочутата Халял Каза. Из пътя той се разговарял с коня си и му казал: Когато чуеш да произнеса името Халял Каза трети път, ти ще зацвилиш много силно. Той стигнал до двореца и отдалеч още извикал: Халял Каза! Като чула името си, царската дъщеря казала: Да станеш на камък! Царският син се превърнал на камък, но само до колене. От коленете нагоре запазил вида и образа си. Той не се уплашил, и трети път извикал: Халял Каза. Тогава конят зацвилил толкова силно, че царската дъщеря се смутила и забравила да каже на момъка да стане на камък. Като разбрал, че тя не може вече да се прояви, царският син я накарал да го измие, да го възстанови и върне силата му. След това той се качил на коня си, обиколил цялата местност и, дето минавал, казвал: Станете вие, герои на миналите векове, и тръгнете с мене! Най-после царският син отишъл при Халял Каза, разказал й историята на трите сестри и предложил и на нея да тръгне с него.

Какво представя Халял-Каза? Тя е човешката душа, а хората около нея са камъни, които чакат времето на своето възкресение. В тоя смисъл, казвам, че съществуват два вида хора: живи-умрели и умрели-живи. Аз бих желал всички да бъдете живи. Когато човешкият ум се проникне от Божествената светлина, всяка мома ще каже : Тоя е, когото очаквам от години.

Какво искам аз от вас, от сегашните хора? Искам да търсят Господа, а не мене. И Христос е казал: „Словото, което ви проповядвам, е Господ. Него търсете, а не мене."

Един цар, искал да му се разкаже една приказка без край. Начало да има, но край да няма приказката. Явявали са се много разказчици, философи, разправяли ден, два, три, седмица, месец, три месеца, година – и нямало какво да разказват. И всичките фалирали, и все били затваряни, че не могли да разкажат една такава приказка. Най-после явява се един и казал: „Кажете на царя, че аз ще му разкажа една приказка без край.“ Царят му казал: „Внимавай, че ще намериш затвора, ако не можеш да ми разкажеш.“ „Бъди уверен, аз намерих тази тайна.“ „Хубаво, започни.“ „Царю честити! Едно време имаше един цар, велик като тебе. На този цар земята му роди едно жито, че той направи голям хамбар – толкова голям, че събра всичкото жито. Когато зидарите съграждали хамбара, останала една малка дупка. Като съградиха хамбара, през тази дупка дойде един щурец, взе едно зърно и го изнесе вън. После втори път се върна, и пак взе друго зърно.“ „Какво последствие може да има?“ „Чакай да тегли всичкото жито, тогава ще ти кажа края на приказката.“

Питам: колко хиляди години той ще трябва да разказва приказката, докато чака щурецът да изнесе всичките зрънца навън? Щом се изнесе едно зрънце, то трябва да се посади на нивата. Както виждате, може да се намери една приказка без край, но и тя не разрешава въпросите. Какво от това, че щурецът извадил всичкото жито от хамбара? И какво от това, ако царят слуша тази приказка с хиляди години наред? Какво ще научи царят от това? Това са залъгалки.

Приказката е еднообразна, както и земното щастие. Истинското щастие е разнообразно. Без разнообразие няма щастие. В музиката, щастието се заключава в разнообразието на тоновете. Песен от един-два тона е еднообразна.

Една жена казва, че обича мъжа си. Казва ѝ той: „Иди, хвърли се в реката.“ Тя тръгнала към реката да се дави, че като наближава, казва: „Кажи да не се удавя.“ Не. Това не е обич. Пък и от негова страна не е хубаво, ако тя го обича, той да я кара да се хвърли във водата. То е само приказката такава. Тя като иде до края, той иска да види дали ще се хвърли, тя се обръща, да ѝ каже да не се хвърля. Кажете: казал ли е той да се хвърли или не? Досега имали ли сте случай да е казал някой на жена си, за да му докаже, че го обича, да се хвърли в реката? Онзи, който е създал приказката, поставил така.

Един български учител – в турско време било, знаел да свири на цигулка. Взел си цигулката, отива в църквата да пее. Понеже българите имат приказката, че цигулка къща не гледа, никой не го поканил на гости. Всеки го хвали, казва: „Учителю, много хубаво пееш.“ Никой не го поканва. Той честолюбив, изгладнял. Той си казва: „С пеене в църквата няма да стане.“ Взема си цигулката и отива в кръчмата. Започва да свири български песни. „Дайте нещо на учителя да си похапне.“ Веднага яденето дохожда. Попът се хванал за главата – учителят свири в кръчмата. Казва: „Аз пях в църквата, вие не ме разбрахте. Дойдох да видя дали ще разберат цигулката. Тия хора ме разбраха. И на вас аз говорих с истината.“ Но тези с цигулката го разбраха, тези хора са по-близки.

Приказка за слугата Стоян, който направил договор с господаря си, с условие, който наруши договора, де одере две кожи. Господарят всякога одирал кожата на слугата. Ще кажеш на тоя господар: Нямам нищо общо с тебе. Ще напуснете стария си господар, и живият Господ ще бъде с вас. Аз не ви говоря за Господа на Мойсея, но за живия Господ, Който е във вас. И, ако това, което сега ви казвам, е съгласно с това, което живият Господ във вас ви казва, приемете го. Ако не е съгласно, не го приемайте.

Та, всичките ви несполуки в света се дължат на страха. „Бежанова майка не плаче“, казват.

Ще ви приведа приказката за „Рибаря и златната рибка." Живели край морето една баба и един дядо. Бабата била лоша, сърдита жена, постоянно се карала с дядото, че работил малко, и цял живот се разправяли със сиромашията. Праща го тя един ден на морето, да налови много риба – да ядат и да остане за продан. Отива дядото тъжен на морето, хвърля мрежата, нищо не може да хване. В това време една златна рибка излиза от морето и запитва дядото: "Защо си тъжен, дядо? – Имам една лоша баба, изпрати ме да ловя риба, но ето, нищо не мога да хвана. – Върви си, дядо, вкъщи, и не се безпокой. Ще имаш риба, колкото искаш." Връща се дядото дома си и намира много риба. Пита го бабата: "Дядо, отде дойдоха тия риби?" – Като хвърлях мрежата, една златна рибка излезе от водата и като ме запита, за какво съм дошъл, каза ми да се върна дома си; тя ще ми изпрати много риба. – Ех ти, стар глупецо, риба ли трябваше да й искаш? Не виждаш ли, че коритото ни е счупено, нямаме в какво да перем? Хайде, пак иди, да й поискаш ново, хубаво корито. Отива дядото на морето, ходи, обикаля покрай брега нажален. Рибката пак излиза от морето и го запитва: „Дядо, какво искаш, защо си нажален?" – Сърди се моята баба, че съм поискал риба. Сега ми каза, че имала нужда от корито. – Върни се дома си, и корито ще има. Отива си дядото, вижда, пред бабата седи ново, хубаво корито. – Глупец, защо поиска корито? Не знаеш ли, че нямаме къща? Малко ли студове прекарахме толкова години в тази срутена колибка! Иди да й поискаш нова къща, нови дрехи и покъщнина! Отива дядото, по-тъжен от по-рано, обикаля край морето. Рибката го вижда, излиза от водата и го запитва: "Какво искаш, дядо, защо си тъжен?" – Моята баба пак е недоволна; сега иска къща, нови дрехи и покъщнина. – Иди си спокоен вкъщи, и това ще ви се даде. Отива дядото дома си: вижда, вместо старата съборена колибка, нова къща, бабата облечена в нови дрехи, но още по-недоволна и сърдита. – Стар дъртако, защо не поиска от рибката, да те направи цар, а мене царица? Връща се отнрво дядото, оплаква се на рибката от своята баба. – И това ще бъде, дядо, ти само не тъжи. Връща се дядото вкъщи и намира бабата, вече царица, но и този път недоволна. – Защо не поиска от рибката да ни направи като Бога? Отива дядото покрай морето, тъжен и наскърбен, чака, но рибката вече не излиза. Тя се разгневила на старата баба. Връща се дядото вкъщи и какво да види! – Пак старата колибка и бабата насреща му, със същите стари дрехи, със счупено корито, без хляб и без риба – пак при същите условия на стария живот.

 В сегашното общество, в сегашния развой хората се намират в един замотан кръг – една от най-големите илюзии, които съществуват в света. Никой не познава себе си тъй, както трябва да познава. Всеки мисли за себе си туй, което не е. И тогава хората мязат на онзи калугер, който се явил при руския цар, при един от руските царе – няма да ви разправям приказката, може да сте я чели. Императорът го попитал, казва: „Ти минаваш за един от много сведущите хора, за много учен човек. Може ли да ми кажеш какво аз мисля сега?“ „Ваше величество, ти мислиш, че аз съм този, когото ти си видял. Ти се лъжеш, аз не съм този.“ Той за това мислил. Той представил другиго. Ако днес ни попитат същото, ние мислим точно за това, за което ние не сме.

Разумност се иска от всички. Някои искат да примирят двата порядъка. Това е невъзможно. Трябва да излезете от единия порядък и да влезете в другия - никакво примиряване. Като здрав ти не можеш да имаш удобствата на болния, ще имаш несгодите на здравия. Ако си здрав, много работа ти предстои, но хиляди пъти ще предпочиташ да си здрав, отколкото да си болен. Знаете ли приказката за свинята? Тя живяла в една кочина, дето я хранели по пет пъти на ден. По едно време тя чула, че хората се разговарят за удобства, за украшения, които ги правели по-красиви. По- ревнало се и на свинята да има гердан. Молела се на този, на онзи, да й турят гердан, докато най-после едно дете я разбрало - турило й на врата един хубав гердан. Като излязла от кочината с гердана на шията, повече не се върнала. Не се знае кое било по-добро за нея: да бъде без гердан или с гердан.

 Имало един българин, който се влюбил в една много красива мома. Тя му казала: „Слушай, аз ще те взема, само ако ми донесеш сърцето на майка ти“. Сега каква е идеята? Идеята е да се покаже, че момата е много лоша. Сега приказката както казва, момъкът отива при майка си, изважда сърцето на майка си – това показва колко е добра майката. Като върви по пътя, синът се спъва и пада. Сърцето изхвръква и проговаря сърцето: „Синко, удари ли се мама?“ Тук няма разрешение на въпроса. Ето аз какво тълкувание давам на приказката. Тя е далечна приказка. Този момък, който се е влюбил в тази мома, тя усеща, че ѝ липсва нещо. Тя казва: „Не мога да се оженя за тебе, в мене има нещо, което ти не познаваш. Ако туй, което е в мене, не се оправи, не можем да живеем добре“. Затуй тя казва: „Само ако ми донесеш сърцето на майка си, тази работа ще се оправи“. Това са коментарии. Отива момъкът и казва на майка си: „Мамо, намерих една мома, но тя иска да види твоето сърце“. Тя казва: „Вземи го“. Майката дава сърцето си. Той тръгва по пътя. Като отива при момата, тя целува сърцето на майката. Тя казва: „Занеси сърцето пак на майка си“. Работата тръгва сега. Майката дига ръце и ги благославя двамата. Докато ти не целунеш сърцето на майката, ти в живота не можеш да живееш добре. Що е майката в света? То е Любовта. Докато ти не целунеш сърцето на Любовта, ако ти не целунеш това сърце на тази, която търсиш, ти не може да се оправиш.

Нали знаете приказката за безстрашния? Той не знаел какво нещо е страх. Тръгнал по света – дано намери нещо, от което да се уплаши, че да опита какво нещо е страхът. Пътувал по морета, вълни го тласкали, по планини се качил, със зверове, с мечки и с лъвове се борил, със змии, навсякъде ходил, в гробища седял, с духове се борил и казвал: "Какво нещо е туй страхът, няма го по света, аз не го познавам." Един ден, като си извадил торбичката да яде, излязла една мишка, и той се уплашил. Казал: "Разбрах какво нещо е страхът." Значи не са големите работи, които могат да уплашат човека – една малка мишка. Как бихте изтълкували онази българска поговорка: "Малкото камъче прекатурва колата"? Може би онзи, който е създал тази поговорка, да е имал предвид чисто психологически момент. Малкото камъче, само една дума е в състояние да прекатури колата.

Един свещеник казал веднаж на слушателите си: «Знаете ли какво ще ви кажа?» – «Не знаем», отговорили те. Тогава той казал: «Щом не знаете, няма защо да ви го казвам.» Друг път той пак попитал слушателите си същото, но те отговорили: «Знаем.» Тогава той им отговорил: «Щом знаете, няма защо да ви го казвам.»

 Разисквай отвлечено върху себе си: „Баща ми и майка ми ме родиха, дошъл съм и не зная защо съм дошъл.“ Да кажем, ти си бедняк и Нямаш нито

 пари в джеба си. Ти си кажи: „Имам възможност да стана цар, да управлявам  милиона хора. Не, малко са! А, - милиона.“ Ти ще кажеш, че това са фантазии. Че тези фантазии ще дойдат. А инак как ще разсъждаваш? Ще кажеш: „Нещастен съм. Беден съм.“ Разсъждавай, че стани цар и т.н. Върху тези, хубавите идеи се спирай. И тогава ще дойдеш до приказката за онзи циганин и като носил делва мляко на главата си, размишлявал как с това мляко ще спечели повече и повече и най-после дошло до царската дъщеря! И тогава от радост подскочил и строшил делвата и млякото се разляло. Този циганин счупил съда с млякото, но се оженил за царската дъщеря. Много умен е той. Добил е една идея. Някой морализира и казва: „Не бъди като циганин!“ Не, не. Този циганин го турям като много по-голям философ, отколкото много други философи, които говорят. И той е оптимист. Той си мисли да се ожени за царската дъщеря.

Има една арабска приказка, според която, когато Бог създавал света, създал и животните и определил на всяко от тях по колко години трябва да живее. Той определил на кучето трийсет години, на магарето - пак трийсет години и на човека също така трийсет години. Така се казва в приказката. После Бог извикал кучето и го попитал: "Доволно ли си от живота, който ти дадох?" "Не, Господи, много ми са трийсет години да зъзна навън. Вземи от тях петнайсетте, нека ми останат само петнайсет години. Те са ми достатъчни." Понеже човек бил цар, той казал на Бога: "Господи, дай на мене тези петнайсет години." След това Господ извиква магарето и го пита: "Ти доволен ли си от живота, който ти дадох?" "Господи, много ми са трийсет години. Доста ми са петнайсет години, да ставам посмешище на хората. Не искам толкова дълъг живот, дай тези петнайсет години на човека." Идва човекът, той взима петнайсет години и от магарето. Най-после иде маймуната при Господа и той я пита: "Ти доволна ли си от живота, който ти дадох?" "Господи, достатъчни ми са само петнайсет години. Не ми трябват повече. Моят живот е само за присмех на хората, да ме връзват за върлина и да ме карат само да се качвам и да слизам от нея." Тази маймуна само але пасе. Хоп - току се качва нагоре-надолу по върлината. Та сега и аз като маймуната - але пасе качване и слизане по обществената безопасност. Та и човек в своя живот ще страда като кучето, ще стане посмешище като магарето и най-после като маймуната ще се качва и слиза але пасе по върлината.

Някой път ни се струва, че всички хора мислят като нас. Ние се разбираме помежду си толкова, колкото двама индуси от приказката. Един от индуските владетели, който минавал за голям мъдрец, много учен човек, можел да говори с ръцете си. При него често идвал един брамин. Казва: Искам да ми намериш друг философ, за да се разговаряме двамата. Ако ти не намериш такъв мъдрец, да не пристъпваш вече моя дом. Браминът се замислил. Един ден минава покрай него един бръснар и го пита: Какво си се замислил? - То не е твоя работа. - Кажи, може да ти помогна. Виждам, че имаш една скръб на сърцето си. - Нашият владетел, шахът, иска да му намеря един учен човек, като него мъдрец. - Аз ще ти намеря. Отива, извежда философа и го туря на една могила, а на другата могила застава той. Започнали разговор, философът вдигнал единия си пръст. Другият вдигнал двaтa си пръста, философът поставил петте си пръста надолу, другият вдигнал петте си пръста нагоре. Разговаряли се дълго време двамата. Попитали мъдреца: Какво ти каза онзи като вдигна единия си пръст? - Той ми каза, че има само един Бог на небето. - А какво ти отговори той? - Има един Господ на небето и един на земята. Какво каза като постави пръстите си надолу? Каза, че дъжд ще вали. Какво каза ти? - Ще израсте трева. Попитали бръснаря: Какво ти каза философа? - Каза, че ще ми извади едното око. - Ти какво му каза? - Ще му извадя и двете. Какво каза с петте пръста? - Че пет души ще дойдат да се сражаваме. Той държи петте си пръста. - Ще те чакаме, философът тълкува правилно, такава е неговата идея. Той така разбира света идейно, а бръснарят разбира чисто практически света, по своему. Той изхожда от физическия свят.

Излиза една свекърва със своите снахи из гората и скарват се, свекървата припада и казва: „Не се мърдам оттук, идете до селото и ще вземете файтон. Аз не мога да мърдам.“ По едно време гледат, из гората се показва една мечка. Снахите избягват, пък и болната свекърва – пфуу! И без файтон стана работата. Е, питам, как стана това? Мечката дойде и самото появяване на мечката – и свекървата оздравя. И по някой път ме питат: „Защо аз се страхувам?“ Казвам: Ти си свекървата – за да оздравееш, трябва да дойде мечката.

Мен ми разправяше един баща, голям педагог: На колко ученици можах да дам нещо, да ги възпитам, и хора станаха, пък на своя син нищо не можах да му дам. Не ме слуша. По някой път събужда съзнанието в него, но не ме слуша. Нищо повече. Рекох да повикам чужди учители, да го възпитават. Защото синът казва: Ти няма да ме учиш, ти няма да ме възпитаваш. Тогава вие се намирате в онова противоречие, в което се намерил един мъж. Това се случило в българския живот. Този мъж вижда, че една жена прави голям скандал на мъжа си. Той човек кротък, тя го измъчва. Приказката е тъй, че тя измъчвала мъжа си. Този казва: Аз ако съм на неговото място, ще й дам да разбере! Намерила си е тя мъж, да му вършее житото така. Жената го чула. Той върви по пътя си, тя напуща своя мъж, отишла и се качила на колата му, без негово позволение. Той казва: Кой ти позволи, да се качиш? Че как то е мое право. Че как така? Че аз съм ти жена, какво искаш ти да се отказваш, или имаш някоя друга жена? Тъй не може. И казва, че е негова жена. Качва се на колата. Той си казва: Опасна работа! Какво ще кажа на другата жена като се върна в къщи? Той я гледа чуди се какво да прави. Той забравил, на ум не му е да я бие. Оплита го тя. Ами че скърбта не е ли вашата жена, която се е качила на колата ви? Казвате: Този човек защо страда? Не трябва да страда. Скърбта отгоре минала на вашата кола. Какво ще правите скърбта? Кажете, как се е разправил този българин с тази жена? Казва й: Не ми прави тази бяла, каквото съм спечелил всичко ще ти дам. Казва: Ще ме извиниш, аз казах нещо, но високо мнение имам за тебе. За пръв път срещам една умна жена!

 Знаете приказката за гъските, които някой карал към града. Гъските рекли на пътника: „Какво безобразие от този господин! Подкарал ни като ято, не знае, че нашите прадеди освободиха едно време Рим“. – „А вие какво направихте?“, казал пътникът. – „Нищо.“ – „Тогава вие сте достойни, за да се варите в гърне.“ Дядо ви, баща ви били такива високи, благородни хора, но вие какво сте? Нямаш благороден характер – придобий го. Дядо ти, баща ти може да са ти оставили известен капитал, но ти можеш да го опропастиш, изгубиш.

Някой казва: „Аз искам да бъда талантлив!” Нали знаете приказката за недоволството на магарето: когато го създал Господ, то се оглеждало тук-таме между многото животни и забелязало, че всички били много големи, а то било по-малко и от заека и било изложено на много страдания. Дълго време то се молило на Бога да го направи по-голямо, с висок и силен глас, за да могат всички да го чуват. Бог чул най-после молбата му и му дал голям ръст и силен глас, но хората започнали да го впрягат на работа и с това го направили още по-нещастно. Тъй че, смисълът на Живота се състои не в многото, а в малкото, което Бог ни е дал, и в мястото, което Провидението ни е определило.

Всичко, което човек работи, трябва да бъде одобрено от невидимия свят. Тогава човек няма да попада в грешка. За това човек трябва да работи за Бога, за себе се и за ближния си. Разказва Учителят приказката за оня човек, който приемал гости, нахранвал ги и с биене ги изпращал. Един сиромах късно дошъл в селото, пратили го селяните в същата къща, като го предупредили, че гостоприемникът биел. Той казал: „Ако и да бие, ще отида, щом дава широко гостоприемство.“ Нахранили го и той чакал да го бият, и даже казал на стопанина: „Хайде де, и другото де!“ – „Какво друго?“ – запитал го стопанинът. „Нали даваш и друго?“ – „Какво?“ – „Нали ще ме биеш.“ – „Не – отговорил стопанинът – тебе не ще бия, защото, когато ти насилвах ядене, ти не казваше „стига“. Другите ги бих заради „стига“. С това се вдига Божествената благословия и не трябва да се казва „стига“.

Някога в света се отворила война. Житото, царевицата, ръжта и ечемикът отишли на бойното поле с воюващите, да им помагат. Те оставили просото да услужва на хората, които не се биели. То ги запитало: На баница да ставам ли? – Ти стани на хляб, че за баница не мисли. Наистина, просото едва става на хляб. За баница то съвсем не е годно.

Има по-силно оръжие от картечницата; има по-силно оръжие от оръдията, от парите; има по-силно оръжие от всички интриги. Това оръжие е Любовта, която трябва да влезе между хората. Сега ще обясня този закон с приказката за дъщерята на царя Бентам Берухи. Трима ангели слезли от небето да донесат подаръци на царската дъщеря. Първият ангел, Амерфил, бил един от най-видните членове на ангелския свят. Той бил един от най-учените ангели, може да се каже, познавал тайните на Битието. Този делегат за царството на Всемирното Бяло Братство бил поставен от Бога на изпит. Като видял царската дъщеря, Амерфил се влюбил в нея и пожелал да влезе в скъпоценния камък на нейния пръстен, да усеща винаги аромата ѝ. Пожелал и се привлякъл от камъка. Всеки ден той навлизал все повече в камъка и видял, че се обезобразява, но да се върне назад не могъл. Искал той да се освободи, но как? Срам го било да се обърне към небето. Също така се срамувал и от приятелите си, че ще му кажат, как така, с неговите големи знания, да се увлече от една жена на земята. И вместо да ѝ каже, че я обича, той влязъл в един камък и се погубил. Той почнал да гори от срам и колкото повече горял, камъкът ставал все по-блестящ. Питате: „Защо диамантът пречупва лъчите и блести?“ – Защото ангелът е свързан още с камъка. И днес той казва: „Аз ви моля, братя, не се свързвайте с никакъв скъпоценен камък“. От голямата мъка у ангела се явило едно озлобление. Скрит в камъка, той не искал никого да вижда, пък и никой не искал да го знае.

Сега, коя е най-важната мисъл в тази лекция? Коя мисъл остана в ума ви? Едно дете слушало една приказка, как една млада, красива мома се оженила за царския син. Като го запитали какво разбрало от приказката, то отговорило „: Разбрах, че е хубаво човек да се ожени за царския син. “Ако и вас запитаме какво най-много ви хареса в лекцията, навярно ще кажете, че хубаво е човек да се ожени за царския син.

В една легенда се разправя за слънцето, че някога то се влюбило в една красива мома. То изпращало любовните си писма чрез куриери и написало само дванадесет любовни писма. Това са дванадесетте планети – куриерите, които носели любовните писма. Всеки куриер като се връщал след занасянето на писмото, заемал съответното си място. Възлюбената на слънцето му казала: Създай световете, на които да живеят моите близки. Така били създадени дванадесет свята – дванадесет планети. Ако питате, отде произлязоха хората, ще кажа: Те произлязоха от красивата мома, възлюбената на слънцето. Значи, слънцето създало световете, а красивата мома – хората. Вярна ли е тая приказка? – Не зная, може да е приказка от „Хиляда и една нощ“. Може да е вярна, но не казвам, че не е вярна. По принцип тя е вярна. Приказката е вярна, ако под „слънцето“ разбирате разумното, мощното, което твори, а под „момата“ разбирате великия живот, който пулсира в природата. Слънцето, като Божествено начало, е създало световете, а животът е населил тия светове. Любовта иде като връзка между разумното начало и живота. – Какво е човекът? – Лъч от Бога.

Приказката „Цар и просяк“. В някое царство на древността царят сериозно заболял и бил почти на смъртно легло. След като всички лекари се изредили и не могли да му помогнат, дошъл най-после в царския палат един прост човек и казал, че царят ще оздравее, ако облече ризата на някой щастлив човек. Пръснали хора по цялото царство да търсят щастлив човек. Най-после намерили един съвършено беден човек, без подслон, гол и бос, почти всякога гладен, но весел и доволен от положението си. Той постоянно пеел и благодарил на Бога за живота, който му дал. Веднага дотърчали при него царски пратеници и му казали: „Скоро, дай ризата си!“ – „Нямам риза.“

Един турски паша отишъл в едно българско село на гости. Домакините го приели много любезно, нагостили го добре. На заминаване от селото пашата се обърнал към селяните с думите: „Благодаря ви за добрия прием. За благодарност ще ви подаря един слон, да ви върши работа“. Те благодарили на пашата за слона, но не знаели как да го впрягат на работа. Цели пет години слонът прекарал в селото, без да работи, но през това време селяните обеднели. Защо? Слонът изяждал на ден по пет крини ориз. Те го хранили само, без да го използват. Един ден пашата срещнал един от селяните на това село и го запитал: „Доволни ли сте от слона?“ – „Доволни сме.“ – „Тогава да ви изпратя още един слон.“ – „Благодаря, достатъчно ни е един слон. Вторият слон изпратете на друго някое село.“ Наистина, страшно е да храниш слон, без да го използваш за работа.

Веднъж помаците поискали да си направят джамия, ходили в гората да си избират дървета за джамията. Но когато работят, трябвало да не кажат нито една българска дума. Отиват из гората, търсят дървета, избират ги. Казва един помак: „Хубаво е това дърво, право, но на върха е малко кривичко.“ Всичко казал на турски, но като дошъл до думата кривичко, казал я на български. Вече не може да употребяват това дърво. Сега и верующите, като ходят да си избират, ще употребят една дума от старото. В приказката е турено, че българският език не е свещен.

Един от най-добрите свещеници. Той бил от Търновско и пътувал от града за едно село. Носил със себе си някаква сума, взел един турчин със себе си, който носил кавал. Хваща го да му носи парите, той ми разправяше това. Казва: „Вървим и чувам: нещо цъка. Обръщам се и виждам – онзи цъка с кавала.“ Тия кавали, за да стреля, един кремък взима, удря, има барут там. Като цъка и изскочи една искра, ще падне на барута и барутът ще си запали цевта.

Един стар българин изучавал окултната наука. Казва, че вече намерил ключа – каквото каже, става. Имал един чувал с жито. Изправя се и казва: „Заповядвам на всичките житени зрънца да станат деца.“ Веднага всички се превърнали на деца и като се награкали всички да му искат да ядат. Той няма храна за всичките, а всичките деца викат, викат: „Татко, хляб.“ Взел той едно дърво и започнал да ги избива. Като казал да станат зърната на деца, те станали, но после не знаел как да ги превърне на зърна. Взел дървото и започнал да ги избива. Приказката казва, че останало едно дете, което се скрило зад вратата и казало: „Татко, мене не убивай. Аз ще те слушам.“ „Туй го разбирам“ – казал българинът. Той, като казал всички да се превърнат на деца, мислел, че всички ще го слушат. А те всички награкали и искали да им даде хляб. Казва: „Който иска – дърво.“ Останалото дете казало: „Мене, татко, не убивай. Каквото искаш, ще го направя.“ Казва: „Така те искам. Ти си от умните деца. А пък другите деца искат. Да нямаш такъв характер.“

Един светия, той като се помолил за ядене на Господа, иде една крава, напращяла с мляко, той нямал съд да си издои млякото, че започнал като телето отдолу. Някой, който има нашето разбиране, ще каже: Как така да няма съд, едно гюмче, да издои. Но в дадения случай тази крава не носи никакъв съд. Този светия разбрал много добре. Той изсмукал двете мамки, и оставил другите две за телето да има. Наполовина разделил млякото. А пък вие какво щяхте да направите? – Ако тази крава дойде при вас, аз да ви кажа какво ще направите: понеже имате тенджера, ще издоите всичкото мляко, а за телето, ще кажете: Да попасе кравата, наново да събере мляко. А приказката е, че този светия бил без гюмче, изсмукал двете мамки и двете оставил за теленцето.

Един турски кадия – кадия значи съдия –  години бил кадия, съдил, този пращал в затвора, онзи пращал в затвора, най-после се пенсионирал. Никой вече не му казва: „Кади ефенди.“ Най-обикновен човек става. На турски има една приказка. Да обясня положението на кадията, ще ви кажа приказката. Турците казват: „Княз на князете, близо при хората, близо с хората и резил на хората.“ Когато един човек е свободен, неженен, казват, че е княз на князете. Когато се сгоди, става близо при хората. Като се ожени, става едно с хората и като се разведе, казват, че е резил за хората, станал посмешище на хората. Сега връщам се при кадията. Като го уволнили, няма кому да заповядва. Мислил, мислил, иска да заповядва. Купил  ибрика, направил един голям параван, турил ги в една джамия, наредил -те ибрика, турил паравана. Идат турците богомолци и искат да се измият, преди да влязат в джамията, посягат да вземат един ибрик. Той им заповядва кой ибрик да вземат: първия, втория, третия, четвъртия – все заповядва. Хубаво, разбирам да заповядваш, да изпълняваш закона, но какъв закон изпълняваш, като заповядваш кой от -те ибрика да вземат? То е пак услуга. Този кадия аз го харесвам. По-напред са му плащали, за да раздава правосъдие, сега даром заповядва. Слуги на народа без пари.

Художникът на "Изгряващото слънце"

Преди хиляди години в Египет живял един знаменит художник, крайно беден човек, на име Бар-Един-Бу. Един ден, като се разхождал в гората, срещнал царската дъщеря Изис-Шемриха, една от най-благородните моми в Египет. Той се влюбил в нея и решил да нарисува картината на изгряващото слънце, която да подари на царската дъщеря. По това време египтяните се кланяли на слънцето. За да нарисува картината, първо, той се нуждаел от платно, но нямал пари да си купи. За тази цел той отишъл при един виден тъкач на платна и му казал: „Моля ти се, можеш ли да ми услужиш с едно голямо платно, да нарисувам изгряващото слънце? Като забогатея, ще ти го платя“. Тъкачът се казвал Зеен-Бу. Той си помислил малко и дал платно на художника, като решил в себе си, щом картината бъде готова, пръв той ще я пожелае. Художникът благодарил, взел платното и си отишъл. Нови мъчнотии се изпречили пред него – нямал четки и бои. Отишъл при един голям производител на бои, по-хубави от сегашните, и му казал: „Имам желание да нарисувам картината на изгряващото слънце, но нямам четки и бои. Услужете ми да нарисувам картината си и като забогатея ще ви се отблагодаря“. Търговецът Меел-Ру си казал: „Ще му услужа, но картината ще бъде моя“. Художникът, доволен, че си набавил всичко, започнал да се приготвя за работа, но почувствал нужда още от едно нещо – рамка за платното. Отишъл при търговеца Будра-Ху, на когото казал: „Моля те да ми услужиш с една хубава рамка за картината на изгряващото слънце. Като я нарисувам, ще ти благодаря за услугата“. Търговецът му услужил, но и той, като другите търговци, си казал: „Картината ще бъде моя“. Като се снабдил с необходимите неща, художникът се предал с любов и увлечение на работата си и след известно време картината била готова. Из целия Египет се разчуло, че знаменитият художник Бар-Един-Бу нарисувал така хубаво картината на изгряващото слънце, както никой друг художник до това време. Пръв тъкачът се явил пред художника и му казал: „Картината е моя, защото аз дадох платното“. Факт, платното е на тъкача – веществено доказателство. След него дошъл търговецът на бои и четки, да иска картината. – „Моя е картината – казал той – Боите и четките, с които си рисувал, са мои.“ Най-после дошъл търговецът на рамки и казал: „Картината е моя. Аз сам направих рамката с това именно условие“. Художникът се намерил в чудо как да разреши въпроса. Всеки има право на картината; всеки има веществени доказателства. Кое е вещественото доказателство на художника? Четирима души искат картината. На кого всъщност принадлежи тя?

 

Силата на знанието

Вашето положение е подобно на приказката за плъховете, дето се разправя за един мъжки и за един женски плъх, госпожа и господин Плъхови, които имали една красива дъщеря, плъхица, която искали да оженят за някой много силен момък. Тръгнали те да търсят някой силен зет. Отишли първо при Слънцето и му казали, че идат при него, като при много силно същество. Слънцето им казало: „Идете при облаците, аз не съм най-силен в света. Често облаците ме засенчват.“ Отишли при облаците, но облакът им казал: „И аз не съм най-силен. Често излизат такива ветрове, че нищо не остава от мене. Идете при вятъра.“ Те отишли при вятъра. Вятърът им казал: „И аз не съм най-силен. Като духам, аз срещам на пътя си такива силни стени, че не мога да ги съборя. Те ми се противопоставят. Идете при една от тези стени.“ Те отишли при стената, и тя им казала: „И аз не съм най-силна. От мене има по-силни – това са плъховете, които така подронват основите ми, че могат да ме съборят.“ Тогава господин и госпожа Плъхови отишли при своя род и там си потърсили зет за своята красива дъщеря.

 

Благата съдба

Една кметица, жена на един български чорбаджия от старо време още, което се случило някъде из България. Докато бил жив кметът, тя имала на разположение много слуги, които вършели всичката ѝ работа. Не се минало много време, кметът – чорбаджията – умрял, и работите му се така оплели, че кметицата се видяла в чудо, не могла с нищо да си помогне. Пък и ненаучена сама да работи, тя се затруднила много. Един ден отишла при един от своите съседи и го помолила да отиде в гората да ѝ донесе малко дърва. Тогава съседът ѝ казал: „Иди сама в гората, набери си дърва, вържи ги на един вързоп и започни тогава да викаш към Благата съдба. Тя е една много добра жена, която веднага се притичва на помощ.“

Кметицата отишла в гората, събрала си дърва, направила си един вързоп и когато трябвало да го дигне и да го занесе в село, тя започнала да вика Благата съдба. Викала един, два, три пъти, но Благата съдба не дошла. Слънцето залязло вече и започнало да се мръква. Тогава кметицата си казала: „То се вижда, че Благата съдба няма да дойде, ами аз да си взема сама вързопа и да го занеса на село.“ Тя дигнала вързопа дърва на гърба си и поела пътя към селото.

 

Молитвата на войника

Един български войник, учител по професия, след отстъплението от Солун, изостава в неприятелската територия и се укрива дълго в една пещера. Този пример ми разказа г-н д-р Дуков.Когато огладнял, войникът започнал да се моли и забелязал, че една костенурка носи парче хляб, дохожда до него, оставя го и се връща назад. Той взел това парче и утолил глада си. А когато се върнал у дома си, разправял:”Деца, има Бог”.

Правосъдие

В турско време съдиите са разрешавали самостоятелно и по-големи дела, а днес у нас самостоятелно решават съдиите само ония дела, които се отнасят най-много до  лева. Та, при един такъв турски кадия отиват двама души да се оплачат, да им реши спора, който възникнал помежду им. Първият от тях отива при съдията и му казва: „Господин съдия, моят съсед се е заял нещо с мене, не иска да отстъпи. Но правото е на моя страна. Ето, аз ти давам сега една турска лира и като ти кажа да погледнеш на лицето ми, да помниш, че съм ти дал тези пари.“ Съдията турил парите в джоба си. След малко пристига и вторият и казва: „Господин съдия, моят противник не иска да се разберем. Той се настроил против мене, не може да ме търпи. Ето, аз ще ти дам две турски лири, да решиш делото в моя полза.“ Когато съдията ги извикал и двамата, да разправят причината за спора между тях, първият се обърнал към него и му казал: „Господин съдия, гледай на лицето ми.“ Съдията му казал: „Добре, синко, но какво да правя с онзи, който има две лица?“

Японският принц

Един японски принц пожелал да изучи характера на американците и затова помолил един свой приятел да му намери място за слуга при някое американско семейство, без да казва, че е принц. Приятелят му го препоръчал на едно американско семейство, дето той останал за известно време като слуга. Той миел чинии, метял, вършел всичко, каквото го карали. Семейството било много доволно от него. Те казвали: „Много добър е нашият слуга, много добре си гледа работата. При това, във всяко свободно време чете някаква книга, учи нещо.“След

 месеца този слуга изчезнал някъде. Тогава американското семейство намерили приятеля, който им препоръчал този слуга, и го запитали: „Къде отиде твоят приятел? Ние искаме да му платим. Той ни работи много добре.“ – „Той не иска никаква заплата. Той е японски принц, който беше дошъл в Америка с желание да изучи американския живот. Той е доволен, че можа да научи нещо от живота на американците.“

Султанът и лъжата,на която повярвал

Един от турските султани давал една голяма награда на онзи, който могъл да му каже една такава лъжа, така добре скроена, че да може да ѝ повярва. Дошъл един човек при султана и му донесъл един много дълъг косъм, като казал: „Този косъм е от брадата на баща ми. Едно време баща ми простря този косъм през широчината на Дунава, направи от него един голям мост, през който можаха да минат всички войски на целия свят.“ – „Възможно е“ – казал султанът. След това дохожда друг един при султана и му показва едно паче яйце. „Едно време – казва той – майка ми насади това паче яйце на една квачка и тя лежа върху него цели  деня. След това време от яйцето се измъти една камила.“ – „И това е възможно.“ Най-после дохожда трети човек, като води двама хамали със себе си, които носят един голям кюп, който съдържа около … килограма. Тогава той започнал да разправя на султана: „Султан ефенди, преди години твоят баща отвори война с московците, но понеже войната трая много години, баща ти нямаше вече пари да продължава войната. Тогава моят баща му услужи с пари. Той му даде толкова пари, че трябваше да ги пренесе с този кюп.“ – „Виж, това вече не е възможно“ – казал султанът.

Овен за курбан

Един турчин си купил овен за байряма и го турил на гърба си, за да го занесе на ходжата, да му чете. По пътя овенът го ритал много по гърба. Турчинът се ядосал и през целия път го ругал, казвал му домуз (свиня), гяур и прочие. Като стигнал при ходжата, той му казал: „Аз нося един овен, да му четеш; ще го коля за курбан, но из пътя го ругах много, защото той ме рита по гърба. Става ли той за курбан?“ Ходжата му отговорил, че този овен е негоден и ще трябва да донесе друг. Купува турчинът втори овен и го занася на ходжата. Из пътя овенът пак ритал, но турчинът си мълчал и си мислил: „И ти си като онзи, и ти риташ, но няма да ти казвам нищо, защото ще трябва да купувам трети“. Аз казвам: Ако риташ, и ти си от тях.

Кога Господ ни казва "Сбогом"

Ние мязаме на онази туристка американка, която за да опита любовта на своя възлюбен, го накарала да се качи на една отвесна скала в Алпите и да ѝ откъсне оттам една от редките алпийски рози. Той се качил на скалата, откъснал розата, подал ѝ я. Тя я турила на гърдите си и се усмихнала, а той след това ѝ рекъл: „Сбогом!“ За едно свое удоволствие тя изложила живота му в опасност. По същия начин и ние излагаме Бога на изкушение. Ние казваме: „Господи, дай ни удоволствие, пари, къщи и прочие“, но като ни даде всичко това, Той ни казва: „Сбогом!“ Тогава ние сме богати хора, всичко имаме, но Господ не е при нас.

Баба и внук

Една баба казала на внука си: „Синко, да ти бая да не те среща мечка, да не те яде мечка.“ Той казал: „Бабо, по-добре ми бай да не ме среща мечка, а не да не ме яде. Аз още не съм дошъл дотам, че като срещна мечка, да мога да се справя с нея. По-добре е мечка да не ме среща.“

Силата на молитвата

Един индус, който приел християнството, разправя една своя опитност. В едно от своите пътешествия трябвало да влезе в една пещера, там да се скрие, и пред едно дърво на пещерата той видял една кобра, която го гледала право в очите. Той се уплашил, не знаел какво да прави, още повече, че кобрата била така близо до него. Като нямал никакво оръжие в себе си, той не се решавал да излезе от пещерата вън. Тогава му дошло на ум да се помоли. Веднага се обърнал мислено към своя Учител, да заповяда на кобрата да не го хапе. Докато се молил усилено, кобрата слязла от дървото, минала край него, без да му причини някакво зло. Ако той беше минал покрай кобрата, без да се моли, какво щеше да му направи тя?

 

Човекът и пчелата

Веднъж една малка пчела била хваната в паяжината на един паяк. Тя започнала да бръмчи и в това време видяла един човек и му казала: „Моля ти се, освободи ме от този нехранимайка, осакати ме, не мога да работя. Все някога ще ти бъда с нещо полезна.“ Той си помислил да я освободи или не. Най-после си казал: „Какво ми коства да я освободя?“ Бутнал с бастона си и развалил паяжината на паяка. Така пчелата се освободила и продължила своята работа. Един ден същият човек отишъл на лов, той бил ловец. В това време един негов неприятел го дебнел да го убие. Той насочил пушката си към него, но в това време пчелата излязла отнякъде и като видяла това, веднага отишла към неприятеля, жилнала го силно по ръката. От ужилването пушката мръднала настрана и спасителят на пчелата бил освободен. По този начин пчелата го освободила. Тя казала: „Ти ми направи едно добро, спаси живота ми, и аз ти отблагодарих за това.“

Царската дъщеря и чистата вода

В древността живял един умен цар. Той бил млад, но крайно амбициозен. Като се оженил, родило му се много красиво момиченце. Веднага астролозите се явили при царя, направили хороскоп на детето и казали: За да запази хубостта и здравето си, твоята дъщеря трябва да прави всеки ден по една баня от сълзите на твоите поданици. Преди да се роди детето, поданиците трябвало да се молят, Бог да изпрати красив, умен наследник на царя. Те закъснели с молитвата си и, вместо наследник, дошла наследница – царската дъщеря. Сега трябвало всички поданици да плачат за царската дъщеря. – Кога плаче човек? – Когато страда, когато го бият. Във всяка улица се чували плачове – трябвало сълзи да се събират. Всеки ден събирали сълзи, с които къпели царската дъщеря. Това продължило цели  години. Днес, когато хората се питат, защо идат страданията, аз отговарям: Страданията идат, за да се подържа красотата на царската дъщеря. – Защо са сълзите в света? – За баня на царската дъщеря. Това не е алегория. Когато лихварите, големите земевладелци опропастяват десетки и стотици семейства, не къпят ли те своите дъщери в техните сълзи? Няма човек в света, който да не се е къпал в такива сълзи. Продължавам разказа. Поданиците започнали да плачат и да се молят, дано Бог ги избави от това нещастие. Най-после Бог изпратил един херувим на земята, да се роди в плът, като млад, красив момък. Царската дъщеря го видяла и се влюбила в него. Оженили се, но първата работа на херувима била да предаде на своята възлюбена новото учение. Той й казал: Ти можеш да бъдеш красива, без да се къпеш в човешки сълзи. До това време водата не съществувала. Херувимът взел една малка тояжка, отишъл при една канара, ударил няколко пъти с тояжката си и от канарата започнала да извира чиста, хубава вода. Дотогава всички хора се миели със сълзите си. Сега вече царската дъщеря се къпела във водата на тоя чист извор. Благодарете, че не живеете в епоха, когато трябва да се миете със своите сълзи. Царската дъщеря родила едно дете и започнала да го учи на новото учение. Тя му казвала, че трябва да се къпе в чиста вода, а не в сълзите на своите поданици, както на нея преподавали. Възлюбеният на царската дъщеря – херувимът, изчезнал от двореца. Той се върнал на небето, отдето дошъл.

 

Милиардер и апаш

В Англия, в един голям град, живял един прочут апаш. Една вечер той влязъл в дома на един милиардер, голям скъперник, с намерение да го обере. Милиардерът се прибрал в стаята си, заключил се и, като мислел, че е сам, започнал да брои парите си и да им се радва. В тоя момент апашът, който бил скрит под масата, излязъл срещу богаташа с револвер в ръка. Последният го погледнал и веднага казал: Вземи, колкото пари искаш. Ще кажете, че милиардерът бил много щедър. Така всички хора са щедри. Щеше ли той да даде пари на апаша, ако не беше видял револвера? Трябваше ли апашът да се крие под масата му?

 

Хаджи Калчо и габровчанина

При хаджи Калчо отива един габровчанин да му иска пари назаем. Това било в турско време. Той му поискал … турски лири. Хаджи Калчо му дал тези пари, но някак си не му внушил особено доверие. Той си направил известни заключения и затова тръгнал подир своя длъжник да види какво ще прави. Длъжникът, като излязъл от дома на хаджи Калчо, взел посоката към рибарите и отишъл да си купи един килограм черен хайвер. Като купил хайвера, хаджи Калчо веднага се приближил до него и му казал: „Почакай малко, направил съм една погрешка, дал съм ти по-малко пари, отколкото трябва. Дай да ги проверя.“ Взел парите, преброил ги, и му казал: „Човек, който взима пари назаем и отива да купува черен хайвер, той нито може да ги върне назад, нито мисли да ги плаща.“ Взел парите и си отишъл дома. Длъжникът останал само с черния хайвер в ръцете си. Значи хаджи Калчо отишъл след него да види за какво ще харчи парите.

Един от видните проповедници в Германия, няма да му кажа името, толкоз виден красноречив проповедник, прочул се е, че е дошъл императорът да го слуша. Като го чул, понеже бил беден, казал да му подобрят материалното положение, да му увеличат заплатата. И така направили. След време императорът попитал: „Какво става с нашия проповедник? Не се чува, както по-напред, както говореше по-рано.“ Министърът бил духовит и казал: „Петелът, като затлъстее, не пее.“ Като затлъстял този петел, намерил си една тлъстичка кокошчица, оженил се за нея, родили му се деца, започнали да ходят по удоволствия и проповедта тогава останала. [Елате да разсъждаваме]

 

Принцът Хусенфрах

Сега у всинца ви трябва да има благородните черти на онзи царски син, наречен Хусенфрах. Една легенда има за него. Той се считал за един от най-гордите синове на царството, непристъпен по своя характер, необщителен. Един ден той излиза на лов в планината и намира една бедна овчарка, на която разбойници задигнали цялото стадо, наранилия и я оставили наранена. За пръв път в неговото сърце се пробужда съчувствие. Така изоставена, той превързва раните и, взима я на коня си и я завежда в своя палат; прислужва я, докато се изцерят всичките и рани и като оздравява, връща я в планината. Намира разбойниците, взима от тях стадото и го предава на младата овчарка, да се занимава със своето старо занятие в планината. Вие ще кажете;"Тази овчарка, трябваше да остане при царския син." Не, тя трябваше да опита една от неговите благородни черти и да се върне в планината да гледа стадото си, за да опитат и тези овце същите качества на царския син. Мисля, че в света и вие сте като този царски син и ще намерите много овчарки. Аз наричам "овчарки" изоставените души, без разлика от кой пол са те.

Вълкът и конят

Когато Бог създавал света, създал едновременно и вълка, и коня. Вълкът оставал недоволен от коня и завел дело против него. То било първото дело в света. В обвиненията си против коня, той писал следното: Моят съсед, конят, ме ритна толкова силно с задните си крака, че ми изкърти два кучешки зъба. В обществото, дето се движа, твърдят, че Бог създал коня, значи, и копитата му. Но аз не мога да си представя, че Бог е създал толкова яки и корави копита, да изкъртват зъби. Виж, колко са меки моите крака. Съдията казал: Дай да видя краката ти. Вълкът подал краката си, но старателно скривал своите нокти. После съдията се обърнал към коня и го запитал: Какво ще кажеш за свое оправдание? Конят отговорил: Господин съдия, съседът ми наруши едно основно правило, което спазваме в нашето общество. То е следното: Когато при нас иде приятел, той иде с лице към нас Тогава ние се помирисваме, опознаваме се и започваме да се разговаряме. Който иде отзад, той е наш неприятел. Ние го удряме с задните си крака, за да го научим, как трябва да се запознава и поздравява. Това е Божествен закон. Всеки, който наруши тоя закон, опитва нашите задни крака.

 

Жабите в котела с мляко

В околността на един чифлик имало голямо жабешко блато. Жабите крякали денонощно и хвалели чифликчията. Две по-смели жаби решили да излязат от блатото, да отидат в дома на чифликчията, да проверят истинността на тия похвали. Един ден те излезли от блатото и смело закрачили към дома на чифликчията. Влезли право в кухнята, дето видели голям котел с прясно, току-що издоено мляко. Те влезли в котела и започнали да изследват бялата течност. На вкус се оказала приятна. Те се запитвали една друга, каква е тая течност, която не прилича на водата. Страшното за тях било това, че не могли да излязат навън. Започнали да се въртят в котела, дано намерят начин да излязат оттам. Едната казала: Много се уморих, ще се спусна на дъното. – Опасно е дъното. Ще се спуснеш, но там ще останеш, отговорила втората. – Не мога да издържам повече. Втората жаба употребила всичкото си търпение и продължила да се върти в котела, докато най-после избила маслото. После стъпила на него и излязла вън от котела. Следователно, искаш ли да придобиеш търпение, трябва да издържаш и на най-големите мъчнотии.

 

Апашът и стражарина

Английски стражари хващат един апаш. Апашът е човек, който, като се намери в трудно положение, оттук-оттам все ще вземе нещо без позволение. Стражарите хванали този апаш и го закарали в участъка. Те го затворили в една стая в третия етаж. Вързали краката и ръцете му с едно въже и го оставили на кревата да лежи. Стражарят бил человеколюбив. Той оставил на апаша една свещ да му гори и си отишъл. Апашът бил от умните хора. Той започнал да мисли и си казал: „Защо ми е тази свещ?“ В това време му дошло на ума да използува по някакъв начин тази свещ. Той дигнал краката си към свещта, да може да изгори въжето, дето бил вързан. После приближил ръцете си към свещта, да изгори въжето, с което били вързани. Макар че малко поизгорил ръцете си, но се освободил от въжетата на краката и на ръцете. Не само това, но като видял чаршафа на леглото, той го накъсал на парчета, които вързал едно за друго и направил от тях едно въже, с което се спуснал от прозореца и избягал. По едно време стражарят влязъл в стаята при апаша и какво било учудването му, когато видял свещта, че гори, стаята празна, а апашът го нямало. Не само това, но той задигнал също и чаршафа. Питам: този апаш глупав човек ли е бил или умен? Умен е бил.

 

Свещеникът от Бостън

Ще ви приведа един пример за един виден проповедник в град Бостън. Той проповядвал в една от аристократическите църкви, дето се събирали много хора да го слушат. Столовете в тази църква били постлани с плюш и всеки стол струвал много скъпо. Имало столове, които стрували по

 долара, които правят  лева наши пари. Една вечер този проповедник сънувал, че държал някаква проповед за Христа и църквата била пълна с хора, все отбрани, от аристократическото общество. По едно време той видял един беден, скромен човек в църквата, който седял на последно място, но прав, нямало за него стол. Направило му силно впечатление вниманието, с което този човек слушал проповедта му. И затова той си помислил: „Като свърша проповедта си, ще отида при този човек да се запозная с него.“ Щом свършил проповедта си, той веднага слязъл от амвона и се отправил към посоката, дето бил този интересен за него човек. Каква била изненадата му, когато не го намерил. Попитал един от членовете на църквата: „Къде остана този господин, който седеше на последното място?“ – „Той си отиде.“ – „Кой беше този човек?“ – „Той беше Христос.“ След това проповедникът се събудил от сън и си казал: „Един път дойде Христос в моята църква и нямаше стол за Него, та трябваше през всичкото време да седи прав.“ От този момент проповедникът се разпоредил да ходят да помагат на бедни, на страдащи. От този момент той се разпоредил да се плаща на ония, които свирят в църквата. Ако на всяко пение и свирене се плаща по  долара, то на месец ще се събере около  долара. По този начин човек може да си създаде една служба.

 

Ловецът и двете свини

Един ловец отишел в гората и видял две свини, че спокойно си пасели. Като ги видял, той започнал да ги убеждава, да дойдат при него. Той ще им направи жилище, ще ги гледа добре. Едната от тях се убедила да отиде с него, но другата останала на свободно мнение, не се съгласила да отиде с него. Той взел едната свиня със себе си, поставил я в кочина, и я хранил по четири–пет пъти на ден. Тя се угоила и само се въргаляла като казвала: Много благодаря на провидението, че ме извади от тия тежки условия в гората, да се ровя по цял ден, докато намеря малко храна. По едно време втората свиня от гората отишла при другарката си да я види и като я видяла надебеляла, поправена, спокойна, че няма да се грижи за храна, казала: Много лошо направих, че не дойдох и аз с тебе. Кога ли ще може и мене да приеме? Тези дни господарят ми казваше, че за Коледа щяло да има един голям празник, и тогава той щял да ме облече в нова дреха. Тогава той щял да приеме и други свини в кочината. Ела тогава, той ще те приеме. Като дошла Коледа, втората свиня пристигнала да види какъв е този празник, но какво видяла? Господарят излязъл с нож в ръка, прерязал гърлото на другарката ѝ, после я изчистил и я турил на огъня да се пече. Това е факт! Който мисли, че работите му в света ще се оправят, той има философията на тези две свини.

 

Царската дъщеря и кобрата

В древността една красива царска дъщеря се влюбва в един велик учител. Иска да се жени за него. Като влизала в стаята му, тя не мислила вече да излезе вън. Един ден като се разговарял с нея, той намислил да ѝ даде един добър урок. В това време влиза в стаята му една голяма кобра, сяда на скута му и обръща главата си към царската дъщеря. Като я видяла, царската дъщеря се много уплашила и казала на учителя си: Ще ме извините, имам малко работа, ще си отида. И тя веднага си отишла дома си. Питам: Де остана любовта на царската дъщеря? Какво означава тази кобра? – Кобрата била другата любовница на този учител. Тази змия била влюбена в същия учител и като влязла при него, погледнала към царската дъщеря, с което искала да каже: И аз имам толкова права на(д) него, колкото и ти. Достатъчно е само да те клъвна, за да видиш какво мога да направя. Ако учителят не си мръдне пръста в знак на съгласие, ти ще бъдеш спасена, иначе аз мога да ти покажа какво съм в състояние да ти направя. Като разбрала езика на кобрата, царската дъщеря казала: Нека тази кобра седи на скута ти, колкото иска, а аз ще си отида дома и колкото по-скоро, толкова по-добре.

 

Силата на мисълта

Една американка боледувала  години от неврастения. Обърнала се към всички видни американски лекари, психолози, но никой от тях не е могъл да ѝ помогне. Най-после тя започнала да се моли на Бога. Един ден тя прочела една книга, в която един виден учен писал за влиянието на човешката мисъл, за силата на внушението. Като прочела книгата, тя толкова силно повярвала в писаното, че веднага станала от леглото си и се почувствувала съвършено здрава.

 

Къде отиваме като умрем?

Сега нас ни казват, че като умрем, ще научим това, което ни е нужно. Други пък казват, че като умре човек, всичко с него се свършва. Вие ще се намерите в противоречието, което изживял един англичанин от Лондон, богат човек, който отишъл един ден в една от катедралните църкви да послуша какво ще се проповядва и да се успокои малко, понеже единственият му възлюбен син наскоро бил умрял. Той слуша проповедника, който говори за онзи свят, че душите на всички умрели отивали при Бога. Като се свършила проповедта, богатият господин се приближил при проповедника и го запитал: „Какво има на онзи свят? Къде е моят син сега?“ – „Той е при Бога.“ До богатия господин седял един господин и казва: „Твоят син е при тебе.“ – „Откъде знаеш?“ – „Виждам го.“ Богатият човек се видял в чудо: проповедникът казва, че син му е при Бога, а този скромен човек казва, че син му е при него. Питам: Кой от двамата е по-прав? Външният господин започва да говори на богатия: „Ако искате, да ви опиша сина.“ И започва: „Той на ръст е такъв и такъв, облечен е с еди-какви си дрехи, очите му са кестеняви, веждите – тънки“ и т.н. „При това, синът ви говори с Вас и Ви казва да не се безпокоите за него. Тук той се учи. Сега разбира нещата по-добре, отколкото по-рано.“ Той казва на баща си: „Татко, твоята педагогия не я разбирах така добре, както сега разбирам.“ Питам: Кой от двамата е по-прав – проповедникът, който е на амвона, и казва, че синът на богаташа е при Бога, или външният господин, който казва, че синът на богатия е при него и се разговаря с него?

 

Най-добрите пазачи

Разказват, че някой турчин, във време на подтисничеството върху българите, посетил един български чорбаджия. Като влязъл в стаята му, видял на стената три икони и до тях едно горящо кандилце. Иконите били: Св. Богородица, Св. Георги на кон и Св. Никола. Защо ти са тези три картини?, запитва той чорбаджията. – Те ме пазят от всички злини, и досега зло не ме е сполетяло, му отговорил чорбаджията. – Чудно нещо, аз имам толкова слуги, плащам им богато, но те не ме пазят така – казва турчинът. – Колко струват тези икони?, попитал той. Купил той три икони, занесъл ги вкъщи и поставил пред тях запалено кандило. Изпъдил от къщата си всички слуги и казал: Вече не ми трябват слуги, аз си намерих верни хора, които да ми пазят къщата. Но една вечер влезли крадци в къщата му и го обрали. Пристъпил той към Св. Богородица и и? казал: От тебе няма какво да се оплаквам, ти си млада жена, имаш и малко дете, има с какво да се занимаваш. Обърнал се към иконата на Св. Георги и казал: И от тебе няма какво да се оплаквам: ти си млад човек, трябва да си яздиш коня, да си правиш удоволствие. Обърнал се най-после към Св. Никола и му казал: Ти си стар човек, нямаш нито дете, нито кон да яздиш, и затова тебе ще накажа. И наистина, обърнал иконата на Св. Никола надолу с главата. След това Св. Никола намерил по някакъв начин ограбеното богатство и с това било отменено наложеното му наказание. И турчинът казал: Така те искам!

 

Настрадин Ходжа се връща от онзи свят

Българите все разправят онази приказка за Настрадин Ходжа. Той се занимавал само с врачуване. Един ден жена му казала: „Докога ще се занимаваш с врачуване? Я иди на гората да донесеш малко дърва, да сварим боба.“ Той взел триона, качил се на едно дърво и започнал да търка. Търкал дървото и си казвал: „Това значи да имаш жена.“ По едно време минал един човек и му казал: „Настрадин Ходжа, какво правиш горе на дървото? Знаеш ли, че ще паднеш?“ – „Това и аз зная.“ Настрадин Ходжа си мислил, че той му казал някаква притча. Като отрязал клона, той паднал от дървото. Като се намерил на земята заедно с клона, той си казал: „Чудно нещо, отде знае този човек, че и аз, и клонът заедно ще паднем?“ След това той настигнал човека, който му предсказал, че ще падне, и му казал: „Слушай, в твоето лице видях човек, който може да предскаже, че ще падна от дървото. Като знаеш толкова, ти ще знаеш и кога ще умра. Я ми кажи кога ще умра?“ – „След деня.“ Като се върнал дома си, Настрадин Ходжа казал на жена си: „Така е то, като ме пращаш за дърва. Качих се на едно дърво да режа, но като отрязах клона, паднах заедно с него на земята. Срещнах един човек, който ми предсказа, че ще падна. Тогава го запитах кога ще умра и той ми каза, че ще умра след  деня.“ Той се разплакал и жена му поплакала. Той ѝ казал: „Няма какво, жена, ще се мре, но досега цял живот се занимавах с врачуване, не съм помислил за Господа. Как ще се явя при Него така неподготвен? Сега ще трябва да отида някъде да прекарам в уединение тези  деня, да размишлявам за Господа.“ Простил се с жена си и излязъл от своя дом. Отишъл накрая на селото и легнал под една круша. Започнал да размишлява за онзи свят, за Господа, но в това време една узряла круша паднала от дървото. Той взел крушата, изял я и пак легнал на гърба си и продължил да размишлява за онзи свят. След малко пак паднала една круша. Той взел и нея, изял я и продължавал размишленията си. Мислил за Господа, за всичко онова, което е създал. След известно време той чул някакъв голям шум, чул, че нещо се приближава към него. Врявата се увеличавала. Той си помислил, че от онзи свят идат вече да го вземат и решил да се подигне да види какво става около него, коя е причината за този шум. Като [се] надигнал да види какво става, видял, че камили пристигат. Те били натоварени с празни стомни и празни грънци, които камиларят карал за продан. Като видели главата на Настрадин Ходжа, камилите се уплашили и хукнали да бягат. В бързината си те изпотрошили стомните и грънците. Тогава камиларят дошъл при Настрадин Ходжа, набил го добре и продължил пътя си. Настрадин Ходжа станал, изправил се и си казал: „Както се вижда, аз още не съм готов за онзи свят. Не ме искат там. Трябва да се върна дома си.“ Но понеже се срамувал, не знаел какво да каже на жена си, намислил да ѝ каже, че се върнал от онзи свят, понеже не го искали още. Като го видяла, жена му го запитала: „Какво има на онзи свят?“ – „Там има много хубави круши, но ако посмееш да уплашиш камилите, голям бой ще падне.“

 

Да си носим кръста

Един се оплакал, че кръстът, който носел, бил много тежък. Господ рекъл: – Вземете му го. И го въвел в една голяма зала и му рекъл: – В тази зала има големи и малки, златни и сребърни, железни и каменни кръстове, избери си един. Човекът като ходил, ходил, намерил един малък кръст и рекъл: – Туй кръстче искам. – Ами че това е кръстът, който ти носеше досега, този кръст бях ти дал – рекъл Господ…

 

Станете като този,когото освобождавате

Едно време, когато русите дошли да освобождават българите, един турски паша запитал един от руските генерали: „Ние толкова време управлявахме българите, но нищо не можа да излезе от тях. Вие какво мислите да правите с тях? Мислите ли да им турите казашки шапки?“ – Освен, че не мислим да им турим казашки шапки, но ние мислим да си турим български калпаци, да станем като тях. Турчинът се учудил и казал: „О, Аллах! Само Бог може да ви накара да си турите калпаци, защото нашите глави са много страдали от тия калпаци.“ Казвам: И ти, като руския генерал, ще отидеш при някого да го освободиш, и като го освободиш, турският паша ще те пита: „Ти искаш да му туриш своята шапка ли?“ – „Не, аз ще туря неговата шапка на главата си, неговия калпак.“

Следователно, ако в дадения случай вие не можете да станете като този, когото освобождавате, вие не го обичате. И Бог, за да ни покаже, че ни обича, Той слиза на Земята между нас, туря нашия калпак, взима нашите немощи. Той става едно с нас.

 

Смисъла на живота

Един американец, на когото баща му оставил … долара и почнал да яде и пие, ял и пил, докато най-сетне загубил смисъла на живота, станал ипохондрик, заражда се мисъл да се самоубие. Отива при един лекар, при втори, трети, четвърти, най-сетне отива при един виден лекар в Ню Йорк и му казва: „Ти си последният, ако и ти не ме излекуваш, ще се самоубия“. – „Добре, но ще направим един договор, че каквито методи употребя за твоето лекуване, ти няма да имаш нищо против“. Той се подписва и плаща … лева за първото лекуване. Лекарят му туря хлороформ и заповядал на един от своите асистенти да му отреже десния крак под коляното. Той като става, гледа кракът му го няма и казва: „Това ли е вашето лекуване? -… лева да ви дам, а сега ме лишихте от едно благо. Ах, да е здрав моят крак, всинца ви бих изритал“. След две седмици, казал му лекарят: „Когато поутихнеш, аз ще дойда пак да те видя“. След две седмици болният почнал да плаче и казал: „Г-н докторе, или ми кажи един път за спасение, или като си започнал да ме убиваш...“ – „Ще платиш още … лева.“ Направил му един изкуствен крак, сложил го и след туй болният не помислил да се самоубива – разбрал смисъла на живота.

 

Кога да помагаме?

Преди пет – шест хиляди години, в Египет царувал един велик цар, който имал само една дъщеря. Неговото нещастие се заключавало в това, че устата на дъщеря му била крива. Коя е била причината за това, не казвам. Ще си помислите, че Божията воля била такава. Коя е причината за това, не е важно; важно е, че никой лекар, никой учен не могъл да помогне – устата на царската дъщеря си останала крива. Най-после, бащата се принудил да направят маска на дъщеря му, с която да прикрива недостатъка си. След това той я изпратил в Едем, да се учи при един велик Учител, член на Бялото Братство. Според законите па това Братство, никой член нямал право да целуне жена, колкото и да е света и чиста. Царската дъщеря се учила дълго време при своя Учител, но всякога носела маската на лицето си. Един ден тя се почувствувала крайно отегчена от нея и решила да я хвърли, да се яви при Учителя си такава, каквато била в действителност. Понякога и хората постъпват по същия начин. Когато устата или очите им са изкривени, те носят маска да ги скриват. Обаче, като им дотегне хвърлят маската и се показват такива, каквито са всъщност. Като видял кривата уста на своята ученичка, Учителят почувствал голямо съжаление към нея и пожелал да й помогне. Само с една целувка той би могъл да я излекува. Най-после той решил да й помогне. В него се явила борба, две чувства се борели: от една страна, желанието му да й помогне – дълг към ближния; от друга страна, страхът, от нарушаване на строгия закон на Братството. След дълга борба в него надделяло съжалението към царската дъщеря, и той решил да се пожертвува – целунал я. Недоволна от това, тя турила маската на лицето си и се върнала при баща си. Той я запитал, защо напуснала учението си. Дъщерята казала на баща си, че Учителят и целунал. Бащата извикал Учителя при себе си да го пита, защо постъпил така. Той обяснил на бащата причината – целувката. Така той изпълнил задължението си към своя ближен, но не закъсняло и изключването му от Братството. И вие, в сегашния си живот, изпадате в положението на този велик Учител – член на Бялото Братство.

„Дойди след мене!" – Защо? – Защото си направил едно добро. Значи, който направи едно добро, напуща митарницата. Щом напуснеш митарницата, ще те уволнят, защото не можеш да бъдеш едновременно слуга на света и служител на Бога. Бог и светът искат да им се служи. Вие трябва да бъдете герои. Не само да възприемете новите идеи, но и да се опитате, готови ли сте да ги задържите и себе си. Приближавате се до една жена, целувате я, за да се оправи устата й, но не се оправя. Какво ще стане тогава с вас? – Ще ви турят в затвора.

 

Магарето на Настрадин Ходжа

Настрадин Ходжа имал едно хубаво магаре, с което ходел всеки ден в гората за дърва. Дотегнало му постоянно да отива в гората и да се връща в селото, та си рекъл: „Не може ли през два–три дни да слизам в селото? Ще храня магарето си на два–три дни един път. През това време няма да слизам в селото“. Както казал, така направил. Като видял, че магарето издържало на по-малко храна, Настрадин Ходжа започнал да го храни още по-рядко. Обаче магарето му се изтощило толкова много, че престанало да яде и умряло. Като останал без магаре, той се принудил да носи дървата на гърба си.

И на вас казвам: Щом престане магарето ви да се храни, вие сами ще носите дърва на гърба си. – „Не искам да слугувам на магарето си.“ – Ако магарето не ти слугува, свободен си, можеш да не му служиш, да не му доставяш сено. Обаче, щом магарето ти слугува, носи дърва на гърба си, ти си длъжен да го храниш. Магарето се ограничава, носи ви дърва, а вие не искате да се ограничавате, да го храните. Магарето и Настрадин Ходжа са символи, които трябва да се преведат. Без тези преводи човек не може да придобие ново разбиране за живота.

 

Банкерът и бедният човек

Аз съм привеждал този пример и сега пак ще го приведа. Това се е случило в Англия някъде. Отива един беден човек при един голям банкер и му иска някаква помощ в името на Господа. Банкерът не му дал нищо и му казал: „Няма защо да просиш, иди да работиш.“ Изобщо, англичаните не обичат да се проси. Ако имаш нужда от пари, можеш да отидеш в някой локал, да изпееш нещо, после да поднесеш шапка да ти дадат нещо, но без да си направил някаква работа, не обичат да дават пари. Английско разбиране е това. Бедният човек посещавал няколко пъти банкера с цел да изучи характера му и след като го изучил, отишъл една вечер при него, когато банкерът турял златото си на купове и го броял. Бедният човек извадил револвера си, насочил го към банкера и го попитал: „Сега ще ми дадеш ли нещо?“ – „Моля ти се, вземи колкото искаш, само не ме убивай.“ Тогава бедният казал на банкера: „Преди известно време дойдох при тебе да ти поискам нещо в името на Бога, но ти нищо не ми даде. Сега, като видя този револвер, уплаши се и даваш всичко.“ След това той добавил: „Когато дойде някой при тебе да ти иска нещо в името Божие, дай му. Иначе ще дойде този, вторият, и в негово име ще дадеш колкото ти иска.“

 

Истината и лъжата

Преди повече от  години, иде при мене един учен българин и започва да ми говори върху научни работи. Това беше в Ючбунар. Той ми говори дълго време. По едно време ми каза: „Слушал съм за тебе, че виждаш много неща.“ – „Виждам както всички хора виждат.“ – „Не крий нищо от мене, но кажи ми, какво мисля сега?“ – Ще ти кажа какво мислиш. Точно в този момент ти мислиш: „На много места ходих, мнозина ме лъгаха. Чакай да видя и този какво ще ме излъже.“ Сега ще ти определя какви са качествата на онзи, който говори Истината, и на онзи, който лъже. Който лъже, бърза, а който говори Истината, оставя времето да говори за него. Хората на Истината работят във виделина, а хората, които не поддържат Истината, работят в тъмнина.

 

Тълкуване на знаците

Ще ви приведа един случай от моя живот. Тръгвам от Варна с един познат за едно турско село, Гюлекю. Казвам му, че трябва да почакаме два часа и след това да тръгнем. – „Не сега да чакаме, веднага да потеглим.“ – „Ако ме слушаш, да почакаме, ако не ме послушаш, да потеглим.“ – „Защо да чакаме?“ – „Виждаш ли това малкото облаче на запад? Да почакаме да мине то, и тогава да тръгнем.“ – „Какво ще го чакаме? Ще ни е страх от такова малко облаче! Да вървим!“ – „Да вървим.“ Едва изминаваме два километра, и се изви голяма буря, силен дъжд, достигна до половин метър височина. Той носеше захар и кафе – всичко това стана на каша. Слизаме в Аджабер. Не можахме да продължим. Той се чудеше, че от това малко облаче е произлязъл цял потоп. И си казваше: „Отсега ще зная, като видя това облаче на запад, какво може да създаде.“ Като мина бурята, продължихме. Дойдохме до моста, но той беше залян с вода. Пак му казах: „Сега ще се оставим на конете. Ако без да ги буташ тръгнат, ще вървим. Но ако те спрат и не искат да вървят, и ние ще се върнем назад.“ – „Как така? Ще се оставим на конете?“ – „Ако ти караш колата, и двамата ще паднем във водата, аз ще изляза, но тебе ще те оставя във водата, да научиш урока си.“ Той ме послуша. Оставихме се на конете. Те минаха през водата, която ги обхвана само около  сантиметра. Казвам: Конете разбират работата по-добре от нас.

 

Придобиване на щастие

Една госпожа от Стара Загора, сега работи в едно сиропиталище, дойде един ден при мене и ми разправи накратко живота си. От дете тя била религиозна и като младо момиче още, решила да постъпи в някой манастир, да се предаде в служене на Бога. После и дошло на ума, че ако се ожени, може да бъде по-щастлива. И така направила: оженила се за един добър човек, но голям материалист. Покрай него и тя ударила на ядене и пиене, отклонила се от правия път, забравила Бога. Родила няколко деца, които измрели; останал ѝ само един син. Няколко години след смъртта на децата умрял и мъжът. Не се минало много време, синът ѝ се самоубил. Тя останала сама в света, без средства, отчаяна, и решила да сложи край на живота си. Докато обмисляла това решение, тя сънувала един сън, който я отклонил от решението ѝ. Сънят ѝ бил следният: Явил ѝ се Христос и ѝ посочил един стан, на който имало парче платно, изтъкано само до половина. Като посочил към платното, Христос ѝ казал: „Това платно е твое. Ти го започна, добре работи, но го напусна. Сега отново трябва да влезеш в стана, да свършиш работата си. Щом свършиш платното, всичките ти работи ще се наредят“. След това жената продължи: „Като се събудих сутринта, спомних си съня и започнах да търся начин как да вляза в стана и да завърша започнатото платно“.

 

Даром сте приели, даром давайте

"Пример: на софийския пазар двама апаши измамили един селянин, та му взели едно гърне с масло, дали му една бележка да отиде при попа да му плати. Същите апаши преварили селянина, отишли при попа, комуто, като дали  лева, казали му, че след малко ще дойде при него един смахнат селянин, та да му почете за здраве и затова му дават тия пари и си отишли. След малко дохожда и селянинът при попа, а той веднага туря патрахила над главата на селянина, взема требника и започва да чете. Селянинът се зарадвал, че попът бил много добър, та преди да му плати, охотно му чете за здраве, обаче като свършил попът молитвата и тръгнал да се отдалечи от него, селянинът му извикал: „Ами парите за маслото?“ А той му отговорил, че никакво масло не е вземал и че преди малко двама млади хора дошли да му платят  лева и го помолили да почете за здраве на селянина, който ще дойде след малко, и си отишли. Тогава селянинът му казал: „Дядо попе, плати ми поне половината.“ А когато попът отказал, той му казал сърдито: „Трябва да сте ортаци с апашите.“

Сега, ако този свещеник не четеше с пари, не би се изложил така. Онези хора, които четат с пари, са ортаци с разбойниците. Няма никъде писано в Словото Божие, че за пари се чете, а е казано: „Даром сте приели, даром давайте.“"

 

Светията и богаташа

В старо време един светия, като дошъл в Атина, шест дена гладувал и като нямало кой да го нахрани, той започнал да вика: „Убиха ме.“ Събрали се около него и го запитали кой го е убил. Отговорил: „Гладът.“ Тогава един богаташ го попитал: „Би ли се продал за роб и за колко?“ И той се съгласил да му се продаде за  динара и като отишъл в дома му, стоял цели  години при него, обърнал към Бога двете му дъщери и целия му дом.

Този свят е създаден от Бога и животът е разумен. Вярата подразбира, че трябва да имаш едно изкуство, с което да послужиш на хората. Затова трябва да знаем и един какъвто и да е занаят, щото при всички условия и промени в живота да си изкараме прехраната."

 

Тефтерите на лихваря

Съвременните хора още имат нужда от съдии, да разрешават въпросите им, а те сами трябва да станат съдии на себе си. Разправят за един българин лихвар следния случай. Той бил голям богаташ. Един ден се разболял и се пренесъл в онзи свят. Като бил здрав, той имал три големи тефтера, на които държал сметките на своите длъжници. Обаче като се пренесъл на другия свят, научил нещо много и обещал, че ще измени живота си. Като се върнал на Земята и оздравял, извикал синовете си и им казал: „Аз научих един добър урок. Дайте ми трите тефтера, на които си правя сметките.“ Той взел тефтерите и ги турил в огъня да изгорят. „Това иска Бог от нас“ – казал той на синовете си.

 

Студентът и професора

Казвам: В света съществуват условия, които трябва да използуваме. Често ние страдаме от това, че не сме използували всички добри условия, които ни са дадени. Да ви приведа един пример. В един от съвременните европейски университети един от професорите, няма да ви кажа името, той бил някак си неразположен към един от студентите, гледал да го скъса някак, да го смачка. Студентът се чудил, какво иска професорът от него. Неразположен бил професорът. Един ден професорът вървял по една улица, паднал някак си и изкълчил крака си – не може да стане. Притичва се един господин, повдига професора, хваща го под ръка и го пита, къде живее. Като го завел у дома му, професорът се обръща към господина и вижда, че това е този студент, към когото имал неразположение и късал на изпитите. Като погледнал към този момък, в тоя момент сърцето на професора се обърнало към този студент. Оттам насетне професорът бил крайно разположен към този студент и на последния тръгнало напред. До това време студентът беше неспособен, но един важен момент спаси положението му и той стана талантлив. Професорът казва: От този момент като влизах в класа, поглеждах, дали този студент е там. Той ми стана приятел. Докато беше злото в мене, студентът ми беше неприятен. Ако и студентът мисли, че професорът има само едно желание да го измъчва и той не е прав. Професорът, това е съдбата. Щом си внимателен към нея, и тя ще се смекчи. Ако студентът беше казал: Така му трябва, нека си счупи крака, съдбата нямаше да се смекчи към него.

 

Перото на благодарността

Това се случва в България. Един господин върви по улицата и носи в джоба си едно хубаво перо от тези златните. Случайно пада перото от джоба му. Гледа един човек тича подир него и му подава перото. Той казва: Благодаря! Благодари той, но след два, три дни вижда същия господин – хванали го двама души и го карат някъде. Той се заинтересува и пита, къде го карат. – Има да дава, не си платил дълговете, затова ще го затворим. – Оставете го, не го затваряйте. Изважда от джоба си и плаща заради него дълга му. Това е услуга. Това е благодарност. Той казва: До това време аз нямах желание да давам, но от този момент в мене се пробуди чувството на състрадание и справедливост. Казвам: Този човек намери перото ми и ми го даде. Той можа и да го скрие. Тази постъпка събуди в мене чувство на справедливост и аз бях готов да му помогна. И аз пожелах да покажа своята човещина.

 

Късметът при краката на доброто иде

Късметът при краката на доброто иде. Като си добър, късметът иде при краката ти. Като не си добър, при краката не иде. Разправят за една баба, която се молила на Господа. Един искал да се подиграе и взема един кошер пчели и ги изтърсва при нея, мислил, че ще жилят бабата. Като изтърсил целия кошер, всичките пчели се превърнали на жълтици, станали звонкови монети  кила. Отива на сутринта да види подула ли се е бабата, гледа тя седи и дрънка парите. Ако всички наши мухи, които ни турят, не можем да ги превърнем на звонкови, да се превърнат всичките нещастия на звонкови монети... Тези пчели, които жилят, които хапят, на звонкови монети да се превърнат.

 

Добре ми стана, че пострадах

Срещне те някой човек да те обере. Каквото имаш, взема го насила. Среща те друг, дава ти два пъти повече, отколкото те обрали. Питаш: „Защо ме обраха?“ Аз да ти кажа защо. За да срещнеш онези, които ще ти дадат двойно за обраното. Една нещастна мома, която [я] били нейните любовници, понеже не се определила, изкълчили крака ѝ. Дошъл един млад момък, тя плаче. Тя казва: „Защо ме биха, защо туй голямо нещастие?“ – „Тебе – казва – те биха, за да те намеря. Аз откога те търся. Добре, че те биха.“ Псалмопевецът казва: „Добре ми стана, че пострадах.“ Във всяко страдание виждам, че израства в човешкия ум, в човешкото сърце, в човешката душа нещо много хубаво и красиво. Всякога, когато един народ минава през големи изпитания, същият закон е. Когато пострадва човечеството, всякога в тия изпитания има нещо хубаво, което иде в света, в което Бог се проявява. Когато хората загазят някъде, тогава се явява Божественият промисъл на Любовта, да покаже, че в света има нещо разумно, което учи хората да уповават на туй Божественото.

 

Камъкът на Любовта

"В древността един от египетските фараони на име Кухи Бентам бил един от посветените членове на Бялото Братство. Той имал дъщеря – Изис Бухи, която посвещавал в знанието на Бялото Братство. Тя изучавала закона на четирите щастливи дни на годината. Първият ден бил в началото на пролетта, вторият ден – в началото на лятото, третият ден – в началото на есента, а четвъртият – в началото на зимата. За да изучи законите на щастието, Изис Бухи взимала уроци от Мелсадек – Учител на Бялото Братство. Тя отивала на урок през четирите щастливи дни на годината. На всеки урок той й давал по няколко скъпоценни камъка, между които имало три особени камъка. Тя трябвало да изучава всички скъпоценни камъни, но с трите от тях се занимавала специално. Тя туряла камъните в специално сандъче, дадено от Учителя й. Задачата на Изис Бухи била следната: взимала сандъчето със скъпоценните камъни и обикаляла града с цел да посети всички къщи, в които имало бедни, болни, сакати; да види какво влияние ще окажат скъпоценните камъни върху страдалците. Като влизала в къщата на един от страдалците, тя изваждала сандъчето със скъпоценните камъни и му казвала: „Хвани един от тези камъни и виж какво влияние ще окаже той върху тебе. Който камък пипнеш, той е за тебе“. Всеки камък носел специално благо за човека. Един от камъните бил камъкът на Любовта. Години наред тя посещавала бедни и болни, но никой не се докосвал до камъка на Любовта. На вид той бил прост, обикновен, с нищо не издавал своята стойност. И до днес още се разнася това сандъче по света, но никой още не е турил ръката си върху камъка на Любовта. Преди пет–шест хиляди години се разнасяло това благо в Египет, във времето на посветените. И тази година Христос отваря сандъчето и предлага на хората да се докоснат до тези скъпоценни камъни. И в църквата се отваря сандъчето. Страданията, през които минава сегашното човечество, не са нищо друго, освен отваряне на сандъчето с благата на живота, които Бог е определил за човешката душа. Учените от миналото и сега спорят върху въпроса има ли човек душа и дух. Едни приемат, че има, а други отричат. Някои учени отиват още по-далеч. Те отричат даже съществуването на ума и сърцето. Обаче повечето учени поддържат съществуването на ума и на сърцето не в смисъл на физически органи мозък и сърце, но като органи на умствения и духовен живот на човека."[Петимата братя]

 

Човешкото око

Вие се намирате в положението на този рибар, който ходил в морето, хвърлил мрежата, молил се на Господа. Като отива в морето да лови риба, хванал едно човешко око. Взима окото и го занася на един цар. Пита го той колко да му плати. Рибарят казал, да му даде толкоз злато, колкото тежи окото. Взели окото, турили го на везните и започнали да слагат злато на другото блюдо. Турили килограм, два, три, пет, десет, не се дига блюдото, на което било окото. Всичкото богатство, което имал царят турили, и пак окото не се дига. Царят не може да заплати заради него. Намерил се в чудо какво да прави, нямал повече злато. Викнал един мъдрец да го посъветва и той избавил царя. Казал: „Трябва да се тури на окото малко прах.“ Като посипали окото с малко прах, то замижало и тогава се дигнало нагоре. Някой път трябва да сипеш прашец на окото, за да се задоволи. Другояче това искаш, онова искаш. Хубави са тия желания, но човек се товари с ненужни желания. Цялата вечност е една възможност за постигане на човешките желания. В дадения случай тебе ти трябва много малко. В дадения случай ти като реализираш едно твое желание, всеки един момент носи своите възможности за постижение. Благодари за постижението в дадения момент. Следният момент ще има същите постижения. Всичко, каквото става, е за добро.

 

Да извършим волята Божия

"Събрали се в Англия, в Лондон, в една знаменита баптистка църква, дето е бил знаменитият проповедник Спържен. Трябвало им голяма сума от няколко милиона лири. Казва: „Да се помолим на Господа, да ни даде тия пари.“ Спържен казва: „Братя, да не изкушаваме Господа. Всички сме богати. Аз съм богат, давам сто лири. Ти, брат, си богат, и ти можеш да дадеш.“ Нашите каси са пълни с пари. Искаме от Любовта. Ще отворим касите, туй, което имаме, ще дадем навън. Аз другояче проповядвам. Аз проповядвам молитва, след като сме отворили кесиите, направили сме Божията воля. Да идем да Му благодарим, че може да извършим волята Божия, не да ходим да просим от Него. Всичко ни е дал. Като извършим волята Му, ще благодарим, че сме могли да извършим волята."

 

Кой човек е късметлия?

"Някой казва: „Човек трябва да бъде късметлия.“ Всеки човек, на когото умът, сърцето и волята работят, е късметлия. Всеки човек у когото има съгласие в неговия ум, т.е. съгласие в неговите мисли, той е късметлия. Щом мислите не са в съгласие, умът не е в нормално положение. Щом чувствата не са в съгласие, сърцето не е в нормално положение. Щом постъпките не са в нормално състояние, волята му на човека не е нормална. Те са процеси. Мъчно ви е, криво ви е, като че ли всички хора, които срещате, не са ви приятни. И когото срещнете, виждате нещо лошо в него. Тогава вие се намирате в положението на онези маймуни. Една маймуна като се види в огледалото, тя ще иска да хване зад огледалото другата маймуна. И като види, че не може да хване, чуди се, как оная се е скрила, та не може да я хване. Като рече да я хване, онази се измества и тя вижда, че оная я няма зад огледалото. И тя се намира в положението на Настрадин ходжа. Той вижда  магарета и се качва на едно магаре и ги чете – …. Слезе от магарето и ги чете – . Качва се, пак ги чете – … И казва: „Къде отиде едното магаре?“ А пък трябва да се качи на магарето. Той се чуди, къде се изгубва това магаре, когато се качи. Вие всякога не вземате предвид онова магаре, на което яздите. Вие не вземате предвид основната идея с която работите. Вие имате

 идеи и като слезете, четете – . Не знаете откъде иде едната. Но тази идея, която отпосле идва, тя е основната идея, която ще ви допринесе във вашата работа."

 

Красивата мома и скъперникът

При един богат американец от Ню Йорк, голям скъперник, отивали различни хора, мъже и жени от различни възрасти и положения, за да искат помощ за бедни, страдащи, но той отказвал на всички. Той бил около --годишен. Един ден в кантората му влязла една млада красива мома. Тя се поклонила учтиво и се обърнала към него с думите: „Господине, имам една молба към Вас.“ Като погледнал към момата, сърцето му трепнало, той се усмихнал и казал: „Какво обичате, госпожице? На Ваше разположение съм.“ – „Ще Ви моля да ми услужите с  …. долара. Ще Ви дам документ, с който се задължавам да изплатя дълга си в определен срок.“ – „Не, никакъв документ не е нужен. Заповядайте, вземете парите и не се безпокойте. Минавайте по-често покрай мене, ще ми бъде приятно да се разговаряме. Когато имате някаква нужда, ще знаете, че всякога съм готов да Ви услужвам.“ Защо този скъперник изведнъж разтвори сърцето си за тази мома? – Сладък език има тя. Като отвори устата си и му заговори, той коренно се промени: в него се яви желание да услужи на тази мома, да задоволи нуждите й. Той си казва: „Богат човек съм, с милиони разполагам, но какво представляват тия милиони без тази мома? Това, което тя внесе в душата ми, струва повече от  … долара.“

 

Който не пее, ще проси

Ще ви приведа един пример, който показва, че наистина спасението на човека се крие в неговия ларинкс. Един ден прочутата певица Аделина Пати трябвало сама да отиде на пощата, за да си получи запис от … долара, изпратени на нейно име. Като се явила при началника на пощата да получи парите си, той й казал: „Извинете, госпожо, не Ви познавам. Трябва да намерите някой познат, който да засвидетелства Вашата самоличност.“ Тя помислила малко и отишла в общото отделение на пощата. Изправила се на средата и започнала да пее. Като я чули да пее, веднага около нея се събрали всички чиновници на пощата и започнали да слушат. Началникът на пощата също дошъл да я слуша и разбрал, че това е самата Аделина Пати. „Дайте й парите!“ – казал той на касиера на пощата. Какво по-голямо доказателство може да се иска за личността на Аделина Пати от нейния глас?

 

Не говорете лошо за дявола, защото зле ще патите

Не говорете лошо за дявола, защото зле ще патите. Слушайте какво ви говори, но не се поддавайте на примките му. Един селянин обичал да говори лоши работи по адрес на дявола. Дяволът намислил да даде добър урок на селянина, за да го научи как да постъпва с него. Един пазарен ден селянинът казал на жена си: „Жена, ще отида на пазара да купя едно здраво силно магаре. Достатъчно вече сме се мъчили всичко сами да работим.“ Той отишъл на пазара и видял едно младо здраво магаре. Пазарил се с търговеца и купил магарето. – „Жена, ето, имаме си вече магаре. Работите ни ще тръгнат напред.“ – „Ще видим!“ Той турил съдовете за вода на магарето и отишъл с него на чешмата. Докато пълнел съдовете, магарето му изчезнало. Погледнал натук-натам, никъде не видял магарето си. Надзърнал в курната на чешмата, и какво било учудването му, когато видял, че само ушите на магарето се подават от курната, а цялото му тяло било скрито вътре. Как е могло да стане това? Той не знаел, че магарето, което купил на пазара, не бил никой друг, освен дяволът. Дяволът съзнателно се превърнал на магаре, за да му предаде замисления от него урок. Селянинът седнал пред курната и мислел как да извади оттам магарето си. В това време друг селянин дошъл на чешмата да пие вода. Като го видял, той му казал: „Братко, помогни ми да извадим магарето от курната.“ Селянинът погледнал към курната, но не видял никакво магаре. „Защо се подиграваш с мене? Чакай да те набия, че друг път да помниш! Ще се подиграваш ли втори път с хората?“ Набил го добре и си заминал. Магарето пак продължавало да маха с ушите си в курната. Ето, друг човек се задава. „Ще помоля този човек да ми помогне, дано можем да извадим магарето.“ И този човек не видял никакво магаре в курната. Той набил селянина добре и продължил пътя си. Като се обърнал към няколко души все със същата молба и от всички получил бой, най-после селянинът казал на магарето си: „Не мога да ти помогна. Не смея вече да казвам на хората, че те виждам в курната.“ След този урок от дявола селянинът тръгнал за дома си.

 

Турчина и ходжата

Един турчин отишъл при един турски ходжа, богат човек, но голям скъперник, да му иска пари назаем. „Колко искаш?“ – запитал ходжата. – „Двеста лири.“ – „Добре, ще ти дам двеста лири.“ Турчинът взел парите и обещал, че ще плати лихви сто на сто. Шест месеца наред той плащал лихвите за парите. Като изтекли шестте месеца, турчинът отишъл при ходжата и го запитал: „Доволен ли си от мене?“ – „Доволен съм, но какво ще стане с майката на парите?“ – „Майката остави настрана, няма защо да питаш за нея.“ Какво излязло от тази сметка? – Чрез лихвите турчинът изплатил само половината от парите, а другата половина изял.

Тъй щото, рече ли човек да има вземания – давания с дявола, сметката му ще излезе като тази на ходжата и турчина.

 

Гостът и Патаран

Един българин отишъл в дома на свои познати. Това било преди обед. Домакинята приготвяла обеда: в една тенджера имало голяма, добре изчистена патка, която трябвало да се тури на огъня да се вари. Като видяла неочаквания гост, домакинята захлупила тенджерата с капака и я занесла в другата стая. Гостът останал на обяд. Домакинята сложила на трапезата лук и хляб, като се извинила, че нямала друго нещо, приготвено за ядене. Като се наобядвали и се поразговорили, той останал да спи у тях под предлог, че има да свърши някаква работа в града. Като легнал да спи, той видял тенджерата с патката в стаята, дето го поканили да нощува, и се усмихнал. Рано сутринта той станал, отворил тенджерата, извадил патката и я турил в торбата си. След това тихо сложил капака на тенджерата и влязъл при домакините да се сбогува. „Защо бързаш?“ – „Докато Патаран царуваше, работите вървяха добре. Откак Патаран слезе от трона, работите се усложняват.“ Те помислили, че гостът говори нещо за своите работи, и не го задържали повече. Като минало доста време от неговото заминаване, домакинята влязла в стаята да вземе тенджерата и да сготви патката, но намерила тенджерата празна. Едва сега разбрали те за какъв цар Патаран говори гостът, но късно било вече, не струвало да го гонят. За да се избегне една кражба, не трябва да оставяте патката сама в стаята на госта.

 

Музикалната мисъл на професора

Един виден американски професор по музика искал да направи опит: да вложи своята музикална мисъл в някой човек, който не е много музикален, за да види какъв ще бъде резултатът. Той срещнал една млада мома, която имала много хубав глас, но не била особено музикална. Той я поканил у дома си да направи първия опит. Тя започнала да пее, а в това време той силно концентрирал мисълта си към нея и забелязал, че тя пеела отлично. Като направил няколко опита с нея, тя започнала да дава концерти, но винаги придружавана от него. Когато излизала на сцената, професорът седял зад кулисите и оттам отправял своята музикална мисъл към нея. Един млад момък се влюбил в певицата, но като виждал, че старият професор я придружава навсякъде, той помислил, че може да е влюбен в нея, и решил да го премахне по някакъв начин. Един ден той издебнал професора и го убил. След смъртта на професора момата престанала вече да пее. Тя запазила гласа си, но изгубила онова възвишено музикално чувство, онази музикална мисъл, която професорът с присъствието си й предавал.

 

Ангелът и майката на сирачетата

Едно от качествата на Любовта е, че тя изключва всякакъв страх от себе си. „Какво ще стане с нас?“ – Каквото е определено. Има страдания в живота на човека, които по никой начин не могат да се избегнат. Където и да се скрие той, те ще го намерят. Бог всичко е предвидил и за всичко има грижа. Един ден Бог изпратил един ангел на Земята да вземе душата на една жена. Щом влязъл в дома й, той видял, че тя била майка на три малки сирачета. Като погледнал към децата, ангелът се смилил над тях и си казал: „Какво ще стане с тия деца, ако взема душата на майка им?“ Той се върнал на Небето и казал на Бога, че не могъл да изпълни задачата, която му била дадена, защото съжалил децата. Ако взема майка им, те ще останат на пътя. Бог нищо не му казал, но го изпратил да слезе на дъното на океана и оттам да извади един камък. „Разчупи го сега!“ – казал Господ. Ангелът разчупил камъка. „Какво виждаш там?“ – „Едно малко червейче.“ – „Който се грижи за това малко червейче на дъното на океана, Той ще се погрижи и за сирачетата. Иди сега да изпълниш задачата, която ти дадох.“

 

Змията и паралитиците

Двама паралитици, турили ги в болницата в един град и ги забравили, там те лежали  години, в това градче близо до планината. Влиза една змия в града и като я гонят, змията влиза в болницата, дето били паралитиците, като влязла в стаята им и те като я видели, избягали. И така те се освободили. И те казват: „Господ здраве да дава на змията.“ В дадения случай те така се уплашили, виждат голямата опасност и забравили, че са болни, мислят, че ще ги изяде и като помислили, че са здрави, изскочили от болницата.

 

Едната жена и двамата мъже

Всякога жените обичат повече черните мъже, отколкото белите. Четете Халима – от “Хиляда и една нощ”, ще видите царкини са се влюбвали в негри. Един от тия царе в Халима, като видял, че жена му имала любовници черни, не искал да я убива, оставил я да живее, както иска, но тръгнал той да бяга. По едно време, след като вървял един месец, седи при едно плодно дърво да кажем, ябълка или круша, било близо до морето. Заспал и вижда, че из бездната излиза един змей и носи сандък. Като го видял, качил се на крушата. Змеят отворил сандъка. Излиза една красавица, хубаво облечена, с копринени дрехи, диаманти по нея. Седнали и змеят заспал, на скута й. Като видяла на крушата царя, казала му : Сляз долу! Ако не слезеш, ще го събудя и ще ти свети маслото. Той слязъл. Тя знаяла как да приспива змея, приспала го, оставила му главата на страна. Казва: Видиш ли тия нанизи, златни пръстени? Този глупак ме държи в този сандък и ме скрива. Аз вече съм имала  любовници, ти си стотният. Дай си пръстена. Турила го на врата си. Той спи. Този източен цар се спрял да мисли къде е злото. Казва: Злото седи в двамата мъже. Връща се в царството си и казва: Всяка жена ще има само по един мъж, не по два.

Дотогава, докато слушате доброто и злото, това са двамата мъже в човека.

 

Малките разумни причини да ни убедят

Един българин ми разправяше следующия пример: В миналата обща война, когато българите отстъпили, той там бил градинарин. Един войник останал в неприятелската страна и той се скрива в една пещера. Този войник бил учител от Казанлък, гимназиален учител. Дотогава учил учениците, че няма Господ. Седял … дни в пещерата, гладувал и казвал: „Господи, майка ми ми е говорила, че Ти съществуваш, че Ти [с] всичко разполагаш, аз нямам никаква опитност, умирам гладен. Ако сега по някой начин може да ми дадеш хляб, ще позная, че Ти съществуваш и като се върна, ще проповядвам за Тебе. Ще седя на думата си, ако ми дадеш доказателство.“ Не се минава и половин час и гледа: една костена жаба носи половин хляб. Откъде го е взела, никой не знае, но носи хляба в пещерата, и го оставила и се върнала назад. Той взема хляба, нахранва се и през нощта успял да се промъкне през гръцките позиции и да се върне в България. Като дошъл в Казанлък, казва: „Аз разбрах, туй, което Кант и другите философи не можаха да ме убедят, една костена жаба ме убеди. Когато бях гладен, тя ми донесе хляб.“

Ако нас не може малките причини в света да ни убедят, не големите, малките разумни причини, ако може да ни убедят – добре.

 

Притча за двете крайности в живота

В старо време някой си цар имал две дъщери; голямата била много красива и стройна, но имала много лош език; малката била много добра по душа, но много грозна по лице. По причина на тия им външни и вътрешни недостатъци, никой от околните княжески синове не искал да им предложи ръка. Загрижен бащата за бъдещето на своите дъщери, понеже оставал без наследници, решил да свика съвет от най-мъдрите хора на своето царство, да му посочат път от това безизходно положение. Между многото добри съвети, които предлагали всички, най-старият измежду тях, и впрочем най-мъдрият, дал следния съвет: „Ти – казал той на царя – ще направиш една староприемница в полза на всички и първите двама млади мъже, които дойдат в нея, те ще бъдат твоите двама зетьове, които съдбата ти отрежда“. Добрият баща помислил, че може би съдбата ще се усмихне на побелелите му коси и ще му изпрати знатни лица, от някои царски домове. Когато староприемницата била свършена и отворена, първите посетители били, действително, двама млади момци. Обаче, за голямо учудване на бащата, единият от тях бил сляп, а другият – глух. Изненадан от това, царят извиква стария мъдрец и му казва: „Каква е тая работа – единият е сляп, а другият – глух? Как ще я редим – не виждам“. – „Ще Ви кажа – отговорил мъдрецът – глухия ще ожените за красивата си дъщеря, а слепия – за грозната“. Така сторил и царят. И наистина, двата брака излезли щастливи: дъщерите му добре прекарвали. По едно време зетьовете почнали да се стесняват вътрешно от своите недъзи. Тоя, който бил глух, когато неговата жена викала и сипела отгоре му всички проклятия, повдигал рамене и си думал: „Така е то, когато е лишен човек от едно чувство. Вярвам, тя говори божествени работи, но нали не мога да ги разбера, това е моето нещастие. Бих дал всичко в този свят, само да мога да чуя поне една от сладките и думици“. Слепият от своя страна, като слушал умния и сладък говор на своята жена, излиянието на нейната душа, думал си: „Колко прекрасно същество е тя! Колко хубава трябва да е! Но нали съм сляп – това е голямото мое нещастие в тоя живот. Бих дал всичко, да можех поне за един миг да видя външния образ на това божествено съкровище“. Достига това до ушите на царя и той повиква стария мъдрец и го помолва да му каже, не може ли някак да се измени съдбата на двамата му зетьове, да се избавят от своите недъзи. „Може – казал старецът – но ще се развали тяхното щастие и блаженство на земята“.

 

Кой изпълнява волята на Бога!?

Един крайно беден човек, отегчен от живота си, постоянно се молел на Господа да го избави по някакъв начин от беднотията. Молитвата му била чута. Един ден идва при него човек, който му донася торба със злато, тежка десет килограма. Той му казал: „Вземи тази торба и разполагай с нея, както искаш“. Бедният се зарадвал, благодарил на Бога и си казал: „Най-после, сложи се край на беднотията“. Весел и доволен от положението си, той нарамил торбата със злато и тръгнал с нея, да я скрие някъде на сигурно място. Дошъл до една дълбока река, с много тясно мостче, едва един крак да стъпи. Стъпил на мостчето, но кракът му се подхлъзнал и той паднал в реката. Апашът, който го следял заради парите, веднага се хвърлил във водата да го спаси: бързо снел торбата от гърба му, извадил го от водата и офейкал със златото. Кой от двамата е направил добро: който подарил торбата със златото на бедния, или апашът, който го спасил и задигнал торбата. Според мене апашът е по-добър, а дарителят е по-умен. – Защо? – Ако апашът не беше добър и не знаеше да плува, бедният щеше да се удави под тежестта на торбата със златото. Ако дарителят не беше умен, нямаше да изпълни Божията воля. Той знаеше, че бедният ще изгуби торбата си, но изпълни волята на Бога, Който искаше да усили вярата на бедния. Последният благодари на Бога и за златото, и за апаша, който дойде навреме да го извади от водата. Като видя, че се дави, той каза на апаша: „Моля ти се, вземи торбата за себе си, само спаси живота ми“. Ще кажете, че дарителят и апашът са се наговорили. И това е възможно. Има ли нещо лошо в това, че апашът освободил бедния от торбата със златото? – Нищо лошо няма. Преди всичко това е подарък, бедният не е спечелил парите с труда си. Все едно, че той е натоварил магарето си да носи торбата му и после го разтоварил. Има ли нещо престъпно в това? Апашът казва: „Аз показах изкуството си, като добър плувец. От друга страна пожертвах живота си за бедния, затова на мене се падат парите“. Ако той беше умен, щеше да задържи парите си. Той нямаше да минава през толкова тесен мост, да рискува и живота си, и парите. Следователно той не заслужава тези пари."

 

Паметта на охлювите

Един господин отглеждал в градината си охлюви и правил опити, да види доколко са чувствителни и съобразителни в живота. Понеже охлювите лазели по цялата градина, той поставил като препятствие на пътя им една електрическа жица. Какво забелязал? Като дохождали до жицата, през която минавал електрически ток, ония, през които токът минавал, веднага отстъпвали назад. Той слагал знак върху тия, които опитали вече тока, и забелязал, че втори път те не посмели да се приближат до жицата. Всички, които впоследствие се докосвали до жицата, били от неопитните, т.е. за пръв път се докосвали до тока. Нито един от парените охлюви не пристъпил втори път до жицата. С този опит той се уверил, че охлювите имат памет и избягват изпитанието, на което веднъж се натъкнали. Охлювът е по-благоразумен от човека в това отношение, че не изразходва енергията си напразно.

 

Прощавайте и не грешете

Един цар имал един слуга, който му дължал …, таланта. В деня, в който трябвало да плати дълга си, слугата се явил при господаря си и започнал да плаче, да се моли да отложи срока на плащането. Най-после, царят му казал: „Прощавам всичкия ти дълг. Иди да работиш и да бъдеш разумен, да не правиш нови дългове“. Какво направил после този слуга? Едва излязъл от дома на господаря си, той срещнал един свой съслужител, който му дължал само … пенязи, хванал го за врата и започнал да го души, да му плати дълга си. Длъжникът паднал на колене и почнал да се моли, да плаче, да отложи срока на плащането. Кредиторът обаче останал неумолим, дал под съд длъжника си и го турил в затвора. Като чул за това, царят извикал първия си слуга и му казал: „Аз ти простих целия дълг от …, таланта. Не можа ли и ти да простиш на брата си … -те пенязи, които ти дължи?“

 

Красивата и грозната дъщеря

"Ще ви представя един окултен разказ. Някого в едно царство всички граждани и гражданки живеели щастливо. Живеели братски и били щастливи, понеже техният цар не бил женен. Гражданите се заинтересували: "Как тъй нашият цар да стои сам; да му намерим някоя красива мома, да го оженим, за да имаме наследник в бъдеще, защото другояче нашата държава ще пропадне". Избрали най-красивата мома и венчали младия цар за нея. Тя родила две дъщери. Едната - толкова красива, че привличала всички с хубостта си. А другата - толкова грозна, че всички я отбягвали. Но нещастието било там, че когото от поданиците поглеждала красивата дъщеря, заболявали го очите; когото пипнела, осакатявал; когото срещнела из пътя на разходка, здрав не се връщал в дома. И така осакатели всички поданици. Като излизала грозната сестра, обаче, когото поглеждала, оздравявал и на когото полагала ръка, излекувал се. Вие ще речете, че това е само разказ, че не е действителност. Не е разказ, а самата действителност - това е сегашният живот."

 

Ябълковата семка на мъдреца и Дървото на Живота

В онова царство, за което ви говорих, че хората са страдали от красивата царска дъщеря, явил се един велик мъдрец, който носел една ябълкова семка и им казал: "Аз ви нося лек против вашите нещастия". От тази семка израства дърво, високо десет метра, дава сочни плодове, които тежат по половин килограм, и всеки, който яде от тях, няма да бъде заразен от погледа на царската дъщеря. Това е Дървото на Живота. Хората не посели семката и не дочакали да даде плод, но я взели, един на друг я предавали и казвали: "Чувате ли, тази семка ако се посади, израства такова и такова голямо дърво и дава сладки плодове по половин килограм, които лекуват болни". Всички почнали да говорят за семката и все вярвали в целебните свойства на нейните плодове. Най-после изгубили семката и почнали да казват, че това, което се говори за нея, е невярно и глупаво; може ли да съществува толкова голямо дърво и да дава такива плодове; лъжа е. И престанали да вярват.

 

Богатият и беднякът

"Ние трябва да постъпваме спрямо своите ближни като онзи светец, който отивал да се разговаря с Бога. И като минавал покрай един богат човек, последният му казал:

- Кажи на Господа, че ми дотегна това богатство. Да го отнеме, за да живея като хората.

- Много добре - казал мъдрецът, - ще кажа на Бога.

Повървял по-нататък и видял един бедняк, който пък му казал:

- Кажи на Бога, че ми дотегна този живот. Стига съм ходил гол и бос. Да ми даде дрехи, изобщо - да измени условията на живота ми.

- И твоята молба ще представя - рекъл мъдрецът.

Отива при Господа и му разправя за двамата. Господ му рекъл:

- Кажи на богатия да стане недоволен и да започне да роптае против Мен и Аз ще му отнема всичкото богатство; а на онзи бедняк кажи да бъде доволен от живота и всичко ще му се даде.

Връща се мъдрецът и казва на богатия какво му поръчал Господ, но богатият възразил:

- Как мога да направя това?

- Тогава богатството ти ще остане.

Минава край бедняка и му казва поръчаното от Господа, но и той му възразил:

- Как мога да бъда доволен при такива лоши условия?

Тогава мъдрецът му казал:

- Ще ходиш гол и гол ще бъдеш погребан."

 

Октопода в нас

Напоследък вестниците писаха за един прочут американски водолаз, Вехекес, следния случай. Той се спуснал на една дълбочина от хиляда метра да извади едно съкровище. Като се спуснал от парахода, нападнал го един голям октопод и се започнала една отчаяна борба. Водолазът се бори отчаяно със своята брадва, но октоподът го обърнал добре. Той се помолил на Бога и видел, че няма спасение, ще предаде душа, още повече, че се намира в царството на октопода. По едно време видел, че друг един октопод се задал отнякъде и се хвърлил върху първия, с намерение той да вземе жертвата. Започнала се една усилена борба между двата октопода. В това време водолазът дал знак да го изтеглят. Той не останал във водата да види кой от двата октопода ще победи, но дал знак час по-скоро да го извадят. Единият октопод казал: На мене се пада тази жертва. Другият казал: На мене се пада жертвата. По този начин те се скарали, а водолазът се намерил на повърхността на земята и се спасил.

Казвам: Всеки от вас има по един октопод. Като ви нападне, друг някой ще дойде да ви спаси. В такъв случай, вие не чакайте да видите какво ще стане, но гледайте по-скоро да ви извадят от опасността.

 

Вълшебната тояжка

Ще ви приведа онзи анекдот на един стар дядо и неговия внук. Когато наближило да умира, той извикал своя внук и му казал: Синко, тази тояжка ми остана от моя дядо. С нея се ожених, с нея родих и отгледах деца, тя ми помогна много в моя живот. Тази тояга е излязла от рая. Ако я вземеш и на тебе ще ти помогне. След това дядото умира. Синът (внукът) взел тоягата, държал я година, две, три, пазил я, но в това време нищо не работил. Очаквал всичко на тояжката, тя да му донесе щастието. В това време работите му съвсем се забъркали, той съвсем закъсал. Изминали десет години, но положението му не се подобрило. Един ден той си казал: Чудно нещо, с тази тояга съвсем се заблудих. Откак я взех, работите ми се объркаха повече. Ако не бях я взел, в тез десет години човек щях да стана. Той взел да мисли как да се освободи от тоягата. Да я продаде, никой не я иска. Да я остави някъде, жал му било. Един ден взел тоягата в ръката си и тръгнал да се разходи. Върви той и си мисли: Бре, от мене по-голям будала няма. В това време един бик го напада. Той започнал да се брани с тоягата си и в тази борба тоягата се счупила на две. От местото, дето се счупила тоягата, започнали да текат пари, злато се изсипало. Като видел това, той си казал: Защо не се случи туй нещо преди десет години?

 

Двата ангела - двете поколения в света

Всички хора, у които е пробудено Божественото съзнание, служат на един закон. Те представят единицата, която е жива, съзнателна, разумна величина. Да вдигаш и слагаш тая величина върху задницата на човека, това показва неразбиране на великия Божествен закон. Когато Бог създал света, двама ангели посетили рая и ада и като добри математици направили своите изчисления върху творението на Господа. Единият от тях намерил, че Бог направил само една грешка, а другият казал, че не намира нито една грешка у Бога. Обаче, и двамата не се изказали гласно върху творението на Господа. Като разбрал мислите им, Бог ги изпратил на земята със специална мисия, да работят, докато научат добре уроците си. Всяка година Бог им изпращал по … ореха – предвиденият за тях бюджет от райската градина. Докато били на небето ангелите мислили добре, но като дошли на земята, оплели се, поради което объркали и мисълта си. Оня, който мислел, че Бог направил грешка при създаването на света, като срещнал жената, веднага се увлякъл в нея и казал: „И Бог е направил грешка, и аз мога да сгреша. Ще се оженя и, макар да вляза в кривия път, все ще се изправя някога“. Понеже храната му идела наготово от рая, той, заедно с жена си, изяждал орехите, пиели, разговаряли се и философствали. Вторият ангел, като виждал, че светът е добре и безпогрешно създаден, колкото орехи получавал, вместо да ги яде, посаждал ги с цел да превърне и земята в райска градина. И двамата ангели живели по … години на земята. Жененият ангел имал двама синове и две дъщери. Като заминал за другия свят, той спокойно си въздъхнал и казал: „Оставих поколение на земята. Има кой да яде орехите от райската градина“. Обаче животът на младите не вървял добре. Те започнали да се карат и бият кой от тях да вземе повече орехи. Щом пристигнали орехите, борбата между тях започвала. Ангелът, който посаждал орехите, превърнал една голяма местност в райска градина. Като се видели на другия свят и двамата започнали да разглеждат делата си, да видят кой от тях е постъпил по-добре. Първият ангел, който казал, че Господ направил грешка, разбрал, че мислел криво и не решил задачата си на земята правилно. Наследниците му били в постоянна борба за орехите. Всеки от тях искал да яде повече. Те си казвали: „Ние сме благородници, от високо произхождение. Не трябва да работим. Нашата прехрана е осигурена. Ние ще ядем и пием и ще се удоволстваме“. Казвам: От тия два ангела на далечното минало са произлезли двете поколения в света: едното поколение е работно, обича да твори и създава, а другото мисли само за ядене и пиене, нищо не работи, нищо не твори.

 

С каквато мярка мериш, с такава ще ти се отмери

Често при мене идват хора да ме изпитват, да видят наистина ли съм такъв, за какъвто ме смятат. Те ме изпитват, но и аз ги изпитвам. Казват: „Ние мислихме, че си светия, а ти си бил обикновен човек“. – По-добре да мислиш, че съм обикновен човек, отколкото днес да ме хвалиш, а утре да ме кориш. Така не се постъпва. Който може да укорява човека, може и да го бие. В това отношение той прилича на оня селянин, който отишъл в града при лекар да иска лекарства за болната си жена. Без да му мисли много, той влязъл направо в стаята на лекаря, който се занимавал с нещо, и му казал: „Господин докторе, дай някакви лекарства за жена ми“. Докторът се разгневил за безпокойството, което му причинил селянинът, и в гнева си му ударил една плесница. – „Ето едно лекарство за жена ти“. След това му ударил още една плесница и казал: „Ето още едно лекарство“. Селянинът останал смаян от постъпката на лекаря и си казал: „Чудни са сегашните лекари! Какви особени лекарства дават на болните“. Той се върнал в селото и жена му веднага го запитала: „Носиш ли някакво лекарство?“ – „Нося.“ – „Дай го по-скоро.“ – Селянинът се приближил до жена си и ѝ ударил една плесница. – „Стига вече!“ – казала жената. – „Още едно лекарство нося.“ – „Задръж второто лекарство за себе си.“ – „Умна жена!“ – си казал селянинът. Жена му влязла в стаята си и започнала да плаче, но след два дни била съвършено здрава. Доволен, че жена му оздравяла, селянинът взел две гъски и отишъл при лекаря да му благодари. – Какво искаш? – го запитал лекарят. – Преди няколко дни дохождах да искам лекарства за жена си. Ти ми даде две лекарства, но тя оздравя само от едното, второто ти връщам. Лекарят започнал да го разпитва за домашните му, но без да му отговори, селянинът му ударил една плесница и си излязъл. Това е законът, който Христос е изказал чрез стиха: „С каквато мярка мериш, с такава ще ти се отмери“.

 

Предание за Венцила и Финиций

Ще ви представя в какво положение се намират съвременните хора. То е едно предание. Доколко е вярно, не мога да ви кажа, но се помни. Датира от времето на Нерона. Въпросът е за една прочута римлянка, дъщеря на един патриций – Вероний, а тя се е наричала Винцила. Била е една от най-красивите девици в Рим, толкова красива, толкова грациозна, щото всички се учудвали на нея. Един ден, по една случайност, за щастие или нещастие, наблизо до нея минава Нерон, който по обичая си обръщал внимание на всичко, и като актьор, и като художник, ученик на Сенека, но който обичал жените по особеному, и тя му е обърнала вниманието. Праща той вечерта и казва на баща ѝ: „Искам дъщеря ви да дойде една вечер на разговор, да прекара в моя палат една вечер“. Когато баща ѝ съобщил това, тя веднага казва: „Не! Аз предпочитам смъртта, отколкото палата на Нерона!“ Връща тя пратениците на Нерона. Те му съобщават това. Нерон, който е бил много горд, казал: „Много добре“. Изпраща той няколко души преторианци: „Вземете я и ще наведете носа на тази горделива римлянка, ще я целунете няколко пъти“. В Рим всички без изключение трябва да зачитат волята на Нерона. Казвам, тази девица, тя не е разбрала живота, разбирате ли? Като е влизала в затвора, те за първи път я посрещат с една много груба постъпка. Сега вие, съвременните хора, ще кажете: „Какво лошо има в това, да иде в двореца на Нерона, нали?“ Според съвременния морал човек може да направи едно малко отклонение, но тази мома е мислила, разбирате ли? Тя си има свой идеал. Воля има в нея: „Не искам да ида! За нищо не желая да ида в двореца!“ Онзи, който е бил определен, отишъл да изпълни волята на Нерона с насилие, и след туй, по заповедта на Нерона, я пуснали навън. Тя излиза, напуща Рим, съвършено се отдалечава оттам, в нейната душа се явява отвращение към римската цивилизация: „В Рим няма нищо благородно, то е позор за Рим, аз не искам да бъда отсега нататък римлянка“. И отива в южната страна, минава в Африка, в една планинска местност. Там се подвизавал като отшелник друг римлянин, станал християнин, на име Финиций, който много дълбоко е разбирал живота и е бил отличен философ. Млад човек, на около  години,  години се е подвизавал той. Имал е желание да изчезне тази негова красота, която съблазнявала жените. И колкото повече време минавало, толкова по-красив е ставал: той взимал огледало и всеки ден, като се оглеждал в него, още по-красив ставал. На Христа се молил и казвал: „Господи, този дявол, тази външна съблазън да се махне от мене“. И той искал да изчезне тази негова красота, да бъде угоден Богу. „Господи, ти се яви и ми покажи пътя, искам да живея един чист и свят, възвишен, неопетнен живот“.  години това е било все неговата молитва. Един ден, към обед, той вижда тази Винцила в пустинята; тя върви, иде към него, и той си казва: „А-а, и тук ме намери този дявол, отиде ми душата!“ И той се бори, и тя се бори. Тя е погнусена от онзи разврат, който е в Рим, в двора на Нерона, от онова безправие; а Финиций, и той се подвизава и казва: „Един дявол иде сега, в тази красива жена дявол виждам, сега ще трябва да воювам. Ако сега пропадна, пропаднах завинаги, отидох вече. Сега или никога!“ А тя се приближава до него и му казва: „Отче свети, моля ти се, бъди тъй добър...“ и почнала да плаче. – „А-а, колко е хитър този дявол!“ И той пада на колене при нозете ѝ и казва: „Моля ти се, сестро, не ме изкушавай, много съм грешен, отдалечи се от мене, ти ще ме погубиш“.

Вие, съвременните хора, сте като този светия и тази римлянка. Ние не се разбираме. Вие сте сега тази римлянка, която е излязла от Рим, която са я целували в затвора насила, против волята ѝ. А православните, правоверните, католици, евангелисти, мохамедани, будисти, всичките са Финиций. Те постоянно се молят в църквите си, и когато ние искаме да им покажем пътя на истината, те казват: „Махнете се, вие ще ни съсипете църквата!“ Казвам за този Финиций, че нямаше по-удобен случай да помогне на тази девица. Нейната душа се късаше в безсмислието на живота: тя не можеше да разбере главния въпрос – защо човек трябва да живее на земята? И веднъж съдбата ѝ изменила, тя престава да мисли; на туй противоречие тук той трябваше да ѝ помогне. А той ѝ каза: „Махни се, голям грешник съм“. Тя не можа да го разбере. „Ти ще ми покажеш пътя – казва му тя, – пътя искам аз да зная, този истински път.“ И питам сега, аз задавам този въпрос и на тази римлянка, и на този Финиций. И двамата още не са намерили смисъла на живота. Христос между тях още не е дошъл. Търсят го, тя – в Рим, той – в пустинята  години, в името на Христа. Срещат се, не се разбират; той – като християнин, тя – като езичница, в името на ония познания, които е носела със себе си. А истината ще им покаже този, живият ангел, който ще слезе. Аз оставям историята, без да правя заключение. Вие си направете заключение за себе си. [В Египет]

 

Особеното цвете

В благовестието седи силата, към която човек се стреми. В благовестието се заключва вътрешното търпение на човека. Две слугини, на богати господари, били задължени да занесат някъде две кошници, пълни с нещо, което тежало  килограма. Едната носела кошницата си и от време на време, пеела. Втората носела кошницата, но през всичкото време мълчала. Като гледала, как другарката й върви напред и пее, тя я запитала: Не тежи ли кошницата ти, че можеш и да пееш още? – Не ми тежи. – Защо? Нали и тя тежи  килограма, като моята? – Да, но аз имам в кошницата си едно особено цвете, което намалява нейното тегло. – Как се казва това цвете? Дай и на мене от него. – Това цвете се казва търпение.

 

Амриха и Нерон

Във времето на Нерона – не искам да го вземете като един проверен исторически факт, то е предание – живял някой римски патриций, на име Онорций, млад, на около  години, един от най-благородните римляни на времето, човек много учен, запознат с философията, който добил своето образование, като ходил в Индия, Египет, дето и се запознал с тайните на окултизма. Един ден, след завръщането си в Рим, среща на пътя едно -годишно момиче, много оцапано, много грозно, обаче в неговата душа се заражда голяма любов да му помогне, без сам да може да си даде сметка за своето разположение. Хваща го за ръката, завежда го в дома си. Името на това малко момиченце било Амриха. И той турил в ума си да му даде по възможност най-доброто възпитание, с което римляните са разполагали. И наистина, тя посещавала школата на Сенека, запознала се с гръцката култура. Но Онорций забелязъл, че с постъпването на туй момиче в училището, лицето ѝ започнало да се изменява, изменява и към -годишна възраст тя е станала една от най-красивите римлянки. Не само това, но той забелязал, че в ръцете на това момиченце имало грамадна сила. Като си простирала ръката да хване някой камък, камъкът се издигал нагоре. Вие ще кажете: „Това е преувеличение“. Не, туй е близо до истината. Преди повече от  години в Америка се яви една мома и с нея са правили опит някои учени американци: … души, най-силни хора, не са могли да задържат едно много дебело дърво, защото когато тя си туряла ръката си отгоре му, туй дърво се въртяло. А като турила дървото на едно менгеме и го стегнала здраво с щипци, тя прекарала ръката си отгоре му и то станало като очукан коноп.

Онорций се заема да запечати в нейното съзнание да употреби тази сила за добро. Но забелязал, че в туй момиченце, всичките ѝ думи били отмерени, никога не е чувал да излезе от нея някоя несериозна дума. Всичкият ѝ говор, всичките ѝ думи били избрани, като най-хубави бисери, и никога от нейната уста не излизала дума нецензурна. И тя се отличавала с голяма чистота. С тази красота почнали да я обикалят римски патриции, синове на богаташи, за да може да я привлекат. Един ден, както онази първата Винцила, която избягала от Нерона, по същия начин минавал по пътя Нерон и я вижда, и ѝ казва да иде в двореца му. Тя отива. Нерон мислил да си поиграе с нея, да разполага с нея, като красива. Вечерта тя останала и когато той я хванал, тя положила ръката отгоре му и той се вдигнал във въздуха. Намерил се в чудо! Той за пръв път срещнал такова нещо. Тогава в него се зародил страх. Той я погледнал и казал: „Моля ти се...“ Като си отдръпнала ръката, той се успокоил. Втори път той пак посегнал на нея, тя положила ръката си на него и той пак нагоре – във въздуха. Тогава тя си отворила вратата и излезнала вънка. Искали да я спрат, но всички, на които тя си полагала ръката, увисвали във въздуха; така постъпила и с всички преториянци. И в целия Рим тя е била пословична. Срещне някого, когото карат в затвора, положи си тя ръката на ония, които го конвоират, те увисвали във въздуха. А тя казвала тогава на затворника: „Хайде върви си, свободен си“. А дето срещала бедни, помагала им. Дето се явявала – пътят се отварял. Но Нерон издал заповед да не се говори и пише за Амриха, понеже е опасна мома, и бил толкова амбициозен, че не искал никой да знае за тази велика истина.

 

Носорога при индусите

Един ревностен ученик на Индия, който искал да се запознае с учението на йогите, отива при един виден учител и му казва: „Аз искам да науча великото на света, искам да бъда твой ученик; търсех много учители, но само ти можеш да ми предадеш великото учение, какво да правя?“ Обаче учителят мълчал, дълго мълчал – „като пън“, казват българите. Тъй мълчал той и нищо не говорил – един ден, два, три, четири, цяла седмица, най-после ученикът казал: „Учителю, кажи какво да сторя, само ти си, при тебе идвам аз“. Хваща го за ръката този учител и го завежда в една празна стая, дава му един чувал с едра сол и му казва: „Ще счукаш тази сол, да стане ситна, за всичко може да мислиш, само за думата „носорог“ абсолютно нищо да не мислиш, тази дума да не ти идва в главата“, и си отишъл. Започнал той да чука; свършил всичката сол, отива при учителя, той го пита: „Е-е, какво мисли през това време?“ – „За нищо друго не можах да мисля, освен за думата „носорог“.“

Сега аз ще ви дам едно малко обяснение. На този ученик учителят му дал свобода да мисли за всичко, само за „носорог“ да не мисли, туй е забранено. Това значи – всичко да вършиш, само за греха да не мислиш, а вие, съвременните хора, само за греха мислите – то е носорогът. И казвам: Докато вие не престанете да мислите за носорога, тази сила не може да дойде във вашите ръце. Когато вие изключите тоя носорог и не мислите за него, тогава силата ще дойде. За индусите носорогът е един символ. И тази сила ще потече през вашето сърце. И вие ще станете силни и мощни!

 

Поумнелият мъж

Сега ще ви наведа друг анекдот, ама няма да се докачите. Един имал много умна жена, пък сприхава, много пъргава била и по-силна от мъжа си, че му давала урок като учител – натупвала го. Той се молел да му прости, тя го биела. Той се моли за прошка. Един ден [тя] не знае какво да прави, казва: „Дотегна ми да те бия. Ако не се поправиш, ще се хвърля в кладенеца.“ Дотегнало ѝ да го бие, ще се хвърли в кладенеца да се освободи от него. Казва ѝ: „Не прави това, ще търпя още. Как да те изгубя?“ Един ден се хвърлила в кладенеца и той отгоре плакал, плакал. По едно време гледа, един дявол бяга от кладенеца. Дяволът, който е черен, побелял и хукнал да бяга. „Що бягаш?“ – казва му. – „Една жена, както виждаш, за половин час ми побеля главата, морализира ме, не се търпи. Избягах.“ Мъжът, който бил толкова бит, поумнял. Казва: „Понеже жена ми изплаши дявола.“ Иде му на ум, като иде при някой болен човек, казва: „Жена ми иде!“ и всичките дяволи бягат, оздравява човекът. Могъл да лекува всичките болести, понеже всичките болести от дявола се образуват, всичките избягват и човекът става здрав.

 

"Царят е гол"

Да ви приведа пример – има неща, които не могат да се заблудят. В древността имало един шах на Индия, който бил много щастлив, искат да му направят дреха, без да е пипана от човешка ръка. Всичките мъдреци, които били около него, казали, че не може да се направи такава дреха. Явява се един, който казва: „Аз ще ти изтъка такава дреха, дайте ми средства.“ Направил стан, започнал видимо да снове, но преждата не се виждала, започнал да тъче, но платът не се виждал. Праща шахът министрите си да видят дрехата. Те виждат как хвърля совалките, но не виждат плата. Казват на царя: „Много хубаво е насновано, много хубаво се тъче.“ Онзи тъче – деня. Всички казват, че платът е много хубав. Явява се един със своите ножици, който ушива дрехата, след като я скроява. Облича царят дрехата и всички казват: „Много хубава е дрехата на царя.“ Като минава едно дете, извиква: „Царят е гол!“

 

Шишенцата на царската дъщеря

В древността на един от египетските царе-фараони се ражда красива дъщеря и астролози предсказват, че тя ще бъде една от най-знатните моми в Египет. Този фараон се наричал Рамзес. Там има Рамзес I и Рамзес II. Аз няма да описвам цялата история на тази мома, но тя била забележителна по това: познавала хората по един особен начин. Той бил следният: ако някой я похване за ръката, тя веднага си я измивала и тази вода наливала в едно шише; който ѝ пипнел ръката – тя всякога не давала ръката си – но който я пипнел, тъй постъпвала. И тогава правела опит: ще отиде при някой болен, ще му даде малко от тази вода: ако болният умре, тя ще знае какъв човек е бил този; ако полудее, тя си знаела и записвала всичко в една книга, и знаела качествата на тази ръка – от водата. Тя си имала шишенца от всички придворни, но нищо не казвала на баща си. Обаче един ден тя среща на улицата един беден работник, дрипав, окъсан, с мургаво лице, дала му една златна египетска монета, а той, в знак на благодарност, ѝ целунал ръката. Веднага тя се върнала в двореца, измива си ръката и наляла водата в едно шише. Тя за пръв път срещнала такъв оцапан човек; египтяните са били много чисти хора. Тя направила опит с тая вода и дето давала от нея, всички оздравявали и поумнявали. Потърсила го тя тогава, но не могла да го намери.

 

Всяка неприятност си има причина

Вестниците тук преди няколко време бяха писали – аз не зная доколко случката е вярна, – че един шоп от софийско носел едно каче масло да го продава. Идват двама апаши, представят се за търговци: „Много хубаво е маслото, за колко го продаваш, ще го купим“. Съгласил се селянинът. „Ще ти платим сега, ама ние имаме един ортак – свещеник, той е богат, ще ти плати.“ Взимат те маслото, дават му една разписка, да иде при свещеника да си вземе парите. В същото време те отиват при попа, дават му  лева и му казват: „Ако дойде някой селянин да ти иска пари, ти да му четеш молитва; той е малко смахнат, ще си туриш патрахила, чети му“. Идва шопът, свещеникът бил в църква. Взима попът, турга патрахила на главата му и му чете, чете, чете... „Ама, дядо попе, много хубаво, ама за маслото...“ Той пак му чете, три, четири пъти. „А-а, дядо попе, с четене няма да мине, ще платиш за маслото.“ Ето какво става! Ако този свещеник не четеше молитви за пари, нямаше да се изложи на такова порицание.

 

Съдията с две лица

В турско време отива един подсъдим при съдията, дава му един грош и му казва: „Кади ефенди, сен юзуме бак“ – „На лицето ми гледай, да знаеш, че аз съм ти дал, да решиш тая съдба в моя полза“. Идва другият подсъдим, дава му две златни монети и му казва: „Кади ефенди, сен ики юзуме бак“ – „В двете ми лица гледай“. Много хубаво. Иде първият, изправя се, говори: „Господин съдия...“ – „Много добре, но какво да правя, оня с двете лица какво да го направя?“ И на двамата обещал. Тия неща са тъй. То не е подкуп, то е – как се казва – не рушвет, то е подарък за великден, за коледа: „Вие имате деца, аз ви поднасям един подарък“. Но подсъдимият изгуби своето право.

 

Мъдростта на Соломон

Животът на Соломона има две страни. Едни много критикуват Соломона, казват, че имал много жени. Колко жени имал? Той имал … жени и … наложници. Всичко . При това той бил окултист. Значи  зодии. Той турил на всяка зодия по сто жени. Що е жената? От окултно гледище вие много плитко разглеждате въпросите. Соломон е събрал една магнетическа сила. Отношението е едно към сто или едно към хиляда. Това представят -те зодии. Той е турил сто жени в запас. В прав смисъл зад всяка зодия има по  градуса. Тези  градуса представят всички възможности, с които човек в даден момент може да възприеме светлината. Значи той си е послужил с един ъгъл, от  градуса. Това са окултни изчисления, с които Соломон е искал да намери едно отношение. Колко жени трябва да има човек, за да намери една, с която да може да живее? Значи всички тия жени са били все кандидатки , за които Соломон е могъл да се жени. Но той не се е оженил за всички. Първите триста са били приети за редовни ученички, а останалите … са били кандидатки за ученички. Той ги изпитал всички колко от тях могат да му хвърлят по един мил поглед. И между всички тия  жени, той не е могъл да намери нито една, която може да му даде един мил поглед. Един ден видял, че загазил много, той се отчаел, чудил се какво ще ги прави, как ще ги върне на бащите им. Защото всички били все кандидатки за царкини. Всички дошле при него с подаръци, да му се представят като кандидатки. Не е лошо това, но как ще ги върне назад? Според едно предание като загазил много, Соломон се обърнал с молитва към Господа, да му помогне по някакъв начин да се освободи от тези жени. Той се оплаквал, че съвсем се оплел в живота и не знае как да се освободи. Един ден като се разхождал така отчаян, срещнал една млада, красива овчарка – Сунамка, която му дала този поглед, който търсил. Веднага сърцето му мръднало. За тази Сунамка той написал цял роман: „Песен на песните“. Той ѝ предложил да дойде в двореца да живее с него, но тя му отказала. Казала му, че неговият дворец не е построен така, както се е научила да живее. Неговият дворец не е като небето, под което тя живее. – „С нищо аз не искам да заместя този дом, в който живея, нито благата ти искам.“ И след това му казала: „Ти имаш много добър, отличен ум, но сърцето ти е лошо. Сърцето ти не е на място.“ Оттогава започва реформирането на Соломона. В него става цял преврат. За да се поправи, той започва с притчи. След тази среща, той написал: „Песен на песните“, притчите. Той си казал: С притчи работа не става, но трябва приложение. Сунамката го питала: „Какво искаш от мене? Какво видя особено в мене?“ Той ѝ казал: „В погледа ти имаше нещо особено. Ти ми даде такъв поглед, какъвто никъде и никога до сега не съм срещал.“ Този поглед представя общение на душите, които се разбират. Тогава тя му казала: „Ти не можеш да бъдеш свободен човек, докато сърцето ти не е свободно. Ако ти искаш да ме имаш както другите жени, аз нямам нужда от такъв мъж, нямам нужда от мъж. Много жени имаш кандидатки да се женят за тебе.“ – „Да, но аз имам нужда от такава жена!“ Казвам: Тази е вътрешната драма. Понякога ние искаме Божественото в нас да се ожени за нас. По този начин ние искаме да се осигурим. – Няма го майсторът!

 

Костенурката и пъдпъдъка

Един наш приятел придава една приказка за костенурката и за пъдпъдъка. Костенурката кани един ден пъдпъдъка на гости при себе си. Той казва: Не мога да дойда, защото имам яйца, които мътя. Защо си толкова глупав! Виж, аз моите яйца заравям в земята и слънцето ги измътва. Пъдпъдъкът отговорил: Онова, което земята измътва, по земята пълзи, а онова, което аз измътвам, хвърчи. Наистина онова, което земята измътва, пълзи. Онова, което ти измътваш, нагоре хвърчи. Това е Божественото. Тогава костенурката въздъхнала и тръгнала по своя път.

 

Послание от онзи свят

Ще ви приведа един пример за едно посещение в онзи свят. Това ми разправяше един познат, началник в Чирпан, няма да кажа името му. Той имал само майка, която много обичал. Една слабост, която имал, била тази, че обичал много да партизанствува. Като дохождало въпрос до партизанщина, той не могъл вече да се самовлада. Един ден майка му заболяла и се принесла цели три дена в онзи свят. Като се върнала от там, казала на сина си: Синко, след един месец ще замина за онзи свят, трябва да се приготвиш за това. Като я слушах да говори така, аз си мислех, че е малко занесена. Казах си: Нищо, стара жена е, няма защо да ѝ се държи сметка за това. В същност тя не беше стара. Едва имаше – години. Наистина след един месец майка ми ме извика и ми каза: Синко, заминавам днес за онзи свят. Докато се разбера какво иска да ми каже, тя умря. Погребахме я, но аз изживях голяма скръб и отчаяние. Цели три месеци се затворих в къщи и прекарах само в плач. Никъде не излизах. Една вечер сънувам, че майка ми иде при мене и ми казва: Слушай, не искам да ме поиш със сълзите си. Аз искам да живееш един чист живот, да живееш по Бога и да се откажеш от това твое партизанство. Не искам повече да ме безпокоиш с твоите плачове. Да се облечеш хубаво, чисто и да излезеш между хората! Така иска Бог да се живее. Като станах сутринта, облякох се добре и излязох между хората. От този момент се убедих, че съществува друг свят. Сега и всички вие може да кажете, че умът на този човек е малко мръднал.

 

Вълшебната пръчица

Египетският фараон Озирис Бен, излязъл един ден из града и срещнал един войник със скъсани дрехи. Той го запитал: От коя дружина си ти ? Защо си толкова окъсан? –- Беден съм, не ми вървят работите. – Аз мога да ти помогна, кажи, какво искаш. – Наистина ли говориш ? – Каквото искаш, ще ти дам и ще се убедиш, че ти говоря сериозно. – Искам един здрав, хубав, издържлив нож, че като се упражнявам с него, началникът ми да бъде доволен от мене. Той му дал такъв нож и си заминал. По-нататък срещнал един учен, който живеел в едно от жилищата на египетските храмове. Фараонът запитал и него: Къде отиваш? – Изпъдиха ме от школата поради моето незнание. – Какво искаш? Аз мога да ти помогна. – Искам да ми дадеш знание да разбирам тайните на природата. Само така ще си пробия път. – Ще придобиеш това знание. Фараонът срещнал и трети човек, когото също запитал: От какво имаш нужда? Каквото искаш, ще ти дам. – Искам да владея законите на топлината, че когато хората ме измъчват, така да ги нагорещя, да не смеят да ме докоснат. – Иди у дома си и ще придобиеш тази сила. Най-после, фараонът срещнал и четвърти човек, най-умният от предишните, и го запитал: Какво искаш от мене? – Господарю, аз те познавам. Аз съм честен и справедлив. Това, което искам, ще използувам разумно; няма да злоупотребя с него. Искам най-малкото – една пръчица. Като чукна с нея, да получа, каквото искам. Ако съм гладен и чукна с пръчицата, да се сложи пред мене трапеза с различни яденета. Като замръкна някъде в тъмна нощ, в дъжд и буря, и няма къде да се подслоня, да чукна с пръчицата и пред мене да се открие една колибка за подслон. Фараонът му казал: Понеже си най-умен от всички, ще ти дам тази пръчица, но няма да злоупотребиш с нея. – И действително, пръчицата разрешава всичко. Четвъртият бил млад ученик от школата. С желанието да има пръчицата, той издържал своя изпит. Той обичал една мома – Елтамар, най-красивата и най-умна египтянка, която казвала, че ще се ожени само за царския син. Младият ученик се явил пред нея и казал: Аз съм твоя избраник, искам да се оженя за тебе. Тя му отговорила: Докажи това!

Питам: Вие как ще разрешите този въпрос? Аз зная, как ще го разрешите. Елтамар имала свой пробен камък, а именно: Ако този, който има изкуството да направи един палат, пожелае да остане с нея заедно, той не може да бъде нейният избраник. Или ако сложи трапеза и пожелае да яде заедно с нея, той не може да бъде нейният избраник. Той казал: Аз зная свойствата на тази пръчица. Тя била гладна. Чукнал той с пръчицата, и трапезата се явила. Тя седнала да яде, а той веднага изчезнал и я оставил сама да яде. Вечерта нямало къде да се спрат да пренощуват. Той пак чукнал с пръчицата си и пред тях се открила хубава колибка, с меко, хубаво легло. Той веднага изчезнал, а нея оставил сама да си почине. Доволна от неговата обхода, тя си казала: Този е моят избраник.

Като заключение на разказа, казвам: Всеки, който иска да дели благата с вас, той не е вашият избраник. Днес мъжът казва: Да разделя благата с жена си. Жената казва: Да разделя благата с мъжа си. Докато казват така, те не са един за друг. Това скарва хората и разваля любовта им. За да се разберат, единият трябва да влезе вътре, другият да излезе вън. Това са двата свята – обективен или външен, и субективен или вътрешен, за които и до днес още философите спорят, кой от двата свята е реалният. [Каквото попросите]

 

"Който гроб копае другиму, сам пада в него"

Синът на една вдовица се оженил за една млада, красива мома. Свекървата не обичала снаха си и постоянно търсела случаи да й напакости. Да я бие, не се решавала, защото снахата била силна здрава жена. Свекървата често си говорила: Защо родих и отгледах този син, да го дам в ръцете на тази чужда жена да му заповядва? Един ден тя намислила да отрови снаха си да се освободи от нея. За тази цел тя омесила прясна питка със сирене, турила в нея малко отрова и я опекла добре. Тя занесла питката на снаха си и й казала: Дъще, омесих една прясна питка със сирене. Хапни си от нея, да придобиеш сила. Днес много работи, трябва да се подкрепиш. Понеже снахата имала още малко работа, взела питката и я турила настрана. В това време един просяк похлопал на вратата и поискал малко хляб. Снахата веднага излязла и дала питката на просяка като си помислила: Ще дам питката на този беден човек. Аз всякога мога да си направя такава питка, а той не може. Просякът турил питката в торбата и продължил пътя си. На пътя някъде го срещнал един пътник които умирал от глад, понеже идвал от далечен път. Той спрял просяка и го запитал: Можеш ли да ми дадеш парче хляб? Умирам от глад. Просякът веднага извадил питката от торбата си и му казал: Заповядай, хапни си сладко и бъди благодарен! Пътникът изял питката, но с това заедно намерил смъртта си. Какво излязло на края? Пътникът не бил друг някой, освен синът на лошата свекърва. Значи, иска ли човек да направи зло на някого, той го прави на себе си.

 

Божията Воля

„И слово Господне биде към Йона и рече: Стани, иди в големия град Ниневия и проповядвай против него, защото нечестието им възлезе към мене". И стана Йона, та побягна от лицето на Господа в Тарсис. Но Господ повдигна голям вятър и стана голя-ма буря в морето. Корабът бедстваше да се разруши. Пътниците се уплашиха и викнаха всеки към своя Бог. Те рекоха: Да хвърлим жребие помежду си да познаем, кой е причина за това зло. Хвърлиха жребие, и жребието падна върху Йона. – Какво да направим, за да се успокои морето? – Хвърлете ме в морето, и бурята ще престане. Бог беше определил една голяма риба да погълне Йона и да прекара в корема й три дни и три нощи. Моли се той три дни и три нощи, докато заповяда Господ на рибата да го изхвърли на брега. Стана Йона и отиде в Ниневия да проповядва Словото Господне. Всички повярваха в Бога, облякоха се във вретище, разкаяха се и се отказаха от лошия си живот. Като видя това, Бог отмени думата си и ги помилва. Наскърби се душата на Йона и каза: За това, Господи, бягах в Тарсис. Зная, че си милостив, дълготърпелив и ще се смилиш над грешниците, но аз ще стана за смях пред тях. Излезе Йона от града и отиде на края някъде, дето си направи колибка. Там си посади той една тиква, да му прави сянка, да го пази от силното слънце. Скоро израстна тази тиква и го пазеше от слънцето. Една сутрин той видя тиквата изсъхнала, червей беше я поразил. И започна пак да негодува против Господа. Тогава Бог му проговори : „Ти пожали тиквата, за която не си се трудил. Аз не трябваше ли да пожаля големия град Ниневия, в който има хиляди хора, които не различават десницата от левицата си?

 

Да приемем страданието с радост

Един персийски светия имал много последователи – млади и стари. Един ден той решил да ги постави на изпит, да види, каква е вярата и любовта им към Аллаха. За тази цел той им казал: Аллах е решил да ви заколи. Утре в  часа елате всички пред къщата ми, дето един след друг ще бъдете пренесени в жертва. На определения час всички били събрани пред къщата на светията, разговаряли помежду си, какво означава тази жертва, защо е нужна, но никой не се решавал да влезе вътре. Двама млади, момък и мома, които се обичали и мислели да се женят, казали: Хайде да се пожертвуваме двамата. Вместо да се женим, нека се предадем на Аллаха. След решението им да се пожертвуват, и двамата влезли при светията, но треперели от страх. – Къде са другите? – запитал светията. Само вие ли се решихте да се принесете в жертва на Аллаха? Те мълчали и чакали момента, когато светията ще ги заколи. Той взел един нож и, вместо да посегне към тях, забил ножа в един овен, който лежал на земята пред краката им. Кръвта от овена потекла навън. Последователите на светията, които чакали отвън да видят, какво ще стане с двамата млади, видели кръвта и веднага избягали. Младите, които останали при светията, получили неговото благословение. Той им казал: Идете сега по домовете си и живейте. Вие сте достойни ученици на Аллаха. Той ще ви благослови.

Сега, желая ви да получите Божието благословение, да отидете в света като двамата последователи на светията, да живеете и да работите в името на любовта. Ако остане нещо, което сами не можете да свършите, Бог ще ви помогне. Всички ваши напреднали братя ще ви помогнат в доброто, което искате да направите. Малкото добро, направено с любов, винаги се умножава. Идете в света да работите, да изучавате себе си, ближните си и Бога. Ще кажете, че ония, които се предали в жертва, са били двама и се обичали, а вие не сте в същото положение. Всеки човек може да намери един, когото да обича, с когото да се разбира и заедно да се пренесат в жертва. Да се пренесат в жертва, това значи, да приемат с радост страданието. Приемат ли страданието с радост, те ще получат Божието благословение.

 

Разпознаване на любовта

Двама млади селяни, мома и момък, се обичали. Един ден отишли в близката гора да се разходят. Момъкът започнал да говори на момата за любовта си. Той й казвал: Калинке, герой съм аз. Като мене юнак няма да намериш. Каквото да ти се случи в живота, разчитай на мене и на моя револвер. В това време срещу тях се задала една мечка. И двамата изтръпнали от страх. Момъкът веднага се качил на една круша, а момата, като не могла да го последва, бързо легнала на земята и се присторила на мъртва. Като дошла до нея, мечката започнала да я мирише. Помирисала я оттук-оттам и си заминала. След това момъкът слязъл от дървото и я запитал: Калинке, какво ти каза мечката? – Да не дружа повече с човека, който се е качил на крушата, да се спаси.

И тъй, какво можете да кажете за онзи човек, който при най-малката мъчнотия се качва на крушата, за да се освободи от нея, а оставя сърцето си на произвола на съдбата? Като слезе от крушата и отиде при сърцето си, което е минало през големи страдания, сърцето ще му каже: Аз се отказвам от дружбата си с такъв човек, който при най-малката мъчнотия бяга. – Не, умът всякога трябва да подкрепва сърцето, а сърцето всякога трябва да подкрепва ума. С други думи казано: мъжът трябва да подкрепва жената, а жената трябва да подкрепва мъжа. Днес всеки мисли за себе си, да се качи по някакъв начин на крушата, да се спаси. Тази е причината, поради която жената е недоволна от положението си, че се е родила жена, но и мъжът често е недоволен от положението си, иска да бъде жена. И едното, и другото е неразбиране на живота. Да си недоволен от формата, с която си дошъл на земята, това значи, да роптаеш против Онзи, Който те е създал. Мъжът иска да бъде жена, за да не отива на бойното поле да воюва.

 

Радвайте се на тъмнината

През една тъмна нощ един пиян човек се връщал у дома си. В тъмнината той не виждал, къде върви, вследствие на което бил спокоен. Дето краката му го водели, там стъпвал. По едно време трябвало да мине през една греда. Без да я забележи, той минал по нея благополучно. Сутринта, като минавал по същия път той дошъл до гредата, но се ужасил. Тя била поставена над една грамадна пропаст. Като си помислил само, как е минал през нея, той изтръпнал от страх. В един момент косата му побеляла от ужаса, който изживял.

От всичко казано досега, запомнете следните четири неща: в духа ви да владее любовта, в душата ви – истината, в ума ви – светлината, а в сърцето ви – тъмнината. Светлината подразбира знание и мъдрост, а тъмнината – почивка. Представете си, че гонят някого за някаква погрешка или престъпление. Кой ще го спаси: нощта или деня, тъмнината или светлината? –Тъмнината, т. е. нощта спасява онзи, когото преследват, а светлината и денят го предават. Вечер човек почива, а денем работи. Ако човек има светлина, да вижда всичко, косата му би побеляла от страх.

 

Чакай Своя Възлюблен

Сега ще се поспра малко, ще ви разправя една легенда. Един от великите ангели на небето – аз го наричам Орифил – дошъл да посети хората и да види как живеят, да се позанимае малко със своите изследвания. Като минавал през една улица, чул да се вдига голям шум, гледа в една люлка едно малко дете и му казва: „Братко, защо плачеш?“ – „Няма кой да ми помогне, тия хора не ме разбират, те са ме оставили в тази люлка, малък съм, не мога да се проявя, пък и не разбирам закона.“ – „Какво искаш?“ – „Гладен съм.“ Взема ангелът биберончето, туря го в устата му. Това било едно малко момиченце на една година. Ходил той, изследвал. След … – години минава, гледа на пътя друго момиченце, пак в неволя, плаче, плаче. „Защо плачеш?“, пита го. – „Изгубих майка си, не зная как да се върна у дома.“ Взема той това момиченце, завежда го вкъщи и забелязва, че то е същото, на което той дал биберончето. Първия път плачеше, че нямало кой да му даде храна, а втория път плаче, че е изгубило майка си. Ходил той, изучавал управлението на хората, науките им. След  години минава там при една река и вижда една мома на  години, която се готвела да се хвърли във водата, спира се той и ѝ казва: „Какво искаш да направиш?“ – „Отчаяна съм от живота, мен не ми се живее, защото имах един, който ме обичаше, излъга ме, и сега за мен животът няма смисъл.“ – „Мислиш ли, че този, когото обичаш, може да ти даде това, което желаеш?“ – „Аз само с него мога да бъда щастлива.“ Пак плаче тя. Първия път плаче за хлебец, за млечице, втория път плаче, че е изгубила майка си, а третия път, че е изгубила своя възлюбен. „Ще чакаш, ти ще намериш своя възлюбен, ти си се излъгала, твоят възлюбен никога не лъже, теб е излъгал някой в името на твоя възлюбен и ти искаш да се хвърлиш сега в реката.“

И съвремените хора са се отчаяли: някой плаче за хлебец, други за баща и майка, а трети – че са изгубили смисъла на своя живот. Защо са изгубили смисъла на своя живот? – Те не са намерили още тоя смисъл, не са го намерили. А когато вие намерите вашия възлюбен, какво ще ви даде той? Сега мнозина говорят за възлюбения и казват: „Да има някой да ме обича“. Аз казвам, ако турят една въшка на главата ви и тя ви обича, тя чопли, вие почнете да се дращите, тя казва: „Аз искам да посмуча от твоята кръвчица, за да стана благородна като теб“. Е, колко години трябват на една въшка да смуче, за да стане като теб?

 

Да приложим навреме

Трима души посяли една нива. Първият отишъл да я види и скоро се върнал у дома си. Казал: Още не е израстнала, ще си поспя. Вторият отишъл на нивата. Върнал се и казал на приятеля си: Израсла е, но още е зелена. Докато узрее, аз ще си поспя. Най-после и третият отишъл на нивата, но се върнал отчаян – нивата била презряла и окапала. Събрали се тримата, но не знаели какво да правят, не могли да си помогнат. Като мислили известно време, те си казали: Нищо, ще остане за друг живот, тогава ще я посеем отново. – Ще я посеете отново, но пари няма да имате. С какво ще купите жито? – На кредит. – Да, но в Божествения свят нищо не се дава на кредит. Там всичко се купува с пари, и то с чисто злато. Там нещата се дават по благодат. Това е чистото злато.

 

Що е Божествена Любов?

Събрали се вълците на конгрес и прокарали закон, с който се забранява, в бъдеще да не се нападат овцете. Изпратили делегати до млекопитаещите да знаят закона, според който всички трябва да живеят братски, в мир и съгласие. Един млад вълк отишъл при овцете да съобщи решението, което те взели. Една млада овца се влюбила в него, понеже той бил много красив. А той й казал: Бъди спокойна, не се страхувай от мене, ние ще живеем в мир и съгласие, по любов. Майката на вълка дала съгласието си, и те се оженили. Първия ден работата вървяла добре; втория ден - също, но вълкът бил малко замислен; третия ден – също. На четвъртия ден той й казал: Аз не съм научен да се храня с трева.

Значи, любовта на вълка траяла три-четири дена. И вие обичате хората, както вълкът овцата. Но като ви пипнат хиляда лева от кесията, обичате ли ги пак? – Не, Божествената Любов, за която ви говоря, е друга. Ако дойде някой и вземе всичкото ти богатство, ще си кажеш: Нека го вземе. Всъщност, в Новото учение няма никакви обири. Имаш стотина килограма злато, и някой го вземе. Според Божествените закони, златото се трансформира и пак се връща при господаря. Колкото пъти да го крадат, златото пак се връща при собственика.[Живият Господ]

 

Парите да стоят в ъгъла

Сега ще ви разкажа една интересна приказка. Някога живял един голям магьосник със слугата си. Като трябвало да измете стаята си, той казвал на метлата: Хайде, метла, измети добре стаята ми. Метлата напущала мястото си и веднага измитала стаята му. После той казвал: Метла, донеси вода. Тя взимала съда и донасяла вода. Като му трябвали дърва, магьосникът казвал на брадвата: Хайде, брадва, да ми насечеш дърва. Тя веднага изпълнявала желанието му. Слугата наблюдавал, как господарят му заповядвал на метлата, на брадвата и си казвал: И аз мога да заповядвам. Един ден господарят му казал: Хайде, иди сега да ми донесеш вода. Слугата отишъл в стаята, дето била метлата, и казал: Хайде, метла, иди да донесеш вода. Метлата отишла за вода, изсипала я на мястото й и отишла втори път. След това трети, четвърти, пети път: носела вода и я изливала, носела и изливала — всичко се напълнило с вода. Слугата се видял в чудо, казвал й да спре, но тя не го разбирала. Той не чул от господаря си, какви думи казва на метлата, когато не иска повече вода. Веднага се затичал при господаря си и му казал: Господарю, направих една голяма беля, всичко се напълни с вода. Господарят отишъл при метлата и казал: Слушай, метла, твоето място е в ъгъла. Тя веднага се прибрала на мястото си. Слугата забравил да каже на метлата, че мястото й е в ъгъла.

Съвременното духовенство е забравило да каже: Парички, вашето място е в ъгъла. Това се отнася до всички. Парите, с които си служим, трябва да стоят в ъгъла! Да иска човек много пари, това не е лошо, нито е грешно. Обаче, първоначално, човек е желал добродетели. Сега иска неща, които са отживели времето си. Ще бъде смешно, младата мома, свършила университет, свири на пиано, да играе с кукли! И това не е лошо, но минало е времето, когато тази мома играла с кукли.

 

"Дайте работа на дявола, за да не ви изкушава, да не ви безпокои"

В един двор един от богатите англичани държал две кози и една маймуна. Тези кози, като се връщали вечерно време от гората, маймуната ги посрещала, скачала на тях и изчиствала козината им от циганските тръни. Ала когато нямало какво да чисти, маймуната се качи на тях и почне да им тегли брадите, козите почнат да врякат. Като няма тръни, какво да чисти, дяволът се качи на гърба ти и започне да тегли.

Всички дяволи, които изтезават хората, това е от нямане какво да правят. Мнозина за дяволите имат едно криво понятие, те не са толкова лоши, както ги мислят. Те не са толкова добри, но не са и толкова лоши. Ние ги правим по-лоши, отколкото са. А от наша страна това е несправедливо. Ние не можем да съдим. Само тяхното влияние, което упражняват, е лошо понякога, но от нямане с какво да се занимават.

 

"Всичко е възможно"

Разправят за един момък, студент в някой от европейските университети, как станал един от видните борци. Един ден той гледал, как американските борци се състезават. Той казал нещо по адрес на един от борците, който му ударил една плесница и го повалил на земята. Силно засрамен и обиден, студентът станал, изчистил праха от дрехите си и се скрил между публиката. Той се заканил да отмъсти на бореца, но мълчаливо, не се решавал да се разправя с него, защото се страхувал да не получи още една плесница. Студентът измерил добре силите си и разбрал, че с такъв човек не се излиза на двубой. Обаче, той започнал да се упражнява физически и минал същата школа, която видният борец изучавал. След десетгодишна усилена работа, той се явил на сцената, където същият борец вдигал с едната си ръка един голям кон с кончето. Той се приближил към него, вдигнал го с едната си ръка във въздуха, заедно с коня и кончето, и после го сложил на земята. Изненадан от това, борецът го запитал: Кой си ти? - Аз съм онзи, на когото преди десет години ти удари една плесница и го търколи на земята. - Признавам те за мой учител.

 

"Истинският вярващ"

В една легенда за Соломон се разправя, че някога той сгрешил пред Бога, поради което го наказали да живее в ада, докато изправи погрешката си. Като чули, че Соломон пристига в ада, духовете – жители на ада, му устроили тържествено посрещане, с музика и песни, с венци и цветя, да го предразположат към себе си. Те се страхували от Соломон, защото имал способността да връзва духовете. Те си казвали: Да отдадем всички почести на Соломон, да ни остави свободни. Обаче, един ден те видели, че Соломон се разхожда из ада и прави някакви измервания. – Какво мериш? – го запитал един от жителите на ада. – Искам да съградя и тук храм на Бога Иехова. Силно изплашени и разтревожени, духовете се събрали и взели решение да устроят голямо тържество на Соломон, за да го изкарат вън от ада. Решението им дало добър резултат: наистина, успели да изкарат Соломон вън от тяхното царство. Те си говорели: Ние не се нуждаем от никакви храмове. Не вярваме в никакъв Бог, и няма защо да строим черкви, да Му се кланяме. Жителите на ада вярват само в себе си.

Следователно, докато човек вярва само в себе си и живее само за себе си, наричаме го безверник. Той живее в личния егоизъм и отрича съществуването на Бога. Онзи, който минава за вярващ и признава Бога, трябва да докаже това. Как ще го докаже? Чрез живота си. Ако обича Бога с цялото си същество, и ако обича ближния си като себе си, той е истински вярващ. Той е еднакво справедлив и към себе си, и към ближния си

 

"Съзнателното благо"

Един ден Бог поставил на един кръстопът, една жива ръка, в която имало съзнание, да показва на минувачите пътя за един голям извор. На ръката било написано, де е пътят за извора. Всеки пътник се спирал пред ръката, прочитал написаното и се отправял към извора. В първо време ръката била доволна от положението си, че могла да посочва пътя към извора, а с това да улеснява пътниците. Един ден тя се отегчила от своята еднообразна работа и си казала: дотегна ми вече, кой как мине, да му посочвам пътя за извора. При това, всички минават-заминават, и никой не ми благодари. Тези хора не заслужават да седя заради тях цял ден на кръстопътя и да дишам прах. Тогава ръката се обърнала към Бога с молба да й даде някаква по-висока служба. – Каква служба искаш? – Искам да бъда на някоя висока планина, да върша някаква важна работа. Господ я поставил на един висок планински връх и я направил „ветропоказател." Тя се намерила на върха и определяла посоката на вятъра, но останала самотна, защото никой не минавал покрай нея. Едва сега разбрала тя, че първото й положение, на кръстопътя, било по-важно, отколкото да бъде ветропоказател на някой планински връх. Много от съвременните хора, като тази ръка, искат да заемат високи положения в света. И това е добро, но самотни ще бъдат. Малко хора минават по планинските върхове. На върха ръката се въртяла, но била сама, никой не минавал покрай нея. Тогава тя съзнала грешката си и казала: толкова време, как седя на този връх, показвам на хората, какво ще бъде времето, дали ще има вятър, а на мореплавателите показвам посоката на вятъра, ще има ли попътен вятър, но при всички мои услуги никой не ме поглежда, никой не минава покрай мене. Груби са тук хората! Добре ми беше на кръстопътя. Кой как минаваше, все се спираше пред мене и ме запитваше за пътя към извора. По-благородни бяха хората там!

Какво показва тази приказка? Приказката показва, че ръката и в двата случая не съзнавала, защо е поставена на едното или на другото място и как трябва да изпълни службата си. Следователно, когато човек не съзнава благото, което Бог му е дал, той ще бъде нещастен и при ниското, и при високото положение, което заема. Бедният, който съзнателно служи на Бога, е щастлив; богатият, който съзнателно служи на Бога, е щастлив. Бедният, който несъзнателно служи на Бога, е нещастен в беднотията си; богатият, който несъзнателно служи на Бога, е нещастен в своето богатство. Нямате ли съзнание за това, което вършите, вие ще бъдете нещастни и в науката, и в религията. Даже и светията, ако мисли, че е светия само за себе си, и той ще бъде нещастен.