Отиди на
Форум "Наука"

Извори за Кубрат


Recommended Posts

  • Потребител

Здравейте,

можете ли да ме насочите към основните исторически извори за кан Кубрат и основаването (?) на Старата Велика България?

Искам да проверя теорията, че Кубрат отхвърля властта на Тюркския хаганат и "освобождава" България, а не основава нова държава.

Редактирано от ISTORIK
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

1. Археологически:

- неговото погребение край с. Малая Пересчепина. Днес находките от гроба му се намират в Ермитажа

2. Исторически:

- Именник на българските ханове

- Йоан Никиуски

- Теофан Изповедник

- патриарх Никифор

---

Ето нещо по темата за Кубрат във Уикипедията, ама не се предоверявай на написаното:

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%83%...%80%D0%B0%D1%82

Ето статия във вестник "Сега":

http://www.segabg.com/online/article.asp?i...&id=0001501

Ето критика на тази статия в един форум:

http://www.mediapool.bg/phorum/viewtopic.p...667f9fe18341444

Ето една книга на тази тема:

http://navigator.idg.bg/index.php?type=2&a...&id=5366983

И още една книга:

http://www.books.bg/book.php?ISBN=99548517198

И още:

http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=2386

http://navigator.idg.bg/index.php?type=2&a...&id=5393832

Редактирано от ISTORIK
Link to comment
Share on other sites

  • 3 месеца по късно...

Кубрат отхвърля зависимост от аварите, а не от Тюркския каганат, който вече се е бил изтеглил от региона и се е разпаднал на Западен и Източен.

-------------------------------

В 5-6 в. сред алано-хонските племена в Кавказ, настъпват процеси на консолидация. Оформят се два центъра, западен и източен.

Западният център обхваща племената на западните алани /дуласите, или двалите/, внъндурите/уногундури и техните по-северни съседи оногурите, разпаднали се после на кутригури и утигури. Тяхната политика като цяло показва провизантийска ориентация. Грод се покръства, същото свършват век по-късно Органа и Кубрат. Аланските владетели Амбазук и Саросий също провеждат провизантийска политика.

Източният център възниква от племената на дагестанските хони – савирите, барсилите, хазарите, източните алани /ироните/. Тяхната политика е по-непоследователна, но като цяло има по-изразен проперсийски характер. /ЮД-ГА,стр.76-77/

Кога и как възниква Кубратовата държава? От западния център избоява ранносредновековната държава, наречена от византийските автори „Стара и Голяма”, за да я различават от по-късната Дунавска България, която е „нова и малка”, в сравнение със страта, Кубратовата. Както професионалните ни автори така и лаиците, интерпретират понятието като „Стара и Велика”. Забравя се че в гръцкия език „мегали” означава голяма и велика едновременно, както в славянските езици, тези два нюанса на понятието се изразяват с думата велик. В българския език велик и голям са два синонима с различен произход, респ. славянски и прабългарски. Така че едва ли византийските хронисти ще величаят една, езическа, варварска в техните представи държава, ненадживяла своя създател, още повече че това е в разрез с начина на имперското им мислене.

В 576 г. тюрките развалят отношенията си със Византия и подчинените им утигури, под водачеството на владетеля си Анагай, завладяват Кимерийския Боспор, до тогава ромейски. След 558 г. савирите, подгонени от аварите, се преселват в по-южна посока, в Дагестан на територията на хоните барсили и хазари. Между 581 и 603 г. Тюркския каганат изпада във вътрешни междуособици и се разпада на Западен и Източен. Властта над най-западните причерноморско-каспийски територии отпада. По този повод Патриарх Никифор пише: ”По същото време, господарят на унугондурите, Кубрат, племенник на Орган, въстанал срещу кагана на аварите. Той се отнесъл много зле със войската (аварския гарнизон) оставена от нето (кагана) и я изгонил от своите земи. Изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който запазил до края на живота си.” А години преди това, същият автор, пише как владетел на хоните (но не аварите), дошъл в Константинопол и с покръстил: „Минало някое време, и господарят на хонския народ заедно със своите управници и приближени дошъл във Византия, за да помоли императора, да приемат христианството. Императорът (Ираклий) охотно се съгласил и приел гостите. Ромейските архонти станали кръстници на хонските архонти, а тяхните жени – на хонските жени и ги кръстили в божия купел. И получили императорски дарове и звания. Императорът удостоил със сан патриций, техния хегемон (владетел) и благосклонно ги изпратил в хунската им страна ”. /ПН-КИ/ Никифор е спестил името на владетеля, но е известно че Кубрат е имал титлата патриций, т.е. той е бил този хонски „хегемон”. Въпреки че според Никифор, Кубрат получил титлата патриций, едва след отхвърлянето на зависимостта от аварите.

Виждаме че уногундурите са били под номинална зависимост от аварите. Затова и те са единствените възможни носители на държавността. След като геополитическият натиск върху региона от запад и изток отслабва, енергичния и предприемчив Кубрат прогонва аварите, обявява независимостта си, призната от договор с Византия и както е логично да се предположи, покорява останалите утигурски и кутигурски земи (старата „Патрия Оногория”).

Теофан Изповедник също ясно разграничава народа българи, който приравнява с уногондурите, обитаващи по поречието на р.Куфис (Кубан) и народа на котрагите, за които посочва че са родствени на уногондурите. Затова в етнонима българи той вижда „българи и котраги (кутригури)”.

В 576 г. Византия нанася голяма поражение на савирите, византийските пълководци Теодор и Курс, окупират Кавказка Албания и преселват голяма част от савирите по северния бряг на р.Кура, за да им са винаги под контрол. В източния център изгрява звездата на Хазария, която става негов хегемон. Хазарската управляваща класа е узурпирана от известна група тюркски бегълци от племето ашина, които се спасяват от преследвани поради гражданската война при тюрките.

След смърта на Кубрат, започват междуособици и разпадане на държавата, от което се възползват хазарите и завладяват нейните територии. Всички византийски хронисти, пишещи за Кубратовата смърт единодушно съобщват, че това е станало в “годините на Константин, който управлявал (умрял според Никифор) на Запад.” Общоприето е схващането, че въпросния Константин, всъщност е император Констанс II /641-668/. През 664 г. той премества резиденцията си в гр. Сиракуза на о.Сицилия и започва да управлява империята оттам. Тук той е убит през 668 г. Годината 665, която според изчисленията от „Именика...” е първата на наследника ме Безмер (Бозмихър), наистина се вмества във въпросния период, през който императора е бил в Сицилия.

Първият удар понася Испор (Аспарух). „Ашхарацуйц”, казва че синът на Хубраат, Хаспар-хрук, се укрепил срещу хазарите, в Българската или наречена още Конска планина (Дзиакан, Суган). Нейната локализация, традиционно се свързваше с възвишението Ергени, край днешния Ставропол, като се разчита на не особено точните карти на Птолемей.

Всъщност владенията на Испор са били в Северозападен Кавказ, в Балкария и Дигория, в родовите владения на Дуло (двалите).

След смъртта на Кубрат /665 г./, наследниците му се разделят. Едва ли са били пет, както казва легендата, защото Кубер и Алцек живеят далеч на запад. Легендарната история със снопа пръчки, които Кубрат разпръснал, за да покаже на синовете си че ако се делят, ще бъдат слаби поединично, не е нищо друго освен описание на аланския и общоирански обичай „баресман” – гадаене за бъдещето, със разпръскване на сноп „ритуални” пръчки.

Основният источник за тези събития – Теофан Изповедник, ясно казва, че първородният син на Кубрат, Батбаян пръв е изпитал хазарския удар. За третият син, Аспарух, е казано: “като преминал Днепър и Днестър, по-северно от Дунав, заел т.нар. Онглос, заселил се между тези реки, защото, мястото е защитено и трудно за превземане от всички страни: отпред блатисто, а от другите страни опасано като венец от реки...” Почти дословно, с незначителни нюанси, този текст е повторен от патриарх Никифор и Анастасий Библиотекар.

Сходна трактовка на събитията дава в писмото си хазарския владетел Йосиф IV, до испанския равин Хасдай ибн Шафрут, написано в 951-952 г.: “Те (българите) били победени (в своите стари земи), а те (хазарите) ги преследвали, докато не преминали голямата река Дуна”. До ден днешен те (българите, в.н.н.т.р.) живеят близо до Куштантиня (Константинопол), а хазарите завладели тяхната страна.”

Испор се укрепва в местността Онгъл около устието на Дунав и северната му граница е Южния Бесарабски вал, прокаран на около 40 км. Северно от Дунавската делта. Галицкия вал между Прут и Серет може да се разгледа като продължение ня Южния Бесарабски вал в западно направление. Този район е заблатен и представлява сериозна пречка за хазарската конница.

В своено интересно изследване за местонахождението на Онгъла, Г.Балтаков (д-р на географските науки) открива нови, неподозирани факти. В една твърде подробна, френска карта на Балканите от Никола дьо Фер, правена в 7 в. се посочва че между Черна вода и Констанца (тогава носеща българското име Преславица) е съществувал ръкав, свързващ р.Дунав с Черно море. В следващите векове е пресъхнал, но днес е въстановен чрез изкуствения плавателен канал Черна вода-Констанца. Бих добавил още, че този ръкав е отбелязан, още в картите на Птолемей, както и в по-късните карти на: Франческо Росели – 1496 г., Джакомо Гасталди – 1548 г., Г.Меркатор – 1606 г., Йохан Блау – 1642 г., Дж. Кантели – 1684 г., Н.Яйо – 1692 г., Николаус Витсен – 1694 г., с езеро, разположено по-близко към Дунав. В картите от 18 в. този ръкав е вече пресъхнал, в картата на Г. и В. Волк – 1700 г. е отбелязано езеро, оттичащо се в Черно море при гр.Преславица, в картата на Йохан ван Велзен от края на 18 в. (издадена по време на т.нар. Батавска република, зависима от Наполеон), има същото езеро, отичащо се в Дунав и Черно море, при Преславица. В други карти, на Г.Лотер – 1750 г. и Г.дел Изъл – 1730 г., този ръкав е представен много ясно. Според Г.Балтаков такава е географската реалност и в 7 в., а о. Певки (на осетински озн.широк) от “Ашхарацуйц” и Онгъла на Исперих са представлявали цялата територия на Бабадагския масив, ограничен от Съвр.Дунавска делта и въпросния ръкав при Черна-вода – Констанца, съществувал до 18 в. Това е територия достатъчно голяма за развръщане на конница и нанасяне на съкрушителен разгром на византийските сили. /ГБ-ПОД-7в./ В “Ашхарацуйц” ясно се казва че Дунав образува 6 ръкава, които образуват езеро и остров нарачен Пюки, или Певки в картите на Птолемей. На този остров живее Аспар-хрук, син на Хубраат. /А/ Интересно е че в цитираните карти, Дунавската делта е дадена със шест ръкава, както и наличието на езеро при най-южния от тях. Така че семантиката на онгъл/ъгъл като оградено място има реални географски измерения. Топонимът Преславица се запазва в западноевропейските карти до началото на 19 в., след което се налага турското Кюстенджа. Переславец на Дунав, към който се е стремял руския завоевател Светослав в 971 г., е същата тази Преславица, съвр.Констанца.

Топонимът Певки, се е запазил в названието на селището Пъкъул луй соаре, където е открита голяма ранносредновековна българска крепост. През късното средновековие, селището се е наричало Пекуй или Пакуй. /ПГ-ГП/

Съществуващият отбранителен вал между Черна вода и Констанца, поизследване на румънски археолози (П.Дякону), е строен в периода 976-992 г. , от българите, след нашествията на Светослав.

Центърът на тази област е било укрепеното селище до съвр.град Никулицел, където е цитаделата на владетеля и където е първата столица на държавата, до построяването на гр.Плиска, а след това продължава да бъде важна резиденция на кановете. Например срещата на кан Тервел с Юстиниян ІІ, бягащ от Хазария, както смятат някои изследователи е била именно в Никулицел, а не в Плиска.

Цялата тази територия е около 20 хил.кв.км. площ, приблизително равна на 1/5 от съвр.територия на България, т.е. площтта е напълно достатъчна за да приюти минимум 100 000 войни със семействата ми, или около 500/600 хил. души, численост внушителна за ранното средновековие. Народът на Испор/Аспарух никак не е бил малоброен.

По-късно по линията между Днестър и Прут преминава и източната граница на І-та Българска д-ва, без промяна до падането и под византийска власт, когато района на север от Дунава се заема от печенезите и торките (узите), а по-късно и куманите. По данни на археологията, в периода 7-9 в. цялата територия на Дунавско-Пруто-Днестърското междуречие е гъсто заселена. Открити са руините на повече от 137 български селища. Най-големита са надхвърляли 9 ха площ, средните – около 5 ха, и най-малките, около 0,5-1 ха. По времето на Симеон и войната му с маджарите, източното граница на България е вървяла по р.Днестър и десния и приток, р.Бик. Например византийците прекарали с кораби маджарите през устието на Дунав, при тяхната агресия срещу България, т.е. Дунавската делта е била границата с Ателкуз (междуречието) – земята на маджарите, между реките Днестър, Днепър и Прут.

В края на 9 в. се наблюдава рязко замиране на живота в областта, поради маджарската агресия. Български селища се запазват единствено около съвр.гр.Калфа. В следващия 10 в., рязко нараства броя на българските селища в Подунавието, което показва наличието на голяма българска миграционна вълна към вътрешността на страната. На север от Дунав започват да се появяват печенежки селища. Съществуването на «отвъддунавските земи» се прекратява. /ВК-СВППБЦ/

В Северна Бесарабия, в периода 9-11 в. съществува луки-райковецката археологическа култура, чиито носители са славяните-тиверци, включени в пределите на Киевска Русь, а в Южна Бесарабия, в същото време са съществували множество селища от салтомаяцки тип, продължаващи в културата Лимбар, от Северна Добруджа. Те са оставени от българите, обитавали източно пограничие на І-та Българска държава. /НТ-ЭКДПМ/

Link to comment
Share on other sites

Кубрат отхвърля зависимост от аварите, а не от Тюркския каганат, който вече се е бил изтеглил от региона и се е разпаднал на Западен и Източен.

-------------------------------

В 5-6 в. сред алано-хонските племена в Кавказ, настъпват процеси на консолидация. Оформят се два центъра, западен и източен.

Западният център обхваща племената на западните алани /дуласите, или двалите/, внъндурите/уногундури и техните по-северни съседи оногурите, разпаднали се после на кутригури и утигури. Тяхната политика като цяло показва провизантийска ориентация. Грод се покръства, същото свършват век по-късно Органа и Кубрат. Аланските владетели Амбазук и Саросий също провеждат провизантийска политика.

Източният център възниква от племената на дагестанските хони – савирите, барсилите, хазарите, източните алани /ироните/. Тяхната политика е по-непоследователна, но като цяло има по-изразен проперсийски характер. /ЮД-ГА,стр.76-77/

Кога и как възниква Кубратовата държава? От западния център избоява ранносредновековната държава, наречена от византийските автори „Стара и Голяма”, за да я различават от по-късната Дунавска България, която е „нова и малка”, в сравнение със страта, Кубратовата. Както професионалните ни автори така и лаиците, интерпретират понятието като „Стара и Велика”. Забравя се че в гръцкия език „мегали” означава голяма и велика едновременно, както в славянските езици, тези два нюанса на понятието се изразяват с думата велик. В българския език велик и голям са два синонима с различен произход, респ. славянски и прабългарски. Така че едва ли византийските хронисти ще величаят една, езическа, варварска в техните представи държава, ненадживяла своя създател, още повече че това е в разрез с начина на имперското им мислене.

В 576 г. тюрките развалят отношенията си със Византия и подчинените им утигури, под водачеството на владетеля си Анагай, завладяват Кимерийския Боспор, до тогава ромейски. След 558 г. савирите, подгонени от аварите, се преселват в по-южна посока, в Дагестан на територията на хоните барсили и хазари. Между 581 и 603 г. Тюркския каганат изпада във вътрешни междуособици и се разпада на Западен и Източен. Властта над най-западните причерноморско-каспийски територии отпада. По този повод Патриарх Никифор пише: ”По същото време, господарят на унугондурите, Кубрат, племенник на Орган, въстанал срещу кагана на аварите. Той се отнесъл много зле със войската (аварския гарнизон) оставена от нето (кагана) и я изгонил от своите земи. Изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който запазил до края на живота си.” А години преди това, същият автор, пише как владетел на хоните (но не аварите), дошъл в Константинопол и с покръстил: „Минало някое време, и господарят на хонския народ заедно със своите управници и приближени дошъл във Византия, за да помоли императора, да приемат христианството. Императорът (Ираклий) охотно се съгласил и приел гостите. Ромейските архонти станали кръстници на хонските архонти, а тяхните жени – на хонските жени и ги кръстили в божия купел. И получили императорски дарове и звания. Императорът удостоил със сан патриций, техния хегемон (владетел) и благосклонно ги изпратил в хунската им страна ”. /ПН-КИ/ Никифор е спестил името на владетеля, но е известно че Кубрат е имал титлата патриций, т.е. той е бил този хонски „хегемон”. Въпреки че според Никифор, Кубрат получил титлата патриций, едва след отхвърлянето на зависимостта от аварите.

Виждаме че уногундурите са били под номинална зависимост от аварите. Затова и те са единствените възможни носители на държавността. След като геополитическият натиск върху региона от запад и изток отслабва, енергичния и предприемчив Кубрат прогонва аварите, обявява независимостта си, призната от договор с Византия и както е логично да се предположи, покорява останалите утигурски и кутигурски земи (старата „Патрия Оногория”).

Теофан Изповедник също ясно разграничава народа българи, който приравнява с уногондурите, обитаващи по поречието на р.Куфис (Кубан) и народа на котрагите, за които посочва че са родствени на уногондурите. Затова в етнонима българи той вижда „българи и котраги (кутригури)”.

В 576 г. Византия нанася голяма поражение на савирите, византийските пълководци Теодор и Курс, окупират Кавказка Албания и преселват голяма част от савирите по северния бряг на р.Кура, за да им са винаги под контрол. В източния център изгрява звездата на Хазария, която става негов хегемон. Хазарската управляваща класа е узурпирана от известна група тюркски бегълци от племето ашина, които се спасяват от преследвани поради гражданската война при тюрките.

След смърта на Кубрат, започват междуособици и разпадане на държавата, от което се възползват хазарите и завладяват нейните територии. Всички византийски хронисти, пишещи за Кубратовата смърт единодушно съобщват, че това е станало в “годините на Константин, който управлявал (умрял според Никифор) на Запад.” Общоприето е схващането, че въпросния Константин, всъщност е император Констанс II /641-668/. През 664 г. той премества резиденцията си в гр. Сиракуза на о.Сицилия и започва да управлява империята оттам. Тук той е убит през 668 г. Годината 665, която според изчисленията от „Именика...” е първата на наследника ме Безмер (Бозмихър), наистина се вмества във въпросния период, през който императора е бил в Сицилия.

Първият удар понася Испор (Аспарух). „Ашхарацуйц”, казва че синът на Хубраат, Хаспар-хрук, се укрепил срещу хазарите, в Българската или наречена още Конска планина (Дзиакан, Суган). Нейната локализация, традиционно се свързваше с възвишението Ергени, край днешния Ставропол, като се разчита на не особено точните карти на Птолемей.

Всъщност владенията на Испор са били в Северозападен Кавказ, в Балкария и Дигория, в родовите владения на Дуло (двалите).

След смъртта на Кубрат /665 г./, наследниците му се разделят. Едва ли са били пет, както казва легендата, защото Кубер и Алцек живеят далеч на запад. Легендарната история със снопа пръчки, които Кубрат разпръснал, за да покаже на синовете си че ако се делят, ще бъдат слаби поединично, не е нищо друго освен описание на аланския и общоирански обичай „баресман” – гадаене за бъдещето, със разпръскване на сноп „ритуални” пръчки.

Основният источник за тези събития – Теофан Изповедник, ясно казва, че първородният син на Кубрат, Батбаян пръв е изпитал хазарския удар. За третият син, Аспарух, е казано: “като преминал Днепър и Днестър, по-северно от Дунав, заел т.нар. Онглос, заселил се между тези реки, защото, мястото е защитено и трудно за превземане от всички страни: отпред блатисто, а от другите страни опасано като венец от реки...” Почти дословно, с незначителни нюанси, този текст е повторен от патриарх Никифор и Анастасий Библиотекар.

Сходна трактовка на събитията дава в писмото си хазарския владетел Йосиф IV, до испанския равин Хасдай ибн Шафрут, написано в 951-952 г.: “Те (българите) били победени (в своите стари земи), а те (хазарите) ги преследвали, докато не преминали голямата река Дуна”. До ден днешен те (българите, в.н.н.т.р.) живеят близо до Куштантиня (Константинопол), а хазарите завладели тяхната страна.”

Испор се укрепва в местността Онгъл около устието на Дунав и северната му граница е Южния Бесарабски вал, прокаран на около 40 км. Северно от Дунавската делта. Галицкия вал между Прут и Серет може да се разгледа като продължение ня Южния Бесарабски вал в западно направление. Този район е заблатен и представлява сериозна пречка за хазарската конница.

В своено интересно изследване за местонахождението на Онгъла, Г.Балтаков (д-р на географските науки) открива нови, неподозирани факти. В една твърде подробна, френска карта на Балканите от Никола дьо Фер, правена в 7 в. се посочва че между Черна вода и Констанца (тогава носеща българското име Преславица) е съществувал ръкав, свързващ р.Дунав с Черно море. В следващите векове е пресъхнал, но днес е въстановен чрез изкуствения плавателен канал Черна вода-Констанца. Бих добавил още, че този ръкав е отбелязан, още в картите на Птолемей, както и в по-късните карти на: Франческо Росели – 1496 г., Джакомо Гасталди – 1548 г., Г.Меркатор – 1606 г., Йохан Блау – 1642 г., Дж. Кантели – 1684 г., Н.Яйо – 1692 г., Николаус Витсен – 1694 г., с езеро, разположено по-близко към Дунав. В картите от 18 в. този ръкав е вече пресъхнал, в картата на Г. и В. Волк – 1700 г. е отбелязано езеро, оттичащо се в Черно море при гр.Преславица, в картата на Йохан ван Велзен от края на 18 в. (издадена по време на т.нар. Батавска република, зависима от Наполеон), има същото езеро, отичащо се в Дунав и Черно море, при Преславица. В други карти, на Г.Лотер – 1750 г. и Г.дел Изъл – 1730 г., този ръкав е представен много ясно. Според Г.Балтаков такава е географската реалност и в 7 в., а о. Певки (на осетински озн.широк) от “Ашхарацуйц” и Онгъла на Исперих са представлявали цялата територия на Бабадагския масив, ограничен от Съвр.Дунавска делта и въпросния ръкав при Черна-вода – Констанца, съществувал до 18 в. Това е територия достатъчно голяма за развръщане на конница и нанасяне на съкрушителен разгром на византийските сили. /ГБ-ПОД-7в./ В “Ашхарацуйц” ясно се казва че Дунав образува 6 ръкава, които образуват езеро и остров нарачен Пюки, или Певки в картите на Птолемей. На този остров живее Аспар-хрук, син на Хубраат. /А/ Интересно е че в цитираните карти, Дунавската делта е дадена със шест ръкава, както и наличието на езеро при най-южния от тях. Така че семантиката на онгъл/ъгъл като оградено място има реални географски измерения. Топонимът Преславица се запазва в западноевропейските карти до началото на 19 в., след което се налага турското Кюстенджа. Переславец на Дунав, към който се е стремял руския завоевател Светослав в 971 г., е същата тази Преславица, съвр.Констанца.

Топонимът Певки, се е запазил в названието на селището Пъкъул луй соаре, където е открита голяма ранносредновековна българска крепост. През късното средновековие, селището се е наричало Пекуй или Пакуй. /ПГ-ГП/

Съществуващият отбранителен вал между Черна вода и Констанца, поизследване на румънски археолози (П.Дякону), е строен в периода 976-992 г. , от българите, след нашествията на Светослав.

Центърът на тази област е било укрепеното селище до съвр.град Никулицел, където е цитаделата на владетеля и където е първата столица на държавата, до построяването на гр.Плиска, а след това продължава да бъде важна резиденция на кановете. Например срещата на кан Тервел с Юстиниян ІІ, бягащ от Хазария, както смятат някои изследователи е била именно в Никулицел, а не в Плиска.

Цялата тази територия е около 20 хил.кв.км. площ, приблизително равна на 1/5 от съвр.територия на България, т.е. площтта е напълно достатъчна за да приюти минимум 100 000 войни със семействата ми, или около 500/600 хил. души, численост внушителна за ранното средновековие. Народът на Испор/Аспарух никак не е бил малоброен.

По-късно по линията между Днестър и Прут преминава и източната граница на І-та Българска д-ва, без промяна до падането и под византийска власт, когато района на север от Дунава се заема от печенезите и торките (узите), а по-късно и куманите. По данни на археологията, в периода 7-9 в. цялата територия на Дунавско-Пруто-Днестърското междуречие е гъсто заселена. Открити са руините на повече от 137 български селища. Най-големита са надхвърляли 9 ха площ, средните – около 5 ха, и най-малките, около 0,5-1 ха. По времето на Симеон и войната му с маджарите, източното граница на България е вървяла по р.Днестър и десния и приток, р.Бик. Например византийците прекарали с кораби маджарите през устието на Дунав, при тяхната агресия срещу България, т.е. Дунавската делта е била границата с Ателкуз (междуречието) – земята на маджарите, между реките Днестър, Днепър и Прут.

В края на 9 в. се наблюдава рязко замиране на живота в областта, поради маджарската агресия. Български селища се запазват единствено около съвр.гр.Калфа. В следващия 10 в., рязко нараства броя на българските селища в Подунавието, което показва наличието на голяма българска миграционна вълна към вътрешността на страната. На север от Дунав започват да се появяват печенежки селища. Съществуването на «отвъддунавските земи» се прекратява. /ВК-СВППБЦ/

В Северна Бесарабия, в периода 9-11 в. съществува луки-райковецката археологическа култура, чиито носители са славяните-тиверци, включени в пределите на Киевска Русь, а в Южна Бесарабия, в същото време са съществували множество селища от салтомаяцки тип, продължаващи в културата Лимбар, от Северна Добруджа. Те са оставени от българите, обитавали източно пограничие на І-та Българска държава. /НТ-ЭКДПМ/

Link to comment
Share on other sites

Кубрат отхвърля зависимост от аварите, а не от Тюркския каганат, който вече се е бил изтеглил от региона и се е разпаднал на Западен и Източен.

-------------------------------

В 5-6 в. сред алано-хонските племена в Кавказ, настъпват процеси на консолидация. Оформят се два центъра, западен и източен.

Западният център обхваща племената на западните алани /дуласите, или двалите/, внъндурите/уногундури и техните по-северни съседи оногурите, разпаднали се после на кутригури и утигури. Тяхната политика като цяло показва провизантийска ориентация. Грод се покръства, същото свършват век по-късно Органа и Кубрат. Аланските владетели Амбазук и Саросий също провеждат провизантийска политика.

Източният център възниква от племената на дагестанските хони – савирите, барсилите, хазарите, източните алани /ироните/. Тяхната политика е по-непоследователна, но като цяло има по-изразен проперсийски характер. /ЮД-ГА,стр.76-77/

Кога и как възниква Кубратовата държава? От западния център избоява ранносредновековната държава, наречена от византийските автори „Стара и Голяма”, за да я различават от по-късната Дунавска България, която е „нова и малка”, в сравнение със страта, Кубратовата. Както професионалните ни автори така и лаиците, интерпретират понятието като „Стара и Велика”. Забравя се че в гръцкия език „мегали” означава голяма и велика едновременно, както в славянските езици, тези два нюанса на понятието се изразяват с думата велик. В българския език велик и голям са два синонима с различен произход, респ. славянски и прабългарски. Така че едва ли византийските хронисти ще величаят една, езическа, варварска в техните представи държава, ненадживяла своя създател, още повече че това е в разрез с начина на имперското им мислене.

В 576 г. тюрките развалят отношенията си със Византия и подчинените им утигури, под водачеството на владетеля си Анагай, завладяват Кимерийския Боспор, до тогава ромейски. След 558 г. савирите, подгонени от аварите, се преселват в по-южна посока, в Дагестан на територията на хоните барсили и хазари. Между 581 и 603 г. Тюркския каганат изпада във вътрешни междуособици и се разпада на Западен и Източен. Властта над най-западните причерноморско-каспийски територии отпада. По този повод Патриарх Никифор пише: ”По същото време, господарят на унугондурите, Кубрат, племенник на Орган, въстанал срещу кагана на аварите. Той се отнесъл много зле със войската (аварския гарнизон) оставена от нето (кагана) и я изгонил от своите земи. Изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който запазил до края на живота си.” А години преди това, същият автор, пише как владетел на хоните (но не аварите), дошъл в Константинопол и с покръстил: „Минало някое време, и господарят на хонския народ заедно със своите управници и приближени дошъл във Византия, за да помоли императора, да приемат христианството. Императорът (Ираклий) охотно се съгласил и приел гостите. Ромейските архонти станали кръстници на хонските архонти, а тяхните жени – на хонските жени и ги кръстили в божия купел. И получили императорски дарове и звания. Императорът удостоил със сан патриций, техния хегемон (владетел) и благосклонно ги изпратил в хунската им страна ”. /ПН-КИ/ Никифор е спестил името на владетеля, но е известно че Кубрат е имал титлата патриций, т.е. той е бил този хонски „хегемон”. Въпреки че според Никифор, Кубрат получил титлата патриций, едва след отхвърлянето на зависимостта от аварите.

Виждаме че уногундурите са били под номинална зависимост от аварите. Затова и те са единствените възможни носители на държавността. След като геополитическият натиск върху региона от запад и изток отслабва, енергичния и предприемчив Кубрат прогонва аварите, обявява независимостта си, призната от договор с Византия и както е логично да се предположи, покорява останалите утигурски и кутигурски земи (старата „Патрия Оногория”).

Теофан Изповедник също ясно разграничава народа българи, който приравнява с уногондурите, обитаващи по поречието на р.Куфис (Кубан) и народа на котрагите, за които посочва че са родствени на уногондурите. Затова в етнонима българи той вижда „българи и котраги (кутригури)”.

В 576 г. Византия нанася голяма поражение на савирите, византийските пълководци Теодор и Курс, окупират Кавказка Албания и преселват голяма част от савирите по северния бряг на р.Кура, за да им са винаги под контрол. В източния център изгрява звездата на Хазария, която става негов хегемон. Хазарската управляваща класа е узурпирана от известна група тюркски бегълци от племето ашина, които се спасяват от преследвани поради гражданската война при тюрките.

След смърта на Кубрат, започват междуособици и разпадане на държавата, от което се възползват хазарите и завладяват нейните територии. Всички византийски хронисти, пишещи за Кубратовата смърт единодушно съобщват, че това е станало в “годините на Константин, който управлявал (умрял според Никифор) на Запад.” Общоприето е схващането, че въпросния Константин, всъщност е император Констанс II /641-668/. През 664 г. той премества резиденцията си в гр. Сиракуза на о.Сицилия и започва да управлява империята оттам. Тук той е убит през 668 г. Годината 665, която според изчисленията от „Именика...” е първата на наследника ме Безмер (Бозмихър), наистина се вмества във въпросния период, през който императора е бил в Сицилия.

Първият удар понася Испор (Аспарух). „Ашхарацуйц”, казва че синът на Хубраат, Хаспар-хрук, се укрепил срещу хазарите, в Българската или наречена още Конска планина (Дзиакан, Суган). Нейната локализация, традиционно се свързваше с възвишението Ергени, край днешния Ставропол, като се разчита на не особено точните карти на Птолемей.

Всъщност владенията на Испор са били в Северозападен Кавказ, в Балкария и Дигория, в родовите владения на Дуло (двалите).

След смъртта на Кубрат /665 г./, наследниците му се разделят. Едва ли са били пет, както казва легендата, защото Кубер и Алцек живеят далеч на запад. Легендарната история със снопа пръчки, които Кубрат разпръснал, за да покаже на синовете си че ако се делят, ще бъдат слаби поединично, не е нищо друго освен описание на аланския и общоирански обичай „баресман” – гадаене за бъдещето, със разпръскване на сноп „ритуални” пръчки.

Основният источник за тези събития – Теофан Изповедник, ясно казва, че първородният син на Кубрат, Батбаян пръв е изпитал хазарския удар. За третият син, Аспарух, е казано: “като преминал Днепър и Днестър, по-северно от Дунав, заел т.нар. Онглос, заселил се между тези реки, защото, мястото е защитено и трудно за превземане от всички страни: отпред блатисто, а от другите страни опасано като венец от реки...” Почти дословно, с незначителни нюанси, този текст е повторен от патриарх Никифор и Анастасий Библиотекар.

Сходна трактовка на събитията дава в писмото си хазарския владетел Йосиф IV, до испанския равин Хасдай ибн Шафрут, написано в 951-952 г.: “Те (българите) били победени (в своите стари земи), а те (хазарите) ги преследвали, докато не преминали голямата река Дуна”. До ден днешен те (българите, в.н.н.т.р.) живеят близо до Куштантиня (Константинопол), а хазарите завладели тяхната страна.”

Испор се укрепва в местността Онгъл около устието на Дунав и северната му граница е Южния Бесарабски вал, прокаран на около 40 км. Северно от Дунавската делта. Галицкия вал между Прут и Серет може да се разгледа като продължение ня Южния Бесарабски вал в западно направление. Този район е заблатен и представлява сериозна пречка за хазарската конница.

В своено интересно изследване за местонахождението на Онгъла, Г.Балтаков (д-р на географските науки) открива нови, неподозирани факти. В една твърде подробна, френска карта на Балканите от Никола дьо Фер, правена в 7 в. се посочва че между Черна вода и Констанца (тогава носеща българското име Преславица) е съществувал ръкав, свързващ р.Дунав с Черно море. В следващите векове е пресъхнал, но днес е въстановен чрез изкуствения плавателен канал Черна вода-Констанца. Бих добавил още, че този ръкав е отбелязан, още в картите на Птолемей, както и в по-късните карти на: Франческо Росели – 1496 г., Джакомо Гасталди – 1548 г., Г.Меркатор – 1606 г., Йохан Блау – 1642 г., Дж. Кантели – 1684 г., Н.Яйо – 1692 г., Николаус Витсен – 1694 г., с езеро, разположено по-близко към Дунав. В картите от 18 в. този ръкав е вече пресъхнал, в картата на Г. и В. Волк – 1700 г. е отбелязано езеро, оттичащо се в Черно море при гр.Преславица, в картата на Йохан ван Велзен от края на 18 в. (издадена по време на т.нар. Батавска република, зависима от Наполеон), има същото езеро, отичащо се в Дунав и Черно море, при Преславица. В други карти, на Г.Лотер – 1750 г. и Г.дел Изъл – 1730 г., този ръкав е представен много ясно. Според Г.Балтаков такава е географската реалност и в 7 в., а о. Певки (на осетински озн.широк) от “Ашхарацуйц” и Онгъла на Исперих са представлявали цялата територия на Бабадагския масив, ограничен от Съвр.Дунавска делта и въпросния ръкав при Черна-вода – Констанца, съществувал до 18 в. Това е територия достатъчно голяма за развръщане на конница и нанасяне на съкрушителен разгром на византийските сили. /ГБ-ПОД-7в./ В “Ашхарацуйц” ясно се казва че Дунав образува 6 ръкава, които образуват езеро и остров нарачен Пюки, или Певки в картите на Птолемей. На този остров живее Аспар-хрук, син на Хубраат. /А/ Интересно е че в цитираните карти, Дунавската делта е дадена със шест ръкава, както и наличието на езеро при най-южния от тях. Така че семантиката на онгъл/ъгъл като оградено място има реални географски измерения. Топонимът Преславица се запазва в западноевропейските карти до началото на 19 в., след което се налага турското Кюстенджа. Переславец на Дунав, към който се е стремял руския завоевател Светослав в 971 г., е същата тази Преславица, съвр.Констанца.

Топонимът Певки, се е запазил в названието на селището Пъкъул луй соаре, където е открита голяма ранносредновековна българска крепост. През късното средновековие, селището се е наричало Пекуй или Пакуй. /ПГ-ГП/

Съществуващият отбранителен вал между Черна вода и Констанца, поизследване на румънски археолози (П.Дякону), е строен в периода 976-992 г. , от българите, след нашествията на Светослав.

Центърът на тази област е било укрепеното селище до съвр.град Никулицел, където е цитаделата на владетеля и където е първата столица на държавата, до построяването на гр.Плиска, а след това продължава да бъде важна резиденция на кановете. Например срещата на кан Тервел с Юстиниян ІІ, бягащ от Хазария, както смятат някои изследователи е била именно в Никулицел, а не в Плиска.

Цялата тази територия е около 20 хил.кв.км. площ, приблизително равна на 1/5 от съвр.територия на България, т.е. площтта е напълно достатъчна за да приюти минимум 100 000 войни със семействата ми, или около 500/600 хил. души, численост внушителна за ранното средновековие. Народът на Испор/Аспарух никак не е бил малоброен.

По-късно по линията между Днестър и Прут преминава и източната граница на І-та Българска д-ва, без промяна до падането и под византийска власт, когато района на север от Дунава се заема от печенезите и торките (узите), а по-късно и куманите. По данни на археологията, в периода 7-9 в. цялата територия на Дунавско-Пруто-Днестърското междуречие е гъсто заселена. Открити са руините на повече от 137 български селища. Най-големита са надхвърляли 9 ха площ, средните – около 5 ха, и най-малките, около 0,5-1 ха. По времето на Симеон и войната му с маджарите, източното граница на България е вървяла по р.Днестър и десния и приток, р.Бик. Например византийците прекарали с кораби маджарите през устието на Дунав, при тяхната агресия срещу България, т.е. Дунавската делта е била границата с Ателкуз (междуречието) – земята на маджарите, между реките Днестър, Днепър и Прут.

В края на 9 в. се наблюдава рязко замиране на живота в областта, поради маджарската агресия. Български селища се запазват единствено около съвр.гр.Калфа. В следващия 10 в., рязко нараства броя на българските селища в Подунавието, което показва наличието на голяма българска миграционна вълна към вътрешността на страната. На север от Дунав започват да се появяват печенежки селища. Съществуването на «отвъддунавските земи» се прекратява. /ВК-СВППБЦ/

В Северна Бесарабия, в периода 9-11 в. съществува луки-райковецката археологическа култура, чиито носители са славяните-тиверци, включени в пределите на Киевска Русь, а в Южна Бесарабия, в същото време са съществували множество селища от салтомаяцки тип, продължаващи в културата Лимбар, от Северна Добруджа. Те са оставени от българите, обитавали източно пограничие на І-та Българска държава. /НТ-ЭКДПМ/

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...