Отиди на
Форум "Наука"

Recommended Posts

  • Потребители

БИМБЕЛОВИЯ РОД /води началото си от началато на ХІV век. До началото на ХVІІІ в. родът е БЕЛЕНИ/

Бимбеловци - един от привилигированите родове измежду защитниците на крепостите - т.нар. войнишки родове - в областта Факия. Наречени Белени или Беловци, след 1683 г. получават името Бимбеловци /от “Бин-бели”-турски : “хиляда бели”/ поради активната съпротива, която оказват на турците. Винаги са стояли начело на тамошното население, имали са припознати от държавата /ІІ-то Българско царство и Османската империя, като от 1512 г. до 1830 г. са аги/ права и задължения. Част от Бимбеловците през 1786 г. /по кърджалийско време/ напускат Факия и образуват селище Ченгене скеля. Част от тях били преселени в Созопол и Ай Никола /1809 г./, а други в Бесарабия /1830 г./. Сродявани с Търнени, Згурьовци и Узунниколовци /за тези родове, по-нататък/.

Родителите на Ефросина и Момчил, родени през втората половина на ХІІІ век, са били според Никифор Григорас “неуки хора, от незнатен род”, по всяка вероятност сиромаси. /вж. Родопски властелини от Н.Хайтов, 1976, стр.38/.

1. Родоначалник е монахинята ЕФРОСИНА /ХІV век, гражданско име-Стоянка/ - сестра на деспот и севастократор МОМЧИЛ /вер.1305 -07.07.1345г./. Станала е монахиня.

2. МОМЧИЛ /вер.1305-07.07.1345г./ е бил хонсар /разбойник/; стратиот на византийска служба; наемник начело на 2 000 войска в двора на сръбския крал Стефан Душан, където се запознава с Йоан Кантакузин-претендент за императорския престол в Константинопол, като последният го назначава за управител на областта Меропа в средните Родопи. Неслед дълго другите претенденти за престопа от партията на Ана Савойска /майка на малолетния Йоан V Палеолог/ му предлагат титлата деспот за да премине на тяхна страна. Момчил приема и de facto става самостоятелен владетел на Меропа. През юни 1344г. изтласква, от пристанището Абдера при залива Бистонис, флотата от 15 кораба / 3 опожарени/ на Умур бег. След това устройва засада на Йоан Кантакузин и охраната му от 60 конника при развалините на старинния град Месина близо до Комотини. Момчил начело с 1 000 избрани конници изненадал противника който се обърнал в бягство, като конят на Йоан Кантакузин бил убит , а когато възсядал друг кон Йоан получил удар с меч по шлема си. Императорът по-чудо оцелял, но голяма част от свитата му паднала в плен. След месец-два Момчил преминал на страната на Йоан Кантакузин, като за това получил титлата севастократор. Получавайки пълната свободо на действие Момчил се обърнал и от двете страни в гражданската война за престола на Византия и станал напълно самостоятелен владетел. Воювал и с двете партии за престопа, като разширил премного владението и провъзгласил Ксанти за своя столица. Притежавал следните крепости в областта Меропа : Света Ирина /Смолянско/ и Подвисд /на 8 км. От с.Устово/ вж. Стр.43 “Родопски валадетели” от Н.Хайтов; Ксанти - столица, Перитеорион /Перитор/ и Морунец - Христополис /дн. Кавала/ вж. Стр.52 “Родопски владетели” Н.Хайтов и енциклопедия -“Момчил”; Смолян /енц-я “Смолян”/, Козник /е-я “Рудозем”/, Света Неделя /е-я “Неделино”/, крепостта ок.с.Гугутка /е-я “Гугутка”/, няколко крепости ок. Джебел /е-я “Джебел”/, Заград до с.Забърдо /е-я “Забърдо”/, Кривус ок.Ардино /е-я “Ардино”/, Лютица ок. Ивайловград /е-я “Ивайловград”/, крепостта ок. Крумград /е-я “Крумград”/, Монияк ок. Кърджали /е-я “Кърджали”/ и др. Войската му се е състояла от 300 конници и 5 000 пеши войници. Умира в бой с 12 - 20 000-ната /според различните източници/ войска на император Йоан VІ Кантакузин, Йоан Асен /зет на императора/ и смирненския емир Умур бег , на 07.07.1345 г. пред стените на Перитеорион.. Източници за него: Енциклопедия, “Родопски сказания” Н.Хайтов, “Кой кой е в Средновековна България” Й.Андреев, И.Лазаров и П.Павлов , “Момчил юнак” В.Гюзелев,и др.

- византийски прониар /ХІV век/

“До около тридесетгодишна възраст Момчил бил разбойник по българо-византийската, а както пише Григора, може би и по българо-сръбската граници. Преследван от българските власти, той постъпил на византийска военна служба като "стратиот". През XIV в. това понятие най-често се отнася за прониарите, които срещу определен поземлен имот се задължавали да служат във войската. Така, подобно на други свои събратя, Момчил преминал в категорията на дребната служебна поземлена аристокрация. Йоан Кантакузин твърди, че това станало по волята на император Андроник III Палеолог (1328-1341 г.), т.е. няколко години преди 1341 г. Ние нямаме основание да се съмняваме в тази вест, доколкото именно Кантакузин бил фактическият "двигател" на държавните и особено на военните дела при царуването на Андроник "Млади"” /Пламен Павлов - Бунтари и авантюристи в средновековна България/.

3. РАЙКО /ХІV в./ - Братовчед на Момчил и Ефросина. Пълководец във войската на Момчил. При битката около Перитеорион - 07.07.1345 г. - остава начело с 50 войници в крепостта. След поражението на Момчил се връща в Мизия /България/ заедно със съпругата на Момчил и останалите живи войници. Йоан Кантакузин им позволява да вземат цялото си имущество.

Известни представители на рода :

4. ВЪЛКО ДОБРУДЖАНСКИ /втора половина ХІVв./ - син на Ефросина. Воевода и владелец на крепостите в областта Факия: Белеврен, Карварсара, Саралък. Заедно с братятата вода си Пейчо и Нико воюва срещу султан Мурад І. Убива брат си Пейчо. Преселва се в Добруджа с войската си. Воюва при Канлъбуджак, Бабадаг и др. Ранен е при крепостта Мара на запад от Тулча. Умира от раните си при риболовното село Вълково.

5. и 6. ПЕЙЧО и НИКО /втора половина ХІV в./ - синове-близнаци на Ефросина. Заедно с брат си Вълко воюват срещу султан Мурад І. Воеводи и владелци на крепостите в областта Факия: Сърнасенска, Крънчала, Бялата /Близнаци, Икисчи/ и Караевренската. Пейчо е убит от брат си Вълко. Нико се предава на турците и запазва правата си на воевода със собствена войска, която е имала собствени сборища при Войник-Бакаджик.

За гр.ФАКИЯ: Първото му име е Сланик, но преселници от кюстендилското село Факия му дават това име по времето на цар Петър І /927-970г./. Този цар повдигнал голяма част от кюстендилските села в преселение в Равна гора, с право на войнишки, т.е. постоянно да са войници, която привилегия да остане за потомците им. Хората дали такова име на селата си откъдето са се преселили. Петър І издига Факия в град и го свързва с път до столицата си Преслав- т.нар. “Петров друм”. Крепостта около града е носила името Омор Факи /Оморфа/ - красива заради красивата природа, наречена на византийския император Фока, преминал през града ок.971 г., съградил и дал името й. След превземането на Факия от турците ок. 1367 г. градът запада. Джура паша /Инанският/ казвал на х.Вълко Киров: “Нигде из цялата турска държава има толкова много крепости, копкото около Факия” /стр.28 “Факийско предание” Б.Нейков/. Ето защо потомственият род Белени е воювал с Мурад І. Бидейки васали на българският цар, те са защитавали поверените им крепости. Все пак след поражението ок.1367 г. Нико става васал /положена основата на войниклъка/ на Мурад І, като запазва голяма част от привилегиите си - крепости, земи, собствен сбор на собствена войска и т.н. Факийските войводи са имали земя с граници:

изток - Черно море

запад - р.Тунджа

север - Стара планина

юг -до Дервишите и Странджа

Граничи с областта Хасикия във Византия. Крепостите били наричани крайчерноморски - Таштепе, Боялъш, Три църкви /Ючклисе/, Войсал, Дерекюв, Близнаците /Икисче/, Белата /Османбаир/, Кръкчал, Съзлъкале. Един вид войнишка страна, като Факия е столица на воеводите им.

Следващ известен нам наследник на гореупоменатие и продължител на рода е :

7. ПЕЙЧО ОВЧАРЯ /края ХV-първа пол.ХVІ в., ”Чанталъ Пейчо”/ - правнук на ПЕЙЧО /син-близнак на ЕФРОСИНА/. Имал е големи стада. Въздигнат в ага /по-нататък титлата поемат наследниците по мъжка линия/ от султан Селим І /1512-1520 г./ заради участието на негова страна в размириците срещу баща му султан Баязид ІІ. Умира вероятно след 1522 г.

8. СТОЯН ЧАНТАЛЪ /първа пол.ХVІІ в.-1683 г./ - син на Нико /правнук на Пейчо Овчаря/. Станал по наследство ага, като по-голям от брат си Пейчо /за него-долу/.Другите му двама по-големи братя са убити от турците. Казвал на брат си да не става хайдутин. Участва с войската си при обсадата на Виена /1683 г./. Умира същата година, много е вероятно при обсадата. Чанталъ идва от това, че е ага и по този начин е притежавал чанта /права и задължения, съвременно -като министър с портфейл или без портфейл/.

9. Дели ПЕЙЧО /ХVІІ в./ - по-малък брат на Стоян Чанталъ. Става войвода-хайдутин за да мъсти за убитите си, от белевренски турци, по-големи братя. Двама от синовете му били в дружината. Цялата околност пропищяла от него.

10. НИКО /ХVІІ в./- син на Стоян Чанталъ. Женен за Лава Никювица от с.Войник, от рода на Испир войвода.

11. СТОЯН НИКОВ /средата ХVІІ-вер.преди 1729 г./ и ВЪЛКО НИКОВ /средата ХVІІ-1729 г./ - аги, синове на Нико. Направили няколко стражници край Цар Петров друм. Турците се оплаквали от тях чак в Едирне и Цариград, но “пак турците падали виновати”. За тях казвали: “Те не са Белени, а бели /пакост/ и не едни, две, пет, десет сто, а хиляди бели - бинбела”. Дават новото име на рода - Бинбела-Бинбели. Имали кореспонденция с родовете Джебриловци / казват се така, защото щом хванели някой турчин го притискали с камъни за да го прецедят като “джибря”/, Палжековци /палели турците за да изгорят живи/ и Згуревци /изгаряли турците на згуря/.

12. МАРИНЧО ПАЛАБУЮК /края ХVІІ-1732/ - ага, син на Стоян Ников. Става ага след смъртта на баща си и чичо си . Бил едър, мустакат, веждест и много корав. На един годеж в Тагаркьой се напил. Един бик подгонил хората. Маринчо Палабуюк рекъл: “Чакай да видим и мене ще ли подгони ?” Застанал му на пътя и преди да съумее да му хване рогата, бикът го блъснал. Умрял след време от раните си. Имал дъщеря-храненица Мира /починала 1759 г./.

13. МАРИНЧО СТРАШНИЯ /края ХVІІ-1762 г./ - ага, син на Вълко. Женен за Дафна. Става ага след смъртта на братовчед си Маринчо Палабуюк през 1732 г. Участва в битката при Полтава / 1709 г./ на турска страна в коалиция със Швеция. След поражението ескортира швецкия крал Карл ХІІ от Бендер до Димотика. От факта, че кралят е дарил с наниз братовата жена на Маринчо Стоянка Джубрилова, можем да си направим заключение че са минали и през Факия. В знак на благодарност Карл ХІІ дарил Маринчо Страшния с “лента през рамо със син шар” /такава лента в Зап.Европа са носили като отличителен знак херцозите/. Тук не става дума за даряване с титла, по-скоро украшение за спомен и благодарност за заслуги. Както споменахме Маринчо е бил ага от 1732 г. до 1762 г. Когато турците се оплаквали от брат му Пейчо, от Джубриловци, Згурьовци и Палжековци, той си правел оглушки. Физически е бил едър, с големи очи, вежди и мустаци, гърлест глас. Носил чисти дрехи и яздел все арабски атове. Без заптии “нийде не ходел”. Обичал песните и да ходи на църква. Мразел пияниците и калугерите, шегата и смехът. Освен родния си език знаел още турски, гръцки и молдавски език. На старост яздел все руски коне, носел само “тесни европейски ботуши”, а най-вече “обичал да се гордей с Карловата лента”. Жена му Дафна Маринчовица, “доживяла почти до сто години”, била умна. Говорила турски и гръцки. Обичала да носи чисти дрехи. Обичала животните, давала им човешки имена.

надгробен камък на Маринчо Страшния

14. НИКО КРОТКИЯ /края ХVІІ-1775 г./ - земеделец и скотовъдец, син на Вълко. Имал “все” дъщери и “само” един син - хаджи Вълко. Както подсказва прякорът му, бил е добър човек. Дарявал бедните.

15. ПЕЙЧО ШЕЙТАНА /края на ХVІІ-1781 г./ - ага, син на Вълко. Женен за Стоянка Джубрилова от рода Джубриловци, била “много учена и умна”. Швецкият крал Карл ХІІ /след като е победен от руснаците при Полтава преминава през Османските земи-1709/10 г./ й подарява наниз. През 1762 г. Пейчо отказал да “носи чантата”, т.е. да бъде ага. Викали му Шейтана /дявол/, защото нямал коса, вежди, брада и мустаци, а се казвало че той дори нямал и нос - всъщност той е боледувал. Страдал от безсъние и сипаница /баба шарка/.

16. СТОЯН МОЛЛАТА /нач. ХVІІІ в.- 1761 г./ - син на Маринчо Страшния. Учил в Цариград. Женен за Стоя.

17. МИРА /нач.ХVІІІ в.- 1759 г./ - дъщеря-храненица на Маринчо Палабуюк. Учила в Цариград заедно с братовчед си Стоян Моллата.

18. ДАФНА / средата на ХVІІІв.-първа пол ХІХ в./ - дъщеря на Стоян Моллата. Омъжена за Маринчо Згурьов /починал 1820 г./. Тя била едра на ръст, хубавица, умна и къщовница, а мъжът и кротък и стопанин.

19. ВЪЛКО ШЕЙТАНПЕЙЧЕВ БИМБЕЛОВ /средата ХІХ в.с. Факия – 1831

г. / - син на Пейчо Шейтана. Борец против османското иго. По време на

феодалните междуособици в Османската империя /нач. ХІХ в./ и на Руско-

турската война / 1828-1829 г. / прави опит да обедини хайдушките чети,

които действали в Югоизточна България, в защита на местното население.

След подписването на Одринския мир /1829 г./, Вълко се преселва в Бесара-

бия, където остава до края на живота си. /том І, Енциклопедия България,

1978 г., БАН/.

Той е легендарния “Вълчан войвода” – известен от народни песни, предания, а и е легендарен за иманярите, които вече столетия търсят съкровищата му. Първата му съпруга била от Охрид. Била отвлечена от бея на Итапракьой, който я отвел в харема си в Одрин. Вълко три дни нападал чифлика му и го опожарил, като взел десетгодишната дъщеря на бея за заложник. Искал да я убива. Обаче му дожаляло и се грижел за нея, а после когато тя станала на шестнадесет години я взел за своя втора жена. Поддържал кореспонденции и контакти с руския император Николай І, сръбски генерал на руска служба Дибич, пратеници на руския император, със сръбските князе, с Индже войвода, Кара Колю и др. След края на войната от 1828-1829 г., остава в родните си земи и продължава борбата още известно време. След около година борба, скрива съкровищата си и се оттегля в Бесарабия. Там е била вече преселена или се преселва с него част от Бимбеловия род в това число и семейството на Стефан Тодоров Димов /Стефан Караджа/. Вълко Бимбелов /останал в легендите като ”Вълчан войвота”/ умира през 1831 г. в Браила.

В рода се срещат само 5 /пет/ имена:

мъжки - Вълко, Пейчо, Нико, Маринчо и Стоян.

женски - Стоянка, Дафна, Лава, Рада и Стоя.

Основен източник: "Балчо Нейков - Факийско предание Сбирки от народния живот, за праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци" /писана от веднага след Освобождението, по времето на Записките на Захари Стоянов/. Нейков и Караджата са приятели от детинство и заедно са раснали в Тулчанско. Родовете им обаче се познават още от старите им земи Хасекията и Факия /Странджанско/. Текста е част от моя сбирка за ползване в тесен семеен /родов кръг. Давам доколкото е слабопозната, но важна и интересна информация за обществото ни.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...