Отиди на
Форум "Наука"

Recommended Posts

БИМБЕЛОВИЯ РОД /води началото си от началато на ХІV век. До началото на ХVІІІ в. родът е БЕЛЕНИ/

Бимбеловци - един от привилигированите родове измежду защитниците на крепостите - т.нар. войнишки родове - в областта Факия. Наречени Белени или Беловци, след 1683 г. получават името Бимбеловци /от “Бин-бели”-турски : “хиляда бели”/ поради активната съпротива, която оказват на турците. Винаги са стояли начело на тамошното население, имали са припознати от държавата /ІІ-то Българско царство и Османската империя, като от 1512 г. до 1830 г. са аги/ права и задължения. Част от Бимбеловците през 1786 г. /по кърджалийско време/ напускат Факия и образуват селище Ченгене скеля. Част от тях били преселени в Созопол и Ай Никола /1809 г./, а други в Бесарабия /1830 г./. Сродявани с Търнени, Згурьовци и Узунниколовци /за тези родове, по-нататък/.

Родителите на Ефросина и Момчил, родени през втората половина на ХІІІ век, са били според Никифор Григорас “неуки хора, от незнатен род”, по всяка вероятност сиромаси. /вж. Родопски властелини от Н.Хайтов, 1976, стр.38/.

1. Родоначалник е монахинята ЕФРОСИНА /ХІV век, гражданско име-Стоянка/ - сестра на деспот и севастократор МОМЧИЛ /вер.1305 -07.07.1345г./. Станала е монахиня.

2. МОМЧИЛ /вер.1305-07.07.1345г./ е бил хонсар /разбойник/; стратиот на византийска служба; наемник начело на 2 000 войска в двора на сръбския крал Стефан Душан, където се запознава с Йоан Кантакузин-претендент за императорския престол в Константинопол, като последният го назначава за управител на областта Меропа в средните Родопи. Неслед дълго другите претенденти за престопа от партията на Ана Савойска /майка на малолетния Йоан V Палеолог/ му предлагат титлата деспот за да премине на тяхна страна. Момчил приема и de facto става самостоятелен владетел на Меропа. През юни 1344г. изтласква, от пристанището Абдера при залива Бистонис, флотата от 15 кораба / 3 опожарени/ на Умур бег. След това устройва засада на Йоан Кантакузин и охраната му от 60 конника при развалините на старинния град Месина близо до Комотини. Момчил начело с 1 000 избрани конници изненадал противника който се обърнал в бягство, като конят на Йоан Кантакузин бил убит , а когато възсядал друг кон Йоан получил удар с меч по шлема си. Императорът по-чудо оцелял, но голяма част от свитата му паднала в плен. След месец-два Момчил преминал на страната на Йоан Кантакузин, като за това получил титлата севастократор. Получавайки пълната свободо на действие Момчил се обърнал и от двете страни в гражданската война за престола на Византия и станал напълно самостоятелен владетел. Воювал и с двете партии за престопа, като разширил премного владението и провъзгласил Ксанти за своя столица. Притежавал следните крепости в областта Меропа : Света Ирина /Смолянско/ и Подвисд /на 8 км. От с.Устово/ вж. Стр.43 “Родопски валадетели” от Н.Хайтов; Ксанти - столица, Перитеорион /Перитор/ и Морунец - Христополис /дн. Кавала/ вж. Стр.52 “Родопски владетели” Н.Хайтов и енциклопедия -“Момчил”; Смолян /енц-я “Смолян”/, Козник /е-я “Рудозем”/, Света Неделя /е-я “Неделино”/, крепостта ок.с.Гугутка /е-я “Гугутка”/, няколко крепости ок. Джебел /е-я “Джебел”/, Заград до с.Забърдо /е-я “Забърдо”/, Кривус ок.Ардино /е-я “Ардино”/, Лютица ок. Ивайловград /е-я “Ивайловград”/, крепостта ок. Крумград /е-я “Крумград”/, Монияк ок. Кърджали /е-я “Кърджали”/ и др. Войската му се е състояла от 300 конници и 5 000 пеши войници. Умира в бой с 12 - 20 000-ната /според различните източници/ войска на император Йоан VІ Кантакузин, Йоан Асен /зет на императора/ и смирненския емир Умур бег , на 07.07.1345 г. пред стените на Перитеорион.. Източници за него: Енциклопедия, “Родопски сказания” Н.Хайтов, “Кой кой е в Средновековна България” Й.Андреев, И.Лазаров и П.Павлов , “Момчил юнак” В.Гюзелев,и др.

- византийски прониар /ХІV век/

“До около тридесетгодишна възраст Момчил бил разбойник по българо-византийската, а както пише Григора, може би и по българо-сръбската граници. Преследван от българските власти, той постъпил на византийска военна служба като "стратиот". През XIV в. това понятие най-често се отнася за прониарите, които срещу определен поземлен имот се задължавали да служат във войската. Така, подобно на други свои събратя, Момчил преминал в категорията на дребната служебна поземлена аристокрация. Йоан Кантакузин твърди, че това станало по волята на император Андроник III Палеолог (1328-1341 г.), т.е. няколко години преди 1341 г. Ние нямаме основание да се съмняваме в тази вест, доколкото именно Кантакузин бил фактическият "двигател" на държавните и особено на военните дела при царуването на Андроник "Млади"” /Пламен Павлов - Бунтари и авантюристи в средновековна България/.

3. РАЙКО /ХІV в./ - Братовчед на Момчил и Ефросина. Пълководец във войската на Момчил. При битката около Перитеорион - 07.07.1345 г. - остава начело с 50 войници в крепостта. След поражението на Момчил се връща в Мизия /България/ заедно със съпругата на Момчил и останалите живи войници. Йоан Кантакузин им позволява да вземат цялото си имущество.

Известни представители на рода :

4. ВЪЛКО ДОБРУДЖАНСКИ /втора половина ХІVв./ - син на Ефросина. Воевода и владелец на крепостите в областта Факия: Белеврен, Карварсара, Саралък. Заедно с братятата вода си Пейчо и Нико воюва срещу султан Мурад І. Убива брат си Пейчо. Преселва се в Добруджа с войската си. Воюва при Канлъбуджак, Бабадаг и др. Ранен е при крепостта Мара на запад от Тулча. Умира от раните си при риболовното село Вълково.

5. и 6. ПЕЙЧО и НИКО /втора половина ХІV в./ - синове-близнаци на Ефросина. Заедно с брат си Вълко воюват срещу султан Мурад І. Воеводи и владелци на крепостите в областта Факия: Сърнасенска, Крънчала, Бялата /Близнаци, Икисчи/ и Караевренската. Пейчо е убит от брат си Вълко. Нико се предава на турците и запазва правата си на воевода със собствена войска, която е имала собствени сборища при Войник-Бакаджик.

За гр.ФАКИЯ: Първото му име е Сланик, но преселници от кюстендилското село Факия му дават това име по времето на цар Петър І /927-970г./. Този цар повдигнал голяма част от кюстендилските села в преселение в Равна гора, с право на войнишки, т.е. постоянно да са войници, която привилегия да остане за потомците им. Хората дали такова име на селата си откъдето са се преселили. Петър І издига Факия в град и го свързва с път до столицата си Преслав- т.нар. “Петров друм”. Крепостта около града е носила името Омор Факи /Оморфа/ - красива заради красивата природа, наречена на византийския император Фока, преминал през града ок.971 г., съградил и дал името й. След превземането на Факия от турците ок. 1367 г. градът запада. Джура паша /Инанският/ казвал на х.Вълко Киров: “Нигде из цялата турска държава има толкова много крепости, копкото около Факия” /стр.28 “Факийско предание” Б.Нейков/. Ето защо потомственият род Белени е воювал с Мурад І. Бидейки васали на българският цар, те са защитавали поверените им крепости. Все пак след поражението ок.1367 г. Нико става васал /положена основата на войниклъка/ на Мурад І, като запазва голяма част от привилегиите си - крепости, земи, собствен сбор на собствена войска и т.н. Факийските войводи са имали земя с граници:

изток - Черно море

запад - р.Тунджа

север - Стара планина

юг -до Дервишите и Странджа

Граничи с областта Хасикия във Византия. Крепостите били наричани крайчерноморски - Таштепе, Боялъш, Три църкви /Ючклисе/, Войсал, Дерекюв, Близнаците /Икисче/, Белата /Османбаир/, Кръкчал, Съзлъкале. Един вид войнишка страна, като Факия е столица на воеводите им.

Следващ известен нам наследник на гореупоменатие и продължител на рода е :

7. ПЕЙЧО ОВЧАРЯ /края ХV-първа пол.ХVІ в., ”Чанталъ Пейчо”/ - правнук на ПЕЙЧО /син-близнак на ЕФРОСИНА/. Имал е големи стада. Въздигнат в ага /по-нататък титлата поемат наследниците по мъжка линия/ от султан Селим І /1512-1520 г./ заради участието на негова страна в размириците срещу баща му султан Баязид ІІ. Умира вероятно след 1522 г.

8. СТОЯН ЧАНТАЛЪ /първа пол.ХVІІ в.-1683 г./ - син на Нико /правнук на Пейчо Овчаря/. Станал по наследство ага, като по-голям от брат си Пейчо /за него-долу/.Другите му двама по-големи братя са убити от турците. Казвал на брат си да не става хайдутин. Участва с войската си при обсадата на Виена /1683 г./. Умира същата година, много е вероятно при обсадата. Чанталъ идва от това, че е ага и по този начин е притежавал чанта /права и задължения, съвременно -като министър с портфейл или без портфейл/.

9. Дели ПЕЙЧО /ХVІІ в./ - по-малък брат на Стоян Чанталъ. Става войвода-хайдутин за да мъсти за убитите си, от белевренски турци, по-големи братя. Двама от синовете му били в дружината. Цялата околност пропищяла от него.

10. НИКО /ХVІІ в./- син на Стоян Чанталъ. Женен за Лава Никювица от с.Войник, от рода на Испир войвода.

11. СТОЯН НИКОВ /средата ХVІІ-вер.преди 1729 г./ и ВЪЛКО НИКОВ /средата ХVІІ-1729 г./ - аги, синове на Нико. Направили няколко стражници край Цар Петров друм. Турците се оплаквали от тях чак в Едирне и Цариград, но “пак турците падали виновати”. За тях казвали: “Те не са Белени, а бели /пакост/ и не едни, две, пет, десет сто, а хиляди бели - бинбела”. Дават новото име на рода - Бинбела-Бинбели. Имали кореспонденция с родовете Джебриловци / казват се така, защото щом хванели някой турчин го притискали с камъни за да го прецедят като “джибря”/, Палжековци /палели турците за да изгорят живи/ и Згуревци /изгаряли турците на згуря/.

12. МАРИНЧО ПАЛАБУЮК /края ХVІІ-1732/ - ага, син на Стоян Ников. Става ага след смъртта на баща си и чичо си . Бил едър, мустакат, веждест и много корав. На един годеж в Тагаркьой се напил. Един бик подгонил хората. Маринчо Палабуюк рекъл: “Чакай да видим и мене ще ли подгони ?” Застанал му на пътя и преди да съумее да му хване рогата, бикът го блъснал. Умрял след време от раните си. Имал дъщеря-храненица Мира /починала 1759 г./.

13. МАРИНЧО СТРАШНИЯ /края ХVІІ-1762 г./ - ага, син на Вълко. Женен за Дафна. Става ага след смъртта на братовчед си Маринчо Палабуюк през 1732 г. Участва в битката при Полтава / 1709 г./ на турска страна в коалиция със Швеция. След поражението ескортира швецкия крал Карл ХІІ от Бендер до Димотика. От факта, че кралят е дарил с наниз братовата жена на Маринчо Стоянка Джубрилова, можем да си направим заключение че са минали и през Факия. В знак на благодарност Карл ХІІ дарил Маринчо Страшния с “лента през рамо със син шар” /такава лента в Зап.Европа са носили като отличителен знак херцозите/. Тук не става дума за даряване с титла, по-скоро украшение за спомен и благодарност за заслуги. Както споменахме Маринчо е бил ага от 1732 г. до 1762 г. Когато турците се оплаквали от брат му Пейчо, от Джубриловци, Згурьовци и Палжековци, той си правел оглушки. Физически е бил едър, с големи очи, вежди и мустаци, гърлест глас. Носил чисти дрехи и яздел все арабски атове. Без заптии “нийде не ходел”. Обичал песните и да ходи на църква. Мразел пияниците и калугерите, шегата и смехът. Освен родния си език знаел още турски, гръцки и молдавски език. На старост яздел все руски коне, носел само “тесни европейски ботуши”, а най-вече “обичал да се гордей с Карловата лента”. Жена му Дафна Маринчовица, “доживяла почти до сто години”, била умна. Говорила турски и гръцки. Обичала да носи чисти дрехи. Обичала животните, давала им човешки имена.

надгробен камък на Маринчо Страшния

14. НИКО КРОТКИЯ /края ХVІІ-1775 г./ - земеделец и скотовъдец, син на Вълко. Имал “все” дъщери и “само” един син - хаджи Вълко. Както подсказва прякорът му, бил е добър човек. Дарявал бедните.

15. ПЕЙЧО ШЕЙТАНА /края на ХVІІ-1781 г./ - ага, син на Вълко. Женен за Стоянка Джубрилова от рода Джубриловци, била “много учена и умна”. Швецкият крал Карл ХІІ /след като е победен от руснаците при Полтава преминава през Османските земи-1709/10 г./ й подарява наниз. През 1762 г. Пейчо отказал да “носи чантата”, т.е. да бъде ага. Викали му Шейтана /дявол/, защото нямал коса, вежди, брада и мустаци, а се казвало че той дори нямал и нос - всъщност той е боледувал. Страдал от безсъние и сипаница /баба шарка/.

16. СТОЯН МОЛЛАТА /нач. ХVІІІ в.- 1761 г./ - син на Маринчо Страшния. Учил в Цариград. Женен за Стоя.

17. МИРА /нач.ХVІІІ в.- 1759 г./ - дъщеря-храненица на Маринчо Палабуюк. Учила в Цариград заедно с братовчед си Стоян Моллата.

18. ДАФНА / средата на ХVІІІв.-първа пол ХІХ в./ - дъщеря на Стоян Моллата. Омъжена за Маринчо Згурьов /починал 1820 г./. Тя била едра на ръст, хубавица, умна и къщовница, а мъжът и кротък и стопанин.

19. ВЪЛКО ШЕЙТАНПЕЙЧЕВ БИМБЕЛОВ /средата ХІХ в.с. Факия – 1831

г. / - син на Пейчо Шейтана. Борец против османското иго. По време на

феодалните междуособици в Османската империя /нач. ХІХ в./ и на Руско-

турската война / 1828-1829 г. / прави опит да обедини хайдушките чети,

които действали в Югоизточна България, в защита на местното население.

След подписването на Одринския мир /1829 г./, Вълко се преселва в Бесара-

бия, където остава до края на живота си. /том І, Енциклопедия България,

1978 г., БАН/.

Той е легендарния “Вълчан войвода” – известен от народни песни, предания, а и е легендарен за иманярите, които вече столетия търсят съкровищата му. Първата му съпруга била от Охрид. Била отвлечена от бея на Итапракьой, който я отвел в харема си в Одрин. Вълко три дни нападал чифлика му и го опожарил, като взел десетгодишната дъщеря на бея за заложник. Искал да я убива. Обаче му дожаляло и се грижел за нея, а после когато тя станала на шестнадесет години я взел за своя втора жена. Поддържал кореспонденции и контакти с руския император Николай І, сръбски генерал на руска служба Дибич, пратеници на руския император, със сръбските князе, с Индже войвода, Кара Колю и др. След края на войната от 1828-1829 г., остава в родните си земи и продължава борбата още известно време. След около година борба, скрива съкровищата си и се оттегля в Бесарабия. Там е била вече преселена или се преселва с него част от Бимбеловия род в това число и семейството на Стефан Тодоров Димов /Стефан Караджа/. Вълко Бимбелов /останал в легендите като ”Вълчан войвота”/ умира през 1831 г. в Браила.

В рода се срещат само 5 /пет/ имена:

мъжки - Вълко, Пейчо, Нико, Маринчо и Стоян.

женски - Стоянка, Дафна, Лава, Рада и Стоя.

Основен източник: "Балчо Нейков - Факийско предание Сбирки от народния живот, за праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци" /писана от веднага след Освобождението, по времето на Записките на Захари Стоянов/. Нейков и Караджата са приятели от детинство и заедно са раснали в Тулчанско. Родовете им обаче се познават още от старите им земи Хасекията и Факия /Странджанско/. Текста е част от моя сбирка за ползване в тесен семеен /родов кръг. Давам доколкото е слабопозната, но важна и интересна информация за обществото ни.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключително полезно и нужно място за свободна обмяна на мисли и знания.

baner_event_marco

За контакти:

×
×
  • Create New...