Доста са сложни нещата, да, и не могат да се покрият в рамките на няколко поста, но съвсем отгоре отгоре ще пробвам. Като удариш една струна (тяло), тя започва да трепти. Първо трепти с цялата си маса, после с половината, после с една трета, една четвърт и т.н. Това е натурален ред на хармониците (оттам тези редове в математиката са хармонични). Така ако струната е с такъв опън, че трепти 440 пъти в секунда, тя произвежда тонът Ла, но освен него и всички други, които се чуват все по-слабо и по-слабо. Те се наричат обертонове. Най-общо два тона звучат добре заедно ако имат много общи обертонове и ако нямат дисонантни хармоници. Когато се раздели струната на две се получава октава, на три е кварта, а в съотношение 3/2 е квинта, това е направил Питагор. Оттам ако започнеш да строиш квинти нагоре от даден тон ще получиш всички 12 тона на натуралния строй. Този строй има проблеми с натрупване на грешка при повече октави и тези проблеми са решени векове по-късно с равномерно темперирания строй, при който просто октавата се дели на 12 равни полутона. В някои ориенталски ладове, както и в някои блус скали се ползват и четвърт тонове. Такъв "факт" за Бах и предшественици няма, няма благозвучие в цели и такова в полутонове, в зависимост от контекст и хармония някои интервали звучат добре, а други не. Едни и същи тонове, които образуват някаква мелодия, изсвирени върху една хармония ще звучат добре, върху друга пак добре, но съвсем различно, а върху трета изобщо няма да звучат. Честотата на тонът Ла няма никакво значение, просто това е тонът, който се взема от камертона и оттам нататък инструмента се настройва на интервали по него (освен ако не задълбаем в конспиративната теория, според която Гъобелс, ако не се лъжа, е въвел ла от 440 херца, защото това имало негативни ефекти върху човешкото тяло ). Е... има хора с абсолютен слух, които като слушат запис направен с Ла 332 херца и твърдят, че ги дразни, но това е защото са свикнали на 440 и го имат като еталон в главата си, ако бяха свикнали на 332 щеше да ги дразни всичко друго. Съвсем не е волно. Не съм чел това, което ти си чел в уики, но това се отнася за система, устойчива система, а именно лад. Устойчиви (по различен начин) във лада са тониката или първа степен, квинтата, терцата и донякъде септимата, останалите се водят настройки и имат тенденцията да "искат" да се разрешат нагоре или надолу до стабилен тон. Не е толкова чак тайнствен смисълът, но се иска практика, речник и теория и нещата придобиват смисъл.

Харесването на харестващия е същност С виждането, дадох конкретен пример, но това важи за всички усещания. Обективизацията е накакъв приемлив компромис... Аз и ти, ще ходим на плаж, но на мен ми пречи слънцето. Намираме компромис, ще носим чадър... С пръчици и колбички е лесно, има директно попадане на сноп светлина, да речем ще намерим някаква зависимост, по-натам какво става, при преработката и как това предизвиква различни усещания и емоции.. Но всеки може да усети когато някой пее или свири фалшиво...

Същност на харесваното или на харесващия? Да, но когато става дума за светлина казваме Вижда. За звук- Чува. Току що прочетох в https://en.wikipedia.org/wiki/Color_vision# защо виждаме отделни цветове в непрекъснатия светлинен спектър. Това се дължало на 3 вида колбички/кълбенца/конусчета в окото, възприемащи по- отчетливо някакъв тесен спектър. Следва допълнителна обработка в зрителния център на мозъка. Название максимум цвят S 443 нм син M 544 нм зелен L 570 нм червен Обаче за "благозвучните" тонове нещата са по- сложни. Факт е, че някъде Бах или предшественици са откривали благозвучие в полутонове, вместо в цели, а източната музика смята за благозвучни и някакви микротонове. При това еталонът за тон ла е изменял нормативната си четота Абсолютната височина на тона ла през годините: Година Hz 1788 409 1850 442 1858 435 1885 435 1939 440 Така че изборът на тонове е доста волно, въпреки обяснението на уики, че "тонове(те) звучат устойчиво (при прозвучаване се създава чувство за завършеност) и неустойчиво едни спрямо други в рамките на системата." Това "устойчиво", завършеност", "неустойчивост" нямат за съжаление физически, а само някакъв тайнствен смисъл от занаята. А в индийския стил рага Тук нещата са съвсем волни "Всяка рага има свара (нота или наименована височина), наречена шаджа или адхара саджа, чиято височина може да бъде избрана произволно от изпълнителя".

Харесването определено е същност, но нямах този замисъл, като го употребих. Става въпрос, че се "стремиш да обективизираш нещата" и това което исках да кажа е, че обективизацията е една илюзия, която ние винаги усещаме (виждаме, разбираме) по различен начин. Дори това което считаме за "обективно", не е. Вероятно е така. По-правилно би било "усеща", а усещането е единствения начин, по който можем да възприемаме това което наричаме "обективно"... Не е толкова сложно, навремето си спомням, че съм учил някаква криминология. Лицата ги разделят на типове и от там не е толкова трудно да ги разпознават... За дигитализацията алгоритъма не знам как става, но навремето имаше едни книжки, дето се сменяха/комбинираха коси, очи, носове и т.н и се получаваше. Предполагам същото е.. Бе то сигурно може, ама ще трябва да правим много големи каталози. По-практично е да се занимаваме с отделни модели.. Навремето като учех да свиря на гъдулка, учителя ми разправяше, че ние "тракийците" имаме тракийската музика в кръвта си и без усилие я схващаме и свирим.. При мен не се получаваше, сигурно не съм тракиец, така и не успях да я разбера, усетя и все ме избиваше на хеви метъл... Докато накрая я зарязах тая работа, разбрах че тракийската музика е отвратителна, започнах да се занимавам сам и да си свиря това което ми харесва - рок парчета на гъдулка.. предполагам, кой с каквото израсне, това харесва. От звуците на кларинет, получавам позиви да бягам, а като слушам Уитни Хюстън или имаше една пълна французойка, на която не искам, да се сещам името, ми идва да си срежа вените или ако карам кола, да се блъсна, а има едни такива натрапчиви песни, дето ми идва да пребия някой...

Интересен е и въпросът откъде аджеба се появява звукът,(музиката)?! Въпрос на който няма отговор. Както не се знае кое привлича хвърленият камък във въздуха да падне на земята.

Намислил Питагор да дрънка по струна, като увеличава и намалява дължината. Предполагам с някакво магаренце е променял звучащата част от по- дълга струна, но това не е важно. Установил, че има някакви благозвучни дължини на струната и други неблагозвучни. После музикантите подбрали някакви благозвучни трептения, честоти, дължини на струната и ги означили с ноти. При това се правят някои реформи и някои звуци/ честоти биват възприети като по- благозвучни вместо предишните. Та въпросът е, дали това благозвучие е в честотата или е култура- да наричаме по навик тези тонове благозвучни? Лесно ми е да предположа, че има някакво съвпадение на честотите в ухото на човек, но все пак, всички человеци ли имат еднакви органи за еднакъв разонанс? Друго ще е, но пак в човека, а не в звука, както беше в честотата на отразяваното жълто.

Потърси сериала "Излъжи ме" с Тим Рот. В него частен детектив притежава таланта да засича микрореакциите на човешкото лице.Тези микрореакции протичат за части от секундата и само очите на една шепа хора в света могат да ги виждат. С този си талант частният детектив разпознаваше неуловими иначе настроения и реакции на заподозрените в престъпления и дали го лъжат... Съвременните фотоапарати също могат да засичат микрореакциите. Пуснете си примерно двадесет кадъра един след друг на човешко лице...

Не съм и мислил "същността" като харесване. Обаче смятам, че харесването е у Пешо и не е някаква "същност" на Пешо, а по- скоро отношениена Пешо към жълтото. Предполагам че то се е формирало от съчетание с други харесвания. Второсигнално, като у Павлов. Хапнал Златна превъзходна, харесала му. Хапнал зряла круша, харесала му. Съборил русо гадже с "малка жълта рокля" в жълтата слама, харесало му. Може и да е културно обусловено- майка му казала, че му отива жълто или жълтите рози са нежни. Може и да е настроение или зрителни особености- като полетата на Ван Гог. Обаче тези пристрастия се променят и утре Пешо може да е меланхоличен и да харесва синьо, т.е. харесването не е "същност" или както и да го наречем. По отношение Предполагам два аспекта: физиологичен- Пешо вижда по друг начин вълна с тази честота, някакъв далтонизъм; естетически- вижда "със сърцето" нещо "невидимо за очите". И двете ни връщат към казаното преди това. Обаче отказвам да приема, от позициите на съвременния рационализъм, че Пешо може да вижда нещо, което ние с очи или уреди, да не можем да видим. Естетическите различия, смятам, не се виждат, а са по- сложна комбинация от преживявания. Нали?! И аз не мога. Съгласен съм и си мисля, че тези интелектуални труженици, които са направили програми за разпознаване на образи, лица, не са някакви ултра гении, а са екип от образовани специалисти, които са подходили разумно и неуморно. Определили са значими точки на лицето и са започнали.... Е, имали са и предприемчив шеф, организатор. Работа за пари, а не за форумни приказки. Хитро! Трупаме случаи, откриваме различия, поставяме в групи. Повтаряме стъпките по същия алгоритъм.

Можем да сравняваме само до където може, по натам трябва да категоризираме, за да продължим.. ------------------------------------------------------------------------------- Ами "ето": жълтото е с дължина на вълната 580нм. Но защо Пешо харесва жълто това не можем да обясним и от там произлиза слабостта на човешката "обективизация".. В случая, дължината на вълната 580нм, която възприемаме харесва ли ни или не? Ако не ни харесва, значи Пешо вижда нещо друго, което ние не виждаме.. ИИ във фотофрафията, работи с описания, според желанието на фотографа.. Искаш фикус с цъфнали рози в ъгъла на снимката и ИИ ти го слага, после си го доработваш.. Не знам как може да подредим моделите в обща класификация, след като съществуват стотици хиляди типове модели... По-горе имах в предвид цивилизацията като модел.. Има модели коли, модел за жени 90:60:90 или 60:180:250, във фотографията - числа на Фибоначи, златно (божествено) сечение, диагонали, тройно правило, на триъгълниците, златна спирала, преден, среден, заден план... Много трудна задача...

Пропуснах да изредя или сложа в някаква подредба подобието с модела, за който стана дума по- горе. Обаче срещам значителни трудности за възприемане на сходствата и различията. Наистина, в съвременната техника подобието на образите се осъществява от изкуствен интелект и дори търсачките на изображения по някакви значими точки и характеристики определят това, което търсим и ни предлага подобия. Обаче не съм запознат. На когото е познато боравенето с образи на АИ, нека го разясни.

Радвам се на положението за някаква дефиниция. Когато същността е някакво определение, представянето ни на нещото като отличимо от другите, то ме насочва към видовете определяне. Посочване. Посочване с пръст като посланието е "Ето това Е!" Това безмълвно определение е не по- малко съдържателно от всички дефиниции. Наименоване. Тавтологията "Огънят Е огън" свързва обекта с име, а и с представата ни за вещта, със смисъла й и всичко което знаем за нея. Малко ми е субективно, защото се срещат представи, не е като да ти посочат пишеща машина, пък да я разглобиш, сглобиш и да пишеш, да пишеш. Обаче вече имаме и имена, и пояснения. Примерно ябълка айвания и ябълка фуджи. Приближаваме до някакъв каталог, пълно изреждане на имената, елементите. Дефиниране, описание. Тук съм на мнението на cucumerario, че трябва да опишем даденостите, способностите, характеристиките и пр. белези, връзки (вече) и каквото и да е, с което различаваме това от онова, и то по- възможност най- пълно. Въвеждане на ранг за сравнение. Примерно същността на "добър ресторант" чрез звезди Мишлен. А може и някакви класификационни признаци, като класификациите на Линей и др. Вижда се, че аз все се насочвам към възвожността за сравняване, но смятам, че това е задълбочаване на познанието. Ако можехме да направим така, че характеристиките на нещата да са измерими, то щяхме да можем да кажам точно, като при скачачите на висок скок- в сантиметри. Ако не можем да сравним два обекта, то какво изобщо знаем за същността им?... абе, защо не я махнем тая "същност"? Бих се изказал и по примера за субективното възприятие на Пешо и Гошо за жълтото. Тези възприятия... те най- лесно ще ги сравним, чрез определянето "Ето!" и двамата посочат кое им е жълто в някакво разнообразие... дефинирането с "Ето" е голяма работа.

Налага се да дадем някакви определения, за което ще направя скромен опит.. Възможно е някой да ме допълни или обори... "Даденост" е това което представлява човека, неговата физиология и функционалност, вкл. възможни отклонения, свързани с това. Наричам го условно "даденост", защото то не зависи изцяло от желанието на човека и по някакъв начин му е "дадено", от "някой" или "нещо" Съответно съществува граница, която човек не може да прекрачи или превъзмогне, т.е. не може да постигне повече от "даденото му". Хората имат различни способности, като "даденост", но всичките тези способности са само човешки и никой човек не може да излезе от границите им. Напр. Карл Люис, след като се назоби, може да тича, да речем с 60км/ч, но това е в рамките на човешките възможности, той има тази способност, но никога няма да постигне нещо, което е невъзможно за човека... "Същността" на човека, обхваща тази даденост, която човек има възможност да моделира, по собствено желание и според способностите си и по този начин се явява, като негов възможен избор. Ако човек не желае да моделира своята "същност", тя може напълно да се припокрива с неговата даденост и съответно човека, да бъде като животно... В случая с пишещата машина, тя не може да бъде различна, различен е само избора който са направили, споменатите от теб хора, както и техните вероятни способности. Както вече сме разисквали, обективизма при човек е невъзможен, поради възприятията, усещанията му, които винаги са индиректни и съответно индивидуални - субективни, т.е. могат да се дължат на индивидуалните му способности и особености, които нормално варират, като човешка даденост. Гошо харесва червено, Пешо - жълто.. Ние нямаме представа, какво вижда Пешо и защо харесва жълто.. Възможно е Пешо, да вижда жълтото - зелено т.е. същото което харесва Гошо и затова да му харесва.. Ние имаме собствена представа от жълто и зелено и само можем да предполагаме, че Пешо и Гошо виждат същото, съответно "обективизма" е само някакво предположение, което може да се окаже менте... Компютъра е човешко творение, съответно напълно е във възможностите на човека, да сътвори компютър. Нещо което е създадено и работи, то преди това е било човешка идея, която е реализирана и в това няма някакво чудо. От там, е напълно възможно човек да опознае компютъра, стига да има способност и да направи този избор...

Същност е цялостното вписване на <обекта> , <системата> и пр. в Света, всички връзки с Околното. Пишеща машина- тя е такава и за канцеларията на губернатора на перу преди 250 години и за Иван Вазов. Същност е за Конкретна пишеща машина, а не за Понятието <пишеща машина>. Същността е Конкретна, Персонална. Лична, Обективна е за Един Обект.Тя е Всичко което се случва на обекта и което обекта кара да се случва на Света. Тези <истини> някак са позабравени , хората имат Лична Същност- Индивидуално и всеки от зачеване до последния миг на своя живот е Направил Същност, която би могла да продължи и след смъртта, примерно за още няколк годинки- къде погребение, къде спомени , възпоменания и пр. Следата на Същност не умира заедно с Конкретния Обект, Света е възбуден от конкретната същност и в някои случаи не се стига до заглушаване на <вълните> много дълго време.Хората забравиха своята способност да се <синхронизират> и да насочват своите Същности за оставяне на Споделени и желани следи. Вие сте се съсредоточили в Какво е Същност, в индивидуалния разказ за нея, а оставяте без покритие <безкрайната> мрежа от преплетени, вплетени същности, които очакват, някой, нещо да ги прережда и нарежда.Създадохте бог, богове, да се грижат за отделния човек и племената, народите, дори хората като общност, но Натуралната Мрежа от Същностти е Бащата на всички богове

Малко те разбирам, а смятам, че е важно. Кое е това, което Е? Примерно гледам екрана и го виждам, възпиремам сетивно и това Е същността на екрана. Или Е думата "екран". (в началото бе словото). Или е някакво мистично- медитативно възприемане на екрана, нещото, което си мисля, мога да изкарам от въображението си? Аз се стремя да обективизирам нещата и това, което Е, да може да бъде споделено между хората и уеднаквено. Сиреч същността на "пишещата машина" да е една и за индианеца, и за Стивън Кинг. Предполагам имаш предвид, че "същността им" е в тях, независимо от наличието на наблюдател, прим. човек. Или друго? Защото на мен ми е по- на сърце, че човек има субективно (вкл. от културата) възприемане на същността. Стана дума за Никифоровата кратуна и същността на Крум съобразно този особен сервиз за вино. Наистина, ако същността е даденост и трябва да се постигне с усилие, да се усвои, то ще се съгласим с това, че компютърът е умен само за този, който знае "как". Невежият ще го гледа като индианец пишеща машина. Именно заради тази мистерия, че в нещата има нещо невидимо, недостъпно за физиката, а само за "душата" и то се нарича Същност, ми се ще да се отърва от нея. Вместо "Да опознаем същността на компютъра" да си е като по учебник- "Да изучим възможностите или както ни се обърна внимание по- горе, способностите на компютъра". Въпреки това мое желание, за мен е важен отговора на въпроса кое е това Е, което са нещата в разбирането, че "Същност е Това, което Е". Има някакъв потенциал.

Правилно! От тази гледна точка всичко губи смисъл. За нас хората има смисъл, защото правим собсвения си свят по-приемлив, красив и хубав. Това е важно за нас, като усещане поради което ни е необходимо всичко това, което демоните трудно разбират.

Човешки избор, модел и пр. всичко губи смисъл от фактическия- реален Отпечатък оставен от единицата, била тя интелигентна или не. Примерно машина без съзнание и избор е проводника на други , които оставят Минало , което в своето влияние за битието, няма категория, няма оценяване.

Да така е. Това важи за машините, демоните и животните. Тяхната същност също е даденост, но те са "това което е", те нямат човешки избор, модел и като хора сме принудени, да го имаме в предвид и да се съобразяваме. Съответно, не могат да носят човешка отговорност, за решенията и действията си.

Същност е Това което Е. Няма нужда от оценител, няма нужда от <модел> по който се оценява.

Не съм съгласен. Не мога да се обяснявам много, да кажем че Знам-това не е вярно. Предполагам, дори не би искал да знаеш на какво е способна <една> <машина>Аз знам, знам и Как

Да, така мисля, но освен това смятам, че трябва да сме наясно с понятията, които определят различните модели, поне когато съдим. Напр. Когато Крум Страшни пие от черепа на Никифор, той несъмнено е направил това което трябва, според модела на заобикалящото го. Когато във Византия са ослепявали, скопявали, рязали уши и носове на благородници, те всъщност са постъпвали милосърдно (царска милост), според техните разбирания.. Ние нямаме тези понятия, трудно ни е и никога няма да го разберем напълно, но не бива да ги изключваме, ако гледаме реално на нещата. Затова смятам, че само този който е запознат подробно с различните модели, има критерии и може да сравнява и съди. Тук вкл. и Петър Петров, Карл Люис и Юсеин Болт, като вероятно не съм аз този, който може да съди и сравнява, защото ми липсват знания... Считам, че незапознатите не би трябвало да сравняват и съдят, като най-безопасно е гледната им точка, да бъде едностранна, като се доверят и следват сравненията или модела който им е наложен от обществото, цивилизацията, законите, науката и т.н.. Като специалист и професионалист, осъзнавайки пропаста, която ме дели от представите и фантазиите на незапознатите, що касае специалноста ми, аз не бих допуснал такова мнение, сравнение, действие... Както да "реже", бих допуснал само хирург.

Заинтригова ме коментара ти именно в тази част. Може да не съм те разбрал правилно заради това ще напиша как съм те разбрал : Същността се определя чрез модели. Примерно Левски за безкористен родолюбец; Херкулес за силен и безстрашен мъж; бай Ганьо за новозабогатял простак;Ахил за бързоног. Ако няма идея за качеството, то няма и модел. Примерно нямаме понятие за "комунист", не само защото е с коренно противоречиви определения, но и защото няма модел. Едни сочат едного, други другиго. Когато съществува модел, неговите качества биват приети за характерни и най-важни. Ако е така, както си го мисля, ти представяш едно определяне чрез сравняване на образи, а аз съм на страната на едно дигитализирано определяне. Какво имам предвид: Да речем наричаме някой "Скачач". Обаче има разни видове скок. Диференцираме Той е Скачач висок скок. В това определение има раздели на по 10 см. и този, който скача някакви сантиметри, естествено може да скочи и по- малкото достижение. Тези които скачат по- малко попадат в по- долни разреди. А да речем наричаме друг Атлет- петобоец или седмобоец. Може и най- добрия. Обаче той е по- добър в някои от дисциплините и по- слаб в други. Негов съперник за първото място пък е по-добър в други и по- слаб в други. Срещам трудност да ги сравня, освен да го направя по общия бал. При метода с еталон не е по- лесно. Слагаме за еталон за атлет Карл Люис. И какво? Той е ненадминат. Как да сравня дали Юсеин Болт или Петър Петров са добри атлети в сравнение с него? Отговарям- по секундите и метрите. Само с модел е недостатъчно. Поне за мен.

За да стигнем до същността, не може да избягваме модела. Ако нямаме модел, "реализираното" не може да бъде "важно", защото не съществува понятието. Също така съществуват различни модели които определят какво е "важно". За "светостта", не е необходимо, да знаят много хора. Самата "святост", като понятие което разбираме, изключва демонстрацията на същата и съответно може да бъде само пример за модел, при който недостатъците целенасочено са изключени.. Не мисля, че можем да сравняваме хората с машини. Машините са създадени единствено, за услуга на хората и дори да имат способността да се усъвършенстват, то това е свързано пак с тази услуга. Машината не може да надрасне себе си, тя е програмирана според "модел", който и е зададен от хората и който тя не може сама да промени, освен ако това не и е зададено. На машината не и е даден избор, според който може да носи отговорност, а на човека такъв е даден..

Не бих се насочил натам. Смятам, че не потенциалното, а реализираното е важно. У Марк Твен има един почтен селянин, някъде в прерията, който води свят живот. Хората не знаят нищо за него, но дяволът, който разказва за него в писмо от земята, се чуди как хората биха го направили светец без да се е проявил пред тях. Мисля си и друг пример- ако изключително умен компютър стои в склада и никой не го ползва, той може ли да бъде наречен изключително умен? Аналогично непроявен художествен, научен, управленски дар у човек, който не ги проявява. Не, не приемам способностите като потенция, а само като реализация. Но, ако имаш желание, развий тезата си по- подробно.

Определено същност е това, на което хората са способни. От тук нататък трябва някакъв модел според който да се определя...

Интелектуално усилие е било нужно на юристите в първи век, за да отсеят едни прости критерии, които ще предам волно. "По- вероятен преднамерен убиец е този, който е дошъл в тайна доба, отколкото този, който е по пижама. По- вероятен убиец е този, който е въоръжен, а не този, който е без оръжие. По- вероятен убиец е този, който е сам, отколкото този, който е със семейството си и носи куфари." Потрудили са се хората и споделям уважението си към тях.