Overview

Инцидентно връщане, може би не на място Искам да подредя мястото на психологията и това на естетиката: Човек взаимодейства с изкуството, предмет на Естетиката цялостно (с тяло и психика), но преобладаващо с психика. Тя е задължително условие за възприемане на естетичното. Който не може да възприема изобразеното като отчуждена природа, но подобна, предизвикваща подобни преживявания, той не може да проумее изкуството. Така че психичното е фундамент, необходимост за възприемане и отношение към естетиката. В естетически изобразеното има някакви психологически преживявания, конфликти и обяснения, но те не са предмет на естетиката. Те са средства, с които се изразяват естетическите категории. Можем да обсъждаме преживяванията на героя или публиката, но рано или късно стигаме до това, дали става дума за героично, красиво, възвишено и кое го прави такова.

Както става ясно, героичното изисква напрежение, свръхсили, може да бъде разрушително. Заради това циркът само го маркира, по- скоро намеква, отколкото представя. Мястото, където героичното е централна тема са фантастичните приказки и героично- фантастните филми. В тях има някакви героични постъпки, подчинени на смисъл и това ги прави най- добро изображение на героичното. Обаче когато фантазията в киното и приказките напусне реалните предели, започва изобразяване на Супергерои. Те притежават способности несъвместими с човешката природа и макар авторите да им приписват човешки преживявания, осъществяването на целите става магично, а не героично. Супергероите не казват "Бори се за живота като мен", а "Друг ще направи чудо, яж си пуканките" Във филмите за Супергерои липсва и друго важно- емпатичния страх. Ние не съпреживяваме с героя- несъвместими сме с него. Когато буфо-атлет в цирка вдига стиропорни гири, ние не изживяваме страха от осакатяване, а се смеем- изключителното е превърнато във фарс.

Цирковите артисти не са герои. Защо? Защо атлетът по раирано трико и юнашки мустаци не е герой? Защото при него няма риск, няма преодоляване. Той преодолява гравитацията някак натренирано, ежедневно, а за героя геройството е уникално, първо, съпроводено с преминаване отвъд известното и т.нар. зона на комфорт. Под цирковото шапито няма космически, цивилизационен риск, няма съдбовност, няма морален залог при който, ако не го сторя, светът ми се пропуква. На римската арена, където кръвта и рискът са истински, отсъства ценността, идеята, която прави героичния подвиг. Гладиаторът умира за естетически представено зрелище на героичното. Той е драматичен герой в ролята на Ахил, но с повече съспенс и истинска кръв. На фехтовъчната пътека нещата са съвсем отдалечени. Разказаната в епос и уподобената на арената случка е канализирана. Няма риск, броят се точки, няма идея новост. Останало е напрежението, дали нашият ще победи и неговото умение и готовност за схватки, но никога в живота. Героят страда и надмогва в битка Гладиаторът изобразява реалистично битка, но лишена от цел Спортът канализира силата в регламентирани двубои. Както пее Тодор Колев за артиста- "Фалшив герой".

Кратко обяснение. В митовете едни герои се подчиняват на властта-Херакъл, други не- Язон. Те са герои, защото се подчиняват на по- висши норми, избират ред, който е възможен, вместо съществуващ. Херакъл утвърждава божественото изискване за приемане на съдбата и властта, каквато и да е, Язон утвърждава изискването, че синът трябва да поеме скиптъра от баща си, а Медея, че с обричането си жената преминава от послушание на бащата, към послушание на съпруга. (или поне така ми се вижда ) Това, че редът предпочетен от героя е "възможен", го прави несигурен. Може да се утвърди и тогава- Осанна, а може и да бъде отхвърлен и тогава "Разпни го".

Герои по право и герои по заслуги. В търсенето си на "корена" стигнах до герои като Рамзес ІІ и шумерските царе. Техните успехи и героични подвизи в утвърждаване на норми, които сами са създали са действителни, но и формени. Те трябва да са такива по длъжност. И до сега героичните битки се приписват на монарха: Цар Симеон победил! Просто едно от определенията на владетеля трябва да бъде Герой и то именно в естетическите категории, които разглеждам- да е над хората и под боговете. У Омир не е така. Там героите въртят меча със собствените си ръце и печелят и губят битки със собствената си кръв. Съвсем, съвсем различно. Интересен е и митът за Исус. Евангелският разказ го представя като трагичен герой, но не като божество. Той остава човек, който е докоснал божественото, дава с живота си пример за него, той е пътят, но възвишените закони са на "баща му". Така този мит, както и митовете за вождове, чеда на богове, потвърждават, че героите са в една динамична среда между човешкото и божествено- нормосъзидателното. Хрониката за тях, при някакви обстоятелства, от пример, може да се превърне в сакрален мит. Може би тогава, когато общността приеме, че описаното сторено заслужава да стане всеобщо, тоест, да стане ред. Вече така героят става божество.

Редовно ли се раждат герои или в по- особени моменти? Може би отговорът ще е: Героите се раждат по- често, когато има някакво силно социално напрежение, когато подобно електрони добиват енергия да се откъснат от обичайното, ежедневното, комфортното. Тяхното откъсване е симптом за слабост на нормата, която вече не може да определя поведението. Герои на такава критика, протест са Савонарола, Лутер, които не скъсват с нормите, но искат да ги реформират. Героите, създаващи нови норми са вече по- сложни. Това са значимите творци на религии и учения. Подлежи на различно тълкуване разказа за всеки от тях, но в живота на всеки- Буда, Конфуций, Мохамед, Исус, Прометей дори, има моменти, в които е трябвало да прояви устойчивост или настойчивост за да продължи. Има проблем с героите във време на спокойна еволюция. Те не рушат, нито създават норми, но ги утвърждават. Участниците в Калидонския лов са герои, без да са свързани с промени в обществото, но те утвърждават онова елинско откритие, да известиш свои и чужди за проблем и ги да постигнеш с геройство славата при решаването му. Херкулес, Ахав, Ахил са герои на утвърждаване на норми във време, спокойно за другите.

Може ли поведението на Ивайло Калушев да бъде представено чрез някоя естетическа категория? Да, някои си го позволяват- "Той е прекрасен" или "Той е трагичен, героичен". Със сигурност в естетически категории може да бъде оценено някакво художествено произведение за него. Дори очерк, репортаж или полицейска информация може да бъде преценена в естетически категории, като те ще оценяват предоставеното произведение, а не личността. Дори ако психолог пише за него, това може да бъде оценено, че е героично, трагично, осмиващо, но не и конкретно Калушев. Да видиш "прекрасен" пейзаж и да го оцениш като такъв е някак си приемливо, но за човек е малко самомнително. Но, може!

Герои, псевдогерои, антигерои Трагични герои: Антигона. Моралът, който ги води е желателен за универсален, но те загиват и не го утвърждават. Псевдогерои: Розенкранц и Гилдернстерн. Третокласни герои, с морал и поведение, които не са от значение за универсалност, при това са далеч от възвишени идеи Антигерои: Фейджин, Юрая Хийп(на Дикенс) и споменатите измамници, които никак не искат моралът и постъпките им да станат универсални. А това, че групата е избрала за име Юрая Хийп, това е по- скоро естетика на провокацията, на бунт срещу канона, на артистична демонстрация на принадлежност към злото, а не към героичното. А защо избират Тъмната страна, друг път.

Проблемът "Капитан Ахав". Капитан Ахав от "Моби Дик" е герой, който вдъхновява мнозина. Обаче той не предразполага към универсалност, защото в преследване на своята мания погубва себе си, моряците, кораба. Той обаче изобразява друго нещо универсално желано: настойчивост, целеустременост. Готов е да пренебрегне и хората, и боговете, но да постигне целта си. Той дори не е възвишен в смисъл "близо до небесните цели", обаче неговата идея е там- сред трансцендентните цели и идеи.

Алтернативна дефиниция: Героичното е Представяне/изображение на поведение, преживяване, което надвишава човешки правилното,красивото и се стреми към възвишено, което иска да стане универсално. Проблем: Героят може да се стреми към възвишеното, но може да го достига по чиста случайност. Виц: Ганьо служил на английски кораб. Английската кралица гостувала, разхождала се по палубата, но като се надвесила над перилата и от рязко полюшване, паднала в море с акули. Струпали се моряците. Изведнъж се чул плясък, Ганьо доплавал до кралицата и я държал на повърхността докато дойде лодка. Наградили го като герой. Той бил скромен. "Че съм герой, герой съм, но ... (ругатня) на този, дето ме бутна". Друг проблем: става дума за стремеж, което е мотивационно и волево. Това не е притеснително, доколкото изкуството дава изображение на нещата от живота, а в живота има и морал, и психика, и мотиви. Трети проблем: "героят иска да стане универсално" В повечето случаи героят е толкова зает с дейстиве или изтърпяване, че нищо не иска освен почивка. По- скоро зрителят иска това поведение да стане универсално. Изображението му внушава, че такова всеобщо поведение или преживяване е желателно. Проблем три плюс: Когато, за да се осъществи героична постъпка, е нужна саможертва, дали искаме да стане универсална? Да се жертваме всички? Не, разбира се. Саможертвата е трагична, а не героична. Тя може да съпровожда героичното, но е отделна от него.

Корекция на работната дефиниция: Като въведох моралната съставляваща на героичното, която е предмет на етиката, допускам некоректно смесване на двете. Поради това ще въведа корекция на работната дефиниция, а именно, че героичното не е способността да понесеш и/или извършиш това, което не може да бъде понесено или извършено от обикновения човек, а негово изображение, било повествувателно, драматично, живописно, музикално или чрез телодвижения. Така става: Героичното е изобразяване на способността да бъде понесено и/или извършено това, което не може да бъде понесено или извършено от обикновения човек, в името на идея, по-висша от смятаната за правилна от обществото.

Малък коректив. У Кант в Категоричния морален императив има изискване, да се постъпва само съгласно такава максима, която би искал да стане универсален, всеобщ закон. Героят е такъв, защото иска постъпката му да бъде приета всеобщо. Да речем, изпечен измамник- той не иска всички да са измамници, той иска всички, без него, да са доверчиви. Такъв не може да стане герой.

Вметвам, Героичното не е абсолютно е не е цялостно присъщо на човек, а е относително- може да се отнесе към една дейност или действие, без да се отнася за друга. Херкулес е един герой- безстрашен юнак, но в него няма героичен морал. Той краде, убива немотивирано, а изневерите му са безогледни. Антигонапък е крехка, слаба, но се опълчва, опряна на морално основание срещу Креон. Земният героизъм на Исус е още по- проблемен. Той не се опълчва нито на Синедриона, нито на Римския наместник. Обаче е герой, защото се домогва до една висша идея с цената на живота си.

Като първа стъпка, ще опитам да изразя метафорично къде си представям позиционирано Героичното. Като приех, че като красиво оценяваме това, което представлява устойчива, хармонично съгласувана форма, основана на жизненост, функционалност, адаптивност, аз го приемам за онзи човешки и земен аршин с който се съизмерваме ние, обикновените. Героичното е нещо повече. Героите могат повече и правят повече. Те са над човешкото и се стремят към идеала, към максимум възможното и невъзможното. Особено ме привлича изразяването на героичното в изкуството на цирка. Там ни приканват да видим един невероятно силен и грамаден мъж, едни летящи из въздуха недопустими за човешкото човеци, едни звероукротители, които си слагат главата в лъвска или крокодилска паст. и хората отиват за да видят тези изключителни герои. От друга страна, човешкият героизъм се корени и в смелостта да направиш нещо недостъпно за човека, но повлияно от идеите- Антигона постъпва героично, вместо като нормален човек да се примири с човешка разпоредба, защото я води една висша идея- да изпълни своя дълг към трупа на брат си. Тук вече роля има и категорията Възвишено, която привлича героя да се оттласне от земното и да опита да достигне сферата на идеите. Освен да прави нещо над- човешко, героят може и да се съпротивлява на актуалното човешко. Инквизиторските мъчения създават от антифашистите герои, защото надмогват разбиранията ни за човешка издръжливост и границите на човешкия страх. Резистанса, съпротивата е също героизъм. Така позиционирам Героичното между красивото и възвишеното, така, както героите не са точно човеци, но не са и богове. Работна дефиниция: Героичното е способността да понесеш и/или извършиш това, което не може да бъде понесено или извършено от обикновения човек, в името на идея, по-висша от смятаната за правилна от обществото.

Абсурд ли е войната? След Първата световна интелектуалците са били в шок. Светът се преосмисля и започва отново. ... в континентална Европа. В Англия Удхаус пише весели романи в духа на Уайлд и времето на Виктория. Наистина, след Втората световна и там усещат абсурда, чрез Бекет, сътрудничил на френската Съпротива. Ще наблегна на това, че Войните са абсурдът, който прави новите цивилизации. В кашата на войната се раждат идеите и смисълът на доброто и злото. В основата на Елинската цивилизация е епосът "Илиада" и "Одисея". В основата на Елинската трагедия е участникът в Гръко- Персийските войни Есхил. Римската цивилизация е основана на войната. Нея просто не можем да откъснем от държавата и културата. Краят на Тъмните векове на Средновековието просветлява с Кръстоносните походи, добиването на самочувствие на светските владетели, които търсят светска култура. В основата на Италианския Ренесанс е Данте- осъден на смърт в гражданските войни, преживял екзекуциите на сподвижници и бягал от преследване. В основата на Испанския ренесанс са войните за Реконкистата. Не може да бъде пропуснат и по- късният Герой от Лепанто- Сервантес. В основата на Английския Ренесанс е Чосър- участник в Стогодишната война ... ранните етапи. Войните на Розите пък предхождат значимият Реформационен прелом в Англия. В основата на Френския ренесанс е Пиер Ронсар- Принцът на поетите, участник във военни кампании и свидетел на Вартоломеевата нощ. Наш човек Quant à mon tout premier ancêtre, il venait de racines où le Danube glacé coule près de Thrace ; plus bas que la Hongrie, dans une région froide, il y avait un seigneur appelé Marquis de Ronsart, riche en or et en vassaux, en villes et en terres По- нататък и по- нататък та до днес. Примери има, но тези нека са досатъчни. Това не е апотеоз на войната, напротив. Пролятата кръв и несправедливостта са толкова фрапиращи, че искат максимално усилие на хората и творците, за да си обяснят кое е добро и кое зло. Да възстановят смисъла и опората на съществуването си. Именно в това върхово усилие на човеците се раждат новите цивилизации: не от войната, а от победата на смисълът над войната.

Теоретически, в моята система, за да е "красива", властта и правенето на власт, трябва да бъде възприемана като устойчива, жизнена, адаптивна, хармонична, съгласувана, функционална. Не включвам "истина", защото ми е логическа, а не естетическа категория. Въпрос на стил е, нещо да изобразява вярно 1) реалността или да пресъздава 2)идеите за реалността. Властта, реално може да е популистка и да набляга на външни страни, а не на същност, но пак да бъде възприемана като "красива", защото е лустросана на фасон. Много сериозни проверки са нужни, за да се разбере дали една власт носи "истина". Най- често се плъзгаме по повърхността. По времето на Перикъл, когото смятаме за образец на демократичен държавник, срещу него е имало съдебни дела именно като държавник. Чърчил, един опитен държавник е пропадал на избори. Сега Тръмп уж прави Америка велика, а прилича на "волунтариста" Хрушчов. Сложно, твърде сложно.

Властта (силата) носи красота,когато е съпроводена с истина. Иначе е просто власт,(сила).

В темата за Одисей, дискусията Одисей и Паламед за мен възникна въпросът "Къде отива хармоничното, човеколюбивото по време на убийствена война?" Там и Одисей, и Паламед имат жизнеутвърждаваща сила и различни начини за справяне с хаоса. Значи имат различна красота, което решава субективността на възприемането на красивото. Обаче Одисей ползва и власт за да загине Паламед. Това, поне в този момент, го прави "некрасив". Добре, красотата носи власт. А властта, носи ли красота?

Красотата я възприемам само така,както Ницше я е дефинирал. Красотата не е просто естетическо удоволствие,симетрия или повърхностно очарование. Тя е жизнеутвърждаваща сила,начин за справяне с хаоса на битието и инструмент на Волята за власт. (Жените най-добре знаят това,понеже използват красотата си за да властват... ). "Изкуството ни е дадено,за да не ни убие истината" – Ницше Той смята,че суровата истина за живота (страданието,абсурда,смъртта),е непосилна. Красотата и изкуството са необходими илюзии,които ни помагат да преживеем тази истина,превръщайки я в нещо поносимо и дори очарователно. Ранният Ницше описва красотата като баланс между две стихии: Дионисиево: Хаос,опиянение,разрушаване на индивидуалността,сливане с природата. Аполоново: Форма,хармония,сън,светлина,оформяне на хаоса. Красотата възниква,когато трагичният хаотичен живот (Дионисий),бъде облечен в красива форма,(Аполон). (Тази е най-ясната дефиниция за красота.) "Няма красиви повърхности,без ужасна дълбочина" – Ницше Красотата не е само външна,тя винаги носи в себе си следи на борба,трудност и сила. Красиво е това,което прави живота по-силен,по-интензивен и по-достоен за живеене. И още – красотата не е демократична. Тя "реже",разделя,поставя рангове. (Простолюдието има различно виждане за красота от благородното съсловие,например.) Красотата е символ на силата и съвършенството,постигнати чрез усилие и борба.

Поредната ми дефиниция на Красивото: Като красиво оценяваме това, което представлява устойчива, хармонично съгласувана форма, основана на жизненост, функционалност, адаптивност и/или на самостойни формални закономерности относно декоративното.

Отказвам се от този текст заради определението на Възвишеното като Краен случай на красивото. Възвишеното не е Красивото. Красивото, правилното, адаптивното е човешко. Примерно да си плащаш данъците (кесаревият денарий) е добра постъпка, красива, но не и възвишена, а укриването е престъпна, грозна постъпка. Възвишеното не е в денария, а в нещо по- висше, простете за тавтологията. Между красивата реалност и възвишеното има пространство, което Тициан е запълнил със саркофаг, а Данте с цял пъкъл, ако нямаш сили да се бориш с трите звяра, разбира се. Тук съм представил възвишеното като гранично до човешкото и под божественото. Възвишеното е именно това, което са смятали за божествено- идеалното. Това е място на идеите, включително и тези за бог, за комунизъм, за войнска доблест, за Родина, за идеален родител, за жертвоготовен колега и пр.. Това обяснява и защо гибелни постъпки в името на Исус, Родината или комунизма се смятат за възвишени, както и жертви заради други идеали, недостъпни по принцип за човека. Бих представил отношенията на красивото към възвишеното като обхващащите "небеса" при геоцентричния модел на планетите. Идеалното е най- външното, звездно небе. Това, естествено, подлежи на промяна, осмисляне или зачеркване, което не е необичайно за мен и е част от процеса.

Смущаваше ме представянето на Възвишеното като религиозно, трансцендентално. За да станат понятията по- достъпни, нека бъде не религиозно, а "Идеал, идеално". Това дефиниране включва релиозното, но и каквито и да са идеали- идеалът за музикално изпълнение или архитектурна постройка. Така можем да си обясним използването на "възвишена музика" и "възвишени катедрали", но също и "възвишена постъпка", възвишени отношения" и дори "възвишена тишина" Когато едно събитие или поведение е близо до идеала, то е възвишено. Когато в едно художествено произведение или изображение се изразява отношението, че събитието или поведението е близко до идеала, това е естетизация на възвишеното поведение и е именно естетическата категория Възвишено. Така извеждаме Възвишеното от събитието и го заявяваме като отношение. По този начин се изяснява относителността на възвишеното и изобщо на естетическите категории- всеки има свое отношение както към идеала, така и към събитието и неговата близост до идеалното. При това

Естетически категории у Тициан Тициан, който е бил умен събеседник не е оставил думи, но размишленията му са в неговите изображения. Възвишеното Как поставя той възвишеното? Най- изразителното изображение, в което той излага своя възглед е „Възнесение Богородично”- Асунта. https://en.wikipedia.org/wiki/Assumption_of_the_Virgin_(Titian) То е вертикално позиционирано между земното и божественото, но не като средно, а като тенденция на движение към божественото. Божественото е изразено алегорично от образа на Бог- Отец, като представя духовното, трансценденталното. Към възвисяването на душата на Богородица, Тициан добавя и мащаба на величието- триметровата й фигура, виждаме в среда от облаци. Възвишеното и красивото Възвишеното е сравнено с красивото в „Земната и небесна любов” https://en.wikipedia.org/wiki/Sacred_and_Profane_Love . Позицията е хоризонтална. Красотата е изразена от декорация- не само дрехи, но и накити, специални грижи. Възвишеното е в голотата на душата. Помежду им е мраморен саркофаг, красив чрез барелефи и превърнат в селски водопой. Преходност. Разбрах, че красивите орнаменти не възвисяват, а радват очите- телесното. Възвишеното е отново в динамика и стремеж нагоре. Друг поглед към картината ТУК Възвишеното и греха Възвишеното и греха са изразени в „Каещата се Магдалена”. https://en.wikipedia.org/wiki/Penitent_Magdalene_(Titian,_1565) Възвисяването й се изразява в погледа към висинето. Така позицията е отново вертикална- погледът тегли високо, а масивното тяло тегли надолу. Тициан няма популярна картина на „Благоразумният разбойник”, но тази притча важи и за Мария Магдалена- тя има право на възвишеност, независимо от греха на тялото. Възвишеното и трагичното Възвишеното и трагичното се срещат в „Св. Себастиян”. https://en.wikipedia.org/wiki/Saint_Sebastian_(Titian,_Hermitage) Погледът на светеца е насочен към небето, тялото е привързано към земята. Голотата, душата му е подложена на страдания, но на лицето му няма ужас и гняв. Той не е герой, а страдалец, който има сериозни мотиви да отстоява своите норми, макар да губи живота си. Угасналото възвисяване В късните християнски изображения на Тициан, възвишеното е вече бледо, като отминал младежки идеализъм. Овенчаният с трънен венец Исус не се възвисява. https://en.wikipedia.org/wiki/The_Crowning_with_Thorns_(Titian,_Munich) Лицето му е надолу, с притворени очи. Той не търси небето, а себе си в света, където злото надвива, но трябва да се отстояват законите на доброто. Примирение в трагичното на земното.

Цитат от "Огънят" на Анри Барбюс като ясен израз на естетизиране на грозното. В книгата има абсурдна смес от доброта и жесткост, малко красота просветва в природата и морала. Епизодът разказва за една мома, която минава като призрак през няколко глави от романа. Тя следва един войник, в когото е влюбена.

Това, че преживяването е религиозно, за естетиката не е по- различно от преживяването на тъга, смях, защото всъщност тяхното представяне е естетическото. Поради това, представянето на възвишеното като краен случай на красивото може да се разбира конкретно като досег до божественото или до Платоновата идея, до трансцендентното. Едно приемливо определение е: Възвишеното е естетизация на религиозно или квазирелигиозно преживяване — на човешкия трепет пред превишаваща го сила, величие или присъствие, което поражда страх и преклонение, но и възхищение. За да намерим мястото на възвишеното в естетиката, подходящо е да го определим спрямо неговото противоположно. Най- близо до идеята за обратно на възвишеното е низкото. Първото е онова горе, в небето, а второто е долу, в калта. Долу в предчовека. Досегът със Сатана, разбиран като божество не е низко, ако приемем определението, че възвишеното е изображение на досега с божество, но низкото добива естетическа форма в изображенията на обладани от дявола или понасящи екзорсизъм. Те са изобразявани в едни диви форми, като пред-човеци. Низкото се управлява не от високи преживявания, а от глад, похот, страх, агресия, от физиология без смисъл, нагон, импулс, отсъстие на морал. Синоними на „низост“ като морална категория: подлост, дребнавост, безчестие, безсрамие, принизеност, падение, скотщина, озверяване, разпад, разчовечаване.При низостта има физиологична полезност, користност, утилитарност без идеали, вулгарност. В руски се подразбира като нещо при което липсва високото, висшето, но обикновено не се свързва пряко със злото и злодеянието. В немската традиция възвишеното въздига човека над природата, а низкото го връща обратно в нея, но не като хармония, а като регрес. Направих уточнението, че низостта е представена като морална категория като оценка на наблюдателя, но в изкуството освен като естетическа низост, същата може да бъде представена като комична, трагична, отвратителна. Съмнително е, но теоретично възможно и като героична, но със сигурност може да бъде представена като анти- героична. Едно приемливо определение е: низкото е естетизация на човешкото падане под културната, под духовната и смисловата мярка — към телесното, животинското и инстинктивното. Ще си позволя някакво обобщение: Възвишеното е естетизация на стремежа и преживяване на докосване до над- човешкото, идеалното, божественото; низкото е естетизация на падането под- човешкото, към инстинкта, телесното и предкултурното.