boilad

Легендата за дядо Иван През Възраждането един митичен образ крепи надеждите за политическо освобождение на българите - образа на някой си легендарен руски цар наричан "дядо Иван". Опитите да се докаже, че този мит е продукт на Възраждането могат да срещнат основателния довод, че последния руски цар с името Иван е коронясан като пеленаче през 1740 г., "управлението" му продължава само година, а остатъка от живота си - повече от две десетилетия прекарва в заточение. Предходния Иван, който "управлявал" в края на ХVII в., е слабоумния по-голям брат на Петър I. Като най-вероятни кандидати за прототипи на "дядо Иван" се явяват Иван Грозни, уравлявал 1533-1584 г. и дядо му Иван III 1462-1505 г. За да преценим кой от двамата е най-вероятния първообраз ще разгледаме историческия контекст в който те се явяват и какво евентуално биха могли да знаят българите за тях. Иван III е монарха, който поставя основите на руските имперски амбиции. Успешно воюва срещу съседите си и в края на управлението му Московското княжество е с четири пъти по-голяма територия отколкото го заварва. Освен това като предлог за войните, които води дори и срещу едноверци, използва православието (такъв е случая с Новгород, нападнат защото уж отстъпил от православието), а втората му съпруга е София Палеолог, която е дъщеря на морейския деспот Тома - брата на последния император на ромеите. Така в герба му се появява двуглавия орел на Палеолозите. Концепцията за Москва като "трети Рим" пък ни отпраща към търновските книжовници. В новата трактовка обаче, той не е конкурентен на "втория", а негов наследник и правоприемник, включително като опора и защитник на православието, а формулировката си получава в писмо от 1510 г. на псковския монах Филотей до Василий III. Но какво биха могли да знаят българите за този Иван? Той поддържал широка мрежа от дипломатически контакти и е първият руски монарх установил дипломатически отношения с Османската империя. Обаче достатъчно ли е това, за да появи мита за "дядо Иван"? Може би някои високопоставени българи, интересуващи се от политика, са научили за могъществото му, но няма сведения, че информацията е стигнала до по-широките народни маси. Иван Грозни е известен преди всичко с параноичните си пристъпи, вероятно следствие на сифилис (ексхумация извършена през 1960 г. показва завишени нива на живак в останките му, тогава съветските учени по обясними причини издигат тезата, че е отровен, но по него време живакът е предимно лекарство за тази болест), и неуспешния опит за въвеждане на опричнината в противовес на болярството. Прозвището му в превод от руски ще рече "страшни". В същото време воюва, по-малко или повече успешно, с противници на православието като Ливонския орден и разни татарски държави, като окончателно присъединява към Русия Казан и Астрахан. През 1547 г. е коронясан като първи цар на Русия, на последвалия църковен събор унифицира обрядите в руската православна църква. На него е постановено, че тя е пазител на истинското православие. През 1561 г. константинополската патриаршия признава царската титла на Иван Грозни, а патриарх Йоасаф предписал името му да се споменава при църковните служби. Тази практика на споменаване на руските монарси като благовери, благочестиви и наши (т. е. на всички православни) прадължава поне до времето на Михаил Романов. По това време е издигната и идеята за единство на всички православни народи с оглед противопоставяне на домогванията на исляма и католицизма. Духовен глава на всички православни е константинополския патриарх, а руския цар е техния светски закрилник (политика, която в бъдеще ще даде доста поводи на Русия за намеса във вътрешните дела на Османската империя, но и ще я изправи пред заплахата от антируска коалиция) Следователно имаме обяснение как сведения за руския цар са могли да стигнат до широките народни слоеве и да доведат до формиране на легендарния образ. Разполагаме и със сведения, че вярата в освободителната мисия на едноверна Русия е била сравнително популярна и за това както видяхме способства най-вече православната църква. Още в средата на ХVI в. александрийския патриарх Йоаким тълкува пасажи от Апокалипсиса като доказателство за издигането на Русия. В края на века италиански дипломати отбелязват, че населението на Балканите винаги е готова да въстане срещу турците и да се подчини на руския цар, а през следващото столетие гърци, които посетили Москва, уверявали, че вярата в освободителната й мисия е едва ли не общоразпрастранена на Балканите. Така имаме пълно основание да твърдим, че началото на мита за "дядо Иван" е поставено по времето на Иван Грозни.

Няма никакво указание за промеждутъка от време минал между поражението на Пресиан и желанието за мъст на Борис. За поражението на Борис и договора му със сърбите, обаче има. Багренородния пише, че скоро след това Мунтимир завзел властта, като изгонил братята си.

Тръгваш от предпоставката, че войната е станала 853-855 г. Но цитата от Багренородния, който даваш в темата за покръстването навежда на мисълта, че тя е била около 870 г. И в този ред на мисли напълно е възможно в началото управлението на Борис да не е било самостоятелно. А това променя и продължителността на живота му, едва ли е надхвърлил 70.

Справка за Такев, същият вместо когото умира Алеко Константинов: https://bg.m.wikipedia.org/wiki/Михаил_Такев

Затова се работи с извори, а не с бестселъри! Анадънмо?

Testimonium Flavianum Свидетелството на Йосиф Флавий 1. Кой е Йосиф Флавий Йосиф бен Мататия е юдейски учен и политически деятел, произхождащ от благородно семейство. Той е роден през 37 г. и е възпитан във фарисейската традиция. През 66 г. при избухването на бунта срещу римската власт юдейските водачи му поверяват отбраната на Галилея. Попаднал в безизходно положение по време на боевете Йосиф предпочита да се предаде. Сътрудничеството му с римляните често е окачествявано като предателство в най-широк смисъл, но приемайки фамилията на новата управляваща династия в Рим той си остава правоверен юдей и защитава обичаите и традициите на народа си от нападките на езичниците. На перото му дължим и няколко исторически съчинения писани на гръцки език в които отново прозира стремежа да се представи на образованата общественост историята и традициите на евреите и същевременно да се защити от нападките на противниците си, които го окачествяват като "предател". Относно датата на смъртта му няма единодушие. Сигурно е обаче, че е починал в началото на втори век. 2. Свидетелството на Йосиф Флавий Йосиф Флавий завършил историческото съчинение "Юдейски древности" през 94 г. Повествованието обхваща периода от сътворението на света до началото юдейската война, т. е. въстанието на евреите от 66-71 г. В книга XVIII на "Юдейски древности" сред разказа за римския управител на Юдея през 26-36 г. Пилат Понтийски срещаме следния пасаж: "По това време живял Исус, мъдър човек, ако въобще можем да го наречем човек. Той вършил необикновени дела и бил учител на хората, които с радост възприемали истината. Той привлякъл към себе си мнозина юдеи и елини. Той бил Христос. И когато Пилат го осъдил на разпятие по обвинение на нашите старейшини, тези, които от самото начало го възлюбили, му останали верни. На третия ден той им се явил отново жив, защото пророците божии предсказали това и много други чудеса за него." Векове наред този откъс е възприеман като достоверно свидетелство за историчността на Исус Христос, но същевременно поражда и сериозни съмнения относно автентичността му. Например, възможно ли е правоверния фарисей Йосиф Флавий да твърди, че Исус е Христос, т. е. обещания от пророците еврейски месия, когато вярата му е несъвместима с това? Тези съмнения карат някои изследователи да се съмняват в автентичността на целия откъс, а други, макар да признават намесата на благочестива христианска ръка в известната редакция, все пак приемат, че тя е основана на по-ранно автентично сведение на Йосиф Флавий за Исус и предлагат различни възстановки на предполагаемия оригинал на цитирания пасаж. Важен проблем за решаването на въпроса с автентичността на откъса е този, че най-ранните запазени ръкописи на "Юдейски древности" са открити в христианска среда и датират от средновековието. Това налага на изследователите да се обърнат към по-ранни автори, които в една, или друга степен се опират на Йосиф Флавий и ползват съчиненията му. Оказва се, че пасажа от XVIII книга на "Юдейски древности" за пръв път е споменат и цитиран в "Църковна история" на Евсевий Кесарийски, която е завършена през 325 г. Този най-ранен цитат на Testimonium Flavianum, обаче също не решава проблема с автентичността му. По-късно Йероним Блажени също цитира този текст, но вместо фразата "Той бил Христос" е записал "Него считали за Христос". Тази вариация на текста сякаш иде да подкрепи онези изследователи, които предполагат христианска редакция на флавиевия оригинал. 3. Шломо Пайнс и свидетелството на Агапий През 1971 г. израелския учен Шломо Пайнс публикува средновековен арабски ръкопис на христианския епископ Агапий. Този ръкопис бил известен в превод на френски от началото на XX век, но никой не му обърнал внимание до публикацията на Пайнс. Агапий пряко се позовава на Йосиф Флавий ("за това разказва Йосиф юдей") и предава думите му така: "По това време живял мъдър човек, когото наричали Исус. Начина му на живот бил достоен и той се славел със своята добродетел. И много от юдеите станали негови ученици. Пилат го осъдил на разпятие и смърт. Но тези, които станали негови ученици не се отрекли от него. Те съобщили, че на третия ден след рязпятието той им се явил и бил жив. Смятат, че той е бил месията за когото пророците предсказват чудеса." В това свидетелство застъпниците на тезата за автентичността на флавиевото свидетелство виждат първообраза на христианската му редакция. Остава въпроса дали пък това не е ислямска редакция на христианската редакция, а в този случай и въобще за автентичността на Testimonium Flavianum. Не би ли следвало Йосиф Флавий да се придържа към равинистическата традиция отразена от Целс (около 170 г.) и в Талмуда (III-V в.)? 4. Свидетелството на Ориген срещу свидетелството на Йосиф Флавий Съмнение в автентичността на Testimonium Flavianum поражда известието на Ориген (христиански автор от първата половина на III в.), че Йосиф Флавий не признава Исус за месия. Застъпниците на тезата за флавиев първообраз на христианската редакция твърдят, че все пак значи Ориген е можел да прочете нещо за Исус у Йосиф Флавий и виждат в това доказателство за тезата, че пасажа от XVIII книга на "Юдейски древности" има нередактиран от христианска ръка първообраз. Но ако се вгледаме внимателно в известието на Ориген, което се намира в тълкованието му върху евангелието на Матей, ще видим, че то се отнася не към XVIII книга на "Юдейски древности", а към XX, където автора разказва за събития от 62 г. когато синедриона по настояване на първосвещеника Анан осъдил на убийство с камъни "Яков, брата на Исус, наречен Христос, както и някои други лица, които обвинил в нарушение на законите". Йосиф Флавий нищо не казва за това дали е пристъпено към изпълнение на присъдата, но против това решение била изпратена депутация до новоназначения управител на Юдея Албин. Като резултат цар Агрипа побързал да смени Анан, назначавайки на негово място Исус син на Дамней (в контекста на повествованието изглежда, че това е въпросния Исус, чийто брат е Яков). Църковната традиция, а в частност и Ориген, както ще видим, отъждествява този Яков с Яков, брата Господен. "Този Яков толкова се отличил сред народа, че Йосиф Флавий, обяснявайки в XX книга на "Юдейски древности" причината за народните бедствия и самото разрушаване на храма, вижда в него гняв божи за това, което народа се осмелил да стори на Яков, брата на Исус, когото наричали Христос. И удивително, че Йосиф, макар да не признава Исус за Христос, въпреки това свидетелства за необикновената справедливост на Яков". Нито дума за Testimonium Flavianum от XVIII книга.

Ха, не бил писал за пари! Да припомням ли други теми и статии в които се развива тезата за прахосника Левски? С доводи срещу мен няма да убедите никого.Виж, ако посочите "измамата", или " манипулацията" някой може и да Ви повярва, защото аз повече няма да се впускам в безсмислени спорове. Уводния Ви пост и възраженията срещу него от предходната страница са достатъчни да се видят аргументите на двете страни.

Посочете къде съм написал за лъжливо свидетелстване, защото с моите думи боравите по същия начин както с документите. Напротив, при обиски, претърсвания, обикновено като свидетели са викани да присъстват странични лица, т. н. поемни лица. Това процедурно изискване има за цел именно предотвратяване на злоупотребите от страна на извършващите обиска. Хипотезите и измислиците са ваш специалитет. Вместо да си измисляте все нови и нови, по-добре в кампанията срещу Левски да се опирате на свидетелства, които безспорно доказват, че той е по-черен от дявола, мошеник ламтящ за пари, бездарник и още и още: Найден Геров до Евлоги Георгиев, 2 декември 1872 г.: "Всичко това е работа на бивший дякон Василий Левски, карловец, който 3-4 години ходи из България да проповядува, че уж има някакъв комитет, който приготовлява освобождението на българите, и е излъгал мнозина да му се поведат…“ Найден Геров до Христо Георгиев, 30 май 1869 г.:“ Преди 6-7 дни си замина Дякона, като навсякъде той показва едно възвание към българите – на български и на турски. Аз ги видях. Турското не можах да прочета, но българското не струва нищо – празна работа – и аз се страхувам да не би някои прости хорица да бъдат подмамени и заблудени от него и да докарат бели и на други хора…“ Христо Георгиев до Найден Геров, 30 май 1869 г.:“Дяконът е онзи, дето прави лъжливите писма на Райнов, такъв е Дякона. И двамата за пари и баща си продават.“ Христо Георгиев до Найден Геров, 11. 03. 1869г: “Казвай на хората да не вярват на приказките на Дякона…“

Хм, Ресавски да си чувал случайно за Клисура, Копривщица, Брацигово, Карлово, Сопот, Троян, Пловдив, Чирпан, Търново, Враца, Лясковец и т. н. и т. н. Плюс много други, които са основани от сподвижници на Левски, както докато е жив, така и след смъртта му. Ако искаш мога да продължа списъка, или пък да ти изредя поне по един член от споменатите комитети, който е посветен и работи за Освобождението, още от времето на Левски (сигурен съм, че много от имената няма да ти говорят нищо). Нееее, по-добре сам да се образоваш! И на мен колко пъти ми се е искало някой наготово да ми снесе отговрите.

Г-н, Гербов, Вие просто умножавате същностите отвъд необходимото. Това, че тескерето е намерено сред книжата на Левски, съвсем не означава, че те са били у него, а още по-малко пък имате представа от тогавашното следствие, което съвсем не е толкова примитивно колкото си мислите. Та нали, ако Левски започне да твърди, че тескерето е подхвърлено първия който ще го опровергае е самия Дидьо Пеев, което и прави, а след това при необходимост биха свидетелствали и още един куп хора, освен длъжностни лица, като заптиетата, също и поемни лица,които ще потвърдят, че то е било сред книжата. Дори и да продължи да отрича, това няма да промени нищо. По-нататък произволно отъждествявате плана изложен от Тотю с историята на Левски пред съда с елегантното обяснение, че Левски бил забравил. Само дето в единия случай става дума за пренасяне на 3000 пушки, а в другия за 4500 души уж готови за бунт. Той Левски сигур бая е забравял като знаем какви дреболии си записва. И аз си записвам щото забравям, ама после забравям къде съм записал.

К. Гербов: "В ръцете на турската полиция е попаднало и тескерето, издадено на името на Дидьо Пеев, с което Левски е пребивавал във Влашко и изглежда след това не го е върнал на притежателя му. При очната ставка с помощника му, проведена на 6 януари 1873 г., Левски отрича да е ходил с него в Ловеч и Пловдив по комитетска работа. Разпитващият му казва:„Между книжата ти е и тезкерето, издадено на името на Дидьо Пеев и то е в ръцете ни, няма смисъл да отричаш!”." От това, че между книжата с името на Левски е и тескерето на Дидьо Пеев въобще не следва, че то е намерено у Левски, а още по-малко пък, че въпросните книжа са намерени у Левски. К. Гербов: "Че действително става дума за това писмо (писмото от Тотю, което според Гербов е намерено у Левски - б. м., сравни с уводния пост), доказва сведението на германския консул в Русе М. Калиш от 11/23 ноември. В него се отбелязва: „У участниците в обира са били намерени също много компрометиращи книжа, в които се говорело за въстание през лятото, за което на българите е обещана помощ от Русия”. Калиш не е точен: Левски е съден заедно с участниците в обира, но не е взел участие в него. Вероятно немецът не е знаел у кого точно е намерено писмото. И помощта от Русия не е обещавана, а искана." Вероятно немецът е надарен с пророческа дарба, за да предскаже на 11 ноември съдържанието на писмо, което ще бъде намерено уж у Левски, който е заловен месец и половина по-късно, чак на 26 декември. К. Гербов: "За другите документи, които е носил Левски, можем да добием някаква престава от съдържанието на протокола с присъдата на Левски. Там е отбелязано, че от заловената негова кореспонденция се установило положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко. Интересно е, че е пропусната Русия." Става дума именно за заловена негова кореспонденция, а не за заловена у него кореспонденция, както се опитва да ни внуши г-н Гербов, макар да препредава почти дословно интересуващия го пасаж, а по-нататък дори го цитира. К. Гербов: "Връзка с писмото на Филип Тотю се вижда също в протокола за разпита на Левски на 9 януари. Тогава той разказва за „пълномощник на одеските българи”, който показал фалшив списък с 4500 българи, които били готови да преминат в България." Става дума за случай от края на 1869 г., който няма никаква връзка с писмото на Тотю. За същия случай освен пред съда Левски споменава и в отговора си на въпросното писмо на 18 април 1871 г.: "С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то (1869 г.), единият препоръчан от одесските българи за добър помощник на българите, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанлъци и хайде — отдето е дошъл." К. Гербов: "Очевидно Левски е носил със себе си някои от получените писма от Любен Каравелов, Филип Тотю, може би и от Панайот Хитов, който е пребивавал в Белград. В писмото на английския консул в Русе Р. Далиел от 5/17 февруари 1873 г. също е отбелязано: „От комисарите научих, че намерените документи се състоят главно от кореспонденция между българи в Одеса, някои от които водачи от 1867-1868 г., и българи в Букурещ…”" Изказването на Далиел с нищо не обслужва тезата на г-н Гербов, тъй като не свързва оживената кореспонденция с конкретно лице, а става въпрос за множество от страната и чужбина поставено в контекста на османо-сръбските отношения, а не в контекста на отношенията между въпросното множество и Левски. Документи Източник: http://kanchogeorgiev.blogspot.bg/2012/06/pkpkopk.html Доклад № 9 от О. Монтлонг до граф Г. Андраши по сведения на австрийския вицеконсул Лутероти Русе, 24 януари 1873 г. Г-н Лутероти съобщава за резултата от първия му разпит: “Показанията на Дякон Левски като на главна личност представляват най-голям интерес. Отначало Дякон Левски отричаше и само пред наличието на намерените у него писма, както и на няколко други такива попаднали преди това в ръцете на властите започна да признава. Доклад № 16 А-В от О. Монтлонг до граф Г. Андраши по сведения от Шакир бей Русе, 14 февруари 1873 г. Било намерено едно писмо от считания за умрял по времето, когато Мидхат паша беше генерал- губернатор на вилаета, съзаклятник Филип Тотъо[213], от което се разбира, че същият понастоящем пребивава в Одеса. У Дякон Левски било намерено писмо (вероятно от Букурещ) след аферата от Орхание, което гласи: той трябва да се постарае на всяка цена да освободи от затворите компрометираните при обира комитетски хора. Доклад № 426 на д-р М. Калиш до Министерството на външните работи в Берлин Русе, 23 ноември 1872 г. У участниците в обира са били намерени също много компрометиращи книжа, в които се говорело за въстание през лятото, за което на българите е обещана помощ от Русия. Политически доклад № 7 от Р. Далиел до министъра на външните работи Русе, 14 февруари 1873 г. [От комисарите научих, че] намерените документи се състоят главно от кореспонденция между българи в Одеса, някои от които водачи от 1867-1868 г., и българи в Букурещ и в страната, някои устави или правилници за организацията и работата на комитетите.

Не, че не е възможно, но се съмнявам за толкова ранна датировка. От по-късни периоди има достатъчно сведения за тюркски фамилии на ромейска служба, при това интегрирани сред аристокрацията. Ако моливдовула действително е толкова ранен, то притежателя му е по-вероятно да е от арабски произход.

Към кой период е датиран моливдовула?

Нещо си се объркал. Епирските владетели номинално признават властта на Йоан Асен, който по някаква причина решава да отстрани зет си от власт и да подкрепи тъста си. За това става въпрос в първия откъс. Втория откъс засяга войната на Ватаци срещу епирците през 1242 г., действието се развива в Беломорието и южна Македония. Третия и четвъртия откъс засягат събитията около преврата в България срещу Калиман и похода на Ватаци от 1246 г., който не пропуска да се възползва от събитията и овладява всички български земи южно от Марица. Просто трябва да четеш по-внимателно. Освен това в текста никъде не става дума за Одрин

И аз (ще) ги гледам, благодаря за труда! Не коментирам (а вероятно и други) просто защото няма какво да добавя.

То ако е въпроса при кого се среща, този културен феномен го има и в Африка. Сам по себе си нищо не доказва, но в комплекс с други особености на древната българска култура и географския район определено сочи към късните сармати (и тук става въпрос конкретно за културата, а не за езика и етноса - като гледам трите съвсем неравнозначни понятия често се смесват, или приравняват).

Те не подхождат към темата класово, както ни учи материалистическата теория на дядо Маркс. Следователно не са подходящи за изграждането на новия имидж.

С две думи - партията кърмилница идва на власт, разработват се нови тези в областта на историята, археологията, културата, обаче старобългарските паметници не са толкова представителни колкото им се ще, акцента е поставен върху траките (златце, сребро, стенописани гробници и прочее "лъскави" нещица), пуска се в ход тезата за "тракийския субстрат" във формирането на българската народност, чиято цел е да докаже приемствеността в културата - от античните траки към средновековните славянобългари.

Йехошоа - Бог Спасява, или Бог Спасител. Името явно е описателно и точно съответства на функцията приписвана на божеството.

Цялата берайта се основава на това " произвоилно" отъждествяване и ако то е късна добавка, то същото се отнася и цялата берайта. Мария е упомената на още едно място, което се позовава на въпросната берайта, ерго то е още по-късно.

Да, но това е постфактум на гражданската война и извоюваната победа, както и славословията по негов адрес, и не е продиктувано нито от грижа за църквата, нито от искрена вяра. Константин до края на живота си остава езичник и идолопоклонник, за което има предостатъчно паметници. Ако трябва да сме точни има повече основания да смятаме Филип Арабин за христианин, отколкото Константин, макар и двамата да се придържат към традиционния римски култ.

Миланския едикт е поредната апологетична мистификация. Безспорно Евсевий и Лактанций имат своите основания за нископоклонството им пред Константин, само че тексата, който Евсевий представя като Милански едикт, у Лактанций е рескрипт на Лициний адресиран до управителя на Никомидия. Евсевий, макар да цитира едикта на Галерий от 311 г., прилага за него провиденциалистко обяснение, само и само да не накърни с нещо ореола с който обгражда Константин. А фактите говорят, че и четиримата императори след смъртта на Галерий се съобразят с постановлението му. Лициний го споменахме, на територията контролирана от Максимин е издадено аналогично постановление подписано от префекта Сабин, Максенций върнал на църквата имущество конфискувано по време на гоненията. Но какво конкретно е направил Константин за христианството? Май единствената му заслуга е, че се придържа към по-ранния едикт на оплютия от апологетите Галерий и най-важното - излиза победител от гражданската война.

Анджък, за това става въпрос де. Само дето не се отнася за Исус, а за една институция наречена църква, която по времето когато са писани евангелията е факт.

Ти, Агапий го остави, неговата редакция е точно толкова достоверна, колкото и класическата. Само това, че Исус проповядвал освен на евреите и на други народи (и в класическата и в агапиевата редакция) е достъчно основание да смятаме, че известието в никакъв случай не се отнася към първи век, когато христианството все още не скъсало с юдаизма. Талмудическата история за Йешуа бен Пандера, макар и да се свързва с Исус от евангелията се отнася за предполагаема личност живяла през 1 в. преди Христа. Този Йешуа бил убит в Лида с камъни и после обесен. Къде е приликата с евангелския Исус, които уж е разпнат през първи век след Христа?