Б. Киров

Точно така, такава е идеологическата рамка на българската възрожденска интелигенция – от Петко Славейков до Левски, Каравелов и Ботев – всички те приемат тази версия, поднесена им от историята на Хамер: българската феодална аристокрация е била неспособна като елит да защити българската държава от османците, това е причината за османското владичество, народът сменя единствено едни господари с други, но той е здравата сила. Но вижте какво се получава, и тук виждам ирония на историята, нейната лоша шега с българите – линията на Паисиевата история и нейните продължения е съвършено различна, тя представя Иван Шишман като български герой, отстоявал до последно с величествен подвиг на османското нашествие. Тази линия, с тихото съгласие на възрожденските историци, после се пречупва под влияние на историята на Хамер, в която последните български владетели са представени като колаборационисти с османците и де факто предават доброволно ключа към властта на българската държава. Така ги е устройвало възрожденските интелигенти по онова време, повечето от тях с републикански и демократични възгледи за държавата, включително Левски, Ботев и Каравелов. Но приемайки „дарът на данайците”, Троянския кон на една написана от австроунгарски историк и дипломат /защото Хамер е бил такъв/ история за българската капитулация пред османците, същите тези възрожденци признават мълчаливо, че ние нямаме хора, достойни да бъдат аристократи – нито по наследство, нито направени като парвенюта, както е в Сърбия, например. И затова трябва да си „внесем” и аристократи от чужбина – руски или австроунгарски, това е въпросът. И така идва Фердинанд, протежето на Австро-Унгария, същата държава, чиито официален историк ни поднася на тепсия вариант за нашата история, по-късно ни поднася на сребърен поднос и владетел. Цената да нямаш собствена историография и да ползваш чужда такава.

Да, може би си прав, вероятно е имало такива мотиви при писането на историята на Йозеф Хамер. Но става въпрос за нещо принципно по-значимо, което отбелязва и авторката: "Начинът, по който се развива възрожденската историография, блокира появата на култ към последния български владетел и има основание да смятаме, че през 70-те години процесът вече е необратим. идеологическата перспектива, в която се мисли падането под османска власт, работи като твърда норма и не допуска вариации извън определени граници. Рядко се срещат толкова удобни случаи да наблюдаваме как един исторически мит се натъква на идеологическа блокада. Може да се каже, че такива ситуации по принцип са нехарактерни за възторжените времена, в които нациите се формират и точно затова българският казус заслужава интерес. Той би могъл да се рационализира като ефект от огромния авторитет на европейската наука и началния стадий, в който се намира развитието на националната историография. Тези фактори съдържат обяснение защо разказът за българското минало се образува предимно чрез трансфер на версии, които са изработени в чужбина и не са създадени, за да се ползват като инструмент за конструиране на национална идентичност. Българската интелигенция обаче ги внася именно с такава цел и затова понякога й се налага да ги коригира преди да ги употреби в изграждането на престижен колективен образ. Историята на Йозеф Хамер предоставя на българските си читатели много нови данни, но в тях не се съдържат ресурси за развитие на месианистичен мит." Българската интелигенция по ред причини "внася" версията на Йозеф Хамер и я приема като базисна, защото няма еквавилентна и достатъчно авторитетна за нея своя версия, няма развита историография. Поради което й се налага да адаптира и прекроява чужда такава за нуждите на своята национална идеология. В резултат на това омаловажава и развенчава собствения си мит за героичния цар Шишман, и влиза в противоречие със собствената и героизирана версия, не й се отдава да избегне това, след като консумира вносна история за собствения си народ. Проблемът е в недостатъчната степен на научно развитие на българската възрожденска историография, този проблем можеше да бъде решен, ако сред българската интелигенция имаше достатъчно компетентен историк, за какъвто тя приема Йозеф Хамер.

Написах, че няма да преразказвам статията, но се изкушавам да цитирам някои резюмирани части от нея, по мое мнение, много пряко свързани с дискусията за митологизирането и идеологизирането в българската историография: "В общи линии така изглеждат финалните страници от българската история във възрожденските учебници. Те са продукт от търсенето на компромис между епичната визия на Царственика (българите падат последни, покрити със слава) и антигероичната версия на Йозеф Хамер (българите падат първи, покрити с позор). Рецепцията на Хамеровата история е бърза и подчертано ефективна, тъй като книгата се възприема като проекция на европейската гледна точка към военния театър на Балканите през ХІV век. Тя се цитира често, тъй като се смята за външен, незаинтересован и следователно благонадежден източник на информация за десетките малки и големи сражения, както и за делата на цяла галерия от главни и второстепенни действащи лица. Царственикът на Христаки Павлович (1844) е съставен въз основа на препис от историята на Паисий, която е преправена и компилирана със съчинението на Спиридон. По същество между двете перспективи няма естествена пресечна точка, поради което всеки автор постига нужния баланс чрез комбинация на събития и действащи лица по собствен избор. Резултатът е, че в сюжета произволно влизат или съответно излизат братя, синове, дъщери, сестри, султани, паши, князе и войводи. На картата се появяват и изчезват градове. Разиграват се решителни сражения, които в други варианти изобщо не се случват. Иван Шишман всеки път загива не само на различно място, но и по коренно различен начин. Толкова остър дефицит на нормативност по принцип не е характерен за националните истории - още по-малко за техния финал. Причината е, че идеологическата рамка, в която се развива сюжетът за падането под османска власт, е изключително устойчива. Колкото и да се разминават детайлите, както и да се различават събитията и конкретните герои, авторите винаги откриват една и съща дълбинна връзка между тях. Същият ред на мисли е продължен с логичен реторически въпрос в учебника на Тодор Шишков: "И при този ред на работите можеше ли са закрепи еще за много тъй разглобеното и разставено вече царство, което само по себе си беше вече приготвено някак да стане плячка на първия си силен домогател?" Под една или друга форма всеки учебник по история задава подобен въпрос и тази настоятелност сама по себе си подсказва, че надали е останал някой възрожденски ученик, който да не знае правилния отговор. Той от своя страна е максимално прост и гласи, че българската държава изчезва от историческата сцена по обективни вътрешни причини, а именно заради слабостта и моралната разруха на собствения й елит." Ще изложа накратко моето мнение върху този текст: опитът да се натика в идеологическа рамка историята при силно изразен дефицит на авторитетни и достоверни източници, според мен, винаги ще води до този трагико-комичен от научна гледна точка резултат - от една страна предпоставена версия, необходима за постигането на някакви политически цели; от друга липса на конкретни източници, които да се покриват с тази рамка - и между тези две точки волунтаристично поле за всякакви интерпретации и акробатични интелектуални изпълнения на автори, чиято задача е да запълнят пропастта между тяхната некомпетентност и късото прокрустово ложе на идеологическия им калъп. Отстрани наблюдавано от безпристрастен наблюдател това е исторически водевил при който се реже и натъкмява излишното или недостигащото от тялото на историята, за да се напъха това многострадално тяло в калъпа на идеологията. Твърде жалка картинка, според мен. Пенчо Славейков я нарича "фасулковщина".

Тодор Шишков е възпитаник на Сорбоната и Пражката литературна школа. Но той е филолог по образование. Опитът му да напише История на България е в отговор на една дискусия, разразила се по повод на други подобни опити, в които има ярко идеологизиране, в стремеж да се "вдигне духа" на българите. Списание Читалище тогава задава въпрос: "Периода на нашето подчинение под властта на Османските царе не заслужава ли никакво внимание, за да не го препустим съвсем от книгата? Или сведения нямаме за него? Нито едното, нито другото. (…) Сведения за този период вече имаме тук-таме разпръснати; защо не се погрижи някой да ги събере на едно, доколкото е възможно, и така да състави едно по-пълно ръководство по нашата история?" и Шишков се заема да пише цитираната от теб История - нещо, което свършва в рамките на година, от 1872 до 1873. За всеки занимаващ се със сериозна изследователска работа е очевидно, че за този срок един непрофесионален историк не може да напише стойностен исторически труд, при това фундаментален. Сравнението с маймуната и очилата идва от явната диспропорция в този труд на Шишков - според него 150 страници за българската държава стигат за баланс на 167 страници за произхода на българите и историята на тяхното падане под турско владичество. Структурата е деформирана, очевидно е, поради което съвременниците му се подиграват, а и никой след това не преиздава и споменава този труд, освен тесни специалисти. Ето тук е ситуиран разказът за този учебник в една много смислена статия на доцент Десислава Лилова по темата за идеологизирането на историята. https://balkansbg.eu/bg/content/b-identichnosti/459-balgarskiyat-razkaz.html Няма да преразказвам статията на Лилова, само ще допълня, че нейната позиция съвпада с моето разбиране за изучаването и преподаването на историята като наука.

Великолепно. Анализ и синтез без митология. Какво ще се случи, ако това бъде разказано по този начин популярно в учебника по история, без митове и легенди, които не се нуждаят от коментари. Децата ще започнат да задават въпроси ли? Много добре. Ще мислят. Тогава за какво бяха споровете. И щом това е било така през твоя прочит, и през моя, къде има място за легенди за Левски например. Мислиш ли, че той е бил по-малко прозорлив от мен или теб и не е виждал нещата в Империята и извън нея приблизително по този реалистичен начин, поради което е бързал да подготви въстанието, което избухна в оставената от него мрежа на ВРО. Няма начин да подготвиш мислещи хора с митове и легенди, пък ако го правиш, те не са годни да управляват собствения си живот, ерго властта не е способна да управлява ефективно държавата. С всички последствия от това, сред които живеем.

Тогава защо въобще задаваш въпрос? След като знаеш отговора.

Приемам, че въпросът не е реторичен, в противен случай всичко написано по-долу може да не се чете. Полезният ход в случая, според мен, е Министерството на образованието да изработи единен критерий за всички издателства. Това може да стане съгласувано с Факултета по история в СУ, където се преподава научна история. Повечето от децата няма да станат професионални историци, но някои от тях ще се занимават професионално с история, не само като историци, но и като социолози и в други сфери на хуманитаристиката. Затова е резонно да има „калибриране” на материята, която се проподава в началното и средното образование, такова може компетентно да се направи от гледна точка на това, което се преподава като наука във висшето образование. При изработването на тези критерии вече може да се дефинира кои области са спорни и кои не. Тогава може да се намери баланс и да се включат т.н „митове” в такава интерпретация, каквато е адекватна на съвременността и бъдещите перспективи на България, останалата част, която е безспорна, да влезе като такава във вид на научнопопулярен разказ. Тези критерии трябва да са очертани с ясни граници, за да не дават много голямо поле на различни автори със свои пристрастия да интерпретират историята субективно и да се издават учебници с на практика различни истории. И още нещо, което споменах и в предишния си постинг по този въпрос – учебниците да са така написани /като изискване и критерии на Министерството/, че да включват допълнителна активност както за преподавателя така и за учениците, да отварят възможност за дебат и самостоятелно мислене.

Да, но вижте ги тук - това са френски и германски войници от френско-германската обединена бригада /5000 души/ - не се прегръщат братски, но ми изглеждат приятелски настроени. Хората нямат нищо един срещу друг, политиците са тези, които ги противопоставят. Това го усетих лично, когато преди години бях в Македония, на ниво лични контакти няма никакви проблеми между нас, когато се намесят митове за национално величие, минали войни, политика, хората губят лицата си. По отношение на демитологизацията, за която пише Торн тук, мисля че допуска една основна грешка, като демитологизира от днешна гледна точка и мери със съвременни мерки - всяко нещо е във времето си и има историческо измерение. Национализмът по време на Възраждането има едни цели, след Освобождението други, след Първата световна война трети, защото се променя глобалния свят по време на всички тези периоди. Днес съвсем различни, защото общо взето хората навсякъде мислят така, повечето от хората, моята родина е там, където ми е добре, поне така мислят с краката си, със сърцата и сантиментите си остават привързани към предишната си национална принадлежност, дори и интегрирани в друга нация. Второто и третото поколение обаче губят тази емоционална връзка. Каузата днес е да живеем добре в собствената си нация, всичко останало с което надуват тръбите популистите-националисти е мит и прах в очите, за да не виждаме тази кауза. Историята трябва да си помним и ценим нейните герои, те са били герои за времето си и за каузата си, и такива ще останат в историята, но днес националната кауза по мое мнение е съвсем различна и не можем да вървим към нея, обърнати с лице назад.

Този миг е рухването на пазара през 30-те години в САЩ. Тогава започва и кризата в Европа, алтернатива на която са две претендиращи за глобални държави - СССР и нацистка Германия, защото тя също претендира за глобалност, националсоциализмът е глобалност за една раса. Но наистина се опасявам, че твърде много се отклоняваме.

В смисъл милиони убити мъже и жени, сринати до основа градове и промишленост и индоктринирани от нацистка идеология 90 процента хора, не може това да се определи като "просто си оправиха разрушенията" - те са били срината до основи нация, и ментално, защото са вървели плътно зад Хитлер, защото носят бремето на историческа вина с масовите убийства. Но сега са най-космополитната европейска нация. Как да определим такъв преход с "просто си оправиха разрушенията", това е самоизградила се нова нация, 17 милиона чужденци са интегрирани успешно в нея и работят за тази нация като германци, не е просто.

Офтопнахме темата тотално, извинявам се на Торн, ама конфликтът ни с циганите, според мен, не е етнически, а на база бедност и социална неуреденост. Спирам.

Нямаме противоречия, според мен също е устойчива на промени, но пазарите не са, вече не са така парцелирани както преди Първата и ВСВ, вече можеш да проектираш и произвеждаш кораби в Швейцария, където няма море и да ги продаваш на Сингапур, където има, въпросът е че има реална глобализация. Устойчив е езикът, обичаите, историческата памет, но същевремено са отворени за промени, защото са променени правилата на играта - Хитлер воюва за житниците на Украйна и нефтените полета в Кавказ, но сега Германия си купува руски газ, с енергията от който произвежда високотехнологични автомобили и пак ги продава на същите руснаци, с които преди десетилетия е воювала. А те пък имигрират в Германия и стават германци - диалектика, отрицание на отрицанието. Не можем да не отчитаме променящия се свят.

По въпроса за моделите наистина могат да се водят много дебати, но има много успешни и добре работещи и модерни национални концепции. Споменах Германия на прима виста, защото при тях излизането от разрухата е най-тежко, те излизат физически и морално опостушени от ВСВ, и от Първата, между другото. Има нацизъм, има страшно много жертви, има тотално разбита икономика. Но се възраждат като Феникс. Сега дали нашите национални особености кореспондират с техните, въпрос на по-задълбочен анализ, въпросът е че в света има много нации, проспериращи нации, постигнали едновременно национална идентичност и модерност, те са интегрирани в световния глобален пазар, но най-вече заради качествения си човешки фактор и добрите решения от социална гледна точка, за да могат да го притежават.

Според мен концепция има /а може и да си прав и вече даже да няма?/, но няма никаква воля, желание и интерес тази концепция да се приложи на практика. Концепцията ни е пред очите, не е необходимо да откриваме топлата вода - погледнете една социална и добре развиваща се държава като Германия, тя самата е концепция, осъществена.

Анджак, точно това е - нациите въобще не са това, което е било преди сто години, не са това и което бяха преди 40 години, интернет, новите технологии, образованието, още много неща коренно преобърнаха дефиницията за нация, според мен най-голямата промяна е в третия компонент по класическата терминология за нация "една територия, един език, един пазар" - пазарът е глобален и това е което глобализира нациите. Онези които си живеят в миналото и не могат да се адаптират умират, естествен подбор.

Въобще не ти говоря за отпадане на националната държава, а за умирането на българската национална държава, поради неспособност от нейна страна да се адаптира към глобализацията. Националната държава не изключва глобализацията. Психологическите мотиви са свързани и с икономическите и обществени такива - когато в училище и семейството на едно дете му се набива в канчето какво трябва да бъде, а не се поощряват неговите индивидуални способности и склонности, когато после в работата му, колкото и да е способно и даровито, този младеж не расте в кариерата, собственикът на фирмата или шефът в учреждението лансира роднини и приятели, защото само му са такива, младежът си хваща шапката и заминава някъде, където не е така. Нарочно опростявам изказа, да не е лозунг.

Виж сега, на никой няма да му е интересно да те убеждавам в личен план, че не ми е внушено от филмчета и статийки, нито пък от хората, с които общувам, затова няма и да го правя тук, само ти казвам, че не е така, ако искаш мога на лична поща и да ти го разкажа как е конкретно. Същността е в херметично затворената икономика, защото въпреки камуфлажа, твърдя, че е такава и авторитарното обществено устройство на българското общество, там е ключът. Бизнесът е мафиотски и мутрашки, изграден подобно на куполите в сицилианската мафия, пазарът за другите субекти е запушен. И това е следствие на авторитарност, тотална - отгоре до долу, наследена от предишната система. Затова и обръщението "батка" между такъв тип "бизнесмени" и т.н. Същото обаче е по вузовете, училищата и навсякъде - някаква връзкарска семейственост и йерархия, която задушава всяка индивидуална инициатива, това е болестта.

Понеже цитираш мен, а желаеш друг да отговори, ще ти отговоря аз. Краткият отговор е - глупости По-не краткият е, всичко което съм написал е плод на личен живот, аз самият съм го изживял, затова няма начин да ми е внушено и да не е собствена мисъл. Ако имаш аргументи против конкретно, изложи ги. Иначе лепиш етикет върху съдържание, който е подвеждащ и не отговаря на това, което си написал върху него.

Значи, според мен, това не са "мъгляви глобалистични утопии", а е реалната глобализация, която се случи и към която ние като общество и индивиди оставаме изолирани. Защото по отношение на "ресурсите" има един ресурс, който произвежда всички останали и това са квалифицираните, образовани и свободни хора. Няма нещо, което като суровина да не може да се купи на световния пазар, но хората са тези, които правят технологиите и всичко останало от суровините. Затова богатата на нефт Венецуела тъне в мизерия, защото изгони хората с технологии и сега стои върху нефт, който нейните хора не могат да извадят. Според мен печелившата стратегия е да се откажем в образованието /а и навсякъде другаде/ от авторитарност /не авторитет, различни неща са, авторитарност се налага силово, авторитет се печели с качества, но тогава имаме меритокрация/ и да се освободят децата от нея – да учат и познават задължителното, но да имат свободата да казват всичко свободно каквото мислят за него, да го изразяват открито. Ако някой твори митове, това да са самите ученици, техните лични митове. Учителят да бъде знаещ и мислещ медиатор, а не наставник и ментор. Да има напълно индивидуален подход към всяко дете без да му демонстира кух авторитет, не да играе роля на назначен авторитет, пълномощник на друг по-голям авторитет /принципа на матрьошката/, а да е равнопоставен събеседник, може би с повече знания от децата, но равнопоставен, да им даде пълната свобода да изразяват това, което те, всяко едно от тях като индивидуалност, мислят по задължителния учебен разказ за историята. Така се ще се оформят креативни индивидуалности, а не стадо от сиви конформисти, обединени от страх и верноподанически чувства. Впрочем това отдавна се прави в по-развити в образователно и икономическо отношение общества, гледайте „На учителя с любов”, там е демонстриран такъв подход. Заради цялата тази потискаща атмосфера на авторитарност и незачитане на уникалната индивидуалност на отделния индивид, на всеки сам по себе си уникален човек, потискане на свободата да се изразява свободно детето /същото важи и за учителя/, бягат младите хора от държавата България. Те търсят други места, където намират друга по-добра за тях и децата им атмосфера за социална и лична изява. Не са само парите; и имигрирането на най-будната част от младежта няма да спре, докато на тази територия цари духовен деспотизъм и авторитаризъм, дори на клетъчно ниво в семейство и в отделната паралелка в училище. Трябва да го проумеят привържениците на всякакъв авторитаризъм: днес фундаменталният ресурс в икономиката и обществения живот е Човекът, свободният, знаещ и мислещ самостоятелно човек, това е ресурсът, който произвежда всички останали ресурси. А да притежаваш и владееш този ресурс има един-единствен начин, да оставиш самите хора да бъдат креативни и свободни и да работят за себе си. Да им дадеш възможно най-голяма свобода да бъдат самите себе си, на всеки един индивидуално. Всички други варианти водят до обществен и социален провал, виждаме до какво водят авторитарния подход и замаскираното робство над индивидуалната свобода в България /и не само в България, във всяка авторитаристична и тоталитарна държава/ – духовна и материална деградация на обществото и умиране на нацията, във физически смисъл, не във философски. Франциско Гоя го е нарисувал и озаглавил „Сънят на Разума ражда Чудовища” – според мен и на индивидуално, и на колективно ниво, за да бъде буден Разумът /съзнанието/ то трябва да бъде освободено от всякаква догма и наложен отвън по силата на каквато и да било принуда Авторитет. Ако което и да е „тъмно” съмнение, съществуващо в подсъзнанието, не може да бъде свободно изведено и изразено в светлината на разума чрез Словото, остане потиснато и заключено там, независимо дали в обществения „разум” или в индивидуалния, то ще го взриви или ерозира рано или късно. И точно това се случва в българското общество – то не може да се събуди от патриархалния си сън, забранено му е, а несъгласните със забраната да има будни, го напускат, отиват на друго място. Не искат да сънуват чудовища в живота си, докато спят наяве.

Тесла са изградили мрежа за бързо зареждане на батерии в САЩ /до 30 мин, доколкото прочетох, но го рекламират като "време за едно кафе", пише го в сайта им и може да се види обхвата й/, не знам дали е с дотации от държавата или щатските правителства. Освен това са направили съвсем отделна фирма за производство на ток от слънчеви панели, с която захранват тази мрежа. Доколкото четох нещо скоро, сега усилията им са да направят евтин и масов автомобил на цената на бензиновите и дизеловите с пробег на батерията поне колкото тях.

Да, прав си, реалността е такава и нищо не се е променило от десетки години, даже ми се струва, че нещата стават по-зле като методика. Бил съм за кратко учител и съм се изправял пред 20-30 деца, за да им обяснявам творчеството на Вапцаров, повярвай, много трудно е. Защото става въпрос за деца на по 13-14 години, и те заспиват от досада, ако само им преразказваш написаното в учебника. Но ако по някакъв начин им дадеш възможност те да участват, да го свържат със себе си, получава се. Но според мен проблемът не е в децата, а в системата, тя е негодна в този си вид, и не на парче, не може да се закърпи, трябва да се променя цялата концепция. Почти непосилна задача за общество като българското на този му етап, пак според мен. По повод "изваждането на светло", което е твое попадение, между другото, това е основната методика в психоанализата, така се лекуват индивидуални травми, изваждайки ги "на светло" със свои думи, човек се освобождава от страховете и комплексите си. И според мен този механизъм би могъл да работи и в образованието на ниво учене - защото ако аз напиша едно свое есе за Левски, това ще бъде моя Левски, аз съм го извадил през собствения си разказ "на светло" за мен лично, това няма да бъде унифицирания в мит Левски, който зазубрайки от учебника ще преразкажа, за да получа оценка и след това ще забравя.

Става въпрос за преподаване на история в образованието преди висшето, където вече се преподава наука, нали, за това дебатираме. В постинга на Атом бяха посочени четири алтернативи, ако си проследил предишните ми постове, след неговия, посочих историята като възможно най-обективен разказ, но не наука, научно-популярен преразказ на науката. Плюс възможност за различни гледни точки, които самите обучавани да търсят под различни форми, тоест те да подлагат на свой анализ предлаганата им възможно най-обективна история, да я извадят на светло, всеки за себе си. Това имам предвид, децата да се научат да мислят самостоятелно, а не да зубрят митове, разказани им от авторитети, без да ги подлагат на собствената си проверка. Не провиждам през думите ти, по-добре си формулирал моето мнение, изразих го в предишни постове, трябва да се четем.

канализирането не е никакво осъзнаване, нито управляване. Единствения начин е да се навлезне и да се изкарат на светло - колкото може повече. Защото "светлото" е възможността за управление. + За отговора на Рамус, не бих могъл да го формулирам по-добре от него, след като го прочетох разбрах, че точно това мисля. И пак се връщам към четирите категории, посочени от Атом, по специално тази, която дискутираме тук: Мит - особе­на категория разказ, който притежава както убедителност, така и автори­тет . Публиката възприема мита за истина без въпроси. Истината в този разказ е извън съмнение и не подлежи на дебат. За мен всяка форма на мит, преподавана като история, е неприемлива; нещо, което да се "възприема без въпроси, извън съмнение и да не подлежи на дебат" просто е боклук.

Право пропорционална - колкото повече хората и обществото се интересуват от подобни въпроси, толкова по-сигурно ще се сбъдне прогнозата.