Б. Киров

Последното не го разбрах? Руската държава в лицето на руската централна банка емитира фиатни пари, с които кредитира целенасочено и селективно проекти на руски предприемачи. Фиатни пари (по-надолу обяснение и за фиатна валута, фиатна система на валутата) означава: пари, декларирани от правителство като законно платежно средство.[1] издавани (печатани) от държавата пари, които не са конвертируеми в нещо друго (напр. злато), нито притежават фиксирана стойност в смисъла на обективен стандарт.[2] https://bg.wikipedia.org/wiki/Фиатни_пари Фиатните пари са буквално правене на пари от въздуха, количествени улеснения, които централната банка печати без обезпечение от злато или друга резерва валута. В САЩ такива пари се печатат от ФЕД по искане на правителството, в ЕС скоро бяха отпечатани трилиони такива количествени улеснения по план на Марио Драги за стимулиране на европейския бизнес и производство. Глазьов иска руската централна банка да се отвърже от верижката на долара и споразумението си с МФВ да емитира толкова руски рубли, колкото долари има в златния и валутен резерв /знам че Атом има по друго виждане тук, но не го споделям/. У нас такава роля играе валутния борд. Но така или иначе, Глазьов говори за кредитиране на руското производство и иновации от банкерите с емитирани фиатни пари, тоест рубли напечатани точно за тази цел и необвързани с валутния и златен резерв. Пиша тук това, което той обяснява в интервюто си, постнал съм го като текст още в първия си пост в темата http://temidnya.ru/blog/43090913616/Sergey-Glazev:-Myi-otdali-svoe-buduschee-v-chuzhie-ruki Всъщност китайската и индийската централни банки оперират с емитирането на местна валута по тази схема на фиатни пари, те нямат зависимост от МВФ и системата на доларов или златен резерв, задължителен за Русия. Според Глазьов тази обвързаност дърпа руската икономика към блатото на застой, висока инфлация и суровинна ориентираност, защото доларовите запаси се попълват главно от износ на петрол и деривати. Лично аз не виждам за България никаква възможност да търси някакви възможности по този път, защото икономически ние донякъде сме част от един общ пазар на ЕС, където, според Глазьов няма място като съставна част на този етап за Русия, той вижда нейното пазарно бъдеще на Изток. дали е прав или не, не се наемам да давам оценки. Че Русия страда от болестта на същия икономико-политически модел Кой като България, противоречие нямаме, само бих обърнал обратно нещата - България страда от същия модел, копи пейстнат от Русия на наша почва. Глазьов и Хазин обаче говорят за пускане на кепенците на този модел, за неговото закриване в Русия.

Одобрението ми беше за интересния материал, който е постнат в темата, а не за извода, че са спечелили държавно ориентираните икономики. Всъщност Глазьов въобще не твърди това. В този материал, писан /говорен/ в края на 2016, преди изборите в САЩ, Глазьов казва няколко възлови важни, според мен, неща: - Руската /съветска/ икономика е пропуснала историческия си шанс да се реформира в пазарна, какъвто шанс са използвали китайците, резултатът е, че преди 25 години Русия е произвеждала 2 пъти повече от Китай, днес съотношението е 5 към едно в полза на Китай или 10 пъти, 1000 процента в полза на капитализма. Китайците са прескочили пропастта между планова и пазарна икономика на три малки скока, Русия е паднала при опит да я прескочи с един голям скок, китайската котка не е била идеологическа и всички мишки са били хванати от нея. - Другото е, Глазьов призовава за одържавяване на руската централна банка и превръщането и в целенасочен кредитор на руското капиталистическо производство, тоест скъсване с доларовата система, което за мен означава отделяне в самостоятелна орбита. Къде я вижда той? - В Евроазийската икономическа зона, но какво разбира под това понятие. за разлика от Хазин, който я привижда между Русия, Турция и /евентуално/ Иран, Глазьов говори за Пътя на Коприната - тоест той вижда такава зона в старите рамки на този Път; а това ни повече ни по-малко означава целия Близък Изток по оста Турция, Иран, Ирак, Индия, Китай. - Глазьов говори за "време разделно" - или ще си останем в старото блато на застой от +- 2 процента растеж-спад и суровинна икономика, казва той, или трябва решително да тръгнем по-свой път на индустриализация и иновации, като държавата кредитира със собствени пари собствения бизнес; пазар - пазарът на страните по Пътя на Коприната; в противен случай, казва Глазьов, останем ли си в крони капитализма на монетаризма и финасовиге спекулации с валута, ще станем лесна плячка и от Изток /Китай/ и от Запад /САЩ/. Това е казано с известна месианска нотка за изключителността на Русия, която би могла да се превърне в лидер през 21 век, според него.

Възможно е, но, според мен, е малко вероятно. Стаски беше изследвал задълбочено този въпрос - ханчето е наето от Латинеца, докато Левски е в Букурещ на Учредителното събрание на БРЦК, дори Левски не е бил наясно, че това ханче е свързано с революционната дейност, Латинеца го наема като частно лице, въпреки противоположните твърдения с по-късна дата. Колко събрания са провеждани в това ханче или каква куриерска дейност между Търново и Ловеч е преминавала през него от април до декември - отговорът е никаква. Откъде тогава турската агентура, която безспорно е била на високо ниво, защото я ръководи германец, Шнайдер, е могла да знае за комитетската функция на ханчето в Къкрина. И пак влизаме в кръга от неколцината посветени лица от Ловеч. Лично мнение. Наистина е имало инцидент с посетител на кръчмата в ханчето, който заговаря Левски и му задава въпрос кой е, първото обяснение на Левски не е най-доброто - той се представя за Христо Иванов-Големия, което естествено предизвиква удивление в този селянин, познавал Големия, това става някъде към 18-19 вечерта, още с пристигането в ханчето. Това е единствената сламка, върху която може да се построи такава хипотеза.

Цялото интервю във вид на текст го има на този линк: http://temidnya.ru/blog/43090913616/Sergey-Glazev:-Myi-otdali-svoe-buduschee-v-chuzhie-ruki Глазьев е академичен икономист за разлика от Хазин, цитирал съм негово интервю в друга тема за Русия. Тук той отново настоява на идеята си, че Руската Централна банка трябва да печати фиатни пари, с които да кредитира иновации и производство. Това интервю не е точно академична лекция, има много емоция в него, но е интересно, с констатацията, че Русия е на кръстопът.

Ето какво казва Кен Дженингс, един от шампионите, играл в състезание по тривиа срещу Уотсън: “ The computer's techniques for unraveling Jeopardy! clues sounded just like mine. That machine zeroes in on key words in a clue, then combs its memory (in Watson's case, a 15-terabyte data bank of human knowledge) for clusters of associations with those words. It rigorously checks the top hits against all the contextual information it can muster: the category name; the kind of answer being sought; the time, place, and gender hinted at in the clue; and so on. And when it feels "sure" enough, it decides to buzz. This is all an instant, intuitive process for a human Jeopardy! player, but I felt convinced that under the hood my brain was doing more or less the same thing. ” А това е схемата на архитектурата на IBM's DeepQA , по която процедира Уотсън: подсигурена от внушителен хардуеър: The system is workload-optimized, integrating massively parallel POWER7 processors and built on IBM's DeepQA technology,[20] which it uses to generate hypotheses, gather massive evidence, and analyze data.[2] Watson employs a cluster of ninety IBM Power 750 servers, each of which uses a 3.5 GHz POWER7 eight-core processor, with four threads per core. In total, the system has 2,880 POWER7 processor threads and 16 terabytes of RAM.[20] According to John Rennie, Watson can process 500 gigabytes, the equivalent of a million books, per second.[21] IBM's master inventor and senior consultant, Tony Pearson, estimated Watson's hardware cost at about three million dollars.[22] Its Linpack performance stands at 80 TeraFLOPs, which is about half as fast as the cut-off line for the Top 500 Supercomputers list.[23] According to Rennie, all content was stored in Watson's RAM for the Jeopardy game because data stored on hard drives would be too slow to be competitive with human Jeopardy champions https://en.wikipedia.org/wiki/Watson_(computer) тази успоредна линия от "генериране на хипотези", "прецизно филтриране", "хипотези и оценка на резултати", която тече успоредно отдолу е свързана с контейнер "тренирани модели", според мен; двете линии се събират в "синтез", след което следва "финално сливане и класиране" - "отговор". Доколкото има поле да се говори за аи, а не за машина, то е в полето на втората линия долу, където има "модели на обучение"; играчът, Дженингс, дефинира по своему този процес като "непрекъснат, интуитивен процес" и декларира, че неговият мозък работи по същия начин.

Южняк, понеже пишеш, че си се занимавал с "deep learning", обучаване аи на гугъл, би ли обяснил най-общо принципа на това обучаване - става въпрос за изграждане на нещо като невронна мрежа от процесори, които наподобяват начина, по който протича мисленето при човек ли, на принципа "грешка-проба", научаване ли? Защото това, което прочетох за Уотсън е нещо приблизително такова, той се "самоубочава", отсявайки огромен обем ненужна и грешна информация и в крайна сметка синтезира полезна и вярна информация. При това тази машина работи с 90 модула от по 4 8-ядрени процесори, доста мощ има на разположение, но дори това не я класира в категорията на топ 500 супер-мощни компютри, примерно това е наполовината на последния от тези 500. Правят ли експерименти по обратния път - с нанотехнологии да търсят имплантиране на микропроцесори в мозъка на човек? За да използват тези микропроцесори във вече създадена верига от неврони, каквато е човешкия мозък.

Разбирам. Според мен, програмирането на изкуствен интелект все пак е ограничено от развитието на хардуеъра, защото става въпрос за брой операции в определено време. Неотдавна имаше нещастен случай с катастрофирал човек в кола, управлявана от автопилот и моделът беше изтеглен. Изкуственият интелект, управлявал машината в случая не е съумял да различи за определено време един символ, получен от сензора, обърквайки го с друг, заложен в програмата му, което доведе до катастрофата. В този случай става въпрос не за дефект в програмата, а за несъотвествие във времето на работата на бордовия компютър, изпълняваш инструкциите на тази програма. Ще ти дам друг много елементарен пример, който сам наблюдавах с „енжин” на шахматна програма: имам една на таблета, с която понякога разпускам, тя е добра, не мога да я надиграя над 3-4 ниво от 10. Обаче хлапето на племенника ми ме сложи в джоба си, той е на 9 години и едва знае как се местят фигурите. намери и лесно цаката на програмата – нагласи я на 10-то ниво, най силното, и започна да мести така бързо фигурите, че програмата нямаше време да мисли, за да му отговаря адекватно и играеше като пиян човек, хлапето я победи в стил „супер-блиц” на най-високото й ниво на трудност, заобиколи изискването за време. Аз мисля не по-малко от минута на ход, за това време програмата на това ниво ме размазва, малкият местеше на секундата и разгроми „енжина” на програмата, той я размаза. Мисълта ми е, че при това програмиране, бързината на процесорите и мощността на хардуеъра, според мен, е от решаващо значение. Ето линк към статията за т.н. суперкомпютри в света – виж за каква надпревара става въпрос и какви чудовищни скорости са постигнати в последните години. https://en.wikipedia.org/wiki/Supercomputer Интересното е, че има жестоко състезание между китайци и американци. Големият проблем там е в охлаждането на процесорите. Затова мисля, че по пътя на този тип процесори и компютри лимитите са ограничени и не може да се стигне до пробив от някакво принципно ново ниво, колкото и бързо да се развива програмирането, носителят е ограничен.

Скуби, в САЩ всеки втори през онези години е имигрант от Европа, така че тези имена, които цитираш, те наистина са големи и важни за американското кино, обаче не можеш да се каже, че са принос на Източна Европа, машината на Холивуд щеше да открие други подобни, ако не бяха тези. За мен много по-съществен е приносът на метода на Станиславски, наричан накратко Метода и адаптиран от Лий Страсбърг и неговата Бродуейска школа. Повечето велики американски актьори минават през тази школа - Брандо, Ал Пачино, Дъстин Хофман, Де Ниро, много от по-старото поколение; докато нашите актьори се отнасят с високомерна насмешка на аристократи към Станиславски, американският театър и кино го приемат и адаптират, цялата актьорска игра и досега е базирана върху него Малко любопитни факти за филма "Кръстникът": Paramaunt купуват правата за филмиране на “Кръстникът” още докато Марио Пузо е написал 100 страници от романа си за $12,500, с опция да вдигнат сумата до $50,000, в случай, че завършения текст бъде филмиран. Трябва да се отчете пазарната прозорливост на изпълнителния продуцент на Paramaunt, Робърт Евънс, който измъкнал правата за филмиране един ден преди такъв договор да подпише с Пузо Бърт Ланкастър, който възнамерявал лично да изиграе главната рола на дон Вито Корлеоне. Бърт Ланкастър, който през 1969 година е на крачка да откупи правата за филмиране върху "Кръстникът" на Пузо Копола не бил първият избор на Paramaunt за режисьор на филма, били обсъждани имената на Артър Пен, Питър Йейтс, Ото Преминджър, Ричард Брукс, Елиа Казан, Фред Зинеман и още половин дузина други известни режисьори. Всички те казали „не”. Най-сетне продуценът Евънс стигнал до заключението, че „филмите за мафията са празна работа, никой не иска да се занимава с това, и ако има такъв режисьор въобще, той трябва да е американец от италиански произход.” Така се стигнало до избора на Копола. Той също бил на път да откаже, като в частен разговор с продуцента споделил, че романът на Пузо му изглежда като „сензационен и популярен опус, твърде евтина изработка.” Но най-сетне приел, отчасти защото точно по онова време /1972/ неговата лична компания American Zoetrope била пред фалит и той спешно се нуждаел от голям хонорар, за да я спаси. Копола в началото на 70-те Щом се съгласил да режисира „Кръстникът”, Копола рязко сменил тона си в изказванията си за романа, той го определил като „достоен за древногръцка трагедия, съвременна драма за един Крал и неговите трима синове-наследници.” Двамата с Пузо се сработили много добре и изразявали подчертано взаимно уважение. Копола се преборил за 5-милионен бюджет и поискал от Paramaunt срок от 80 дни за да заснеме филма, студиото му отпуснало исканите пари, но съкратило срока на 53 дни. Веднага след това изникнал въпросът кой ще играе главната роля на дон Вито Корлеоне? Paramaunt настоявал това да бъде Антъни Куин, но в техния лист по-надолу били и имената на Лорънс Оливие, Жан Габен, Джон Хюстън...Копола настоявал за Марлон Брандо, чието име по онова време било табу в студиата, заради скандалджийския нрав на Брандо и сприхавия му характер. Босът на Paramaunt Стан Джеф направо заявил: „Брандо никога няма да припари до до този филм.” и забранил всякакви дискусии по-натам по въпроса. Копола обаче продължава да настоява, че Брандо е най-добрият избор за ролята и в крайна сметка убеждава босовете на студиото в това. Марлон Брандо е бил на 47 години, когато му предлагат да играе главната роля във филма Останалите роли също са проблематични. Paramaunt искат Робърт Редфорд или Раян О’Нийл за най-малкия син на дон Корлеоне, но Редфорд сам отказва, след него и Уорън Бийти. Обсъждат се имената на Мартин Шийн, Дейвид Карадайн и Дийн Стокуел, пробват за тази роля даже Робърт Де Ниро; единствен Копола настоява за Ал Пачино, кото открива в него „дълбочина”, докато изпълнителния продуцент Фред Рос го наричал „малко хилаво човече”, но Копола надделява с аргумента, че Пачино ще се задоволи само с 35 000 долара за участието си в целия филм. Джеймс Каан в ролята на импулсивния Сони Корлеоне Джеймс Каан също е тестван в ролята на Майкъл Корлеоне, но накрая му намират по-подходящата за него роля на Сони. Джон Казале още отначало се оказва перфектен за ролята на Фредо. Копола възразява на искането да даде ролята на Кони Корлеоне на сестра си Талия Шиър с аргумента, че сестра му е твърде красива за тази роля, но накрая включва с роли дори родителите си и тримесечната си дъщеря София, като по този начин филмът става семеен. Марлон Брандо в ролята на Вито Корлеоне и Ал Пачино в ролята на Майкъл Корлеоне Снимането също върви трудно и много нервно, Копола постоянно се оплаква от ограниченията, които му налагат продуцентите и очаква те да го уволнят всеки момент, по-късно той разказва, че често му се е случвало да дочува такива разговори от гримьорните между актьорите: „Този филм е пълен боклук.” или /за него самия/ „този човек просто не знае какво и как да го прави.” Междувременно продуцентите обсъждат смяната му с Елиа Казан, но Брандо категорично заявява, че няма да участва по-натам в снимането, ако Копола бъде уволнен. Пачино в спомените си за снимането на „Кръстникът” също се оплаква, че непрекъснато е трябвало да се доказва и е постигнал това едва след кървавата сцена с убийството на Солоцо в ресторанта. Брандо е безспорният лидер сред актьорите, участващи в заснемането на филма: „той от половин дума схващаше и най-откачената ми идея – спомня си за него Копола, - и я пресътворяваше по най-великолепния начин.” Гримират Брандо, за да изглежда „като булдог” Брандо иска да направи Дон Корлеоне да изглежда „като булдог”, затова подпъхва подплънки от памук, за да се издуват челюстите му, а по-късно, недоволен от ефекта, кара дентист да му изработи специални протези, които носи за ролята, за да постигне искания ефект. Брандо често забравя репликите си и се налага да му ги пишат на специални карти, от които ги чете. Ал Пачино бойкотира церемонията на Академията по връчването на Оскарите, ядосан от факта, че той се появява в повече екранно време във филма от супер-звездата на „Кръстника”, номиниран за най-добър актьор – Марлон Брандо. „Ще ти направя предложение, на което не можеш да откажеш” Репликата „Ще ти направя предложение, на което не можеш да откажеш” е включена в списъка на 100-те най-забележителни филмови реплики за всички времена, направен от Американската филмова академия; тази реплика заема почетното второ място в списъка, първото е на „Честно казано, скъпа, не давам пукната пара за това” от „Отнесени от вихъра” /1939/ Гласът на дон Вито Корлеоне е базиран на реалния глас на Франк Костело, който Марлон Брандо наблюдава по телевизията, когато сенатска комисия разпитва публично прочутия гангстер през 1951 година. Котката в ръцете на Брандо била негово хрумване извън сценария Въпреки слуховете за консултанти-мафиози, такива не са ползвани нито за филма, нито за написването на книгата на Пузо. Марио Пузо казва, че никога не е имал каквито и да е контакти с мафията и с мафиози и че доколкото познава света на престъпността, това е от посещенията му в заведенията за хазарт. След написването на романа му, той получава много писма от мафиози, които му дават препоръки и изразяват възхищението си от детайлното познаване на техния свят. Пузо, за разлика от героите си Корлеоне, води потеклото си от Неапол, а не от Сицилия. Единственият реален мафиоз, взел някакво участие в „Кръстникът” е актьорът Лени Монтана, който на младини е бил в тези среди. Монтана изпълнява ролята на Лука Брази. Когато Пузо, в ролята му на консултант, му прави забележка как по-заплашително да върти барабана на револвера в една от сцените, Монтана го изгледал втренчено и казал: „Ти майтапиш ли се с мен?” Един от главните претенденти за ролята на дон Вито Корлеоне бил Орсън Уелс, личен приятел на Копола. Уелс дори свалил десетина килограма, за да влезе във форма, преди кастинга, но Копола не го допуснал до такъв, с аргувмента, че Брандо е най-добрият избор за тази роля, който той вече е направил. Алекс Роко в ролята на Мо Грийн – начинът по който го застрелват във филма повтаря изцяло начина, по който бил убит Бъгси Сийгъл, създателя на Лас Вегас, с тази разлика, че Бъгси не носел очила и реално бил дясната ръка на Майер Лански Според Марио Пузо, образът на „певеца на мафията” Джони Фонтан не е базиран на прототипа на Франк Синатра. Въпреки това, Синатра бил бесен на Пузо, и вендъж, когато и двамата били в един ресторант, се нахвърлил с вулгарни обиди срещу него. Точно заради този инцидент, появата на Джони Фонтан във филма била сведена до минимум. Един от поканените преди Копола режисьори от Парамаунт бил Серджо Леоне, който отказал. Според него тази история представяла мафията в прекалено положителна светлина. По-късно Леоне признава, че съжалявал за отказа си. Той прави свой филм за мафията през 1984 – Имало едно време в Америка. Според Стенли Кубрик „Кръстникът” е най-добрият филм за всички времена, събрал най-силният актьорски състав за всички времена. От похарчените близо 6 млн. за заснемането на „Кръстника”, Копола отделя около 460 000 за пробни кастинги, в които заснема различни кандидати за ролите, преди да реши на кой актьор да даде ролята. Този негов внимателен и педантичен подбор му се отплаща скъпо с превъзходна актьорска игра. Когато се снима филма, Брандо е на 47 години и според мнозина кинокритици, въпреки умелия грим, е твърде млад за тази роля. Босът на италианската мафия в САЩ по онова време, Джо Колобмо, и неговата организация The Italian-American Civil Rights League започват организирана кампания да прекратят прожекциите на филма. Робърт Евънс, продуцентът на Парамаунт, пише в мемоарите си, че хората на Коломбо му се обаждали с лични заплахи към него и семейството му. Най-сетне от Парамаунт се съгласяват с исканията на Колобмо, думите „мафия” и Коза Ностра да бъдат изтрити от репликите в сценария на филма. Продуцентът Евънс не харесва музиката на Нино Рота и дори след феноменалния успех на „Кръстникът” твърди, че тази музика е „нелепа”. Копола на снимачната площадка И за да са пълни трудностите за Копола, като венец на всичко идва стриктното изискване за дължината от страна на студиото: „Ти си заснел цяла сага, сега бъди добър да ми представиш филм”, казва на последната прожекция преди премиерата продуцента Евънс на Копола, който е принуден от оригиналните 180 минути да изреже почти една трета и да натика целия филм в исканите от Парамаунт 135 минути. ползвал съм информация от тези линкове http://www.telegraph.co.uk/culture/film/starsandstories/6189162/The-Godfather-Nobody-enjoyed-one-day-of-it.html http://www.imdb.com/title/tt0068646/

Какво имаш предвид, Южняк? Къде са проблемите, според теб?

На Фриц и аз съм се учил, с моите много скромни любителски възможности, стигам до най-ниските му нива, нагоре е Чудовище. Но доколкото бегло съм се интересувал, във всяка такава програма влагат милиони изиграни реално партии, дебюти, комбинации и ендшпили, оттам нататък как става магията на избора в тази информация, и формирането на стратегия, не съм много наясно.

Точно във войната, според мен, Фружине, е най-ужасяващото място за приложение на изкуствен интелект - представи си цяла танкова бригада или ескадрила от изтребители, управлявани от изкуствен интелект, без никакъв екипаж от хора, това вече се разработва като идея и практика. А да копираш такава технология е невъзможно, защото става въпрос за изключително сложен програмен продукт - тук вече примитивната техника изцяло губи значение. И другото супер-опасно място е да се поверят политически и социални решения на такъв интелект. Предполагам оттам идва биполярното разстройство на Илън Мъск; той самият разработва Франкенщайн.

Може би е фалшива, но не виждам това да променя много по принцип целия въпрос за използването на изкуствен интелект, защото тестовете със самоуправляващи се автомобили са приложение на такъв - разграничителната линия е вземане на решение. Дали в конкретния случай тези ботове са взели самостоятелно решение да създадат свой език или не е частен случай на това дали по принцип могат да вземат самостоятелни решения или не. Преди двадесетина години, когато диийп блу на ай би ем победи Каспаров, самата фирма спря по-нататък разработването на тази платформа и се извини на всички хора, които са любители на шахматната игра. Каспаров оспорва коректността на фирмата и твърдеше, че по време на играта е имало човешка намеса в ходовете на машината, но фирмата отрече. При това процесорите на дийп блу бяха много по-бавни от това, което представя на сайта си Nvidia. Ако в западния свят бъдат наложени ограничения върху развитието на изкуствен интелект по някакви етични и морални причини /както се случи със стволовите клетки/, китайците и индийците няма да спрат да го разработват. Същото е като с атомната енергия преди 70 години.

Според мен Южняк е прав, никой не може да спре развитието на изкуствения интелект, проблемите са чисто технологични. Доколкото си спомням от мемоарната книга на Бил Гейтс, там той развива идеята, че двоичния компютър, мислещ с 0-1 код е краен като възможности и неговото поколение няма да може да предложи нещо принципно ново в това отношение. Просто новата технология ще е нещо друго - квантов компютър? или някакъв друг хибрид, защото процесорите и чиповете са ограничени като капацитет. Но съм лаик и само задавам въпрос.

Южняк, привет! ценна информация си постнал. Доколкото прочетох в този линк, самата система за управление на автомобил като хардуеър не включва нещо принципно ново освен чипове и процесори: The scalable architecture is available in a variety of configurations. These range from one passively cooled mobile processor operating at 10 watts, to a multi-chip configuration with two mobile processors and two discrete GPUs delivering 24 trillion deep learning operations per second. Multiple DRIVE PX platforms can be used in parallel to enable fully autonomous driving. http://www.nvidia.com/object/drive-px.html Всъщност тя е традиционен компютър. Много по-бърз е процесорът. Имаш ли повече информация за това?

Марио Пузо започва да пише романа си „Кръстникът” на 45-годишна възраст, беден като църковна мишка и със семейство с 5 деца, които не може да издържа. Преди това е издал два романа, от които е получил общо 6500 долара, но е натрупал дългове от хазарт за 20 000. Пузо започва „Кръстникът” с единствената идея да изкара пари от този роман, той самият в интервюта казва, че не го оценява като литература високо. Предлага в началото идеята си на различни издатели, но среща твърди откази. Отчаян, с 10 написани страници, той най-после получава шанс, когато един ден негов почитател-читател го запознава с издателите от Putman. Босът на издателството безцеремонно му заявява, че иска от Пузо „съвременен роман, в който да бъдат разработени темите, които интересуват най-много американците днес: семейството, капитализма, престъпността. Роман, който да се продава добре.” Подписват договор за аванс от 5000 долара и процент от бъдещите продажби. През 1969 романът е завършен, Пузо осребрява аванса в пътнически чекове и заминава за Европа на пътешествие с жена си, на която години наред е обещавал такова пътешествие. Когато се връщат, от аванса не е останало нищо, а към дълговете си от преди, Пузо е добавил още 8000 долара, проиграни в казината в Монако и Монте Карло. Отчаян, той вече обмисля възможността да прекара остатъка от живота си в затвора, когато му се обаждат от издателството и му съобщават, че са му изпратили авансов чек от 100 000 долара, а до три месеца ще му издължат още 300 000 долара от продажбата на книгата му. Пузо се обажда най-напред на сестра си /той има 7 братя и сестри, отгледани от самотната му майка, властна италианка, за която той пише, че когато слушал гласа на Марлон Брандо в ролята му на Дон Вито Корлеоне, винаги си представял, че чува гласа на майка си/. Реакцията на роднините му отначало е подигравателна, защото Пузо е бил винаги „черната овца” за тях, която те са издържали по милост, но най-сетне майка му, чула погрешно 40 000 вместо 400 000, защото не може да повярва, че нейният „поет” е способен да спечели по-голяма сума, му дава единствения съвет: „Не излизай на улицата с толкова пари, опасно е.” Романът на Пузо стои 67 седмици като номер едно в топ класациите за бестселър на New York Times, като от него се продават 21 милиона копия, превеждат го на 17 езика и има огромен успех в Европа. Това провокира Френсис Форд Копола да предложи на Пузо да филмира романа му и двамата да направят съвместно като сценаристи вече десетилетия не слизащия от класациите като номер едно филм с три Оскара и седем номинации за Оскар, заснет с бюджет от 6 млн. долара и с приходи от над 245 млн. долара. Копола дотолкова цени съавторството на Пузо, че предлага на студиото, което го продуцира, заглавието да е „Кръстникът на Марио Пузо”, но предложението му е отхвърлено. За филма "Кръстникът" ще продължа в следващ пост.

Този „механизъм” не е нещо ново в историята на българската икономика. Ако прочетем от тази гледна точка „Тютюн” на Димитър Димов, романът е една блестяща илюстрация за механизма на корпоративната държава. Борис Морев и татко Пиер търсят сближаване с нациста Фон Гайер върху корпоративно-картелна основа, а не от лични или политически симпатии. „Никотиана”, която Морев превръща в картел, се нуждае от големия германски пазар за тютюн. В контекста на цялата държава такова корпоративно поведение обяснява напълно обвързването на България със силите на Оста по време на ВСВ. България развива мощни суровинни картели за производство на хранителни стоки и кожарска индустрия, въгледобив, ориентирани изцяло за немския пазар – Буров изкупува и инвестира точно в тези отрасли. И в крайна сметка ориентацията на България се определя от Буров и сие /Морев и Пиер в „Тютюн”/, а не от политиците, които са само парата в свирката на локомотива на тази корпоративна държава. Същият олигархично-корпоративен модел се наблюдава и днес, но това е дълга тема за раздел икономика. Накратко бих написал само, че такъв икономико-политически модел на управление подменя представителната демокрация и предефинира изцяло функциите и ролята на държавата.

Знам, че държавата няма да инвестира днес крупна сума в държавно строителство на домове за бедни. Този план, макар че е напълно изпълним и работещ, при сегашната структура на българската държава е сто процента утопия. И не по политически или популистко-расистки причини. Поради една желязна и незаобиколима реалност - българската държава е корпоративна, това го обсъждахме и в друга тема. Тази диаграма на НСИ за тежестта на различните сектори в общата стойност на българския БВП през 2014 много нагледно илюстрира това, което имам предвид: подчертаните цифри в червено са стойностите в млн. левове от две основни дейности с недвижимите имоти - тази от строителство е 3395 млн. лв., а тази от операции с недвижими имоти през брокери е 7504 млн. лв. или повече от два пъти по-голяма. Появата на една мощна строителна държавна фирма, която е в състояние за година да построи хиляди нови апартаменти на ниски цени - примерно 40 000 лв. за апартамент, който сега се продава за 120 000 лв. ще помете този спекулативен пазар и ще спука имотния балон. Ето защо, според мен, лобито на строителните предприемачи и брокерите на недвижими имоти никога не биха позволили това да се случи. Държавата може да го направи чисто теоретично, щом се обсъждаше варианта да вложи 10 млрд лева в нова АЕЦ, но няма да го направи, най-вече по посочената по-горе причина, според мен. Част от "корпоративистите" няма интерес, и то съществена част, даваща около 15 процента от БВП на страната.

Как се ражда киното Киното се ражда с проектора, раздвижващ серия образи върху екран. Братята Латъм и един млад асистент на Едисън, Диксън, изобретяват проектор Паноптикум, който изважда филмите от кутията. Същата година (1895) братя Люмиер (Огюст и Луи) представят пред публика в Париж свои филми. Моментът е епохален. Ето как го описва един участник в него, Жорж Мелиес: “На този първи сеанс количеството на зрителите бе съвсем скромно – около 30 души, платили по 1 франк за вход, няколко журналисти и приятели на Люмиер. И ето, светлината в залата угасна. Операторът нагласи електрическата дъга. Няколко мига, и на екрана се появи площад Белкур в Лион. Аз се обърнах възмутен към съседа си: “И ни безпокоят само за това неподвижно изображение?!”. Тогава се обади бащата, Антоан Люмиер: “Ние се трудихме повече от 10 години, за да накараме един кон да тръгне към нас и вие сега ще видите това!”. При това зрелище ние всички застинахме с отворени уста. Бяхме зашеметени. После видяхме стена, падаща под ударите на чук в облаци прах, пристигащ влак, закуска на дете на фона на клатещи се от вятъра клони и трепкащи листа, излизане на работници от фабрика и накрая – знаменития Полят поливач. Прожекцията завърши с неистови аплодисменти. Публиката беше покорена, очарована от “движението на фотографии”, улавящи “истинския живот”. Но времето за възторзи свърши. Дойде времето за преговори. Аз направих предложение на мосю Люмиер да купя един от апаратите му за моя театър Робер-Худен. Той отказа. Без да се отчайвам, стигнах до сумата 10 000 франка, която ми се видя огромна. Мосю Тома, директор на музей Гревен, му предложи 20 000. Без резултат. Накрая мосю Льолеман, директор на Фоли Бержер, стигна до 50 000. Напразно. Мосю Люмиер остана непоколебим. Той добродушно ни каза: “Този апарат е голям секрет и аз не искам да го продавам. Искам да го използвам сам.” Ние си отидохме очаровани и разочаровани. Веднага разбрахме какъв колосален финансов успех ще има това откритие.” Цитираният Жорж Мелиес – един професионален илюзионист, е силно заинтригуван от възможностите на кинематографа. Между 1896 и 1913 той режисира, снима, продуцира и участва в над 500 късометражни филма. През 1902 прави първият филм в историята на киното, получил световна дистрибуция (благодарение на пиратството) – Пътешествие до Луната по Жул Верн. Никелодеоните През 1902 в Лос Анджелис е открит първият киносалон Илектрик. Такива салони са наричат никелодеони, защото плащаш никел (5 цента), за да видиш шоуто. Към 1907 вече има около 3000 никелодеона из цяла Америка. Формират се филмови компании – Байограф и Витаграф. Киното е на път да стане бизнес. Никелодеоните са гладни чудовища с ненаситен апетит за 15 или 30-минутни филмчета. Ню Йорк тогава е център на американското филмово производство. Холивуд все още е само предградие на Лос Анджелис, в което растат портокалови горички. През 1903 фабриката на Едисън произвежда запазената марка на американската филмова история – първият истински игрален филм със заглавие Големият влаков обир. Няколко години по-късно, в нюйоркското студио Байограф, един млад актьор на име Грифит случайно замества простудилия се режисьор на късометражното филмче Авантюрите на Доли. Така започва кариерата на големия режисьор Д. У. Грифит. И ако младият актьор Грифит е имал единствената амбиция да стане “сериозен артист”, то отсега ще трябва да се откаже от нея, защото между 1908 и 1913 му предстои да режисира 450 игрални филма. Машината на киноиндустрията се задвижва: киното вече е бизнес! Първата "звезда" До 1910 кинокомпаниите се отнасят доста пренебрежително към актьорите: за зрителите те са просто “момичето от Байограф” или “малката Мери”, “момчето с тъжни очи”, “солидният банкер” и т.н.Една такава актириса е и Флорънс Лоурънс. Тя играе главни роли във филмите на Д. У. Грифит и дори, според договора, сама си избира костюмите. Но Карл Лемъл, собственик на конкурентната Индепендънт моушъл пикчърс й прави предложение, на което тя не може да откаже: той й обещава по-висока заплата и, най-важното, разкритие на истинското й име върху рекламните плакати. Лемъл е гений на рекламата: пуска лъжливо съобщение в пресата, че при катастрофа е загинало “известното на всички ви момиче от Байограф, което се казва Флорънс Лоурънс”. В следващият брой на вестниците Лемъл опровергава съобщението, като казва, че то е инсинуация на конкурентите от Байограф, но Флорънс вече работи при него. Следват пресконференции със самата Флорънс, на която възторжени фенове й разкъсват шапката, за да имат "спомен”от нея. Името й вече блести ярко. Не след дълго Лемъл я уволнява поради некадърност, но тя остава първата звезда в историята на киното. Скоро цяла Америка е залята с пощенски марки с ликовете на нови звезди, конкурентните компании не спят. Грифит открива цяла плеяда. На 19 март 1911 Байограф (последна от всички компании) публикува в едно списание фотографии на своите звезди с техните имена. “Момичето на Байограф” сега е Мери Пикфорд, “годеницата на Америка”, както я наричат по онова време, най-популярната звезда на САЩ тогава. Как и кога Холивуд измества Ню Йорк като център за филмопроизводство Причините са няколко: независимите продуценти бягат на запад, за да се отърват от лапите на Филмовата Патентна компания, един тръст (в него участват Витаграф и Байограф), основан да налага монопол върху патентите за снимане; предградието на Лос Анджелис е сравнително неразвито и богато на природни условия за евтино филмиране (слънце, пустиня, планини, урбанизирани околности); и най-вече, по-евтина работна ръка от тази в Ню Йорк. През 1914 е основана компанията на Джеси Ласки Фючър Плей. Към нея се присъединява доведеният му брат Самюел Голдфит (по-късно, Голдуин), както и още едно голямо име на Холивуд – Сесил де Мил. Де Мил заснема първият им филм, Буреносни мъже, в един хамбар. През същата година е основана Парамаунт пикчърс, за да реализира филмите на Плеърс къмпани. Продукцията, дистрибуцията и прожекциите стават трите носещи кита на първите компании. Мак Сенет и неговият Кийстоун През 1909 Майкъл Сенет е само един млад канадски ирландец, син на ковач, който от няколко месеца работи като второстепенен актьор в Байограф при великия Грифит и подражава без особен успех на комика Макс Линдер: същите гетри, цвете върху ревера и тръстиково бастунче. Д. У. Грифит обаче го забелязва и харесва, заради безгрижния и същевременно неспокоен дух. В края на 1910 Мак Сенет вече е вторият по ранг след Грифит режисьор в Байограф - кралят му отстъпва половината си кралство. През 1911 Сенет напуска Грифит и Ню Йорк и заедно с предприемачът Кесъл основава нова филмова компания с многозначителното име Кийстоун (в превод “основен камък”). И наистина, в следващите години Кийстоун се превръща в основната фабрика за производство на смях. Сенет е нейният гениален двигател. Рецептата му е проста: банална история, добро знание за онова, което зрителят иска да види, абсолютна свобода и майсторство на монтажа (последното е усвоил от Грифит). Най-важното е, че при Сенет смехът винаги има приятен вкус. Актьорите имат карт бланш за всякакви хрумвания. Те подражават на италианската театрална комедия дел арте, прескачат се и се гонят, замерят се с предмети (най-често торти), разменят си удари с палки (слапстик). Филмите на Сенет са грандиозно акробатично шоу. Навремето той самият се е подвизавал като изпълнител на акробатични танци и треньор по бокс. В Кийстоун са привлечени актьори от мюзикълите – Ал Сейнт Джон, Хък Мен, Чарлс Мюри… Героите му са типични глупаци, похотливи, безсъвестни, лукави и по детски жестоки. В крайна сметка винаги печелят, а зрителите са доволни и с превъзходство се смеят. Сенет въвежда своя “картотека на смеха” няколко десетки “гамени”, които сам той подбира (между тях са все още неизвестните Бъстър Кийтън, Еди Клайн и Клод Брукмън) четат хумористичните списания и обелязват на какво се смеят хората. В киносалоните си Сенет монтира “смехографи”, регистриращи нивото на смях при различни сцени. От Грифит той е научил най-важното за киното: то е изкуство на движението. И абсолютизира това във филмите си. В тях преследването и гонитбите никога не секват. Ако гонитбата между двама души е смешна, то гонитбата между цели тълпи трябва да е още по-смешна. През 1913 Сенет формира “кийнстоунска полиция” и назначава за неин началник знаменитият по-късно Фети Арбъкъл. Хората от тази “полиция” непрекъснато се катерят по покриви, плуват през реки, хвърлят се под конски копита или гасят пожари. През 1915 той отива още по-далече и въвежда във филмите си скандално разголени балерини, изпълняващи чудовищно смели и екстравагантни за времето си танци. Те се появяват в най-неочаквани моменти, без връзка със сюжета и внасят атмосфера на остра чувственост и ритмичност. Опиянен от собствената си свобода, Сенет издевателства над всички обществени институции и норми. Той внушава на зрителите една логика на абсурда: героите му ходят по отвесни стени, автомобилите се движат по телеграфните жици. Камерата му ни убеждава, че персонажите му са безсмъртни. Използва множество кинотрикове, като ускореното движение и двойната експонация, вмъкването на документални кадри и др. С появата на анимацията и Уолт Дисни удря камбаната за динамичните комедии на Макс Сенет. Анимираните Том и Джери имат по-големи възможности и от най-добрите акробати. Чарли Чаплин и другите В края на 1913 в Кийстоун се появява един дребничък и изразителен английски мим. Сенет обаче не оценява в него бъдещият крал на комедията и след участие в Проваленият роман на Тили (1914) Чарли Чаплин напуска студиото. Мак Сенет, подобно на цирков директор, залага на трупата, а не на актьора. Това което повечето хора днес си спомнят от “тихите години” са комедиите и комиците: Чарли Чаплин, Бъстър Кийтън, Фети Арбъкъл, Харолд Лойд, Бен Търпин, Лаурел и Харди. И докато комедиите на Мак Сенет са основани само върху лудо движение и акробатика, другите големи комици от “нямата комедия” са със силно индивидуално присъствие. Контръстът с образа на “малкия скитник” на Чарли е най-силен. Слапстиците са сведени до минимум, а мимиката и жестът, доведени до недостижима висота. “Каменното лице” на Бъстър Китън печели симпатиите на публиката най-вече с рафинирана ирония. Фети Арбъкъл е не по-малко знаменит за съвременниците си от Чарли Чаплин, докато не се проваля с трясък, заради един холивудски скандал. Харол Лойд ще се запомни вечно висящ върху покривите на небостъргачи, докато Бен Търпин се изразява по-нюансирано чрез мимиката на лицето. Дебелият и Тънкият, Лаурел и Харди, са емблема на “нямата комедия”, те са толкова ефективни като образи, че малко хора ги помнят в озвучените им филми. Нищо в киното не е така динамично като комедията. Много от звездите на “нямата” комедия са такива, защото са неми. Щом проговорят, всичко рухва. И все пак, онова което най-много се показва от началото на ХХ век днес по телевизията и върху видеокасети е именно американската комедия. И занапред светът ще се смее от сърце на тези легендарни безмълвни лунатици. Най-великият ням филм за всички времена "Раждането на една нация" е реализиран през 1915. Той е 12-ролков епос за Гражданската война и нейните последствия. Режисьор е Д. У. Грифит. Филмът получава от критиката статус на “пътеводител” за цялото развитие на киното и определения като “мечта за масите” (които са в сила и до днес). Освен това, има зашеметяващ касов успех. Ала срещу него се надига вълна на гняв и отричане, най-вече от чернокожите. От днешна гледна точка се вижда колко жесток расизъм е заложен в неговата идеология. Ку-Кукс-клан са представени като герои-защитници на цивилизацията, а северняците и “негрите” като негодници. Но като оставим това, Грифит въвежда принципно нови кинотехники – близък план, паралелен монтаж, масови и батални сцени – които вече демонстрират, че киното прави огромна крачка към нови хоризонти Текстът е от Енциклопедия "Киното: Филми, актьори, режисьори”, 2002 http://www.bgbook.bg/%C5%ED%F6%E8%EA%EB%EE%EF%E5%E4%E8%FF-%22%CA%E8%ED%EE%F2%EE%22.-%D4%E8%EB%EC%E8,-%E0%EA%F2%FC%EE%F0%E8,-%F0%E5%E6%E8%F1%FC%EE%F0%E8-_10564.html

Здраво сте спорили в онази тема, прочетох 3-4 страници, добри реплики, качествена игра А на Фружин не му отговорих, защото го видях, че се заяжда, та и "либерал" ме етикьоса, само това досега не бях чел. Ама не му хващам карез, защото го познавам, той се прави на народняк от Зелениково, но всъщност е интелектуалец под прикритие Фружине, споко - чалга не понасям от вида на тази "само кат те гепна... и т.н", направо ми се повдига от тези мазни вибриращи извивки, изкилиферчени страсти и текстове, писани от Трендафил Акациев и колектива му. Чалгата, каквато я обичат мутрите /бивши настоящи и бъдещи/ няма нищо общо обаче с автентичната чалга на Ибряма, но и на нея не съм поклонник, въпреки, че изпитвам респект към виртуозното й изпълнение. Обаче да сравняваш чалгата на разни певачки с Ибряма е като да сравняваш Казандзакис със Ст.Ц. Даскалов, ако ме разбираш, за по кратко наричан Сте-Цето. И сега за финал към Фружина, за да го скандализирам, както той мен с признанието си за Маркс - харесвам еврейската автентична фолклорна музика Фружине, слушам я с истинско удоволствие, без да имам и милиграм еврейска кръв във вените си.

Според мен, не си прав. Сред моите познати образовани хора има личности с най-широк кръг музикални вкусове. Братовчед ми, например, който е с две висши образования, е голям почитател на Висоцки и руската класика, но имам и приятели, които харесват това, за което ти пишеш. Въобще не може да става въпрос за някакъв културен модел, все едно да обсъждаме тук каква кухня харесват хората - ами всякаква, според вкусовете им. Това, според мен, въобще не е зависимо от някаква идеологизация, а е индивидуално.

Не съм писал аз това, Фружине, затова по-натам е безпредметно да отговарям. Казах, че съм фен на Берковската духова музика, можеш да провериш в постовете по-горе. Освен това съм фен и на Франк Синатра, и на Горан Брегович, и на класическата музика, специално Бах и Шопен, но това вече е за лична поща.

По първото Ви изречение написах, че строителната организация, която би могла да инвестира в това са държавните Домостроителни комбинати, тоест самата държава. Дали държавата може да отдели 6 млрд. за да направи този завой? Според мен, категорично да, и то се потвърждава от думите на самите държавници, изречени на първото събиране на Консултативния съвет за национална сигурност при Президента по повод на кризата с КТБ, които са стенографирани, цитирам: "Николай Бареков: Г-н Миков, имаме ли по 1-2 млрд. на ден, защото народът като усети 3-4 дена пари, ще спре да тегли на 5-тия ден? Иван Искров: Колкото - толкова, колкото е необходимо - толкова. ЙОРДАН ЦОНЕВ: Значи, може да трябват 2 млрд., които да погасят първите няколко дни и да спре паниката при определено говорене, при определен тип действия. Могат категорично да не стигнат 20 млрд., ако кризата и паниката се разшири. Българската банкова система има 86 млрд. активи. Съотношението пари към други активи е около 10%, при средно за ЕС 3 за еврозоната, 4 за ЕС, но тези 10% не могат да стигнат. Ето защо няма отговор на въпроса - колко? Колкото трябва - толкова. НИКОЛАЙ БАРЕКОВ: 10 млрд. можем ли да извадим ЙОРДАН ЦОНЕВ: Ако предприемем необходимите действия, можем, за това говорим." http://www.chitatel.net/forum/topic/19499-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D1%83%D0%B2%D0%B0-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D1%82%D0%B1-%D1%81%D1%8A%D1%81-%D0%B7%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%B8-%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D1%82%D0%B5%D0%BA%D1%81%D1%82/ Всъщност държавата ни вече "извади" 5 млрд. лева по случая с погасяване на лошите дългове на КТБ и това е още по-силно доказателство, че може. Има ли желание, има и начин. В противен случай сте права, не може. Ако държавниците ни преценяват демографската криза като по-малък приоритет от спасяването на банките, това вече не е мой проблем. п.с. Уточнявам, "необходимите действия", за които говори Цонев, са теглене на заем от МВФ, което става ясно от предишно изказване на Искров.

+++ Стокхолмски синдром. Така бих описал такава реакция, погрешно пренасочване на чувствата. В случая с ромите, който е част от бедността в България, като се погледне обективно, много по-неизгодно за цялото общество е да се изсипват безцелно социални помощи десетилетия наред, които на всичко отгоре имат единствения ефект да предизвикват ненормално висока раждаемост, защото тя по този начин, както са дефинирани помощите, става средство за пари. Сметнах сумата, която за 20 години е дадена по този начин само от държавата, тоест от всички данъкоплатци - 12 млрд., отделно са разните "грантове" отвън. Е не е ли лудост сам да си създаваш демографски проблем, при това да си плащаш за този проблем, а най-сетне да мразиш източника на проблема, който сам си създал и продължаваш да поддържаш? Според мен е нерационално. след като с половината от тези пари си могъл да го решиш и да имаш ползи, както и хората от този етнос и въобще да не се говори за етноси, а за българска нация. Историята с тази етническа част от българската нация е много проста - след падането на социализма, повечето останаха без работа, следователно без пари и някои от тях поради тази причина се отдават на престъпност. Вместо да ги мразиш и биеш, намери им работа и жилища /защото тези от селата се преместиха в градовете/ и проблемът ще се реши. Но не - ще ги мразим, ще им даваме още пари за да раждат по 5-6 деца с които изкарват още пари, и ще гледаме с възторжен блясък в очите онези демагози, които ни казват, че този етнос е лош. Насила хубост не става, обаче, пък и да става - не бива. Някои уроци се учат по трудния начин, просто не съществува друг.

Още от и за Майстора: Стаята в къщата му в Шишковци, която му е служела като спалня и ателие. Негово писмо до читалище "Братство" в Кюстендил.

Забелязвам и аз, но никъде не пиша конкретно за роми, това, според мен, е най-рационалното решение за ликвидиране на голямата бедност от над 20 процента. По стечение на ред причини там са повече роми, но утре, а и днес, не е гарантиран и никой етнически българин, като в крайна сметка всички сме по националност българи. Подходът ми е чисто рационален, пък и не измислям топлата вода. В крайна сметка соц.държавата точно така прибираше парите на гражданите си в спестовните влогове и вноските за апартаменти, като ги караше да работят повече отколкото им плащаше. Изчислих и вноската за такъв апартамент от 40 000 за 20 години - по 167 лв. месечно, ще рече, че тези хора работейки ще си плащат на държавата по толкова, колкото иначе като социално слаби тя им плаща. Те като работници ще построят своите жилища максимум за 5-6 години, а после ще работят 15 години за държавната фирма като й дават печалба, защото тя ще продължи да строи и продава с печалба на други, по-заможни от тях, и по луксозни апартаменти. Бизнесът в Сингапур с държавния фонд въобще не е благотворителен, защото така държавата прибира стотици милиарди долари от спестяванията на своите граждани и ги върти в други сметки. Но който няма акъл има крака, казваше учителката ми по математика.