dora

Да, изеинявам се Не включих, че така ще излезе

Така е, но големите производители имат възможност да инвестират и в биотехнологии, развойна дейност, развитие на нови сортове. В последните двадесет години наблюдавам значително подобраване примерно във вкуса на зеленчуците, отглеждани в северозападноевропейските държави. Има нови сортове домати - за които цената на развойната дейнот отдавна се е изплатила - с чудесен, ароматен, сладникав вкус. По-добър от тези на баба, трябва да си призная. Като и това е "масово", целогодишно, производство. тоест, реално независимо от биологичните закони. С размер на производството в такива обеми, че да може да се доставя на всички големи супермаркети. Eто това имам предвид: http://english.tastytom.nl/ Холандците са всеизвестни в тази област. С други думи, ние няма как да ги научим и на органично земеделие, те вече са го превърнали в индустрия... Вижте германския пазар.

Има отлично качество от голям производител, вече - а себестойността на неговите продукти е много по-ниска от тази на малкия производител. Ето вижте този доклад за размера на биологичното земеделие в Европа. http://www.ifoam-eu.org/sites/default/files/ifoameu_organic_in_europe_2016.pdf. В един нормален западноевропейски супермаркет, с марката на самия супермаркет (не при едноличния търговец), вече има множество биологични - съвсем пресни храни, с разлика в цената с небиологичните от 45-50 процента, do 60-80% в зависимост от продукта. В някои случаи цената е еднаква. Напр. 250 грама пресни гъби - 1.49 евро за небиологичните, 1.89 евро за биологичните (а и двата продукта траят не повече от седмица, тоест няма как да са стари, развалят се много бързо). Пакечетче сирене за мазане - небиологичното 0.79 евро, биологичното - 0.79 евро. Като това включва опаковката, логистиката, транспорта, съхранението, продажбата (заплатите на тези в магазина) и данъците, всичко. И то говорим за местни производители, а цената на труда, в сравнение с българската, е 5-6 пъти по-висока, и пак успяват да я компенсират - с технологии и организация. Вече не можем да се конкурираме с тях, трябва да ги догонваме.

И в земеделието - производството на храни, малкият производител (освен ако не е въвел високотехнологични методи) бива изхвърлян от пазара, защото не може да поддържа ниските цени на големия (това примерно го виждаме, когато холандските домати - ДОМАТИ!!! на българския пазар са по-евтини от българските, а не са по-лоши....Или когато на българския пазар се изсипаха тонове евтини холандски ябълки поради санкциите към Русия). Както и защото без съвременни процеси не може да поддържа постоянно високо качество независимо от метеорологичните колебания. Там също няма да се върнат към нашия модел - дори големите производители и вериги вече предлагат биологични продукти. Големият производител принципно е много по-адаптивен, защото може да си позволи да инвестира във въвеждане на новости според търсенето на пазара. Потребителят търси чисти храни - готово, ето му чисти храни с ниска себестойност (по-ниска от тези на малкия търговец, който на ръка копа в една градинка собственопроизведени домати с различен размер и качество - това илюстративно казано). Затова и няма как да се "срещнем" посредата Бидейки адаптивни, те могат лесно да стъпят на нашия пазар със стоките си. На нас да излезем на техния пазар, където да се конкурираме с тях, ни е далеч по-трудно. Не заради протекционизъм, а защото (още) не сме достатъчно конкурентноспособни....

Има компании, които предлагат услуги за подобряване на управлението на фирмата/компанията на консултантски принцип. Ето петте най-големи (взето от уикипедия): Firm Revenues Fiscal year Deloitte $14.7bn 2015 PricewaterhouseCoopers (PwC) $12.7bn 2015 Ernst & Young (EY) $12.1bn 2015 KPMG $10.7bn 2015 Те могат да предлагат и "Change Management" услуги - какво да се прави, когато една компания се разрастне и управленската й култура вече не отговаря на размера й. Но има и случаи, в които консултантът получава примерно "Management contract" за определен период от време, примерно една-две-пет години, за което време да изведе компанията там, накъдето тя иска да тръгне и да обучи останалия мениджмънт как да продължи нататък. Сега, доколко мениджмънтът е обучаем, това е друг въпрос. Но като се има предвид цената на консултациите, би било нелепо да се платят такива суми, ако мениджмънтът няма намерение да се учи. --- Eто и статия за шестте начина, по който се използват Interim CEO-тата: https://www.researchgate.net/publication/256761227_Six_ways_companies_use_interim_CEOs

Вашата теза, доколкото я улавям добре от началото на темата, е дали може да се открие някакъв среден път, между развитите западноевропейски държави и наваксващите, като нашата. Такъв среден път няма, защото няма как развитите западноевропейски да започнат да изостават, за да се "срещнем" посредата. Ако установяват, че дадени процеси не работят добре, те няма да дадат на заден ход, за да се върнат с едно половин век, че и повече. Те просто ще продължават да въвеждат все повече иновативни решения, за да решават не само текущите си проблеми, а и да изграждат бъдещето. Те и това правят. Когато нещо не работи, го сменят с нещо по-добро. И общо взето тази изобретателност през цялото време да се намират решения не спира да ме смайва. Това е бонусът от доброто управление, което няма как у тях да стане по-лошо, само защото у нас няма такова, че да се срещнем посредата... Нито пък пазарът, който ги кара през цялото време да се държат на върха на конкурентноспособността си, ще умре изневиделица, за да ги изравни с нас, недотам конкурентноспособните. Дори и една-две-три-петдесет фирми/корпорации да си сменят собствеността, да се слеят, да се разбият на части, да загубят пазарен дял или дори да изчезнат, това няма да изличи еволюцията - идейна и институционална, която е довела развитите общества до там, където са. Затова да го напишем най-накрая: те няма - и няма как - да направят крачка назад, освен ако не ги застигне някакъв катаклизъм, който да ги върне в институционалното им и корпоративно развитие до ниво колебливо изграждане, а такъв развой не изглежда особено вероятен в средносрочен план. Тези, които трябва да положат усилия, сме ние. Ако не искаме, това ще ни отдалечи още повече от тях.

Проблемът е пазарен. Малките производители/фирми имат продукти с висока себестойност, което неизбежно ги изхвърля от пазара при конкуренция от големите. Тоест и да не са в духа на българина, ще са наложи той да се научи да работи с други хора като в добре смазан механизъм. Както и да управлява по-големи формации конструктивно и ефикасно, иначе просто ще отпадне от пазара. Място за инат просто няма. Иначе.... иначе още известно време ще се случва това, което и сега - западни фирми ще изнасят част от не особено квалифицираните си (изискващи способност за вземане на управленски решения) дейности тук, докато все още цената на труда е сравнително ниска и рискът - умерен в сравнение с това същите да се изнасят в азиатска или африканска държава. Но и това е до време, защото с подобравяането на жизнения стандарт, тоест с повишаването на заплащането, на западните фирми ще им стане по-изгодно да прескачат България и примерно да изнасят процеси примерно в Албания. Където може и в момента да нямат достатъчно ноу-хау, но все още имат младо и сравнително добре образовано население, което не напуска масово държаата, създавайки кадрови проблеми....

Наблюдението ви е напълно вярно. Ето и друг, който е стигнал до същата идея: https://en.wikipedia.org/wiki/The_Protestant_Ethic_and_the_Spirit_of_Capitalism#/media/File:Die_protestantische_Ethik_und_der_'Geist'_des_Kapitalismus_original_cover.jpg

Не мисля, че САЩ се стремят към изграждане на междунационален съюз като ЕС, поне не са го декларирали. Конфликтът с Мексико отдавна е изгладен, Мексико е вторият по големина търговски партньор на САЩ с положително салдо от търговията си с тях от стотици милиарди долари годишно, така че губещия засега от тази търговия е американската държава, но печелят американските корпорации, предимно в автомобилостроенето, които произвеждат в Мексико. Подобно на Съветския съюз, и САЩ има предистория на контрол над "сферата си на влияние", която се оказват непосредствените им и по-далечни съседи в Централна и Южна Америка. Така че няма как държавите от региона да искат да правят съюзи със САЩ - "независимостта" им от свръхсилата е на има-няма двадесетина години.

Знаете ли какво ми прави впечатление, в северозападна Европа когато да речем човек се подхлъзне, стъпи накриво, залитне за момент, слизайки по стълбите, към него автоматично - със скоростта на безусловен рефлекс - се насочват близките ръце на хората в непосредствена близост, за да се опре или да го хванат. Gut reaction, както се казва на английски, нещо, което човек не прави с мозъка си, прави интуитивно и преди да е помислил, с "вътрешностите" си. За непознат човек става дума, не за познат. Когато го забелязах, почнах да наблюдавам какво правят хората в другите държави. В нашата, ако са познати, примерно вървят заедно и познатият се подхлъзне, подават ръка. Ако са непознати, нерядко съм ги виждала инстинктивно да се отдръпват (за да си падне човекът на спокойствие?!). Да не би да събори и тях. Това ми говори повече от всичко.... Съвсем се отплеснахме, моля за прошка и спирам. Но пък по мое мнение има огромна връзка с "европейските ценности" - и най-важното, което следва да се извлече от тях: че живеем в общество и следва да се държим подобаващо.

Изобщо не се тревожете Вашата случка ми напомни за нещо, от което никога няма да ми мине. Същата тази моя баба, за която писах по-горе в темата, почина от инсулт преди вече доста години, инсулт, който е можел да бъде овладян, ако е била откарана в болница по-рано. Беше излязла през деня, паднала на улицата в мартенската кал от неразнеслите се снегове и лежала така четири часа. На място в ценъра на София, основен булевард, където цял ден е пълно с хора. Никой не се и сетил да я погледне. Това сме.

Малко пояснение, хората са приветливи не само защото живеят в уредени държави. Така са възпитани - да се държат учтиво, доверчиво и ведро с непознатите, да бъдат социални и социално отговорни (тоест, от най-ранно детство ги учат, че живеят в общество, в което останалите имат точно толкова значение, колкото и те самите), да помагат на другите и никого да не товарят със собствените си проблеми. Дори когато човекът е много разтревожен, той не го показва, защото не счита, че това е проблем на хората в обкръжението му и не би и си помислил, че е приемливо да ги товари със собствените си притеснения. Това е заради възпитанието от съвсем малки да разрешават сами всеки възникнал проблем, който е в техните компетенции и способности, без да ангажират никого с него, но да предлагат помощ винаги, когато друг не може да се справи. Няма по-лоша проява на незрялост и лошо възпитание от това да мрънка човек, да досажда и да товари другите с неща, които са извън техен контрол. Както и да нервничи, да досажда и изобщо да смушава социалната среда със себе си. Към правещите го се отнасят с пренебрежително снизхождение като към някого, който не е надживял мрънкотещата си бебешко-младенческа възраст. Или, ако са по-малко учтиви, му казват да престане да се взема толкова насериозно и че светът не се върти около него. Това да сме през цялото време мрънкотещи, оплакващи се и нещастни, е балканска (българо-югославка) черта. Има едно разкошно есе на Дубравка Угрешич, сега не мога да го търся онлайн, но ето цитат от копие, което съм си запазила: ------------ "Най-зле са моите земляци, бившите югославяни. Никак няма да ви е трудно да ги познаете из чуждите градове. Зверят се гневно наоколо, придвижват се предпазливо и в бойна готовност, сякаш са в джунглата, очакват всеки момент от който и да е храст да ги връхлети някое ужасно чудовище. Земляците ми са хора, които в зъболекарските чакални зейват един срещу друг ченетата си и като ловни трофеи показват гордо кариеси и гангрени. За тях няма нищо по-сладко и от това, докато киснат пред лекарските кабинети, да се поразгърдят, да свалят блузите и панталоните си, за да покажат следите от операциите си и най-важното ­ да уверят поне себе си, ако не могат другите, че техните, тъкмо техните, са най-големи. А когато ги попитате “Как сте?”, те ще ви отвърнат измъчено: “Не е за разправяне!” Често си мисля, че тези мои земляци не са хора, а сепии в човешки лик: достатъчно е само леко да ги пипнете и те веднага ще пуснат огромна чернилка. Това са хора, които от далечни времена пазят един стар занаят: на оплаквачките, на професионалистките с увеличени слъзни жлези, които при погребения оплакват покойниците така, че да ги чуят ако не на небето, то поне в цялата близка околност. Това са хора, които векове наред са усъвършенствали чувствителността си към нещастието, в гена им е това, нещо повече ­ нещастието се е промъкнало до такава степен, че в разговорния език ще го срещнете често като израз на върховно щастие. Когато попитате някоя млада майка как е новороденото є бебче, тя нежно ще ви отговори: Погледни го, миличкото, спи като заклано! В другите култури децата спят като ангели, в тази ­ като заклани.

Западът (освен може би югозапада) си е такъв, хумористичен. Шопската ми по произход баба (на която имаме разкошни снимки, отразяващи развитието на София: тя, току-що изучена, с разкроено, а ла франка палто, къдрава коса точно до ушите, заметната на една страна като по снимките от двадесетте, а на другата страна - наклонена шапка с воалетка, на ръката й - изящна малка чантичка, а на краката - обувки с малки токчета, до нея баща й - с костюм и бомбе, а от другата страна братовчед й, от частта на семейството, останала на село - с ямурлук, мустак от ухо до ухо и опинци....) цял живот имаше собствено хоби: да ходи по селата в цяла западна България и да записва песни и хуморески, които след това да разказва и пее така, както ги е научила - на конкретния западен диалект. Имаше стотици ръчно изписани тетрадки с некуртоазния тип шеги на запада/северозапада, някои от които са известни и днес: - Като бехме млади, какви бехме убави, хеле па я. - А сега сме остарели, погрознели, хеле па ти. И други такива. От нея, една любима ми "любовна песен" от Граовския край. Не можех да я намеря и аха да се запиша как я пея и да я пусна тук, и я открих. Ето я: Пандора, извинявам се, съвсем отидохме другаде :))

И това, разбира се.

Опитвам се да ви намеря на Иво Беров един текст, там той също пише за това, как като ходел вече забравих къде по шоплука/северозападната част/ и питал: вие защо не подкрепихте възстаниците/Ботев, хората му отговаряли: е, па, щото беше луд! Захари Стоянов според мен малко драматизира (с това "приятели на турците), макар това, което пише, най-вероятно да отговаря на историческата истина. Шопите са хора прагматични и недоверчиви. Те не хващат вяра току-така и винаги имат едно наум, когато приказките на някого изглеждат по-големи от възможностите му. В революционното движение е имало немалка степен театралност. Достатъчна причина аскетично живеещият и скромен шоп да прояви подозрителност - не от вярност към империята (вече писах за неособената уважителност към йерархиите - у шопа реакцията към всяка претенция за благосъстояние или по-висок статут е насмешка), а от недоверие към революционерите. Ех, как не мога да намеря текста на Иво Беров и това си е.... А може би и така трябва, че съвсем се отплеснахме вече

п.с. Между другото, какво нещо е животът :)) мизерното минало се повтори при фалита на банките и хиперинфлацията през 1996-7. В останалата част от държавата там, където хората имаха стопанства и все още някаква връзка със земята, зимата не им се отрази толкова зле. Кореняците софиянци, с отдавна скъсана със земята връзка, нея зима, а и през лукановата такава, щяхме да пукнем от глад. При все престижните си професии

Проблемът с шопския край - или по-скоро софийския (защото общността е много по-голяма) е в бедността, там почти няма възможност за поддържане на какъвто и да било поминък в традиционния за България смисъл - земеделския. Полето - да, но то е нищо в сравнение с плодородните части на България. Извън полето - чукар. В сравнения с други краища на България нищо не расте. Ерго няма как там да са се появили нито големи земеделски стопани, нито важни имперски търговци. С какво да търгуват, като те не могат да произведат и за себе си. Основният поминък на мъжете е ангария. Затова е и ясно, че каквато и имане да се е натрупвало в българското население, довело до възможност не само да се издържа непосредственото семейство, ами средства да се влагат и в други, по-висши (вкл. възрожденски) цели, е нямало как да се натрупа в софийско. Но това не е от загубенящина или простотия, а по силата на конкретните обстоятелства. Шоплукът обаче е на весели, разкършени, устати по насмешлив и категоричен начин хора. Най-жизнерадостният български фолклор е оттам - и почти целият хумористичен. http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/P_Christov_Shopluk.pdf В момента, в който София става столица, към нея започва да се стича миграция от останалите части на България. Голяма част от тази миграция е културна - покрай университета, покрай разполагането на държавните институции там. Това придава на града съвсем различен облик. Аз съм четвърто поколение софиянка от едната си страна (майчината) и трето - от бащината. Наред с това съм четвърто и съответно трето поколение човек с висше образование. Дядовците ми са образовани в чужбина и са сред създателите на университетското образование в определени специалности. Едната страна рода е от шоплука, другата е от Ловеч/Плевен. Това, което помнят бабите и дядовците ми като София от преди втората световна война няма нищо общо с това, в което се превърща тя до към петдесетте - с размаха на неграмотната, работническо-селска интелигенция, превзела града поради новите исторически обстоятелства... И след това, не знам дали и помните, но по време на комунизЪма имаше нещо, наречено "софийско жителство". И невъзможност човек да живее в София, ако не е роден там или не го е получил поради някаква държавна необходимост. Затова и "да дойдат в София" бе заветна мечта на много, които виждаха у нея начин да излязат от конкретните си, нерядко силно провинциални обстоятелства (не говоря за хората от градовете с традиционна култура). В момента, в който "софийското гражданство" падна, а и в последствие, поради оставането без поминък на немалка част от хората в малките населени места, София се оказа с огромна притегателна сила. Но идвайки в града, тези хора никога не придобиха чувството, че той е и техен - и освен да черпят от ползите му, трябва да до ценят и да милеят за него - в смисъл, най-малкото да не се държат като изпаднали в един от многото молове директно от някоя предишна фаза на еволюцията, но къде ти... Това, което виждате днес, не е София. Това е един ужасяващ конгломерат от отвратителни панелки, разбита инфраструктура и нерядко лумпенизирани, макар прилично благосъстоятелни в сравнение с мизерията другаде, хора. Е, има и друго. Ако ме питате мен лично в какво най-много се разпознавам, има един писател, Валентин Пламенов. Неговите книги са най-добрата илюстрация на това какво е софиянецът. Деликатността под обръгналия цинизъм. Емоционалността под непукизма, идващ от навика да се живее в голям град, в който хем сме си свои (в смисъл, йерархиите ги нямаме за нищо), хем всички сме си чужди. Куртоазията, когато е необходимо. Небрежността в маниера и некомформизма, идващ от липсата на нужда да се плаща данък обшествено мнение (нещо, което в малките градчета е много по-наложително). Високата скорост на живота, високите изисквания да си винаги в час - непрекъснато нещо се случва, непрекъснато бързаш за нещо, десетте кафета на ден, без които не си състояние и пръст да помръднеш, са ти стил на живота, който обаче ти харесва (Навсякъде другаде в България ми е изнервящо бааааааавнооооо.. хубаво ми е седмица, но след това ме хващат дяволите....). Обиграността с ежедневното понасяне на ектремността на града - от лъскавост и култура, която някак си считаш налична по подразбиране (четири-пет театъра на един разкрач разстояние на родната от улица) до запуснатост и жестока бедност. Екзистенциалната дълбочина на човека, който всъщност е сам. Но и онази идиотска шопска, некуртоазна веселост и невзимане себе си насериозно - невзимане на никого насериозно, закодирана ни точно от мизерното минало, когато единственото, което сме имали, е желанието да бъдем весели. Между другото, какво нещо е животът, мизерното минало се повтори при фалита на банките и хиперинфлацията през 1996-7. В останалата част от държавата там, където хората имаха стопанства и все още някаква връзка със земята, зимата не им се отрази толкова зле. Кореняците софиянци, с отдавна скъсана със земята връзка, нея зима, а и през лукановата такава, щяхме да пукнем от глад. При все престижните си професии. А темата беше съвсем за друго

Това, което е против законността, е криминално или друго престъпление. Обичаите не са такова. Представете си примерно някой да беше започнал да преследва нестинарите, защото обичаят им е "езически" и не се вписва в доктрината за християнска нация. Такива неща имам предвид. Затова и формулировката е такава: "тоест селекция от трациционния бит точно на тези обичаи и традиции, които не противоречат на '"националната идея" и "самосъзнание", каквото и да означават тези нормативно създадени "идея" и "съзнание"

Абсолютно да. Нациите са невъзможни без индоктринация в "национална идея" чрез формално набелязване на национален език, създаване на национална митология чрез избирателен поглед върху историческите събития, създаване и почитане на национални герои, празници и "обичай", тоест селекция от трациционния бит точно на тези обичаи и традиции, които не противоречат на '"националната идея" и "самосъзнание", формулиране на критерии за принадлежност и непринадлежност (на езикова, религозна и всякаква друга основа) и т.н. С течение на времето националната държава просто се оказва най-успешния модел за управление на населението на дадена територия чрез (фиктивна) легитимност/представителност на управлението посредством внушаване на чувство за принадлежност към политическата структура. Независимо колко потисническо или неегалитарно може да бъде това управление в действителност. Това внушаване на чувство за принадлежност задължително минава през потискане на обичайте, особеностите, диалектите, считани за "невписващи се", и при формулиране на националната идея на етнически принцип - с потискане или дискриминиране на етническите малцинства. В изграждането и поддържането на национална държава има немалка степен на принуда/насилие маскирана като полза.

Няма единен признак, по който да се определя нацията - езикът също не е такъв. Има нации с повече от един език. Генезисът и особеностите на всяка нация, общо взето, е различен. Затова не може между национализмите на отделните държави да се осъществява прехвърляне - това, което важи в българския случай, примерно, не важи в останалите. Дори едни баски да вземем, с претенциите им за отделност - около 40% от тях не говорят баския език, според скорошно изследване. Много от ирландците (59%) също не говорят гелик. Нацията е изцяло политически конструкт, както казвате вие. Един от значимите изследователи: Енест Гелнер.

Всички тези държави имат различни политически модели, ерго и различни основания за сецесионистки стремежи. Белгия е консенсуална демокрация (като Холандия и Швейцария), но с изключително сложен модел на политическата представителност; единственият начин този модел да се опрости е двете общности да се разделят. Това обаче няма как да стане току-така, защото в едномилионния Брюксел живеят и двете общности. Великобритания е държава с двойни идентичности. Че и тройни. Вижте статията за шотландския национализъм. Испания има общност с ирединтистки стремежи, баските. Макар да си имат самоуправление, считат, че не са достатъчно представени във взимането на решения в държавната власт. При условие, че са икономически най-силната област на Испания. В Италия въпросът е икономически - на тези на север не им е приятно, че хранят тези на юг. Но сериозен сепаратизъм всъщност няма, затова не бе ми хрумнало да я включа в горното.

С желанието за по-голяма представителност на управлението. Като цяло всеки от избрените случаи си е сам за себе си, но ето тук конкретно за за шотландския национализъм: http://www.sociology.ed.ac.uk/youth/docs/v_webers_lit_rev.pdf Според някои той не е от "етнически", а от "граждански" тип.

Една статия, която обичам да цитирам, нарича нациите "въображаеми общности", ето я тук: http://art.yale.edu/file_columns/0000/8647/anderson.pdf

Не задължително, има мултиетнически национални държави, да не говорим, че повечето всъщност са етнически нехомогенни. Изследване за целия свят: http://web.stanford.edu/group/fearon-research/cgi-bin/wordpress/wp-content/uploads/2013/10/Ethnic-and-Cultural-Diversity-by-Country.pdf

И да, и не. Не могат, ако обществото няма готовност да ги прилата. Могат, ако обществото желае да изгради ценностната рамка, която ги е наложила като работещи. Хората сме способни да се променями и учим. Както и да прилагаме стратегии, развити от опита на някой друг, за да решаваме собствените си проблеми. Вчера човекът Х не можел да кара велосипед, защото никога не бил виждал такъв. Днес обаче с негова помощ не само се придвижва по-бързо, ами примерно разнася на квартала си пощата, тоест това едно-едничко умение - и най-вече желанието то да бъде усвоено - се оказва пивотно (pivotal) - полезно за развитието на повече от една сфера: личен транспорт и удобство, пестене на време, което да може да бъде вложено в друго (напр. в образование), икономическа активност, доход/поминък (от там и примерно подобрени шансове за женитба). Затова и не считам, че се изисква хората да бъдат приучавани на всяка една европейска практика поотделно, а да пожелаят да приемат и следват няколко основни положения. Все пак не става дума за това да усвоим примерно корейските ценности, с които никога през историята си не сме имали взимане-даване. А европейските. Ако го няма желанието обаче, това няма как да се осъществи. И не защото европейските ценности са неприложими. Както се вижда, работят си прилично добре у тези, които се опитваме да догоним. Ако се опитваме, макар това при мен да остава под въпрос.